Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 20
В плен

— Къде е момиченцето? — въртеше се Веселяка У, чиято усмивка бе изчезнала от лицето, а късите му и дебели ръце странно се размахваха и суетяха отделно от тялото.

— Какво момиченце? — попита една от черните униформи.

— Тук имаше едно момиченце! — крещеше дебеланкото. — Казваше се… как се казваше? — той извади от джоба си бележник и прочете на срички: — „А-ли-са“. Къде е Алиса? — Този път гледаше към мен.

— Коя Алиса? — попитах аз колкото може по-спокойно.

А в това време си блъсках главата как е успяла да избяга. Мястото е открито, даже няма къде да се скриеш.

— Имаше момиченце — настояваше дебеланкото. — Аз го видях. Ти видя ли го? — попита той Верховцев, който стоеше отпуснал ръце и сякаш спеше с отворени очи.

Човекът в черно, който се беше качил на „Пегас“ за говорана, се върна. Той мъкнеше птицата за краката, а главата й се клатеше, като едва не докосваше пода.

— А, намери ли го — зарадва се дебеланкото. — Откъсни му главата.

— Какво? — попита оня.

— Казвам, откъсни му главата. Вече не ни трябва.

— В никакъв случай! — възмутих се аз. — Не може да късате главата на говорана. Може би това е последният говоран на земята.

Индикаторът посиня от възмущение и се хвърли към говорана, вероятно искаше да го освободи. Но Веселяка У забеляза това и се засмя.

— И ти ли! — каза той и много ловко за такъв дебел човек се обърна и му подложи крак.

Индикаторът падна и почерня от обида.

— Е — каза дебеланкото, — какво чакаш? Нали ти казах, че говоранът вече не ни трябва. Отвърти му главата.

Не зная дали говоранът разбра дебеланкото, но заподскача в ръката на черния човек и заговори с непознат за мене глас:

— Птицата говоран се охранява от закона на планетата Блук като много рядко и интересно създание. Ловът на говорани е забранен и нарушителите на това правило се наказват с глоба и обществено порицание.

— Запуши му устата! — закрещя Веселяка У. — И без него си имаме достатъчно грижи!

Изведнъж се случи съвсем невероятно произшествие. Човекът в черната униформа вдигна говорана за краката по-високо, за да го хване за шията, но едва бе протегнал ръка, когато внезапно загуби равновесие, падна с целия си ръст на пода, изохка от изненада и изпусна птицата. Говоранът се преобърна в движение и излетя към тавана.

— Стреляй! — извика дебеланкото, измъквайки пистолета си.

Загърмяха изстрели. Един или два пъти куршумите едва не улучиха говорана, но той се извъртя от тях и полетя към далечния, неосветен ъгъл на залата.

Хората в черно понечиха да тичат след него, но Веселяка У ги спря:

— Сега вече няма какво да тичате! Изпуснахте го, заплеси! Какво така изведнъж падна?

— Аз не паднах — каза човекът в черната униформа. — Изпуснаха ме.

— Млък! — ядоса се дебеланкото и увисналите му бузи се затресоха. — Ако продължаваш да си измисляш, така ще те изпусна, че няма да станеш! И няма какво да го гоните. Все едно, сега той ще се загуби из тунелите. Пък и времето ни е малко. Имаме друга работа.

Дебеланкото се обърна към тихия мъртъв кораб „Синята чайка“ и попита, сякаш корабът можеше да му отговори:

— Чуваш ли ме?

Корабът не отговори.

— Е, не отговаряй — каза дебеланкото. — Ако щеш. Все едно, аз знам, че ни чуваш. Седиш си там и наблюдаваш, мислиш, че аз съм домъкнал тук „Пегас“. Да, затова го домъкнах, защото сега ще ти се наложи да се предадеш.

Веселяка У се приближи до „Синята чайка“ и продължи.

— Четири години не се предаваш. Четири години си мислиш, че твоите приятелчета ще те спасят. Четири години не вярваш, че никой не знае къде си. Четири години се надяваш, че твоята келява птица ще долети до Венера. Вече си мислех, че така и ще си умреш в тази клетка. Но днес всичко се измени. Днес ти ще отвориш вратата на кораба и ще ми дадеш това, което по право ми принадлежи. Чуваш ли ме, капитане?

Никой не отговори на дебеланкото. Гласът му се разнасяше по подземието и се отразяваше като далечно ехо от стените. Ехото замлъкна и дебеланкото си пое дъх.

