Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 2
Четиридесет и трима гратисчии

Последните две седмици преди полета преминаха в бързане, вълнения и съвсем ненужно суетене. Почти не виждах Алиса.

Първо, трябваше да се приготвят, проверят, превозят и натоварят на „Пегас“ клетки, примки, ултразвукови примамки, капани, мрежи, силови установки и още хиляди неща, необходими за ловенето на животни. Второ, трябваше да се запасим с лекарства, продукти, филми, ленти, апарати, диктофони, софити, микроскопи, папки за хербарий, бележници, гумени ботуши, електронноизчислителни машини, чадъри за слънце и дъжд, лимонада, шлифери, шапки, сух сладолед, автолети и още милион неща, които може да потрябват, а може и да не потрябват по време на експедицията. Трето, след като така или иначе по пътя ще кацаме на научните бази, станции и различни планети, трябва да вземем със себе си и товари, и колети: портокали за астрономите на Марс, херинга в консервни кутии за разузнавачите от Малкия Арктур, сок от вишни, туш и гумено лепило за археолозите в системата 2–БЦ, брокатени халати и електрокардиографи за жителите от планетата Фикс, гарнитура от орехово дърво, спечелена от жителите на планетата Самора във викторината „Познавате ли Слънчевата система?“, сладко от дюли (витаминизирано) за лиценианците и още много подаръци и колети, които ни носеха до последната минута баби, дядовци, братя, сестри, бащи, майки, деца и внуци на хората и чуждопланетниците, с които щяхме да се срещнем. В края на краищата нашият „Пегас“ заприлича на Ноев ковчег, на плаващ панаир, на магазин „Универсам“ и даже на склад на търговска база.

За две седмици аз отслабнах с шест килограма, а капитанът на „Пегас“, известният космонавт Полосков, остаря с шест години.

Тъй като „Пегас“ е малък кораб, то и екипажът му е малък. На Земята и на другите планети командувам експедицията аз, професор Селезньов от Московската зоологическа градина. Това, че съм професор съвсем не означава, че съм стар, побелял и важен човек. Така се случи, че от малък обичам животните и никога не съм се отказвал от тях заради камъни, марки, радиоприемници и други интересни неща. Когато бях на десет години, се записах в кръжока на младите приятели на природата към зоологическата градина, после завърших училище и започнах да уча биология в университета.

Докато учех, продължавах да прекарвам всеки свободен ден в зоологическата градина и биологическите лаборатории. Когато завърших университета, знаех за животните толкова много, че можах да напиша първата си книга за тях. Тогава още нямаше скоростни кораби, които летят до всяко кътче на Галактиката, та затова бяха малко и космическите зоолози. Аз станах един от първите. Оттогава минаха двадесет години и вече има твърде много космозоолози. Но аз се оказах сред първите. Посетил съм много планети и звезди и незабелязано за себе си станах професор.

Когато „Пегас“ се откъсне от твърдата земя, негов стопанин и главен наш началник става Генадий Полосков, известен космонавт и командир на кораб. Ние с него сме се срещали и преди на далечни планети и научни бази. Той често ни идва на гости и е много добър приятел на Алиса. Полосков съвсем не прилича на смел космонавт и когато свали униформата си на капитан-звездолетец, човек може да го вземе за възпитател в детска градина или библиотекар. Полосков е нисък на ръст, рус, мълчалив и много деликатен. Но когато седи в креслото си на мостика на космическия кораб, той се променя — и гласът му става друг, и даже лицето му придобива твърдост и решителност. Полосков никога не губи присъствие на духа и в космофлота много го уважават. Едва успях да го склоня да стане капитан на „Пегас“, защото Джек О’Кониола го уговаряше да приеме командуването на нов пътнически лайнер по линията Земя-Фикс. И ако не беше Алиса, никога нямаше да успея да накарам Полосков да се съгласи.

