Робер Мерл
Островът (17)

Шестнадесета глава

Когато се събуди на другия ден, Пърсел си припомни изчислението, което щеше да му позволи да определи дъговата извивка на напречните греди. Отвори плъзгащите се врати, бутна леглото и масата в един ъгъл на стаята, изнесе в градината креслото и трикраките столчета и започна да чертае с тебешир по пода на стаята.

Жените дойдоха един час след изгрев-слънце. Пърсел ги помоли да не влизат. Те заобиколиха колибата през двора и седнаха пред вратите. Никоя не му зададе въпроси, но от обясненията, които си разменяха полугласно, Пърсел разбра, че те не се двоумяха ни най-малко за картината, която рисуваше. Очевидно, тя трябваше да призове върху пирогата закрилата на Еатуа.

Итиота дойде доста късно и разказа за приема, оказан от Тетаити на рибата, която му бе занесла. Както винаги, беше съвсем кратка в приказките си. Посрещнал я в „чакалнята“, приел гозбата, бил много учтив.

Ваинетата я отрупаха с въпроси. С пушка ли бил? Да, с пушка. И с нож? Да, и с нож. Какво изражение имал? Строго. Но нали бе казала „учтиво“? Да, учтиво, много учтиво. Уловил я за раменете, отъркал буза о нейната, не говорел високо, всяко движение било много изискано. А защо бе казала тогава „строго?…“ Да, строго. С бръчки от двете страни на устата (посочва с двата показалеца бръчките), с бръчки на челото (показва ги), със смръщени вежди (представя ги), с вирната глава. Ама как строг? Като главатар ли! Или като неприятел? Итиота се колебае. И като не може да реши сама, представя им как я е посрещнал Тетаити. Мълчание. Споглеждания. Нищо ли не каза?… А, каза. Какво? Говорил ли е! Ауе! А пък тя дори не спомена, че е говорил. Глупава жена! Трябва да й дърпаш думите с кука! Мълчи като сом! Какво каза ли? Вкуси рибата (много изискано) и каза: „Жените от моето племе са сръчни. Знаят каквото са научили. Знаят и това, което не са учили.“ Възклицания. Нямаше съмнение: това беше милувка с думи. Той желае мир! Не, не желае мир, просто е учтив! Ако искаше мир, щеше да прибере главите! Споровете започнаха да се заплитат, когато Итя взе думата. Това не е било милувка за всички. Само за Ороа. А това, което жените са научили и знаят, е риболовът. Но той знае много добре, че за риба ходи Ороа. Ауе! Малката има право! Малката е хитра! Малката е много хитра! Това е било милувка за Ороа!…

При тия думи Ороа се размърда, изцвили, разтърси грива. Може всички да желаят да се помирят с Тетаити. Но тя, не! Ненавижда го! Той е враг! Ще си остане враг, дори ако прибере главите! На мястото на Итиота, ауе, не би му позволила да я прегърне! При тия думи Итиота предложи отсега нататък Ороа да носи риба на ония от па, но Омаата, която наблюдаваше безстрастно как се горещеше Ороа, запази такова красноречиво мълчание, че никой не дръзна да продължи разискванията.

Целия ден около къщата на Пърсел имаше голямо движение и било случайно, било преднамерено, той не бе оставен нито за миг сам. И двата пъти яденето му бе донесено от Авапуи. Трябва да бе получила строги нареждания, защото щом се мръкна и запали доедое, тя затвори веднага плъзгащите се врати.

На 19 май Пърсел нанесе чертежите върху дъските, от които смяташе да прави подпорните греди, и се зае да ги реже с трион. Следобед искаше да вземе повторно една мярка, в която не беше съвсем сигурен, и слезе до залива Блосом, придружен от жените. Както и предния ден, Итя дойде доста късно на плажа. Пристигна със светнали очи, а зачервените й кръгли бузки се бяха надули от вестта, която носеше: Раа напуснала па! Отишла в колибата на Адамо! И разгледала това, което Адамо бил написал на земята и върху нарязаните дъски!…

Навел глава над лодката, Пърсел изслуша Итя, без да продума. От разказа й личеше, че разузнаването се върши усилено и от двете страни. Защото, ако Раа се бе възползувала от отсъствието му, за да се осведоми докъде е стигнала работата, сигурно не случайно Итя следеше кога ще се отвори вратата на па. Пърсел се запита дали тя изпълняваше длъжността на наблюдател през цялото денонощие, или някоя друга ваине я заместваше през нощта. Явно беше във всеки случай, че от 17 май насам друго женско събрание се бе състояло без неговото присъствие и бе взело решения, за които не го бяха осведомили.

Този ден обедът му бе донесен от Итиота. Пърсел се изненада. Никога не бе поддържал приятелски отношения с нея. Впрочем, поради мълчаливия й нрав, мъчно можеше да се поддържа приятелство с Итиота. Още в Таити тя проявяваше необикновена наклонност към мълчание, която се бе засилила под влиянието на Уайт. Когато Пърсел я запита друга ли носи яденето на ония от па, тя отвърна: „Не, занесох им го вече.“ И не каза нищо друго в продължение на двата часа, които прекара с него. Върна се вечерта, запали доедое, без да продума, затвори плъзгащите се врати, седя докато Пърсел четеше, стана щом той стана и легна, когато той си легна.

На другия ден, щом закуси, Пърсел излезе от къщи. Не бе изминал и десет метра, когато от горичката изскочиха Итя и Авапуи. Итя извика:

— Къде отиваш?

— У Омаата.

— Ще ида да й кажа.

И хукна с все сили. Тази бързина накара Пърсел да се замисли. Той ускори ход, Авапуи просто тичаше до него.

Омаата седеше на прага, облегнала гръб на вратата. Нямаше и следа от, Итя.

— Искам да приказвам с тебе. Насаме.

Омаата го погледна. Застанал бе пред нея, дребничък, решителен. Ауе, чудесен беше Адамо, когато се разсърди. Сладостна тръпка полази по снагата й.

— Сами сме, чеденце.

Той се обърна. Авапуи бе изчезнала.

— Вътре.

Тя въздъхна, стана бавно, отвори вратата и го пусна да мине. Стаята беше празна, но вратата към градината беше широко отворена. В дъното на градината започваше горичката с исполинските папрати.

Омаата проследи погледа на Адамо и се усмихна с умиление. Ауе, хитър беше. Отгатнал бе вече.

— Омаата — каза Пърсел, втренчил поглед в градината, — недоволен съм. Жените решават много неща на тоя остров, без да се допитват до мене.

Омаата седна на леглото. Не искаше да остави у него впечатление че смята да надделява с ръста си в разискванията. Настани се удобно, погледна го и вдигна въпросително вежди.

— Например къщата ми се охранява. Не мога да направя една крачка из острова, без да бъда придружаван. Не казвам, че е лошо, но кой е дал заповед?

Тя не отговори. Задоволи се само да повтори мимиката.

— Итя наблюдава вратата на па. Кой е наредил това?

Омаата наведе глава и тъй като Пърсел замълча, тя каза:

— Карай, човече. Продължавай. Много мислиш. Освободи главата си.

Той заговори отново:

— Първия ден яденето ми се носеше от Итя. Завчера от Авапуи. Вчера от Итиота…

— Човече — заяви важно тя, — те са вдовици…

— Нямам пред вид такова нещо — каза Пърсел като отвърна поглед и се заразхожда нетърпеливо из стаята. — Питам те: кой е дал заповед? Кой решава? Защо не се допитват до мене? Така например кой ще ми донесе ядене днес? Ауе, уверен съм, че всички ваинета на острова знаят това! Дори ваинетата на Тетаити! Дори Тетаити! Но Адамо не го знае!

— Аз ще бъда днес — отвърна Омаата.

— Ти ли ще донесеш яденето?

Той замълча, ядът му сякаш мина изведнъж, обърна се към нея, протегна изискано дясната си ръка и каза важно:

— Много ми е приятно, че ще бъдеш ти.