— Къде е момиченцето? — промърмори той. — Много ми трябва това момиченце.

Доктор Верховцев стоеше отстрани и гледаше към земята. Другите двама, в черните униформи, малко се отдалечиха настрани и протегнаха пред себе си пистолетите, готови да стрелят всеки момент.

— Зная, че ме чуваш, капитане — започна отново Веселяка У. — Затаил си се в дупката си и чакаш. Погледни през илюминатора. Пред тебе са трима души от Земята: глупавият професор, който се носи из Галактиката и събира животни, сякаш не може да си измисли по-добро занимание, кроткият капитан и глупакът механик с рижата брада.

Макар, че чувах всичко, което ставаше наоколо, в действителност мислите ми бяха заети с Алиса. Къде би могла да изчезне? Къде се крие сега?

— Ти вече много години ми слагаш пръти в колелата — продължаваше дебеланкото, гледайки към „Синята чайка“. — Но днес е моят празник. Днес ти ще ми дадеш формулата. Чуваш ли?… Мълчи — каза дебеланкото с друг глас, тихо. — Мисли. Сега ще го накараме да побърза. Жалко само, че момиченцето е изчезнало някъде. С момиченцето би било по-лесно.

Той извади от джоба си голяма носна кърпа и изтри потното си чело.

— Слушай, капитане — каза той, — ако след три минути не отвориш люка и не ми дадеш формулата, ще заповядам да убият всичките ми пленници. Но не веднага. Не, не веднага. Отначало ще отрежем ушите на глупавия професор. На него най-много ме е яд, защото отказа да ми даде говорана. След това ние…

— Почакай, дебел пирате — разнесе се изведнъж гласът на Втория капитан. Това беше познат глас: вече го бяхме чували толкова пъти — говоранът прекрасно имитираше гласове.

— А така — каза Веселяка У.

— Все едно, за тебе няма място в Галактиката — продължи Втория капитан. — Все едно, ще те намерят и ще те хванат, където и да се криеш. По-добре ме послушай — предай се…

— Млъкни! — прекъсна го дебеланкото. — Така няма да се разберем. Заради тебе и твоите приятелчета аз и така вече загубих почти всичко. Няма да ти оставя и последното. Галактият ще бъде мой.

— Засрами се, пирате! — каза Втория капитан. — Макар че нямаш срам.

Ние почти не разбирахме за какво става дума. Беше ясно само, че у Втория капитан има нещо такова, което много интересува дебеланкото. А не може да си го набави, не може да му го отнеме. Думата „галактий“ не ми говореше нищо. Никога преди това не бях чувал такава дума. А капитанът на „Синята чайка“ не искаше да даде галактия.

— Да не губим време — каза дебеланкото. — Не ме интересуват мислите и настроенията ти. Срамът е само за слабите. Ние, силните, не познаваме срам. Кажи, ще дадеш ли формулата на галактия?

— Трябва да поговоря с тези хора — каза Втория капитан.

— Не — отговори дебеланкото, — няма да говориш с тях. Иначе ще измислите нещо да ме излъжете. Ти сега ще отвориш люка и ще ми изнесеш формулата на галактия. А аз обещавам да пусна тебе и тези хора на свобода. Вървете, където искате. И ако ти не направиш това, което ти казвам, много дни ще има да се терзаеш от техните викове. Нали имаш и срам, и съвест.

— Няма да стане, дебеланко — каза Втория капитан. — Оттогава, когато преди четири години кацнах на тази планета, ти измисля вече много начини да ми отнемеш абсолютното гориво, но нищо не излезе. Няма да излезе и днес. Знаеш ли какво ще направя?

— Какво?

— Ще взривя „Синята чайка“. Ще загина, но ти няма да получиш галактия. Абсолютното гориво не трябва да влиза в твоите ръце, защото ти тогава ще направиш толкова бели, че жителите на Галактиката няма да могат да ги оправят и за десет години.

— Правилно — каза Веселяка У. — Но ако мислиш, че като взривиш „Синята чайка“, ще спасиш професора и неговите хора, грешиш. Давам ти тържественото обещание на Черната Мъгла, че тези хора, все едно, ще загинат. За какво са ми тези пленници? Щом ги пусна, и те ще разкажат на Службата за галактическа безопасност за моята планета, а след месец ще ме преследват всички крайцери на Галактиката. Но няма да го бъде, нека поне за известно време си мислят, че не съм жив.

