Робер Мерл
Островът (11)

Десета глава

Когато обиколи за пръв път с лодка острова, Мезън забеляза в източния край едно заливче. То беше затворено откъм сушата със стръмния полукръг на канарата, а откъм океана беше защитено с пояс от подводни скали. В дъното на това заливче имаше плаж с черен пясък, недостъпен както за кораб, така и откъм вътрешността на острова; до него можеше да се достигне само по въже, завързано за коренището на някоя смокиня и спуснато до базалтовата стена. Англичаните нарекоха това заливче Въжен бряг, защото можеха да отидат там само по въже.

Това именно заливче малцинството избра за себе си, когато всяка група започна да ходи по отделно на риболов. Мнозинството и таитяните го отстъпиха по мълчаливо съгласие. Слизането, и особено изкачването, беше трудно, но в заливчето имаше много риба и тъй като беше обърнато към изток, го огряваха още първите слънчеви лъчи, а канарата го пазеше от северозападния вятър. Бейкър и Джонс ловяха риба в спокойните води до брега, но Пърсел предпочиташе да отива към един нос, шибан от страхотен прибой. След като в първия ден щеше без малко да бъде отнесен от една огромна вълна и можа да се спаси само защото при отдръпването си тя го захвърли безмилостно върху една скала, която го отделяше от океана, той вземаше сега предпазни мерки — завързваше около кръста си едно въже, а другия му край закрепваше за някоя скала зад себе си.

Пърсел беше от два часа на риболов, щастлив, че поне веднъж няма с кого да разговаря. Островът беше малък, селцето също. Живееха едни до други. А след последните събития къщата му се пълнеше с ваинета, които идваха за новини или пък сами донасяха и верни, и неверни.

Пърсел издърпа въдицата, после я пусна отново. В селото беше страшно задушно. Струваше му се, че островът е станал още по-малък поради напрежението, което владееше там. Когато слизаше до залива Блосом, той се сепваше, щом усетеше, че гледа с копнеж лодките на „Блосом“, наредени и завързани под една пещера на завет от слънцето. Същото чувство изпитваше навярно и Ивоа, защото предния ден го бе запитала на какво разстояние е най-близката суша. Не, невъзможно беше да измине петстотин морски мили в лодка, с жена, която очакваше освобождението си. Ако беше сам, може би щеше да се опита. „Островът е затвор — помисли Пърсел във внезапен пристъп на обезсърчение. — Спасихме се от бесило, но не и от доживотен затвор.“

Пак остави да му измъкнат стръвта. Много мечтаеше. Трябваше да тури нова стръв, отстъпи малко назад и за да се заслони от вятъра, седна зад една скала. На мястото, дето бе хвърлил преди малко глава от риба, сега се въртяха няколко водни бълхи. Всички бяха с корави и алчни крачета под възжълтеникави яйцевидни телца. Битката беше ужасна. Гъмжаха с непрекъснато бръмчене, скачаха едни върху други, биеха се и се убиваха в разпрата за този пир. Явно беше, че жестокостта им е излишна. Рибята глава беше голяма, достатъчна за всички, няколко часа щяха да им трябват за разчистването на тази плячка. Пърсел ги погледа известно време, изпълнен с отвращение, без да смее дори да ги изрита с крак. Какви противни насекоми! Само уста и черупка. Нищо уязвимо, нищо човешко. Безгранична суровост. Алчност, която не разбираше дори интереса си.

Пърсел усети ръка на рамото си. Обърна се. Беше Мак Лауд.

— Повиках ви — извика шотландецът, сякаш да се извини, и отдръпна ръка. — Но при този вятър…

Пърсел беше така изненадан да види Мак Лауд в своето кътче, щото не намери какво да отговори.

— Имам да говоря с вас — каза Мак Лауд.

— Добре — отвърна Пърсел. — Да не стоим тук. Може да те отнесе някоя вълна.

Подскачайки от камък на камък, той стигна малката пещера в канарата, до която бе завързал въжето си. Мак Лауд го последва и след като Пърсел седна пред входа на пещерата, сам седна на един метър от него, втренчил поглед в морето.

— Сърдим ли се след като напуснахте събранието? — запита най-после той като погледна въпросително Пърсел.

— Не се сърдя никому — отвърна Пърсел.

— Отидох у вас — започна веднага Мак Лауд. — Жена ви ми каза, че сте на Въжения бряг. Не е лошо кътчето ви — каза неуверено той, като огледа целия залив. — Поне за хора, които обичат да се катерят по въже. Но не и за мене. Вършил съм тридесет години тая работа и чудо е, че не си строших костите.

Спокоен, съвсем като у дома си, обърнал към Пърсел профила си на оскубан орел, той бе облегнал гръб о една обла скала и прострял нехайно напред паяковите си нозе. Панталонът на бели и червени ивици беше закърпен на коленете с големи квадрати от корабно платно и съперничеше по мръсотия с бялата фланела, залепнала о ребрата му.

— Видях новата ви подвижна стена — започна пак Мак Лауд. — Като отидох у вас, позволих си да поогледам.

И добави след като поразмисли:

— Не е лошо, Пърсел, като за любител. Забелязах, още когато строяхте къщата си. Само на вас и на мене ни хрумна да я построим с дълбеи. Изобщо, само тя, заедно с моята, не пропуща вода. Не се искаше много ум — продължи оживено той — да наредиш дъските една до друга, както направиха всички, без да покрият цепнатините помежду им. И следователно: запълвай ги колкото си щеш, все ще има течение. Да, както казах, само дълбеите вършат работа. Без да ви лаская, Пърсел, разбирате от дърводелство.

Тъй като Пърсел мълчеше, той го погледна бегло отстрана и продължи:

— А пък за подвижната стена ще ви кажа. Чувствува се човекът с принципи. Дори повече, отколкото трябва. Както казах, добрият любител работи не по-зле от занаятчията. С тази разлика, че работи по-бавно и се придържа прекалено в правилата. Ще ви кажа, Пърсел — подзе доверително той, като се наведе към него, сякаш щеше да изкаже с една дума тайната на занаята, — изкуството е да нарушиш някое от проклетите правила и пак да стане така, като че не си го нарушил.

— Благодаря за съвета — забеляза Пърсел.

— На ваше разположение. Ако имате нужда от някое сечиво, кажете. Има сечива от „Блосом“, имам и свои. Тях не давам никому. Но за вас ще направя изключение, защото сте, както се казва, от занаята.

