Робер Мерл
Островът (7)

Шеста глава

Още от пръв поглед Пърсел видя всичко: примката, която висеше от най-големия клон на един панданус, в подножието на дървото Мезън с вързани ръце и нозе, моряците, наредени в полукръг наоколо, а зад групата — високите пращящи пламъци и спиралите дим, които се издигаха от плажа.

Докато тичаше, Пърсел забеляза, че въжето не е още вързано, а само прехвърлено през клона. Застанал отдясно до Мезън, Мак Лауд държеше в ръка свободния край. Хънт бе изправил исполинската си снага вляво от пленника и понеже беше много висок, примката се люлееше на едно равнище с лицето му.

Щом видя, че Мезън е жив, Пърсел престана да тича. Беше запъхтян от тичането и пристигна до групата, притиснал ръка до хълбока си. Той погледна Мезън с разширени от ужас очи, но Мезън не поглеждаше никого. Стоеше почти мирно, с вдървено лице, загледан право пред себе си. Насърчени от неподвижността му, разноцветните птиченца от гъсталака хвърчаха около него. Когато Пърсел пристигна, едно от тях кацна на рамото на пленника и се завъртя весело и насърчително. Мезън не се обърна и не мръдна.

— Мак Лауд! — извика задавено Пърсел.

— Не бойте се, Пърсел — каза Мак Лауд. — Нямаше да гласуваме без вас и без Бейкър. Всичко ще стане както му е редът. Всеки ще може да се изкаже. И Мезън ще говори, колкото иска, за свое оправдание.

— Сигурно не възнамеряваш сериозно… — извика Пърсел.

— Съвсем сериозно — отвърна Мак Лауд. — Ако не бяха попречили на Мезън да стреля, водните бълхи щяха да се гощават сега с мозъка ми.

— Но все пак не е стрелял!

— Ех! — каза Мак Лауд. — Защото не успя. Уайт го улови навреме.

— Не бих казал, че беше точно така — обади се изведнъж Джонс. — Не че нямаше време. Цели две секунди минаха, докато Уайт се нахвърли върху му.

— Искаше добре да се прицели в мене — възрази Мак Лауд.

Честното младежко лице на Джонс се сви от усилието, което правеше, за да си припомни как бе станало всичко.

— Не — каза той, — не беше така. Просто приличаше на човек, който се чуди да стреля ли, или да не стреля.

Джонс погледна Мезън, сякаш търсеше потвърждение от него. Но Мезън не мръдна. Със затворена уста, вкован поглед и презрително изражение, той като че не слушаше дори спора, от който зависеше животът му. Явно беше, че е решил да мълчи и да пренебрегва съдиите си. „Храбър е — помисли раздразнено Пърсел. — Много храбър и много глупав.“

— Виждаш ли — каза настойчиво Пърсел, — дори ако Уайт не се е нахвърлил върху му…

— Така казва Джонс — прекъсна го буйно Смъдж. — Аз казвам противното. Казвам, че щеше да стреля.

Пърсел замълча за миг. „Смъдж иска да убият Мезън“ — прелетя като мълния в мисълта му. Обзе го отвращение и присъствието на Смъдж му стана така непоносимо, че не можеше да го погледне.

— Трябва да ме разберете, Пърсел — каза Мак Лауд.

А Пърсел помисли: „Започва вече. Ще поведе разискванията.“

— Слушай — прекъсна го Пърсел, — не бива да започнем настаняването си на острова с убийство. Защото това е убийство!…

Искаше да говори убедително, а чу отчаяно как гласът се лее от устата му слаб, безжизнен, беззвучен. Обзелото го вълнение му отнемаше всяка възможност да го предаде на другите…

— Убийство е! — повтори той. — Мезън е сбъркал като се е прицелил в тебе, но не е бил на себе си. А вие, ако го обесите…

Млъкна. Погледна моряците. Не бе им направил никакво впечатление. Свършено беше. Уайт, Смъдж, Мак Лауд щяха да гласуват за. Хънт не снемаше от примката бледите си очички, глупавата му муцуна не изразяваше нищо, но явно беше, че ще гласува с Мак Лауд. Забил нос в земята, Джонсън търкаше с лявата си ръка червените пъпки, които разяждаха брадата му. Ни веднъж не бе погледнал Пърсел.

— Убийство е! — извика Пърсел.

Напразно. Имаше впечатлението, че говори на камъни. Мак Лауд го гледаше. Само той от всички моряци го бе изслушал внимателно. Почака. Не бързаше да заговори отново, сякаш искаше да подчертае, че оставя на противната страна достатъчно време да се изкаже. Сивите му очи блестяха под клепачите без мигли. Тънките устни бяха стиснати между острия орлов нос и вирнатата брадичка. По лицето му нямаше нито грам тлъстина. Кожата покриваше само кости, а в двете страшни трапчинки под скулите му се виждаше как потреперват мускулите на челюстите.

— Пърсел — започна най-после някак важно той, — казвате, че не бива да започваме настаняването си на острова с убийство. Именно това казвам и аз! Тъкмо защото започваме живота си на острова, трябва да бъдем строги към ония копилета, които искат да си играят с пушките. Иначе какво ще стане? Ще почнем да се самоизбиваме на тоя остров! Ясно! Щом се скараш със съседа си — дан, дан! Щом харесаш нивата му повече от своята — дан, дан! Щом поискаш да му грабнеш индианката — дан, дан! Какво ще стане тогава? Ще заповядва този, който стреля пръв! А това значи анархия! Значи клане! Ето какво ще кажа, Пърсел — продължи той. — Не се сърдя на Мезън, че искаше да стреля срещу мене. Пощурял беше за черупката си тоя човек и му беше причерняло пред очите. Но трябва ред — продължи настойчиво той, — трябва пример! Тъкмо от самото начало, Пърсел. В това именно вие не сте прав, според мене. Който заплашва, че ще пребие другаря си, или просто вдигне ръка, без да продума — въжето, казвам аз, и то веднага! Незабавно! Иначе няма да има ред на острова. Всички до един ще се погубим!