Третият член на екипажа на „Пегас“ е механикът Зелени. Висок мъж с буйна рижа брада. Той е добър механик и вече пет пъти е летял с Полосков на други кораби. Най-голямото удоволствие за него е да се рови в двигателя и да поправя нещо в машинното отделение. По принцип това е отлично качество, но понякога Зелени се увлича и тогава някоя важна машина или апарат се оказват разглобени точно в момента, когато са най-необходими. Освен това Зелени е голям песимист. Той мисли, че „това“ няма да свърши добре. Кое „това“? Всичко. Например той си пусна брада, защото прочете в някаква старинна книга, че един търговец се порязал с бръснач и умрял от заразяване на кръвта. Макар че сега по цялата Земя не може да се намери такъв бръснач, че да се порежеш, и всички мъже мажат сутрин лицата си с паста, вместо да се бръснат, той за всеки случай си пусна брада. Като кацнем на неизвестна планета, той веднага ни съветва да излетим оттам, защото все едно няма животни, а дори и да има, те са такива, че не са необходими на зоологическата градина, а дори й да са необходими, все едно няма да успеем да ги докараме до Земята и така нататък. Ние всички сме свикнали със Зелени и не обръщаме внимание на мърморенето му. А и той не ни се сърди.

Четвъртият член на нашия екипаж, ако не се смята кухненският робот, който непрекъснато се разваля, и всъдеходите-автомати, е Алиса. Тя, както е известно, е моя дъщеря, завършила е втори клас, с нея винаги нещо се случва, но засега всичките й приключения са завършвали благополучно. Алиса е полезен човек за експедицията — тя умее да се грижи за животните и почти от нищо не се страхува.

През нощта преди полета спах лошо — струваше ми се, че някой ходи по апартамента и трака вратите. Когато станах, Алиса вече беше облечена и сякаш изобщо не бе лягала. Слязохме до автолета. Нямахме багаж, ако не се смята моята черна чанта-папка и Алисината чанта през рамо, към която бяха привързани плавници и харпун за подводен риболов.

Утрото беше студено, мразовито и свежо. Метеоролозите бяха обещали да дадат дъжд следобед, но както винаги малко сгрешиха и техният дъжд се изля още през нощта. Улиците бяха празни, ние се сбогувахме с роднините си и обещахме да пишем от всички планети.

Автолетът, без да бърза, се издигна над улицата и леко полетя на запад, към космодрума. Предадох управлението на Алиса, извадих дългите списъци, хиляди пъти поправяни и задрасквани, и започнах да ги изучавам, защото капитан Полосков ми се закле, че ако не изхвърлим най-малко три тона товари, никога няма да можем да се откъснем от Земята.

Не забелязах кога сме стигнали до космодрума. Алиса беше съсредоточена и сякаш непрекъснато мислеше за нещо. Тя така се беше увлякла, че спусна автолета до чужд кораб, който товареше прасенца за Венера.

При вида на спускащата се от небето машина прасенцата се разбягаха на всички страни, придружаващите ги роботи се хвърлиха да ги ловят, а началникът на товаренето ме наруга, че съм доверил кацането на малко дете.

— Тя не е толкова малка — отговорих на началника. — Завършила е втори клас.

— Толкова по-зле — каза началникът, като притискаше до гърдите си току-що хванатото прасенце. — Сега до довечера няма да ги съберем!

Погледнах с укор към Алиса, поех управлението и прехвърлих машината до белия „Пегас“. В дните на своята корабна младост „Пегас“ беше скоростен пощенски кораб. По-късно, когато се появиха по-бързи и по-вместителни кораби, го преустроиха за експедиции. Той имаше големи трюмове и вече беше служил и на геолозите, и на археолозите, а сега служеше и на зоологическата градина. Полосков ни чакаше и още не бяхме успели да го поздравим, когато попита:

— Измислихте ли как да намалим три тона?

— Измислих нещичко — отвърнах аз.

— Казвай!

В този момент към нас се приближи скромна бабичка със син шал и попита:

— Няма ли да вземете малко колетче за сина ми на Алдебаран?

— Ето — махна с ръка Полосков, — само това ни липсваше!

— Съвсем малко — каза бабата. — Двеста грама, не повече. Представяте ли си какво ще му бъде, като не получи никакъв подарък за рождения си ден?

Не можехме да си представим.

— Какво има в колетчето? — попита деликатният Полосков, предавайки се на милостта на победителката.

— Нищо особено. Тортичка. Коля толкова обича тортички! И стереолентичка, на която е запечатано как неговото синче, моето внуче, се учи да ходи.

— Давайте — каза мрачно Полосков.

Огледах се за Алиса. Беше изчезнала някъде. Слънцето се издигаше над космодрума и дългата сянка на „Пегас“ достигаше зданието на космогарата.

