Робер Мерл
Островът (14)

Тринадесета глава

Омаата отдръпна бавно ръка и Мезън можа да се помръдне. Тази нова беда го караше да действува. Той стана. Но щом се изправи, разбра, че не може да се направи нищо. Черните държаха единствения източник за вода в острова. Щяха да причакват англичаните, за да ги застрелват като гълъби.

Четиримата мъже се спогледаха. Мак Лауд овлажни устни и другите трима веднага разбраха какво усеща. Ожаднял бе само при мисълта, че няма вода.

— Само едно разрешение остава — каза с разтреперан глас Мезън. — Да нахълтаме в гората и да ги нападнем!

Мак Лауд го изгледа, хвърли бегъл поглед към Смъдж и седна.

— Не съм примрял да се хвърля в лапите им — заяви той с носовия си глас. — Не ще можем да направим нито крачка в гората. Жените ще ги предизвестят.

— Предпочиташ да умреш от жажда ли? — запита злобно Мезън.

Мак Лауд вдигна рамене, без да отговори.

— Може би ще успеем да се промъкнем до рекичката нощем — обади се Смъдж. — Ще изпратим напред жените с ведрата. И щом се покажат черните, ще стреляме.

— Ех ти, малоумен! Какво носиш на раменете си! — провикна се Мак Лауд. — Глава ли или корабно прозорче? Да не са луди черните? Доказаха, че не са. Ще оставят жените да си напълнят ведрата, без да подадат дори мръсните си муцуни. И ще ни проснат на връщане.

— Приказваш така, като че непременно трябва да ни побеждават — каза гневно Мезън. — Не разбирам държането ти, Мак Лауд.

— Трябва да призная, че много ми е мъчно от това — отвърна спокойно Мак Лауд. — Моето държане си е мое, капитане, и нямам никакво основание да го променям. Не можем да победим черните в гората, така казвам аз. С тях трябва да се бием тук.

Смъдж седна и преглътна.

— Ами ако не ни нападнат — запита нахално той, — какво ще правим! Ще чакаме? И ще пукнем от жажда ли?

Мак Лауд се усмихна злъчно и не благоволи да отговори. Пърсел мълчеше. Изненадваха го враждебните погледи, които си разменяха тримата. Мак Лауд смазваше другите двама с презрението си, а Мезън и Смъдж като че се бяха съюзили против него, сякаш го смятаха отговорен за положението.

— О главатарю на голямата пирога! — извика Омаата на английски.

Обърнаха се и я погледнаха с изненада. В смущението си бяха забравили присъствието на жените.

— Слушай, о главатарю — продължи Омаата, — вземаме ведра и тръгваме с ведра. Адамо идва. Отиваме при другите — прибави тя като сведе свенливо очи, — и Адамо казва на другите: ние даваме индийски картофи, банани, манги, персеи. Вие давате вода.

Дълбоко мълчание изпълни стаята, когато Омаата замълча.

— Може би — каза след някое време Мак Лауд. — Може да се запитаме наистина какво ядат тия копилета от завчера. Всички плодове и зеленчуци са откъм нашата страна, и то в открити места.

И добави небрежно:

— Мисля, че това може да помогне, ако Пърсел се съгласи.

Не поглеждаше Пърсел; разглеждаше нозете си.

— Защо да не приеме? — запита нахално Смъдж, сякаш Пърсел беше длъжен да се пожертвува за него.

Но и той не го погледна. Мак Лауд простря нозе и събра стъпалата си под прав ъгъл. Но тъй като ъгълът му се стори не съвсем прав, присви очи и го поправи.

— Може да не му е приятно да се разходи до Тими — каза безучастно той.

— И той ще ожаднее като нас — отвърна отмъстително Смъдж.

Мезън беше прав, сложил ръце върху пушката си. Мак Лауд прибра отново нозе, вдигна глава и го погледна. Но Мезън продължаваше да мълчи. Смяташе, че достойнството не му позволява да отправи молба към Пърсел.

— Има малка надеждица това да помогне — заговори пак безучастно Мак Лауд. — Тия копилета сигурно умират от глад.

— Ако са гладни, могат да дойдат нощем да си откраднат плодове — каза Смъдж.

— И ние ще постъпим като тях — отвърна Мак Лауд, — ще ги причакаме с пушки.

После подхвана:

— Може би тъкмо затова ни оставят без вода. Може да искат замяна. Ще дадете, ще ви дадем. Така мисля аз, синчета.

И добави със същия безучастен тон:

— Има малка надеждица това да помогне, така казвам аз.

Този път погледна Пърсел, но напразно. Пърсел бе втренчил поглед в очите на Омаата. Сторило му се бе, че съзира някакво скрито намерение в погледа й и се опитваше да го разгадае.

— Съветваш ме да приема ли? — запита на таитянски той.

— Съветвам те — отвърна тя. Ни един мускул по лицето й не мръдна.

Пърсел започна да се разхожда из стаята. Не искаше да предположат, че е взел решение като последица от разменените с Омаата думи. Изведнъж изпита странно облекчение. Всичките му грижи се изпариха. Почувствува радост, облекчение; и водата дори не беше вече грижа.

— Радвам се, че делото срещу мене приключи добре — каза ясно и високо той. — Иначе не бих могъл да ви бъда полезен.

И продължи във внезапен изблик на добро настроение:

— При последния съд в острова обвиняем беше мистър Мезън. Радвам се, че и онова съдене приключи добре. Иначе днес нямаше да имаме удоволствието да виждаме между нас мистър Мезън.

Усмихна се на всички. Мак Лауд и Смъдж го гледаха, а Мезън мигаше, червен като рак.

— Казах вече — изръмжа Мезън, — че не съм ви благодарен за намесата ви в оня ден.

— Разбира се — отвърна любезно Пърсел.

Чувствуваше се безгрижен, щастлив, развеселен. „Боже, боже, трябваше да понасям всички тия умопобъркани.“ Мисълта му направи скок. Припомни си изведнъж Ивоа, видя я как се прицелва в Смъдж, изпита умиление.

— Решавате ли се? — запита Смъдж, насърчен от щастливото изражение, което се бе разляло по лицето на Пърсел.

Пърсел го погледна. В тоя миг и Смъдж дори не му беше противен. Как се страхуваше да не умре от жажда, горкото плъхче Смъдж! „Както и аз, както и аз!… Несъмнено, имаме нещо общо…“ Пърсел се позасмя. Чувствуваше се безумно весел. Разхождаше се из стаята с лека, бърза стъпка. Имаше впечатление, че нозете му подскачат по земята. И тримата чакаха решението му! И тримата очакваха да изложи живота си за тях! Комедия! „Предателят“ да жертвува живота си за „общността“. „Господи, луди хора, луди!“ Спря се и ги изгледа един подир друг: Смъдж — навел поглед в земята, Мак Лауд — престорено безгрижен, Мезън — загледан в планината. Сред тягостната тишина столчето на Мак Лауд скръцна, Мезън облиза устни, а Пърсел помисли: „Не, само хора, хора, които се страхуват: със свито сърце, с овлажнели длани, с пресъхнало гърло.“

Въодушевлението му изчезна и той заяви спокойно:

— Приемам.

Всички обърнаха едновременно очи към него. Погледите им изразяваха облекчение, но не и изненада. Очаквали бяха, че ще приеме. Пърсел усети горчивина, отвращение. Познаваха го! Знаеха точно какво могат да очакват от него, а му бяха съчинили това отвратително съдене! Бяха го обвинили, оклеветили, опозорили!

