Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 5
Съветите на доктор Верховцев

Още докато бяхме на път, изпратихме радиограма на доктор Верховцев: „Пристигаме в петък. Посрещайте“. Верховцев веднага ни отвърна, че с радост ще ни посрещне и със своя космокатер ще ни прекара през опасния астероиден пояс, който обгражда планетата Тримата капитани.

В определеното време ние намалихме скоростта пред астероидния пояс. Гъст рой каменни късове като облаци скриваше от нас повърхността на планетата. Кой знае защо, всички бяхме обзети от вълнение. Струваше ни се, че срещата с доктор Верховцев ще ни въведе във важни и интересни събития. Може би даже и приключения.

Космокатерът на доктора се мярна сред астероидите като сребърна стрела. И ето го вече пред нас.

— „Пегас“, чувате ли ме? — разнесе се в говорителите глух глас. — Следвайте ме.

— Интересно, как изглежда? Сигурно му е скучно сам на планетата — каза Алиса, която беше при нас на мостика, седнала в малко, направено специално за нея амортизационно кресло.

Никой не й отговори. Полосков управляваше кораба, аз изпълнявах функциите на щурман, а Зелени не беше на мостика — той остана в машинното отделение.

„Пегас“ измени курса, заобиколи един ръбест астероид и веднага послушно се смъкна надолу.

Под нас се разстилаше пустиня, тук-там изрязана от клисури и белязана от кратери. Сребърната стрела на катера летеше напред и ни показваше пътя.

Ние забележимо се снижихме. Вече можеха да се различат скалите и пресъхналите реки. След това отпред се показа тъмнозеленото петно на оазиса. Над него се издигаше куполът на базата. Катерът на доктора направи завой и кацна на равната площадка. Ние последвахме примера му.

Когато „Пегас“, леко поклащайки се, застана на амортизаторите си и Полосков каза „добре“, видях между зеления пояс на оазиса и нашия кораб три каменни статуи.

На висок постамент стояха три каменни капитана. Даже отдалеч се виждаше, че двама от тях са хора. Третият беше трикрак тънък фикс.

— Пристигнахме — каза Алиса. — Може ли да изляза?

— Почакай — отвърнах аз. — Не знаем състава на атмосферата и температурата. Какъв скафандър се каниш да облечеш?

— Никакъв — отвърна Алиса.

Тя посочи към илюминатора.

От сребърния космокатер излезе човек в най-обикновен сив костюм и сива смачкана шапка. Той вдигна ръка, подканяйки ни да излезем.

Полосков включи външния говорител и попита:

— Атмосферата годна ли е за дишане?

Човекът с шапката бързо закима — елате, не се страхувайте.

Той ни посрещна до трапа.

— Добре дошли на базата — поздрави и се поклони. — Толкова рядко посрещам гости тук!

Говореше малко старомодно, в унисон с костюма си.

На вид беше около шестдесетгодишен. Нисък, слаб, приличен на добра бабичка. Лицето му беше изпъстрено с тънки бръчици, докторът през цялото време или присвиваше очи, или се смееше и когато от време на време лицето му се изглаждаше, бръчиците оставаха бели и широки. Доктор Верховцев имаше дълги и тънки пръсти. Ръкува се с нас.

Тръгнахме след доктора към зелените дървета на оазиса.

— Защо тук има кислородна атмосфера? — попитах аз. — Нали планетата е огромна пустиня.

— Атмосферата е изкуствена — отговори докторът. — Направиха я, когато строиха монументите. След няколко години тук ще има голям музей, посветен на героите на космоса. Ще докарват в него излезлите от строя кораби и всякакви интересни неща от далечни планети.

Докторът спря пред един каменен къс. На него бяха изсечени думи на космически език:

„Тук ще бъде построен Главният музей на космоса“.

— Виждате ли — каза Верховцев. — Музеят ще се строи от осемдесет различни планети. А засега като начало в центъра на планетата е монтиран мощен реактор, който отделя кислород от планинските пластове. Все още въздухът не е много добър, но до откриването на музея ще стане най-добрият в цялата Галактика.

През това време бяхме стигнали до подножието на паметника.

Той беше много голям, колкото двадесететажно здание. Спряхме и вдигнахме глави нагоре, разглеждахме тримата капитани.

Първия капитан беше млад, широкоплещест и строен. Имаше леко чип нос и широки скули. Капитанът се усмихваше. На рамото му беше кацнала странна птица с два клюна и красива корона от каменни пера.

Втория капитан беше по-висок. Имаше много широки гърди и тънки крака, като всички хора, родени и израсли на Марс. Лицето на Втория беше остро и сухо.

Третия капитан, трикракият фиксианец, в тесен скафандър с шлем, свален на гърба, се опираше с ръка на едно клонче от каменен храст.