Невероятно: Мак Лауд да му заеме сечивата си! Пърсел онемя от неочакваното предложение. Обърна се към събеседника си. Вдигнал вежди и полуотворил уста, Мак Лауд гледаше кръгозора. Изглеждаше сам изненадан от предложението си.

— Снощи дойдоха при мене черните — започна без преход той. — И шестимата. Заедно с Омаата.

— С Омаата ли?

— Тя служеше за преводчик.

— О-о! — възкликна Пърсел.

И замълча. Само едно „О-о!“ и мълчание.

Мак Лауд продължи:

— Сещате се какво са дошли да ми кажат.

Пърсел не отговори. Мак Лауд заговори пак.

— Разбира се, отговорих „не“. Тогава те ми предадоха това вързопче и си отидоха.

Мак Лауд извади от джоба си вързопчето и го подаде на Пърсел. Сноп пръчки, вързани с лианово лико.

— Знаете ли какво значи това?

— Досещам се донякъде — отвърна Пърсел и започна да брои пръчките.

— Не се изморявайте. Двадесет и осем са.

Пърсел ги върза отново и ги върна на Мак Лауд.

— Според мене това значи, че ти дават един месец срок да си промениш мнението.

— Един месец ли?

— Двадесет и осем нощи.

— Разбирам — каза Мак Лауд.

След малко добави:

— Ами ако не си променя мнението?

— Ще дойдат нощем и ще забият копие във вратата ти.

— После?

— Това ще значи, че ти дават още един месец срок.

— А след този месец?

— Ще те убият.

Мак Лауд подсвирна и пъхна ръце в джобовете. Лицето му остана невъзмутимо, но когато заговори отново, гласът му беше леко променен.

— Как ще постъпят?

Последва мълчание. После Пърсел сви рамене и каза:

— Не си въобразявай, че ще дойдат да те поканят на двубой. Това не е в обичаите им. За таитяните войната е засада.

— И двете страни могат да играят тая игра — забеляза Мак Лауд.

Пърсел стана.

Пристъпи две крачки в пещерата, вятърът престана и той усети веднага на гърдите си слънчевата топлина. Трябва да е била тук още отначало, но не бе я усетил поради хладния вятър.

— Да играят ли! — каза той след малко. — Ако играта засягаше само твоя живот!

— Нали само мене са нарочили? — отвърна нахално Мак Лауд.

И тъй като Пърсел мълчеше, добави:

— Клане ли ще има? Това ли замислят според вас?

— Не замислят — каза Пърсел. — Те не са като белите. Не замислят каквото ще правят и не го обсъждат общо. Предават се на чувствата си. В един прекрасен ден ще започнат да действуват. В пълно съгласие, без да са се наговаряли.

— Чувства ли? — запита презрително Мак Лауд. — Какви чувства?

— Злоба, омраза…

— Към мене ли?

— Към тебе, към Смъдж, към всички перитани.

— И към вас ли?

— И към мене.

— Защо и към вас?

— Защото не разбират държането ми към вас.

— Не ги осъждам за това — каза Мак Лауд.

И той се изсмя със съскащ смях, който прозвуча фалшиво. Пърсел продължи:

— Смятат, че трябва да се присъединя към тях, за да ви сломим.

Настъпи мълчание. После Мак Лауд каза:

— Тъкмо това бих сторил и аз на ваше място. Същото щеше да направи и Бейкър, ако не ви беше другар. Ще ми отговорите: „Такава ми е вярата.“ Аз съм се търкалял двадесет години из всички краища на света и никога не съм видял вярата да е променила нещо у човека. Лош ли е, лош си остава, и с и без Исус Христос… Защо? Ей-сега ще ви кажа. На думи — продължи той и скръсти ръце като мъртвец — всеки е за вярата. Но дойде ли работата до дела: никого няма. Следователно един на десет хиляди зачита истински вярата. И тоя един сте именно вие, Пърсел. Имах късмет да попадна тъкмо на вас! Признавам, че ценя това! — добави той с такъв тон, че Пърсел не можа да разбере подигравателен ли е, или почтителен. — Ако не бяхте вие, в лагера на черните щеше да има сега три пушки.

Мак Лауд премигваше, сякаш слънцето му пречеше, но през процепа между клепачите си хвърляше косо остър поглед към Пърсел, който го зърна и усети като удар. Мак Лауд не беше така уверен в неутралитета му, както заявяваше. Дошъл бе да опита почвата. „В такъв случай — помисли Пърсел — обаянието, приятелският тон, похвалите за дърводелството ми, поклонът пред религиозността ми: комедия ли е всичко това? Изглеждаше искрен. Бих се заклел, че е искрен.“ Пърсел преглътна. Винаги проявяваше прекалено голямо доверие към хората. И този път се бе измамил.

Каза с глас, в който прозвуча раздразнение:

— Няма да вдигна ръка против вас, ако това именно те тревожи. А какво ще правят Джонс и Бейкър — не съм ги питал.

— Не ме тревожи това — каза провлечено Мак Лауд, — но ви казвам какво мисля, Пърсел, а то е, че ще ми бъде противно да видя бели да се съюзяват с черни против хора от своята раса.

Пърсел се изчерви от яд и пъхна ръце в джобовете си.

— Ти си отвратителен, Мак Лауд — викна той с треперещ глас. — Позволяваш си да четеш поуки след всичко, което направи!… Срамно е! Колкото до единомислие с тебе, знай, че то не съществува! От край до край те осъждам! Ти измами, ограби и оскърби таитяните по най-…

Не намери дума и продължи в нов изблик на възмущение:

— Това е вече отвратително! Отвратително е да изложиш острова на пълно опустошение, само за да задоволиш алчността си! Ти си луд и престъпник, Мак Лауд — добави той. — Нищо друго. Аз няма да вдигна и малкия си пръст против тебе, но ако таитяните те убият, няма да пролея и сълза за тебе, можеш да бъдеш сигурен в това!

— Така да бъде! — отвърна съвършено спокойно Мак Лауд.

Усмихна се и се изправи бавно на дългите си нозе. Високата му снага, застанала между слънцето и Пърсел, изглеждаше невероятно тънка.

— Няма нищо по-хубаво от откровеността, нали? — продължи почти приятелски той. — И благодаря за добрите пожелания… но не се грижете за мене. Може би имам данни да стана чудесен скелет, но няма да отворите още утре библията си, за да ми прочетете заупокойна молитва. Не, сър! Ще се погрижа да не стане така! Вярвайте, че дядо Мак Лауд не ще изпусне из око вълната и ще завърти навреме руля. Колкото до войната с черните, казвате: „По твоя вина ще бъде.“ Добре, да приемем, че е по моя вина. Но тази война щеше да стане рано или късно. Виждали ли сте някъде страни без война? И друго ще ви кажа, Пърсел: може би не сте забелязали, че островът е много малък. Малък е дори за нас. А какво ще бъде за челядта ни? Така че войната е потребна: ще отвори място. След нея ще се диша по-свободно.