— Приемам — повтори той, — но при едно условие: не ще се огранича да предложа на таитяните само една спогодба за водата. Ще се опитам да възстановя мира.

Мезън хвърли поглед към Мак Лауд. Мак Лауд се поусмихна, а Мезън сви рамене.

— И така? — запита Пърсел.

— Както желаете — отвърна Мезън.

Мак Лауд стана, окачи пушката на рамо, отвори вратата и тъй като веднага стана течение, защото и плъзгащите се врати бяха отворени, задържа вратата и даде път на другите.

Настъпи неловкост. Мезън не знаеше как да си отиде.

— Всичко се нареди — каза високо той, без да поглежда някого.

Изправи се, опъна рамене назад и тръгна към вратата, последван от превития, изкривен, невероятно дребен Смъдж.

Когато минаваше покрай Пърсел, Мезън се спря вдървено, обърна сковано глава и добави бързо:

— Много благородно от ваша страна, мистър Пърсел.

После прекрачи прага, следван от Смъдж, който се влачеше в сянката му, навел очи и издал напред безсрамния си нос.

Мак Лауд държеше вратата отворена и гледаше Пърсел.

— Довиждане — каза той, след като другите двама излязоха.

Но не си отиде. Стоеше прав, наведен на една страна, втренчил поглед в Пърсел, с полуусмихнато мъртвешко лице. Осветен откъм гърба, както бе застанал на прага, задържащ вратата с дългата си ръка, облегнал другата о рамката на вратата, с разкрачени дълги нозе, той приличаше на пуснал пипалата си паяк.

Пърсел се приближи, за да не остави вратата да се блъсне, когато Мак Лауд отдръпне ръката си.

— Добър успех — подхвърли Мак Лауд като се поусмихна нерешително.

И добави на шотландско наречие:

— Надявам се да ви видя пак.

За пръв път заговорваше с Пърсел на родното наречие. Пърсел кимна, без да отговори. Направи още една крачка и улови дръжката на вратата. Никога не бе се доближавал толкова до Мак Лауд и просто се уплаши от мършавото му лице: лице на човек, който години наред не си е дояждал.

Мак Лауд се обърна и скочи през двете стъпала.

— Добър успех — повтори той като погледна през рамо.

И помаха два пъти до лицето си своята дълга мъртвешка ръка.

— Донесохме ведрата — каза Омаата.

Пърсел затвори вратата, после се обърна.

— Ами плодовете? Картофите?

— И тях.

Изгледа я, усмихна се и остана озадачен — тя не му отвърна с усмивка. Продължаваше да гледа строго. Не изглеждаше в настроение да разговаря.

Дружината излезе на Източния булевард и пое вдясно по Улицата на смокинята. Най-напред вървеше Омаата. След нея Пърсел, от двете му страни — Ороа и Авапуи, а зад тях — Тайата, Тумата и Итиота. Беше много горещо и изкачването бе страшно уморително.

Когато стигнаха до средата на втората равнина, Омаата се позапъхтя. Пърсел я настигна и се изравни с нея. Тя се обърна и каза тихо и строго:

— Стой зад мене.

Той се поколеба, но Ороа го дръпна насила за ръка и го принуди да отстъпи назад.

— Е, Ороа, е! — каза сърдито Пърсел.

Тя се наведе до ухото му и пошепна:

— Омаата се страхува другите да не стрелят по тебе.

Затова го бяха заобиколили! Другите не биха могли да стрелят, без да ги засегнат!

— Омаата!

— Мълчи! — каза тя, без да се обърне.

Имаше право. Само той проявяваше неблагоразумие. Дружинката вървеше от половин час вече, а „бъбриците“, които го придружаваха, не бяха продумали ни дума. И дъха си сдържаха дори. Нозете им не търкулваха нито едно камъче.

Стигнаха до смокинята.

— Тук ще се спрем — каза Омаата. — Другите не идват никога насам. Но и тук трябва да бъдем предпазливи.

След разпределението на жените таитяните смятаха смокинята като злополучно място, което бе станало табу.

— Тайата — извика Омаата, — остани пред входа да пазиш!

Тайата се нацупи. Заповедта на Омаата я изключваше от разговора, който щеше да се води. Но все пак се простря без да продума в тревата, след това главата й се показа и се сля веднага с някакво коренище. Забележително: и цветът на кожата й дори не се различаваше от този на дървото.

Омаата се промъкна под смокинята. Когато тръгна след нея в полумрака на зелените помещения, Пърсел извади часовника си. Обед. Само четири часа бяха изминали откато се бе спасил, затваряйки вратата, от куршума на Смъдж.

В растителните зали под смокинята беше съвсем тъмно. Омаата минаваше от стая в стая, без да се спира и Пърсел не смогваше да я настигне. Само поясът й от дървесина образуваше едно малко по-ясно петно в тъмнината.

— Тук — обади се Омаата.

От зелената стена се отдели една сянка и се хвърли срещу Пърсел. Той се отдръпна, протегнал ръце напред. Но нападателят се разсмя, промуши се под ръцете му и го прегърна през кръста. Пърсел усети до себе си един надут гол корем.

— Адамо! О, Адамо! Мислех, че няма да те видя вече!

Тя коленичи на мъха, дръпна го за ръката и го накара да седне до нея.

— Ивоа — прошепна Пърсел като улови с две ръце лицето й, — как дойде до тук? Откъде знаеше, че ще дойда?

Тя се засмя, щастлива, че усеща ръцете му до лицето си.

— Казвай, Ивоа!

Тя се разсмя още по-силно. Все същите „защо?“ Все да знае! И облегна глава до рамото на Пърсел.

— Като видях в къщи тримата въоръжени перитани, казах си: Ауе, ауе, не мога да убия и тримата!

Чуха се смехове и Пърсел разбра, че жените са насядали около тях в полумрака. Едва можеше да различи очертанията им.

— Тогава — продължи Ивоа — изтичах у Омаата. Там беше Итя. Разказах им. Омаата размисли и каза: „Дойде ми нещо на ум. Иди при смокинята с Итя и чакай.“

— А пък аз — обади се Омаата — събрах жените, казах им какво съм намислила и жените рекоха: „Да бъде, както казваш.“

Тя седеше отдясно на Пърсел. Замълча драматично, обърна глава към него и очите й блеснаха в полумрака. Очакваше да я разпитва.

— После? — запита Пърсел.

— После излях ведрата.

— Ти ли изля ведрата? — извика смаяно Пърсел.

Омаата отметна глава назад, изпъчи гърди и се разсмя с тътена на водопад. Но очите й бяха все така тъжни. Смееше се от гордост, не от радост. Очите на Пърсел бяха свикнали вече с тъмнината и той виждаше ясно жените, наклякали около него. Не ги чуваше, смехът на Омаата заглушаваше всичко, но по устните им отгатваше, че се смеят. Гордееха се, че участвуват в тази хитрост и че тя бе така добре успяла.

— Ще знаеш, Адамо — продължи Омаата, — че в Таити убиват врага си. Но не го оставят без вода.

— Защо беше тази хитрост? — запита Пърсел.

— За да те измъкнем от ръцете на пеританите и да те скрием.

— Да ме скриете ли? — вдигна вежди Пърсел.

— Докато се свърши войната.

Пърсел погледна жените.

— Всички ли сте съгласни с тази хитрост? — запита той с променен глас.

— Всички — отвърна Омаата, — дори жените, чиито тане не са твои приятели. Но все пак не казахме нищо на Ваа.

— Ваа е много глупава — забеляза Ороа като вдигна глава и разтърси грива. — Можеше да ни издаде.

