Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 23
Пленникът в подземието

— Не може да бъде… — ахна дебеланкото и млъкна.

— Къде са пленниците? — попита капитанът. Така попита, че нямаше никакво съмнение: сега дебеланкото ще разкаже всичко.

И дебеланкото веднага заситни към тунела. Той мърмореше:

— Съвсем забравих… това е работа на Плъх… Аз винаги съм казвал… и винаги съм бил против.

— Извинете, капитане — каза Алиса, като бързаше след нас. — Непременно бих си спомнила, но толкова много събития, че забравих. Но аз непременно бих си спомнила.

— Не се ядосвай, момиченце — каза Първия капитан и сложи широката си длан на главата й. — Ти си много добро момиче и никой не те обвинява. А с този пират ще си поговорим специално.

— Ето, тук — каза дебеланкото. — Сега ще запаля лампата. Всичко ще бъде отлично… Как можах да забравя. Това е работа на Плъх.

Светна и след малката зала, в която беше пиратският кораб, ние видяхме дълъг тунел, преграден недалеч от входа с дебела решетка.

Дебеланкото дотича до решетката и с непослушни пръсти започна да вкарва ключа в ключалката. Първия капитан взе от него ключа и отмести решетката настрани. Тя влезе в нишата в стената.

— Аз сам… аз сам… — бърбореше дебеланкото, но никой не го слушаше.

Не беше чудно, че дебеланкото не искаше да видим този тунел. От двете му страни имаше стаи, пълни с награбени неща, скъпоценности и други трофеи.

— Не — казах аз, като надникнах в една от стаите. — Няма да взривяваме това място: тук има толкова ценности, че могат да се построят сто града.

— Почакайте — каза Първия капитан.

Спряхме и се ослушахме.

Далеч, някъде отдолу, се носеше тих, жален стон.

Побързахме нататък. Вратата на една от стаите беше заключена.

— Ключът — заповяда капитанът.

Дебеланкото вече беше приготвил ключа.

Стаята се оказа стълбищна площадка. Оттук надолу водеше стръмна стълба, изсечена в скалата. В края й имаше още една решетка. Капитанът насочи нататък лъча на фенера и ние видяхме, че зад решетката, сред купчина дрипи на каменния под седеше приковано към стената странно същество, в което едва познах жителя на планетата Фикс, трикракия фиксианец с големи очи.

Фиксианецът умираше. Достатъчен ми беше един поглед, за да разбера това. Той беше в крайната фаза на изтощението. А освен това беше изтерзан от мъчения.

— Сега ще го убия! — каза Първия капитан, гледайки към дебеланкото.

— Всеволод — прошепна Втория капитан, — не го ли позна?

— Не може да бъде!

И Първия капитан изведнъж с такава сила дръпна вкованата в камъка дебела стоманена решетка, че тя се изкриви и излетя от пазовете. Той отметна настрани преплетените стоманени пръчки и се хвърли към умиращия фиксианец. Вдигна го на ръце и го понесе към изхода.

Кой е той? — тихо попита Алиса.

Поклатих глава. Не знаех.

До нас хлипаше дебеланкото. За секунда задържа сълзите си и ми отговори:

— Това е Третия капитан. Те мислеха, че отдавна е мъртъв.

И веднага, сякаш си спомни нещо много важно, дебеланкото заситни по коридора след капитана, като пищеше.

— Това е все негова работа! Все на Плъх!

Третия капитан беше в безсъзнание. Първия го сложи на пода и се обърна към мене.

— Кажете, професоре — попита той и гласът му трепереше, — кажете, може ли да се направи нещо?

— Не зная. Съмнявам се — казах аз. Наведох се над фиксианеца. — Държали са го гладен и са го изтезавали.

— Те са го изтезавали четири години — каза Втория капитан. — А ние бяхме сигурни, че отдавна е мъртъв! Ако не беше Алиса, щяхме да го оставим тук. Той нищо не им е казал. Професоре, умолявам ви, направете всичко възможно да го спасите!

— Няма защо да ме молите за това — казах аз. — Преди всичко са необходими укрепващи инжекции. Алиса, мила, тичай на „Пегас“ и донеси оттам аптечката.

Алиса като стрела затича по коридора.

— Ще отида с нея — каза Първия капитан.

— Няма нужда! — обади се Алиса в движение. — Аз зная по-добре от вас къде да търся.

