Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 17
Ние гледаме в миналото

Не беше лесно да се живее на тази планета. Когато на сутринта станахме, корабният часовник показваше осем часа, а навън се смрачаваше — отново започваше кратката нощ. Докато закусвахме, нощта отмина и настъпи утро.

Ярките лъчи осветиха каюткомпанията и Алиса, като погледна огледалните цветя във вазите, каза:

— Гледайте, мене вече ме няма.

В огледалата, в които снощи се отразяваше Алиса, се виждаше познатата ни поляна, но на нея нямаше никой. Докато гледахме, във всички цветя поляната помръкна, падна здрач. Взирахме се в тъмните огледала на цветята и аз казах:

— Странни цветя, цветя-фотоапарати…

В огледалата започна да се развиделява. Даже забравихме за закуската. Никой не можеше да се откъсне от чудната гледка. Без да бързат, минута след минута, цветята бяха фотографирали всичко, което е ставало на поляната. И сега ни го показваха.

— Интересно, колко живеят тези цветя? — размишляваше на глас Полосков.

— Сигурно няколко дена — отговорих аз. — Като всички цветя.

И тогава видяхме отражението на зверчето, което приличаше на заек. То изскочи от храстите и се понесе към цветята. В огледалата още не беше се разсъмнало и затова не можахме да разберем веднага защо движенията му са странни.

— Но то скача назад! — възкликна Алиса.

Зверчето наистина се приближаваше към цветята заднишком. А след това, като постоя пред цветето, също така странно се върна в храстите.

— Повредено кино — засмя се Алиса. — Мърлячи! Сменете лентата!

— Не — каза Полосков. — Това не е развалено кино. Защото тези цветя не са обикновени огледала, а фотографиращи огледала. Те могат да правят това само ако върху огледалото им нараства слой след слой. Много тънки слоеве. Милиони слоеве. Едва едно изображение се запечата върху огледалото и го покрива следващият слой. И така нататък. А когато цветето е откъснато, то не може да образува нови слоеве на огледалото си и те започват да се отделят от него — слой след слой. И ние виждаме това, което е видяло огледалото. Само че обратно. Сякаш връщат лентата назад. Ясно ли е?

— Напълно е възможно — съгласих се аз. — Много интересно цвете. Но е време да се приготвяме. Нека Полосков подготви металоразузнавача за полет, а аз ще отида с всъдехода на онази поляна и ще потърся дали наоколо няма следи от загиналия кораб „Синята чайка“.

— Ще дойда с тебе, татко — каза Алиса. — Ще вземем и говорана.

— Добре.

Тръгнах да подготвям всъдехода, а Алиса остана в каюткомпанията. Беше й интересно да гледа кино наопаки.

— Алиса! — извиках аз, включвайки колата. — Готова ли си?

— Сега! — извика Алиса в отговор. — Една минута!

И веднага ме повика:

— Татко, ела бързо тук! По-бързо де! Ще си отидат!

На три скока се изкачих по трапа и изтичах в каюткомпанията. Алиса стоеше до огледалата.

— Гледай! — каза тя, като чу, че влизам.

Във всички огледала се отразяваше една и съща картина: в средата на поляната стояха двама души — дебеланкото в черния кожен костюм и доктор Верховцев. Зад храстите се виждаше острият нос на скоростен космически кораб.

Дебеланкото и Верховцев спореха за нещо. След това си отидоха заднишком.

— Те са някъде тук — каза Алиса. — Не са се сетили, че цветята ще ги издадат.

— Изглежда, че си права — отвърнах аз. — Но защо? Защо?

— Какво „защо“?

— Сигурно те също не знаят къде е капитанът. Иначе защо ще преследват говорана?

— А може би са пленили капитана и се страхуват, че това ще се разбере? Хванали са капитана, пъхнали са го в затвора, а говоранът е отлетял. И сега се страхуват.

— Но защо им трябва да затварят капитана? Фантазьорка си ти, Алиса!

— Нищо ли няма да направиш? Така ли ще оставиш всичко?

— Не — отговорих аз. — Бездействието е най-безплодното занятие.

Пресегнах се към микрофона, натиснах копчето и казах:

— Полосков, Зелени, слушайте. Току-що с Алиса видяхме върху огледалото на цветето дебеланкото и Верховцев. Това означава, че те са били тук най-много един ден преди нас. Долетели са на скоростен кораб. Какво мислите за това? Приемам.

— Аз мисля, че Втория капитан е някъде на тази планета — каза Полосков.

— А аз мисля, че е по-добре още сега да излетим оттук — каза Зелени. — Ние сме само трима и корабът ни не е защитен срещу нападения. Трябва веднага да излетим към някоя населена планета и оттам да се свържем със Земята или с Фикс. Те по-добре от нас ще се справят с изненадите.

