Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Островът

Издателство на националния съвет на Отечествения фронт, София, 1966

Превела от френски: Невяна Розева

Редактор: Г. Чакъров

Художник: Б. Ангелушев

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: А. Василева

Дадена за набор на 21. I. 1966 г.

Подписана за печат на 30. III. 1966 г.

Печатни коли 32, Издателски коли 24,32

Формат 1/32 от 84/108, Тираж 18/100

Поръчка №128, Цена 1.52 лв.

Подвързия ДПК „Димитър Благоев“.

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Robert Merle, L’ile

Editions Gallimard Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

На другия ден, в седем часа сутринта, Мезън се възползува от покоя на морето и се опита да изкара „Блосом“ на плажа. Така корабът щеше да бъде под ръка на екипажа, за да могат да свалят от него всички полезни вещи, които щяха да бъдат много ценни на острова. Изтеглянето на плажа не беше много лека операция; имаше опасност „Блосом“, много по-мъчноподвижен от лодка, да застане напреко на вълните. Но всичко мина добре. И тъй като щастието не идва никога само̀, случи се да бъдат и в последния ден на прилива: можеха да се надяват следователно, че в следващите дни „Блосом“ ще остане на сухо и дори при прилив кърмата му ще бъде извън обсега на прибоя.

Начинанието бе подпомогнато и от друга случайност: на мястото, дето заседна корабът, се издигаше закръглена скала, четиридесетина стъпки дълга и десетина висока. За малко не се блъснаха в нея на идване и десният борд я избегна само с три стъпки преди килът да нагази в пясъка. Мезън видя веднага как може да използува тази скала. Той даде заповед да се прикрепи корабът за нея с куки, така че като започне отливът, корпусът да се опре на скалата; по този начин палубата се наклони съвсем умерено. Щом настъпи отливът, така добре подсилиха това съоръжение с дебели греди и от двете страни, щото корабът оставяше утешителното впечатление, че е на сух док.

В това засядане имаше и сръчност, и щастлива случайност. Вятърът духаше откъм кърмата и екипажът, умело подпомаган от таитяните, се труди с необичайно усърдие да закрепи гредите от осем часа сутринта до осем часа вечерта. Моряците, които не ги почитаха много след първата буря, към края на този ден ги поглеждаха вече по-дружелюбно.

На другия ден най-ранобудните забелязаха, че носът на кораба се намира под един надвиснал връх. Това подсети Мак Лауд да настани там рудан, за да могат по-леко да изкарват на скалата всички предмети, които ще извадят от „Блосом“. Без да пита някого, той мобилизира част от екипажа и взе от кораба всички материали, необходими за изпълнението на плана.

Когато се яви в осем часа на палубата, последван от Пърсел, Мезън забеляза смаян над главата си начинанието, в което се бяха впрегнали моряците. Мак Лауд ръководеше работата, трудеше се повече от всички и с оживено от творчески плам бледо лице ругаеше непрестанно несръчната работна ръка. Мезън почервеня от гняв. Всичко това бе станало помимо него. Властта му беше явно пренебрегната.

— Мистър Пърсел — викна той с треперещ глас, — давали ли сте заповед…

— Не, разбира се, капитане…

Мезън тръгна с големи крачки към носа, следван с мъка от Пърсел. После вдигна глава към Мак Лауд, който работеше на десетина метра над него, и запита сухо:

— Какво правиш там, Мак Лауд?

— Рудан — отвърна Мак Лауд, без да прекъсва работата си.

— Кой ти е заповядал?

Мак Лауд, който се бе навел над работата си, изправи нехайно дългото си кокалесто тяло, хвърли поглед към другарите си, разтърси рамене, наклони острото си лице и каза бавно с дрезгавия си глас:

— Капитане, вие ми трябвате, за да насочвате кораба, но не ми трябвате за нагласяване на един рудан. Това е мой занаят.

Пърсел сви очи и загледа ту Мезън, ту Мак Лауд. Нахален беше Мак Лауд, но отговаряше уклончиво и не влизаше в открита борба.

— Не става дума за занаята ти — каза сухо Мезън. — Не съм ти давал заповед да правиш рудан.

— Е-е — отвърна Мак Лауд като хвърли отново поглед към другарите си и възприе изведнъж простодушно изражение, — не е ли полезна работа, тоя рудан?

Пак извърташе. Мезън премига няколко пъти и жилите на врата му се надуха. Но успя да се овладее.

— Повтарям ти — каза доста спокойно той, — че не става дума за това. Искам да разбереш, Мак Лауд, че трябва да има ред, че на кораба заповядвам аз.

— Добре, капитане — каза Мак Лауд.

И добави полугласно, но така, че да бъде чут от Мезън:

— Тук не съм на кораба. На сушата съм.

Моряците, които го заобикаляха, се подсмиваха. На място казано. Така мислеха всички, дори тези, които обичаха стария. На кораба се подчиняваха. Но на сушата не бяха вече моряци.

— Да разваля ли каквото сме направили? — запита Мак Лауд с престорено покорство. А в същото време оглеждаше поред другарите си, сякаш искаше предварително да им покаже колко глупави са властниците.

Мезън подуши клопката. Поколеба се. Ако кажеше: „Развалете рудана“, щеше да настрои против себе си екипажа, защото тогава вещите трябваше да се пренасят на гръб от „Блосом“ до върха на скалата. Ако кажеше пък: „Добре. Продължавайте“, щеше да изглежда, че е отстъпил.

— Мистър Пърсел ще провери какво сте направили — каза най-после той — и ще ви даде наставления.

