Робер Мерл
Островът (10)

Девета глава

Избягалите жени се върнаха още същата вечер. Това беше голяма победа за жените, известно удовлетворение за таитяните и загуба на престиж за Скелета. Омаата зазвъни с камбаната на площад Блосом и като се изключат членовете на мнозинството, там се събра цялото село. Сияещи от здраве, със светнали очи и звънки смехове, Итя и Авапуи бяха накичени с венци като за жертвоприношение.

Настъпи голямо веселие. Галеха ги по бузите, опипваха ги, потупваха ги. Дойде и Пърсел, който ги потупа по раменете, доближи нос до вратовете им и ги подуши. Това разсмя всички. Защото така таитянските майки целуват децата си. Пърсел страшно обичаше кожата на тия жени — мека, уханна, потъваща под пръстите.

Омаата държа реч. Животът бе приел отново естествения си ред. В края на краищата жените именно си бяха избрали своите тане, а не обратното. След като тя свърши, обсипаха с въпроси бегълките: защо не бяха мокри? Къде се бяха крили по време на поройните дъждове? Как са се хранели? Но те отказваха упорито да отговарят и като се усмихваха, свели черните си ресници и доближили глави, пазеха ревниво тайната си.

Вечерта, при светлината на доедое, на пазарския площад започнаха танци и песни, надминаващи по похотливост и жизнерадост всичко, което Пърсел бе виждал дотогава. Тук бяха Уили и Ропати, разюздани не по-малко от таитяните. Чуха се ревове от задоволство, когато Джоно, воден от Омаата, пристигна и се заклатушка като мечка. След малко отидоха да повикат жълтокожия. Никой не му се сърдеше. Той беше всякога толкова кротък, толкова учтив. Итя потърка буза о неговата, за да го утеши, че е трябвало да се откаже от своята ваине, две-три жени се позавъртяха около него и той им отвърна със същото внимание.

На другия ден югозападният вятър бе сменен от пасат, а пасатът възвърна слънчевите дни и светлите нощи. Тъй като таитяните броят денонощията на нощи, а не на дни, Коледата на пеританите се падна, според тях, в деветата нощ на единадесетата луна. Тази нощ, като всички от месеца, си имаше име. Казваше се Таматеа, или Луна, осветяваща рибите при залез.

Знакът й беше благоприятен. И наистина, следобед Меани бе ударил още с първия изстрел една дива свиня. Занесе я на Омаата, която се зае да я изкорми, докато другите жени приготвяха пещта. На Пърсел хрумна тогава да изпрати Уайт у Мезън и при членовете на мнозинството, за да ги покани да вечерят заедно на площад Блосом, на лунна светлина, та да отпразнуват едновременно и рождество, и спомена си за родината. След това помоли Меани да покани и таитяните да се присъединят към пеританите.

Не мина и час и Пърсел разбра колко се е самоизмамвал и колко твърдо определени бяха вече позициите. Предложението му бе отхвърлено отвред. Мак Лауд се извини, че тъкмо тази вечер бил поканил у дома си своите приятели. Членовете на мнозинството се извиниха един след друг. Щели да вечерят у Мак Лауд. Пърсел остана с впечатлението, че Мак Лауд бе използувал Уайт да отнесе в едно и също време и двете покани.

Мезън беше по-груб. „Каза, че няма отговор“ — съобщи Уайт, като се стесняваше, че трябва да предаде на Пърсел този обиден отказ.

— А секстантът?

— Предадох му го от ваше име.

— Какво каза?

— Каза: „Добре“.

Пърсел вдигна вежди.

— Само това ли?

— Да.

— Каза ли му как е стигнал в моите ръце?

— Да.

— Какво каза тогава?

— Нищо.

— Не те ли натовари да ми кажеш нещо?

— Не.

Пърсел изгледа внимателно лицето на Уайт. Не, метисът никога не лъжеше. Беше толкова добросъвестен, че не се задоволяваше да предаде само дума по дума каквото му е било поръчано. Повтаряше дори интонацията и изражението, придружили поръчението. Така, когато каза „добре“, нямаше никакво съмнение, че това е високомерното и затворено „добре“ на Мезън.

Отговорът на таитяните имаше всички външни белези на учтивостта. Те благодаряха хилядократно и хилядократно на Адамо. Смятаха за голяма чест поканата, изпратена на тях и на трите им жени, да споделят вечерята на пеританите. И съжаляваха, че обстоятелствата ги принуждават да отклонят тази покана.

Пърсел прочистваше градината си от пънове, когато Меани му донесе този отговор.

— Трите ни жени ли казаха? — запита той като вдигна глава.

— Да.

— Кой го каза? Тетаити ли?

— Да.

— От името на всички ли говореше?

Меани кимна. Пърсел продължи след малко:

— Защо той е главатар тук? В Таити твоят баща е толкова голям главатар, колкото и неговият.

— По-стар е: на тридесет години.

— Ами ако го поканя да вечеря в моята колиба?

— Ще откаже.

И тъй като Пърсел мълчеше, Меани добави:

— Казва, че не си моа.

„Напразно излъгах, значи — помисли тъжно Пърсел. — Но след като започнах, ще трябва да продължа да лъжа. Пред Ивоа, пред Меани…“

— Но ти знаеш — каза в същия миг Меани, — че и аз не вярвам това.

И тъй като Пърсел го погледна смаян, Меани се разсмя:

— Надявам се, че и ти не го вярваш, Адамо?

Пърсел го загледа, без да знае какво да отговори. Меани го потупа по рамото, престана да се смее и каза сериозно:

— Те не вярват, че си моа, но мислят, че аз вярвам. Затова ще продължавам да казвам, че си.

Последва мълчание. После Пърсел каза:

— И защо е цялата тази комедия?

— Защото — отговори Меани като извърна глава, — ако не казвах, че е така, не бих могъл да дойда да вечерям тази вечер у тебе.

— А какво би станало, ако не казваше, че съм моа и дойдеше да вечеряш?

— Ще ме сметнат за предател.

Пърсел трепна.

— Дотам ли стигнахме? — каза бавно той.

И продължи със свито гърло:

— За какъв ме смятат, щом не съм моа? За съучастник ли?

Меани не отговори. След малко взе ръката на Пърсел, вдигна я и я притисна до бузата си.

— Ще дойдеш ли? — запита Пърсел.

— Ще дойда, братко — отвърна Меани.

Очите му, втренчени в очите на Пърсел, блестяха кротко.

Той добави:

— С Итя.

— Какво? — запита Пърсел. — Ще пуснат ли Итя?

— Трябва да знаеш, Адамо, че никой не може да заповядва на Итя.

— Дори ти?

— Дори аз! — каза със смях Меани.

На Коледа всички ядоха от месото на една свиня, опечена в една пещ, сготвена от едни ръце, но я изядоха на различни места: таитяните в своята колиба, мнозинството у Мак Лауд, малцинството, Итя и Меани у Пърсел, Мезън у дома си.

След три дни, точно по обед, някой почука у Пърсел. Беше Уайт, застанал на прага.

— Мак Лауд ме праща да попитам дали сте получили риба.

Трапезата беше сложена на три стъпки от метиса и рибата се виждаше, бяла и лъскава върху банановия лист. Но Уайт не виждаше нищо, навел бе тактично поглед. На Пърсел се стори, че ако отговори „не“, Уайт ще повтори на Мак Лауд това „не“ без никакви коментарии.

— Нали виждаш — отговори Пърсел.