— Те съвсем не са стари — каза Алиса.

— Ти си права, момиченце — отвърна доктор Верховцев. — Те се прославиха още млади.

Навлязохме в сянката на дърветата и по широка алея пристигнахме до базата. Тя се оказа огромно помещение, затрупано със сандъци, контейнери и апаратура.

— Започнаха да изпращат експонатите за музея — сякаш се извиняваше докторът. — Вървете след мен към бърлогата ми.

— Също като на „Пегас“ в началото на пътешествието ни! — възхити се Алиса.

И наистина, пътешествието по базата до жилището на доктор Верховцев приличаше на придвижването по нашия кораб, когато беше претъпкан с колети, товари и различно оборудване.

Спалнята и работният кабинет на отговорника на музея доктор Верховцев се оказа малък ъгъл между контейнерите, затрупан с книги и микрофилми, в който едва се поместваше легло, също затрупано с хартия и ленти.

— Разполагайте се, чувствувайте се като у дома си — покани ни докторът.

За всички нас, освен за домакина, беше напълно ясно, че няма къде да се разположим. Верховцев смъкна купчина хартии на пода. Листовете се разпръснаха и Алиса се зае да ги събира.

— Роман ли пишете? — попита Полосков.

— Защо роман? А, да, разбира се, животът на тримата капитани е по-интересен от всеки роман. Той е достоен да се опише като пример за бъдещите поколения. Но аз съм лишен от литературна дарба.

Помислих си, че доктор Верховцев е прекалено скромен. Нали е ходил при разузнавачите да търси чертежите на кораба на единия от капитаните.

— И така — каза докторът, — с какво мога да бъда полезен на моите скъпи гости?

— Казаха ни — започнах аз, — че вие знаете всичко за тримата капитани.

— Чак пък всичко! — Верховцев даже се изчерви от смущение. — Това е явно преувеличение.

Той сложи шапката си върху купчина книги, тя все падаше, а докторът я хващаше и я слагаше пак там.

— Капитаните — казах аз — са били на много неизвестни планети. Те са срещали интересни животни и птици. Казват, че са останали техни записки, дневници. А пък ние търсим по другите планети неизвестни животни. Не бихте ли ни помогнали?

— А, ето каква била работата… — Верховцев се замисли. Шапката му се възползува от този момент, смъкна се надолу и изчезна под леглото. — Аз — въздъхна той, — ако знаех предварително…

— Татко, може ли да подскажа на доктора? — попита Алиса.

— Да, момиченце — обърна се към нея докторът.

— На рамото на единия от каменните капитани е кацнала птица с два клюна и корона на главата. В зоологическата градина няма такава птица. Може би вие знаете нещо за нея?

— Не — каза Верховцев. — Почти нищо не зная. А къде е шапката ми.

— Под леглото — каза Алиса. — Сега ще я взема.

— Не се безпокойте — спря я Верховцев и се мушна под леглото. Навън стърчаха само краката му. Той търсеше шапката си в тъмнината, шумеше с хартии и продължаваше да говори. — Дадоха на скулпторите последните фотографии на капитаните. От тях те избраха тези фотографии, които най-много им харесаха.

— Може би са измислили тази птица? — попитах аз, като се наведох към леглото.

— Не-не! — възкликна Верховцев и обувките му се раздвижиха. — Аз самият съм виждал тези снимки.

— Известно ли е поне къде са правени?

— Първия капитан никога не се разделяше с птицата — отвърна Верховцев, — но когато тръгна за Венера, я подари на Втория капитан. А Втория капитан, както ви е известно, изчезна безследно. Изчезна и птицата.

— Значи, даже не се знае къде живее тя?

Верховцев най-после излезе изпод леглото. Стискаше шапката си в ръка и видът му беше смутен.

— Извинете — каза той, — аз се отвлякох.

— Значи, не е известно къде живее тази птица?

— Не-не — бързо отговори Верховцев.

— Жалко — въздъхнах аз. — Неуспех. Вие с нищо не можете да ни помогнете. А ние толкова се надявахме…

— Защо да не мога? — обиди се доктор Верховцев. — Аз също съм пътешествувал… Чакайте само да помисля.

Докторът мисли около три минути, после каза:

— Спомних си! На планетата Евридика живее Малкото драконче. Освен това, казват, има и Голямо драконче.

— Зная — казах аз. — Голямо драконче е застрелял един от капитаните.

— А вие откъде знаете? — попита Верховцев.

— Зная. Разказа ми моят приятел, археологът Гръмозека.

— Странно — произнесе Верховцев и наведе глава, разглеждайки ме, сякаш ме виждаше за пръв път. — Тогава ще си помисля още.