И той извърташе. Но по този начин не намали престижа си пред моряците. Напротив. Старият бе изклинчил отлично. Не взе отношение, а предаде руля на лейтенанта.

— Добре, капитане — отговори вяло Мак Лауд, като вдигна само един пръст до челото си.

После наведе дългия си остър нос към рудана и каза полугласно:

— Пърсел разбира от строеж горе-долу колкото аз от библията.

Смъдж се засмя. Мезън и Пърсел си тръгнаха. Моряците се спогледаха радостно и загледаха как двамата офицери се отдалечават по палубата на „Блосом“. Гледани от върха на скалата, те изглеждаха дребни, незначителни.

— Не бива старият да си въобразява, че ще бъде цар на острова — каза Мак Лауд.

— Нито Пърсел — изсъска Смъдж. — Знам аз де ще туря библията му. Както и него.

Замълчаха. Смъдж бе намразил Пърсел още от Таити, но никой не знаеше защо.

— Нищо не ти е направил — каза дребничкият Джонс, като втренчи в Смъдж светлите си очи. — Защо си все против него?

Смъдж източи напред големия си нос, стисна устни и замълча. Джонсън се изкашля и каза с дрезгавия си глас:

— Пет пари не давам за библията. Ама всякога ще помня как Пърсел поиска от Бърт позволение да прочете молитва на младото. Застана бял-румен пред Бърт. Приличаше на госпожичка, ама не беше госпожичка, ей-богу! Здраво трябваше да му държат краката, за да се опре на Бърт!

— Няма по-мазен блюдолизец от тоя стар глупак — каза Мак Лауд като плюна презрително. — Покажи му някой офицер и той веднага ще падне на колене пред него.

Старият Джонсън отвори уста да възрази, но Мак Лауд му хвърли такъв страшен поглед, че той предпочете да мълчи. Откакто видяха как заби хладнокръвно ножа си в гърдите на Саймън, моряците се бояха от Мак Лауд, а той използуваше страха им.

Без да иска и да знае за присъствието на Пърсел, Мезън се разхождаше мрачно по мостика. Моряците бяха на сушата; авторитетът му се рушеше всекидневно; „Блосом“ беше на пясъка и не след много щяха да го демонтират, да го разглобят, да го разрушат, за да си направят колиби. Тридесет и пет години морско плаване приключваха днес.

— Капитане — каза Пърсел, — щом ме изпращате на сушата, ще се възползувам, ако разрешите, да разгледам острова.

— В такъв случай — отвърна Мезън — вземете двама-трима души и ги въоръжете. Не мога да се освободя от страха, че островът е може би обитаван, но жителите му се крият.

Пърсел го погледна, а Мезън продължи със спокоен и равен глас, сякаш искаше да докаже на лейтенанта, че случката с Мак Лауд не го е засегнала.

— В същност това е твърде малко вероятно. Не намерихме никакви следи от огън, никакви пътечки или обработвана земя. Но ще видите: островът е заграден с пояс от храсти. Тези храсти са почти непроходими и могат да бъдат идеални скривалища за партизанска война. Представете си малки палмови дървета. С хиляди, притиснати едни до други. На места трябва да отстранявате стъблата им, за да можете да минете, на други места исполински папрати, като в Таити. Със стъбла като бе…

Щеше да каже „като бедрото ми“, но замълча. Думата „бедро“ му се стори неприлична.

— … с огромни стъбла, мистър Пърсел! И с невероятно големи листа! По-големи от ония в Таити! Правите три крачки и изчезвате…

— И все пак — каза Пърсел, — щом не сте намерили следи от огън…

— Не минах из планината в южната част на острова. Само я заобиколих. Не е много привлекателна: безредно натрупани скали. Почти недопустимо е, че там биха могли да живеят хора. И все пак е възможно. От там извира единствената река на острова. Там е следователно водният център…

Той не довърши фразата си и каза изведнъж сухо, официално, сякаш си припомни, че разговаря с подчинен:

— Върнете се до обед.

— Толкова бързо? — запита учудено Пърсел. — Има ли причини?…

— Ще ви чакам на обед, мистър Пърсел — повтори сухо Мезън.

— Добре, капитане — отговори Пърсел и извърна поглед.

Почувствува се неловко. Бедният Мезън се държеше детински. Постъпката на Мак Лауд още му тежеше и той искаше да докаже с някаква дреболия, че е все пак началство. „Като че аз разклатих властта му“ — помисли Пърсел докато се обръщаше кръгом.

Мезън го върна.

— Вземете този план — каза по-меко той. — Вчера го нарисувах. Ще ви бъде от полза.

Пърсел слезе на палубата и избра за другари Бейкър, Хънт и Меани. Като видя „Джоно“ редом с лейтенанта, Омаата пристъпи величествено и помоли Пърсел да вземе и нея. Той се съгласи. Тогава и Ивоа, без да продума, го загледа умолително с прекрасните си сини очи. Той кимна. След нея още две таитянки, Итя и Авапуи, пристъпиха напред; щяха да ги последват и други, ако Мезън не бе извикал от мостика да не взема ни един човек повече, защото разтоварването на кораба изисквало много ръце.

Потребни им бяха цели двадесет минути уморителна гимнастика под знойно слънце, за да стигнат до върха на канарата, а през цялото време на катеренето морските ластовици, които населяваха с хиляди скалите, кръжаха непрестанно около малката дружинка и крякаха оглушително. Пърсел очакваше, че щом стигнат до върха на канарата, ще се озоват сред палмите, описани от Мезън, но тъкмо над плажа, в пояса от храсти, се откриваше двадесетина метра дълга полянка, отдето се виждаха великолепни дървета и редки шубраци.