Тя го погледна одобрително. Одобряваше жеста, тона, важното изражение. Докато й се покланяше, обицата на великия главатар Оту се плъзна по бузата му. О, той беше достоен за нея! Достоен беше! Тя устоя на изкушението да стане и да го прегърне.

— А утре? — запита той.

— Итя.

— Вдругиден?

— Авапуи. След нея Итиота. След Итиота аз.

Пърсел замълча.

— Добре — продължи твърдо той, — ето какво искам да зная. Кой е наредил това? Кой избира?

Загледа Омаата в очите и тя каза неохотно:

— И другите три искаха. Но аз казах не.

Тъй като Пърсел мълчеше, тя продължи:

— Тетаити щеше да се почувствува унизен.

Пърсел се замисли след този отговор. Колкото повече мислеше, толкова повече се възхищаваше от мъдростта му.

— Защо пък Итиота? — каза полугласно и някак разсеяно той. — Аз не я познавам.

— Много те обича.

Той сви рамене.

— Откъде знаеш? Тя никога не отваря уста.

— Зная.

— И така — добави след малко той, — значи ти решаваш? Само ти? Ти решаваш всичко?

— Не. Понякога решавам заедно с всичките. Понякога с Ивоа. Понякога с Итя.

— С Итя ли? — запита смаян той.

— Итя е много способна — отвърна Омаата като поклати глава.

Пърсел се поразходи из стаята, после застана отново пред нея и каза, без да повиши тон:

— Отсега нататък, преди да решиш нещо, искам да поговориш с мене.

Тя наведе очи и отвърна покорно:

— Ще стане както искаш.

Пърсел се изненада от бързата победа. Но дали наистина беше победа? Поколеба се за миг, втренчил очи в едрото лице на Омаата. Не, тя бе обещала, не биваше да си дава вид, че се съмнява в думите й. Той тръгна към широко разтворената врата за градината и се спря на прага, загледан в горичката. Представляваше великолепна мишена за стрелец, скрит зад папратите, а Омаата не казваше нищо! Сви рамене, нямаше вече ни най-малко съмнение. После се върна към Омаата и заяви твърдо:

— Искам да видя Ивоа. Чуваш ли? Искам да я видя. Кажи й.

След това добави малко по-меко:

— Довиждане.

И веднага излезе. Но бе разочарован в надеждата да изиграе бдителността на охраната си. Само съставът й беше променен. Итя беше сменена от Итиота. Навярно Итя беше отново на пост пред вратата на па.

Той се върна бързо у дома си и се залови веднага за работа. Рязането на подпорите беше тънка и доста отегчителна задача. Трябваше да поправя няколко пъти една и съща дъска, за да запази чертежа на извивката, а след това да изглади с ренде грапавините по ръбовете. За да увеличи сякаш още повече мъчнотиите, трионът, с който екипажът бе злоупотребявал откато бяха слезли на острова, бе загубил много от зъбците си и понякога се врязваше в дървото. След един час Пърсел се сети, че на Въжения бряг Мак Лауд му бе предложил личните си сечива и реши да ги поиска от вдовицата му.

Остави Авапуи и Итиота пред вратата на Ороа и влезе сам. Когато прекосяваше дворчето пред колибата, забеляза, че прозорчетата са затворени. Отвътре се чуваше глъч от оживени и разгорещени приказки. Изкачи се по стъпалата и вдигна ръка да почука, когато чу острия глас на Ваа: „Трябва да отмъстим за нашите тане! Ауе, не е мъчно да се вмъкнем в па!“ Последва мълчание. Пърсел остана за миг неподвижен, с вдигната ръка и разтуптяно сърце.

Не усети сякаш кога и как реши, защото когато приложи решението, изпита странно чувство, че едва тогава го е взел. Почука на вратата, влезе без да дочака отговор и каза кратко:

— Ела с мене, Ваа.

Ороа, Ваа и Тумата седяха на пода. Погледнаха го втрещено. След малко Ваа стана тежко и тръгна към него. Пърсел я поведе към градинката зад къщата.

— Слушай — подхвърли полугласно той. — Чух какво каза. Трябва да се засрамиш.

Едрото, недодялано лице на Ваа мръдна колкото би мръднал камък.

— Не ме е срам — отвърна тя, втренчила спокойно в очите на Пърсел малките си безизразни очи. — Главатарят на голямата пирога беше добър тане. Длъжна съм да отмъстя за него.

Пърсел я погледна. Упорито ниско чело, широки, плоски бузи, сплеснат нос. Едра брадичка. Отчайващо. Как да вразуми този минерал?

— Не прилича на жена да отмъщава за воин — каза най-после той.

— Прилича — отвърна Ваа и поклати глава. — Щом няма мъже.

Той я изгледа. Не, не беше безочливост. Тя не беше способна дори на безочливост. Мислите й бяха наредени в главата като лешници на катеричка в дървесна хралупа. Вадеше ги една по една, без да ги свързва с някого.

— Тетаити има пушка и кама. А ти какво имаш?

— Кама.

И добави:

— Ще го убия, когато спи.

Той вдигна рамене.

— Няма да изминеш и два метра в па…

— Ще го убия — повтори Ваа.

— Слушай — започна ядосано той, — няма да направиш нищо подобно. Забранявам ти да го направиш. И ти ще ме послушаш.

Тя го гледа цяла секунда. Това, че Адамо можеше да й заповядва, беше нещо ново за нея и тя не знаеше как да постъпи: да се съгласи ли, или да откаже.

Мина още един миг. Очите й се присвиха. Изглеждаше уморена от размисъл.

— Ти не си ми тане — заяви най-после тя.

— Въпреки това ти забранявам — отвърна гръмко и заплашително Пърсел.

Зърнал бе пукнатина и насочи в нея силите си.

— Ти не си ми тане — повтори Ваа, сякаш засилваше съпротивата си с това повторение.

И неочаквано се усмихна. Мрачното каменно лице се преобрази. Хубава, лъчезарна, топла усмивка. Появила се бе съвсем неочаквано в това некрасиво лице сред грубите черти, които не изглеждаха никак подходящи за нея. Но след като тя бе разцъфнала, Ваа изглеждаше почти красива. И в глупостта й дори имаше нещо приятно.

— И на моя тане даже не се покорявах всякога — каза тя, а лъчезарната усмивка трептеше на устните й и ставаше постепенно все по-тъжна и по-тъжна.

— Какво казваше тогава той? — запита учудено Пърсел.

Тя вдигна очи, поизправи се, сви рамене назад и каза на английски, с гласа и почти с интонацията на Мезън:

— You are a stupid girl, Vaa.^[1]

Мимиката беше учудваща. За миг на Пърсел се стори, че вижда пред себе си Мезън.

— А ти какво казваше?

— I am! I am!^[2]

Пърсел се разсмя.

— Той ме научи да отговарям така — добави простичко Ваа.

Поразително! Кой би помислил, че Мезън е способен на каквато и да е духовитост?

— Предполагам — забеляза Пърсел, — че след това му се покоряваше?

— Не.

— Как така „не“?

— Не — повтори Ваа. — Не се покорявах.

— Защо?

— Защото съм упорита.

Очевидно, тя не смяташе, че има някаква вина за тази упоритост. Упорита беше, както един камък може да е кръгъл или четвъртит. Такава й беше природата. И това беше нещо непоправимо.

— Не му се покоряваше, значи?

— Не.

— А какво правеше главатарят?

— Удряше ми плесници — отвърна Ваа.

Пърсел вдигна вежди, развеселен. Ето една подробност, която хвърляше съвсем особена светлина върху интимния живот на тази двойка. Възхитителната мисис Мезън, с която съпругът й така много се гордееше, беше както изглежда една фиктивна личност, измислена за пред хората. В къщи тази леди е била глупаво момиче, което е било вразумявано с плесници.

— След това?

— След това се покорявах — каза Ваа и грубото й лице се озари отново от очарователна усмивка.

— Добре, тогава ще послушаш и мене — заяви твърдо Пърсел.

Усмивката на Ваа угасна и лицето й заприлича повече от всякога на базалтов къс, отломен от канарата.