Пърсел го погледна смаян. Личеше, че Мак Лауд е искрен. Този метежник олицетворяваше почитта към закона. Този убиец искаше да закриля живота на съгражданите си. Разсъждаваше като човек на реда…

Бейкър се обади ненадейно:

— Не обесиха Кори, когато стреля срещу Меоро.

— Вярно! — потвърди веднага Пърсел. — Имаме вече прецедент. А не е справедливо да прилагаме различни мерила.

Мак Лауд беше дотолкова човек на реда, че се смути от думата „прецедент“, но само за няколко секунди. Веднага се съвзе.

— Те бяха черни — каза презрително той. — Черните се оправят както си щат. Това не е наша работа.

Последва мълчание. После Мак Лауд продължи:

— Мезън, имате ли да кажете нещо в своя защита?

Мезън не отговори. Мак Лауд повтори въпроса и зачака търпеливо. Пърсел отвърна поглед. Пот течеше по гърба между плешките му. Всичко беше предрешено. Не можеха да се спрат събитията, както не може да се спре скална отломка, която се търкаля по нанадолнище. Мак Лауд щеше да каже: „Предлагам Мезън да бъде обесен поради опит за убийство.“ Джонс, Бейкър и самият той щяха да гласуват против. Останалите — за. Пърсел се облегна с ръка о стъблото на пандануса. Чувствуваше се слаб, попаднал сякаш между чужди хора. Очите му се местеха от гъсталака към заобикалящите го моряци, като че ги виждаше за пръв път. Слънцето огряваше тук-там земята с весели петна, лъскавите разноцветни птици прехвръкваха около моряците и Мезън. Една кацна на примката. Още две се присъединиха към нея и примката се залюля леко над главите на хората.

— Предлагам… — започна Мак Лауд.

В същия миг Хънт изръмжа. Това беше толкова неочаквано, че Мак Лауд млъкна и всички погледи се насочиха към исполина.

— Това стана на „Суалоу“ — каза ненадейно Хънт, вперил бледите си очички в примката, — спомням си. Може да има три години от тогава. Може и четири.

Настъпи мълчание и тъй като той не каза нищо повече, Смъдж обърна към него мишето си лице.

— Какво си спомняш?

— Един момък. Декер му беше името — отвърна Хънт.

Той млъкна, сякаш се учуди, че е заговорил, погледна Смъдж, смръщи обраслата си с червени косми муцуна и прибави:

— Защо измайсторихте тая мръсотия?

— Коя мръсотия?

Хънт вдигна глава и докосна примката. Пъстрите птички хвръкнаха.

— За Мезън — допълни Смъдж. — Искаше да стреля срещу Мак Лауд. Ще го осъдим.

— Ще го осъдим ли? — отекна Хънт.

Бледите му очи се замъглиха и той каза смутено:

— Момъкът, дето се казваше Декер, беше ударил един офицер. Метнаха тая мръсотия на врата му и задърпаха.

Всички зачакаха, но Хънт отново млъкна. Бледите му очички гледаха някъде далеко. Сякаш не беше тук.

След миг Мак Лауд каза:

— Предлагам Мезън да бъде обесен поради опит за убийство.

Тогава старият Джонсън вдигна глава и заяви високо и решително:

— Аз се въздържам.

Приготвил си беше изречението още отначало и едва изчака Мак Лауд да довърши, за да го изкаже. След като го изрече, хвърли поглед наоколо си, после присви малките си очи и загледа особено самодоволно брадавицата на носа си. „Нищо не се знае още“ — помисли обнадеждено Пърсел.

— Ти си луд! — викна заплашително Смъдж.

Джонсън се изправи със смелостта на плахите:

— Това е мое право — отвърна той. — Така каза Мак Лауд.

— А като става дума за право — обади се Пърсел и отправи смразяващ поглед към Смъдж, — ти нямаш право да влияеш със заплахи на гласуващите.

— Затваряй си устата, Смъдж — каза Мак Лауд.

После се обърна и над главата на Мезън погледна Хънт. Той го гледаше сърдито, с глухо, гърлено ръмжене.

Гледана в профил, муцуната на Хънт беше така сплесната и така лишена от релефност, сякаш бе служила за наковалня на голям механичен чук. На младини Хънт е бил боксьор и години подред нещастната му глупава глава е била блъскана от пестниците на противниците. От това може би бе станал толкова глупав и раздразнителен, а малките му очи бяха придобили изражение на подгонен звяр.

— Защо ме гледаш така? — запита Мак Лауд.

Хънт изръмжа, без да отговори. Мак Лауд сви рамене.

— Да продължим — каза той. — Смъдж?

— За — отвърна някак поривисто Смъдж.

— Уайт?

— За.

— И аз съм за — каза Мак Лауд. — Джонс?

— Против.

— Бейкър?

— Против.

— Пърсел?

— Против.

— Хънт?

Хънт изръмжа, впери в Мак Лауд свирепия си поглед и каза бавно и отчетливо:

— Махни оттам тая мръсотия!