— При условие, че няма да си от тия, които са отворили място, — заяви студено Пърсел.

Тази забележка оказа върху Мак Лауд много по-силно въздействие, отколкото всички по-раншни нападки. Той премига, отвърна поглед и помълча, преди да отговори.

— Не се опитвайте да ми връщате ударите — изръмжа най-после.

Пърсел го погледна. Ако бе улучил болното му място, може би си струваше труда да задълбочи удара.

— Мак Лауд — подзе той, — ще ти кажа какво не е в ред у тебе. Липсва ти въображение. Не си способен да си представиш собствената си смърт. А само тази на таитяните.

— Пушките са у нас — каза Мак Лауд, загледан в земята.

Пърсел също стана.

— Пушките няма да ти послужат за нищо — възрази живо той. — Ти се смяташ непобедим с пушките си. Мамиш се, Мак Лауд. Нямаш представа колко се мамиш. Повярвай ми, аз съм присъствувал на междуплеменна война в Таити. Бойците им си служат с невероятни хитрини. Ще те пребият, преди да си успял да видиш нещо.

Мак Лауд разтърси рамене.

— Пушките са у нас — повтори той с вкаменено лице.

Затвори се. Прибра се напълно в черупката си, недостъпен за страх, дори за мисъл.

Обърна гръб, като че щеше да си тръгне, после промени решението си, обърна се отново към Пърсел и каза с малко стихнал глас:

— Джонсън ми каза, че сте го лекували от треска преди един месец.

— Да — отвърна Пърсел и вдигна вежди, — защо? Аз не съм лекар.

— Какво ще кажете за тая работа?

Мак Лауд му подаде дясната си ръка. Горната й част беше подута и зачервена в средата.

— Какво е? — запита разтревожено той. — Феефее^[1] ли?

Пърсел погледна ръката, без да я пипне, после вдигна глава и изгледа Мак Лауд. Смая се от бледостта му. Мак Лауд беше готов да даде живота си за парче земя, но се боеше от една нищо и никаква болка.

— Цирей — отвърна Пърсел. — Феефее нарядко се появява само на ръката. Нямаш ли нещо на тестикулите?

— Нищо.

— То започва от там. Понякога от нозете.

— Значи — каза Мак Лауд и овлажни устни, цирей било, а?

— Мисля, че е цирей. Възвари вода и остави ръката си да покисне в гореща вода.

— Благодаря — каза признателно Мак Лауд. — Стреснах се, като видях, че ръката ми се е подула. Припомних си момчето в Таити, което трябваше да държи с две ръце хлопките си, за да може да ходи. Кажете ми каквото щете — продължи той като се намръщи възмутено, — но това не е християнска болест!

Пърсел не продума.

— Благодаря, докторе — повтори Мак Лауд с очарователна усмивка като вдигна полусериозно, полушеговито два пръста към челото си, после се завъртя кръгом и си тръгна, подскачайки от камък на камък с дългите си мършави нозе. „Скакалец — помисли Пърсел, докато го гледаше как се отдалечава. — Дълъг скакалец. Корав, алчен…“

Пърсел остана още двадесетина минути да лови риба, после прибра улова и въдиците и отиде при Джонс и Бейкър в дъното на заливчето. Слънцето беше вече високо. Време беше да си тръгват.

— Имахте гост забеляза Бейкър.

— Ще ви разкажа.

Когато се изкачиха на платото, Джонс предложи да занесе част от улова на „пазара“. Пърсел се съгласи с усмивка. Знаеше, че Джонс обича да удря с все сила камбаната на „Блосом“, да чака пристигането на ваинетата и да слуша похвалите им за улова.

Бейкър тръгна с Пърсел по Източния булевард. И двамата мълчаха. Започнали бяха да се боят от дръвчетата в окрайнините на гората и не смееха да говорят високо, когато са вън от къщи.

В колибата на Пърсел нямаше никого. И тя стоеше отворена, като тази на таитяните, и Пърсел забеляза с огорчение, че някой му е „взел на заем“ креслото. Неприятна беше тази черта на таитяните да заемат от съседа си всичко, което им се харесва. Може би ще му го върнат след седмица или месец. Ще трябва да чака. Да разпитва къде е мебелът би значило да прояви невъзпитаност, а да си го поиска би било, разбира се, връх на простащината.

Пърсел покани Бейкър да седне на едно трикрако столче, седна сам до подвижната стена и провеси нозе в градината. След малко подхвана:

— Мак Лауд искаше да знае какво ще правим. Страхуваше се да не би нашите „три пушки“ да се присъединят към лагера на таитяните. Вероятно не знае, че аз нямам пушка.

— Тогава?

— Ти знаеш моето мнение. Но не казах нищо нито за тебе, нито за Джонс.

Облегнал лакти о коленете си, Бейкър гледаше право пред себе си. Тъмните кръгове около очите и потрепването на долната устна придаваха на правилното му мургаво лице преуморено изражение. В същност той не работеше повече от другите. Пърсел го знаеше все такъв: неспокоен, напрегнат, нетърпелив.

— Не съм на вашето мнение — заяви след малко Бейкър. — Какво трябва да се направи, ако ви е загнил кракът? Отрязва се, преди гниенето да обхване цялото ви тяло. Мак Лауд е изгнил, не можете да кажете, че не е така; от него ще загние целият остров, а какво правите вие, за да предотвратите това?

Последва мълчание, после Пърсел отвърна:

— Не ти преча да отидеш в лагера на таитяните.

Бейкър вдигна рамене.

— Добре знаете, че няма да отида там без вас.

Тези думи трогнаха Пърсел. Той наведе очи и каза безучастно:

— Можеш да отидеш. Няма да се разсърдим за това.

Бейкър поклати глава.

— То се знае. Изобщо не смятам, че бих могъл да ви се разсърдя. Но с черните… Преди всичко, не разбирам нищо от езика им, няма да се чувствувам свободно между тях… Макар че и това не е най-важното — добави колебливо той.

Извърна глава и каза стеснително:

— А по-скоро мъката, че няма да сме вече заедно… Не сме се делили още от „Блосом“.