Пърсел не навлезе веднага в нея, а заобиколи скалите, за да стигне до надвисналата канара, върху която Мак Лауд бе настанил рудана. Другите вървяха подир него. Когато наближи, всички моряци замълчаха и се скупчиха около недостроения рудан, като че тази машина беше за тях символ на свободата им. Колкото се отнася до Мак Лауд, той не вдигна нито за миг от работата си своето ъгловато лице, но Пърсел усещаше по напрежението на мършавото му тяло, че очаква само удобен случай да удвои нахалството си. „Неприятен е — помисли си той, — но не го обвинявам. Защо офицерите на «Блосом» ще заповядват и на острова?“

Пърсел пристъпваше бавно към рудана и колкото повече наближаваше, толкова повече усещаше, че моряците настръхват. В този миг той беше за тях помощник-капитан на „Блосом“, изпратен от капитана да реши дали ще трябва да се довърши нагласяването на рудана. Почувствува изведнъж, че го обзема ярост срещу Мезън. Натоварил го бе с невъзможна задача. Ако я изпълни както трябва, ще стане омразен на моряците. Ако не я изпълни, пак ще го подозират. Най-добре ще е, без съмнение, да остане само една минутка и да не продума. Но в същия миг помисли: „По дяволите благоразумието.“ Пристъпи още една крачка. Няма що. Ще ги нападне фронтално.

Не успя. Мак Лауд го изпревари. За обща почуда, той не се залови с него, а с Бейкър, до когото в това време се бе облегнала Авапуи. Мак Лауд го изгледа с ненавист, без да хвърли дори поглед към Авапуи, и каза провлечено:

— Едни се разхождат, други работят.

— Не си ме повикал — подхвърли Бейкър като го изгледа по същия начин и сложи ръка на рамото на Авапуи.

Разговорът спря до тук и Пърсел каза отривисто:

— Моряци, вие очаквате да чуете мнението ми. Е добре, ще ви го кажа. Добре сте намислили за рудана и аз се уповавам на Мак Лауд. Но не е необходимо, може би, да се държите нахално към мистър Мезън. Щом ще живеем заедно на този остров, да живеем мирно и тихо.

Мак Лауд вдигна полека острото си лице и плюна в нозете си, а Пърсел помисли: „То се знае! Няма да ми се размине!“

— Щом намирате, че добре сме намислили за рудана — започна Мак Лауд с бавния си дрезгав говор, — никой не ви пречи да ни помогнете. Та, най-после, нали работя за всички тук? Според мене всички трябва да се присъединят към нас.

Постъпката му беше ловка и хората като че потръпнаха от удоволствие. Мак Лауд бе пробудил в съзнанието им една приятна представа: офицер да работи под заповедите на прост моряк…

„А най-лошото е — помисли Пърсел, — че има право. Отвратителен е, но има право.“ И каза сухо:

— Както вече каза сам, аз не разбирам от строеж, за да мога да ви бъда от полза.

Но не поиска да приключи разговора така рязко, затова добави по-примирително:

— Ако имате обаче нужда от мене да превеждам нарежданията ви на таитяните, с готовност ще ви помогна.

Това беше подкана за помирение, но Мак Лауд не й обърна внимание.

— Нямам нужда от преводчик — каза той така самонадеяно и нахално, че Пърсел се изчерви.

— Чудесно, щом е така — отвърна той, като едва успяваше да овладее гласа си.

И си отиде, разярен срещу Мак Лауд, срещу себе си. По-добре щеше да е може би, ако не бе му заговарял.

Навлезе в окрайнините на гората, придружен от другарите си.

— Огорчиха ли те, Адамо? — запита Омаата, като допря леко до врата му огромната си ръка.

Но и при това леко докосване ръката й беше много тежка. Пърсел се спря, свали леко пръстите на Омаата и ги задържа в своите, или по-скоро около своите, защото те бяха веднага погълнати и скрити от нейните. В същото време вдигна глава и видя високо над себе си тъмното лице на великанката, широките й ноздри и големите черни очи, изпълнени с обич и променливи отблясъци. „Езера под лунна светлина — помисли Пърсел, — това ми напомнят очите й.“ В другата си ръка усети изведнъж хладната ръка на Ивоа. Обърна глава. Тя му се усмихваше. Погледна другарите си. Застанали в кръг около него, Меани, Авапуи и Итя го гледаха. Сърцето му се отпусна. Чувствуваше се потопен в обичта им. „Колко са добри — помисли с благодарност той. — Колко братски се държат!“

— Толкова много ли личи, когато съм огорчен? — каза най-после.

— Много — отвърна Ивоа. — Когато всичко е наред, лицето ти е като на таитянин. Но когато нещо те е натъжило, лицето ти е като на перитани.

Меани прихна.

— Какво е лицето на таитянина? — запита усмихнато Пърсел.

— Гладко и весело.

— А лицето на перитани?

— Почакай — каза Итя. — Ще ти покажа.

Тя смръщи вежди, сви врат, отпусна уста и хубавичкото й детинско лице придоби изведнъж загрижено и сериозно изражение. Меани и таитянките се разсмяха с глас.

Пърсел срещна погледа на Бейкър и му каза на английски:

— Итя представя загриженото изражение на англичаните.

Бейкър се усмихна.

— Не разбирам нито дума от езика им. Трябва да го понауча.

Авапуи се наведе към Пърсел:

— Какво каза?

— Че не разбира езика ви.

— Ще го науча — заяви Авапуи.

После сложи ръка до лакътя на Бейкър и каза напевно на английски:

— I… speak… you.

— To you — поправи я Пърсел.