Мълчание.

— Тя е за Мезън — каза Смъдж. — Щеше без малко да застреля Мак Лауд.

— Махни оттам тая мръсотия! — повтори Хънт и заклати глава от дясно на ляво, като мечка. — Не ща да я гледам повече!

Мак Лауд и Смъдж се спогледаха. Пърсел се изправи с разтуптяно сърце и каза рязко:

— Преди да се направи нов опит да се влияе на гласуващите, искам да отбележа, че Хънт не одобрява обесването.

Никой не отговори. Моряците бяха втренчили очи в Хънт и чакаха какво ще каже. Но Хънт издаваше безсловесни сърдити ръмжения, които не можеха да се вземат за думи. След миг той погледна, стисна устни, като че се готвеше да заплаче, после погледът му проследи постепенно въжето до клона, където беше закачено, а оттам се спусна пак така бавно до другия му край, който беше в ръката на Мак Лауд.

— Хънт — каза Мак Лауд, издържайки твърдо погледа му, — трябва да гласуваш. За ли си, или против?

Хънт изръмжа, протегна светкавично ръка пред Мезън, сграбчи ръката на Мак Лауд и я разтвори като ръка на дете, стиснало играчка. Свободният край на въжето се изплъзна от ръката на Мак Лауд и се залюля във въздуха. Хънт грабна примката и я задържа. Въжето започна да се отпуска, отначало бавно, след това все по-бързо, докато стигна до земята, дето се завъртя и спря. Хънт го ритна с кратки победоносни изръмжавания, като куче, което е убило смок.

Никой не се обаждаше. Пърсел гледаше в нозете си въжето, това доказателство за изобретателността на човека. Беше яко конопено въже, изцапано със смола по средата, избеляло от слънцето, на места изтъняло от употреба. Захвърлено на земята, с примка, която не се виждаше между другите спирали, то изглеждаше безжизнено, безопасно, без значение.

— Предлагам — заяви Пърсел, като се мъчеше да овладее неволното треперене на гласа си — да сметнем, че Хънт е гласувал против.

Бледен, стиснал устни, Мак Лауд разтъркваше пострадалата си ръка. Щом Хънт гласува с Пърсел, а Джонсън се въздържа, ставаха четири гласа против и три за: беше победен.

Мак Лауд усети, че моряците го гледат. Изправи се и стори нещо неочаквано: усмихна се. Устните му се отдалечиха една от друга и при това движение бузите му, вместо да се поиздуят, още повече хлътнаха, така че лицето му заприлича повече от всякога на мъртвешко.

После изгледа последователно другарите си, спокойно и насмешливо.

— Синчета — започна най-сетне той с провлечения си, но отсечен говор. — Не съм съгласен, че Хънт е гласувал. Не, синчета, не съм съгласен да броим гласа му, защото той не гласува като християнин с езика, който господ му е дал, за да приказва…

Този благочестив език учуди всички, а учудването даде време на Мак Лауд да се опомни. Никой не се сети да възрази или да го прекъсне.

— Обаче — продължи Мак Лауд — трябва да бъдем справедливи. Ако не броим Хънт, и тъй като Джонсън се въздържа, имаме три гласа за и три против. Няма мнозинство за. Няма мнозинство против. Тогава питам: какво ще правим?

Питането беше просто формалност, защото преди някой да успее да отговори, той продължи:

— Ще ви кажа, синчета: оттеглям предложението си.

Той изгледа моряците, сякаш искаше те да потвърдят колко е великодушен. „Роден политик! — помисли си Пърсел. — Загуби, а се държи като победител.“

— И така — продължи Мак Лауд — много шум за нищо, туряме му пепел и Мезън е свободен. Но след това — добави драматично той — какво ще стане? Някой ден Мезън ще повтори опита си и тоя път ще ми пръсне мозъка. Някои момчета — погледът му се плъзна върху Хънт — са толкова дебели, че се държат на крака и без мозък, само с теглото си. Но на мене ми трябва мозък да командува на кокалите, инак и най-лекият северозападен вятър ще ме отнесе като хвърчило… Искам да гласуваме за друго, синчета, и то още сега. Искам за в бъдеще, което копиле заплаши, че ще убие другаря си, или извади нож, да бъде съдено и обесено в двадесет и четири часа.

Последва мълчание, после Бейкър се обади недоверчиво:

— Като се подразбира, че гласуването няма да се приложи за Мезън?

— То се знае.

— Аз съм против — заяви Пърсел. — Никой няма право да убива брата си.

— Амин — подхвърли Смъдж.

Ненавистта на Смъдж към Пърсел беше така безочлива, че всички се почувствуваха неудобно. Пърсел остана невъзмутим.

— Поставям предложението си на гласуване — каза Мак Лауд.

Джонсън се въздържа. Хънт не отговори. Пърсел гласува против. Останалите за.

— Прието — каза със задоволство Мак Лауд. — Уайт, можеш да развържеш Мезън.

Уайт послуша и всички погледи се обърнаха към Мезън. Като го отвързаха, той размърда два-три пъти ставите на ръцете си, оправи връзката си, раздърпана при боричкането, и без да продума или да погледне някого, им обърна гръб и си тръгна.

Моряците го гледаха как се отдалечава.

— Храбър е старият — пошепна Джонсън. — Как се държеше само под въжето!