Вдигна изведнъж глава, изчерви се и каза със сдържан гняв:

— Ей-богу, лейтенанте, трябваше да ме оставите да свърша тая работа вечерта, когато разпределяхме жените!

Пърсел мълчеше. Все същата разправия, същото недоволство…

— Ами Джонс? — запита след малко той.

— Джонс ще стори това, което направя аз — отвърна Бейкър.

В същия миг усетиха внезапно течение и вратата зад тях се блъсна. Пърсел се обърна. Беше Итя. Неподвижна пред затворената врата, с венец от ибискус в косите и с огърлицата от панданус, провиснала шишарките си над голата й гръд, тя гледаше разочаровано гърба на Бейкър. Знаеше, че Ивоа е у Авапуи и не бе очаквала да намери Пърсел с друг човек.

— Какво искаш? — запита сухо той.

Но веднага се разкая за тоя тон и се усмихна. Итя също се усмихна. Крайчетата на устните й се извиха нагоре, искрящите очи се изтеглиха към слепоочията, кръглото личице засия.

— Адамо — каза ясно и весело тя, — Меани ще те чака у Омаата.

— Кога?

— Малко подир пладне.

— Защо у Омаата? Защо не у мене?

— Не каза.

— Ще отида — отвърна Пърсел.

После й обърна гръб. Но тя не си тръгна. Заковала се бе пред вратата, облегнала хълбок до рамката, а пръстите на дясната й ръка си играеха с шишарките на огърлицата.

— Няма ли да си върви Уили? — запита най-после тя.

Пърсел се засмя.

— Не, няма да си върви.

— Защо? Няма ли да яде?

— Когато си тръгне, и аз ще изляза с него. Върви си, Итя.

И тъй като тя наведе глава с изражението на дете, което ще се разплаче, добави меко на английски:

— Go away.^[2]

Това беше любезност. Итя се чувствуваше много поласкана, когато Адамо й заговореше на перитани.

— I go^[3] — каза важно тя.

И добави:

— Виждаш ли, Адамо, сложих си огърлицата от панданус. Турям я всякога, когато идвам при тебе.

— Защо?

— Какво! — разсмя се изведнъж тя и сложи пръсти пред устата, за да скрие смеха си. — Не знаеш ли, човече? Не знаеш ли?

И изчезна като продължаваше да се смее. Вратата се блъсна отново.

— Здраво ви е пипнала — подхвърли Бейкър.

Пърсел не обърна внимание на забележката и Бейкър продължи:

— Авапуи сигурно ме чака.

— Ще те придружа.

Повървяха известно време мълчаливо по Западния булевард. По едно време Пърсел каза:

— Трябва да вземем решение да настелим отново пътя. Иначе при следните дъждове не ще може да се движим.

— Според мене — каза Бейкър, — всеки трябва да се погрижи за участъка, който води до съседа му. Например вие ще настелите до Джонсън. Джонсън до мене. Аз до Джонс, а Джонс до Хънт.

— Не — възрази Пърсел. — При тоя ред ще има добри и лоши участъци. По-добре ще е всички, включително и жените, да работим по един час на ден. Всеки ще донесе камъни от плажа. За петнадесет дни ще свършим работата.

При всяко минаване по Западния булевард от един месец насам постоянно говореха за пренастилането му. Но нищо не бяха решили досега. Обзело ги бе безгрижието и нехайството на тропиците.

От колибата на Джонсън се чуваше някаква олелия и Пърсел долови острите крясъци на Тайата, които заглушаваха треперливия глас на стареца.

— Гледай ти! — каза Бейкър.

И добави:

— Много ми се иска да зная какво му разправя.

Пърсел наостри слух.

— „Свинско чедо“… „скопен петел“… „мише семе“…

— Гледай ти! — каза Бейкър.

Авапуи и Ивоа бяха седнали на прага пред колибата на Бейкър. Щом видяха своите тане, и двете станаха и тръгнаха да ги посрещнат.

— Отивам у Омаата — каза Пърсел.

— Внимавай, мъжо! — засмя се Ивоа.

После добави:

— Аз се прибирам.

— Ще те изпратя — каза веднага Авапуи.

Откато беше бременна, Ивоа не можеше да направи една стъпка из селото, без да бъде придружена от някоя ваине. Отнасяха се към нея с повече уважение, отколкото пчелите проявяваха към царицата си.

Щом остави Ивоа, Пърсел ускори ход. Страхуваше се, че всеки миг отнякъде може да изскочи Итя. Вратата на Джонс беше широко отворена, а самият Джонс седеше съвсем гол и ядеше; Амурея беше зад него. Като видя Пърсел, той вдигна дясната си ръка с такава радост, сякаш не бе го виждал от два дни. Усмихна се и Амурея. Джонс беше с възчервеникави коси, а тя беше от възможно най-черните. Но и двамата имаха еднакво наивно изражение, еднаква доверчива усмивка. Пърсел се спря и ги обгърна с поглед. Успокоително беше да отмори погледа си с тях.

— Не сте ли се хранили? — запита оживено Джонс.

— Отивам у Омаата.

— Ще ви удуши — подхвърли със смях Джонс. — Слушайте, ще ви кажа една чудесна хитрост. Когато ви притисне в обятията си, напънете мишците на гърба, раменете и гърдите си и стойте така докато ви прегръща. Ето как, гледайте!

Стана, изпъна до невероятност мишци, остана така и се изчерви цял.

— Забрави да дишаш! — забеляза със смях Пърсел. Така именно може да се задушиш!

— Ами! — отвърна Джонс и си отдъхна така, сякаш изпразваха мех. — Чудесно средство е. Опитайте и ще видите.

— Ще опитам — каза Пърсел.

Първото нещо, което Пърсел видя като влезе у Омаата, беше собственото му кресло. Изложено беше насред стаята и той трябваше да направи сериозно усилие, за да не прояви невъзпитаността да го гледа прекалено дълго. Не му остана впрочем и време да продължи усилието си. Ръцете на Омаата се сключиха зад него и той се почувствува погълнат, смазан, почти разтопен в страхотна баня от плът.

Пусни ме — извика той щом успя да си поеме дъх.

— Чеденцето ми — извика Омаата.

Вдигна го като перушинка от земята и ревящият й глас го обсипа с водопад от нежности. Но тъй като гърдите й затискаха ушите му, той чуваше много отдалеко глухите й гугукания. Притиснат до нея от огромните й ръце, със смазани ребра и гръб, с глава потънала между чудовищните кълба на гръдта й, Пърсел се задушаваше.

— Ще ме удушиш! — извика той.

— Чеденцето ми! — повтори умилостивена тя.