— Ще убия Тетаити — каза спокойно тя.

— Как ще го убиеш? — ядоса се Пърсел. — Можеш ли да ми кажеш как? Той не напуска никога па.

— Не знам — отвърна тя. — Аз ще вляза там.

— Но как? Отговори! Откъде ще минеш? Ще прескочиш оградата ли, жено? Ауе, с тоя корем!

— Не.

— Може би ще се провреш под нея?

Ваа не разбра насмешката.

— Не — отвърна сериозно тя.

— Слушай, той пали нощем огньове в па. Ще те види.

— Ще го убия.

— И стои на стража заедно с жените си.

— Ще го убия.

Досадно. Тя не можеше да мисли едновременно за средствата и за намерението. В съзнанието й имаше място само за една, по-точно за половин мисъл.

— Слушай, Ваа. Той има пушка. Боец е. А пък ти, жено, очакваш дете. Как ще постъпиш?

— Ще го убия.

— Как?

— Не знам.

— Как „не знам“?

— Не знам. Ще го убия.

Все едно да говориш на стена. Пърсел се изправи, сви рамене и каза гръмко:

— You are a stupid girl, Vaa!

— I am! I am! — отвърна тя.

— А сега ще ме послушаш.

— Не.

— Ще ме послушаш, Ваа!

— Не.

Той отстъпи половин крачка, устреми се и й удари една здрава плесница.

Няколко секунди нищо не се случи, после лицето на Ваа поомекна. Камъкът се превърна постепенно в плът, погледът изгуби неподвижността на кремък, прелестната усмивка цъфна отново.

— Ще те послушам — каза с умилен поглед тя.

— Ела да кажеш пред Ороа и Тумата, че се отказваш от намерението си.

Улови я за ръка и я заведе в къщи.

— Говори, Ваа — заповяда Пърсел.

Ороа и Тумата бяха станали. Поглеждаха ту Пърсел, ту Ваа.

— Жени — заяви тържествено Ваа, — нищо няма да сторя на оня от па.

И добави:

— Адамо не иска. Покорявам се на Адамо.

Тумата ококори очи, а Ороа забрави да тупне с крак.

Ваа погледна последователно и двете си другарки, сложи ръка на рамото на Пърсел, допря снага до него и каза с гордост:

— Наби ме.

Сандъкът със сечивата на Мак Лауд беше дълъг и тежък като ковчег. Ороа поиска да помогне на Пърсел да го занесе в къщи. Ваа й Тумата предложиха също да вземат участие в пренасянето. После дотичаха Авапуи и Итиота, така че Пърсел се върна в колибата си със засилена охрана и само от време на време можеше да докосне с пръст капака. Положиха внимателно сандъка на земята. Той беше затворен, разбира се, с кофар. Ороа изтича в къщи да потърси ключа. Върна се тичешком. Пърсел коленичи, отвори капака и се закова на място от възхищение. Прекрасни, чудесни сечива! Без нито капчица ръжда, с непокътнати, наточени остриета, с гладки, лъскави дръжки… Разговорите зад него бяха стихнали, той се обърна и видя зад себе си Ивоа. Ваинетата бяха изчезнали.

Пърсел стана зарадван и както вървеше към Ивоа, погледна ръцете й. Те висяха празни. Послушала го бе, но в това послушание личеше отчужденост.

Устремът на Пърсел се пречупи, той се почувствува така натъжен и скован, че не смогваше да заговори. Погледът му мина от ръцете към очите на Ивоа. Същите очи, същото лице, но загубили в един миг цялата си близост.

— Адамо — промълви кротко Ивоа.

Пърсел преглътна. Лицето й беше отслабнало, хлътнало, издутият корем лъщеше, тя сякаш едва се държеше на крака.

— Седни — каза полугласно той.

Заведе я до креслото и започна да се разхожда из стаята. Мълчанието се издигаше като стена помежду им. Тя не се опитваше да го прекрати. Той се чувствуваше тъжен и безпомощен. Трябваше пак да говори, да обяснява, да убеждава! Каква полза? Колко приказки бе изприказвал от осем месеца насам, откато бяха на острова, за да убеждава Мезън, Мак Лауд, Бейкър, таитяните! И все напразно! Обясняваше, обясняваше!… А се сблъскваше със стени!

Най-сетне каза тъжно, без да я поглежда:

— Не искаш ли да върнеш пушката?

— Не.

И добави:

— Не е дошло време.

— Защо?

— Ние мислим, че не е дошло време.

— Кои „ние“?

— Омаата, Итя, аз…

— Защо?

Тя вдигна рамене и отпусна безпомощно дясната си ръка. Той отвърна глава. Все тайни, неизразими неща. Неизказани основания…

— Защо? — повтори той раздразнено. — Войната е свършила от четири дни вече. Тетаити не излиза от па. Трябва да се направи нещо, за да се възстанови доверието.

— Да — отвърна тя. — Вярно е. Но не сега.

— Защо не сега?

Ивоа го погледна. Той не снемаше от нея своите прекрасни, сини перитански очи — сериозни, загрижени. Тя усети, че се разтапя от умиление. Ауе, горкият Адамо! Нещастен беше той с тази ненаситна глава, която питаше непрестанно „защо“…

— Той все още има желание да те убие — отвърна най-после Ивоа.

— Откъде знаеш?

Тя въздъхна. Нямаше край. „Как, защо, как?…“ Горкият Адамо, главата му все повече и повече разпитваше…

— А знаеш ли кога не ще има вече желание да ме убие?

Ивоа го погледна, без да се усмихне. Никой таитянин не разбираше от шега.

— Не — отвърна простодушно тя. — Не зная.

Той се поразходи из стаята и каза, без да я поглежда:

— Добре, предай пушката на Омаата и се върни тук.

Тя поклати отрицателно глава.

— В твоето състояние?

— Аз съм твоя жена — каза с гордост тя. — На мене се пада да те пазя.

Той я погледна бегло и веднага отвърна очи. Ивоа скръсти ръце на скута си и помисли радостно: „Обича ме! Ох, колко ме обича! Иска му се да ме прегърне, да погали корема ми и детето, което е там. Но е сърдит — каза си развеселено тя. — Мисли, че е сърдит… Нали е мъж: не знае какво чувствува.“

— Отивам си сега — каза тя като стана тежко и тръгна към вратата.

Чу го, че прекоси стаята; застанал бе неподвижно зад гърба й и тя помисли: „Сега ще се доближи до мене.“ Сложи полека ръка върху дръжката на вратата, отдръпна се, за да може да я отвори, дори малко повечко, отколкото беше потребно. Но зад нея беше пусто.

— Адамо — полуобърна тя глава.

Той се отзова веднага. Ивоа не се обърна, но усети с цялата си снага, че е зад нея.

— Сложи ръка върху мене — промълви едва чуто тя.

Наведе се назад, издала напред огромния си корем. Почувствува как топлата му длан го погали едва-едва. О, Адамо, о мой тане!

Няколко секунди минаха, после тя повтори сподавено:

— Отивам си сега.

Вратата се затвори и Пърсел остана неподвижен, с наведена глава. Беше пак сам, без да бе сполучил в нещо.

След малко се върна при дъските и се залови за работа. Трионът на Мак Лауд режеше безупречно. Той работи ожесточено до вечерта. Щом престанеше, гърлото му се свиваше. Чувствуваше, че го обзема скръб. Ваинетата стояха целия следобед с него, но той почти не им заговори. Към залез-слънце Омаата му донесе вечерята. Той отиде в навеса, изми се и щом се нахрани, усети, че го наляга умора.

