Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 22
Дебеланкото лъже

— Белезниците ще потрябват — каза Втория капитан. — Те са толкова коварни същества, че не трябва да им се вярва за нищо.

— Давам ви дума — тържествено обеща дебеланкото, — че няма да направя опит за бягство.

— Ще направи — уверено каза капитанът.

През това време доктор Верховцев плътно се приближи до своя двойник. Това беше чудна гледка. При това, ако ме бяха попитали, щях да отговоря, че истинският доктор Верховцев е този, с шапката. Нали именно с него се бяхме запознали на планетата Тримата капитани.

— Е, самозванецо — каза доктор Верховцев в скафандъра, — покажи ни истинското си лице.

— Нищо не разбирам! — отговори доктор Верховцев с шапката и се отдалечи на една крачка.

Зелени, който стоеше зад гърба му, го побутна срещу двойника му.

— Заради тебе, гълъбче — каза той, — дявол знае какво си помислихме за добрия човек. Заради тебе за малко не загинахме.

— Правилно — каза Алиса. — Вече толкова не вярвахме на Верховцев, че когато долетя заедно с Първия капитан и се опита да ни спре, ние на бърза ръка излетяхме и паднахме в ямата.

— Не — каза фалшивият Верховцев, — да не сте посмели да ме пипнете!

Веселяка У изведнъж се засмя.

— Лошо е да ходиш в чужда кожа — каза той. — Много е лошо. Моята си е моя, на мен нищо няма да ми направят: никога не съм лъгал. Аз съм честен пират.

Истинският доктор Верховцев се приближи до пирата с шапката и се вгледа в него. Пиратът нямаше къде да отстъпва — отзад стоеше Зелени.

Изведнъж доктор Верховцев протегна ръка към своя двойник и с бързо движение я прокара по главата, лицето и гърдите му.

И тогава всички видяхме как обвивката на Верховцев падна от пирата и под нея се показа съвсем друго същество — нечовек. Оказа се, че Верховцев е видял тънкия цип, който закопчавал обвивката на пирата.

Шапката се търкулна настрани. Дрехите на доктора бяха в краката ни. А от купчината дрипи, която до неотдавна беше Верховцев, се извисяваше голямо, около метър и половина високо насекомо с мъхести крачета, кръгло коремче и големи остри щипки. Насекомото разтвори късите си крила, опитвайки се да излети, но Зелени успя да го хване. Насекомото обърна към него главата си и заплашително разтвори щипките си.

— Внимателно! — извика Втория капитан. — Той е отровен!

Зелени дръпна ръката си, а Втория капитан вдигна пистолета и се прицели в пирата.

Като видя, че няма къде да се дене, пиратът изведнъж вдигна дългата си тънка опашка с игла накрая и я заби в гърдите си. Веднага падна, разперил слабите си крачета.

— Сам се ухапа! — възкликна Алиса. — Като скорпион.

— Скорпионите никога не се убиват. Това е приказка — отвърнах аз. — Само разумните същества познават какво е това смърт.

— Не му вярвайте — каза изведнъж дебеланкото. — Аз ще ви сътруднича и затова е по-добре да си призная всичко. Той е главният пират. Той ни принуждаваше да му се подчиняваме и измисляше всички злодейства. Наричат го Плъх и е от мъртвата планета Плоплъх. Някога плоплъсите се избили един друг във войни и последните от тях се крият в подземия. Но той не се е убил. Той прекалено много се обича, за да се убие. Той само е загубил съзнание. Мисли, че вие ще го оставите и тогава ще дойде на себе си и ще избяга. Той вече е правил така. Убийте го.

— Защо да го убиваме? — възрази Първия капитан. — Него ще го съдят.

Той се приближи до лежащия в купчинката парцали Плъх, наведе се, вдигна лекото му тяло за краката и го предаде на пленените пирати в черни униформи.

— Занесете го на „Пегас“ — каза капитанът — и го затворете в клетка. Професоре, при вас ще се намери ли празна клетка?

— Има празна клетка. И даже не една. Събрахме много по-малко животни, отколкото разчитахме. Ще отида на кораба заедно с пиратите и ще се погрижа клетката да бъде добре заключена.

— А след това ще го закараме на неговата планета, където отдавна го търсят, и нека там го съдят.