И тъй като състраданието събуди у нея нов прилив на нежност, още повече го стисна.

— Омаата!

— Чеденцето ми! — викна тя и изгука като гълъб.

Най-после го пусна, но го сграбчи изведнъж под мишниците и го вдигна до лицето си.

— Сядай — каза тя като го залюля във въздуха, за да прехвърли краката му над стола, после го пусна доста грубо на земята откъм другата страна. — Седни, Адамо, чеденце. Отидох да донеса твоето кресло, за да седиш удобно докато чакаш Меани.

Това било, значи! Каква невероятна любезност! Да довлече до тук тази тежка и грамадна мебел! Но щеше да забрави да му я върне. И след две седмици креслото щеше да е тук… За да му даде възможност да седи на него половин час, щеше да му го отнеме цели петнадесет дни… „Разсъждавам като перитани — каза си с угризение Пърсел. — Колко съм дребнав! Важното е топлотата, поривът…“

Омаата седна на пода до креслото и като сложи едната си ръка на земята зад гърба, а другата на коляното си, се закова в спокойната таитянска поза за почивка, от която Пърсел толкова се възхищаваше. Колко едра беше! При все че седеше на цяла стъпка и половина по-високо от нея, огромните й очи бяха наравно с неговите. Безмълвна, неподвижна, тя приличаше на исполинска статуя, седнала върху стъпалата на престол.

— Скелетът дойде да търси Джоно — каза тя като видя, че Пърсел се оглежда. — Може да идат на лов. Взеха пушки.

— Знаеш ли защо ме вика Меани?

— Не.

Тя замълча, доволна, че може да не говори, а само да го гледа. Това възхищение най-после стана неприятно на Пърсел и той каза:

— Нямаш ли огърлица от шишарки на панданус?

— Имам.

— А защо не я носиш?

Тя се засмя, очите й светнаха невероятно лукаво.

— Днес не я нося.

— Защо?

Тя се разсмя още повече като откри здравите си зъби на човекоядка.

— Адамо ми е чедо — продължи да се смее Омаата. Адамо не е тане, когото желая.

— Не бъди тайнствена — каза Пърсел.

— Не съм тайнствена. Шишарките на пандануса — обясни красноречиво тя — поглъщат уханието на тялото и го предават заедно със собствената си миризма.

— После?

— Тази смесица е страшно упоителна. Щом някой мъж се наведе и я хване, прищява му се да играе.

И добави:

— Аз носих моята огърлица оная нощ, когато валя силният дъжд.

— Коя нощ? — запита Пърсел.

Омаата престана да се усмихва, по лицето й се спусна сянка от тъга, като че времето, което припомняше, беше отдавна минало.

— Нощта Оата на голямата пирога. Когато играх, за да взема Джоно.

Последва мълчание.

— А може ли… може ли човек да й устои?

— Има две неща — отвърна важно Омаата. — Огърлицата. И кожата.

Пърсел се усмихна.

— Защо се усмихваш, Адамо? — запита сериозно Омаата. — И кожата трябва да е добра. Иначе сместа не струва.

— Ами ако струва?

— Таитянин не може да устои.

— А перитани?

— Перитани като големия главатар може би. Може би и Скелетът. Но Джоно не може. Нито Уили, нито Плъхчето…

Погледна го:

— Нито моето петленце с червените бузки.

— За мене ли става дума? — запита Пърсел като вдигна вежди.

— Не лъжи с очи, чеденце — отвърна Омаата.

Изведнъж прихна да се смее, превита на две — грамадните и закръглени рамене се разтърсваха на пресекулки, гърдите и се повдигаха в широка дъга, като вълните на Тихия океан.

— Знам! — изгърмя тя като водопад. — Знам за Итя! И Меани знае! И Ивоа!

— И Ивоа ли? — извика Пърсел, когато успя да заговори пак. — Кой й е казал?

— Кой друг, ако не Итя? — отвърна веднага Омаата с просълзени от удоволствие очи. — Ох, петленце, как изглеждаш само!

— Това е… това е непочтено! — извика Пърсел на английски.

После продължи възмутено на таитянски:

— Защо ще приказваме за Итя? Аз не съм играл с нея.

— Знам! — изрева Омаата като се задушаваше от смях; раменете й се разтърсваха от хълцане, сълзи струяха по едрите й бузи. — Всички знаят, маамаа пеританче! И никой не разбира защо оскърбяваш така Итя!

После добави:

— Но все пак Итя казва, че няма да устоиш още дълго.

— Така ли казва? — извика яростно Пърсел.

— Ох, петленцето ми с червените бузки! — провикна се Омаата с лъснало от сълзите лице, без да може да овладее гърчовете, които разтърсваха грамадното й тяло. — Ох, сърдитото ми петленце! И аз мисля, че няма да устоиш още дълго! Ивоа също!

— Ивоа ли? — учуди се Пърсел.

— Какво чудно има в това, човече?

Тя се успокои постепенно, загледа със засмени очи Пърсел и протегна към него едрите си ръце, с разперен палец и обърнати нагоре длани, сякаш му поднасяше някаква очевидна истина.

— Ивоа — каза важно тя — очаква бебето след два месеца.

Настъпи мълчание. Значението на тези думи проникна постепенно в съзнанието на Пърсел.

— Все пак — продължи след малко той, — нали помниш… в оня ден, когато разглеждахме острова… седяхме в подножието на смокинята и Ивоа каза на Итя: „Адамо е тане на Ивоа…“

— Ох, глупавото ми петленце! — отвърна Омаата. — Каза го само защото Итя те ухажваше пред всички.

Пърсел я погледна смаян. Не го бе казала, значи, от ревност, както предполагаше той, а само за да напомни на Итя таитянския етикет! „Дали разбирам наистина таитяните? — запита се Пърсел, обзет от съмнение. — Колко ли такива грешки трябва да съм направил? И каква пропаст дели техните разбирания от нашите! Думата «прелюбодеяние» очевидно няма никакъв смисъл за тях.“

Светлият квадрат на вратата се затъмни изведнъж от мургавата снага на Меани, осветена изотзад, тънка, с широки плещи и изправена глава. Той се спря величествено на прага. Пърсел стана и тръгна към него.

— Адамо, братко! — извика Меани.

Сложи ръце на раменете му, наведе се и потърка буза о неговата. После отстъпи с протегнати ръце и го изгледа нежно и сериозно.

— Ето ме тук, дето поиска да дойда — каза неловко Пърсел. — И все пак не разбирам — добави след кратко замълчаване той — защо не дойде ти у дома.