— Ваа се възхищава безкрайно от мъжа, който носи кожени неща на нозете — поясни Тумата. — Още не е разбрала, че главатарят не е вече нищо, след като изгориха голямата пирога.

— И сам главатарят не го е разбрал — каза Итя.

Жените се засмяха. Лош език имаше Итя!

— И все пак — призна Ивоа, — Ваа ми даде пушка.

— Тя ли ти я даде? — запита Пърсел.

— Да. Тя ми я даде.

Пърсел вдигна вежди развеселен. Възхитителната мисис Мезън бе излъгала съпруга си.

— Слушай — подхвана Омаата, — ще те скрием в една пещера. В пещерите има тупапау. Другите се боят от тях.

— Меани не се бои.

— Меани ти е брат — каза Ивоа.

— Коя пещера?

— Моята — отвърна Итя. — Дето спах с Авапуи след подялбата на жените.

— Пещерата е пушките?

— Знаеш ли я, Адамо?

— Не я зная.

— Много хубава пещера е — поясни Итя. — Има изворче вътре. С малко търпение можеш да напълниш цяла кратуна.

Настъпи мълчание, после Омаата продължи:

— Знай, плодовете не са за другите. За тебе са.

И добави:

— И за Итя.

— И за Итя ли? — запита Пърсел.

— Итя ще те заведе в пещерата и ще остане с тебе.

— Ами Ивоа?

— Ивоа чака син. Тя не може да се изкачи до пещерата. Пътят е много мъчен.

— Ако й помогна да се покатери?

— Попитай я.

Пърсел виждаше само неподвижния профил на Ивоа. Със стиснати устни, замислен поглед и затворено изражение, тя не продума.

— Ако ти помогна, Ивоа?

Тя каза „не“ с глава и тъй като Пърсел замълча, добави:

— Много съм тежка. Предпочитам да си стоя в селото.

Чувствуваше се отмаляла от безсънната нощ. Имаше само една мисъл: да се върне в къщи и да поспи няколко часа. И тази нощ ще трябва да пази до навеса с пушка в ръка, да чака Тими. Нямаше да се успокои, докато не убие Тими.

— А защо да не остана сам в пещерата? — запита Пърсел.

Итя се наведе напред и разпери ръце пред себе си:

— Тоя мъж се бои от мене — каза тя като изгледа жените с лукавите си очи.

Някои се усмихнаха, но много по-сдържано, отколкото би могло да се очаква. Сериозността на Ивоа и почитта й към етикета им внушаваха сдържаност.

— Итя ще ти бъде от полза — каза Омаата. — Тя е хитра. — Освен това ще ти носи новини.

— Това може да прави и Ивоа.

— Погледни я, човече! Тя не може да се катери! Не може да тича. Едва ходи.

— Аз ще си бъда добре, където съм — каза Ивоа.

Пърсел наведе очи и мълча толкова дълго, че жените се разтревожиха. Направиха знаци на Омаата и тя каза с дълбокия си глас:

— Сърдиш ли се, чеденце?

— Не се сърдя.

После замълча отново и Омаата продължи с глас, в който звучеше безпокойство:

— Не приемаш ли нашия план?

Той вдигна глава и я погледна.

— Приемам плана ти, но най-напред искам да видя другите.

— Маамаа! — извика Омаата и вдигна очи към небето. — Маамаа!

Жените повториха думите й, учудени и съкрушени. Техните „маамаа“ прозвучаха в проточено, разочаровано и недоверчиво декресчендо, придружено от погледи, ръкомахания и свивания на рамене.

— Няма нужда! — провикна се Омаата. — Другите не пречат на пеританите да пият.

— Искам да възстановя мира.

Жените се спогледаха, плеснаха се по бедрата и въздъхнаха. Маамаа. Пеританите са или много добри, или много лоши. Но всякога маамаа. Всякога.

— Лудост, човече! — заговори пак Омаата. — Тими ще те убие. Или може би Тетаити.

По бузите на Ивоа се стичаха сълзи, но тя не продумваше.

— Трябва да се опитам — отвърна Пърсел и я улови за ръка.

— Никога не съм чувала по-голяма глупост — каза Омаата със задавен от гняв глас.

Облегнала се бе на дебело отвесно коренище, и както трепереше от яд, разклати цялата листна постройка.

— Ох, глупаво петле! — избоботи тя като гръмотевица. — Ох, горделиво петле! Ти ще промениш небето и земята! Ония хора — продължи тя като вдигна ръце — вкусиха вече кръв и сега мислят само кого да убият, а пък ти си тръгнал гол и без оръжие да възстановяваш мира!

Пърсел почака докато гласът заглъхна, после каза:

— Ще отида, Омаата.

— Човече! — извика тя и го изгледа гневно.

— Остави, остави, Омаата! — прекъсна я Ивоа, а сълзите се лееха безспир по бузите й. — Познавам Адамо. Ще отиде. Той е кротък, но е непоколебим.

— Ако отидеш, и аз ще дойда с тебе, Адамо — каза Авапуи.

Последва мълчание. Жените отбягваха да погледнат Авапуи. Ауе, ясно беше: тя искаше да разбере какво е станало с Уили. Надяваше се още! Горката Авапуи! Тази война беше истинска болест на острова!

— Не — заяви отривисто Омаата. — Итя отива при другите и им казва: „Адамо иска да ви види.“ Ако другите се съгласят, Итя ще отиде с Адамо. Когато Ману-Файте завърши, Итя отвежда Адамо в пещерата. Може да бъде мъчно. Може да бъде опасно. А пък Итя е много хитра.

— Ще отида с Итя и Адамо при другите — настоя Авапуи.

— Не — възрази Омаата. — Имам работа за тебе, Авапуи.

Жените погледнаха Омаата и веднага разбраха. Омаата беше сигурна, че Уили е убит и не искаше Авапуи да види главата му набодена на щик. Еатуа! Умна жена беше Омаата! Всякога предвиждаше нещата!

— Да бъде, както каза Омаата! — обади се Ороа.

Последва одобрителен шепот. Итя стана веднага, без да продума, и тръгна.

— Пладне е — каза Ивоа. — Похапни, Адамо. Много умора те чака.

Докато говореше, тя обели един банан и му го подаде. Гърлото на Пърсел се бе свило, та плодът му се стори хлебен и задавящ. След банана изяде една манга, после персея. Жените разговаряха тихо. Този непрестанен шепот дразнеше и стържеше нервите му. Полека-лека започна да го обзема страх.

Направи знак, че се е наял, излегна се на мъха, сложи глава на коленете на Ивоа и затвори очи. Жените веднага млъкнаха. Успокои се, но не можа да заспи. Тишината стана непоносима. Знаеше, че има дълго да чака до завръщането на Итя, а през това време страхът му ще се засили. Чу Омаата да пошепва: „Ороа, дай ми огърлицата си от пера.“ После чу, че отчупиха клон и окъсаха листата му. Нищо повече. Опита се да се моли, но след няколко секунди започна да повтаря машинално думите, не можеше да мисли, нозете му трепереха, страхът се засилваше. Изведнъж му се стори, че се задушава под смокинята, обзе го непоносим страх, изпита непреодолимо чувство да стане и да избяга. Сложил ръце на кръста, изпъна се, по тялото му започна да се стича пот. Видя се изведнъж прострян, вцепенен като труп, със затворени очи, със скръстени на гърдите ръце. „Господи — помоли се пламенно той, — направи това видение да се сбъдне, да престана да живея, да се свърши тоя кошмар!“ Усети, че Ивоа повдигна главата му и я облегна до гърдите си. Той се притисна като дете о нея, намествайки се между хладната мека гръд.