Уайт вдигна очи, погледна трапезата, каза „благодаря“ и се обърна кръгом.

— Уайт — извика живо Пърсел, — какво става? Вие не получихте ли?

Уайт се обърна и заяви безучастно:

— Никой от нас не получи.

Пърсел запита на таитянски Ивоа:

— Откъде е тази риба?

— Меани я донесе.

— Тази сутрин ли са я уловили?

— Да — отвърна кратко Ивоа, без да го поглежда.

— Не звъниха ли с камбаната след като се върнаха?

— Не.

— На кого другиго са дали риба, освен на мене?

— На никого. Рибата е от Меани. Той наловил повече — за нас, за Уили и за Ропати.

Настъпи мълчание. После Пърсел запита:

— Не искат ли вече да ловят риба за пеританите?

— Не.

Пърсел въздъхна и се обърна към Уайт:

— Ето какво казва тя…

Уайт поклати глава:

— Разбрах какво каза. Благодаря.

— Уайт!

Уайт се спря както пристъпваше през прага.

— Моля ти се, кажи на Мак Лауд, че аз не знаех нищо.

— Ще му кажа.

Два дни по-късно, следобед, у Пърсел дойде Джонс. Според навика си, беше само с една престилка около кръста.

— Преча ли ви?

Пърсел затвори книгата и се усмихна.

— Знаеш ли колко бяха всичките книги на кораба?

— Не.

— Четиридесет и осем. Цял живот ще ги чета и препрочитам. Седни в креслото.

— Ще го туря на слънце — каза Джонс.

Наведе се, улови тежкото дъбово кресло за единия крак, изправи се и го понесе с една ръка, изпънал от усилие всички мишци на рамото си. Направи три стъпки и го остави на земята като се понаведе, но така леко, че четирите крака на креслото заеха съвсем безшумно местата си на земята.

— Браво! — каза усмихнато Пърсел.

След този подвиг Джонс седна, навел поглед, със срамежливо и отчуждено изражение.

Влезе Ивоа.

— Е, Ропати, е! — вдигна тя дясната си ръка и размаха последователно пръсти.

Приближи се усмихнато до него и сложи майчински ръка върху късите му коси. Втренчил неизвестно где порцелановите си очи, Джонс й поднесе бузата си. Имаше милото и нетърпеливо изражение на дете, което очаква да се свършат по-скоро нежностите, за да продължи играта си.

— Косата ти е като току-що окосена трева — каза Ивоа.

Пърсел преведе.

— Косата ми не е зелена — отвърна Джонс.

И се засмя. После сви отново вежди над късия си нос, скръсти ръце и започна да опипва мишците над лакътя си.

— Мак Лауд и бандата му отидоха тази сутрин за риба — каза почти отчаяно той. — Видях ги като се върнаха. Донесоха цели купища.

При произнасянето на думата купища гласът, му се извиси до фалцет и той се изчерви. Не обичаше гласът да му изменя.

— После? — запита Пърсел.

— Не звъниха с камбаната — продължи възмутено Джонс. — Предпочетоха да я изхвърлят, само да не ни дадат от нея.

— Лошо — каза Пърсел и замълча.

— Можеха в краен случай да не дадат на таитяните… Щяха да им отплатят… Но на нас! Какво сме им сторили?

Пърсел вдигна рамене.

— Знаете ли? — започна Джонс като разтвори ръце и изпъчи предизвикателно гърди. — Утре ще отидем за риба ние — Уили, вие и аз…

— Чудесно — прекъсна го Пърсел. — Разбирам какво искаш да кажеш. Като се върнем, ще звъним с камбаната и ще раздадем риба на всички…

Джонс ококори очи над късото си чипо носле, а устата му се закръгли като буквата о.

— Така че — продължи Пърсел, без да му даде време да се съвземе — иди да предупредиш Бейкър и да намерите заедно червейчета. Времето напредва.

Стана. Изпрати Джонс до вратата и остана да го погледа как върви по Западния булевард. Джонс вървеше бавно, с вирната глава и свит гръб, за да изпъчи раменете си.

— Защо се усмихваш? — обади се гласът на Ивоа.

Пърсел се обърна.

— Много е мил. Забавен и мил.

И добави след миг, все така загледан в Джонс:

— Бих искал да имам син.

— Дано те чуе Еатуа! — каза Ивоа.

Уловът на „малцинството“ беше добър, но щедростта на Пърсел остана без последствие. Таитяните отказаха да приемат рибата. Мнозинството прие, само че не отвърна със същата учтивост, когато отиде отново на риболов. Ваа се съгласи да бъде получателка и при това раздаване, и при следващите. Колкото до Мезън, той не знаеше или си даваше вид, че не знае откъде идва рибата, сложена на трапезата му, защото продължи и през следващия месец да не отговаря на поздравите на тия, които го хранеха.

Мина януари. Ивоа започна да натежнява и да брои дните или по-точно нощите, които я отделяха от освобождението й. Пресмяташе, че то ще стане в месеца на шестата луна и се надяваше, че ще се случи в последната му четвърт (която беше благоприятна) и, ако Еатуа чуеше желанието й, в чудната нощ Еротооереоре, или нощта, когато рибите излизат от дълбочините. Тя много се гордееше, че първото дете, което ще се роди в острова, ще бъде детето на Адамо. От това заключаваше, че му предстои славно бъдеще.

Таитянките минават общо взето за не много плодовити — особеност, която капитан Кук смятал за мъдър дар от небето, като се има пред вид разпуснатостта на нравите и маломерността на острова им. Във всеки случай, Ивоа беше засега единствена в това състояние и едва през април започнаха да се питат в кой дом ще се роди второто бебе. Таитянките започнаха всъщност да се досещат още към края на март. Но фактът изглеждаше толкова невероятен, щото предпочетоха да отдадат външните признаци на затлъстяване от седящ живот. През април обаче не остана място за никакви съмнения. И когато Ваа отиде на пазара след нощта Туру (когато риби и раци се събират заедно), за да си вземе полагаемия дял от дивата свиня, в редицата на ваинетата настъпи пълно мълчание, толкова очебийно беше надебеляла. Цели петнадесет дни в острова не се приказваше за нищо друго. Итя дори съчини по тоя случай една простодушно-безсрамна песен. Но след като се смяха до насита, таитянките започнаха да гледат на Ваа с уважение. Когато разпределяха жените, тя бе казала на всички, че ще „стопли“ главатаря на голямата пирога. Явно беше, че е успяла.

Април донесе и едно разочарование: добивът на картофите беше лош. Разпределиха ги строго на глава. Всеки изкопа трап край къщата си, за да ги запази. Всички бяха посъветвани да пестят колкото могат повече личните си запаси, за да могат да им стигнат до идната година, без да става нужда да прибягват до дивите картофи. Искаха да запазят от тях по-значителни запаси, в случай на още по-лоша следваща реколта.

В началото на май Мак Лауд съобщи на Пърсел, че на минаване покрай трапа на черните, забелязал колко много били намалели запасите им. Както я карали, нямало да им стигнат и за шест месеца, а в такъв случай „черните“ щели очевидно да започнат да се хранят с диви картофи, за сметка на запасите, които искаха да запазят. Мак Лауд молеше Пърсел да им говори да намалят консумацията.

Искането на Мак Лауд почиваше върху точно наблюдение, както Пърсел се убеди, когато отиде да хвърли поглед върху трапа на таитяните. Поговори с тях от свое име, без да спомене за Мак Лауд.

