Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 9
На нас ни трябва говоран

Ние с Алиса тръгнахме пеша към пазара, а на всъдехода наредихме да дойде там след два часа.

Утрото беше хубаво, ясно; небето — чисто, оранжево; облаците — леки, зелени; пясъкът под краката ни — мек, небесносин.

Излязохме на главната улица на града. От двете й страни бяха наредени хотели. Те никак не си приличаха помежду си, защото всеки беше строен специално за жителите на една или друга планета от звездната система.

Там имаше един хотел — „Крак“, който изглеждаше като детско балонче с диаметър сто метра. Изпод хотела стърчаха краищата на антигравитатори. В него отсядаха свикналите с безтегловността скитници, които нямаха собствена планета. Те летяха на метеорити и в кометни потоци и там разпъваха шатрите си.

След това отминахме хотел „Чудесно място“. Този хотел също бе кълбо, но твърдо, масивно, наполовина вкопано в земята. На него видяхме табела: „Само за жители на метанови планети“. През неплътно затворената врата съскаше струйка газ.

Следващият беше хотел „Тиган“, стените му бяха нажежени — не можеш да се допреш, независимо от стоте слоя изолация. В „Тиган“ се настаняваха жители на такива звезди, където къпането в огнена лава е както у нас къпането в езеро през лятото.

Имаше хотели, висящи във въздуха и заровени в земята, имаше с врати на покрива и изобщо без прозорци и врати. И изведнъж видяхме малко здание с колони, най-обикновени прозорци и най-обикновена врата. Над нея имаше табела: „Волга-майчица“.

— Гледай, татко, това сигурно е за хора! — каза Алиса.

Спряхме пред хотела, защото ни беше приятно да го видим — все едно, че срещаш стар познат.

От хотела излезе висок човек с униформа на космонавт от търговския флот. Той ни кимна и ние го заговорихме:

— Здравейте. Вие откъде сте?

— Докарахме от Земята на планетата Блук регенератори за кислород — отвърна той. — Може би сте чули, тук се случи неприятност — едва не загубиха всичкия си кислород.

Докато аз разговарях с космонавта, Алиса стоеше до мен и разглеждаше хотела. Изведнъж ме хвана за ръката:

— Татко, гледай кой е там.

До прозореца на третия етаж стоеше доктор Верховцев и ни гледаше отгоре. Като срещна погледа ми, веднага се дръпна от прозореца.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Той не би успял да долети дотук.

— Да отидем да попитаме как се е озовал тук — предложи Алиса.

Вратата на хотела беше резбована, тежка, с позлатена извита дръжка. Отвътре фоайето беше обзаведено като болярска стая. Стените бяха нарисувани с нарвали и красиви девойки, а наоколо имаше широки пейки. Изглежда ушанските архитекти бяха гледали известната двадесетсерийна телевизионна постановка на „Борис Годунов“. Спрях насред болярските палати.

— Почакай, Алиса — казах аз. — Това не ми харесва.

— Защо?

— Разсъди сама: ние току-що се разделихме с доктор Верховцев, долитаме тук, а стражниците ни казват, че той едва не е погубил планетата, защото продавал бели червеи, и в същото време ние го виждаме на прозореца на хотела.

— Точно затова — каза Алиса — трябва да го питаме какво става.

— Добре — съгласих се аз и се приближих до дългата маса, зад която между препариран лебед и пластмасова кофа, стоеше ушат портиер в бяло мундирче.

— Кажете, моля — попитах аз, — в коя стая е настанен доктор Верховцев?

— Един момент, добри юначе — отговори портиерът, като отметна ушите си на гърба и отвори грамадна книга с кожена подвързия със закопчалки. — Верховцев… — мърмореше си той, — Ве-ръ-хо-въ-цев… Ето Верховцев!

— В коя стая е?

— В осма одая. На третия етаж — каза портиерът. — А вие приятели ли сте му?

— Познати — предпазливо отвърнах.

— Печално — каза портиерът, — че такъв лош и груб наемател има такива добри на вид познати.