След малко приливът на страха отмина, той започна да диша по-спокойно, отпусна се и заспа. Когато се събуди, Итя беше пред него.

— Съгласни са — каза тя. Кръглото й личице беше съвсем сериозно.

Пърсел стана. Жените също. Малко по-късно и Ивоа. Лицето й беше посивяло. Устните й трепереха.

Омаата подаде на Пърсел пръчка, на края с китка червени пера.

— Докато спеше ти направих едно Ману-Файте^[1] — каза малко дрезгаво тя. — Дръж го пред себе си, Адамо, ти си птичето, което долита да иска мир и според обичая другите не бива да те убият. Поне ако пратеничеството ти сполучи. Ако отхвърлят мира, не си вече табу.

Той взе Ману-Файте, а Омаата го научи как да го държи: перата назад, защото те представляваха опашката на птичето, а върхът на пръчката напред, защото това беше човката. Така птицата хвърчи, докато човекът върви и двамата образуват едно цяло.

Пърсел наведе очи. Гледаше смешния талисман, който държеше в ръка: смъртта, ако не сполучи. А какви изгледи имаше да сполучи?

— Знаеш ли песните за мир? — запита Омаата.

— Зная ги. Научих ги от Оту, когато воювахте. И присъствувах, когато дойде Ману-Файте от натаитите.

— Добре — каза Омаата.

След това се обърна към Авапуи:

— Отиваме на рекичката да напълним ведрата. През това време ти ще занесеш в пещерата плодовете за Адамо, после ще се върнеш при смокинята и ще ни чакаш.

Последва кратко мълчание, през което никой не мръдна. Пърсел стисна рамото на Ивоа, допря за миг буза о нейната, после се обърна към жените и им махна широко с ръка, за да се сбогува с всички.

— Ще се върна! — заяви уверено и натъртено той.

Жените зашушукаха с обич. Адамо! Колко красноречиво беше това махване с ръка! Колко достоен беше за тъста си, великия главатар Оту!

Пърсел премига от силната дневна светлина и усети на врата си слънчевия пек. Итя вървеше пред него.

— Попита ли те Авапуи?… — каза тихо той.

— Да. Казах й, че не зная.

— Убит ли е?

— Да.

— Оу?

— Да.

— Амурея?

Видя, че вратът й потрепера.

— Да.

Настъпи дълго мълчание. После Итя каза:

— Можеш да говориш. Те са в стана.

Той направи мълчаливо няколко крачки и заговори отново:

— Видя ли главите?

Откато бе решил да отиде при таитяните, мисълта за това ужасно зрелище не преставаше да го измъчва.

— Не. Прибрали са ги в пойни.^[2] Ще ги набодат на щикове после.

— Кога после?

— След войната.

Ново мълчание. Итя се обърна, спря се и каза с променен глас:

— Но видях Амурея, човече! Обесили са я за ръцете на клона на едно персеево дърво. Вързали са и краката й. А пък коремът й е разпорен от тук (посочи тя стомаха си) до тук (после долния му край). Ужасно, човече!

— Кой го е направил? — запита Пърсел със стиснато гърло.

— Тими.

Той отвърна поглед и каза глухо:

— Върви, Итя.

След това дълго не проговориха. Щяха да напуснат втората равнина, за да навлязат в каменливата пустош на планината, когато Итя направи внезапен завой към гъсталак от исполински папрати. Щом стигна до там, застана в сянката и улови Адамо за лявата ръка. Дребното й лице беше загрижено и неспокойно.

— Адамо — заговори с треперещ глас тя, — откато видях тия неща у другите, се поболях… душата ми се поболя… и не ми се играе. Но, ако искаш, Адамо, можеш… Ауе, това може да ти бъде за последен път!…

— Много ме успокои!… — подхвърли усмихнато Адамо.

Все още можеше да се усмихва! Погледна Итя. Трогна се от простичкото и великодушно предложение. Наведе се и докосна устните й.

— Ману-Файте трябва да лети, Итя — каза приятелски той, — затова не мога да се спирам.

Пред тях се разстилаше само хаос от черни скали, една нажежена, безкрайна пустош. След нея започваше горичката. Тя не беше от папрати, като другата, край селото, а от малки палми, два-три метра високи и толкова нагъсто една до друга, че Пърсел трябваше често да ги отстранява с ръце, за да може да се плъзне между стъблата им подир Итя. Никакъв полъх, покривът от шума пропускаше зловещ светлик, а дебелите издути стъбла бяха покрити с черни снопчета, увиснали като коси. Над главата си Пърсел чуваше непрестанното шумолене на палмите. Твърдо, металическо шумолене, което не беше неприятно само по себе, но дразнеше с настойчивостта си. Витаеше като заплаха, изпълваше ушите ви, цялото ви същество. Пърсел имаше впечатление, че огромни насекоми се търкалят по върха на дърветата и търкат един о други чудовищните си пипала.

Напредваха бавно, метър по метър. Черните коси по стъблата, разместването на едрите листа — защо всичко това му се струваше изведнъж така важно? Чудно нещо! Една част от съществото му се страхуваше. Другата гледаше жадно всичко. Палмите започнаха да стават по-редки. Из гъсталака нахлуваше белезникава светлина. После всичко се проясни изведнъж. Слънцето беше сякаш по-близо, шумоленето на палмите — по-тихо. Усети морския ветрец. Слънчеви лъчи, тънки като копия, стигаха на места до земята.

— Тук е — каза полугласно Итя. — Още малко и пристигаме. Поспри. Страх ме е.

Тя се спря и застана срещу него.

— На канарата ли са? — запита Пърсел.

— Не, на полянката сред палмите.

И направи кръгообразен жест.

— Голяма полянка сред палмите. Със скала в средата.

Горска полянка. Открито пространство, за да не бъдат изненадани. И скала, за да се заслонят. Мезън не би избрал нещо по-добро. Хората ставаха много изкусни, щом решат да се избиват.

— Там ли е лагерът?

— Не — отвърна Итя, — това не е лагерът. То е мястото, дето ще те приемат.

Страхуваха се от засада. Нямаха доверие. Дори в него.

— Страх ме е за тебе — пошепна Итя, като притисна с две ръце бузите му. — Ох! Страх ме е! Устата ми пресъхна.

— И мене ме е страх — каза Пърсел.

— О, не! Не е вярно! — отвърна тя и го погледна възхитено. — Не си посивял, зачервил си се!

Пърсел се усмихна и разтърси рамене. Итя знаеше много добре, че той не понася слънцето.

— Адамо — подхвана тя като се доближи до него, замислена и разтревожена, и сложи ръка до лакътя му. — Слушай! Много тане измряха, и други ще умрат, а пък аз искам дете! Ох, искам дете! Моля ти се, Адамо, ако другите не те убият…

Той наведе очи към нея. Щеше да каже „не“. Трябваше да каже „не“. Но сега не изглеждаше толкова важно, дали ще каже „не“… Куршумът на Смъдж във вратата му, дулото на пушката, насочено в сърцето му, Мезън, който пълнеше пушката си против него, Тими… Загледа Итя. Трябваше да каже „не“. Защо? За кого? Не! Все не! Не на детето на Итя! Не на радостта й! Не на себе си! Разтърси нетърпеливо рамене. Ах, тия табу!

— Не отговаряй — каза Итя.