Още при първите думи се сблъска с очевидно неразбиране. Природата на Таити предлага всичко в такова изобилие, че мисълта да се лишаваш от нещо в настоящето, за да го пазиш за бъдещето, бе сметната от събеседниците на Пърсел за едно от тия хрумвания маамаа, които само пеританите можеха да измислят. И наистина, като няма обработвани от тях картофи, ще има диви. Като няма диви картофи, ще има други плодове. А като няма плодове, все ще има риба. Докато човек има добър харпун и ловка ръка, няма да умре от глад. Пърсел пак започна да им обяснява. Но не убеждаваше никого. След един час най-после разбра, че таитяните намират постъпката му за нетактична. Сбогува се и си отиде.

Седмица след този разговор Уайт дойде да му съобщи, че следобед ще има събрание у Мак Лауд. Мястото на събранието изненада Пърсел. Защо не под смокинята, както ставаше обикновено? Уайт поклати глава. Не знаеше. Но събранието било много важно: така казал Мак Лауд.

Към два часа, вместо да отиде направо у шотландеца, Пърсел тръгна по Западния булевард, за да се отбие у Бейкър и у Джонс. Не намери нито единия, нито другия. Излезли пет минути по-рано, за да отидат у Скелета. Тогава тръгна по Северозападната улица, с намерение да прекоси през горичката от кокосови палми към къщата на Мак Лауд. Не бе направил и десет стъпки в гъсталака, когато забеляза Итя, седнала в подножието на един панданус. Навела глава, тя го гледаше със светнали очи. Той се спря.

— Какво правиш тук, Итя?

— Чаках те — каза безочливо тя.

— Чакаше ли ме? — засмя се той. — Отде знаеше, че ще мина? Пътят ми не е от тук.

— Проследих те. Ти не ме виждаше. Бях в гъсталака. Колко смешно беше, човече! Проследих те още от дома ти. От Ороа знаех, че отиваш у Скелета.

— Е-е — запита Пърсел, — какво искаш?

Тя стана и се приближи, вдигнала към него кръглото си засмяно лице. Като дойде на един метър, се спря, прибра пълничките си ръце зад гърба и каза нежно:

— Искам да ме целунеш, ако обичаш, Адамо.

— Стига! — каза строго Пърсел. — Не целувам жената на Меани.

— И на Тетаити — отвърна тя. — А донейде и на Кори.

— Тъкмо така — потвърди Пърсел. — Имаш трима тане. Не ти ли стигат?

— Двама — каза Итя. — Кори е съвсем малко.

Пърсел се разсмя.

— Защо се смееш? — запита Итя като скри долната част на лицето си зад рамото му и го погледна с живите си очи. — Не е табу да имаш двама тане. Защо и ти да нямаш две жени, Адамо? Сигурна съм, че ще ти бъде добре да имаш две жени.

Пърсел се засмя отново, обезоръжен. Итя беше дете на природата: хитрост, нагон, нежност, всичко беше у нея чистосърдечно, но усредено към една-единствена цел, с неукротима женска настойчивост.

Тя не се смееше вече. Гледаше го.

— Нова огърлица имаш — каза Пърсел.

— Шишарки от панданус. Помириши ги, да видиш колко хубаво миришат — каза Итя като се вдигна на пръсти и му поднесе огърлицата си.

Прекрасните портокаловожълти шишарки бяха нанизани на лико от лиана. Пърсел вдъхна мириса им и кръвта затуптя в слепоочията му. Никога не бе вдъхвал по-упоително ухание. И много късно забеляза устрема на Итя. Тя се хвърли на гърдите му, прегърна го през кръста и се притисна с все сили до него. Повтаряше тактиката, с която бе победила, когато гореше „Блосом“.

Беше необикновено уханна. Към парфюма на панданусовите шишарки се примесваше сега и приятното, топло ухание на цветчетата тиаре, закичени в косата й.

— Итя — каза глухо Пърсел, — ще ме пуснеш ли, ако те целуна?

Веднага съзна грешката си. Много бързо бе отстъпил. Тя щеше да се възползува от предложението.

— Да — отвърна Итя със светнали очи. — Само че не такава кратка целувчица като миналия път.

Той усещаше до себе си свежата й, гъвкава мъничка снага. Наведе се и я целуна. След това улови двете ръчички зад своя гръб, раздели ги, премести ги напред и каза:

— Ще си отидеш ли сега?

— Да — отвърна тя и го погледна с овлажнели очи.

Избяга тичешком. Сякаш се провираше като слънчев лъч из гъсталака.

— Срамота! — каза си полугласно Пърсел. Но нямаше смисъл да се самоизмамва. Не чувствуваше срам. Видя отново пред себе си така изразителните личице и снага на Итя. Усмивките, погледите, движенията й, женственият танец на съблазънта… всичко бе насочено съзнателно към определена цел. В същност съшито с бели конци. Смешното беше, че колкото и да го виждаше и знаеше, желаното въздействие бе все пак постигнато.

Когато влезе у Мак Лауд, всички англичани от острова, с изключение на Мезън, бяха вече там, насядали един до друг около масата. Начело стоеше важно мъртвешки бледият Мак Лауд, положил дланта на мършавата си ръка върху голям лист, покрит с мрежа от неправилни линии.

Бейкър посочи на Пърсел едно свободно трикрако столче между Джонс и себе си, а Джонс стана, за да му направи път. Пърсел промърмори „добър ден“, без да погледне определено когото и да е. След кратко мълчание Мак Лауд каза „само вас чакахме“. Гласът му не беше нападателен. Просто отбелязваше факта.

След като седна, Пърсел хвърли поглед към листа. Разбра, че това е грубо начертан план на острова, или поне на неговата непланинска част. Очертанието на залива Блосом му се стори твърде чудновато, но човек можеше да познае какво изобразява рисунката по ромба и по правоъгълниците покрай стените му, представляващи къщите на селото.

— Моряци — започна Мак Лауд, — има един неотложен въпрос, който трябва да разрешим заедно; това е въпросът за земята.

Той млъкна и на Пърсел се стори, че замълчаването този път не беше част от обичайните му комедии. При думата „земя“ лицето му бе придобило сериозно изражение.

— Нямахме добра реколта — продължи Мак Лауд с провлечения си глас, — но не това ме тревожи, защото реколтите са като жените, има и добри, и лоши, а както се казва, всяка е и добра, и лоша, та човек свиква. Не, моряци, друго ме тревожи и то е, че на тоя остров има момчета, предвидливи колкото врабците по дърветата и изровили вече голям трап в запасите си. Както я карат, ясно ми е какво ще стане. След три месеца тия момци ще се нахвърлят на дивите картофи. Кого ще ощетят тогава? Мене! Вас! Всички! Дивите картофи са нашите запаси! Бяха нещо свещено! А представяте ли си колко ще се съобразяват с това черните, когато не ще има вече какво да лапат! Какво ще правим тогава? Ще поставим стража ли? Това може да е възможно донейде през деня, но нощем черните може да се заловят за работа, без дори да ги видим като отиват да ни оберат зеленчуците.

Мак Лауд сложи длани на ръба на масата и изгледа слушателите си, сякаш искаше да им втълпи сериозността на положението.

— Накратко казано — продължи той, — нещо не върви, а какво не върви, ей-сега ще ви кажа: това, дето оставихме всичко общо. Неизбежно беше да не върви. Видяхте вече какво стана с риболова. Черните решиха: никаква риба за другите. Добре. Равносметка — три отделни смени ловят риба в тоя остров.