— Защо — попитах, — обидил ли ви е?

— Вървете — отговори портиерът. — Одая номер осем. И му кажете, на поганеца, че ако продължава да вари кренвирши върху леглото и да чупи роботите-камериери, ще го помолим да напусне нашия многоуважаван хан.

— А на мене ми се стори, че Верховцев е много тих човек — казах аз на Алиса, докато се качвахме по стълбите.

Насреща ни слизаха хора — линеанци, фиксианци и други същества, които живеят на планети със същите условия като на Земята. Някои от тях носеха клетки, аквариуми, албуми с марки или само чанти. Бързаха към пазара.

Осма стая се намираше в края на дълъг коридор, постлан с много персийски килими. Спряхме пред пластмасова, имитираща дъбово дърво врата и аз натиснах звънеца.

Никакъв отговор.

Тогава почуках. От лекия натиск вратата се отвори. Малката стая беше обзаведена и украсена според илюстрациите в историческите романи за живота на Земята. Имаше кристален полилей и газена лампа без фитил, волфрамов самовар и японски параван. Но Верховцев го нямаше.

— Докторе — повиках аз, — тук ли сте?

Никакъв отговор.

Алиса влезе в стаята, погледна зад паравана. От вратата аз й казах:

— Да си вървим, неудобно е да нахълтваме в чужда стая…

— Сега, татко — отговори Алиса.

Зад гърба си чух нечие бързо дишане. Огледах се. До вратата стоеше много дебел човек в черен кожен костюм. Той имаше дебели устни и няколко брадички, които се пластяха над яката му.

— Кой ви трябва? — попита той с много висок, нежен, детски глас.

— Търсим наш познат — отговорих аз.

— Извинете, аз живея в съседната стая — каза дебеланкото — и чух как преди пет минути човекът, който живее тук, излезе. Затова реших да ви предупредя.

— А знаете ли къде е отишъл?

Дебеланкото почеса брадичките си, помисли малко и каза:

— Мисля, че на пазара. Къде другаде да отиде?

Излязохме от хотела и тръгнахме към пазара. „Странен човек е този доктор Верховцев“ — мислех си аз.

Минахме покрай хотел, направен като аквариум — в него живееха обитатели на планети, покрити с вода, — и покрай хотел, който приличаше на чайник. От нослето на чайника излизаше пара — там живееха куксите от Парасел. На тяхната планета е горещо, водата кипи и планетата е обвита с гореща пара.

От хотелите излизаха техните гости. Много от тях се движеха в най-различни скафандри. Едни пълзяха по земята, други летяха над главите ни. Между краката ни се мяркаха колекционери малко по-големи от мравки, а редом с тях шествуваха колекционери малко по-малки от слон.

Колкото приближавахме към пазара, толкова по-гъста ставаше тълпата и аз хванах Алиса за ръка, да не би без да иска да настъпи някого или някой да настъпи нея.

Пазарът се бе разпрострял на много километри. Той бе разделен на няколко сектора. Отначало ние минахме през сектора на събирачите на миди. След това прекосихме сектора на колекционерите на книги, с труд си пробихме път през пълния с хора сектор на събирачите на минерали и скъпоценни камъни. През редовете с цветя минахме доста спокойно, само на едно място ми се наложи да взема Алиса на ръце, защото едва не й стана лошо от миризмата на фиксианските рози.

Но когато стигнахме до сектора на филателистите, Алиса ме помоли:

— Почакай.

Километровата площадка беше запълнена със сгъваеми масички. Както ми каза един от постоянните посетители, масичките били четиринадесет хиляди и триста. Край тях седяха филателистите — по двама, а някъде и по четирима. И си разменяха марки. Тези, за които нямаше място край масичките, разменяха прави или се разхождаха наоколо. Алиса си купи серия обемни движещи се марки с изображения на сириански птици, черногорска марка от 1896 година, албум за фиксиански марки, който сам поставяше марката на нужното място, щом я приближиш до него. След това размени черногорската марка срещу две марки от планетата Шешинера.

— Това е специално за тебе, татко — каза тя.