Разбира се, Зелени говореше разумно. Но той винаги преувеличава опасностите и трудностите. Затова казах:

— Засега никой не ни напада. Макар че, разбира се, трябва да вземем мерки за защита.

— Правилно — съгласи се с мен Полосков. — Да излетим ей така, веднага, не ми се иска. Отначало трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на Втория капитан.

— Правилно — каза Алиса.

— Много странно! — възкликна Зелени. — Човек може да си помисли, че съм се изплашил. А аз просто се старая да бъда разумен. На борда има дете и беззащитни животни. Може да се получи така, че да не помогнем на капитана и ние самите да пострадаме. Но щом капитанът решава, че трябва да останем, ще се сражавам до последния патрон.

— Е, надявам се, че няма да се стигне дотам — отговорих аз. — Ние долетяхме тук, за да установим дали не се е случила беда с единия от капитаните. Не се каним да нападаме никого и не искаме да воюваме с никого.

— А аз, между другото, не съм чак толкова беззащитно дете — каза Алиса. — Ще тръгваме ли към поляната?

— Почакай — казах аз. — Да погледаме още в огледалата.

Но там вече нищо не ставаше. Така, без да дочакаме нещо, ние с Алиса се качихме във всъдехода и обиколихме с него околностите на поляната. Намерихме само следи от кацането на кораб зад хълмовете. Тревата там беше изгорена от спирачните двигатели и тясна пътечка водеше през храстите към поляната.

Към обяд се върнахме и заварихме Зелени в каюткомпанията. Той замислено стоеше до огледалните цветя и дърпаше рижата си брада. В другата му ръка беше вибробръсначката.

— Какво правиш, Зелени? — попитах аз.

— Мисля — отговори механикът.

В огледалата се отразяваше тих слънчев ден.

— Мисля си — продължи Зелени, — колко ли живеят тези цветя?

— Сигурно няколко дни — казах аз.

— Ами ако не са няколко дни, а много години? Ако година след година запомнят всичко, което става наоколо? Погледни колко дебели са огледалата им — по около шест сантиметра всяко. И са много плътни. А през тези два дни, докато са при нас, не са станали по-тънки. Алиса, може ли да направя операция на едно цвете?

— Хайде — каза Алиса, която веднага разбра за какво става дума.

Зелени пренесе едно от цветята на масата в лабораторията, фиксира го с щипки и започна деликатна операция.

— Ще сваля наведнъж един сантиметър — каза той.

— Почакай — спрях аз механика. — Започни с по-тънък слой: може би нищо няма да излезе.

Зелени ме послуша и включи вибробръсначката. Индикаторът, побелял от любопитство, излезе от ъгъла и се приближи, като тихо пристъпваше на крачетата си пръчици. Храстчетата се размърдаха в клетката си — помислиха, че ще дават компот. Паякът-тъкач-троглодит престана да плете шала.

Тънък, прозрачен като целофан слой се отдели от огледалото. Зелени внимателно го свали и го сложи на масата.

Няколко секунди огледалото остана съвсем тъмно, но в момента, когато вече бях решил, че нищо не е станало, огледалото изведнъж просветля. Този път отразяваше ветровит, облачен ден.

— Точно така! — каза Алиса. — Да вървим навътре в миналото!

— Но как ще пресмятаме дните? — помислих си аз на глас. — Ние не знаем каква дебелина има слоят от един ден.

Но Зелени не ме слушаше. Той подхвана с нож края на огледалото и повдигна наведнъж половин сантиметър от огледалната повърхност. Слоят се отдели. Индикаторът, който от нетърпение сменяше цветовете си като светофар на оживено кръстовище, не се сдържа и пъхна дългия си тънък нос под ръката на Зелени.

— Ето! — ядоса се Зелени. — Не мога да работя, когато всички ми пречат!

— Той без да иска — застъпи се за индикатора Алиса. — Интересно му е.

— На всички им е интересно — каза Зелени. — Но така не поемам отговорност за нищо.

— Продължавайте — помолих го аз. Зелени внимателно свали слоя.

— Като стъклото на илюминатора, само че се огъва — каза той.

Ние всички се наведохме над станалото малко по-тънко огледало.

Лека-полека то се проясни. Все същата поляна. Но тревата бе станала кафява, храстите бяха оголени, а останалите листа бяха пожълтели. Нито пеперуди, нито пчели — тъжно и мрачно. От облачното небе се сипе рядък сняг, но не се задържа на земята, а бавно се топи в тревата.

— Есен — каза Алиса.

— Есен — съгласи се Зелени. Той приближи до огледалото лупа и каза: — С просто око не се вижда, но е много интересно да се наблюдава как снежинките са появяват върху храстите и излитат към небето.