— To you — повтори Авапуи, като провлече двете срички.

Пърсел я погледна дружелюбно. Беше хубава, но не с хубостта си правеше впечатление. А защото излъчваше необикновена кротост.

Омаата улови под ръка Хънт. Той изръмжа доволно, докато тя го водеше начело на дружинката. Пърсел чуваше гърления й говор, но не разбираше какво казва. Сянката и прохладата бяха извънредно приятни, а щом навлязоха в гората, престанаха да чуват ластовиците. Но след пет минути, вместо да успокоява, тази тишина се стори почти неестествена на Пърсел. Той си припомни горите в Таити: стъпките не събуждаха нищо — нито мръдване из тревата, нито звук от падане или бягство, нито шумолене на листа. Из тия плодородни земи, в най-мекия климат на земното кълбо, живееха само диви свини и птици.

Тия птици бяха толкова лъскави и дребни, че Пърсел ги взе отначало за пеперуди, и толкова питомни, че кацаха по раменете на нашествениците. Ако островът беше необитаван, както предполагаха, доверието им в добрината на хората не беше учудващо. Пърсел не се насищаше да им се възхищава: прелитайки насам-натам, те образуваха петна от ярки багри. Едни бяха пурпурночервени и ясносини; други алени и бели; а най-великолепните бяха черни и златисти, с кървавочервени човки. Пърсел забеляза странна особеност: те не пееха. Дори не писукаха. Всичко в тази гора беше безгласно. И птиците дори бяха онемели.

Меани и таитянките вървяха напред с радостни възклицания. Виждаха едно след друго всички дървета от Таити и ги брояха последователно на пръсти: кокосова палма, хлебно дърво, манго, персея, панданус[1]; последният, забеляза Омаата, бил много полезен, защото кората му служела за правене на нишки и тъкани; а трябвало да имат пред вид, че сегашните им дрехи няма да траят вечно. Меани намери в тревата индийски картофи, макар и много дребни, тарос, сладки патати и някакво растение, което нарече „ти“. Обясни им, че от листата му се вари чудесен чай „против всякакви болести“.

Пърсел изпитваше някакво странно усещане. Това плодородие в острова беше парадоксално. Тук вирееше всичко необходимо за човека, а човекът не се виждаше. Но наличността на индийски картофи накара Меани да заяви, че островът е бил някога обитаван и сякаш в потвърждение на думите му на една полянка откриха натрупани камъни, наричани мораи, и три исполински статуи, грубо издялани в черната базалтова канара. Полинезийците, обитавали някога острова, трябва да са имали твърде груба представа за отвъдния свят, защото тия образи бяха ужасни. Меани и таитянките ги гледаха мълчаливо, поразени от злобното изражение на божествата. В Таити и религията дори беше приятна, а божеството благосклонно.

Откато навлезе в гората, дружинката вървеше все на юг, без да напредне много, защото в храсталаците нямаше никаква пътека. От върха на канарата почвата се спускаше в равен лек наклон, така че островът на това място приличаше на висока равнина. Почти половин час след като бяха напуснали Мак Лауд, гората се свърши и те се озоваха пред каменлив и стръмен склон, покрит все пак със зеленина в горната си част, от което можеше да се предположи, че гората продължава и на върха му. Изкачиха се доста трудно по него, толкова беше стръмен, каменлив и на припек, и с голяма радост стигнаха отново на сянка. Тогава откриха втора висока равнина с растителност като на първата, само че дърветата бяха по-редки, храстите под тях не така гъсти, а наклонът по-стръмен.

Пърсел се спря и извади от пазвата си плана, на Мезън. Според рисунката, островът се простираше от север към юг и имаше овална форма. По цифрите, дадени от Мезън, той беше две мили дълъг и три четвърти миля широк.[2] Мезън го бе разделил напреко на три почти равни части: върху най-северния дял бе написал: „Първа висока равнина“. Върху средния дял: „Втора висока равнина“. Върху южния дял: „Планина“, а в скоби: „съвсем безводна“. Целият остров беше обграден околовръст с малки чертички, по които Мезън бе написал на едно място: „малки палми“, а на друго: „папрати“. В дяла Планина имаше само една крива линия, която стигаше до южния бряг.

Пърсел се обърна към Бейкър.

— Предполагам, че това е реката?

— Да, лейтенанте. Това трябва да е. Но не стигнахме до извора й.

— Благодаря.

Бейкър отиде да седне до един панданус, последван от Авапуи. Пърсел погледна Ивоа. Тя се усмихна и каза тихо:

— Уили е много мил.

Уили беше таитянският изговор на Уйли Бейкър. Пърсел потвърди с кимване и загледа отново плана на Мезън. Този план потвърждаваше впечатлението, което бе получил миналия ден, още докато беше на палубата на „Блосом“: островът беше наистина съвсем малък. В същност не изглеждаше такъв, вероятно поради наклона, мъчната проходимост и гъстата растителност в гората. Ако планината беше, както се бе изразил Мезън, „безредно струпани скали“, ясно беше, че бъдещото село ще трябва да се застрои на север, върху първата висока равнина: само от там можеше да се стигне до морето. При това предположение втората висока равнина, по която тъпчеха сега, щеше да остане за обработване и засаждане. Така действително обитаемата част от острова се състоеше от двете високи равнини, или — ако се съди по рисунката на Мезън — от един правоъгълник, дълъг миля и четвърт и широк три четвърти миля[3], като останалата част на острова оставаше заета от планината. Като се има пред вид плодородието й, тази площ щеше може би да стигне за изхранването на тридесетина души. Съмнително беше дали с времето ще се чувствуват достатъчно удобно тук. Кой знае дали именно теснотията на острова не бе принудила първите му обитатели да го напуснат и да тръгнат из океана да търсят по-просторни земи.