— От тебе зависеше да бъдат само две — възрази сухо Пърсел.

— И как още! — добави буйно Бейкър. — Изпратиха ти подарък, а ти дори не отговори.

Джонс, който не слушаше много внимателно, не разбра за какво става дума и се задоволи само да поклати буйно глава. Мак Лауд и приятелите му не отвърнаха. Мак Лауд бе предупредил навярно привържениците си да не се поддават на предизвикателствата от страна на малцинството.

— Колкото до решението на таитяните — заговори пак Пърсел, — не го одобрявам. Но то си има оправдание: те бяха онеправдани. Ако ги бе включил при разпределението на жените, нямаше да стигнат до там.

Тънките устни на Мак Лауд се разтеглиха в усмивка, която подсили двата тъмни кръга под очите му.

— Така приказвате, Пърсел — каза провлечено той, — но ако бях поставил и Ивоа в общата група за разпределяне, нямаше да се съгласите! Не, разбира се! В никакъв случай! Ето кой иска всичко да бъде общо! Всичко, освен най-главното!

— Няма никаква връзка между двата въпроса! — отвърна раздразнено Пърсел. — Жени не се раздават като картофи. И те трябва да си кажат думата.

И добави рязко:

— Впрочем, ти сам разбра, че е така.

След тези думи настъпи мълчание. Мак Лауд не трепна. А Бейкър има заслугата да не се обади. Не си позволи дори да се усмихне.

— Да приемем — каза най-после Мак Лауд, като махна широко с ръка, сякаш отхвърляше от разискванията някакъв допълнителен довод…

— Извинявай — прекъсна го Пърсел. — Не съм свършил. — Исках да ти обърна внимание, че и други неща в острова се вършат общо и на всички е добре от това. Например донасянето на вода. Представи си какво би било, ако всеки трябваше сам да се продоволствува с вода…

— И още нещо е общо — добави Бейкър. — Дивата свиня. Никой в острова не се е делил досега, когато става дума за дива свиня. А защо? Защото така е по-удобно. По-удобно е, като убият някоя свиня, да я дадат на Омаата и на жените. Трябва да се изкорми, да се измие, трябва да се пали пещта, да й се тури каквото трябва, да се нареже. Никоя смяна не би могла да върши всички тия работи. Поуката — заключи той, като погледна Мак Лауд — щом ти изнася — ще се делиш. Щом не ти изнася, няма да се делиш…

— Добре го рече, сине! — каза Мак Лауд с широка усмивка и огледа тържествуващо всички, сякаш Бейкър бе изказал накратко собствената му мисъл.

И добави:

— А много глупаво би било да се делиш, когато не ти изнася!

И тъй като Бейкър отваряше уста, той продължи:

— А пък за земята, сине, тъкмо за нея ми изнася да я делим, защото ще мога да кажа: не си гледам кефа, трепя се, плевя, копая… моето парченце е обработено. Каквото ми даде, това си изяждам. А сега, Пърсел, ето какво ще кажа: ако до мене някое проклето копиле си гледа корема, вместо да го свие на две, и в края на годината, като не получи нищо, да си стегне колана до костите, много ще ми е мъчно за него, но няма какво да се прави — всеки ще гледа себе си, така разбирам аз живота…

Пърсел го погледна. Хайландски селянин. От много трепане сърцето му е станало на камък. Както и главата.

— И така, какво ще кажете на това? — запита пак Мак Лауд, тъй като Пърсел мълчеше.

— Аз съм против това разбиране — заяви Пърсел. — Според мене, най-доброто разрешение беше общността. Но както стоят сега нещата — с три и дори четири отделни групи в острова, — може би е по-добре, за да се избегнат разпри, да постъпим както казваш ти. При условие, разбира се, че земите бъдат разпределени… Той помълча и отсече твърдо:

— Справедливо.

— Разчитайте на мене — каза Мак Лауд със сияеща усмивка.

Сега Пърсел разбра изведнъж естеството и обаянието на шотландеца върху мнозинството. Мак Лауд беше не само най-умен от всички. Странно, но въпреки суровостта си, той имаше и чар.

— И аз мисля, че е по-добре да разпределим земите — каза Бейкър. — Нямам желание да идват у дома ми да проверяват колко картофи ям.

Мак Лауд не отвърна на закачката.

— Никое копиле на тоя остров няма да бъде онеправдано — каза сериозно той, като сложи ръка върху пергамента. Всичко ще стане както му е редът. Аз направих с Уайт една скица на обработваемата земя. Послужихме си с лага на „Блосом“ и сигурно за пръв път горкият лаг е измервал пръст, вместо да бяга из вълните зад кърмата на някоя стара черупка. Като свършихме, направихме, както казах, скицата и разделихме земята на равни дялове. А за да няма недоволства, предлагам да теглим жребие за дяловете…

После се обърна към Пърсел и го погледна отново с обезоръжаваща усмивка.

— Няма да кажете, че не е справедливо, нали, Пърсел?

— Изглежда справедливо — отвърна сдържано Пърсел.

Толкова мед го караше да бъде нащрек.

— Но предупреждавам ви, синчета — продължи Мак Лауд като изгледа слушателите си, — не бива да се вълнувате. Дяловете не са кой знае какво чудо. Не бива да смятате, че сте станали земевладелци, с имения и така нататък. Нищо подобно! Както знаете, не бива да докосваме плодните дървета, а по скалата има такъв тънък пласт пръст, че ако изсечем част от гората, щом югозападният вятър задуха по-силно, може да отнесе пръстта в морето. Пресметнах, синчета, нямаме повече от осемнадесет акра^[1] обработваема земя, което ще рече по два акра на човек…

Пърсел подскочи.

— По два акра ли! — извика смаяно той. — Предвидил си девет дяла!…

— Какво се чудите — отвърна Мак Лауд като вдигна вежди. — Не сме ли девет души?

— Ами таитяните? — извика Пърсел.

— Не съм ги забравил — заяви Мак Лауд. — Те ще помагат на белите да обработват земята си и трудът ще им се заплаща в натура.

— Ти си луд, Мак Лауд! — изкрещя Пърсел, пребледнял от ярост. — Луд за връзване! Искаш да ги направиш роби! Та те няма никога да се съгласят!

— Малко ме е грижа ще се съгласят ли, или няма да се съгласят — отвърна Мак Лауд. — Не мога да дам земя на хора, които от мързел няма да я обработват. Трябваше да видиш каква беше земята им в Таити. Срамота! Черният го бива за риболов, за беритба на кокосови орехи, но за земеделие — нула. Това знам аз.

— Мак Лауд — започна Пърсел с разтреперан глас. — Ти не си даваш сметка. В Таити и най-бедният си има градинка и няколко кокосови дървета. В Таити нямат земя само тези, на които е била отнета: престъпниците, изметът на острова. Да оставиш нашите таитяни без земя… Ти не си даваш сметка! Това значи да им нанесеш кръвна обида! Все едно да удариш на всички плесници и по двете бузи!

Мак Лауд погледна многозначително мнозинството и обърна мъртвешката си глава към Пърсел.

— Всички знаем, че сте с добро сърчице, Пърсел — каза със злъчна насмешливост той, — и че много обичате черните. Но аз ще ви кажа едно. Никак не ме е грижа за чувствата им. Черните не представляват нищо за мене. Не искам и да ги зная. Намирам ги донейде полезни само в риболова. Но и това свърши. Каква е ползата от тях тогава? Никаква. Излишни гърла и нищо повече. Няма да ми стане ни по-топло, ни по-студено, ако се наблъскат на някой сал и се издавят из морето от тук до Таити.