Всички поред погледахме опаките снежинки. Даже индикаторът погледна и целият стана резедав от учудване.

— Колко време е минало от есента? — попита ме Зелени.

— Сега е лято — отговорих аз. — Тук годината е малко по-голяма от четиринадесет земни месеца. Значи около една наша година.

— Така — каза Зелени и извади от шкафчето микрометър. — Сега — каза той — ще можем точно да кажем на колко години е огледалото и…

— … и колко трябва да свалим от него, за да видим поляната такава, каквато е била преди четири години — завърши Алиса изречението вместо него.

— Отначало — каза Зелени — ще отрежем от огледалото малко по-малко от четири години.

— Не е ли много? — попитах аз. — Ако срежем малко повече, ще пропуснем момента, когато тук е бил Втория капитан.

— И да пропуснем, не е страшно — каза Зелени, отбелязвайки дебелината на слоя, — имаме цял букет.

Докато той говореше, аз с крайчеца на окото си видях, че диамантената костенурка бързо-бързо крачи към изхода на лабораторията. Проклетата лудетина пак се е измъкнала от сейфа. Понечих да я догоня, но после се отказах, страхувах се да не пропусна момента, когато Зелени ще свали от огледалото четири години.

— Как е при вас? — попита по радиостанцията Полосков, който все още се занимаваше с металоразузнавача.

— Всичко е наред — казах аз.

— Тогава ще излетя с разузнавача. Не искам да го пускам сам. Нещо не работи много сигурно.

— Като търсиш „Синята чайка“, не забравяй, че на планетата може да има и друг кораб.

— Няма да забравя.

— Остави линията за връзка включена. Ако има нещо, веднага се свържи с нас.

— Помня.

— Може би като се върнеш, ще имаме сюрприз за тебе.

— Отлично! Само че аз обичам хубавите сюрпризи. Не мога да понасям лошите.

Полосков излетя. Чуваше се как разузнавачът зашумя, издигайки се във въздуха.

— Готово, професоре — каза Зелени. — Да рискуваме ли?

За трети път Зелени свали слой от огледалото. Този път толкова дебел, че едва го удържа в ръката си. Листенцата на цветето паднаха и на масата остана само кръглата, вдлъбната като чиния среда.

Тя дълго не искаше да просветлява. Много отдавна върху нея не беше падала светлина.

А когато най-после се показа изображение, ние разбрахме, че поляната изглежда съвсем не така, както я бяхме видели сега. Кръгът в средата, сега обрасъл с трева, беше гол, сив като бетонен капак на гигантски люк. Можеше даже да се види кръглата цепнатина, отделяща капака от околната земя.

— Виждаш ли! — тържествуваше Алиса. — Това е истинската поляна!

— Сега внимателно — казах аз. — Най-важното е да не се отреже повече.

— Разбирам — измърмори Зелени. — Не съм малък. Но не успя да отреже точно. Петнист, светъл, почти прозрачен от нетърпение и изгарящо го любопитство, индикаторът в най-отговорния момент, без да иска, бутна Зелени по лакътя. Вибробръсначът се плъзна по плоскостта и се вряза дълбоко навътре. Огледалото се разчупи и падна на пода.

От срам индикаторът се смали наполовина и почерня. Той искаше да го убият. Мяташе се по лабораторията, галеше разярения Зелени с пръчиците на крачетата си, накрая се хвърли на пода и стана съвсем черен.

— Не се разстройвай — утешаваше Алиса нещастния индикатор. — На всеки може да се случи. Ние знаем, че не си виновен.

Тя се обърна към Зелени, който все още проклинаше индикатора, и му каза:

— Зелени, моля ти се, недей! Индикаторите са толкова чувствителни, че от притеснение може да умре.

— Наистина — подкрепих я аз, — нали имаме още цял букет. Ти самият каза.

— Добре — съгласи се Зелени. Той не беше зъл човек и бързо му минаваше. — Жалко, че загубихме толкова време. Може би ни трябваше още минута, за да разгадаем тайната на Втория капитан.

Индикаторът, като чу това, още повече се смали.

Начело със Зелени ние се върнахме в каюткомпанията. Индикаторът се влачеше след нас, все още почти черен, а проклетите храстчета протягаха клони, за да се спъне и да падне.

Още дори не бяхме успели да влезем в каюткомпанията. Зелени спря на вратата и само каза:

— Ах!

Погледнах през рамото му.

И двете вази бяха съборени на пода, а цветята разкъсани, стъпкани, унищожени от някаква зла сила. Не беше останало нито едно здраво огледало. Листенцата бяха разхвърляни по цялата стая.

И отгоре на всичко отново беше изчезнал говоранът.