Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 21
А през това време…

Алиса изчезна в момента, когато ние се оказахме в плен. И това се случи толкова незабелязано, че никой в подземието не обърна внимание на нейното изчезване. В това число и аз.

Как е успяла да направи това, разбрах по-късно. Но след като разказвам всичко по ред, ще трябва да разкажа какво се е случило с Алиса, докато ние бяхме в плен и защо Първия капитан и доктор Верховцев (вторият доктор Верховцев) са намерили входа в подземието и са успели да ни спасят.

Ето какво се е случило. На пазара в Палапутра Алиса получи като подарък шапка-невидимка. Подари й я джуджето, което продаваше несъществуващи риби, а пък твърдеше, че те просто не се виждат.

Алиса отначало решила, че това е шега — шапката била толкова лека, че нямала тегло. Но като се върнала на кораба, отишла в каютата си, за да разгледа марките, купени на пазара, и намерила в чантата си нещо. Това нещо било без тегло и невидимо. Тогава Алиса си спомнила за шапката-невидимка и се опитала да оправи това нещо и да го сложи на главата си. И станала невидима. Отначало Алиса искала да дойде при мен или при Полосков и да се похвали с шапката си, но си спомнила, че от гледна точка на физиката невидимостта е глупост и си помислила, че ако ни разкаже за действието на шапката-невидимка, ние няма да искаме и да я погледнем — няма да повярваме. Тя прибрала шапката-невидимка до завръщането ни на Земята, защото такава шапка непременно ще потрябва в училище. Ако закъснееш за час, винаги можеш да влезеш в класа и да си седнеш на мястото така, че никой да не те види. И даже може (макар че Алиса, разбира се, никога не е правила това) да погледнеш в тетрадката на отличничката Скорнякова.

Алиса винаги носела шапката-невидимка със себе си в чантата през рамо. И когато в подземието светнало и се показали дебеланкото и неговите хора, тя незабелязано сложила шапката-невидимка и изчезнала. Макар че не излязла от подземието. Мислела си, че ако ни затворят някъде, ще може да открадне ключа и да ни пусне на свобода.

Отишла настрана и чула всичко, което казал дебеланкото. И би стояла още, но се появил пиратът, който носел говорана за краката. Дебеланкото наредил на пирата да убие говорана, защото вече не им бил нужен, и Алиса разбрала, че е време да действува.

На пръсти се приближила до пирата и му подложила крак. Той паднал, изпуснал говорана, започнала стрелба и говоранът отлетял.

Какво да прави по-нататък? Тогава Алиса си помислила — говоранът отлетя. Нали той и предишния път е излитал оттук. Втория капитан го пуснал от кораба и говоранът намерил пътя от подземието. Значи говоранът знае как да се измъкне оттук. И Алиса побързала след него. Тя си мислела, че щом намери изхода, веднага ще се върне обратно. След това ще ни освободи от затвора и ще ни изведе навън.

Отначало било тъмно. Светлината от главната зала едва прониквала в дългия коридор. Говоранът летял напред и Алиса не го виждала, но чувала как пляскат крилата му. Когато била вече доста далеч от пиратите, Алиса тихо повикала:

— Говоране, почакай.

Говоранът чул гласа й. И точно в този момент те вече били в следващата зала, по-малка от предишната, сред която стоял малък черен кораб. Но Алиса забравила, че е невидима и не свалила шапката. Говоранът направил кръг над Алиса, недоверчиво поклатил короната си и полетял по-нататък през тясна цепнатина, скрита зад една скала. Алиса стигнала до цепнатината. Тя стръмно се издигала нагоре и далеч напред се виждало бяло кръгче — дневна светлина.

Точно Алиса се канела да се покатери по цепнатината, когато чула слаб стон.

Стонът се чувал от един тунел, черен като безлунна нощ. Алиса внимателно се приближила към тунела. Стонът се чувал по-ясно. Но Алиса не била взела със себе си фенера, оставила го в голямата пещера, и затова й се наложило да се движи слепешката. Брояла крачките. На тридесетата крачка ръката й се натъкнала на решетка.

Отново стон.

— Има ли някой тук? — попитала Алиса шепнешком.

Но изглежда този, който стенел, не я чул.

— Потърпете — казала Алиса. — Сега ще освободя нашите, а след това и вас. Ако вие също сте пленник на тези верховцеви.

Нямало отговор.

Алиса тръгнала обратно. Не трябвало да губи време — не се знаело какво може да измисли дебеланкото.

Като се върнала при цепнатината, Алиса още веднъж погледнала в нея. Светлото петно — изходът от подземието — било изчезнало. Алиса не съобразила, че е настъпила късата нощ и се изплашила, че е взела някакъв друг тунел за изхода. Може би е сбъркала? Може би говоранът е излетял през друг проход? И Алиса, макар че много се тревожела за мен, Полосков и Зелени, решила все пак да загуби още няколко минути и да провери дали това е изход, или не. Нали ако се окаже, че не е изход, тя ще ни поведе насам и ще ни погуби: пиратите ще ни хванат.

Изкачването било трудно. Цепнатината се оказала хлъзгава — отгоре капела вода и не изсъхвала. На Алиса се сторило, че е изминал цял час, а цепнатината все не свършвала. Решила да се върне обратно, но изведнъж тъмнината започнала да се разсейва и се оказало, че почти е стигнала до изхода, само че не го виждала в тъмното.