— Слушай — казах на Полосков, — част от товара ще изпратим на Луната с рейсовия кораб. А от Луната ще бъде по-леко да стартираме.

— И аз мислих за това — съгласи се Полосков. — За всеки случай ще свалим четири тона, за да имаме запас.

— Къде да предам колетчето? — попита бабата.

— Роботът на входа ще го приеме — отговори Полосков и ние с него започнахме да отбелязваме какво ще разтоварим до Луната.

С крайчеца на окото си поглеждах къде е Алиса и затова обърнах внимание на бабата с колетчето. Тя стоеше в сянката на кораба и тихо спореше с робота-товарач. Зад бабичката се издигаше много претоварена количка.

— Полосков — казах аз, — обърни внимание.

— О-о-о — изстена смелият капитан. — Това няма да го преживея.

С тигров скок той се озова при бабичката.

— Какво е това?! — с гръмовен глас попита той.

— Колетчето — каза бабата плахо.

— Тортичката?

— Тортичката — Бабата вече се беше съвзела от уплахата.

— Толкова голяма?

— Извинете, капитане — каза бабата строго, — вие да не искате моят син да яде сам изпратената от мен тортичка, без да я раздели със своите сто и тридесетима другари? Това ли искате?

— Аз вече нищо не искам! — каза измъчено Полосков. — Аз си оставам в къщи и няма да летя никъде. Ясно ли е. Никъде няма да летя!

Боят с бабичката продължи половин час и завърши с победа за Полосков. През това време аз влязох в кораба и наредих на роботите да свалят от борда портокалите и гарнитурата от орехово дърво.

Срещнах Алиса в най-отдалечения коридор на трюма и много се учудих на срещата.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Алиса скри зад гърба си връзка гевречета и отговори:

— Запознавам се с кораба.

— Върви в каютата — казах аз и побързах по-нататък.

Най-после към дванадесет часа завършихме товаренето. Всичко беше готово. Заедно с Полосков още веднъж проверихме тежестта на товара — получаваше се резерв от двеста килограма, така че можехме спокойно да излитаме в космоса.

Полосков извика по вътрешната уредба механика Зелени. Механикът седеше до пулта за управление, решеше рижата си брада. Полосков се наклони до самия екран на видеофона и попита:

— Можем ли да стартираме?

— Всеки момент — отвърна Зелени, — макар че не ми харесва времето.

— Диспечерите — каза Полосков в микрофона. — „Пегас“ моли разрешение за излитане.

— Една минута — отвърна диспечерът. — Нямате ли свободни места?

— Нито едно — твърдо каза Полосков. — Ние не взимаме пътници.

— Поне пет души вземете? — помоли Диспечерът.

— Защо? Нямате ли пътнически кораби?

— Всички са претоварени.

— Защо?

— Нима не знаете? Днес на Луната ще се състои футболен мач за купата на Галактическия сектор между отборите на Земята и планетата Фикс.

— А защо на Луната? — учуди се Полосков, който не се интересуваше от футбол и въобще през дните на подготовката за полета беше изостанал от действителността.

— Наивен човек! — каза диспечерът. — Как ще играят фиксианците при земната тежест? На тях и на Луната няма да им е леко.

— Значи ще ги победим — попита Полосков.

— Съмнявам се — отвърна диспечерът. — Те са подмамили трима защитници от Марс и Сичон Браун.

— Де да имах вашите грижи! — въздъхна Полосков. — Кога ще разрешите излитането?

— И все пак ние ще победим — намеси се в разговора Алиса, която незабелязано се беше появила на мостика.

— Правилно, момиченце — зарадва се диспечерът. — Може би все пак ще вземете запалянковците? За да изпратим всички желаещи, ми трябват осем кораба. Не мога да си представя какво ще правя. А пристигат още заявки.

— Не — отряза Полосков.

— Е, ваша работа. Пускайте двигателите.

Полосков включи машинното отделение.

— Зелени — каза той, — включвай планетарните. Само полека. Да проверим няма ли претоварване.

— Откъде ще дойде това претоварване? — възмутих се аз. — Нали изчислихме.

Корабът леко потрепери, набирайки мощност.

— Пет-четири-три-две-едно — пуск! — преброи капитанът.