Едната марка беше съвсем бяла, на втората се виждаше само надпис със ситни букви: „Млад склис на паша“.

— Татко, ти искаше да узнаеш нещо за склисите.

— Но къде е склисът?

— Склисът ще се появи утре — каза онзи дебеланко, когото срещнахме в хотела. Той ни бе догонил.

— Как така утре?

— На тези марки изображението не се появява всеки ден, а само на четни дати — обясни дебеланкото.

— А какво ще има на втората марка?

— На втората? На втората нищо няма да има. Тя е погасена.

— Тогава за какво ни е? — учудих се аз.

— Това е много рядка марка. Жителите на Шешинера не обичат да пишат писма и затова почти всички марки от тяхната планета са неизползувани. А празните марки са много редки. Вашата дъщеря е постъпила добре, като е купила такава рядка марка.

Като каза това, дебеланкото махна с ръка и подскачайки забърза по-нататък.

Ние едва не се загубихме в секторите, подсекторите и отделите на пазара. Но ето че пред нас се чуха птичи гласове, ръмжене на животни и писукане на насекоми. Излязохме на един площад, изпълнен с клетки, аквариуми, рибарници, кошари. Това беше секторът за космически животни.

Даже на мен, опитния космобиолог, ми беше много трудно да се ориентирам в това, което видяхме. Животните и птиците бяха най-разнообразни, а пък понякога стопаните им бяха толкова необикновени, че започнах пътешествието си с груба грешка. Приближих се до една тъмносиня птица на три двуметрови жълти крака. От краката й се беше проточила верижка към стопанина й, съставен от разноцветни топки неизвестен другопланетец, и го попитах колко струва прекрасната птица. И изведнъж птицата ми отговори на добър космически език:

— Аз не се продавам. Но ако искате мога да ви продам кълбовидния разноцветник. И ще ви помоля да не ме обиждате.

Оказа се, че съм сбъркал кой кого държи на верижката. Околните търговци и колекционери се разсмяха, а птицата се разсърди и ме чукна по главата с дългия си клюн.

Побързах да се отдалеча, защото птицата бе обзета от гняв и вече бе започнала да се прицелва за следващия удар.

— Татко — каза изведнъж Алиса, — ела тук. Гледай колко е интересно.

Аз се откъснах от разглеждането на кристалните бръмбари, които отдавна искахме да купим за зоологическата градина, и се обърнах към нея.

Алиса се бе спряла пред голям празен аквариум. До него имаше столче, на което седеше джудже.

— Татко, гледай какви интересни животни продава този човек.

— Нищо не виждам — признах аз. — Аквариумът е празен.

Човечето тъжно въздъхна и избърса една сълза.

— Не сте първият — каза той, — не сте първият.

— А какво има във вашия аквариум? — вежливо попитах аз. — Микроорганизми?

— Не, това е ужасно! — каза джуджето. — Аз ще си отида. Завинаги ще си отида.

— Татко — прошепна Алиса така високо, че се чуваше на десет метра, — там има невидими въздушни риби. Той сам ми каза.

— Невидими?

— Момиченцето е право — каза джуджето. — Това са най-обикновени невидими риби.

— Много интересно — казах аз. — А как ги хващате?

— С мрежи — отговори джуджето. — С невидими мрежи. Рибите летят-летят, влизат в невидимите мрежи и аз ги нося в къщи.

— А може ли да подържа една? — попитах аз.

— Да подържите? — джуджето много се учуди. — А как ще я държите?

— В ръце.

— Но вие няма да я удържите.

— Защо?

— Защото тези въздушни риби са много хлъзгави. Те се изплъзват, щом ги докоснеш. Не ми ли вярвате?

Не отговорих. Тогава джуджето размаха ръчички и възкликна:

— Моля! Гледайте, хващайте, пускайте на свобода! Правете каквото искате! Унижавайте ме! Оскърбявайте ме!

Джуджето смъкна от аквариума голям парцал, здраво хвана ръката ми и ме накара да я пъхна в аквариума.