— Радвахме се, че ги намерихме, за да докараме „Блосом“ — обади се малкият Джонс като опъна рамене назад. — Ако не бяха черните, никога нямаше да стигнем до тук.

— Сигурно! — потвърди Джонсън.

Всички погледи се обърнаха едновременно към Джонсън. Одобрил бе гласно един укор, отправен към Мак Лауд от страна на малцинството.

Учудването се удвои, когато го видяха, че става. Постоя един миг прав, тромав, с хлътнали гърди и издадено търбухче. Търкаше неуверено червените петна из брадата си.

— Моля да ме извините — започна той със слабия си, треперещ глас. — Както върви, събранието ще трае дълго. А пък аз трябва да се прибера. Трябва да насека дърва на жена си.

— Сядай — каза Мак Лауд. — Жена ти ще почака.

— Обещах да й насека дърва — повтори Джонсън като продължаваше да търка брадата си и да се измъква полека-лека зад столчето. — Обещанието си е обещание. Аз не съм човек, който се отрича от обещанието си — добави той като се изправи, с жалко усилие да се държи важно.

В същото време, неусетно, без да обърне гръб към събранието, той се отдръпваше към вратата.

— Сядай, дявол да те вземе! — викна Мак Лауд. — Сядай, казвам ти! Решават се важни въпроси и всички трябва да са по местата си!

— Давам ти гласа си — отвърна Джонсън и продължи да се оттегля едва забележимо, като влачеше нозе по пода. — Обещанието си е обещание — добави той, като повиши смешно глас и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Когато дадѐ обещание, старият Джонсън не се отмята.

— Разбирам къде те стяга — изсмя се Смъдж. — Страх те е да не те натупа твоята повлекана.

Джонсън пребледня, поизправи се и заяви с доста твърд глас:

— Никому не позволявам да приказва така за жена ми.

— Ще имам пред вид — каза Смъдж. — А сега се връщай, да не дойда да те довлека.

И стана. В същия миг Бейкър се наведе и го потупа леко с пръст над коляното.

— Остави го на мира — каза той, без да повиши глас, втренчил в Смъдж черните си искрящи очи. — Нали имате гласа му, стига ви.

Настъпи мълчание, което се удължи и стана почти непоносимо, толкова необикновено беше положението. Двамата станали мъже не мръдваха. Все още с ръка върху дръжката на вратата, Джонсън се бе превърнал в статуя от заплашителния поглед, отправен му преди миг от Смъдж. А самият Смъдж, пребледнял и разярен, се бе вкаменил под погледа на Бейкър.

— Сядай, Смъдж — наруши неочаквано мълчанието Мак Лауд с грубо добродушен глас, — а пък ти, Джонсън, върви да сечеш дърва на индианката си, няма да ти се сърдим за това.

Тази намеса спасяваше достойнството на помощника му, а в същото време отнемаше от Бейкър успеха на намесата му. Смъдж седна и сякаш се сви на стола си. Мишето му лице изглеждаше съвсем сплеснато и смалено от страха.

— Благодаря, Мак Лауд — каза Джонсън, втренчил в шотландеца сълзливите си зачервени очи.

И си отиде, смирен, прегърбен, влачейки нозе, без да погледне Бейкър.

— Говорехме за черните — обади се Джонс като сви вежди над малкото си носле.

Гордееше се с последното си изказване и искаше да го припомни.

— Мак Лауд — каза Пърсел, — таитяните ни последваха до тук от приятелство и за да вземат участие в приключението. Не можем да ги лишим от земя, невъзможно е.

— Те се криха в трюма по време на бурята! — извика Смъдж, възвърнал изведнъж цялата си злъч. — Никога няма да го забравя! Трябваше да се катерим сами из вантите! Капка смелост няма у тия мръсници! Шестимата не струват колкото едно пиле!

— Не виждам защо пък ти ще приказваш за смелост — подхвърли Бейкър.

— Като приказваме за смелост — обади се веднага Джонс, — сигурно няма да се къпеш между акули, както правят те. Нито аз.

Той опипа намръщено мишците на ръцете си и огледа всички. Добре насади Смъдж.

— Джонс е прав — продължи Пърсел. — Ние не се боим от буря, таитяните не се боят от акули. Смелостта е въпрос на навик. Освен това, въпросът не е да ги осъждаме, а да им дадем земя. Решили сте да им отнемете каквото им се пада, а сега им намирате какви ли не недостатъци. Страхливи били, мързеливи били… Та това е смешно. Истината е, че не искате да им признаете еднакви права.

Мак Лауд разпери бавно необикновено дългите си мършави ръце, стисна двата насрещни ъгли на масата и каза ожесточено:

— Плюя аз на техните права. Чувате ли, Пърсел, плюя на правата им. И рибата има право да живее докато я уловят, но това не ми пречи да я закача на въдицата си. Ако разделим земята заедно с черните, ще трябва да имаме петнадесет дяла: малко повечко от един акр всекиму. А пък аз казвам, че така не може. Трябват ми два акра, за да живея както трябва и да ям колкото ми се иска, и аз, и жена ми, и дечурлигата, ако ги имам. Трябва да се мисли за бъдещето. Няма да си играя на щедрост с хора, които не ми подаряват дори една риба.

— Не става дума за щедрост. Ти чисто и просто ги ограбваш!

— Така да е! — извика Мак Лауд като вдигна ръце и удари шумно масата. — Така да е. Разбрах. Ограбвам ги. После?

Последва мълчание, след това Пърсел каза със свито гърло:

— Това означава война! Не разбираш ли?

— После? — продължи Мак Лауд със същия ожесточен тон. — Не ме е страх от тях. Ние имаме пушки. Те нямат.

Пърсел го погледна в очите.

— Приказваш ужасни неща, Мак Лауд.

Мак Лауд се позасмя и каза с глас, който трепереше от гняв:

— Много ми е жал за чувствата ви, Пърсел, но ако нямате да кажете нещо друго, можем да преминем към гласуване.

Пърсел се изправи.

— Ще преминем към гласуване — отвърна рязко той — и ще ти кажа как ще стане при това. Смъдж ще гласува за тебе, защото е на твоето мнение; Джонсън ти даде гласа си, защото го е страх от Смъдж; Хънт — защото не разбира. А Уайт, който навярно не е на твоето мнение, ще се въздържи от приятелство. Така че ще имаш четири гласа срещу три. На този остров няма вече събрание, Мак Лауд, а тирания: твоята тирания. Но аз не ще я търпя повече.

— Каква е тази песен? — запита Мак Лауд.

— Остави ме да говоря — отвърна Пърсел и стана. — Ти смяташ да извършиш лудост, а пък аз не желая да се присъединя към нея. Нямам думи да окачествя това, което ще извършиш. То е… то е… то е… непочтено! И за какво? За да имаш един акр повече! — добави той, повишил внезапно глас. — Няма да участвувам в гласуването, Мак Лауд, нито в сегашното, нито в следващите. От сега нататък не участвувам в събранието.

— И аз — каза Бейкър. — Отвратен съм от твоите хитрувания. И много ще ми е приятно да не ви виждам вече толкова отблизо, тебе и твоя пригласник.

— И аз също — обади се Джонс.

