Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 16
Огледалните цветя

Алиса хвана верижката, за която беше вързан говоранът. Птицата не се съпротивляваше, не възразяваше, сякаш разбираше какво искат от нея. Тя бавно летеше над храстите и ако ние изоставахме, издигаше се малко по-високо и кръжеше във въздуха, изчаквайки ни. Беше трудно да се върви, защото на тази планета никой не беше проправял пътечки за нас. Налагаше се да прекрачваме през изгнили стволове, да се промъкваме през лиани и бодли, да преминаваме през бързи ручеи.

Жълтите гущери с високите дълги крака изскачаха изпод пъновете и с писък се разбягваха, предупреждавайки горските обитатели, че идват чужди.

След това попаднахме на една поляна, обрасла с множество бели хищни цветя. Цветята високо мляскаха, поглъщайки пеперуди и пчели, и се протягаха към нас, като ни хващаха с листата си за краката. Но не можеха да отхапят обувките ни и затова се ядосваха и даже ръмжаха. Зад рядката горичка се откри още една поляна. Цветята по нея бяха червени. Те се оказаха много любопитни: щом се появихме иззад дърветата, всички листенца се обърнаха към нас, сякаш ни наблюдаваха и ни душеха. Над поляната се разнасяше шепот.

— Големи клюкари са — каза Алиса, — сега до довечера ще обсъждат с какво сме били облечени и как сме вървели.

Още дълго чувахме шепота и мърморенето на любопитните цветя.

Това беше планета на цветята. През този ден видяхме цветя, които се биеха помежду си; цветя, които щом ни видеха, се криеха под земята; цветя, които скачаха от едно място на друго, размахвайки във въздуха дългите си корени, и много обикновени цветя, сини, червени, зелени, бели, жълти, кафяви и на точки. Някои растяха в земята, някои — по дърветата или храстите, други по скалите, във водата или бавно се носеха във въздуха.

Около два часа тичахме след говорана. Накрая страшно се изморихме.

— Почакай! — извиках аз на говорана. — Трябва да си починем.

Скрихме се под едно голямо дърво, за да не ни види кръжащата над нас птица Крок, и се настанихме на сянка. Говоранът кацна на един клон над нас и както винаги задряма. Той е ленива птица и когато не говори или не работи, винаги дреме.

Полосков седна, облегна гръб на стъблото и със съмнение попита:

— Ами ако говоранът е решил просто да се поразходи?

— Даже не си мисли така! — възмути се Алиса. — Ако мислим така, по-добре да се върнем обратно.

Неочаквано слънцето залезе зад върховете на дърветата и настъпи късата нощ. Веднага на небето се изсипаха звезди.

— Гледай — каза Алиса, — една звезда се движи.

— Това сигурно е астероид — предположих аз.

— А може би кораб — каза Алиса.

— Откъде ще се вземе тук кораб?

Звездата се скри зад дърветата. След пет минути настъпи разсъмването. Този път едновременно три слънца от три страни се появиха на небето и стана много светло и горещо. Наоколо зажужаха пчели и запяха щурчета.

— Време е да ставаме — каза Полосков, като се надигна, — говоранът ни вика по-нататък.

— Напред! — извика говоранът с гласа на Първия капитан. — Напред, пък там ще видим! — След това добави със съвсем друг глас: — „Да се бориш и да търсиш, да намериш и да не се предадеш“, както е казал знаменитият капитан Скот.

— Татко, виждаш ли — каза Алиса, — той ни ободрява. Скоро ще стигнем.

Аз не споделях възторзите на Алиса. Знаех какво ще видим, ако наистина говоранът ни водеше към мястото на кацането на Втория капитан. Ще видим оплетени с лиани и обрасли с цветя останки от „Синята чайка“. От самия капитан сигурно не е останала и следа. Но вървях след Полосков.

Промъквахме се през гъсталака още час и половина и изведнъж говоранът се издигна нагоре, сякаш проверяваше дали няма да се скъса верижката.

— Запомни това място! — извика той отгоре. — Запомни това място, капитане!

След това гласът се измени и от височината до нас стигнаха думите:

— Дръжте птицата! Хванете птицата! Не я изпускайте жива!

— На кого подражава? — попита Алиса.

— Не зная — отвърна Полосков. — Може би на Верховцев?

Говоранът търсеше нещо.

— Пусни верижката — казах на Алиса.

Тя ме послуша. Говоранът се издигна още по-високо, превърна се в точка сред облаците и веднага като камък започна да пада надолу.

— Намерил е — каза Полосков.

Но видяхме, че птицата Крок гони говорана. Тя го настигаше.

— Стреляй! — извиках аз на Полосков.

Нашият капитан извади пистолета си и без да се цели, стреля. Птицата Крок, която вече почти беше настигнала говорана, високо избуха. Изглеждаше, че ще загуби равновесие и ще падне, но тя се задържа и бавно полетя над гората.

Ние се затичахме натам, където се беше скрил говоранът. Зад гъсталака се виждаше зелена поляна. Обкръжаваха я стръмни хълмове, обрасли с дебели дървета. Говоранът не се виждаше никъде.