— Е? — крещеше то. — Е? Хванахте ли? Нищо няма да хванете!

Ръката ми усещаше само пустота. В аквариума нямаше никакви риби.

— Тук няма нищо — казах аз.

— Ето, виждате ли? — обляно в сълзи, джуджето се обърна към наобиколилите ни любопитни. — Той се убеди, че рибите са толкова хлъзгави, че не могат да се хванат, но не иска да признае.

Аз разбърках с ръка празния аквариум и едва я бях извадил, когато джуджето отново закрещя:

— Той пусна всичките ми риби! Той ги изплаши! Нима не предупредих, че не трябва да се бърка с ръка в аквариума? Сега съм просяк! Разорен съм!

Зрителите недоволно роптаеха на двадесет езика и ме гледаха осъдително.

Даже Алиса каза:

— Защо направи така, татко?

— Нима не разбирате — обърнах се аз към окръжаващите, — че в аквариума няма нищо?

— Откъде да знаем? — отговори ми с въпрос жител на планетата Икес, раиран като тигър, с бели мустаци. — А ако той е прав? Ако рибите са невидими и не могат да се хванат? Как можем да проверим, че не казва истината?

— Правилно — подкрепи го един ушан. — Защо му трябва да лети от друга планета, за да докара празен аквариум?

— За да го продава всеки ден отново — казах аз.

Но никой не ме слушаше.

Наложи се да платя на тъжното джудже десет редки риби. Джуджето изглежда не очакваше, че толкова бързо ще се предам и беше трогнато, благодареше и обещаваше, че ако хване невидима риба, непременно ще ми я донесе. А когато вече се канехме да тръгваме, то каза:

— Момиченце, разреши ми да ти направя малък подарък.

— Моля — каза Алиса. — Много ще се радвам.

— Вземи.

— Джуджето порови из джоба и извади оттам празната си ръка. Сви дланта си, сякаш в нея имаше нещо и я протегна на Алиса.

— Това е — каза той — шапка-невидимка. Вземи я, не се срамувай. Обичам да правя на добрите хора безценни подаръци. Само внимателно. Шапката е изтъкана от толкова фина тъкан, че няма тегло и не може да се почувствува.

Алиса благодари на мошеника, направи движение, сякаш прибира подаръка в чантата си, и ние тръгнахме по-нататък.

Изведнъж под краката ни се хвърли неизвестно същество. То изглеждаше като пухкаво кълбо на пръчици и стигаше до коленете ни. Това същество имаше чуден цвят — яркочервено на бели точки, като гъба мухоморка.

— Дръж го, татко! — извика Алиса. — Избягал е от някого.

— В никакъв случай — казах аз, като прибирах в джоба си празния портфейл. — Може това да не е животно, а колекционер, който търси избягало животно. Аз ще го хвана, а той ще извика полицията, защото съм го оскърбил, като не съм се сетил колко е умен.

В този момент видяхме, че след червеното кълбо бързаше дебела двуглава змия в блестящ, преливащ се скафандър.

— Помогнете — крещеше тя. — Индикаторът избяга!

Червеното кълбо се опита да се скрие в краката ми, но змията протегна едно от стоте си крачета, които се поклащаха отстрани, и хвана беглеца. Той веднага промени цвета си от червен на жълт и прибра първите си крачета.

— Извинете — казах аз на дебелата змия, — какво е това животно?

— Нищо интересно — отвърна змията. — На нашата планета има много такива. Наричаме ги индикатори. Те не могат да говорят, но изменят цвета си в зависимост от настроението. Получават се много интересни цветове. Нямате ли парченце захар?

— Не — казах аз.

— Жалко — отговори змията и измъкна отнякъде парче захар.

Като видя захарта, кълбото стана на лилави петна.

— Радва се — каза змията. — Нали е красиво?

— Много — съгласих се аз.

— Нарочно измисляме за тях различни усещания, за да погледаме необикновени цветове. Искате ли да го ударя? Ще стане черно.

— Не, недейте — казах аз. — Бихте ли го продали за Московската зоологическа градина?