Потърси да добави нещо по-остро, но не намери и само се намръщи.

— Не ви задържам — каза флегматично Мак Лауд. — Свободни сте като птици. Щом говорим за чувства, спомням си, че сърцето ми никога не се е разтуптявало като видя Бейкър, а с време може да свикна и съвсем да не го виждам. Но позволете да ви кажа, Пърсел — продължи изведнъж той с неочаквана топлота, — че не знаете какво говорите. Защото един акр си е един акр. Може да не е за вас, комуто никога нищо не е липсвало. Но аз ще ви кажа, че ако майка ми имаше още един акр, щях да ям до насита, когато бях хлапе, и старата нямаше да се пребива от труд. Както и да е. Казвам го, макар че не интересува никого. Искате да си вървите, ще си вървите. Може да поплача малко на рамото на Смъдж като си отидете, но ще се опомня. Съгласен съм — продължи той. — Вървете си. Ще теглим жребие за дяловете и ще ви съобщим по Уайт къде са вашите. Може да имате доверие в Мак Лауд. Всичко ще стане както му е редът. Черните са си черни, белите са бели. И все едно тиранин ли или не, няма да ощетя нито с един пръст земя човек от моята кожа.

Пърсел тръгна към вратата, пребледнял и разстроен. Играта му беше напразна. Нямаше нито един коз. Единственото нещо, което можеше да стори, беше да напусне събранието. Но при все че това оттегляне го поуспокои, нищо не се постигаше с него.

— Довиждане, Пърсел — каза Мак Лауд, когато Пърсел стигна до вратата, последван от Джонс и Бейкър.

Пърсел го погледна, изненадан от тона му. Странно, в тоя миг в очите на Мак Лауд се съзираше съжаление. „Ще му бъде скучно — помисли Пърсел. — Той се забавляваше да насочва събранието против мене. Щом няма опозиция, няма и събрание — ясно. Счупих му играчката.“

— Довиждане — отговори Пърсел след минутно мълчание. — Ако искаш да подновиш събранието, знаеш условията ми.

— Зная ги и не ги желая — отвърна с величествено достойнство Мак Лауд.

Пърсел почти не усети приятното слънце, което стопли гърдите му. Беше побеснял, полудял от тревога. Бейкър вървеше от дясната му страна, а малкият Джонс — отдясно на Бейкър.

— Е-е, свърши се! — каза след малко Джонс.

Пърсел не отговори. Бейкър поклати глава, а малкият Джонс добави весело и възбудено:

— Какво ще правим сега? Ще образуваме ново събрание ли?

Бейкър го смуши с лакът в ръката.

— Точно така. Пърсел ще бъде водачът, ти — опозиция, а пък аз ще се въздържам.

— Аз говорех сериозно — подхвърли Джонс като смръщи вежди.

— Ами аз не говорех ли сериозно? — отвърна Бейкър.

Наближаваха колибата на Мезън и Джонс заяви намусено:

— Тръгвам по Улицата на пасатите. Прибирам се. Ще ви оставя.

— Остани с нас, Ропати — каза усмихнато Бейкър. — Ще минеш през Източния булевард. Остани де — добави той, като го улови за ръката. (А Джонс веднага изпъна мускулите й). — Остани. Нямаш представа колко се поучавам от приказките ти.

— Млъквай.

— Защо да „млъквам“?

— Млъквай, мръснико!

— Ех, че език! — извика обидено Бейкър. — Този остров е пълен с простаци. Ще го напусна.

— Виждаш ли тоя пестник? — запита Джонс, като го раздруса под носа му.

— Имам очи и виждам — отвърна смирено Бейкър.

— Ще ти го стоваря в ребрата.

— Поставям на гласуване това предложение — каза Бейкър с шотландско произношение. — Гласуването си е гласуване, сине, и всичко ще стане както му е редът. Предложение Ропати. Кой е за?

— Аз съм за — каза Джонс.

— Аз съм против. И архангел Гавраил също.

— Шт!

— Той не чува. Има уши, ама не чува.

— Амин! — каза Джонс. — Докъде стигна гласуването?

— Два гласа против. Един за. Предложението Ропати се отхвърля. Законът си е закон.

— Който нарушава закона, ще бъде обесен.

— Добре го рече, сине — каза Бейкър.

После заговори с обикновения си тон.

— Много съм доволен, че няма да срещам вече ония двамата. Ако имаше друг остров срещу тоя, щях да се заселя там.

— За какво говорите? — запита изведнъж Пърсел като вдигна глава.

— За друг остров срещу този.

— Мак Лауд ще поиска да го завладее — заяви Джонс.

— Слушайте — каза Пърсел, — искам да ви направя едно предложение.

— Нали казах? — извика Джонс със светнали от радост порцеланови очи. — Образуваме ново събрание!

— Ето какво искам да предложа — продължи Пърсел.

Замълча и ги загледа един подир друг.

— Ще повикаме таитяните и ще разделим земята си с тях.

— Искате да кажете нашите три дяла ли? — запита Бейкър и се спря. — Няма да ни се падне кой знае колко.

— По две трети от акра.

Замълчаха. Бейкър гледаше в земята, а мургавото му лице придоби изведнъж сериозно и напрегнато изражение.

— Какъв позор! — каза след малко той. — Мак Лауд и пасмината му ще имат по два акра, а пък таитяните и ние по две трети от акр!

И добави:

— Богати и сиромаси. Още от сега.

— Можеш да не се съгласиш — каза Пърсел.

— Не съм казал, че няма да се съглася — отвърна намусено Бейкър.

Тръгна отново и след малко добави:

— Но ми е досадно да мисля, че децата ми ще бъдат сиромашки деца.

Спря се, погледна небето и се провикна изведнъж гръмогласно, с искрящи от гняв кафяви очи:

— И то заради ония мръсници!

Изречението вървя кресчендо до „мръсници“, което бе изревано с невероятна сила.

Настъпи кратко мълчание. После Бейкър каза:

— Извинете.

— Предполагам, че ти олекна — отвърна Пърсел.

— Олекна ми. А сега да вървим.

— Къде? — запита Джонс.

— Да кажем на черните, че ще делим земята си с тях.

— Но аз не съм си казал мнението — заяви Джонс.

— Кажи го.

— За — каза Джонс. — Три гласа за. Предложението Пърсел се одобрява.

Засмя се. Бейкър погледна Пърсел. И двамата се усмихнаха.

Таитяните току-що бяха привършили всекидневната си обедна почивка, когато тримата англичани пристигнаха пред колибата им. Таитяните си лягаха много късно и ставаха много рано, но през деня си поспиваха по три-четири часа. Този навик бе създал у англичаните впечатление, че са „лениви“.

Подвижната стена на просторната колиба беше широко разтворена към юг. Когато наближи, Пърсел ги видя как се протягат и отпускат след съня. И таитяните ги бяха видели навярно, но освен Меани, който бе тръгнал да ги посрещне усмихнат по Уличката на канарата, никой не ги поздрави, нито си даде вид, че ги е забелязал.

Когато наближиха, Тетаити застана върху насипа, заграждащ колибата им, взе една секира и се залови да цепи пънове. Пърсел погледна с възхищение дългата извивка на атлетическата му снага, когато вдигаше с две ръце брадвата. Тялото му се извиваше назад като дъга. Секирата и тялото оставаха за миг във въздуха, после се стоварваха като удар с камшик, описвайки полукръга. Движението беше толкова бързо, че секирата оставяше сякаш синя следа по сребристосивото небе.