Корабът трепна и остана на мястото си.

— Какво става? — попита Полосков.

— Какво става при вас? — попита диспечерът, който наблюдаваше старта ни.

— Не излита — каза Зелени. — Нали ви казах, че нищо добро няма да излезе от това.

Алиса седеше, вързана за креслото, и не гледаше към мен.

— Да опитаме още веднъж — реши Полосков.

— Няма защо да опитваме — възрази Зелени. — Имаме значително претоварване. Нали приборите са пред очите ми.

Полосков опита още веднъж да вдигне „Пегас“, но корабът стоеше на земята като закован. Тогава той предположи:

— Имаме грешка в изчисленията.

— Не, проверявахме ги на изчислителната машина — отговорих аз. — Имаме резерв от двеста килограма.

— Тогава какво става?

— Ще се наложи да изхвърлим част от товара. Не можем повече да губим време. От кой трюм да започнем?

— От първи — предложих аз. — Там са колетите. Ще ги почакаме на Луната.

— Само не от първи — изведнъж се намеси Алиса.

— Добре — отговорих аз машинално. — Тогава да започнем от трети — там са клетките и мрежите.

— Само не от трети — каза Алиса.

— Това пък какво е? — попита строго Полосков.

И в този момент диспечерът отново се свърза с нас.

— „Пегас“ — каза той, — постъпило е оплакване от вас.

— Какво оплакване?

— Включвам бюро справки.

На екрана се появи чакалнята. До бюро справки се тълпяха хора. Сред тях видях няколко познати лица. Откъде ги познавах?

Жената, която стоеше най-близо до бюрото, каза, гледайки към мен:

— Срамота е! Може ли така през пръсти да се гледа на всички лудории!

— Какви лудории? — учудих се аз.

— Казах на Альоша, че няма да лети на Луната, защото има пет тройки за срока.

— И аз бях забранила на Льова да лети на този мач — поддържа я друга жена. — Може да го гледа и по телевизията.

— Аха — проточих аз. Най-после познах хората, които се бяха събрали при справочното бюро — това бяха родителите на децата от Алисиния клас.

— Всичко е ясно — каза Полосков. — Много гратисчии ли имаме на борда?

— Аз не предполагах, че сме претоварени — каза Алиса. — Та как може децата да пропуснат мача на века! Какво излиза — аз ще го гледам, а те не?

— Много гратисчии ли имаме? — повтори Полосков със стоманен глас.

— Нашият клас и двата съседни — каза тихо Алиса. — Докато татко нощес спа, ние се събрахме на космодрума и влязохме в кораба.

— Никъде няма да летиш! — казах аз. — Ние не можем да вземем в експедицията безотговорни хора.

— Татко, аз няма вече! — замоли се Алиса. — Разбери, имам много силно развито чувство за дълг.

— Ние можехме да паднем заради твоето чувство за дълг! — отговори Полосков.

Иначе той всичко прощава на Алиса, но този път се разсърди много.

— Върви да измъкваме гратисчиите — добави той. — Ако успеем да свършим за половин час, оставаш на кораба. Ако не успеем — излитаме без тебе.

Последният гратисчия измъкнахме от трюма на двадесет и третата минута. След още шест минути, много огорчени и печални, те стояха пред кораба и от зданието на космодрума към тях тичаха майки, татковци и баби.

Общо гратисчиите на „Пегас“ бяха четиридесет и трима. Досега не разбирам как е успяла Алиса да ги настани на борда, а ние да не забележим нито един от тях.

— Добър път, Алиса! — извика отдолу Альоша Наумов, когато най-после се изкачихме до люка. — Викай и заради нас! И се връщай по-скоро!

— Физкулт-ура! — отговори му Алиса. — Лошо стана, татко — обърна се тя към мен, след като излетяхме и взехме курс към Луната.

— Лошо — съгласих се аз. — Срамувам се заради тебе.

— Аз не за това — каза Алиса. — Трети „Б“ в пълен състав още през нощта излетя с товарен кораб в чували за картофи. Те ще бъдат на стадиона, а нашите втори класове — няма. Не оправдах доверието на другарите.

— А къде са картофите от чувалите? — учудено попита Полосков.

— Не зная — каза Алиса. Помисли и добави: — С какви очи ще гледам на стадиона трети „Б“? Просто ужас!