Трябва да бе заспал докато е чел, защото се събуди в леглото си, в обятията на Омаата, сложил глава на гърдите й. Лунната светлина едва нахлуваше през пролуките на плъзгащите се врати. Той затвори отново очи, стори му се, че потъва заднешком в топъл, пухкав мрак. В следния миг беше в Лондон, в някакъв храм. Облечен бе в черни дрехи и тълкуваше библията на вярващите: „Яков се ожени за Лия, после за Рахил. Лия му роди четирима сина…“ Чуваше с изненада собствения си глас, не можеше да го познае, беше важен, носов, напевен. Странно нещо: той беше прав срещу богомолците, а същевременно седеше между тях, гледаше онзи другия пред себе си, слушаше го как говори. Другият казваше: „Като видя, че е безплодна, Рахил даде на Яков за жена прислужницата си Вала. А Лия, като видя, че вече няма да има деца, му даде прислужницата си Зелфа.“ Пърсел гледаше неловко своя двойник; темата беше твърде странна за проповед, съседът му от ляво стискаше пестници в скута си. Беше едър, мършав мъж, с черна превръзка на окото. „И така — заговори пак другият Пърсел, — Яков имаше четири жени и от тия четири жени имаше дванадесет деца.“ „А пък аз ще ти кажа защо разправяш това, проклет измамнико!“ — изкрещя съседът на Пърсел, като стана. Тръгна с широки крачки към проповедника и докато вървеше, смъкна превръзката от окото си. Беше Мак Лауд. Там, дето бе улучил куршумът на Тетаити, на мястото на дясното око, зееше черна дупка. Той застана, дълъг, само кости, обърна към Пърсел единственото си око, извади камата от ножницата и каза провлечено: „Откакто скитам из тоя проклет град, много труд положих да ви пипна, Пърсел. Но сега, щом сме един до друг на борда, маклаудово слово, няма да си отида, докато не ви пратя на дъното!“ „В какво ме обвиняваш?“ — промълви Пърсел. „И таз хубава! — изгърмя Мак Лауд и закри с ръка зеещата дупка на окото си. — Кой е виновен, задето на всички бели на острова отсякоха главите? Вие ни насъскахте едни против други, вие Пърсел, с вашата библия и ангелски преструвки! А сега останахте сам на острова и цялата му земя е ваша! Всичките ми сечива! И всички индианки, все едно Яков ли се наричате или другояче, проклети лицемере!“ Пърсел го видя как се раздвои и се втурна да му забие острието на камата си. Успя да избегне удара и хукна да бяга. Стените изчезнаха. Той тичаше отчаяно. Прекоси горещата полянка, малките палми се появиха и изчезнаха, затича по плажа на залива Блосом. Вцепеняваше се от ужас, огромната сянка на Мак Лауд го настигаше. Изведнъж се намери в пещерата при лодките, започна да тича около една лодка, Мак Лауд подир него, спираха се, надхитряха се като деца, които обикалят около дърво. „Адамо!“ — извика гласът на Тетаити. Пещерата изчезна. Пърсел беше прав сред па, срещу копията, зяпнал от ужас. Позна Джонс и Бейкър, от чиито шии още капеше кръв; Джонс си беше с все същото детинско лице, устната на Бейкър се свиваше от тик; между двете копия се издигаше друго, без глава. Бейкър отвори очи, втренчи ги ядно в Пърсел и каза съвсем ясно: „Това е за вас!“ „Адамо! — извика Ивоа. — Адамо!“ Пърсел се обърна. Тетаити стоеше на десет метра, прав, мрачен, насочил пушка в сърцето му. „Спри! — извика Пърсел, — спри, братко Тетаити!“ Тетаити се усмихна презрително, чу се гърмеж, Пърсел усети, че нечий пестник го блъсна в ребрата.

— Аита^[3], чеденце — каза един дълбок глас.

Той отвори очи, сърцето му се блъскаше в гърдите. Потънал беше в пот.

— Аита — повтори гласът на Омаата до ухото му.

Започна да диша по-спокойно. Сънувал ли бе? Дали всичко не беше само отлагане, само временно спиране? Бягането по плажа, копията, Тетаити, ударът на куршума в гърдите му. Не бе сънувал, невъзможно беше да е сънувал, не бе измислил думите на Мак Лауд, които звучаха още в ушите му, напевността, носовия изговор, жлъчната насмешка… Затвори отново очи, съзнанието му беше съвсем празно. Мисълта му започна да се върти в някакъв кръг, безспир, безспир. Беше страшно уморително. „Това е за вас!“ — каза яростно гласът на Бейкър. Като че някакъв удар на гонг разкъса нервите му, той се обърна със смразен гръб, с треперещи ръце. Видя оръжието, а над оръжието — тъмните очи на Тетаити, презрителната усмивка. Спри! Спри!…

— Аита, чеденце!…

Отпусна мускулите си, отвори очи и започна да брои до десет, но веднага обърка броенето и се плъзна в мрак, потъна отново, всичко се върна — Тетаити пак насочваше пушка в гърдите му. Сърцето му се сви — куршумът ей-сега ще излети, трябваше да говори, да говори…

— Омаата…

— Чеденце.

Изрече с мъка:

— Под смокинята…

— Кога под смокинята? — обади се гласът на Омаата много, много отдалеко.

Потъваше, потъваше отново. Направи отчаяно усилие.

— Когато излязох от пещерата…

— Да — каза тя, — да… раменете ти бяха червени, петленцето ми.

Раменете му били червени. Тази подробност му се стори изведнъж много важна. Не мръдваше, но ги виждаше, извил глава назад. Червени, червени. И плешките бяха червени. Каза високо:

— Раменете ми бяха червени. — И му се стори, че се поизмъква от тинята, в която бе затънал.

— Ти ми каза…

— Нищо не съм ти казвала, чеденце…

Той промърмори неразбираемо:

— Ти ми каза: „Войната не е свършена…“

Почака. Омаата не се обади. Но стана нещо странно: мълчанието й окончателно го събуди.

Продължи:

— Ивоа казва: „Тетаити има все още желание да те убие.“

Омаата изръмжа недоволно:

— Така ли каза?

— Днес, когато дойде да ме види.

Омаата мълчеше. Той заговори отново:

— Казала е нещо, което не е вярно ли?

— Не.

Невъзможно беше да се изрече едно по-лаконично „не“.

— И ти ли го знаеше?

— Да.

— Откъде го знаеше?

— Знаех го.

— Откъде го знаеше? — повтори настойчиво той.

Радостно вълнение обзе Омаата: Адамо й говореше строго, като тане! Какви ли очи имаше!

— Ругае главите — каза покорно тя.

— Всеки ден ли?

— Да.

— Всичките ли?

— Да.

— И Джоно ли?

— Да.

— И Ропати?

— Да.

След малко добави:

— Тетаити не е лош човек.

Странно. Защо каза това? Какво се опитваше да му подскаже?

Той заговори отново:

— Има ли между Уили и Ропати копие, което чака нова глава?

— Не, разбира се! — отвърна внезапно развълнувана тя. — Кой ти каза? Такова нещо няма! Не, не! Тетаити може да е решил да те убие, но такова нещо няма да направи! Ауе, копие да чака глава!

Интонацията й доказваше ясно, че това би било връх на лошото държане, най-страшно нарушение на церемониала, безобразие, недостойно за джентълмен! Весела искрица проблесна в съзнанието на Пърсел. И го зарадва. Той си пое дълбоко дъх и помисли: „Не съм страхливец.“

След това продължи:

— Какво ще стане, ако Тетаити ме убие?

Продължително мълчание, после тя каза предпазливо:

— Много неприятни неща ще му се случат.

Все същите замълчавания, премълчавания…

— Какви неща? — запита сурово Пърсел.

Усети, че тя се сковава в тъмнината. Този път сдържаността й надделя, нямаше да се остави да я подчини на волята си.

— Неща — отвърна кратко Омаата.

Пърсел вдигна глава, като че би могъл да я види.

— Знае ли той?

— Да.

— В такъв случай защо ще ме убива? Аз си отивам. Излишно е да ме убива.

Омаата се засмя кратко с гърления си смях.

— Ох, чеденце, когато един мъж стане боец…

Не довърши мисълта си и добави:

— А с Ваа си постъпил добре.

— Знаеш ли?

— Всички знаем.

И добави:

— Утре вечер ще узнае и Тетаити.