— В такъв случай аз още повече съм длъжен да разкажа на тези хора всичко. Не съм ги срещал по-рано, но щом са в плен при тебе, значи са добри хора. И ще видим какво ще кажат, като чуят моя разказ.

— Не! — извика дебеланкото.

— Мълчи! — спокойно каза капитанът. — Закъде бързаш? Ще успееш да изпълниш заплахата си.

— Нека говори — каза изведнъж доктор Верховцев. — Той видя, че говоранът беше при тях на кораба. Нека говори, това няма да спаси нито тях, нито него.

Дебеланкото разпери ръце — моля.

— Чуй, професоре, слушайте хора. Ние бяхме трима капитани. Преди много години научихме, че в Галактиката са се появили пирати. На тези пирати им трябваха пари и скъпоценности, трябваше им власт. Те искаха да станат господари на Галактиката. Ние разбрахме за пиратите, когато те нападнаха планетата Триада и откраднаха от нея кораб. Догонихме ги, когато бяха завзели друга планета и бяха поробили жителите й. Там те тайно бяха започнали да строят военен крайцер, за да нападат търговските кораби. Дълго трябва да разказвам за това, как проследихме пиратите, как проникнахме на поробената планета и вдигнахме там въстание срещу завоевателите.

— Вие ни превзехте с лъжа — промърмори дебеланкото.

Доктор Верховцев махна с ръка:

— Нека говори. Малко му остана да говори.

— Та така — каза капитанът, като почака, докато пиратите замълчат, — двамата пирати успяха да избягат от нас. Няколко години те се криха тук, в покрайнините на Галактиката, далеч от космическите пътища. Всички забравиха за тях.

— Но ние нищо не сме забравили — каза дебеланкото.

— Да — съгласи се Втория капитан, — те не забравиха и не се отказаха от плановете си. И най-много от всичко на света искаха да си отмъстят на нас, на тримата капитани.

— И си отмъстихме — каза Веселяка У.

— Не бързай. Още нищо не е свършено. В края на краищата ще загубите вие. Вие не можете да победите цялата Галактика.

— Ще можем — каза дебеланкото.

Втория капитан сякаш не го чуваше. Той продължи.

— Изминаха години. Ние, тримата капитани, се разделихме. Първия капитан отлетя на Венера. Третия капитан реши да прелети в съседната Галактика, което никой преди него не беше правил. Аз се заех с научни изследвания. И ето че веднъж получих послание от Третия капитан. Той ми съобщи, че се връща от експедицията си. Посланието беше много изненадващо, защото никой не очакваше завръщането му толкова бързо. Моят приятел ме молеше да го посрещна на края на Галактиката, тъй като има за мен много важни новини. Изоставих всички работи и побързах да го посрещна.

— Но той не знаеше, че ние сме хванали посланието — захили се дебеланкото, като потриваше ръце — и всичко сме узнали.

— Да — каза Втория капитан, — те бяха хванали посланието на Третия капитан, защото планетата, на която се криеха, по печално стечение на обстоятелствата, беше тази, към която бързахме от различни страни аз и моят приятел. Приятелят ми беше много болен. Дългият полет, какъвто преди това не беше предприемал нито един жител на нашата Галактика, беше разрушил здравето му и той се опасяваше, че няма да може да долети до Земята или до родната си планета Фикс. А се връщаше с много важни сведения. Жителите на съседната галактика му бяха подарили формулата на галактия — абсолютното гориво. Ако се построи кораб, чиито двигатели да се движат с галактий, той ще лети сто пъти по-бързо от всеки друг кораб в космоса. Планетите ще станат близки като съседни градове. Жителите на другата галактика бяха заредили двигателите на неговия кораб с галактий и му бяха дали формулата на това вещество, за да може и ние да използуваме откритието. Третия капитан долетял до тази планета, без да подозира, че тя е убежище на пиратите, и тук спрял. Болестта му била толкова напреднала, че вече не можел да управлява кораба. Пиратите отлично виждали кораба му, следели го, но не го закачали. Решили да дочакат моето идване и да разберат що за важни новини е донесъл Третия капитан. Докато Третия капитан бил в безсъзнание, те проникнали на кораба, където той очаквал моето пристигане, и монтирали там микрофони, за да подслушват разговора ни. А самия кораб внимателно пренесли на тази поляна.

— Трябва да признаеш, че добре се бяхме подготвили за пристигането ти — каза Веселяка У.