Пърсел прибра скицата в джоба си, повика другарите си, които се бяха изтегнали из храстите, и дружината тръгна отново. Учуди се, че не вижда планината между върховете на дърветата, при все, че бяха толкова близо до нея. Но тя беше закрита от светлозелен шумак, който се издигаше много по-високо от клоните на гората. Пърсел насочи дружината към него и след десетина минути те излязоха на малка полянка, сред която се извисяваше исполинска индийска смокиня.

Таитяните нададоха радостни възклицания и изтичаха към дървото. Пърсел ускори ход. Не можеше да види стъблото, закрито от безброй израстъци, наведени към земята и пуснали корени, поддържащи клоните, от които бяха израснали. По този начин дървото изглеждаше израснало от земята, върнало се към нея и израснало наново. Отвесните клони бяха в такова изобилие, че смокинята се простираше на двадесетина метра в ширина и дълбочина и приличаше на храм с безброй колони. Около тези колони се увиваха бръшляни с огромни листа, които закриваха вътрешността на „храма“ и Пърсел се запита дали в действителност тук няма няколко смокини, преплетени в една-единствена маса. Някои от отвесните израстъци, дебели колкото обикновено стъбло, бяха очевидно много добра опора, защото един от главните клони, разцепен от мълния и почти отделен от ствола, се държеше още във въздуха благодарение на „въздушните“ корени, които огромната му тежина бе изкривила, без да успее да ги пречупи. Таитянките се втурнаха с радостни викове между колоните. Цялата дружина ги последва и още преди да стигнат до ствола, откриха редица стаички от шума, отделени една от друга със стени от лиани, а вместо с килими — покрити с дебел пласт мъх.

Таитянките влизаха и излизаха из тия стаи от зеленина, като се смееха от възхищение и радост. После Итя събра шепа мъх, хвърли го в лицето на Меани и избяга. Таитянките я последваха с писъци, а мъжете се втурнаха да ги гонят из лабиринта от стаи, дето беше много лесно да се изгубят, при все че преследващият беше често пъти отделен от преследвания само с една стена от шума.

Пърсел се забавляваше и крещеше като другите, но въпреки това не се радваше истински, не се отпускаше напълно. След като се отдалечи от смокинята, намери си по-широко място и се изтегна на полянката. „Защо не мога вече да се забавлявам като тях — помисли си той, — без задръжки, като дете? Какво е това, което съм загубил, а таитяните още притежават?“ Скърбеше, че открива в себе си загриженост, безпокойство за какво ли не.

Бейкър и Хънт отидоха при него, а след няколко минути дойдоха, запъхтени и развеселени, Меани и таитянките. Учудиха се, че Пърсел бе престанал толкова скоро да се забавлява.

— Късно е вече — каза той като посочи слънцето. — Ще си починем малко и ще се приберем на кораба.

Извади отново от пазвата си скицата на Мезън и започна да я изучава.

— Бейкър — каза след малко, — искаш ли да ми посочиш на тоя план пътя, по който мина вчера капитан Мезън?

Бейкър седна до Пърсел и наведе над рисунката приятното си мургаво лице.

— Ще ви кажа, лейтенанте. Щом стигнахме до първата висока равнина, ние се насочихме на изток, докато стигнахме храсталака. Там завихме и поехме в южна посока. Заобиколихме планината. Карахме така, че храсталакът оставаше през цялото време откъм десния борд. Не беше приятен поход, вярвайте ми.

— Накратко казано, вие сте тръгнали по окрайнината, а пък ние тръгнахме из средата. Сега си обяснявам защо Мезън не е нанесъл на картата смокинята. — След това продължи: — От рисунката разбирам, че според Мезън храсталакът е сто стъпки широк. Разучи ли го?

— На два пъти. Единия път в източния край, втория път в западния. Първия път ходих аз. Грозно нещо е да си вътре, лейтенанте. Тъмно, да се задушиш. Изподираш си ръцете да отстраняваш стъблата на малките палми, а пък те са жилави и ако ги пуснеш, веднага те шибват в гърба. Освен това, толкова е тъмно, че след една минута вече не знаеш къде си. За щастие, бяхме се уговорили с капитана, че всяка минута ще ми се обажда. И само по звука можех да се ориентирам.

— А какво има оттатък?

— Канарата.

— Нищо помежду?

— Нищо помежду.

— И ти преброи сто стъпки от гората до канарата?

Бейкър се усмихна бегло.

— Право да си кажа, лейтенанте, на няколко пъти обърках сметката. Беше тъмно, бях малко ядосан, а пък и проклетата пушка все се мотаеше в краката ми.

Пърсел погледна Бейкър. Уелшецът беше сух, мургав, в изваяното му лице блестяха умни очи.

— Освен това — продължи Бейкър, — трябва да имате пред вид още нещо. Из тия храсталаци човек не може да се движи в права линия. Върви на зигзаг. Така, че в крайна сметка, не е кой знае от какво значение да броиш стъпките си.

— И все пак си казал на капитана, че си изминал сто стъпки.

Хитрото мургаво лице на Бейкър се набръчка и кестенявите му очи блеснаха лукаво.

— Казах дори „сто и четири стъпки“, лейтенанте. Бях съвсем точен.

— Защо?

— Защото, ако не бях съвсем точен, капитанът щеше да ме прати повторно.

— Разбирам — каза Пърсел, без да се намръщи.