Спряхме на края на поляната. Тя беше покрита с ниска копринена трева, а по краищата й, сякаш специално посадени от някого, растяха необикновени цветя. Къси, широки, с метален цвят листенца обграждаха средата на цветето, което имаше размерите на голяма чиния. Средата беше огледална; огледалата на цветята бяха леко изпъкнали и във всеки цвят се отразяваше цялата поляна. Цветовете се крепяха на къси дебели стъбла без листа.

— Не се приближавай, Алиса — казах аз. — Може да са отровни.

— Не — възрази Алиса, — не мисля. Виж.

И ние видяхме как от храстите изскочи зверче, прилично на заек. То подскочи към цветето и се огледа в огледалото. След това също така спокойно, сякаш ние не бяхме там, отново се скри в храстите.

— Има някаква грешка — каза Полосков. — Нито следа от кораба. Сигурно говоранът е сбъркал.

— Или ние сме сбъркали, тичахме след него като малки деца — казах аз.

Помислих си колко дълго трябва да се връщаме до кораба. Разбира се, можехме да извикаме Зелени с катера или всъдехода, но не ми се искаше да оставяме кораба без охрана.

Алиса излезе на средата на поляната, огледа се, приближи се до едно цвете. То леко обърна огледалото си, сякаш подканяше Алиса да се огледа.

— Да ги вземем със себе си — предложи Алиса.

— Добре — съгласих се аз.

Полосков извади от джоба си портативен металотърсач и обходи с него цялата поляна. Металотърсачът нито веднъж не писна.

— Тук няма и не е имало никакъв кораб — каза Полосков накрая. — Трябва да се връщаме.

Набрахме букет от огледални цветя. Букетът беше тежък, сякаш цветята бяха изрязани от камък. Носехме го поред и много ми се искаше да хвърля част от цветята, но Алиса за нищо на света не се съгласяваше.

До кораба стигнахме капнали от умора. За щастие, докато ни е нямало, там нищо не се бе случило.

— Е, какво? — попита Зелени. — Разбира се, неуспех?

— Пълен неуспех — отговори Полосков, като свали обувките си и се изтегна на дивана в каюткомпанията.

В това време Алиса донесе две големи вази и наля в тях вода, за да не изсъхнат огледалните цветя.

— Да — казах аз, — корабът го няма там. Освен това изгубихме говорана. Може би е попаднал в ноктите на птицата Крок.

— Нищо — каза Полосков от дивана. — Утре сутринта ще започна да ремонтирам металоразузнавача и няма да излетим от тая планета, докато не намерим капитана.

Нещо силно ме удари по крака. Наведох се и видях, че е диамантената костенурка.

— Как е попаднала тук? — попитах аз Зелени. — Нали я бяхме затворили в сейфа?

— Тя така дращеше и чукаше — отговори Зелени, — че я съжалих. А що за цветя сте донесли?

— Огледални цветя — казах аз.

Зелени приближи до букета и попита:

— Огледални ли?

— Какво има?

— Аз се оглеждам в тях, а те отразяват съвсем не мене — каза той.

Обърнах се и разбрах, че Зелени е съвсем прав: в огледалната среда на цветовете се отразяваше не той, а Алиса. А зад главата й се виждаха малки фигури — моята и на Полосков. И бяхме не в каюткомпанията, а на кръглата поляна.

— Много интересно! — казах аз. — Значи тези цветя, докато са живи, отразяват и запомнят всичко, сякаш го фотографират.

Чук-чук-чук! — разнесе се в каюткомпанията. Полосков скочи от дивана и се втурна към илюминатора.

Зад стъклото беше говоранът и чукаше с клюн, за да привлече вниманието ни.

— Виж ти, какъв умник! — казах аз. — Сега ще те пуснем!

И двата клюна на говорана се отваряха. Той говореше нещо, но през стената на кораба не се чуваше.

Докато изтичам до люка и го отворя, говоранът вече ме чакаше там. Влетя в кораба и веднага се отправи към каюткомпанията. Вървях след него по коридора. Говоранът летеше неуверено, след това се спусна на пода и накуцвайки, тръгна пеша. Полосков отвори вратата на каюткомпанията и като видя птицата, каза:

— Горкичкият, голямо премеждие ти се е случило!

Говоранът отговори не на място:

— Нямам сили да се държа повече! Скоро ли ще дойде помощ?

— Това е гласът на Втория капитан — каза Алиса. — Той е видял Втория капитан!

— Алиса — казах аз, — Втория капитан би могъл да каже тези думи и преди четири години. Нали знаеш каква добра памет има говоранът.

— Не — възрази Алиса, — той е видял Втория капитан. По-бързо да се връщаме обратно на поляната.

— Не, само не сега — отговори Полосков. — Даже моите крака вече не могат да се движат. А ти си момиченце. Ти си изморена десет пъти повече. И освен това там, където бяхме, капитанът го няма. Ако в радиус от десет метра имаше даже едно копче, поне една гайка, металотърсачът щеше да ги открие.

— Значи е трябвало да се отиде на десет метра встрани — упорито настояваше Алиса. — И ако вие не тръгнете, аз ще отида сама.

— Първо ще се наспиш — казах аз строго. — А след това всички заедно ще се върнем в този район. Нали обещахме, че няма да излетим от тази планета, докато не намерим капитана… или докато не се убедим, че го няма тук.