— Когато кацнах на планетата редом с кораба на Третия капитан, намерих приятеля си в много тежко състояние. Капитанът ми разказа за пътешествието си и за формулата на галактия. Разбрах, че най-важното сега е да откарам капитана на Земята, където ще могат да го излекуват. Но знаех, че той няма да издържи космическо пътешествие и реших да остана при него докато му стане малко по-леко. Побързах да отида на моя кораб за лекарства, но докато подбирах необходимите лекарства, пиратите отвориха предварително подготвения люк и корабите ни пропаднаха в тази дупка.

— Много хубаво беше измислено! — каза дебеланкото.

— Разбира се — отговори Втория капитан. — Те се страхуваха да ни нападнат горе. Когато разбрах какво е станало, видях, че „Синята чайка“ е в подземието. Запали се светлина и към нея се приближи този тип, който стои до вас. Аз го познах и веднага се досетих, че пиратите са ме надхитрили. Те обещаха да ме пуснат в замяна на формулата на галактия. Веднага бяха съобразили, че ако имат такова гориво, ще могат да летят толкова бързо, че никой няма да може да ги достигне и крайцерите на Службата за галактическа безопасност няма да представляват опасност за тях, а всички кораби на Галактиката ще могат да станат лесна плячка. Но също така разбраха, че за нищо на света няма да им дам формулата и няма да се предам в ръцете им жив. Затворих люка и не ги пуснах на „Синята чайка“.

— А какво се случи с Третия капитан! — попита Полосков.

— Те се опитаха да разрежат корабите ни, за да ни вземат в плен. Успяха да направят това с кораба на Третия капитан и той попадна в ръцете им. Може би са го убили.

— Не е вярно — каза дебеланкото. — Не е вярно. Той сам умря. От болестта. Нали знаеш колко тежко беше болен. Когато разрязахме кораба, вече беше мъртъв.

— Но не можаха да разрежат „Синята чайка“ — каза капитанът. — Тя е направена от диамантена сплав. А на борда при мене беше говоранът, подарък от Първия капитан. Имахме уговорка с Първия капитан: ако нещо се случи, аз ще пусна говорана с поръчение да лети към Венера и да го намери. Той знае как да накара говорана да разкаже къде съм и какво се е случило с мен.

— А ние не можахме — казах аз. — Някои неща говоранът ни каза, но за съжаление това не беше достатъчно.

— А как попадна при вас? — попита Втория капитан.

— Ранили са го — обясних. — Изглежда пиратите са го преследвали.

— Точно така — съгласи се дебеланкото.

— Но говоранът успял да отлети. Роботите от желязната планета Шелезина му поправили крилото.

— За това ние им отровихме всичкото масло — роботите сега лежат парализирани — засмя се дебеланкото така, че всичките му брадички се затресоха.

— Ние излекувахме роботите — казах аз. — С роботите всичко е наред.

— Как така?

— Бяхме на тази планета и излекувахме роботите.

— Проклятие! — възкликна дебеланкото.

— Но за съжаление с желязното крило говоранът не е могъл да долети до Слънчевата система — продължих аз. — Едва-едва достигнал до своята родна планета.

— Търсихме го там — призна си дебеланкото. — Ние с приятеля ми. — Той посочи към доктор Верховцев.

— Предател! — мрачно каза Зелени. — Ще се доберем и до тебе!

— Мълчи! — закани му се с пръст Веселяка У. — Ние с моя приятел изтребихме всички говорани на планетата Блук. Купувахме ги, разменяхме ги, крадяхме ги. Искахме даже да унищожим целия кислород на планетата.

— С червеите ли? — попитах.

— С червеите. Но за съжаление не ни провървя. Съвсем случайно говоранът попадна в ръцете на тези простаци — каза дебеланкото — и те се домъкнаха тук. Предупреждавахме ви. Сами сте си виновни. А сега ще се наложи да загинете.

— Нищо, не се вълнувайте — каза Втория капитан. — Няма да посмеят нищо да ви направят. Те са страхливи. Дори всички пирати на света никога няма да успеят да победят тримата капитани. Те и по един не успяха да ни победят.

— Не, можахме! — извика дебеланкото. — Третия капитан вече е мъртъв. Ти четири години си в плен. А щом получим галактия, ще се доберем и до вашия Първи капитан.

— И вие четири години живеете на кораба? — попита Полосков.