— Не — отвърна една от главите на змията; в това време другата мълчаливо увисна надолу. — Мога да го заменя.

— Но аз нямам с какво да го заменя.

— Ето с това нещо, с това зверче — каза змията и показа едновременно с десет крачета към Алиса.

— Не може — казах аз, като се мъчех да не се сърдя, защото съвсем скоро самият аз приех разумно същество за неразумна птица — Това е дъщеря ми.

— Пфу, какъв ужас! — гневно възкликна змията. — Аз незабавно ще извикам пазителите на реда. Та това е забранено!

— Кое е забранено? — учудих се аз.

— Забранено е да се търгува със собствените деца. И да се разменят срещу животни също е забранено. Нима не сте чели правилата при входа на пазара? Вие сте изверг и варварин.

— Нищо подобно — засмях се. — Аз мога да продам Алиса със същия успех, както и тя мене.

— Още по-лошо! — закрещя змията, притискайки до гърдите си цветното кълбо: индикаторът май се беше поуплашил, защото беше станал бял с червени кръстчета по гърба. — Дъщеря продава собствения си баща! Къде сте виждали такова нещо?

— Честна дума — замолих се аз, — ние не се продаваме един друг? У нас на Земята въобще не е прието бащите да продават децата си, а децата — родителите си. Ние просто дойдохме заедно да купим някакви редки животни за нашата зоологическа градина.

Змията помисли малко и каза:

— Просто не знам да ви вярвам ли, или не. По-добре да попитаме индикатора. Той е толкова чувствителен. — Тя наклони и двете си глави към индикатора и го попита: — Може ли да се вярва на тези странни същества?

Индикаторът стана изумруденозелен.

— Колкото и да е странно, той твърди, че може.

Змията се успокои и добави вече със съвсем друг тон.

— А ти искаш ли да те дам на тях?

Индикаторът стана златен като слънчев лъч.

— Много иска — преведе емоциите му змията. — Взимайте го, докато не съм се отказала. И вземете справочника „Как да храним индикаторите и как да предизвикваме нежно розови емоции“.

— Но аз не знам какво да ви дам в замяна.

— Нищо — каза змията. — Аз ви оскърбих с подозренията си. Ако в замяна на индикатора вие се съгласите да ми простите, аз до вечерта ще бъда щастлива.

— Разбира се, ние не ви се сърдим — казах аз.

— Никак — потвърди Алиса.

Тогава змията размаха множеството си крачета, кълбото-индикатор излетя във въздуха и падна в ръцете на Алиса. Той си остана златен, само по гърба му като живи пробягваха небесносини линии.

— Той е доволен — каза змията и бързо отпълзя, без да слуша възраженията ни.

Индикаторът скочи от ръцете на Алиса и тръгна след нас, поклащайки се на тънките си прави крачета.

Срещнахме цяло семейство ушани. Големият ушан, чиито уши бяха по-големи от ушите на слон, неговата жена-ушанка и шест ушанчета. Те носеха канарче в клетка.

— Гледай! — възкликна Алиса. — Това канарче ли е?

— Да.

— Това не е канарче — строго каза бащата-ушан. — Това е райска птица. Но ние съвсем не искахме да я купуваме. Ние търсехме истински говоран.

— И не намерихме — в хор казаха ушанчетата, правейки вятър с ушите си. — Няма нито един говоран.

— Това е много чудно! — каза ни ушанката. — Миналата година половината пазар беше пълен с говорани, а сега няма нито един. Вие знаете ли защо?

— Не — казах аз.

— И ние не знаем — отговори ушанът. — Ще се наложи да отглеждаме райски птици.

— Татко — каза Алиса, след като те си отидоха, — на нас ни е нужен говоран.

— Защо? — учудих се аз.

— Защото на всички им трябва говоран.

— Добре, да вървим да търсим говоран — съгласих се аз. — Само че първо ти предлагам да видиш паяка-тъкач-троглодит. И ако ни го дадат, непременно ще го купим. Това е заветната мечта на нашата зоологическа градина.