— Слушай, Трети — каза Втория капитан. — Слушай. Не се предавай. Още съвсем малко трябва да потърпиш. Нима ще се предадеш в последната минута? Ние дойдохме.

И изведнъж фиксианецът отвори очи. Беше му много трудно да направи това, защото тялото му вече умираше. Само мозъкът му се бореше със смъртта.

— Всичко е добре — каза той, — всичко е наред. Нищо не съм казал. Благодаря ви, приятели, че дойдохте! — Той затвори очи и сърцето му спря.

Веднага започнах да правя на фиксианеца изкуствено дишане. Но това не помогна. Положението беше безизходно — нямах нито хирургически инструменти, нито диагностична машина, нито лечебни автомати. И ми се наложи да постъпя така, както са правели лекарите преди сто години.

— Ще рискувам — казах аз на капитаните. — Страхувам се, че няма друг изход.

— Вярваме ви, професоре — отговориха ми капитаните.

Тогава аз разрязах гърдите с ножа на Третия капитан, взех в ръка спрялото сърце и започнах да го масажирам. Струваше ми се, че е изминал цял час, ръката ми изтръпна. Не забелязах кога е дотичала Алиса с аптечката и инструментите. Първия капитан сам вкара във вената на приятеля си съживяващата смес. И не зная какво помогна, дали моите усилия, или действията на Първия капитан, но сърцето на Третия трепна, още веднъж… и заби.

— Още съживителен разтвор! — наредих аз.

Алиса подаде ампулата на капитаните.

— Той е много здрав фиксианец — казах аз. — Всеки друг на негово място отдавна би умрял.

Извадих от аптечката машинката за зашиване и след минута това малко апаратче заши всички кръвоносни съдове и гърдите. Внимателно пренесохме фиксианеца на „Синята чайка“, където можех да му окажа истинска лекарска помощ. Там към мене се присъедини доктор Верховцев и след половин час вече можехме да кажем, че животът на Третия капитан е извън опасност.

Оставихме Втория капитан да дежури до леглото му, а ние слязохме долу, в пещерата. Трябваше да си починем. Първия капитан излезе с нас.

До входа беше клекнал дебеланкото под охраната на Зелени.

— Ще живее ли? — попита с плаха усмивка Веселяка У, сякаш ставаше въпрос за любимия му брат.

— Да — кратко отвърна Верховцев. — Макар че ти направи всичко, за да умре.

— Да, не, моля ви се! — засуети се дебеланкото. — Това е работа на Плъх. Нима досега не разбрахте, каква фатална роля изигра той в моя живот, как с лъжа и примамливи обещания ме вплете в отвратителни авантюри? Какво ми трябваше на мене? Да живея весело и да имам всичко, което пожелае душата ми. А на него? На него му трябваше власт. Както другите хора се хранят със супа и кюфтета, така той се хранеше с власт. Ако през деня не прояви властта си над някого, за него този ден е загубен. На него му беше нужна власт над планетите, над цялата Галактика. А на мене какво? На мен ми дай само да се повеселя. Аз в същността си съм безобиден човек, попаднал под лошо влияние.

Ние се отдръпнахме от дебеланкото, а той продължи да говори, като се обръщаше към Зелени, сякаш наистина искаше да ни убеди, че е весело, безобидно агънце.

— Ето — каза доктор Верховцев, като се усмихваше така, че изглеждаше сякаш цялото му лице се състои от хиляди добри бръчици, — най-после и тримата капитани се срещнаха. Като в добрите стари времена. Известно време бяхте достояние на историята, извинете — исторически реликви, а сега…

— Да — съгласи се с него Първия капитан, — всичко е като в добрите стари времена.

А аз, като го гледах, си помислих, че той съвсем не е стар. И даже може би пак ще се върне в космоса. Още повече, че проектът „Венера“ завършва.

Първия капитан отгатна мислите ми:

— Отново ще се наложи да свиквам. Докато летях насам, разбирах, че ръцете ми са забравили много неща.

— Вие се каните пак да се върнете в космоса? — зарадва се доктор Верховцев.

— И още нещо — продължи капитанът, без да отговаря пряко на въпроса на доктора, — трябва непременно да се промени названието на планетата и музея. Неудобно е някак: ние сме живи, здрави, с нищо особено не сме се прославили, а нашите каменни копия стоят в музея, сякаш отдавна сме умрели.