Той вдигна отново глава. Учудваше се на тия уточнявания.

— От кого?

— Знаеш от кого.

Мълчание. После той каза:

— Играе ли вече с него?

— Ще играе.

Омаата добави:

— Утре вечер. Тумата каза: „Утре вечер. Не по-късно.“ Тумата каза: „Няма да чака повече. Утре вечер ще отиде в па.“

Настъпилото мълчание продължи толкова много, та той помисли, че е заспала. Но изведнъж усети огромната й гръд да се повдига под главата му.

— Защо се смееш?

— Аита, аита, човече…

И добави:

— Утре ще видиш защо се смея.

Положи едрата си ръка на главата му и започна да го гали кротко по косата.

На другата сутрин Пърсел довърши рязането на подпорните греди за палубата. Малко преди обед жените заминаха, а той отиде да се облее с вода в навеса, докато Итя му донесе обеда. Чу, че вратата на колибата му се отвори и затвори, изтри се, излезе от навеса и застанал на слънце, обу панталона си. Постоя да се погрее, топлината проникна в тялото му, беше гладен, в добро настроение, успокоен.

— Итя! — извика радостно той.

Никой не отговори. Обиколи през градината, плъзгащите се врати бяха широко отворени. Разкрачена, разцъфнала, Ваа се бе разположила в креслото му. Коремът й стърчеше над бедрата, между ивиците на поличката от дървесина. Тя гледаше с овлажнели очи върха му и мачкаше с лявата ръка дясната си гърда.

— Къде е Итя? — намръщи се Пърсел.

— Аз ти донесох рибата — каза Ваа и посочи с ръка към масата.

— Къде е Итя? — повтори Пърсел като влезе в стаята. — Сърдита ли е?

— Не.

— Защо не дойде?

— Аз ти донесох…

— Знам, знам — прекъсна я рязко той като вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

Приближи се до масата, лъхна го миризма на риба и лимон, беше гладен, но не се решаваше да започне да яде.

— Слушай, Ваа — каза търпеливо той. — Вчера Омаата. Днес Итя. Защо не дойде Итя?

— Аз ти донесох…

Той удари с длан по масата.

— You are a stupid girl, Vaa!

— I am! I am!

Седна обезоръжен. Притегли към себе си съда с рибата и започна да яде.

— Адамо — обади се след малко Ваа.

Той я погледна. Едната й едра ръка беше на бедрото, другата търкаше гърдата. Невъзмутимо, животинско изражение. Но мъничко тревога в погледа.

— Сърдиш ли се, Адамо?

Пак същата тревога. И то заради него! Сякаш бе забравила изведнъж, че е вдовица на велик главатар.

— Не се сърдя.

Тя премисли. Минаха няколко секунди, после каза, като поизправи рамене и снага:

— Днес аз. Утре Итя.

Личеше, че прави почти отчаяно усилие да обясни.

— Защо днес ти? — запита Пърсел.

Лицето на Ваа се разнежи, устните й се разделиха, зъбите светнаха, тя стана почти хубава.

— Ти ме би.

Пърсел я изгледа в недоумение.

— После? — запита той като вдигна вежди.

— Вчера — отвърна тя, с лице преобразено от очарователната усмивка. — Вчера ме би.

Разбра изведнъж. Затова значи Омаата се бе смяла снощи! „Каква жертва принасям за мира!“ Тази мисъл го развесели. Погледна мило Ваа и белите й зъби веднага светнаха. Разположила се малко смутена в креслото, Ваа се усмихваше със спокойното изражение на собственица.

— Тетаити знае — каза тя, когато той се нахрани.

— Знае ли?

— Каквото исках да направя. Ороа отиде. Казала му.

Ороа отиде. Нито сянка от укор. Просто факт. Установяваше един факт. Нещо естествено, като това, че югозападният вятър докарва дъжд. И също така неизбежно.

— Кога?

— Миналата нощ.

Удивително. Тумата не само бе предвидила, че Ороа ще отиде, но бе предвидила още навремето и докога ще може да устои.

— Ти си мой тане — каза Ваа. — Трябва да ме закриляш.

Пърсел я погледна бегло. Може би не беше толкова глупава в същност.

— Ако Тетаити иска да те убие — каза безстрастно той, — ще те закрилям. Но ако иска само да те бие…

Тя сложи на бедрата едрите си ръце и наведе покорно глава. Да. Нека я бие. Да. Редно беше. Нямаше какво да каже против боя.

Стана.

— Отивам си.

Той вдигна вежди.

— Отиваш ли си?

— Аз съм бременна — каза гордо тя.

— О, да — отвърна той като се смути и изчерви. — Разбира се! Разбира се! Върви си!

— Отивам си — повтори Ваа и се заклати към вратата, а дървесинените ивици на фустичката се люшкаха около хълбоците й, докато излизаше величествено.

Два дни минаха без промени. Тетаити не излизаше от па, Ивоа не се виждаше. Единственото ново събитие бяха нощните похождения на Ороа. Тя не се опита да ги скрие. Разправяше словоохотливо, като тупаше с крак и подскачаше. Не влязла в па, а само в преддверието. Докато Тетаити не прибере главата на Скелета от копието, тя го смяташе официално за враг. Междувременно, разбира се, играеше с него. Но не влизаше в къщата му и не го признаваше за тане.

На двадесет и втори, докато слизаше по стръмната пътечка към залива Блосом, Пърсел си изкълчи глезена. Разтриха го и го превързаха. Решиха, че отсега нататък ще обядва в пещерата с лодките и само вечер ще се прибира в колибата си. Ваинетата му направиха на плажа една колиба от клони и шума, където да си почива през горещите часове на деня.

Мълчаливата Итиота му донесе първа обед на плажа и не пожела да остави никому другиму грижата да му помогне при връщането в селото. Щом влязоха в къщи, тя запали всички доедое, настани Пърсел в креслото, подпря крака му на едно трикрако столче, потърси книгата, която той бе оставил на леглото, и му я даде.

Пърсел я гледаше с удоволствие как шета из стаята. Итиота беше единствената таитянка с къси крака, но тези къси крайници допълняха доста добре извънредно тънката й талия и придаваха на долната половина на тялото й една плътна заобленост, която — като поразсъди човек — изглеждаше приятна. Имаше разкошна гръд и мъничка глава, сякаш творецът, изхарчил всичко за снагата, е трябвало да пести при създаването на мозъка. Най-поразителни бяха очите. Вместо да се издигат към слепоочията, като у другите ваинета, те бяха изпъкнали, тесни, свити, по чудно живи. Лицето се спускаше като тънък триъгълник от скулите към брадичката и сред това нежно очертание съвсем правите, но много плътни и подвижни устни изглеждаха някак неестествено внушителни, особено като си помисли човек, че почти никога не се отваряха, за да изрекат някоя дума. При това те непрестанно потръпваха от мусения, свивания и надувания, изразителни като очите на Итиота или начина, по който тя въртеше шия.

Пърсел не можеше да се съсредоточи в четенето. Смущаваше го мълчанието на Итиота. Тя седеше на леглото, облегнала гръб на дървеното табло, разтворила ръце на коленете си и подвила крак. Не бе мръднала, нито проговорила, откато Пърсел бе започнал да чете. Когато вдигаше глава от книгата, не се опитваше да срещне погледа му. Но той знаеше, че е тук. Неподвижна, безгласна, навела очи, тя все пак го караше да чувствува присъствието й.

Пърсел затвори книгата и отиде с накуцване да седне до нея.

— За какво мислиш?

Тя го погледна, изви шия и поклати леко глава:

— За тебе. При тебе съм. За тебе мисля.

— Какво мислиш?

Вдигнала вежди, издула устни, сериозна, тя сви леко рамене:

— Много има да се мисли. Много.

— Не говориш. Защо никога не говориш?

Подобие на усмивка. Само подобие. Извита шия, питащи очи, открити длани. Какъв смисъл има, защо да говори? Нима хората не се разбират и без думи? Чудно нещо. Тя не отваряше уста, а той я разбираше. Всяка мимика беше едно изречение.