Погледна картата и продължи:

— А как се случи и морякът, който е измерил храсталака в източния край, да преброи пак сто стъпки?

Бейкър помълча, очите му светнаха, после каза сериозно:

— Беше Джонс, лейтенанте. Аз го бях предупредил.

— Благодаря, Бейкър — каза невъзмутимо Пърсел.

Погледна Бейкър, в очите му светна весело пламъче, след това продължи спокойно и официално:

— Ти си дал наистина забележителен принос в изготвянето на тази карта.

— Благодаря, лейтенанте — отговори невъзмутимо Бейкър.

Пърсел стана.

— А къде са жените? — извика той на таитянски към Меани.

Меани се бе изтегнал на тревата, на няколко стъпки от тях. Понадигна се на левия си лакът и посочи през рамо с дясната ръка.

— Намериха гъсталак от ибискус.

В същия миг се показаха Авапуи, Итя и Ивоа. Омаата вървеше след тях, толкова по-едра, че приличаше на матрона, която води малки момиченца. И четирите бяха накичили черните си коси с едрите червени цветове на ибискус и пристъпваха усмихнати, с гъвкави като лиани ръце, със заоблени бедра, които отхвърляха при всяка стъпка ивиците от дървесна кора, образуващи късите им поли.

Щом видя Омаата, Хънт вдигна тревожно към нея бледите си очички. Не бе забелязал накъде бе тръгнала и от някое време се чувствуваше изгубен.

— Джоно, Джоно — извика го Омаата с дълбокия си глас.

Отиде веднага при него, започна да милва червеникавото руно по гърдите му и го обсипа с ласкави излияния на неразбираем език. След миг Хънт опря муцуна до огромната й гръд и остана така, успокоен и разнежен, ръмжейки от време на време от доволство, като мече в скута на майка си. Омаата продължи да му говори на неразбираемия си език, като се мъчеше да приглуши гласа си — плътен и мощен като тътена на водопад. В същото време, обвила ръце около шията на Хънт, тя го притискаше до себе си като огромно бебе.

— Какво разправя, Меани? — запита Пърсел.

Меани са разсмя.

— Не зная, Адамо. Мислех, че говори на перитани.

— Някои думи приличат на перитани — каза Пърсел, — но и тях дори не разбирам.

Омаата вдигна глава.

— Това си е наш език, мой и на Джоно — каза на таитянски тя. — Джоно ме разбира много добре.

Грамадният Хънт чу името си и изръмжа разнежено. Откакто Омаата се бе заловила с него, той беше умит й чист като корабна палуба. „Той й е детето“ — помисли си Пърсел и погледна усмихнато исполинката:

— На колко години си, Омаата?

— Откакто съм станала жена съм видяла два пъти по десет лета.

Тридесет и две години… може би и по-малко. Млада беше, следователно. По-млада от него, по-млада и от Джоно. Но измеренията й я поставяха в отделен свят.

В това време Авапуи коленичи пред Бейкър и вдигна към него кроткото си лице. Погледна го няколко мига замислено, после го закичи зад ухото с ибискус, усмихна се, премига, скочи пъргаво, избяга тичешком, прекоси полянката и изчезна из гъсталака.

— Какво значи това? — запита Бейкър като се обърна към Пърсел.

— Че те е избрала за тане[4].

— О! — каза Бейкър и се изчерви въпреки загара. — У тях жените ли избират?

— Както в Англия — отвърна Пърсел като се усмихна само с очи. — Само че там го правят по-прикрито.

— А защо избяга?

— За да тръгнеш подир нея.

— Добре! — каза Бейкър.

След малко стана и каза, като се усмихна стеснително, без да поглежда някого:

— Много е горещо за игра на криеница.

Отдалечи се към гъсталака. Не смееше да бърза, защото усещаше погледите в гърба си.

— Какво каза? — запита Меани.

Стеснението на Бейкър му се бе сторило много забавно. За лишен път установяваше, че пеританите са съвсем луди; стесняваха се от най-прости неща.

— Чудно ми е — каза Омаата. — Мислех, че е избрала Скелета.

Скелетът беше прякор, който таитяните бяха дали на Мак Лауд.

— На голямата пирога — каза Итя — беше избрала Скелета, ама не го иска вече: биел я.

„Кой знае — помисли Пърсел — дали Мак Лауд ще се съгласи да бъде заместен от Бейкър. Няма да минем без мъчнотии на тоя остров.“

Меани надигна на двата си лакътя своята едра снага и отметна глава назад, за да види Итя.

— А пък аз, Итя — каза съвсем двусмислено той, — няма да те бия. — И добави със смях: — Или съвсем нарядко.

Итя разтърси живо глава. Тя и Амурея бяха най-младите и най-дребнички таитянки. Носът й беше леко вирнат нагоре, ъглите на устните — малко повдигнати към бузите, а това й придаваше весело изражение. Обичаха я заради нейната жизнерадост, но според таитянския етикет, държането й не беше добро: липсваше й сдържаност. Позволяваше си да изказва мнение за хората повече, отколкото е позволено.

— Е-е — продължи закачливо Меани, — няма ли да ми дадеш цвете?

— Не — отвърна Итя, — не го заслужаваш.

Подхвърли само едно камъче, което го улучи по гърдите.

— Камък! — намуси се тя. — Само това ще ти дам!

Меани се изтегна на земята и скръсти ръце под врата си.

— Грешиш — каза спокойно той.

Итя му хвърли второ камъче. Меани извади ръце изпод врата и закри с тях очите си, за да ги защити. Не продума. Само се усмихна.

— Най-напред — каза Итя — не си хубав.