Най-трудното било да се изпълзят последните метри — отгоре в цепнатината се била насипала земя и проникнали дългите корени на храстите. Алиса едва не се разплакала — решила, че няма да успее да се изкатери догоре, към слънцето и чистия въздух. И в този момент тя даже била забравила за нас, за пиратите, за всичко на тоя свят — мечтаела само да излезе на свобода.

Но ето, последно усилие и Алиса разбрала, че е победила — цепнатината била преодоляна. Мрачното подземие с пиратите и пленниците останало зад нея.

Жълтото слънце бързо се търкаляло по синьото небе. Второто слънце вече се било изкачило в зенита си и започнало да припича. До самото лице на Алиса, без да я виждат, се карали два бръмбара — връхлитали един върху друг, трепкали с блестящите си крила. Алиса погледала бръмбарите и с тъга си помислила, че трябва да се връща. Вече била загубила прекалено много време. Но сега поне знаела накъде трябва да бягаме, за да се измъкнем от подземието.

За последен път погледнала напред, разтворила гъстата трева и изведнъж съвсем наблизо, на върха на хълма, видяла същия онзи космически кораб, който кацнал до „Пегас“ преди последното ни прелитане до предателската полянка. Корабът на доктор Верховцев.

„Добре, че погледнах нататък — помислила си Алиса. — Иначе щяхме да излезем и да попаднем в лапите им. Сигурно пиратите са оставили охрана на кораба.“

Вече се канела да слезе отново в цепнатината, когато видяла, че говоранът е кацнал на трапа на кораба и чука с клюн по затворения люк.

Алиса едва не извикала: „Говоране, върни се!“, но не успяла. Пък и говоранът нямало да я чуе.

Люкът се отворил и от него се показал висок млад човек, когото Алиса била виждала някъде. Но къде?

Говоранът кацнал на рамото на този човек.

— Старче! — възкликнал човекът. — Как ни намери?

И тогава, като видяла човека с говорана на рамото, тя разбрала кой е той. Това бил Първия капитан. Капитанът бил долетял на помощ! Но как е разбрал къде трябва да търси? Алиса изскочила от цепнатината и се хвърлила към кораба. Колко е хубаво, че капитанът е тук! Сега всичко ще бъде наред.

Оставали й още няколко крачки до кораба и тя искала да извика, ала не можела, защото не й стигал дъх. Но ето че от люка се показал втори човек и застанал редом с капитана.

Това бил Доктор Верховцев. Но облечен не така, както онзи Верховцев, който бил долу. Този Верховцев бил в скафандър и на пояса му имало пистолет.

Алиса спряла, сякаш се натъкнала на стена. Нищо не можела да разбере. Предателят по някакъв начин можел едновременно да се намира на две места. Разбирала само едно: Първия капитан също е в опасност — той още не знае, че Верховцев в действителност е пират.

— Капитане, внимание! Опасност! Верховцев е предател! — извикала Алиса.

Капитанът и Верховцев обърнали глави по посока на гласа й. Но не я видели — тя все още била невидима.

— Кой каза това? — попитал капитанът.

— Верховцев току-що беше в подземието! — извикала Алиса. — Той е пират. Те са хванали в плен Втория капитан и нашия екипаж.

— Какъв екипаж? — учудил се капитанът, като се стараел да разбере откъде се чува детският глас.

— Екипажът на „Пегас“ — казала Алиса. — Внимание, капитане!

— Ти коя си? — попитал капитанът.

— Алиса — отвърнала тя, без да снема очи от Верховцев.

Но Верховцев не измъквал бластера, не нападал капитана. И капитанът също никак не се страхувал от доктора.

— Ти грешиш, момиченце — казал капитанът. — Доктор Верховцев вече три дни не е напускал нашия кораб.

Ние с него заедно долетяхме на помощ на вас и Втория капитан. А долу, в подземието се намира някакъв друг човек, който се представя за нашия приятел доктор Верховцев. Така че ти спокойно можеш да се приближиш до нас.

— А ако вие също само се представяте за Първия капитан? — попитала Алиса.

— Аз за никого не се представям — отговорил капитанът. — Нали сама ме позна. И погледни говорана. Той също ме позна. А не е толкова лесно да излъжеш птицата. Говоране, позна ли ме?

— Бързай, капитане — казал говоранът. — Формулата на галактия се намира в отсека с образците на материалите. Ако с мене се случи нещо, вземи формулите и ги предай на Галактиката. Това е много важно. Заради тях загина Третия капитан.

Говоранът говорел с гласа на Втория капитан.

— Ето, виждаш ли — казал Първия капитан. — Сега вярваш ли? Приближи се. Приближи се. Така само губим време. Как се измъкна навън? Как успя да се скриеш?

Алиса се приближила до самия трап.

— Аз съм тук — казала тя. — Измъкнах се след говорана.

— Нищо не разбирам! — казал доктор Верховцев. — Къде е момиченцето? Да не е невидимо?

— Разбира се, че съм невидима — казала Алиса. — Нима досега не разбрахте? Иначе как бих успяла да избягам от пиратите?

Тогава Алиса свалила шапката-невидимка и даже Първия капитан, един от най-смелите хора в цялата Галактика, трепнал от изненада.

Жълтият комбинезон на Алиса бил изцапан с пръст и скъсан на ръкава, по лицето й имало драскотини, косата й била разчорлена…

— Алиса, ти днес на закуска ще ядеш ли грисена каша? — попитал говоранът с гласа на професора.

— Браво, момиченце! — казал Първия капитан. — Да вървим. По пътя всичко ще ми разкажеш.

И те затичали към цепнатината, защото не трябвало да губят нито минута.