— В мъчни времена живеем — отговори Меани, като махна неопределено и красноречиво с ръка.

Пусна раменете на Пърсел и се обърна към Омаата.

— Извади обицата ми, Омаата.

Единствената обица на Меани беше зъбче от акула, провесено на прокарано през ухото му лианово лико. Ликото беше вързано на двоен възел, който дебелите пръсти на Омаата развързаха доста мъчно. След като го развърза, тя дръпна единия край. Но ликото не мръдна. Зараснало бе в плътта.

— Извади само зъба — каза Меани като се понамръщи — и го нанижи на друго лико. — Адамо — продължи той, — ще трябва да ти пробием ухото.

— На него ли ще го дадеш? — извика Омаата, като че се възмущаваше от този подарък.

— Да — отвърна твърдо Меани.

Това „да“ не търпеше възражение. Омаата погледна бегло и каза безучастно:

— Отивам да потърся лико и игла.

И излезе от стаята. Пърсел я чу да рови из вещите в навеса, който й служеше за кухня.

Тъй като Меани продължаваше да мълчи, без да отделя поглед от него, Пърсел запита:

— Не е ли обицата на баща ти?

— Същата — отвърна Меани. — Подари ми я, когато тръгнах с тебе.

— А пък ти я даваш сега на мене! — забеляза смаяно Пърсел.

Меани кимна. Пърсел го гледа известно време, без да продума. Разбираше необичайността на подаръка, но не можеше да схване точното му значение, а не смееше да попита. Таитянските правила за поведение бяха особено строги: който получава подарък не биваше да разпитва, да проявява радост или да благодари. Стоеше безучастен и примирен като жертва.

Омаата се върна, стиснала с устни ликото със зъба на акулата. В дясната си ръка държеше игла за зашиване на корабни платна, излишно дебела, както се стори на Пърсел, а в лявата ръка факла, която подаде на Меани. После, бавно и тържествено, поднесе към пламъка върха на иглата.

— Обърни се, Адамо — каза тя като хвана края на ухото му и го отдалечи от врата.

Пърсел почти не усети убождането, но чу ясно лекото прашене на изгорената кожа. Когато Омаата прокара и завърза ликото, тежестта на зъба дръпна ухото и Пърсел изпита остра болка, която не намаля през следващите минути.

Меани го погледна самодоволно. Не бе се усмихнал нито веднъж, откато бе влязъл в стаята.

— Не съм обядвал още — подхвърли той.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Меани!

Той се обърна.

— Меани — каза Пърсел, — Скелетът дойде да ме види.

Меани погледна Омаата и Омаата тутакси заяви:

— Отивам. Мой ред е да ида за вода. Отивам с Уили и Ропати.

И излезе бързо от колибата.

— Дойде да ме види на Въжения бряг — поясни Пърсел.

— Знаем — отвърна Меани.

Следяха го, значи. Него или може би Скелета. Както и да е, впечатлението, което имаше, когато се връщаше от Въжения бряг, беше правилно. Из всеки шубрак вече гледаха очи.

— Какво искаше? — запита Меани.

Пърсел се учуди от този толкова пряк въпрос. Но не беше време за учтивости. Лицето на Меани беше сериозно и напрегнато.

— Попита дали Уили, Ропати и аз ще се присъединим към вас.

— И ти каза „не“? — запита Меани.

— Казах „не“.

— А Уили?

— И той каза „не“.

— А Ропати?

— Ще постъпи като нас.

Настъпи кратко мълчание. После Пърсел каза:

— Скелетът може да изпревари вашето нападение.

Меани го погледна втренчено и замълча, сякаш чакаше приятеля си да му каже още нещо. Но тъй като Пърсел мълчеше, той добави:

— Така мислим и ние.

След това кимна леко и си отиде. Пърсел не продума и излезе след него. Ухото го болеше, а щом мръднеше глава, зъбът го удряше по бузата.

По Западния булевард слънцето бе огряло черните камъчета на пътеката, а земята беше изпъстрена тук-там от сенките на разлюлените от вятъра палми. Колко спокойно беше всичко! Смяната за вода бе заминала. Жителите на острова обядваха или почиваха. Итя сигурно го дебнеше някъде из окрайнините на гората. Тайата ругаеше Джонсън. Мезън навярно се разхождаше по мостика си. Джоно и Скелетът бяха на лов. Ивоа почиваше в леглото и мечтаеше за бъдещото си дете. Беше горещо. Хубав ден, като толкова други откато островът бе изникнал из водите на Тихия океан. Въздухът ухаеше на цветя, на топла пръст, на близкото море. Всичко беше така мъничко, така всекидневно, така успокояващо! Двадесет и седем души! Най-малкото островче в Тихия океан! Жени и мъже, със свои планове, със свои дребнички грижи: Скелетът се тревожи от една пъпка, Ваа мисли за важността си на острова, Ропати за мишците си, Уили за настилането на Западния булевард, а пък аз, от осем дни насам — за плъзгащата се стена…

Видя отново лицето на Меани, когато му подари обицата: строго, почти сурово. Не беше вече лице на приятел, а на боец. Забелязал го бе още в Таити. Тези толкова кротки хора можеха да се превърнат изведнъж в диваци. Закръглените им черти и кадифени очи можеха да излъчват омраза. Припомни си Мата, брата на Оту, когато се бе завърнал от битка в планината, уловил за косата главата на врага си. Набучил я бе на копие пред входа на колибата си и всяка сутрин я заплюваше и й държеше пламенни, оскърбителни речи. „Свинско чедо — казваше презрително той, — искаше да ме убиеш, а? Но не излезе по-силния от двама ни! Аз те убих! Няма вече да виждаш слънцето! Да ловиш риба! Да танцуваш! Главата ти е кратуна, от която пия! Жена ти е моя робиня и аз си играя с нея, когато искам! И както си искам! А през това време ти си набучен на копие пред вратата ми!“ При това този Мата беше във всекидневния живот най-кроткият, учтив и гостоприемен човек. Какво не измисляше, за да направи удоволствие на Адамо.

Още преди да стигне до колибата на Джонс, Пърсел чу, че някой тича подир него. Обърна се. Беше Итя, на тридесетина метра зад него; тичаше с все сила да го настигне. Чудното беше, че не се криеше, не изникна от някой храсталак, а тичаше посред пътеката, дето всеки можеше да я види.

— Адамо! — извика тя.

Успя да зърне най-после лицето й. Беше разстроено от уплаха.

— Какво има? — извика й той, като тръгна бързо към нея.