— Правилно — каза дебеланкото. — Така му се пада. Той го измисли това — да се преобрази като Верховцев. Той летя в образа на доктора до базата на разузнавачите на Арктур. Надяваше се да намери там плановете на „Синята чайка“, за да отвори кораба. Той като Верховцев продаваше в Палапутра червеите и унищожаваше говораните, за да не може нито един от тях да се добере до Първия капитан и да го повика на помощ. Той като Верховцев отрови смазката на роботите. Няма пощада за него! Съд за този предател и изменник!

— Спокойно, Веселяк У — каза Втория капитан, — не се надявай, че като погубиш съдружника си, ще се отървеш от наказание. И тебе също ще те съдят. Преследвам те по цялата Галактика. И ти си извършил толкова престъпления, че с нови предателства никога няма да ги изкупиш.

Дебеланкото се нацупи и млъкна.

Изпратих двамата пирати, които носеха престорилия се на мъртъв Плъх, до кораба. С мен тръгна Полосков, защото нямаше вяра на пиратите. Затворихме Плъх в най-здравата клетка и се върнахме обратно. Там вече разговаряха за друго.

— Сега как да излезем оттук? — попита Първия капитан дебеланкото.

— Ако ми обещаете живот, ще ви помогна да се измъкнете оттук — каза дебеланкото, — ако не — защо да ви помагам? Никой, освен мен, не знае как се отваря тази плоча. А тя е направена от толкова здрав камък, че не може да бъде взривена дори с гравитационна бомба.

— Като не искаш да кажеш, недей — усмихна се Първия капитан. — Ние ще почакаме докато твоят приятел Плъх дойде на себе си и той с удоволствие ще ни помогне.

Двамата капитани стояха един до друг и макар че единият от тях беше загорял, здрав, облечен в нов скафандър, а вторият — изтощен, изморен, отслабнал, все пак те си приличаха като братя и аз им се любувах. Те бяха много по-хубави от паметниците на планетата Тримата капитани. Първия капитан беше прегърнал своя другар през рамото и те се издигаха над дебеланкото като над голяма жаба.

— Не — каза дебеланкото, — за нищо на света! Загивайте тук!

— Все едно, ние няма да загинем — каза Втория капитан. — Сега, когато моите приятели — той посочи с ръка всички нас, защото не само Първия капитан и доктор Верховцев бяха негови приятели, но и ние, екипажът на „Пегас“, също му бяхме приятели: нали ние също се бяхме притекли на помощ, макар и да не бяхме ги виждали никога преди това, — сега, когато моите приятели са с мен, не се боя от никакви пирати. В краен случай всички заедно ще излетим с кораба на първия капитан, а след това ще се върнем и ще измъкнем нашите кораби.

Веселяка У се заколеба. Той разбра, че не си струва да се пазари и вече беше готов да заговори, но Зелени развали всичко.

— Не — каза той. — Първо, аз никога няма да изоставя своя кораб. По-добре да остана тук и да чакам. Пък и трябва да храним животните. Те няма да се поберат на другия кораб. Не, така няма да стане. Моля ви се, все пак вие ни кажете как се отваря люкът.

С дебеланкото не трябваше да се разговаря така, както говореше Зелени. Пиратите не трябва да се молят, защото те веднага стават нагли.

И дебеланкото, като чу думите на Зелени, се ободри.

— Не — каза той, — дайте ми писмено обещание, че ще остана жив, тогава ще ви пусна от тук.

Капитанът само погледна към Зелени, но нищо не му каза.

— Добре. Щом е така — произнесе Първия капитан, — ние ще почакаме. Даваме ти, Веселяк, десет минути да помислиш. Имаме време.

— Правилно — подкрепи го Втория капитан. — А сега, ти, Първи капитан, ще ни разкажеш как ни намери. Нали говоранът не долетя при тебе.

— А пък аз през това време ще приготвя сандвичи — с виновен глас каза Зелени. — Всички сме изгладнели.

— Добре — каза капитанът.

— Бих ти помогнала, Зелени — каза Алиса, — но ми е толкова интересно да разбера за Първия капитан, че не мога да се откъсна.

— Остани, Алиса — каза Първия капитан. — Без тебе нямаше да можем да спасим приятелите си.

— Без вас аз нищо нямаше да направя — каза Алиса и се изчерви от гордост.

— Алиса — казах аз строго, — иди си измий ръцете и се оправи. Ти си мръсна като блатна къртица от планетата Вуканату.

— Добре — Алиса не започна да спори с мен. — Щом съм къртица, къртица съм.

Тя изтича към кораба, като извика в движение:

— Само че без мен нищо не разказвайте! Първия капитан се обърна към Веселяка У и го попита равнодушно:

— Е, размисли ли?