— Да — отвърна Втория капитан. — Аз съм упорит. Можех, разбира се, да унищожа формулата. Но тогава тя нямаше да достигне до другите жители на Галактиката. А абсолютното гориво е много необходимо на разумните същества — тогава всички планети ще се приближат сто пъти една към друга. Знаех, че рано или късно ще дойде помощ.

— Дойде, но не е каквато трябва — каза дебеланкото. — Наговори ли се, капитане? А сега ще трябва да се разделиш с формулата.

— Аз имам и друга уговорка с Първия капитан — каза Втория капитан. — Ако от мене няма вести повече от четири години, той ще съобщи за това в Службата за галактическа безопасност и ще тръгне да ме търси. А щом като случайни хора ме намериха толкова бързо, то Първия капитан ще ме намери още по-бързо. И вие знаете това.

— Хайде, стига разговори — глухо каза доктор Верховцев. — Започвайте. Той просто печели време.

Тогава един от пиратите се приближи до мене и силно ме дръпна за вързаните ръце. Изгубих равновесие и паднах. Той ме изтегли настрани. Опитах да се съпротивлявам, но на помощ на първия пират дойде вторият и те вързаха и краката ми.

Дебеланкото извади от колана си дълъг нож.

— Ти знаеш, Втори капитане — каза той, като се обръщаше към кораба, — че аз умея да се шегувам, ненапразно са ме нарекли Веселяка. Но някои мои шеги свършват със сълзи — Той вдигна ножа.

Полосков и Зелени се хвърлиха към мен на помощ. Но доктор Верховцев, който внимателно ги следеше, изстреля в тях приспиващ газ от балончето, което висеше на китката му. Другарите ми паднаха на земята.

— Е? — попита Веселяка У.

Аз почувствувах как студеното острие на ножа се докосна до гърлото ми.

— Свали катинара — каза Втория капитан.

— Отдавна трябваше да го кажеш.

Дебеланкото даде знак на пирата и той, като се качи по трапа към люка на „Синята чайка“, отвори тежкия катинар. Пиратите го бяха сложили отдавна, още когато „Синята чайка“ бе паднала в подземието. Щом Втория капитан не им бе позволил да проникнат на кораба, то и те не искаха той да излиза без тяхно разрешение.

Пиратът слезе от трапа и се спря отстрани — насочил пистолета си към люка. Верховцев също вдигна оръжието си. Не искаха да рискуват. Четиримата се страхуваха от единия капитан, когото не можеха да победят вече четири години.

— Само без шеги — каза Верховцев, — иначе стреляме.

Люкът внезапно се разтвори и даже не можах да видя капитана. Той скочи долу като синя мълния. Едновременно изгърмяха два изстрела. Но капитанът беше вече на земята. Той се изтърколи настрани и лъчите на пистолетите дробяха камъните над главата му. Още миг и капитанът се оказа под защитата на широкия амортизатор на „Синята чайка“.

Пиратите веднага се разбягаха и залегнаха зад камъните.

— Спокойно, няма да ни избяга — разнесе се гласът на Верховцев. — Обкръжавайте го.

В отговор откъм „Синята чайка“ гръмна изстрел.

Разбирах, че положението на капитана е почти безизходно. Пиратите бавно, като се криеха зад камъните, го обкръжаваха.

— Не стреляй! — извика дебеланкото.

Гласът му идваше някъде съвсем отблизо. И видях, че той отново приближава ножа към гърлото ми.

— Ако стреляш, край с професора.

И в същия миг откъм нашия кораб се чу глас:

— Не мърдайте от местата си! Вие сте обкръжени! Ръката на дебеланкото с ножа замря. С юмрук избих ножа и той отлетя далеч настрани.

— Чуваш ли? — чу се друг глас от тъмнината от другата страна, където отлетя говоранът. — Хвърлете оръжието.

Пиратите бавно ставаха от земята, пистолетите им звънтяха по камъните. Аз поповдигнах глава и видях, че иззад амортизатора на „Пегас“ излезе доктор Верховцев в скафандър, но без шлем.

Изумен се обърнах на другата страна.

Вторият доктор Верховцев, с шапка, застана на колене, вдигна ръце.

От другата страна към пиратите се насочваше Първия капитан. Точно такъв, какъвто беше на паметника на планетата Тримата капитани, само че жив, загорял, в синята униформа на капитан от далечно космическо плаване.

Отнякъде излетя говоранът и като пляскаше с крила, кацна на рамото на капитана. След това от тъмнината излезе Алиса.