— Скелетът! — викна отдалеко тя, сложила ръка на сърцето си, запъхтяна, с обезумял поглед, с почти посивяло личице.

— Какво има?

Пърсел също затича. В няколко мига стигна до нея, улови я за раменете и я разтърси.

— Казвай! Говори! — изкрещя той.

— Скелетът! — заекна тя, с побелели, разтреперани устни. — Скелетът и другите… с пушки… в къщата на таитяните.

— Господи! — извика Пърсел.

Остави Итя и хукна като луд. Никога Западният булевард не бе му се сторил толкова дълъг.

Отмина колибата на Хънт. Пред Уличката на канарата видя Файна, жената на Уайт, изплашена, облегната до една кокосова палма. Погледна го, махна неопределено с ръка, когато той профуча като вихрушка край нея, но не каза нито дума.

Той тичаше отчаяно, с разтуптяно сърце, всеки миг очакваше да чуе гърмежи.

Когато стигна до насипа около къщата на таитяните, остана смаян от тишината и неподвижността, които владееха там. Строени пред шестимата таитяни, петимата перитани от мнозинството, с пушки в ръце, ги бяха приковали на място. Пърсел забеляза, че освен пушката в ръка, Мак Лауд и Уайт имаха и още по една — на рамо.

Таитяните били изненадани около огъня, дето закалявали плоските върхове на копията си. Всички държаха в ръка дългите тесни оръжия с дръжки от червеникаво дърво, които изглеждаха жалки и смешни пред пушките на англичаните. Не мръдваха, лицата им не издаваха никакво вълнение.

— Мак Лауд! — викна Пърсел като се втурна между двете редици.

— Горе ръцете! — каза Мак Лауд и насочи с невероятна бързина пушката си към него. — Горе ръцете, Пърсел, и вървете при черните.

— Ти си луд! — извика Пърсел, без да мръдне.

Тънък като клечка, превит на две, запъхтян, с посивяло лице, прилично повече от всякога на мъртвешка глава, Мак Лауд стоеше, долепил пушка до десния хълбок. Пърсел забеляза, че ръцете му непрекъснато треперят. „Ще стреля“ — помисли светкавично той. Вдигна бавно ръце и отиде да застане между Меани и Тетаити. Мак Лауд въздъхна и наведе цевта на пушката си.

— Смъдж — каза той със странно тих и запъхтян глас, — прицели се в тоя момък и ако мръдне, запрати му един куршум в черепа.

Смъдж долепи до приклада мишата си муцуна и зачака. Алчно пламъче играеше в жестоките му очи.

— Е-е, по-полека, сине! — подхвърли Мак Лауд, без да обърне глава. — Не е работа белите да се самоизбиват, ако може да се избегне. Добре ще сторите да мирувате, Пърсел — продължи той, — защото Смъдж с голяма радост ще се ожени за вдовицата ви.

Вдигнал ръце до раменете си, Пърсел гледаше Смъдж право в очите.

— Помни, че имаш само един куршум — каза студено той.

Точно в този миг в окрайнината на гората, зад пеританите, се чу шум от стъпки и чупене на клони. Няколко посивели от уплаха женски лица надзърнаха между дърветата. Смъдж пребледня. Замига с малките си очички, по носа му започна да струи пот, имаше враждебно и смутено изражение. „Уплаши се — помисли Пърсел. — Не знае, че Омаата е за вода.“

— Пърсел — каза Мак Лауд със същия глух глас, — кажете на тия маймуни да захвърлят сечивата си на земята.

Пърсел преведе. Видя, че очите на Тетаити потърсиха над главата му, тези на Меани. Ни един от двамата не продума, но Пърсел остана все пак с впечатлението, че се съвещават. После, с присъщия си спокоен и отмерен глас, Тетаити заговори… Държеше се почти небрежно, сложил длан на хълбока, отпуснал на единия крак цялото си тяло, стиснал в ръка копието. Не поглеждаше Мак Лауд и тежките клепачи, закрили почти наполовина очите, му придаваха унесено и вглъбено изражение.

— Братя — каза той, — ясно е, че пеританите ще стрелят. Но ние сме шест, а с брат ни Адамо седем души. Неприятелите имат само пет пушки. Изслушайте ме внимателно. Двамата, които ще останат живи, не трябва да хвърлят копията и да започнат борба. А да избягат и да се скрият в храстите. После трябва да избият враговете един по един. Така — завърши важно той — ще отмъстят за нас.

Последва мълчание. Пърсел запита:

— Какво да кажа на Скелета?

— Каквото искаш. Това свинско чедо не ме интересува.

Това не беше самохвалство. Беше буквално вярно. Тетаити се бе примирил с мисълта, че ще умре. Грижеше се само да бъде отмъстен посмъртно.

Пърсел погледна Мак Лауд.

— Убедени са, че ще стреляте — каза на английски той. — И предпочитат да умрат с оръжие в ръка.

— Толкова време ли му трябваше да каже тия думи? — изръмжа Мак Лауд.

— Да — отвърна твърдо Пърсел.

Мак Лауд се чувствуваше неудобно. Уверен в пушките си и убеден, след бурята, която ги бе настигнала още на „Блосом“, че черните са страхливи, той мислеше да сломи съпротивата им щом вдигне пушка. Невъзмутимостта им го смая. Дошъл бе само да ги сплаши, а беше принуден да мери силите си с тях.

— Кажете им да хвърлят копията си — извика разярено той.

Пърсел преведе. Тетаити погледна Меани с едва уловима усмивка.

— Защо са тия празни приказки? — каза рязко той. — Отговорих вече.

— Какво разправя? — викна нетърпеливо Мак Лауд.

— Ще сложат оръжие, ако обещаеш, че няма да стреляте.

— Обзалагам се, че не е казал това — каза гневно Мак Лауд.

— Ако не си доволен от услугите ми — отвърна сухо Пърсел, — намери си друг преводчик.

И продължи:

— Както и да е, съветвам те да се съгласиш. Сега сме седем души, а като дойдат Бейкър и Джонс ставаме девет; вие имате само пет куршума.

— В техния лагер се броите, така ли? — извика яростно Мак Лауд, а дълбоко хлътналите му очи светнаха мълниеносно.

— Ти ме изпрати там — отвърна Пърсел и размърда ръце, все още вдигнати на височината на раменете.

Мак Лауд се поколеба. Ако черните сложеха оръжие само срещу едно обещание, отстъпката беше взаимна и той не постигаше целта си да ги сплаши. Ако откажеше да обещае, трябваше да стреля. В такъв случай можеше да бъде сигурен само в Смъдж. Уайт бе тръгнал неохотно. А кой можеше да предвиди как ще постъпят Хънт и Джонсън, ако даде заповед за стрелба?