Пиратът угоднически се усмихна. Очичките му се скриха в бузите.

— Хайде да се спазарим, капитане — каза той. — Да бъдем и двамата делови хора.

Капитанът му обърна гръб.

Алиса се върна след две минути. Забелязах, че си е измила ръцете надве-натри, но вместо жълтия комбинезон е облякла друг, небесносин.

След Алиса ситнеше индикаторът. Той просто се разкъсваше на части, така му се искаше да бъде навсякъде. Не животно, а жива дъга. След тях, без да бърза, крачеше вечно заетият паяк-тъкач-троглодит. Той плетеше едновременно три ръкавички, но всичките десни.

— Дойдохте ли? — усмихна се Първия капитан, като гледаше необичайното шествие. — В такъв случай още от самото начало трябва да си призная, че моята роля в тази история е скромна. И през четирите години бях зает на Венера. Оказа се, че да се превърне голяма планета в космически кораб и да се премести на нова орбита, е почти неизпълнима задача. Но след като тя се беше оказала почти неизпълнима, то непременно трябваше да бъде изпълнена.

— Правилно — каза Алиса. — Много жалко, че моят характер не е толкова силен.

— Характерът се възпитава — усмихна се капитанът. — Погледни паяка-тъкач-троглодит. Може да се завиди на упоритостта му! Ако той се научи да различава дясно от ляво, цена няма да има.

— Ама че пример — махна с ръка към паяка Алиса. — Та той е глупав.

— Там е работата, че само упоритостта не говори за нищо. През всичките четири и нещо години Венера не се мръдна от своята орбита нито на сантиметър, а ние мислехме, спорехме и се готвехме за решаващия момент. И аз се надявам, че ще успея да се върна за началото, когато планетата ще премине на по-близка до земната орбита. Малко остана да се чака.

— А тогава ще се измени ли климатът на Венера?

— Много ще се измени. Толкова, че след няколко десетилетия хората ще могат да живеят на нея така, както на Земята.

— И ние ще започнем да я наричаме Земя-две — каза Алиса.

— Защо? Тя ще си остане Венера. Нима е лошо името?

Алиса не отговори нищо. Според мен името не й харесваше много. Тя веднъж ми бе казала, че не е нужно да се наричат планетите с имената на умрели богове, които с нищо не са се прославили.

— Бях толкова зает с работа — продължи разказа си Първия капитан, — че четирите години минаха съвсем незабелязано. И трябва да си призная, че не се тревожех много за приятелите си, защото знаех колко далече захвърля съдбата капитаните. За Третия беше все още рано да се върне от съседната галактика, а ти, Втори, ми беше дал срок — четири години.

— А не съжалявахте ли — попита Алиса, — че стоите на една и съща планета и не летите към други звезди?

— Това е труден въпрос, Алиса — сериозно отвърна Първия капитан. — Да, искаше ми се да застана на капитанския мостик и отново да кацам на неизвестни планети. Но знаех, че моят опит и моите знания са много по-необходими в Слънчевата система. А освен това, нали ти казах, че обичам неразрешимите задачи и неизпълнимите проекти.

— А вашата жена — не оставяше капитана на мира Алиса — през това време лети из Галактиката и търси жива мъглявина. Сигурно страшно сте й завиждали.

— Разбира се, че й завиждах — призна капитанът. — И още повече ще й завиждам, когато открие своята мъглявина.

— Нищо подобно — намесих се аз в разговора. — Не съществува жива мъглявина. Така както не съществуват живи планети.

— Тук, професоре, вие грешите — каза Втория капитан. — На мен ми се случи веднъж да видя жива планета. Едва успях да избягам. Тя се храни с това, което всмуква от космоса. Добре, че „Синята чайка“ има такива мощни двигатели.

— Много интересно — казах аз. — Ще поговорим за това по-късно. Макар че досега не съм чувал за такова чудо.

— Татко, не спори — намеси се Алиса. — Капитанът няма да ни лъже.

— Не — усмихна се капитанът. — Ние винаги казваме истината. Даже на враговете.

И той погледна към Веселяка У, който веднага си обърна главата и се престори, че разглежда стената на пещерата.

— Та така — завърши разказа си Първия капитан, — неочаквано получих телеграма — пристига доктор Верховцев, нашият стар приятел. Той долетя и ми каза, че се безпокои за съдбата на Втория капитан. А когато ми разказа всичко, поисках разрешение незабавно да напусна Венера. По-нататък нека продължи докторът.