Пърсел се спря на два метра пред него, но Тетаити не благоволи да прекъсне работата си. Учтивостта на таитяните има в противовес редица дребни нахалства. Сегашното беше подчертано. Пърсел се ядоса и каза сухо:

— Искам да поговоря с тебе, Тетаити. По важен въпрос.

Тази пеританска рязкост не беше нещо обичайно у Адамо и Тетаити разбра, че го е засегнал. Позасрами се, задето го бе оскърбил безпричинно, задържа секирата тъкмо когато щеше да я вдигне във въздуха и я остави на земята. После махна с ръка към колибата, за да привлече вниманието на братята си, седна на един от околните пънове и направи знак на тримата перитани да си изберат къде да седнат. Това беше полуучтиво. Прие разговора, но не ги покани да влязат и седна преди тях.

Пърсел помълча, преди да заговори. Той никога не се бе чувствувал особено близък с Тетаити. Смущаваше го студенината на държането му. Тетаити беше висок и мускулест като Меани, но макар и едва тридесетгодишен, по лицето му нямаше нито следа от младост. Две дълбоки бръчки бяха издълбани от двете страни на устата му, отвесна бразда прорязваше челото между веждите, а очите, заслонени зад тежки клепачи, нямаха кротостта, която лъхаше от очите на Меани.

Пърсел започна с обичайните учтиви приказки за времето, риболова и реколтата. Бейкър и Джонс седнаха зад него, предварително примирени с дългото и неразбираемо за тях бръщолевене. Докато Пърсел говореше, Меани седна срещу него, отдясно на Тетаити. Сложил лакти на коленете си, кръстосвайки и разделяйки пръсти, той бе навел глава, с устремен в земята поглед. Оу и Тими застанаха отляво на Тетаити, но малко по-назад. А Меоро и Кори, свързани с тясно приятелство откато Кори едва не уби Меоро на борда на „Блосом“, си останаха на прага на колибата, дето бяха седнали, с провиснали навън крака.

— Тетаити — каза най-после Пърсел, — става нещо много сериозно. Уили, Ропати и аз напуснахме събранието на пеританите.

Тетаити кимна леко. Това значеше: „Това доверително съобщение е чест за мене.“ Беше учтивост, с която все пак се спазваше разстоянието помежду им. Внимателният му поглед зад тежките клепачи не се отделяше от Адамо, без да проявява обаче нетърпение за повече подробности.

— Събранието реши да разпредели земите — заговори отново Пърсел. — Подялбата е несправедлива, затова ние напуснахме.

Тетаити продължаваше да мълчи. Лицето му не изразяваше нито любопитство, нито учудване.

— Събранието — изрече на един дъх Пърсел — реши да раздели земята на девет дяла, вместо на петнадесет.

Не отделяше поглед от Тетаити и по-скоро долови, отколкото видя вълнението между таитяните. Нищо определено — нито възклицание, нито мръдване. Само внезапно напрежение. И самият Тетаити не мръдна, само очите му станаха по-твърди.

— Скелетът — продължи Пърсел — предлага таитяните да обработват земите на пеританите, като им се заплаща в натура.

Тетаити се изсмя подигравателно и нищо повече.

— Това предложение е оскърбително — каза Оу, като скочи. — Ние не сме слуги на пеританите.

Оу беше висок и як, с простодушно лице. Почти никога не отваряше уста и оставяше на Тими грижата да изказва мнението му. Обаждането му изненада всички, дотолкова го смятаха неспособен да говори пред хората. Зачакаха не без любопитство какво ще каже по-нататък. Но това беше всичко. Двете произнесени изречения бяха изчерпали цялото му красноречие. Сам той, докато сядаше на мястото си, се засрами, че е заговорил пръв, и то за да се изкаже толкова зле. Знаеше, че не притежава поетически дар, а в Таити това е първата добродетел на общественика.

— Думата ти е права, Оу — заяви Пърсел. — Предложението е оскърбително. Повторих го, само защото Скелетът го бе направил. Но аз идвам да направя друго предложение.

Той протегна двете си ръце, за да включи Джонс и Бейкър.

— Предлагам да споделим с вас нашите три дяла.

Последва мълчание. Най-после Тетаити отвори уста:

— Не е справедливо — каза той с плътния си, дълбок глас. — Уили, Ропати и Адамо са трима. Ние, таитяните, сме шестима. Ще имаме три дяла за девет души, а те ще имат шест дяла за шест души.

Нито дума за благодарност към Пърсел. Млъкна, сякаш чакаше ново предложение. Тъй като и Пърсел мълчеше, настъпи кратка неловкост.

Меоро се отдели от Кори, стана, клекна до Тетаити и вдигна поглед към него, сякаш иска думата. Имаше едро, весело и откровено кръгло лице.

Тетаити спусна тежките си клепачи в знак на съгласие.

— Ти, Адамо — заяви Меоро като се поизправи, — и ти, Уили, както и ти, Ропати, нямате студена кръв. Великодушно беше да кажете: даваме ви трите си дяла. Вашето предложение ми е много приятно. Но Тетаити каза право: не е справедливо. Защо Скелетът ще има повече земя от Адамо, Ропати или Меоро? — продължи той като сложи едрата си ръка върху четвъртития си гръден кош. — Не, не е справедливо.

Говорил бе с голямо увлечение и си пое дъх, сякаш се бе запъхтял.

— В Таити — добави той — щом някой главатар извърши несправедливост, всички отиват при него и му казват: „Ти направи нещо, което не биваше да правиш. Сега ще го оправиш.“ Чакат един месец. Ако дотогава главатарят не оправи грешката си, двама души отиват нощем и забиват копие във вратата на хижата му. След това чакат още един месец. Ако и след тоя месец главатарят не направи нищо, обграждат нощем хижата му, подпалват я, а като излезе го убиват.

— Ами ако главатарят има приятели? — запита след малко Пърсел.

— Ако не са се отказали от него, убиват и тях.

— Ами ако главатарят има много приятели и те започнат да се отбраняват?

— Тогава започва война.

— А как се прекратява войната?

— Като убият главатаря и всичките му приятели.

— Много кръв ще се пролее — каза Пърсел.

Погледна Тетаити и добави спокойно:

— А пък аз смятам, че не бива да се пролива кръв.

Тетаити повдигна бавно тежките си клепачи, втренчи очи в Адамо и заяви тържествено, сякаш изричаше присъда:

— Тогава си приятел на лошия главатар.

— Не съм негов приятел — отвърна твърдо Пърсел. — Напуснах събранието на пеританите, за да покажа, че не го одобрявам. И дойдох да споделя земята си с тебе.

Тетаити кимна.

— Адамо — каза той, — ти си добър човек. Но не стига да си добър. Ти казваш: „Споделям с вас неправдата.“ Това обаче не премахва неправдата.

Чу се одобрителен шепот. Когато той стихна, Меани раздели ръце, сложи ги на коленете си и заяви:

— Думата на брат ми Тетаити е права. Но не е вярно, че Адамо е приятел на лошия главатар. Той се бори против него със смелост, със слово и с хитрост. Още отначало се бори против него. Не бива да отвръщаме глава от брат ми Адамо затова, че Адамо не иска да се пролива кръв. Когато става дума за кръв, Адамо има разбиранията на моа. Аз, Меани, главатарски син, откривам рамото си пред Адамо — добави той като стана.

