Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 11
Курс към системата Медуза

Щом настанихме животните в клетките и ги нахранихме, аз отидох на мостика и изпратих телеграма до базата на разузнавачите на Малък Арктур. Телеграмата бе следната:

„Проверете къде се намира доктор Верховцев. Струва ми се, че той не е същият, за когото се представя.“

Вечерта дойде отговор от Малък Арктур:

„Доктор Верховцев не е на планетата Тримата капитани. Засега нищо повече не можем да съобщим.“

— Ние и без тях знаем, че го няма на планетата Тримата капитани — каза Полосков, като прочете телеграмата.

Направихме за говорана голяма клетка и я окачихме в каюткомпанията. През целия ден говоранът бърбореше нещо на непознати езици и все не искаше да имитира някой от капитаните. Но Полосков ни повярва и каза:

— Аз също мисля, че това е същият говоран, който е принадлежал на Първия капитан и който Първия капитан е подарил на Втория, когато се разделили.

— А не може ли да бъде така — попита Алиса: — Верховцев нарочно е издирвал говорани, защото е искал да намери точно този говоран?

— Но защо му е говоранът? — попитах аз.

— Как защо? Ние знаем, че Втория капитан е изчезнал безследно. И никой не знае къде е. Ние знаем, че говоранът е бил при него…

— Правилно! — каза механикът Зелени. — Разбира се! Нашето момиче е съвсем право. Капитанът го няма, а говоранът е тук. Значи говоранът знае къде е капитанът. И Верховцев иска да разбере това.

— Но защо го пази в тайна? — попитах аз. — Ние с удоволствие бихме му помогнали.

Почука се. Някой идваше при нас.

Тръгнах към люка и го отворих. На трапа стоеше дебеланкото с черния кожен костюм.

— Прощавайте за безпокойството — каза той. — Дойдох да се извиня за поведението си на пазара. Но толкова ми се искаше да имам жив говоран, че не се сдържах.

— Нищо — отговорих аз, — ние не се сърдим. Но все пак няма да ви дадем говорана.

— Не ми го давайте — весело каза дебеланкото. — Само не искам да си мислите лошо за мене. Моля ви, не ми отказвайте любезността, вземете за довиждане подарък от мен.

Той ми подаде много рядко животно: диамантена костенурчица от Мената. Корубата на тази костенурка е от истински диаманти и така блести, че те заболяват очите като я гледаш.

— Вземете я, не се стеснявайте — каза дебеланкото. — Аз имам три.

Разбира се, не трябваше да взимам подарък от такъв странен човек, би трябвало да бъда предпазлив. Но в нито една зоологическа градина на Земята няма диамантена костенурка! От пет години я дебнем и ето че се намери човек, който ни я подарява.

— Не се отказвайте — каза дебеланкото. — Довиждане. Може би пак ще се видим. Запомнете, мен ме познават на сто планети и се наричам Веселяка У.

И той затропа с обувки по трапа, слезе долу и, подскачайки в движение, тръгна към Палапутра.

Вече се стъмни, двете слънца на планетата залязоха почти едновременно, само че в различни посоки на хоризонта и затова над космодрума пламтяха едновременно два залеза, един от друг по-красиви. И аз си казах, че все пак не трябва да мислим лошо за хората. Ето например дебеланкото — истински ентусиаст на биологията. И не му досвидя да ни подари такова рядко животно.

В много добро настроение се върнах в каюткомпанията и показах подаръка на приятелите си. Те си предаваха костенурчицата от ръка на ръка и всички се любуваха на причудливата игра на светлината в диамантите на корубата й.

— Накъде ще летим? — попита Полосков след вечеря.

— Към склисите — каза Алиса, — към планетата Шешинера.

— Добре — съгласих се аз, — така и така се канехме да отидем дотам.

И изведнъж говоранът, който до този момент седеше мирно и гледаше как пием чай, отново заговори.

— Ти се каниш да летиш? — попита той с гласа на Първия капитан.

— Да. Ще тръгна насреща му — отговори говоранът с гласа на Втория капитан.

— Добре, Втори, ако ти бъде трудно, извикай ме на помощ.