— Ама моля ви се! — изведнъж се смути доктор Верховцев, сгърби се и запримигва. — Аз нищо не съм направил. Ама съвсем нищо… Изобщо вие от „Пегас“ бяхте последната капка, която препълни чашата на подозренията ми.

— Гледай ти! — възкликна Зелени, който ни раздаваше сандвичи с кашкавал. — Вие се държахте странно!

— Но аз още нищо не знаех, по-точно почти нищо не знаех за вас.

Верховцев пристъпи от крак на крак и погали индикатора, който даже беше посинял от любопитство.

— От самото начало не повярвах във версията, че смелият и находчив Втори капитан е изчезнал. Знаех и неговата „Синя чайка“ и разбирах, че едва ли ще се намери в цялата Галактика сила, способна да погуби Втория капитан.

— Благодаря за комплимента — каза Втория капитан.

— Няма защо. Комплиментът има в основата си трезва научна оценка.

— Също като учителя ни по математика! — прошепна ми Алиса.

— Докато подготвях музея на Тримата капитани, аз изучавах биографиите им и в това ми помагаше Първия капитан, който никога не отказваше да ми изпраща снимки и бележки и да уточнява подробности. Но когато споделих с него съмненията си относно съдбата на Втория капитан, той ми отговори много уклончиво. Толкова уклончиво, та предположих, че Първия капитан знае за „Синята чайка“ повече, отколкото иска или може да каже.

— Нищо особено не знаех — прекъсна го Първия капитан. — Просто имахме уговорка: ако не се появи говоранът, аз чакам четири години и нищо не предприемам. Но след писмото на доктор Верховцев малко се разтревожих, макар че не го показах.

— А аз не знаех за уговорката на капитаните — продължи Верховцев — и не знаех, че Втория капитан се е канил да посреща Третия капитан. Обезпокои ме друго: във всички документи се казваше, че капитаните напълно са избавили Галактиката от космическите пирати. Но по всичко личеше, че това не е така. При мен постъпваха сведения, че пиратите все още съществуват и понякога нападат кораби. И сред пиратите са виждали този същия дебеланко.

— Аз не съм участвувал в това — обидено каза Веселяка У. — Това беше работа на Плъх. Той имаше няколко обвивки. В това число сигурно и моята. Той е грабил кораби в моята обвивка.

— О, разрешете да не ви повярвам — възрази доктор Верховцев. — Да-да, да не ви повярвам. Но веднъж, когато отсъствувах от планетата Тримата капитани, някой е бил в музея. Музеят беше внимателно претърсен, но не бяха взели нищо важно, само снимките на „Синята чайка“. Аха, помислих си тогава, тази информация е необходима на някого. После изведнъж ми съобщават, че на пиратския кораб, който е ограбил пътнически лайнер от планетата Фикс, е имало човек, който така много приличал на мене, че ако по това време не ми гостуваше самият президент на тази планета, можеха да си помислят дявол знае какво. И тогава на планетата кацна „Пегас“. Тези хора ми казват, че събират животни, а в същото време започват да ме разпитват за тримата капитани. Това малко ме учуди. И може би нямаше да обърна внимание — малко ли хора се интересуват от биографията на капитаните, — но изведнъж те ми заявяват, че съм бил при разузнавачите от Арктур и съм искал от тях плановете на „Синята чайка“.

— Но това наистина е така — казах аз. — Бил е фалшивият доктор.

— Сега вече този толкова неприятен факт не предизвиква съмнения — съгласи се Верховцев, — но в онзи момент бях напълно изумен. Когато „Пегас“ излетя, веднага отидох при разузнавачите и те потвърдиха: „Да, именно вие, доктор Верховцев, долетяхте при нас преди месец и се интересувахте от плановете на «Синята чайка.»“ Тогава разбрах, че Втория капитан е в опасност. И най-вероятно от страна на пиратите. Незабавно тръгнах към Венера.

— Долетя при мене разтревожен — усмихна се Първия капитан. — Отначало даже не можех нищо да разбера. Един Верховцев, втори Верховцев… Но като си изясних всичко, разбрах, че трябва да бързаме на помощ. Но накъде да летим? Започнахме да подозираме, че „Пегас“ е пиратски кораб и решихме да ви проследим. Бяхме на Палапутра. Там Крабакас от Баракас ни разказа, че сте купили говоран и че някой се е опитвал да убие всички говорани на планетата. Намерихме този ушан, който ви бе продал говорана и разбрахме, че това е същият говоран, който по-рано беше при Втория капитан. Нещо повече, на Палапутра за малко не ни вкараха в затвора, защото лъжливият доктор Верховцев бил там и продавал червеи. Едва успяхме да убедим ушаните-стражници, че червеите е продавал не истинският доктор Верховцев, а неговият двойник. Плъх го очаква заслужено наказание за опит да убие всички говорани и да унищожи въздуха на планетата. Ушаните още не са измислили наказание за това, но непременно ще измислят.