— Не — възрази Мак Лауд и изсумтя презрително, — това не е храброст, а дресировка. Тия копилета, офицерите, ги учат да стоят като заковани в проклетите им школи. „Момчета, наливат им в главите, стойте като заковани! И майка ти да е пияна, ще стоиш като закован!“ Така по неволя стоят като заковани и под бесило…

— Както и да е — каза Джонсън.

Откато се бе въздържал при гласуването, той бе станал много смел. Мак Лауд не отговори. Обърнал се бе и гледаше пламъците, които се издигаха от плажа.

— Аз — извика оживено той — се връщам да погледам огъня! Не съм виждал често такъв огън! А не се случва всеки ден на прост моряк да подпали кораб като „Блосом“.

Всички се разсмяха. Мак Лауд се засмя след тях на собствената си шега. Острото му лице придоби изведнъж радостно, детинско изражение. Моряците тръскаха глави, говореха всички едновременно, потупваха се. Пърсел видя как се загубиха със смях и боричкане по пътеката към канарата. Всичко беше вече забравено. Приличаха на ученици, които бързат да потичат на открито след мъчен урок. „Не са лоши“ — помисли си Пърсел.

Той направи няколко крачки. Не му се искаше да се върне в селото. Чувствуваше се уморен. Седна в подножието на пандануса, на който без малко щеше да увисне Мезън, сви колене и ги обви с ръцете си. Беше смаян от безмилостното стечение на обстоятелствата. Само защото една фрегата се бе появила на хоризонта в осем часа сутринта, Мезън стоеше след няколко часа с вързани ръце и нозе под бесило. И само защото Хънт видял преди три години да бесят негов другар и зрелището не му се понравило, Мезън се бе спасил от смърт. Дължеше живота си на тази дребна случайност — на спомена, който се бе закачил кой знае как в жалкия тъмен мозък на Хънт.

Чу зад себе си лек шум. Преди да успее да се обърне, хладни ръце закриха очите му и женска гръд се притисна до гърба му.

— Ивоа! — извика той и улови ръцете. Не позна. Ръцете бяха по-малки от тези на Ивоа. Отстрани ги от очите си. Чу се остър смях. Беше Итя. Коленичила зад него и притисната до рамото му, тя го гледаше с веселите си лукави очи. Пърсел й се усмихна, но пусна ръцете й и се отстрани.

— Ай, ай! — извика Итя като се вкопчи за рамото му с престорена уплаха. — Щях да падна, Адамо!

— Седни, тогава — каза Пърсел.

Тя се намуси, сведе клепачи, вдигна ги отново, разкърши рамене и хълбоци, сви чипото си носле и най-после послуша. Пърсел се забавляваше от движенията й. Между толкова едри и внушителни жени, ниският ръст и слабата снага придаваха на Итя чара на дете.

Той й се усмихна.

— Откъде идваш, Итя?

Погледна я. Тя си придаде веднага сериозно изражение и започна отново да се муси. Тайна било откъде идва. Не знаела дали бива да я каже… Весело пламъче танцуваше непрестанно в черните й очи. Какво закръглено, засмяно лице имаше! Всичките й черти се насочваха нагоре: веждите, очите, носът, ъглите на устата…

— От селото — каза най-после тя.

— От селото ли? Защо разправяш небивалици? Аз съм седнал срещу пътеката. Щях да те видя като идваш.

— Оттам, оттам — каза Итя и наду устни, сякаш ще се разплаче. — Колко ме огорчаваш, Адамо! Смяташ ме за лъжкиня!

После се разсмя с глас, сякаш нямаше нищо по-смешно от това да се преструва, че плаче.

— Дойдох по пътеката — продължи тя, — но я изоставих, като видях пеританите под дървото. Разбрах, че пеританите не искат никой да се приближава. Затова се промъкнах между дърветата до храсталака. Оттам — добави тя като разпери ръце и разкърши снага, за да издаде напред гръдта си — избиколих дотук. Всичко видях! — каза тя с весело изражение, което съвсем не подхождаше на тайно наблюдаваното от нея зрелище.

— Какво видя?

— Всичко.

— Добре, щом си видяла всичко, връщай се в селото. Ще има какво да разправяш там.

Итя се намуси, седна с кръстосани нозе, облегна рамо о рамото на Пърсел, обърна глава и го загледа изпод ресниците си.

— Не сме ли добре така?

Тя се усмихна. Невъзможно беше да погледнеш закръгленото й лице и искрящите очи и да не ти се доще да се усмихнеш. Пърсел я гледаше почти разнежено. Итя беше изтъкана от простодушие и хитрост, но и самата й хитрост беше простодушна.

Минаха няколко секунди, след което Итя каза учтиво, с кротко и мило гласче:

— Целуни ме, ако обичаш, Адамо.

Почти всички ваинета бяха възприели пеританските целувки: по устата. Но не им придаваха никакво любовно значение. Случваше им се дори да се целуват така помежду си — на шега, защото го намираха забавно.

Пърсел се наведе и тъкмо когато щеше да я целуне, зърна през ресниците погледа й. Веднага стана.

— Върви си в селото, Итя.

Тя стана след него с наведена глава и изражение на виновно дете; но когато Пърсел се приближи към нея, за да я утеши, тя се хвърли върху му, сграбчи го, сключи ръце зад шията му и се притисна безумно до гърдите му. Той усети, че гърдите й се притискаха до кожата му и тъй като главата на Итя стигаше до брадичката му, вдъхна острия мирис на косата й, примесен с ухание на ибискус.

Улови я за раменете, за да я отстрани, но тя беше по-силна, отколкото предполагаше, и се притискаше до него така, сякаш искаше да нахлуе в тялото му.