Навела лице, неподвижна, тя притисна ръката му. Пърсел забрави вече страха, само я гледаше. Темето й стигаше едва до брадичката му. Колко приятно беше да я гледаш! С гладко лице, плътни устни, ниско чело, полегати очи. Той изду гърди, успокоен, изпълнен с надежда. Гледаше Итя, успокоен от хубостта й. Нищо лошо не можеше да му се случи с толкова хубаво същество край него. Безсмислица, но в този миг в съзнанието му нямаше никакво съмнение: тя беше красива. Следователно той нямаше да умре.

— Хубава си, Итя — каза глухо Пърсел.

Тя не мръдна. Цялата й нападателност се бе изпарила. Със затворени очи, с отпуснати до хълбоците ръце, Итя изглеждаше безволна, вцепенена. Сложи ръка на рамото й, а гърба й докосна с ръката, която държеше Ману-Файте. Притискаше я нежно, вдигнал глава високо над нея, и вдъхваше свежия морски въздух. Каква нежна светлина наоколо в гъсталака! „Еатуа — каза полугласно той, — благодаря за красотата на Итя, благодаря за косите на Итя, благодаря за нежната гръд на Итя до мене, благодаря за великодушието й!“

Тя отметна глава назад и го погледна сериозно, сдържано, свенливо. Той й се усмихна, после вдигна Ману-Файте над главата си, червените пера докоснаха синьо-черните коси на Итя, и каза:

— Сега да вървим.

Когато стигнаха до окрайнината на гората, пред тях изникна сянка. Беше Раа. Обърна им гръб и размаха ръце над главата си. Обърнала се бе с лице към продълговатата обла скала насред полянката. Усмихна се на Итя, но наведе очи, когато Пърсел мина край нея.

Направили бяха няколко крачки в откритото пространство, когато Итя каза тихо:

— Пушките!

Спряха се. Трите цеви се очертаваха като тъмнокафяви ивици върху червената скала. Не се виждаше нищо друго. Нито дори очертанието на някаква глава. Сърцето на Пърсел затуптя по-бързо.

— Да вървим — промълви полугласно той.

После се обърна към Итя и прибави повелително:

— Не пред мене, а до мене.

И тръгна, вдигнал в едната си ръка Ману-Файте, протегнал другата с открита длан към скалата. Итя вървеше редом с него, но малко настрана.

Петдесетина метра ги отделяха от пушките. Той тръгна по-бързо. Полянката беше камениста и дращеше стъпалата му. Слънцето припичаше по врата и лявото му рамо, а потта, която се стичаше непрестанно от челото в очите, му пречеше да вижда.

Когато стигна на пет метра от цевите, гласът на Меани каза:

— Заобиколи.

Той се подчини. Но след тази скала имаше друга, която първата скриваше, а след това още една, по-дълга и по-висока. Едва след нея се озова пред входа за лагера. Беше толкова тесен, че трябваше да се извие настрана, за да мине.

Пред него стоеше Меани, с пушка в ръка. Тими и Тетаити бяха гърбом, облегнали на камъка цевите на пушките си.

— Седни и почакай — каза безучастно Меани. — А ти, Итя, иди да пазиш откъм южната страна.

Тази студенина, това безизразно лице накараха Пърсел да се почувствува смразен, оглупял. Пристъпи в заграденото пространство и забеляза вляво едно сенчесто място под надвисналата канара. Седна с облекчение. Нозете му пареха. Огледа се наоколо — приблизително пет на пет метра, почти правилен кръг. Скалите бяха навред до височина на гърдите и представляваха много удобна позиция за стрелеца. Наоколо имаше открито пространство от шестдесетина метра. Итя стоеше на стража в южния край на горската поляна. Раа беше на изток. Файна навярно на север. На запад беше канарата. „Охраняват се по-добре от нас — помисли Пърсел. — Нашите се движат из селото като из някое па^[3], открито от всички страни.“

Мина доста време. Най-после Пърсел запита:

— Какво става?

— Чакаме — отвърна Меани, без да го погледне.

Седна срещу него, сложи пушката на земята до себе си и скръсти ръце. Навел очи, склонил глава на гърдите, той като че дремеше. Но Пърсел не се заблуди. С държането си Меани не му позволяваше никакъв разговор.

Чакането нямаше край. Тими и Тетаити не мръднаха. Пърсел виждаше само гърбовете им.

— Какво чакаме? — запита нетърпеливо той.

Меани отвори очи и вдигна ръка, за да му напомни да мълчи. Тетаити се обади, без да се обърне.

— Ето я.

След няколко секунди Файна се показа на входа и пристъпи в заграденото място. Тими и Тетаити се обърнаха към нея, Меани стана и отиде да се облегне на скалата до Файна. Тя не погледна Пърсел. Стоеше права, твърда, непоклатима, пред тримата мъже. Гърдите й се повдигаха от усилието да диша по-спокойно.

— Много се забави — подхвърли сърдито Тими.

Файна погледна изпитателно Тетаити, но той не се присъедини към обвинението.

— Около голямата къща са — каза тя, като се обърна към него.

— Какво правят?

— Строят па.

— Колко висока?

Файна вдигна ръка над главата си.

— Напреднали ли са?

Файна поклати глава.

— Бързат. Ваа им помага.

И добави:

— До утре ще свършат.

Тримата мъже се спогледаха. „Тази нощ ще нападнат“ — помисли светкавично Пърсел и сърцето му се сви.

— Добре — каза Тетаити, — иди да пазиш от север.

Файна погледна учудено. Нямаше смисъл да пази в гората, щом знаеха, че пеританите няма да напуснат селото.

— Върви — повтори нетърпеливо Тетаити.

Файна се завъртя, но преди да излезе, хвърли бегъл поглед към Пърсел. Застанала гърбом към таитяните, тя дръзваше да го погледне.

Тетаити седна срещу Пърсел и се облегна на скалата; Тими седна от лявата му страна. Пърсел очакваше Меани да седне отдясно на Тетаити, но той седна до Тими, поради което тройката се измести по-надясно от Пърсел. Тими не остана доволен и понечи да стане, но Меани го дръпна за ръка и без да продума го накара да си седне на мястото. Притворил тежките си клепачи, Тетаити гледаше в земята. Не даде вид, че е забелязал случката.

Настъпи мълчание, през което Пърсел разбра изведнъж причината за дългото чакане. Щом Итя им бе съобщила желанието му да се срещне с тях, таитяните бяха изпратили Файна да провери в селото движенията на пеританите. Това недоверие го ядоса. Имаше намерение да започне разговорите спокойно, но възмущението надделя и той извика гневно:

— Какво значи това, Тетаити? Да не си помислил, че съм се наговорил с пеританите да ви нападнат докато преговарям с вас?

Тетаити отвори уста, но още преди да заговори, Тими се намеси разпалено:

— Да! Така помислихме! — провикна се пискливо той. — И защо не? Ти вече ни измени.

— Така ли? — извика Пърсел.

— Беше на наша страна, когато Скелетът се прицелваше в нас, но когато той уби Кори и Меоро, предпочете другия лагер!

Пърсел погледна Тими. Заграден от Меани и Тетаити, почти скрит от плещите им на атлети, той изглеждаше съвсем дребен, а кръглото му голобрадо лице, беше някак детинско. Но очите му бяха сурови.

— Тими — заяви Пърсел, — не съм предпочел другия лагер. Не съм вдигнал пушка срещу вас. Убеждавах Уили да не убива Оу. Може би знаеш, че и пеританите ме обвиняват в измяна към тях.

— Зная — обади се Тетаити. — Итя ми разказа.

— Щом съм изменил на тях — продължи Пърсел като изписа във въздуха грамадна осморка с Ману-Файте, — как мога да бъда изменник към вас?

Доводът и величественият жест, който го придружи, направиха дълбоко впечатление на таитяните.