— Хайде — каза Пърсел, — бъди мила, кажи ми нещо.

Вдигнала вежди, свила неуверено уста, тя гледаше замислено, някак тревожна:

— Да кажа ли? Какво искаш да ти кажа? Няма нищо за казване.

— Кажи ми нещо — повтори Пърсел. — Каквото искаш. Нещо за мене.

Итиота сякаш събра сили, после вдигна присвитите си очи и каза отчетливо, с дълбок, тъжен, глух глас:

— Ти си добър.

Той я погледна. Мълчанието на Итиота беше действено. Докато мълчеше, изглеждаше очарователна, тайнствена. А щом отвореше уста, казаното придобиваше особено значение. Пърсел се наведе и погали с опакото на дясната си ръка бузата на Итиота. Учуди се. Каква важност си придаде тя, с каква пестеливост на средствата!

Някой почука силно на вратата и един глас каза: „Аз съм. Ороа!“ Пърсел не мръдна, ръката, с която бе погалил бузата на Итиота, стоеше все още на равно с рамото му. Няколко секунди минаха, после плътният глас на Омаата се обади зад стената:

— Можеш да отвориш, Адамо.

Той стана, но Итиота го изпревари. Ороа нахълта в стаята, сякаш я бяха тласнали отвън, с развяна грива, изпъчена гръд, пламнал поглед, и започна веднага да лее цял порой от думи, като се разхождаше така буйно надлъж и нашир, че всички се отдръпваха, за да й правят място.

— Седни, Ороа! — каза настойчиво Пърсел.

Сякаш я дръпна за юздата: тя се спря, разтърси глава, загледа го с ококорени очи и започна да цвили.

— Е, Адамо, е!

— Седни, Ороа! — повтори със същия тон Пърсел. — Седни, моля ти се! Заболя ме глава.

— Е, Адамо, е!

— Горкият Адамо го заболя глава от тебе — каза Омаата.

— Седни! — обади се и Итиота.

Ороа дотолкова се изненада като чу Итиота, че веднага седна.

— Видях Тетаити — заговори почти успокоена тя — и той рече…

Не довърши изречението.

— Какво рече?

— Слушай, човече! — подхвана тя с нов изблик на разпаленост, като понечи да стане. — Да почна отначало. Първата нощ разправям на Тетаити за глупавата Ваа. Той не каза нищо. Втората нощ не каза нищо…

Разтърси рамене и изпъчи гръд:

— Тогава тази нощ се ядосах…

Понечи да стане, но не успя — Омаата протегна дългата си ръка и сложи длан на рамото й.

— И рекох: Адамо е добър. Адамо не позволява на Ваа да те убие. А пък ти седиш в твоето па с пушката и главите. И казваш: „Адамо трябва да замине, инак ще го убия.“ Не си справедлив човек…

Разтърси глава и замълча.

— После? — запита нетърпеливо Пърсел.

— Той ме изслуша сърдито. Ауе, колко беше важен! И аз дори се поуплаших! После каза: „Адамо е перитани. Хитрец е.“

Пърсел отвърна поглед. Разочарован, огорчен. Беше „перитани“. Всичко, което изхождаше от него, беше следователно лошо.

— Тогава — продължи Ороа — аз вече съвсем се разсърдих! И рекох: „Упорити човече! Адамо е много добър! Всички жени го обичат!“ А той сви рамене и рече: „На ваинетата умът е между бедрата…“

Замълча и тупна няколко пъти с десния си крак.

— А пък ти, човече, рекох, седиш връз ума си! Така му рекох в очите! — продължи Ороа и стана изведнъж така неудържимо, че Омаата не успя да й попречи. — Не ме беше страх — продължи да пухти тя и да разтърсва грива, като кълчеше насам-натам хълбоци, сякаш се готви да рита.

После повтори разказа си отначало. Пърсел облегна лакти на коленете си и подпря глава. Обичаше Ороа, но сега не можеше да понася жизнеността й: потискаше го.

— После? — запита Омаата, сграбчи Ороа с грамадната си ръка и я накара да седне.

— Удари ми плесница — заговори по-спокойно Ороа, сякаш допирът на седалището до трикракото столче отне част от устрема й. — Ауе! Каква плесница! Паднах на земята! Ама му я върнах! — добави веднага тя, като разтърси грива и понечи да стане.

Омаата я накара да си седи на мястото.

— Бихме се, бихме се и накрая, като престанахме да се бием — сниши тя глас и наведе свенливо очи, — играхме…

— После? — запита ядосано Пърсел.

— После стана много любезен. Ауе! Очите му святкаха на лунната светлина! А пък аз започнах пак: „Адамо е моа. Адамо никого не е убил. Никога не е носил оръжие.“ Той се намръщи и рече: „Жено, ти си като дъждовните капки.“ И добави: „Ивоа има пушка.“ А пък аз — извика тя в нов изблик на необузданост и почти стана от столчето, — аз рекох: „Човече! Ивоа се страхува, че ще стреляш срещу нейния тане!“ Той помълча, после рече: „Адамо трябва да си върви, ама няма да го убия. Кажи го на Ивоа от името на братанеца на великия главатар Оту…“

Пърсел вдигна веднага глава и погледна Омаата. Всички мълчаха. Това беше вече нещо ново. Наистина Тетаити бе заявил още на 16 май, че няма да убие Адамо. Но досега не бе натоварвал никого да съобщи това на Ивоа, нито бе изтъквал роднинството си с нея. Този път обещанието не беше неопределено. Предаваше се чрез трето лице и се споменаваше името на великия главатар Оту. Тетаити все още настояваше за заминаването на Адамо, но отправяше към Ивоа и прикрито предложение за примирие.

На другата сутрин Омаата дойде при Пърсел заедно с Итя и Ивоа. Удържала си бе думата. Всичко щеше да се реши пред Адамо, с негово участие. Щом трите жени пристигнаха, останалите ваинета се оттеглиха, без да проявят каквото и да е недоволство от това, че не ги канят на закритото съвещание.

Пърсел изказа веднага мнение да предадат на Тетаити оръжието на Ивоа. Изслушаха го, без да го прекъснат, а когато привърши, не възразиха. Той се изненада, когато откри, че и трите жени се противопоставят твърдо на намерението му. Доста мъчно разбра тяхното гледище. Те се изразяваха повече със замълчавания, отколкото с думи. Съгласни бяха, че Тетаити проявява готовност към отстъпки, но смятаха, че не би го сторил, ако не беше пушката у Ивоа. Пушката беше следователно залог, който не биваше да изпускат непредпазливо. Решиха Итя и Омаата да отидат като пратенички в па, за да проверят дали Ороа не бе преувеличила обещанията на Тетаити. Нямаше да бъде зле, във всеки случай, да го накарат да ги повтори пред още две свидетелки. След това щяха да започнат преговорите. И дума не можеше да става все пак да предадат на Тетаити пушката на Ивоа. Щяха да я счупят пред него. След като го накарат и той да счупи своята в замяна.

Пърсел не бе се сетил за тази замяна и се възхити от смелостта и съобразителността на жените. Все пак възрази, че е малко вероятно Тетаити да приеме да счупи пушката си. Те се съгласиха с това, но отказът му би им позволил да изтъкнат, след дълги разисквания, каква голяма отстъпка правят, като се отказват от своето искане. Пърсел отгатна, че според тях беше важно разискванията да бъдат дълги, а преговорите трудни. Колкото повече биха траяли, толкова по-голяма тържественост щеше да придобие обещанието на Тетаити да не посегне върху живота на Адамо и по-мъчно би било впоследствие да наруши това обещание.

Преговорите траяха от 24 май до 6 юни. Първата фаза беше най-опасна. По убеждение или от хитруване, Тетаити не искаше да преговаря с жените. А само с Адамо. Но ваинетата изтъкнаха, че разговорите с Адамо няма да доведат до никъде. Адамо беше готов, разбира се, да му предаде пушката. Желаеше да стори това още от самото начало (нали знаеш колко е добър!). Но пушката не беше у него. А у тях! Следователно, с тях именно трябваше да се преговаря. Всеки тане разисква някои неща с жена си. Защо Тетаити да не разисква с тях? Е, Тетаити, е, нали това правиш и в тоя миг?