— Пусни ме, Итя.

— О, не! — извика тя, долепила устни до шията му. — Не! Няма да те пусна! Здраво те държа!

Той се разсмя.

— Къде остана възпитанието ти, Итя?

— Нали не съм възпитана — каза глухо тя. — Всички казват така.

Той се засмя отново, после изви ръце зад гърба си, улови двете й ръце и задърпа. Трябваше да направи голямо усилие, за да ги отдели. Без да ги пусне ги изви напред, отдалечи Итя додето стигнаха ръцете й и я задържа за миг така. Знаеше, че ако я пусне, тя ще се опита отново да го сграбчи.

— Не те ли е срам, Итя? — запита той.

— О, срам ме е! — отвърна тя.

Издаде малко напред лявото си рамо, скри глава в него и едва подавайки черните си очи, погледна Пърсел с безочливостта на катеричка.

„Трябваше да бъда по-строг — помисли Пърсел. — Тя ме обезоръжава всеки път с чудачеството си. Хайде, не се самоизмамвай — каза си веднага той. Не е само чудачеството.“ Погледна двете цветчета ибискус в косите й и се намръщи.

— Слушай, Итя — започна той. — И, моля ти се, не забравяй: аз съм тане на Ивоа.

— Какво от това? — възрази Итя. — Аз не ревнувам.

Пърсел се разсмя.

— Защо се смееш? — запита Итя като сви учудено лукавите си очи.

— Защото трябва да бъде тъкмо обратното. Ивоа трябва да ревнува или да не ревнува.

— Така ли мислиш? — запита Итя. — Когато жената е влюбена, тя ревнува, дори ако мъжът не е неин тане. Така, аз не те ревнувам от Ивоа, но ми е противно, когато Омаата те прегръща и притиска главата ти в огромната си гръд.

— Стига — каза Пърсел. — Ще се разсърдя съвсем, ако продължаваш. Връщай се веднага в селото.

Той продължаваше да стиска китките й. Не смееше да я пусне, докато не му обещае, че ще си отиде.

— Добре — съгласи се Итя, — ще си отида, ако ми обясниш.

— Ако ти обясня ли?

— Защо не искаш да станеш мой тане.

Пърсел отвърна недоволно:

— Аз съм тане само на една жена.

— А защо да не бъдат две? — запита Итя като сложи брадичка на лявото му рамо и го загледа отстрана с простодушно изражение.

— Защото е лошо.

— Защото е лошо ли? — повтори смаяно Итя. — А защо да е лошо? Няма ли да ти бъде приятно?

Пърсел отвърна поглед. „Напротив — помисли светкавично той. — Разбира се, че ще ми бъде приятно. За жалост.“

— В моята страна — прибави най-после той — е табу да имаш две жени.

— Разправяш неверни неща — възрази Итя. — Всички перитани от голямата пирога имаха по две жени в Таити. Понякога три. Понякога и четири.

— Не спазват това табу — каза търпеливо Пърсел.

— А ти спазваш ли го?

Той кимна.

— Защо? Защо само ти?

Той се усмихна леко.

— Защото съм…

Искаше да каже „защото съм добросъвестен“, но не можа да преведе думата. „Добросъвестен“ не съществуваше на таитянски.

— Защото зачитам това, което е табу — заяви след малко той.

Последва мълчание, после Итя каза изведнъж победоносно:

— Това е табу в твоя голям остров. Не е табу тук.

Би трябвало да предвиди това възражение: за таитяните табу беше свързано само с определено място.

А гласно каза:

— За един перитани е по-друго.

И добави:

— Където и да отиде, неговите табу го придружават…

Замълча, изненадан, че е успял да даде такова добро определение за себе си и за своите сънародници.

След миг продължи:

— Ето, обясних ти вече. Ти ми обеща. Връщай се сега в селото.

— Не се ли сърдиш? — запита Итя.

— Не.

— Наистина ли не се сърдиш?

— Не.

— Целуни ме тогава.

Трябваше да се свърши. Не можеше да стои цял ден така да я държи за китките. Наведе се. Устните на Итя бяха меки и топли и целувката беше с частица от секундата по-продължителна, отколкото би желал.

— И така — каза той като се изправи, — ти ми обеща. Върви си.

Тя го гледаше. От захлас забрави мимиките си.

— Добре, Адамо — съгласи се кротко тя, сякаш му поднасяше в дар послушанието си. — Добре, Адамо. Добре.

Той я пусна и я загледа как се отдалечава по пътеката, съвсем мъничка под вековните дървета. Усмихна се и сви рамене: „Същинско дете.“ Но веднага се поправи: „Не се опитвай да се лъжеш. Не е дете.“

Беше особено изненадан от това, че съвестта му твърде вяло го укоряваше. Разтърси се и тръгна към селото. Но след няколко метра забави ход. Беше страшно поразен от една мисъл: че понятието грях загубва сякаш силата си в този климат. Мисълта му се стори нова и той започна с удоволствие да си я повтаря. Изведнъж вдигна глава. Та това беше таитянското схващане! То значеше, че английските табу губят силата си в този остров. Тъкмо това каза и Итя. „Така — помисли тревожно той, — бих могъл да приема, че религията не е всеобщо важима… Тази страна е много мекушава — богословието ми се поквари.“ Пърсел се спря смутен. „Ако се е покварило поради климата, тогава Итя има право…“

Мина му през ум, че това извъртане му е било внушено от дявола, но прогони веднага тази мисъл. Само папистите виждаха навсякъде дявола… В такъв случай дяволът ставаше във всекидневния живот нещо по-значимо от бога. Той поклати глава. Не, такова обяснение би било прекалено просто. Щом не разбира нещо, човек намесва дявола, понаплашва се и престава да мисли. Но той ще си изясни нещата. Ще ги обмисли. Знаеше, че не може да бъде щастлив, ако не е в съгласие със себе си.