Тетаити вдигна ръка, но помълча една-две секунди, преди да заговори.

— Адамо — каза най-после той, — когато Скелетът и другите насочиха пушките си срещу нас, ти беше с нас, беше наш брат. Но Скелетът уби Кори и Меоро. А брат ни Адамо остана при Скелета.

Пърсел почувствува, че го обзема тревога. Тетаити сякаш повтаряше, малко смекчени, обвиненията на Тими, но в същност нападката му беше съвсем различна. Той не приписваше на Пърсел измяна. Укоряваше го, че е отбягнал да се държи като брат. Това обвинение изглеждаше може би не така опасно. Но в очите на таитянин едва ли беше по-малко тежко.

— Ако бях дошъл с вас — обясни Пърсел, — върху мене щеше да тежи кръвта на брат ми Ропати.

— Ропати носеше пушка срещу нас! — извика Тими с искрящ поглед.

Пърсел се обърна към него и го погледна в очите.

— Който е убил Ропати, не го е убил, защото Ропати е имал пушка. Ауе, едно убийство води друго! Оу не се порадва на Амурея. Убиха го. Уили не се порадва на отмъщението си. Убиха го. А сега ми казват, че ти се боиш от мене и затова заплашваш живота ми.

— Не се боя от тебе — подхвърли оскърбително Тими. — Не се боя от човек, подобен на тия, които живеят във фареуа.^[4]

— Щом съм уа — отвърна Пърсел, — отде накъде ме наричаш изменник?

В този миг Меани сви устни в нежна и лукава усмивка, която прониза сърцето на Пърсел и веднага угасна. Ловък беше Адамо. Ловък и красноречив беше Адамо. Пърсел погледна с радост лицето на Меани, станало отново невъзмутимо. „Все още ми е приятел“ — помисли той в изблик на радост. Всичко му се стори изведнъж по-леко.

— Тетаити — заговори отново Пърсел, сигурен, че ще го убеди. — Изслушай ме, защото ще ти кажа само верни неща. Ропати нямаше да стреля срещу вас. Нито Джоно. Нито старият. Нито Жълтокожият. Ропати носеше пушка, за да си въобразява, че е воин. Джоно от глупост. Старият — защото се страхуваше от Скелета. А пък Жълтокожият не бе поставил в оръжието онова нещо, с което се убива.

Тетаити вдигна полека тежките си клепачи и каза презрително:

— Пеританите имат държане, което ние не разбираме. Хем имат, хем нямат главатар. Хем го слушат, хем не го слушат. Хем вършат нещо, хем не го вършат.

И продължи:

— За мене е ясно: четиримата бяха с пушки. Значи, бяха наши врагове.

— Аз не съм с пушка — каза Пърсел, — а ето, че и мене смяташ за враг.

— Не съм казал, че си наш враг — отвърна Тетаити и го погледна право в лицето.

— Уа ли съм?

— Не си уа.

— Изменник?

— Не си изменник.

— Какво съм тогава?

В съзнанието на Пърсел въпросът беше чиста риторика. Чрез него целеше, като отрекат всичко, да признаят неучастието му във войната. Но Тетаити не го схвана така. Той изгледа продължително Пърсел, сякаш търсеше в чертите на лицето му определение на това, какъв е.

— Не зная — промълви бавно най-после той. — Може би си хитрец.

Отговорът падна върху Пърсел изневиделица и го шибна като камшик. „Дали не е вярно всъщност? — помисли светкавично той. — Дали не се самоизлъгвам? Ами ако цялото ми поведение досега е било само хитрост, нагаждане?“

Трябваше да каже нещо, да отговори, да не остави без възражение думите на Тетаити… Това замълчаване го излагаше. Но съмнението го сковаваше. В този миг почти приемаше качеството, което му приписваха.

Тетаити не наруши мълчанието. Наблюдаваше смущението, в което думите му бяха хвърлили Пърсел, но не вадеше никакво заключение от него. Предпазлив, благоразумен, той не обичаше да избързва дори с мисъл. Може би един ден ще се наложи да се отнасят с Адамо като с враг. Може би. Кой е Адамо? Човек, който умееше да стои настрана от битките. Но защо в такъв случай излагаше живота си, като идваше да иска мир?

Пърсел си припомни най-после изречението, което бе приготвил за започване на разговорите, вдигна птицата над главата си и каза:

— Аз съм Ману-Файте и долетях към вас да ви предложа мир.

Тетаити скръсти ръце, а набръчканото му властно лице прие сериозно изражение. Държането му показваше ясно, че разговорът е приключен и сега вече започва церемониалът на преговорите.

Пърсел стана, прегъна ръка, вдигна до рамото си Ману-Файте с отметнати назад червени пера и насочен напред край на пръчката.

— Аз съм Ману-Файте — започна той като се стараеше да изговаря ритмично думите — и говоря в полза на мира. Войната съществува от три дни, а осем души вече са убити. Ауе, това е прекалено много. Кой може да каже дали ще остане някой жив на острова след още един ден? Изслушайте ме, воини! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира. Защо е тази война? Защото имаше неправди при разпределението на жените и на земите. Но сега, ауе, има единадесет жени за седем мъже и предостатъчно земя за всички тане, да не постъпваме като безразсъдната акула, която убива без полза. Изслушайте ме! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира! Младежът, който размахва оръжие, усеща силата и хитростта си и казва: „Убит ще бъде врагът, не аз!“ Ауе! Войната е случайност. Но и него убиват. Няма вече да лови радостно риба сутрин, няма полюлявани от вятъра кокосови палми, няма почивка по пладне, за да поспи или да играе. Воини, кой ще остане жив, ако войната продължава? Кой ще създава деца на жените? Кой ще населява острова, когато нашите дни се свършат? Воини, аз говоря в полза на мира, а който има език, нека отговори.

Седна и изгледа тримата мъже пред себе си. С пушка на коляно, със забучени в престилчиците ками, те не се облягаха на скалата, а седяха изпънати, но без вдървеност и умора и, макар че бяха на припек, по челата им нямаше нито капка пот. Очите им бяха непроницаеми. Колкото и да си казваше, че тази невъзмутимост е само церемониална и не предвещава нищо, Пърсел се почувствува обезсърчен.

Тетаити направи знак и Тими стана. Трябваше да говори пръв, защото беше най-незначителен от тримата, и тъй като не беше благородник, допускането му в съвета бе нарушение на обичая. За да придаде повече сила на това, което щеше да каже, той вдигна с лявата ръка пушката над главата си, а с дясната извади и размаха камата. Стоя така цяла секунда, изправен на пръсти, като статуя на омразата. Нямаше нито величествеността, нито ръста на Меани и Тетаити, но изглеждаше тънък и твърд като стоманено острие. Когато започна речта си, не се задоволи да пее думите, а ги танцуваше, като удряше с нозе по земята, гледаше с искрящи очи и размахваше мощно камата към Пърсел или я въртеше около главата си. В лицето и снагата му имаше нещо юношеско, неопределено, от което излъчваната жажда за унищожение изглеждаше още по-ужасна.

— О, воини — извика пламенно той с глас, който ставаше все по-писклив, — аз говоря в полза на изкормването на кокошката! О, воини! Изпълнете мисията си! Бъдете като процеп в скала, който бълва гущери! Бъдете като открит отвор, дето се таи разярена акула! Не щадете нито един живот! Да загинат всички перитани! Да убием дългия Скелет! Да убием Плъхчето! Да убием главатаря! Да убием Адамо! О, воини! Аз говоря в полза на изкормването на кокошката! Изгорете колибите! Унищожете градините! Изсечете дърветата! Заробете жените на враговете! Стъпчете ги в нозете си! Да се покоряват като кучки на заповедите ви! Изтърбушете жените, които носят деца на перитани, заличете от лицето на земята тая проклета раса! О, воини, аз говорих в полза на изкормването на кокошката и да бъде както казах!