Както предполагаше Пърсел, Тетаити отхвърли безусловно предложението да се лиши от пушката си. Ваинетата се възмутиха, заплашиха, че ще прекъснат преговорите, прекъснаха ги, после ги подновиха и след една седмица отстъпиха, като си дадоха вид на бити и оставиха напълно победата на Тетаити.

В същото време те придадоха истинска театралност на церемонията за връщането на пушката от Ивоа. На 6 юни по обед тръгнаха в шествие към па. Ивоа, Итя и Омаата начело; Ороа, Ваа и Тумата в края. По средата, между Авапуи и Итиота, Пърсел. Сутринта бе валяло дъжд и във влажната гора беше задушно от обедното слънце. Пърсел си отдъхна, когато излязоха на откритото пространство, което заграждаше сега па. На десетина метра от оградата, точно там, дето Уличката на канарата завиваше надясно, за да стигне до залива Блосом, имаше младо бананово дърво, отсечено преди три седмици от англичаните, но пуснало вече три метра висок израстък с китка едри листа на върха. Дружинката се спря на сянка под тях и Омаата, взела под дясната си мишница пушката на Ивоа, повика Тетаити.

Пърсел очакваше, че таитянинът ще остане в преддверието, дето не можеха да го видят, а сам той щеше да вижда всичко. Но Тетаити благоволи да се покаже пред вратата, заедно с трите си жени, застанали зад него. Не се приближи наистина и държеше пушката си в ръка, насочил сякаш случайно дулото й към корема на Омаата, но изражението му беше ведро, и щом Омаата насочи оръжието си към земята, и той стори същото.

Омаата произнесе слово в полза на мира. Когато свърши, пречупи пушката о едно дърво и хвърли парчетата й в нозете на Тетаити. Той даде знак, че ще говори, и след като помълча важно, наистина заговори. Похвали жените за мъдростта им, поздрави ги, че са проявили такова благоразумие. Изказа надежда, че всякога ще бъдат в добри взаимни отношения. Обаче Адамо беше перитани. Адамо трябваше да си замине. Но Тетаити, главатар и син на главатар, бе дал обещание на дъщерята на великия главатар Оту и щеше да изпълни обещанието си: ако Адамо си замине в деня, който сам бе определил, животът му до тоя ден ще бъде табу.

Думата направи голямо впечатление на ваинетата. Никога не бяха допускали, че Тетаити ще отиде дотам. Несъмнено беше, че е удостоил Адамо с това табу заради името на Оту, чиято обица висеше и в тоя миг на ухото на Адамо. Така че Адамо беше два пъти табу: поради обицата, която бе докосвала лицето на великия главатар Оту, и чрез словото на Тетаити, син на главатар и братанец на великия главатар Оту…

След като вълнението стихна, Тетаити взе отново думата. Победил бе потисниците, смяташе се следователно за главатар на острова. На това основание и според обичая се провъзгласяваше сам за табу. Пърсел почувствува, че никой друг освен него не намира това изявление за смешно. То бе посрещнато с важно клатене на глава и одобрителен шепот. После заговори Омаата. Тя изрече безброй учтиви слова, от които се разбра, че уверява Тетаити в почитта и приятелството си. После припомни, без да го подчертава, че според таитянския обичай, никакво табу не се спазва, ако главатарят опетни ръцете си с кръвта на свои хора. Този намек не остана незабелязан. Ивоа беше братовчедка на Тетаити, така че тането на Ивоа можеше да се смята за роднина на новия главатар.

Това ограничение на неговото собствено табу едва ли се понрави на Тетаити. Но той не даде с нищо да се разбере, че е така. Откато се бе провъзгласил за цар на острова, лицето му изглеждаше още по-строго, чертите по-сурови, осанката по-внушителна. Когато Омаата завърши словото си, той повтори своите похвали по няколко различни начина, и тъкмо когато очакваха, че ще се сбогува, помълча, после помоли изведнъж жените да го оставят сам с Адамо.

Настъпи слисване. Тетаити почака невъзмутимо няколко секунди и като видя, че ваинетата не мръдват, с величествено движение подаде пушката си на Раа, а камата на Файна. След това пристъпи бавно и изискано няколко крачки към жените и се спря, по-точно се закова пред тях с празни ръце.

В това движение Пърсел съзря известно комедиантство, но във всяка политика, добра или лоша, има нещо театрално. А сегашната политика беше добра, защото водеше към преговори. Жените се отдалечиха. Пърсел пристъпи на свой ред, с неприятното чувство, че е много по-дребен от таитянина и влага много по-малко изящество в движенията си. А щом излезе от хладната сянка на банановата палма, усети на тила си и слънчевия пек.

По лицето на Тетаити нямаше никакво нахалство или враждебност. Строгите му черти не изразяваха нищо. Когато заговори, Пърсел забеляза, че гласът му не е така сух, както при последния им разговор. Но все пак говореше с кратки изречения, без да си дава труд да бъде красноречив. Не се отнасяше вече със събеседника си като с военнопленник, но не го смяташе и за равен.

— Кога ще бъде готова пирогата? — запита след доста дълго мълчание той.

— След по-малко от месец.

Мълчание. Пърсел усещаше как слънцето припича в тила му. Оловен обръч стягаше главата му.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Само когато ще я спускам във водата.

Ново мълчание. Тетаити се отпусна на другия крак, а Пърсел помисли: „Сега вече ще заговори.“

— Къде е Тими?

Пърсел премига. Стана му страшно горещо. Слепоочията му туптяха.

— Мъртъв е.

Изненада се от отговора си. Дали бе решил отдавна, без да го съзнава, че ще трябва да признае всичко пред Тетаити, или постъпи така, защото му беше зле?

— Кой го уби?

— Никой. Уби го собствената му пушка.

Като видя, че Тетаити го гледа втренчено, без да проговори, му разказа злополуката.

— Какво направи трупа?

Пърсел махна неопределено с ръка. Не искаше да намесва и Омаата в разказа си.

— В морето.

Тетаити полузакри очи с тежките си клепачи и каза безучастно:

— Какво направи пушката?

Ясно. Тъкмо това го интересуваше. Тъкмо затова бе поискал да поговори с него. Каква полза, че счупиха пушката на Ивоа, ако в острова имаше някъде още една пушка освен неговата?

— В пещерата има кладенец. Там я хвърлих.

— В коя пещера?

— Дето е ходил Меани.

— Добре — каза Тетаити.

Обърна се кръгом. Пърсел се върна веднага до банановата палма, облегна глава о стъблото и затвори очи. Притъмняло му бе, струваше му се, че главата му ще се пръсне.

Усети хладен полъх до лицето си. Отвори очи. Ивоа му духаше с палмов лист. Усмихна й се.

— По-добре ми е.

Наоколо си чу приятелски шепот. Ауе, горкият Адамо. Не можеше да понася слънце, толкова нежна беше кожата му. Забеляза, че жените стоят все още настрана, сигурно за да му е по-малко задушно.

— Адамо — прошепна до ухото му Ивоа, — какво те попита?

— Къде е пушката на Тими.

— Каза ли му?

— Да.

Ивоа поклати с възхищение глава:

— Хитрец е. Тебе попита…

Като се върна в колибата, Пърсел едва похапна, изтегна се на леглото до Ивоа и потъна в неспокоен сън. Когато се събуди в пет часа с вдървен тил и главоболие, реши въпреки всичко да слезе до плажа. Ивоа настоя да тръгне сам. Тя се чувствуваше уморена, мислеше, че времето за освобождаването й наближава. Авапуи и Итя трябваше да останат при нея.

Пърсел се изненада, че до залива Блосом го придружи само Итиота. Навярно мерките за безопасност бяха прекратени и охраната му разпусната. Когато се появи по криволичещите пътечки на канарата, като накуцваше и се подпираше на ръката на Итиота, ваинетата дотичаха да го посрещнат и той забеляза учудено отсъствието на Омаата.