Чу шум от стъпки, гласове. Вдигна глава. Таитяните и жените вървяха срещу него по пътеката. Разминаха се, почти без да се спрат:

— Няма ли да дойдеш, Адамо? — запита някой.

Видели бяха, че Мезън се бе прибрал. Всичко бе свършило следователно добре. Сега и те отиваха да гледат как гори „Блосом“. Това беше цяло празненство. Засмените им, жадни лица се напрягаха да видят извисяващите се червени пламъци.

Най-назад вървеше Ивоа, а до нея, облегната на рамото й, Итя се умилкваше… „Ей богу!“ — помисли сърдито Пърсел.

Ивоа се спря.

— Няма ли да дойдеш, Адамо?

— Не — каза той, — прибирам се.

Замълчаха. После Ивоа предложи:

— Мога да се върна с тебе, ако искаш.

Пърсел прецени каква жертва прави за него и отвърна:

— Не, не. Иди да видиш пожара.

Тя продължи:

— Мъчно ли ти е да гледаш как гори голямата пирога?

— Мъчно ми е. Но върви, върви, Ивоа.

Итя улови под ръка Ивоа и облегна глава о рамото й. Образуваха роднинска двойка, която сякаш само очакваше някой художник да я нарисува. „Безобразие — помисли си полуядосано, полуразвеселено Пърсел. — Тя се смята вече за моя «втора жена…»“

— Довиждане — каза той.

Отмина ги, изостави Уличката на канарата и тръгна по Източния булевард. Навред беше тихо. „В селото не е останала жива душа, с изключение на Мезън — каза си Пърсел. — И на мене: капитанът и помощник-капитанът на един кораб, унищожаван от пламъците. Като си помисли човек колко усилия и ум са били потребни, за да се построи един кораб… а само в няколко часа… Сърцето на стария сигурно се къса в колибата.“

Пърсел тръгна към колибата на Мезън. След спречкванията при слизането на сушата, отношенията им бяха станали малко хладни и Пърсел отиваше за пръв път при него.

Мезън бе заградил градината си с парапета на мостика и като сложи ръка на вратичката, Пърсел изпита приятното чувство, че вижда нещо познато. Пръстите му усетиха дъбовия парапет на задната палуба. Той беше поправен, преди да напуснат Лондон, и то толкова набързо, че не бе имало време нито да го полират, нито да го лъснат. Задоволили се бяха да го намажат с ленено масло, но всички грапавини на дървото бяха останали.

Като измина няколкото стъпки, които го отделяха от колибата, Пърсел се изненада от малкия размер на дворчето. Мезън не бе използувал и една десета от предоставената му площ.

Почука лекичко на вратата, след малко повтори. Никой не се обади и Пърсел подвикна:

— Аз съм, капитане, Пърсел.

Минаха няколко секунди. След това зад вратата се чу гласът на Мезън:

— Сам ли сте?

— Да, капитане.

Ново мълчание, после гласът на Мезън отново прозвуча:

— Ще ви отворя. Отстранете се на две стъпки.

— Моля?

— Отстранете се на две стъпки.

Гласът на Мезън прозвуча сякаш заплашително и Пърсел се подчини. Почака още няколко секунди. Когато вече смяташе, че Мезън няма да отвори, вратата се завъртя бавно на пантите и Мезън се появи, застанал на прага, с пушка под дясната мишница, насочил право напред цевта й.

— Горе ръцете, мистър Пърсел!

Пърсел се изчерви, сложи ръце в джобовете си и каза сухо:

— Ако нямате вече доверие в мене, срещата ни е излишна.

Мезън го изгледа за миг втренчено.

— Извинете, мистър Пърсел — каза по-меко той, все още без да наведе цевта на пушката си. — Помислих, че тези разбойници са променили решението си и са намислили да си послужат с вас, за да ме накарат да отворя…

— Не позволявам никому да си служи с мене — заяви студено Пърсел. — Освен това, няма защо да се страхувате от обрат. Моряците гласуваха, а те няма да отменят никога нещо, за което са гласували.

— Гласували! — подхвърли подигравателно Мезън. Влезте, моля ви се, мистър Пърсел, и затворете сам вратата.

Пърсел послуша. Щом влезе, Мезън се оттегли по-назад в колибата си и докато Пърсел не затвори вратата, държа пушката си насочена към входа.

Пърсел се намираше в мъничко входно антре с една също така съвсем малка вратичка.

— Влезте, влезте, мистър Пърсел — подкани го Мезън като погледна неодобрително голата снага на лейтенанта.

Сам той беше както винаги облечен, обут, с вратовръзка.

Мина зад Пърсел. Чу се тракане на железа. Заел се бе да заключи крепостта си.