— Ох! — изтръгна се от дебеланкото.

— Нататък беше лесно — продължи Първия капитан. — Разпитахме всички маяци в Галактиката и ни съобщиха, че „Пегас“ се движи към системата Медуза. А на планетата на роботите разбрахме, че сте били там и даже сте ги излекували, като сте им сменили маслото. След това долетяхме тук. И едва не закъсняхме.

— А кога разбрахте, че не сме пирати? — попита Алиса.

— Още в Палапутра. А освен това в космоса срещнахме кораба на археолозите. С него летеше Гръмозека. Той толкова горещо защищаваше професора, че ние му повярвахме. Започнахме да се безпокоим, че ви грози опасност — едва ли бихте могли да се оправите с пиратите.

— Не можахме — въздъхна Полосков. — Следващия път ще бъдем по-умни.

— Следващ път няма да има — каза Първия капитан. Той се приближи до седящия на каменния под дебеланко и каза:

— Времето изтече, Веселяк У. Или ще ни отвориш капака, или вече изобщо няма да разговаряме с тебе. Броя до десет: едно, две, три…

— Всичко ще ви кажа! — разбърза се дебеланкото. — Всичко ще кажа. Още от първата минута исках да кажа, но ужасно се боях от Плъх. И сега ме е страх от него. Той ще ми отмъсти. Най-добре ще бъде, ако го убиете. Моля ви се, убийте го!

— Но нали ти е приятел — каза Верховцев. — Как можеш да желаеш смъртта на приятеля си, с когото заедно сте вършили престъпления толкова години?

— Не ми е приятел! — извика дебеланкото. — Той е моят най-зъл враг! Аз съм честен пират, а не бандит и предател!

— Не губи време! — каза Втория капитан. — Отваряй капака!

Дебеланкото стана. Противно беше да го гледа човек. Краката му не го държаха, подгъваха се, а коремът му се тресеше. Той се домъкна до стената и като се приближи до нея, натисна невидим за непосветените бутон. Част от стената се отмести и зад нея се откри пулт за управление.

— Сега — мърмореше дебеланкото, — една минутка… всичко ще направя.

С треперещи дебели пръсти той натискаше копчетата и най-после капакът мръдна от мястото си и се отмести встрани.

Пътят нагоре беше отворен.

— По корабите! — каза Първия капитан. — Първо излита „Пегас“. Той отлита настрани и тогава започва издигането на „Синята чайка“. Моля екипажът на „Пегас“ да заеме местата си.

Започна да вали дъжд. Едрите капки влизаха в светлия кръг и звънко чукаха по каменния под.

Дебеланкото натисна още един бутон, от пода израсна тясна стълбичка, достигна до края на белия кръг и се закачи за него с метални нокти.

— Правилно — одобри Втория капитан. — Верховцев, моля те, изведете заедно с професора пленниците горе. Нека ни почакат там.

Полосков и Зелени заеха местата си в „Пегас“, вдигнаха трапа и затвориха люка. Всички останали отстъпиха настрани и гледаха как „Пегас“ бавно се издига във въздуха и като закри за няколко секунди светлината, изплува нагоре.

— Е, хайде — каза Първия капитан, — всички ли са тук, никого ли не сме забравили?

— Всички — казах аз.

Верховцев поведе по стълбата двамата пирати, а аз се приближих до дебеланкото.

— Няма ли други пирати? — попита капитанът дебеланкото. — На вашия кораб никого ли няма?

— Кълна се във всичко свято, че тук няма повече нито един човек! Можем спокойно да тръгваме — отговори Веселяка У. — Съвсем спокойно. А след това ще взривим това подземие заедно с проклетия кораб на Плъх. Няма да оставим и следа от пиратското гнездо. Вярно ли казвам?

— Вярно — позасмя се Втория капитан. — Я чакай да погледна за последен път моя затвор. Все пак четири години съм прекарал тук.

— Чакайте! — изведнъж извика Алиса. — Та той лъже!

— Кой лъже? — учуди се Първия капитан.

— Дебеланкото лъже. Като тичах след говорана, чух стон.