Изправи се в целия си ръст, пое дълбоко дъх, премести тежестта на тялото си върху десния крак и застана неподвижен, отпуснал до бедрата своите закръглени мускулести ръце, навел глава на една страна, спокоен и величествен като статуя.

И продължи:

— Хора, не бива да съдим Адамо както бихме съдили друг перитани. Много перитани са идвали в големия остров Таити, но никой не е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова румено лице като Адамо. Погледнете, хора, румените бузи на Адамо! — извика Меани като раздвижи изящно ръка и снага, сякаш прозрачната кожа на Пърсел беше сама по себе си поръчителство за почтеността му.

Доводът се стори на Пърсел смешно неуместен, но повлия на таитяните. Те погледнаха почтително румените бузи на Пърсел. Почтителността им се удвои, когато той се изчерви.

— И ето че този човек — продължи Меани, — чиито бузи приличат на зората, идва при нас и ни казва: „Ще споделя земята си с вас.“ И на мене, Меани, главатарски син, това предложение е приятно. Не е справедливо. Но е приятно.

После протегна широко и изящно ръка, с жеста на Оту, и каза като скандираше думите, сякаш пееше някаква поема:

— Адамо не донесе правда. Но донесе приятелство.

Ръката му се отпусна до тялото едновременно с прегъването на коляното и той седна, удължавайки това изискано движение.

— Добре го каза! — заяви разпалено Меоро, а Кори повтори:

— Добре го каза!

После стана, размаха дългите си ръце на горила, седна до Меоро и опря рамо о неговото.

Сега се изправи Тими. И Пърсел усети веднага някаква заплаха във въздуха. Но във външността на Тими нямаше нищо заплашително. Той беше най-дребен, най-слаб и положително, най-хубав от таитяните. Голобрадото му лице беше озарено от очи на антилопа, — продълговати, тесни, опънати към слепоочията и засенчени от дълги, гъсти ресници. Ирисът беше толкова голям, че заемаше почти целия процеп, като оставяше само в двата ъгъла малко местенце за синкавото бяло на окото. Това придаваше на погледа му тъжна кротост, на която човек можеше все пак твърде рядко да се възхити, защото Тими държеше обикновено клепачите си спуснати, като девица.

— Меани — започна той с плътен и мек глас — каза, и не каза, че Адамо е моа. А може би Адамо е наистина моа. Може и Уили да е моа. А може и Ропати. Може мнозина между пеританите да са моа…

Нахалството на този увод беше очевидно, а още по-очевидно беше старанието на Тими да не поглежда Адамо. „Този е враг“ — помисли Пърсел.

— Тримата перитани, които са тук — продължи Тими, без да поглежда ни един от тях, — идват и ни казват: „Към вас, таитяни, бе извършена неправда. Ние се обявяваме против тази неправда. И ще разделим земите си с вас.“ А ние, таитяните, казваме: „Тази подялба не е справедливост. Не я искаме.“ Тогава тримата перитани си отиват, получават земята си и я обработват. Ние оставаме без земя.

Тими вдигна десница, протегна я напред и разпери пръсти. Въздействието на този жест беше поразително. Човек би казал, че държи в ръцете си пръст, която се изсипва между пръстите.

— Така — подхвърли той все още с разперени пръсти — тримата перитани си имат земя, а пък ние нямаме нищо.

После отпусна ръка до тялото си и добави с хаплива насмешка:

— И въпреки това, тримата перитани се обявяват против неправдата.

Той замълча, погледна Кори и Меоро, сякаш държеше непременно да ги убеди, и продължи със същата насмешка в гласа:

— Когато разпределяха жените, тия трима перитани пак се обявиха против решението. Приятно е да ги виждаме, че се обявяват против, защото така разбираме, че са наши приятели. Но от това обявяване против не излезе нищо. И след него за шестимата таитяни има три жени. А тримата перитани си имат всеки по една жена.

Тими седна. Пърсел се възхити от изкуството, с което бе оставил да се подразбере, че след като се обявяват против неправдата, тримата перитани се възползуват от нея…

Пърсел вдигна поглед и срещна втренчените в него погледи на Кори и Меоро. Бяха приятелски и го насърчаваха да отговори. След това погледна Тетаити. И той очакваше отговор. Що се отнася до Меани, вирнал нос, с уморен поглед, той разчекваше устата си от прозявка, за да покаже колко малко зачита приказките на Тими. „Възможно ли е — помисли Пърсел — речта на Тими да ми е донесла повече полза, отколкото вреда пред другите?“

— Тими — започна той като се изправи, — това, което каза, може да се предаде горе-долу така: всички перитани са лоши, и тримата перитани пред нас са лоши като другите. А на това отгоре и лицемери.

Пърсел замълча, сякаш искаше да даде на Тими време да се възмути от мисълта, която му приписваше. Но Тими не трепна. Седеше с кръстосани нозе на земята отдясно на Тетаити и гледаше коленете си.

— Ако мислиш така, Тими — заговори отново Пърсел, — мисълта ти не е права. При подялбата на жените справедливостта изискваше да се каже: „Всяка жена да си избере тане.“ Но в такъв случай, ти знаеш, че Ивоа щеше да избере мене, а пък Авапуи — Уили. Амурея щеше да избере Ропати. Така че, както виждаш, в случая с жените нищо нямаше да се измени.

Помълча и каза отривисто:

— Ние не сме се възползували от неправдата.

Кори и Меоро поклатиха одобрително глави, Меани се усмихна. А Тетаити се обърна едва-едва към Тими и каза твърдо, пренебрежително, но без да повиши глас:

— Думата на Адамо е права. Жените, които спомена, непременно щяха да изберат тия трима перитани. По тоя въпрос няма защо да им се сърдим.

Помълча и продължи:

— Трябва да внимаваме да се отнасяме справедливо към Адамо. Възможно е някой ден аз, Тетаити, да сметна Адамо за враг поради причината, която вече казах и след миг ще повторя. Но не бива да се забравя: Адамо говори нашия език. Адамо ни обича. Адамо е учтив като сянката. Адамо — продължи той във внезапен поетичен изблик — е по-кротък от зората, която носи в бузите си. Освен това, не желае неправда.

Замълча отново. Лицето му постепенно се затвори, преди той да продължи:

— И все пак, Адамо не иска да действува, за да предотврати неправдата. С това, както казах, е приятел на лошия главатар. А приятелят на лошия главатар не може да бъде наш приятел.

Пърсел преглътна слюнката си и каза беззвучно:

— Готов съм да действувам, ако има друг начин на действие извън описания от Меоро.

Тетаити отговори, отвърнал поглед:

— Прецени сам: няма друга възможност.

— Такова ли е мнението на всички? — запита след малко Пърсел.

— Който не мисли така, да каже подкани ги Тетаити.

Погледът на Пърсел обходи бавно лицата на таитяните. Никой не отвори уста. Меани беше неподвижен, стиснал дясната си ръка в лявата, втренчил поглед в земята, с решително изражение. И той беше съгласен с Тетаити.

— Моля Еатуа да няма война — промълви Пърсел.

Настъпи мълчание. После Тетаити каза замислено:

— Ако има война, ще трябва да избереш на коя страна да бъдеш.

Пърсел стана.

— Няма да взема оръжие — отвърна глухо той. — Нито против лошия главатар. Нито против вас.

Тежките клепачи на Тетаити се спуснаха над очите. Той взе секирата, която бе оставил до нозете си, стана, обърна гръб на Пърсел и се залови отново да сече пънове.