Пърсел бутна вратичката, хвърли поглед вътре и се спря зяпнал на прага. В стаята, пред която се намираше, Мезън бе възстановил до най-големи подробности кабината си от „Блосом“. Всичко беше тук: койката и дъбовата ламперия зад нея, големият сандък, масата и двете ниски, дълбоки кресла, четвъртитите прозорчета с бели платнени завески, барометърът, макетът под стъкло, представляващ „Блосом“ в строеж, и дори, точно срещу Пърсел — цяла стена от полиран махагон, с ниска вратичка с медна дръжка. През тази врата в кораба се отиваше в един ходник, а тук тя водеше навярно в друга стая, сигурно толкова голяма, колкото тази беше малка, защото предаността на Мезън бе стигнала до там, че го бе накарала да спази за стаята си на сушата извънредно малките размери на своята кабина.

— Седнете, мистър Пърсел — каза той.

Седна сам от другата страна на масата и облегна пушка о койката си. Настана неловко мълчание. Пърсел гледаше мълчаливо краката на масата и забеляза смаян, че малките дъбови подпорки, които ги придържаха за пода в „Блосом“, бяха завинтени здраво в паркета, сякаш Мезън се страхуваше, че островът ще започне изведнъж да се люшка и клати и ще размести мебелите.

Тази подробност, която в друго време би разсмяла Пърсел, го угнети. Почувствува изведнъж колко безполезно е посещението му.

Мезън не гледаше Пърсел. Сивите му очи бяха втренчени в барометъра. След малко усети погледа на Пърсел и каза загрижено:

— Спада, мистър Пърсел. Постоянно спада от сутринта. Ще имаме буря.

— Капитане — започна Пърсел, — ако разрешите, имам да ви направя едно предложение.

— Говорете, мистър Пърсел — каза Мезън с недоверчиво и намръщено изражение.

„Затваря се вече! — помисли Пърсел. — Всяка мисъл, която идва от друг човек, е по начало подозрителна за него.“

— Капитане — заговори отново Пърсел, — има нещо, което нито вие, нито аз можем да променим. Сега в острова има една фактически установена власт.

— Не ви разбирам — каза Мезън.

— Как да кажа — продължи стеснително Пърсел. — Ето какво: от тази сутрин само аз на този остров ви наричам капитан.

Мезън премига, изчерви се и заяви сухо:

— Не ви благодаря. Вие просто изпълнявате дълга си.

— Да, капитане — каза обезсърчено Пърсел.

„Блосом“ щеше да бъде скоро купчина пепел върху един плаж в Тихия океан, но митът, че на борда има „само един началник след бога“, продължаваше… Нямаше вече рул, обаче Мезън продължаваше да направлява кораба. Нямаше вече бури, но той продължаваше да следи барометъра. Нямаше люшкане, но подпорите бяха завинтени за краката на масата. Нямаше вече какво да им заповядва, но моряците си бяха все моряци, Мезън — техен капитан, а Пърсел — помощник-капитан.

— Струва ми се, капитане, че трябва да държим сметка за образувания от хората парламент.

— Парламент ли! — извика надменно Мезън. — Парламент! — продължи той с нарастващо презрение и ярост, като вдигна и двете си ръце. — Парламент! Не казвайте, мистър Пърсел, че смятате този парламент за нещо сериозно!

— Принуден съм — отвърна Пърсел. — Той щеше без малко да ви обеси.

Мезън се изчерви; всяка черта от лицето му потрепера от гняв, цяла минута мина докато успя да му придаде привидно спокойствие. Когато го стори, втренчи в Пърсел озлобените си очи.

— По този повод — заяви студено той — трябва да ви кажа, мистър Пърсел, не биваше да се опитвате да ме защищавате пред тия разбойници. Уверявам ви, че бих приел с готовност да ме обесят едновременно с изгарянето на „Блосом“.

Пърсел загледа краката на масата. Невероятно беше. Точно според култа: капитанът умира заедно с кораба си. И като не може да потъне заедно с него, защото са на сушата, има поне задоволството да умре обесен, докато пламъците поглъщат кораба му… „Ето какво е мислел — каза си Пърсел, — когато стоеше като вдървен под примката.“

— Мислех, че изпълнявам дълга си, капитане — отговори примирително Пърсел като вдигна поглед.

— Не, мистър Пърсел — отвърна буйно Мезън, — не изпълнихте дълга си. Дългът ви повеляваше да се противопоставите със сила — повтарям: със сила — на тия метежници, вместо да преговаряте с тях.

Той потърка с ръце коленете си и каза по-меко:

— Но не ви укорявам. И аз самият преживях миг на слабост. Водачът им ми беше на мушката, а не стрелях. Трябваше да стрелям — продължи той, като устреми сивите си очи някъде в пространството и удари с пестник по коляното си. — Ако бях смазал тая гад, другите щяха да се върнат към дълга си…

— Те са мислили може би — каза след малко Пърсел, — че само изпреварват вашето собствено решение. Вие сам казахте в Таити, че щом се настаним на острова, ще трябва да изгорим „Блосом“.

— Но не така! — извика възмутено Мезън като се поизправи на стола си. — Не по такъв дивашки начин. Има случаи, мистър Пърсел, когато един капитан може да сметне за свой дълг да изгори кораба си. Но когато си представях унищожаването на „Блосом“, смятате ли, че съм имал пред вид такова безредие, такива викове, смехове?… Не, ей-сега ще ви кажа как си го представях: виждах моряците строени на плажа в пълно мълчание, сам аз произнасям няколко простички слова, заповядвам да свалят знамето, да подпалят кораба и всички, взели за почест, наблюдаваме как той така да се каже потъва в пламъците…

Млъкна. Зрелището, което описваше, го бе трогнало и Пърсел забеляза смаян, че се е просълзил. „Въображение — помисли си Пърсел. Просто «забрави», че уби Бърт и открадна кораба от собствениците.“

— Спадна с още един градус откато влязохте каза неочаквано Мезън, втренчил тревожно поглед в барометъра.