Тими постави отново камата в пояса си и седна. Меани скочи веднага. Това свинско чедо дръзваше да предлага изтърбушването на сестра му! Меани беше посивял от гняв и всички мускули на великолепното му тяло се свиваха неволно от усилието, което правеше да се овладее. С отметната назад глава, с потръпващи ноздри, с изблещени очи, той издуваше невероятно шия при опитите да заговори. Това куче! Това свинско чедо! По едно време се обърна към Тими с такова яростно изражение, щото Пърсел помисли, че ще се нахвърли върху му. Но това изражение изчезна изведнъж, Меани погледна право пред себе си и успя с невероятно усилие да отпусне мускулите си. Удивително зрелище. Под кожата му от главата до петите трепереха талази, които всеки миг отслабваха като стихващо морско вълнение. После всичко се успокои и тъмната кожа, по която играеха вълнисти отблясъци, стана отново спокойна като езеро. Всичките му мускули изглеждаха стегнати в черни калъфи, които криеха силата им и тялото му оставяше поразително впечатление на покой и ведрина.

— О, Ману-Файте — започна с леко прегракнал глас той, — кой луд приказва да се отсекат дърветата? Та това са наши дървета! Кой казва да унищожим градините? Та това са наши градини! Кой казва да заробим жените? Та това са наши сестри! Кой казва да убием децата, които те носят? О, Ману-Файте, това са наши собствени сестреници! Затова никой да не дръзне да докосне корема на тия жени, за да не се вдигне воин срещу воин и да го убие!

Меани си пое дълбоко дъх. Почувствува облекчение, след като отхвърли с недвусмислено предизвикателство изказването на Тими. И продължи:

— О, Ману-Файте, аз говоря в полза на мира! Аз, Меани, син на главатар, казвам: да убием само користолюбеца, защото той е причина за всичко. Да убием само него, защото само той е убивал. Всички други да бъдат пощадени, неправдата на користолюбеца да бъде поправена, а таитяните да заживеят в забрава и съгласие с чужденците!

Щом Меани седна, стана Тетаити. Полуспуснал тежките си клепачи, смръщил вежди над големия си нос, с още по-дълбоки бръчки от двете страни на устата, той стоя известно време неподвижен. Пеританите се пазели толкова зле, та той бил сигурен, че ще ги победи, при равни оръжия и равен брой бойци. И само от учтивост се съгласил да приеме Ману-Файте, но сега горчиво съжалявал за това. В навечерието на решителната битка двамата му другари започнали да си отправят обиди! Заплашвали да се избият помежду си! От пеританите не можело да се очаква нищо добро, той имал ново доказателство, че е така: свадата била предизвикана от присъствието на Адамо.

— О Ману-Файте — каза тежко той, — аз говоря в полза на продължаването на войната! Все пак, припомнете си, бойци, че ние не воюваме племе срещу племе, а сме племе, което се самоизяжда. Затова трябва да внимаваме да не се самоизяждаме прекалено… О тане, избрахте ме за главатар и аз, Тетаити, главатар и син на главатар, казвам: ще докосна с глава колибите и колибите ще станат табу.^[5] Ще докосна с глава дърветата и дърветата ще станат табу. Ще докосна с глава оградата на градините, и градините ще станат табу. Ще докосна с глава коремите на бременните жени и тези кореми ще станат табу.

— О Ману-Файте! Аз говоря в полза на продължаването на войната! Не за жени и за земя се бият бойците, а заради нанесеното и претърпяно оскърбление. Заради понесената обида. Заради високомерното държане на несправедливия мъж! Ние сме дълбоко наранени, о Ману-Файте! Ако пеританите искат да заминат и да си потърсят друг остров, нека си заминат тия несправедливи хора! Но ако останат на тоя остров, да бъдат заличени от лицето на земята! Как да имаме доверие в такива неустановени, неразбираеми хора? О Ману-Файте, аз говоря в полза на продължението на войната! Ако пеританите останат на острова, нека загинат! Смъртта им да бъде балсам за нашите рани! Главите им да украсяват входа на колибите ни! Да леденеят в тъмнина, докато ние се топлим и живеем с жените им! О Ману-Файте, говорих в полза на продължението на войната и който има език, нека отговори!

Тетаити седна, а Пърсел бавно се изправи. Очаквал бе от Тетаити — най-политичния и най-пресметливия от тримата — едно компромисно разрешение. Но сега беше очевидно, че Тетаити е уверен в победата и не желае мир. Предложението му да пусне пеританите да си заминат беше просто оскърбително.

— Тетаити — каза търпеливо Пърсел, — ако беше победител и след свършването на битката ми кажеше: „Адамо, замини или умри“, бих се съгласил да замина. Защото за мене, който не съм вземал пушка и не съм воювал, не е безчестие да си замина. Но не е така за другите перитани. Те носят оръжие, ще се срамуват да избягат. Разбери още, Тетаити, че ако пеританите заминат с пирогите, които са в пещерата, смъртта ще ги настигне. Смърт от удавяне; смърт от жажда и глад; смърт на бесило, ако ги настигне някоя голяма пирога от родината им. Внимавай, Тетаити, след като си понесъл неправда, да не извършиш и ти неправда. Кой от пеританите те е оскърбил? Един човек. Нима всички перитани трябва да загинат заради този човек?

Тетаити изслуша тази реч със затворени очи и когато Пърсел млъкна, каза учтиво, но с глас, който прекратяваше всякакви разисквания:

— Свърши ли, о Ману-Файте?

— Свърших.

Тетаити обърна глава наляво и каза:

— Начертай кръга пред мене, Тими, трябва да вземем решение.

Тими се подчини. В същност той не можеше да начертае нищо, защото почвата беше каменлива, а само се наведе и направи с дясната си ръка широк кръгообразен жест пред главатаря си. След това се върна и седна на мястото си.

— Започвайте, воини — каза Тетаити.

Тими взе едно камъче, хвърли го във въображаемия кръг и каза:

— Ето скала за изкормване на кокошката!

Тетаити се намръщи. Тими не бе отстъпил нито пред предизвикателството на Меани, нито пред изказаното от самия Тетаити табу. Безумец! Нахалник! Ще трябва да го накажат щом свършат войната! Тетаити присви очи и каза спокойно:

— Твой ред е, Меани.

Меани хвърли камък в кръга и каза:

— Ето скала за връщане към мир.

Тетаити взе камък, поднесе го церемониално към устата си и почака няколко минути в пълно мълчание. Подчертаваше с това, че само неговото решение е всевластно. И наистина, гласовете не се преброяваха. Главатарят беше арбитър и неговата дума решаваше окончателно въпроса.

Тетаити хвърли камъка.

— Ето скала за продължаване на войната.

Като каза това, повдигна тежките си клепачи и погледна Пърсел.

— Чужденецо — заяви студено той, — дай ми Ману-Файте.

Пърсел стана, смаян от тази заповед и от тона, с който бе изречена. Поколеба се за миг и накрая даде птицата на Тетаити. Присъствувал бе в Таити на мирни преговори, но тогава мирът бе приет и пратеникът си бе заминал, размахвайки над главата си червените пера, сред приветствията на народа.