След като се изкъпа, почувствува, че има достатъчно сили да отиде до пещерата с лодките и да се залови за работа. Беше сам. Понеже слънцето започваше да се скрива зад острова, ваинетата останаха колкото можеха по-близо до морето, за да се порадват по-дълго на слънчевата топлина.

Работеше почти от цял час, когато Омаата се показа пред входа на пещерата. Грамадното и черно тяло се открои върху небесната синева. Пърсел вдигна глава и запита недоволно:

— Къде беше?

Този сърдит тон възхити Омаата. Полюлявайки грамадните си хълбоци, тя влезе в пещерата и застана отдясно на Пърсел, така близко, че почти го докосваше.

— Добре си тук — каза тя. — На хлад.

Пърсел сви рамене и насочи триона нагоре.

— Много е лошо. Има течение.

Вярно беше. В тавана на пещерата имаше голяма пукнатина, отдето нахлуваше въздух отвън, така че той работеше сякаш в комин. Омаата проследи погледа му.

— Ако не ме беше страх, че ще те убие — засмя се тя, — щях да изгоря лодките. Чудесно ще горят!

След малко каза закачливо:

— Бях с Тетаити.

Пърсел не трепна и понеже мълчеше и не вдигаше поглед от работата си, тя добави:

— В твоята пещера.

Той начерта грижливо една линия на гредата, отстрани се малко и започна да реже с триона. Омаата подхвана:

— С Файна, Раа и Тайата…

Пърсел вдигна глава и я изгледа смаян.

— В кладенеца ли слезе?

— Аз държах въжето. Неговите жени ми помагаха.

Остави триона.

— Намери ли я?

Тя кимна. Пърсел я погледна мълчаливо.

— Можеше да я остави в кладенеца. Водата щеше да я разяде.

Омаата сви широките си рамене. Пред входа на пещерата се показа черна сянка. Обърнаха едновременно глави. Беше Тетаити. За пръв път откато бяха свършили боевете, той носеше пушката си на рамо.

— Отивам да поплувам — каза Омаата.

И излезе. Тетаити стоеше неподвижен, втренчил очи в лодката. Виждаше най-после лично работата на Адамо. При все че това беше само началото, личеше, че Адамо работи както бе казал: поставяше покрив на пирогата.

Тетаити отиде от другата страна на лодката, опря ръце о ръба й и загледа Пърсел.

— За пушката — заговори бавно той, — ти ми каза истината.

После замълча.

— И за Тими ми каза истината.

Пърсел сви въпросително вежди, а Тетаити добави:

— Намерих куршума в пещерата. Куршумът е за нашите пушки. Не става за вашите.

Настъпи такова продължително мълчание, че Пърсел се почувствува неудобно. Тетаити стоеше пред него, атлет със строго лице, с тежки полуспуснати клепачи. Може би се дължеше само на осветлението в пещерата, но на Пърсел се стори, че бръчките по челото и от двете страни на устата му бяха станали още по-дълбоки. Какво противоречие между това набраздено, мрачно лице и снагата, която го носеше! Всяко движение на Тетаити изтъкваше мощната му осанка и всеки път, вдигайки поглед, Пърсел срещаше с изненада едно лице, което принадлежеше на човек със съвършено различна възраст. Поразително: глава на зрял мъж върху снага на младеж.

Таитянинът мълчеше, а неловкостта на Пърсел се усилваше с всяка изминала секунда. Не намираше какво да каже. От учтивост не дръзваше да продължи заниманието си. И стоеше прав от другата страна на лодката, с трион в ръка, да гледа Тетаити, да го чака да заговори, чувствувайки се смътно като обвиняем пред съдия.

Полупритворил очи, Тетаити гледаше Пърсел, без да го вижда. Изглеждаше унесен, зает да преповтаря в съзнанието си тъжни мисли и Пърсел усети изведнъж с отчаяние, че цял мир ги разделя. Така недостъпен изглеждаше таитянинът! Нито суров, нито дори враждебен: само далечен.

Ръцете на Тетаити стискаха горния ръб на лодката. Единствен знак, че се вълнува. Пърсел наблюдаваше тревожно това затворено лице. Между него и Тетаити лежаха толкова неправди, толкова недоразумения, толкова трупове! Сърцето му се сви. В този миг му беше почти безразлично, че ще напусне острова, че ще се впусне сред океана, може би срещу смъртта. Истинското поражение беше тази стена помежду им. Тази представа за пеританите, която Тетаити си бе създал. Това презрение. Това осъждане.

— Тогава именно — каза Тетаити — трябваше да дойдеш с нас.

Разтвори широко очи, сякаш се бе изненадал, че е изказал гласно това, а Пърсел запита:

— Кога?

— Когато Скелетът уби Кори и Меоро. Ако бе дошъл с нас, щеше да дойде и Ропати, и Уили. И Джоно. Може би и Жълтокожият. Щяхме да убием Скелета и Плъхчето. Само тях.

Клепачите му полузакриха очите.

— А сега — каза той дрезгаво и глухо — копията стърчат пред къщата ми, но аз не съм щастлив. Ругая ги, но освен за Скелета и Плъхчето, не изпитвам наслада от тия ругатни. Премного свят измря на острова… от моите… от твоите… поради тебе.

— Не, не поради мене — възрази Пърсел. — Поради неправдата.

— Поради тебе! — повтори настойчиво Тетаити. — Поради твоите разбирания на моа!

— Не е добре да се пролива кръв — отвърна твърдо Пърсел.

— Човече — извика Тетаити и вдигна рамене със сдържана ярост, — и аз не обичам да проливам кръв! Но кръвта на потисника трябва да се пролее! Нали знаеш песента: човек трябва да напои свинете си с кръв! Приятно е да гледаш как се лее такава кръв! Тая кръв земята попива с голяма радост! Неправдата, о бойци, е вонящ бурен! Изскубнете го!…

Тетаити замълча, сякаш не си спомняше продължението, после каза с треперещ глас, без да го погледне:

— Ако бе дошъл с нас, Меани щеше да е жив.

Пърсел се облегна с лявата си ръка на лодката, краката му трепереха: „Меани щеше да е жив!“ Припомни си буйното обвинение на Уили: „Поради вас загина Ропати!“ Меани, Ропати… Колко мъртъвци нареждаха пред прага му! Прониза го ужасен страх. Ами ако беше вярно! Ако Тетаити беше прав! Ако той се бе самоизмамвал още отначало! За няколко секунди усети, че главата му се люлее, сякаш бе унищожен смисълът на целия му живот.

— В деня, когато свършиха боевете — заговори изведнъж Тетаити като втренчи упорито поглед в Пърсел, — аз те запитах за Тими и ти ми каза нещо, което не е вярно. Днес каза истината. Защо?

— В оня ден — отговори Пърсел — се страхувах, че ще ме убиеш.

— Не се страхуваше — отвърна веднага Тетаити и добави, като махна изящно с ръка: — Как можеше да се страхуваш, о Ману-Файте?

Пърсел се поклони. Това напомняне беше великодушно.

— А днес — продължи Тетаити като се наведе напред и загледа Пърсел с неопределимо изражение на обвинител — ти ми каза истината. На два пъти. За пушката. И за смъртта на Тими. Защо?

Пърсел помълча, преди да отговори. Ровеше в съзнанието си. Изведнъж му се стори много важно да разкрие истинската си подбуда. Но като се замисли за нея, всичко стана неясно. Виждаше не една, а няколко подбуди, между които трябваше да избира.

— За да имаш доверие в мене — отвърна най-после той.

Тетаити се поизправи, пусна ръце от ръба на лодката, горчивото му набръчкано лице се затвори сякаш още повече. Обърна се настрана и загледа морето, като че не искаше и да знае вече за присъствието на Пърсел.

— Каква полза от това дали ще имам доверие в тебе — каза безучастно той, — щом заминаваш?