После стана и затвори грижливо двете прозорчета, сякаш се страхуваше вълните да не пометат мебелите му. Въздухът, който за Пърсел беше вече много горещ, стана задушен. Но при все че беше облечен, Мезън сякаш не изпитваше никакво неудобство. „Какъв щастлив нрав“ — помисли Пърсел. Усети, че гърбът му се е изпотил, а ръцете го смъдят от горещината.

Мезън седна отново.

— Капитане — каза твърдо Пърсел, — дойдох да ви направя едно предложение.

— Слушам ви — отвърна студено Мезън.

Пърсел погледна пред себе си четвъртитата глава, упоритото чело, яката челюст. Всичко в това лице изглеждаше здраво, без процепи, по-непроницаемо от скала.

— Капитане — продължи той с мъчително чувство на безпомощност и неуспех, — в създадения от моряците парламент работите стоят общо взето така: има две групи. В едната са Мак Лауд, Уайт и Смъдж, в другата — Бейкър, Джонс и аз. Между двете са неустановените — Хънт и Джонсън. Никога не може да се предвиди със сигурност за кого ще гласуват, но обикновено са с Мак Лауд. Така, след като си е осигурил мнозинство, Мак Лауд е почти крал на острова…

Той замълча, после подхвана:

— Това състояние ми се струва твърде опасно и идвам да ви предложа два начина за поправянето му.

„Едва ме слуша — помисли Пърсел. — А при това животът му на острова, моят живот, животът на моряците, отношенията ни с таитяните, всичко, абсолютно всичко, зависи от решението, което ще вземе. Трябва да разбере!“ — каза си той с настойчивостта на човек, произнасящ молитва. Събра цялата си смелост, погледна Мезън в очите и изрече с всичката твърдост, която можа да събере:

— Предлагам две неща, капитане. Първо, да присъствувате на събранията и да участвувате в гласуването. Второ, да помогнете, именно с гласа си, да включим в тях и таитяните.

— Мисля, че сте полудял, мистър Пърсел — каза глухо Мезън.

Той гледаше Пърсел с облещени очи. От смайване не можеше да заговори, нито да се възмути.

— Позволете да ви обясня! — продължи разпалено Пърсел. — Преди всичко, справедливо е таитяните да вземат участие в това събрание, щом решенията, които ще се вземат там, ще засягат и тях. Освен това, те изпитват голямо уважение към вас и техните гласове, прибавени към вашия, към моя, към гласовете на Бейкър и Джонс, ще ви позволят да имате мнозинство и да отстраните влиянието на Мак Лауд…

Мина цяла минута. Мезън се поизправи в креслото си. Сложил ръце на страничните облегалки, той не снемаше от Пърсел пламналите си очи.

— Мистър Пърсел — каза най-после той, — не вярвам на ушите си. Вие предлагате аз, Ричард Хесли Мезън, капитан на „Блосом“, да заседавам заедно с една сбирщина метежници, да разисквам с тях и да гласувам! Точно това казахте: да гласувам!… И сякаш това не стига, искате редом с тия хора, които, макар и разбойници, са все пак англичани, искате и черните — повтарям: черните — да бъдат допуснати в тия заседания. Мистър Пърсел, това е най-оскърбителното предложение…

— Не виждам нищо оскърбително в това, което ви предлагам — прекъсна го сухо Пърсел. — Изборът е прост: или ще се затворите в колибата си и ще загубите всякаква власт над събитията, или ще се решите да действувате, а има само един начин да действувате и той е да заемете мястото си в събранието и с помощта на таитяните да изместите Мак Лауд.

Мезън стана със сурово лице. Туряше край на разговора. Пърсел също стана.

— Има и трета възможност, мистър Пърсел — каза Мезън и погледът му, минавайки над главата на Пърсел, се втренчи със строго изражение в една точка на тавана, — и тя е единствената съвместима с моето достойнство.

Той помълча и продължи:

— Тя се състои в чакане.

— В чакане на какво? — запита почти рязко Пърсел.

— В чакане — каза с безусловна увереност Мезън — лудориите на Мак Лауд да дотегнат на моряците и те да дойдат да ме потърсят в колибата ми и да поискат да ги ръководя.

Това беше отчайващо. Този човек живееше по клишета. Виждаше как моряците идват да почукат на колибата му, като свалят смутено шапка, почесват се по главата и казват с наведени очи: „Капитане, идваме да ви помолим да поемете пак руля…“

— Имате ли да направите някакво друго предложение? — запита студено Мезън.

Пърсел вдигна глава и го погледна. Мезън бе застанал пред него, прав, едър, с изпъчени гърди, с опънати назад рамене, с вирната глава над загорелия моряшки врат: осемдесет килограма смелост, мореплавателски опит, упоритост и предразсъдъци.

— Нямам друго предложение — отвърна Пърсел.

— Добре — заяви Мезън, — в такъв случай ще ви отворя.

Взе пушката си, отиде да отмести резето на вратата, оттегли се и докато Пърсел излизаше, задържа цевта на пушката в отвора на вратата. Никой не продума.

Вратата се хлопна. След това Пърсел чу тракането на резето и на ключа.

Пърсел прекоси с пет крачки малкото дворче, наведе се и натисна дръжката на вратичката. И веднага разбра: Мезън бе придал на дворчето си размерите на мостика в „Блосом“.