— Право казваш, Итя — разсмя се гръмко Ивоа. — Брат ми наистина не е хубав! Няма по-грозен мъж от него в острова!

— Не е само това, че е грозен — продължи Итя. — И нищо не струва за тане.

— Ох, ох! — каза Меани.

Изтегнал царствено великолепното си тяло, той се протегна, изпъчи се и размърда бедра.

— Престани да се перчиш! — извика Итя като му хвърли наведнъж всички камъчета, които държеше в ръка. — За нищо на света не искам такъв тане като тебе. Днес ще съм аз. Утре Авапуи. Другиден Омаата.

— Аз — каза Омаата с дълбокия си кънтящ глас — си имам Джоно.

Пърсел се изсмя.

— Защо се смееш, Адамо?

— Смея се, защото харесвам гласа ти.

А на английски каза:

— Човек би казал, че реве гълъб.

Поиска да преведе, но не намери дума за „реве“. В Таити нямаше диви зверове.

— Според мене — започна Итя, — най-хубавият тане на острова е Адамо. Не е едър, ама косите му са като сутринно слънце през палмите. А пък очите му! Много харесвам очите му! По-светли са от водите на лагуната по пладне. И носът му е съвсем прав, съвсем прав! Когато се усмихва, има трапчинка на дясната буза и е весел като момиче. А когато не се усмихва е величествен като главатар. Сигурна съм, че Адамо е голям вожд на своя остров и има много кокосови палми.

Пърсел се разсмя.

— На моя остров няма кокосови палми.

— О! — извика смаяно Итя. — А как живеете?

— Лошо. Затова отиваме да живеем по чужди острови.

— Все едно — каза Итя като го гледаше със своите искрящи очи — и без кокосови палми дори, ти си добър тане. Най-добрият тане на острова.

Ивоа се понадигна на лакът и се усмихна на Итя с добродушно достойнство.

— Адамо — каза тя като продължаваше да се усмихва и простря изразително ръка като Оту, — Адамо е тане на Ивоа.

Това смъмряне разсмя Меани, а Омаата се усмихна презрително. Итя наведе глава и закри с десния лакът очите си, като дете, което ще заплаче. Напомнили й бяха да се държи прилично и тя се бе засрамила от лошото си държане.

Настъпи мълчание, беше горещо и Пърсел, легнал на тревата, взел ръката на Ивоа в своята, усети, че задрямва.

— Чудя се — каза полугласно той — какво е станало с хората, които са живели на този остров.

— Възможно е — обади се Омаата като сниши също глас — да е имало болест и да са измрели.

— Възможно е — обади се по същия начин Меани — да е имало война между две племена и да са се избили.

— И жените ли? — каза Пърсел.

— Когато жреците на едно племе заповядат да се изкорми кокошката[5], избиват и жените. Че и децата.

Пърсел се надигна на лакътя си.

— Но всички не умират. Все остава някой победител.

— Не — отвърна Меани, като поклати тъжно глава. — Не винаги. В Мана се изклаха всички. Всички! Мъже и жени! Само един остана жив. Но не пожела да живее на острова сред тия мъртъвци. Скочил в пирогата си, пристигна в Таити и разказа за станалото. След две седмици умря. Не разбраха от какво е умрял. Може да е било от мъка. Мана е малко островче, не по-голямо от тукашното, и сега е съвсем пусто. Никой не иска вече да отиде там.

— Аз пък мисля — каза Итя като вдигна глава, — че хората, които са живели тук, са отплавали с пирогите си, защото ги е било страх.

— От какво? — запита Пърсел.

— От тупапау[6].

Пърсел се усмихна.

— Не бива да се смееш, Адамо — каза Омаата. — Има такива зли тупапау, които мислят само как да мъчат хората.

— И как ги мъчат?

— Например накладеш огън и туриш да се топли вода. А щом обърнеш гръб, тупапау разлеят водата и изгасят огъня.

Между Пърсел и Меани имаше малко място; Итя се настани там. Легна настрана, сви се, обърна към Пърсел посивялото си от вълнение лице и каза:

— Дай ми ръката си.

— Защо? — запита Пърсел.

— Страх ме е.

Пърсел се поколеба и погледна Ивоа, която каза веднага:

— Детето се бои. Дай му ръка.

Пърсел послуша. Итя взе ръката му в топлите си пръсти, сложи я до бузата си и въздъхна.

— Адамо — обади се Омаата, — има ли тупапау в твоя остров?

— Разправят, че има.

— Какво правят?

— Разхождат се нощем с вериги.

— В Таити няма вериги — каза усмихнато Меани, — но и нашите тупапау обичат да вдигат шум.

— Какъв шум?

— Всякакъв.

И добави, без Пърсел да съумее да разбере шегува ли се, или не:

— Щом не разбираш какво шуми, тупапау е.

— И денем ли?

— И денем.

— Тишина! — извика изведнъж Пърсел.

Всички се сковаха и притаиха дъх. Блестящите безгласни птици продължаваха да прехвръкват около тях, не се чуваше нищо друго освен мекото пляскане на крилата им.

— Виждаш ли, Меани — каза Пърсел, — и тупапау са заминали от тук. Тръгнали са подир пирогите, когато островитяните са отплавали.

— Възможно е — отвърна Меани. — А може и да мълчат, защото ги е страх.

— Какво? — запита смаяно Пърсел. — И тупапау ли се страхуват? От кого?

— Ами че от хората — отвърна Меани и очите му светнаха лукаво.

— Утешително е да чуе човек, че страхът е взаимен — каза Пърсел.

Очите на Меани святкаха закачливо. „Не вярва нито дума от това, което говори“ — помисли Пърсел.