— Ако мога.

— Изпрати говорана. Той ще ми разкаже. Аз зная как да го накарам да говори. Ти ще му предадеш всички подробности.

— Е, до нова среща.

— Довиждане.

Говоранът замълча.

— Е, чу ли, Полосков? — попита Алиса.

— Разбира се, че чух, не викай — отговори Полосков и се замисли.

Говоранът поклати златната си корона, сякаш размишляваше дали да продължи, или не. И изведнъж каза бавно и ясно с гласа на Втория капитан:

— Дръж курс към системата Медуза.

Ние чакахме говоранът да заговори отново. Но той затвори очи и пъхна глава под крилото си.

— Значи Втория капитан е изпаднал в беда и е изпратил говорана за помощ — каза Алиса. — Как да накараме говорана да ни разкаже всичко?

— Почакайте — намесих се аз. — Защо решихте така? Все пак говоранът не е полетял към Венера, където работи Първия капитан, а се е върнал на родната планета. Значи никой никъде не го е изпращал. Може Втория капитан просто да е загинал. И тогава говоранът е полетял към къщи.

— Всичко може да бъде — каза Полосков и стана от масата.

Той излезе от каюткомпанията и се върна след пет минути, като донесе със себе си карта на Галактиката. Разстла я на масата, като отмести чашите, и показа с пръст в края на картата.

— Тук — каза той — се намира системата Медуза. Съвсем неизследвана. В нея има планети. Аз предлагам да летим нататък. Ако капитанът е жив, ще му помогнем. Ако е загинал, най-малкото ще знаем къде се е случило.

— Но той би могъл да загине и в открития космос — възразих аз.

— Какво би могло да се случи с великия капитан в открития космос?

— Взрив на кораба например.

— И говоранът е останал невредим?

— Е, много неща могат да се случат!

Аз мълчах. В края на краищата, експедицията си имаше свои задачи, а не е известно има ли изобщо някакви животни в системата Медуза. Докато долетим до системата и се върнем обратно, ще мине цялото време, отпуснато за експедицията. А ние не знаем нищо, освен това, което казва говоранът. Ами ако капитанът е бил там, но е загинал съвсем в друга част на Галактиката? Казах това на другарите си. Но колкото повече говорех, толкова по-малко бях убеден в правотата си и толкова повече разбирах, че не съм убедил нито Полосков, нито Алиса.

— Добре — казах накрая, — за опит пари не взимат. Само че отначало ще отидем на Шешинера. Все пак трябва да разберем какви са тези склиси?

— Дадено — съгласи се Полосков, следейки нещо с пръст по картата. — Тя ни е на път. Освен това ще можем да спираме пътьом и на други планети и да търсим редки животни за зоологическата градина.

— А сега да спим — казах аз. — Утре сутринта ставаме и излитаме. Всички животни ли са нахранени и напоени?

— Тъй вярно, другарю началник на експедицията — рапортува Алиса, която отговаряше за храненето на животните.

— А къде е диамантената костенурчица? — попитах аз.

— Току-що беше тук — каза Полосков. — Къде може да бъде?

Изгубихме цял час, претърсихме целия кораб и най-после с помощта на индикатора я открихме до самия люк.

— Вероятно е искала да избяга — каза Зелени. — Нали ви предупреждавах. Тези костенурки не трябва да се изпускат от очи.

Индикаторът пожълтя.

Извадих таблицата за цветовите чувства на индикатора, която ми беше дала двуглавата змия, и казах:

— Жълтият цвят — недоверие.

— Не вярваш на костенурчицата ли? — попита Зелени индикатора. — Аз също.

Индикаторът стана толкова жълт, че даже светлината на лампите помръкна.

— Е, добре — казах тогава. — Ще я затворим в клетка.

Индикаторът си оставаше все така жълт, но по гърба му заплуваха черни ивици. Таблицата ни съобщи, че черните ивици върху жълт фон означават несъгласие.

— Добре тогава — казах аз. — Щом си толкова недоверчив, за през нощта ще я затворим в сейфа.

И тогава индикаторът придоби щастливия тъмнозелен цвят.