Той мисли още една минута и ни съобщи за марсианската богомолка. Това беше даже смешно. Марсиански богомолки има не само във всички зоологически градини, а ги отглеждат дори и в къщи. Алиса например има една.

Тогава Верховцев ни разказа за поповите лъжички, за мухокола от Фикс, за адските птици от планетата Трул и за други зверове, известни от книгата „Животните на нашата Галактика“

— Не, тези животни не са ни нужни.

— Извинете — каза Верховцев вежливо, — но аз цял живот съм се интересувал от разумните същества и някак не съм се сблъсквал с животни. Може ли да си помисля?

Верховцев отново се замисли.

— Къде съм бил? — попита се сам. — А — отговори си, — бил съм на Празната планета.

— Къде?

— На Празната планета. Тя не е далеч оттук, в съседната звездна система.

— Но щом това е Празна планета, какви животни може да има там? — учуди се Алиса.

— Това никой не може да каже. Разбирате ли, ние бяхме там в понеделник — цялото небе беше пълно с птици. А във вторник нямаше нито една птица — само вълци кръстосваха на глутници. И елени. А в сряда — нито едните, нито другите. Планетата опустя.

— Но може би животните просто са се преместили някъде?

— Не — каза Верховцев, — не е там работата. Ние имахме разузнавателен катер и от любопитство прелетяхме над цялата планета. Нито зверове, нито птици. Пустота. И не само ние се чудихме на това. Ще ви дам координатите.

— Благодаря — казах аз. — Ако вие нищо повече не можете да си спомните, тогава покажете ни дневниците на капитаните. Те сигурно са срещали различни животни.

— А кой ви е казал за дневниците? — попита докторът и наклони глава.

— Нашият приятел, археологът Гръмозека — отвърнах аз.

— Никога не съм чувал. Пък и защо са ви дневниците? Аз се сетих за склисите. За склисите от планетата Шешинера. Там ги има в огромни количества. Разказвали са ми.

— И за това също ви благодаря — казах аз. На мен много ми се искаше да надзърна в дневниците на капитаните, а доктор Верховцев, кой знае защо, не искаше да ми ги покаже. С нещо бяхме предизвикали у него недоверие.

— Моля.

— А дневниците? — попита Алиса.

— Ох, момиченце, защо са ви тези дневници? Впрочем, те не са тук. Те са на Фикс. Пазят се в архива. Да, да, в архива. — И доктор Верховцев изведнъж се оживи, сякаш беше измислил сполучлива лъжа.

— Е, както искате — примири се Алиса.

Докторът се смути, нахлупи измачканата си шапка на очите и тихо каза:

— А вие можете да отидете и на пазара в Палапутра.

— Непременно ще отидем там — казах аз. — Знаем за него.

— Тогава ще ви изпратя — предложи докторът.

Той стана и ни поведе между сандъците и контейнерите към изхода на базата. Вървеше бързо, сякаш се боеше, че ще размислим и няма да излетим.

Върнахме се при паметниците. Спряхме пред тях.

— А какво се е случило с Втория капитан? — попитах аз.

— Нали знаете, че загина — отвърна Верховцев.

— Казаха ни, че е изчезнал.

Докторът сви слабите си раменца.

— А къде можем да намерим Първия капитан? — не се предавах аз. — Той жив ли е?

— Да, работи някъде в космоса.

— По проекта „Венера“? Но там са няколко хиляди души.

— Вие самите знаете как да го търсите. И повече нищо няма да разберете от мене.

— Какво пък — казах аз тогава, — благодаря за посрещането. Наистина, ние си мислехме, че срещата ще бъде по-друга.

— Аз също си мислех така — отговори Верховцев.

— Може би като напишете романа, ще ни изпратите един екземпляр?

— Аз не пиша романи! Не мога! Кой е измислил това?

— Говоря за романа, заради който преди един месец сте посетили разузнавачите от Малък Арктур и сте ги питали за схемата на „Синята чайка“.

— Какво? — Доктор Верховцев размаха ръце. — Каква „Синя чайка“? Какви разузнавачи? Не съм бил там от половин година!

— Добре, добре — казах аз, като видях, че докторът съвсем се обърка. — Не искахме да ви обидим.

— А така — промърмори Верховцев. — Ако прелитате оттук, заповядайте, винаги ще се радвам да ви видя. Особено това очарователно момиченце.

Той протегна ръка да погали Алиса по главата, но тя направи крачка встрани и ръката на доктора увисна във въздуха.

— Значи, няма да забравите — каза той, като спря до монумента на тримата капитани, — склисите от Шешинера и загадката на Празната планета.

— Благодаря ви, докторе — отговорих аз, — няма да забравим.