Тетаити стана, последван от Тими и Меани. Взе с две ръце Ману-Файте, вдигна го във въздуха, после го свали изведнъж и го счупи на коляното си. Хвърли двете парчета в нозете си и извика свирепо:

— Птицата на мира умря!

Пърсел се почувствува поразен и смразен от страх. Значението на тази постъпка беше ясно: унищожаването на птицата предвещаваше и неговото собствено унищожаване.

Измина цяла секунда. Той не можеше нито да мръдне, нито да продума.

Тими премести пушката в лявата си ръка, а с дясната извади ножа от пояса си. След това посочи Пърсел с острието и каза, обърнал глава към Тетаити:

— О, Тетаити, предай ми тая риба^[6]!

В същия миг Меани пристъпи до Тими и извика със страшен глас:

— Табу!

Думата, тонът, с който бе изкряскана, закова Тими на място. Но той все пак не се призна за победен. Обърна глава към заплашителното лице на Меани и запита пискливо:

— Защо да е табу?

— Погледни, човече! — изрева гръмогласно Меани. — Погледни обицата, която Адамо носи! Аз му я дадох! А преди мене тази обица беше на ухото на баща ми, великия главатар Оту!

Тими загледа смаян обицата. Вярно беше! Обицата на Оту! Почувствува се изигран.

— Това табу не важи! — извика най-после яростно той. — Табу от таитянски главатар не се предава на перитани!

— А кой е тоя перитани! — изрева с цяло гърло Меани. — Самият зет на таитянския главатар! Мъж на дъщеря му! Брат на сина му!

Пърсел ги гледаше зяпнал. Очевидно беше, че животът му зависи от тази богословска разпра: може ли свещеното качество табу да се предаде на чужденец?

Тими обърна глава към Тетаити и каза сухо, почти нахално:

— Какво ще реши главатарят?

Пърсел не поглеждаше Тетаити. Възвърнал си бе хладнокръвието и като се полюляваше едва уловимо, следеше и най-малкото движение на Тими.

— Какво ще реши главатарят? — повтори Тими.

Тетаити беше смъртно смутен. Счупил бе Ману-Файте, защото така повеляваше обичаят, но нямаше определено намерение за съдбата на Адамо. Обаче обичаят позволяваше нещастният пратеник да бъде убит. В това отношение не можеше да обвини Тими. А колкото до това дали е табу, беше готов почти да се съгласи с Тими. И Тетаити се колебаеше дали табу може да се предаде на Адамо, който не беше таитянин. За жалост, едно беше съвсем ясно. Щом бе дал на Адамо украса, докосвала главата на Оту, Меани бе подчертал, че смята Адамо за свой любим брат, чийто живот цени повече от своя собствен. Пожертвуването на Адамо щеше непременно да повлече двубой на живот и смърт между Меани и Тими и в такъв случай таитяните щяха да тръгнат тази нощ срещу пеританите с един боец по-малко.

— Аз съм главатар — каза най-после той като погледна Тими в очите, — не съм жрец. И не мога да реша, когато става дума за табу, кой е крив и кой прав. Но все пак, щом Адамо е роднина на Меани и Меани го смята за табу, ще постъпиш мъдро, ако се откажеш от тази риба.

С цяла глава по-нисък от двамата атлети, застанали от двете му страни, Тими се изправи и изви като дъга тънкото си тяло. Тия благородници! Тия главатарски синове! Разбрали се бяха против него! Ясно, мислеха, че ще го уплашат! Но какво струваше силата им, щом той има пушка!

— Моето право си е мое право! — извика яростно той.

Мина цяла секунда, той сякаш се укроти, наведе лукаво очи, после изведнъж се втурна светкавично срещу Пърсел с камата в ръка. Пърсел отскочи настрана, камата се удари о скалата, а в същия миг Меани вдигна и двете си ръце и блъсна Тими в тила. Ударът не изглеждаше особено силен, но Тими полетя стремглаво напред, челото му се удари о скалата и той се строполи на земята неподвижен, по очи върху камъните.

— Убих ли това свинско чедо? — запита Меани.

Гледаше Тетаити, който коленичи, обърна Тими и сложи глава до гърдите му.

— Тоя луд изглежда позаспал — каза презрително Тетаити.

— Ела, Адамо! — извика Меани и го улови за ръка.

Устремът му се забави при минаването между скалите, където трябваше да се извива настрана. Щом ги отмина, Меани задърпа с такава сила Адамо след себе си, че му издраска гърдите в камъните. Не бяха изминали и десет метра по полянката, когато чуха след себе си гласа на Тетаити:

— Меани, не излизай извън гората!

Меани размаха ръка в знак на съгласие, но продължи да тича, а Пърсел се обърна и видя Итя, застанала на двадесетина стъпки от него, без да смее да тръгне с тях.

— Итя! — извика гласът на Тетаити, — донеси ми вода!

Пърсел бе изподрал нозете си в камъните, всеки миг можеше да падне, бързината, с която Меани го влачеше, изглеждаше невероятна, струваше му се, че е дете, което възрастен човек отвежда във фантастично бягство.

Щом навлязоха между палмите, Меани го пусна и Пърсел се изненада, че стъблата наоколо не затваряха пътя пред и след тях. Сигурно вървяха по пътека, известна само на таитяните. Сърцето на Пърсел се блъскаше в гърдите му, той се уплаши да не изостане назад в тъмнината и прошепна полугласно:

— По-полека, Меани!

Меани забави крачките си.

— Слушай — каза със същия тон той. — Трябва да поговорим, чуваш ли ме?

— Да.

— Къде отиваш сега?

— При смокинята.

— После?

— В пещерата с пушките. Жените измислиха това.

— Добре са намислили.

И добави:

— Много си запъхтян. Искаш ли да вървя по-бавно?

— Не.

— Слушай. Щом излезем от гората, ще започнеш да тичаш! Ще тичаш! И ще се спреш чак като стигнеш в пещерата!

— Да.

— Имаш много малко преднина. Защото Тими тича много добре. А няма как да го спра. Освен да го убия.

И добави сякаш се извиняваше:

— А пък не мога да го убия преди битката.

Пърсел се затича. Имаше бодежи и се мъчеше да диша по-спокойно.

— Като излезем от гората — каза Меани, — ще направя за заблуждение друга диря. Така ще спечелиш още малко време.

Сянката започна да се разредява. След няколко стъпки пред тях се възправи планината, а в нозете им започна каменливата равнина към смокинята. Меани се обърна, вдигна Пърсел, притисна го до гърдите си и опря буза до неговата.

— Слушай — каза запъхтяно той. — Слушай. Ти тръгваш. Слушай. Може би ще те убият. Може аз да бъда убит. Слушай, братко Адамо. Аз те обичам. Никога не забравяй колко те обичам. Ако умра, и после ще мисля за тебе. И ти мисли после. Обещай ми!

— Обещавам! — отвърна с треперещ глас Пърсел.

Усети до устните си грапавата, възсолена буза на Меани. Беше зашеметен от щастие и същевременно отчаян, че се разделя с Меани.

— Обещавам! — повтори той.

Меани го остави на земята, улови го за раменете и чукна няколко пъти чело о неговото. Пърсел си припомни, че така бе постъпил и при пристигането му в Таити, когато беше толкова развълнуван, че не можеше да заговори.

— О, Адамо! — каза тихо той. — О, братко!

— Обещавам! — промълви Адамо с просълзени очи.

Меани го пусна и го потупа леко по рамото. Усмивката му беше толкова кротка и нежна, че сърцето на Пърсел се сви.

— Тръгвай! — каза Меани. — Тръгвай вече! Върви, Адамо!