— Обещавам — каза Мак Лауд и наведе цевта на пушката си.

Пърсел преведе, обърна се към Тетаити и каза настойчиво:

— Видя, че не ви уплаши и се старае да се измъкне, без да се посрами. Съгласете се…

— Какво им разправяте? — запита недоверчиво Мак Лауд.

— Съветвам ги да се съгласят.

— Адамо има право — каза след малко Тетаити. — Няма да спечелим нищо, ако предизвикваме това свинско чедо, след като е обещал.

Наведе се и положи полека копието си на тревата. Бавността на жеста беше преднамерена; таитяните го последваха един подир друг. Не захвърляха оръжието си в нозете на победителя, а го слагаха внимателно на земята, както се оставя ценна вещ, която не ви е необходима засега.

Мак Лауд почувствува прикритото нахалство в държането им. Починът му бе пропаднал. Получил бе само една чисто формална отстъпка, изтръгната срещу обещание. След няколко седмици същите копия, оставени сега с толкова любов, щяха да заплашват отново гърдите му.

Не се решаваше да си тръгне. В очакване на заповедите му, групата перитани стояха заковани на място, с пушки в ръце, на няколко метра от таитяните. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше положението на англичаните. Като знаеше, че жените са зад него, Мак Лауд се страхуваше да не изгуби напълно престижа си, ако тръгне заднешком, а тъй като от друга страна беше убеден в предателския нрав на черните, той се страхуваше, че като им обърне гръб, може да стане прицел на копията им.

Неподвижността на пеританите продължаваше и престана да е заплашителна. Стана смешна. Таитяните се чувствуваха пред нея неловко, като пред нещо неуместно. Отново се убедиха, че пеританите са маамаа. Или трябваше да стрелят, или да си вървят. Защо стояха така пред тях, като забити колове?

Изведнъж Кори се разсмя. Беше най-невъздържаният и най-буйният от таитяните. Той именно бе стрелял с куршум срещу Меоро, на борда на „Блосом“, а в следния миг се бе хвърлил разплакан в обятията му.

— Млъквай! — каза тихо Тетаити.

Но Кори не можеше да се сдържи. Гледаше Жълтокожия, Скелета, Плъхчето, Джоно и стареца, строени отпреде му, и колкото повече ги гледаше, толкова по-смешни му се струваха. Смееше се с остър, цвилещ смях, с ръце на бедрата, с превити колене, с наведено напред добродушно, весело лице, със зяпнала уста, дето се аленееха езикът и небцето.

— Млъквай най-после! — повтори повелително Тетаити.

Кори продължаваше да се смее, обърна се към Тетаити и извика, сякаш искаше да се оправдае:

— Маамаа! Маамаа!

За нещастие, Мак Лауд знаеше много добре тази дума. Ороа му я повтаряше всеки ден. Той пребледня, наведе се, грабна едно камъче от земята и го запрати в лицето на Кори.

Камъчето улучи Кори в окото; той изпищя смаян, наведе се със светкавична бързина, грабна копието си и го размаха. В същия миг се чу гърмеж. Кори изпусна оръжието си, преви се на две, направи две крачки към Мак Лауд и се строполи по очи на тревата, със скръстени ръце. Това беше знакът. Всички таитяни, с изключение на Меоро, се втурнаха, стигнаха за по-малко от две секунди колибата си и изчезнаха.

Мак Лауд, захвърли оръжието си, наведе глава, свали бързо другата пушка, която носеше през рамо, и я напълни.

Посивял, със стиснати ноздри, Меоро бе коленичил до Кори. След няколко минути се реши да го обърне. Погледа го известно време, без да го докосне. После, пребледнял и вкаменен на два метра от Пърсел, вдигна очи към него и каза кротко:

— Мъртъв е.

Полюляваше глава, опрял дясната си ръка в тревата. Изведнъж се изправи с копие в ръка. Мак Лауд гръмна. Копието падна, а Меоро се улови с две ръце за корема. По пръстите му протече кръв. Той я загледа, зяпнал, облещил очи. След това се обърна, превит на две, и тръгна със ситни, бавни, залитащи стъпки към колибата. Стигна до ъгъла и се строполи.

— Иди виж дали съм му видял сметката — каза Мак Лауд като се обърна към Уайт.

Следа от червена кръв лъщеше на слънцето по ниската трева, дето бе минал Меоро. След няколко стъпки Уайт се отдели от тази следа и направи голям завой по насипа, за да стигне до тялото. Наведе се на повече от метър разстояние, клекна, обърна лице към Мак Лауд и кимна утвърдително. Върна се бавно, с наведен поглед, по същия път.

Мак Лауд опря о земята приклада на пушката си, облегна се с две ръце на цевта и вдигна мършавото си лице, по-бледо и по-хлътнало от всякога. Ребрата му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, единият му крак се тресеше от треперене, което той не смогваше да овладее.

Същото чувство на смущение, което замъгляваше сега погледа му, той усещаше понякога и в обятията на Ороа. Кокосовите палми, тревата, колибата, пъновете по насипа — нищо вече не му се струваше действително. Погледът му се плъзна по земята, отбягна трупа на Кори и се спря на изоставените пред нозете му копия. Да, останал бе господар на полесражението, пребил бе две от проклетите маймуни, а другите бяха офейкали като зайци. Но победата не го радваше. Не усещаше нищо. Само умора. И пустота.

Смъдж бе нарамил отново пушката си, но Пърсел стоеше все още като закован на мястото, дето го бяха оставили. Навел бе глава, ръцете му висяха до тялото. След малко трепна, сякаш се събуди, вдигна глава и срещна погледа на Мак Лауд. Стори му се замаян и затъпял, като на пиян.

— Не си ли отидохте с тях? — запита безстрастно Мак Лауд.

Пърсел поклати глава, а Мак Лауд продължи тихо и машинално:

— Съжалявам за тия двамата. Не бяха най-лошите.

Изпита недоволство от този тон на човек, който се оправдава. После се изправи, стисна устни, огледа се предизвикателно наоколо и каза с шумно самохвалство, което прозвуча фалшиво:

— Сега вече другите ще мируват. Трябваше да се даде пример!

— Пример! — повтори насмешливо Пърсел.

И той дишаше тежко. Макар че не беше много горещо, по бузите му се стичаше пот.

— Не бой се — добави горчиво той, „примерът“ ти ще има последователи.