— Тупапау мълчат, защото ги е страх от Джоно — забеляза Итя като се изправи, без да пусне ръката на Пърсел. — Джоно е много страшен. Сигурна съм, че тупапау от тоя остров не са виждали никога човек като Джоно.

— О, девойко каменохвъргачко — възрази Меани, — как могат тупапау да видят Джоно, като нямат очи?

— Кой ти каза, че нямат очи? — запита Итя.

— Ако имаха очи, щеше да ги видиш. Разхождаш се например в гората и изведнъж между листата две големи очи са се втренчили в тебе…

— Да ме пази Еатуа! — отвърна Итя и притисна ръката на Пърсел до бузата си. — Не ще посмея вече да се разхождам сама из гората.

— Аз ще те придружавам — каза Меани.

Ивоа се разсмя.

— Престани да я закачаш, братко!

— И аз мисля — обади се гордо Омаата, — че тупапау ги е страх от Джоно. Джоно е наистина много страшен. Едър като акула и обрасъл с червени косми.

— Вярно — потвърди Итя. — С Джоно не ме е страх. Дори в непознат остров.

— Дори в гората — добави Ивоа.

— Джоно е планина човек — каза Итя като повиши глас. — И е червен.

Пърсел ги гледаше усмихнат. Тия хора можеха наистина да се забавляват с всичко: явно беше, че таитянките се преструват на уплашени, за да могат след това да се успокоят.

Той погледна слънцето, освободи ръката си от ръцете на Итя, стана, наведе се и взе пушката си. Хънт и Меани го последваха.

— Ами Авапуи? — запита Итя.

Пърсел махна с ръка, а Меани каза закачливо:

— Ела с мене да я търсим.

— Не — отвърна Итя. — Ще остана с Адамо.

След малко Пърсел настигна Меани, който вървеше начело на дружината.

— Как ти се струва островът, Меани?

— Не е добър — отвърна без колебание Меани. — Плодороден, но не е добър.

— Защо?

— Първо — започна Меани като вдигна показалеца и средния пръст на дясната си ръка — няма лагуна. Не ще може да се лови риба при лошо време. После, заради посевите и сянката ще трябва да построим колибите на север, а пък реката е в другия край на острова. За вода ще трябва да се ходи всеки ден — един час за отиване, един час за връщане.

— Да — съгласи се Пърсел, — прав си.

Погледна Меани и остана поразен от умното му изражение. Какво чудно лице имаше! Едновременно мъжествено и женствено, засмяно и веднага след това замислено. Мезън смяташе таитяните за деца, но не бе успял — като Меани — да забележи още от пръв поглед несгодите на острова.

— Ще съжаляваш, че тръгна с мене — каза след малко Пърсел.

Меани се обърна към него и каза дълбокомислено:

— По-добре на този остров с приятеля ми, отколкото в Таити без приятеля ми.

Пърсел се почувствува неловко. „Глупак съм — каза си веднага той. — В Англия не е прието човек да изразява чувствата си, а още по-малко да ги изразява красноречиво. Но как да се усъмня в искреността на Меани? Той напусна острова си заради мене.“

Чу, че Меани се смее до него и вдигна глава.

— Неловко ти е — каза Меани. — Знаеш, че казвам истината, а пък ти е неловко.

— Пеританите не изказват тия неща — каза Пърсел като се изчерви.

— Зная — отвърна Меани и сложи лявата си ръка на рамото му. — Не казват каквото трябва да се каже. А каквото трябва да се прави… — той се разсмя — правят го, ама се мръщят.

Пърсел се засмя, Меани също. Добре се чувствуваха като вървяха рамо до рамо под смесените сенки на гъсталака.

Пърсел се обърна, усмихна се на Ивоа и продължи хода си, отнасяйки в съзнанието си големите й сини очи, които тя не снемаше от него. Когато дружината тръгваше сутринта, останалите на борда таитянки приготвяха за задушаване едно диво прасе и Пърсел усети приятната миризма на горящи дърва. Стомахът му се присви и го накара да ускори ход. Почувствува се изведнъж подмладен, оживен, гърдите му бяха изпълнени с чист въздух, беше така радостен и в добро настроение, щото му се струваше, че не върви, а хвърчи. От време на време рамото му опираше о рамото на Меани и от този допир по тялото му се разливаше приятна топлина. Островът беше хубав, благоуханен, изпъстрен с птици. Нов свят се разкриваше пред тях. Той се огледа наоколо си с радостта на собственик.

— Е, Адамо, е — извика Меани, — приятно е да те погледне човек!

— Да — отговори Пърсел.

Искаше да каже: „Щастлив съм“, но не смогна да го изрече. Само добави бързо и смутено:

— За водата имаш право, Меани. Неудобство е. Не бях го забелязал. Мислех само, че островът е доста малък.

— Не — отвърна с усмивка Меани, — не е съвсем малък. Все има кътчета, дето може да се играе на криеница. — После стана отново сериозен и каза с глас, в който прозвуча безпокойство: — Не, Адамо, не е съвсем малък, ако се разбираме.

— Какво искаш да кажеш? Ако пеританите и таитяните се разбират, или ако изобщо всички се разбират?

— Ако изобщо всички се разбират — отвърна след кратко замълчаване Меани.

Но в гласа му прозвуча неувереност.

Бележки

[1] Панданус — тропическо растение от което се плетат рогозки.

[2] Около 3 км дълъг и 1 км широк.

[3] 2 км дълъг и 1 км широк.

[4] Тане — на таитянски значи мъж, съпруг и любовник.

[5] Да се унищожи докрай врагът.

[6] Тупапау — таласъм.