Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 15
Пиленцето на птицата Крок

Четирите слънца бързо се въртяха над тази планета, нощта настъпваше там само от време на време и без сложни изчисления не можеше да се разбере в кой момент изведнъж ще притъмнее, ще премине кратката привечер и за малко ще падне мрак. Минаваше половин час, понякога по-малко, и новото слънце бързо се издигаше над бодливите храсти и моментално се изтърколваше на небето.

Планетата беше обрасла с гори и храсталаци. При полюсите горите бяха ниски, притиснати до земята, а в тропиците се издигаха на невероятна височина. Тази планета се оказа рай за биолога. Какво ли нямаше тук? Океаните бяха пълни с риба, медузи, червеи, морски змии; горите бяха претъпкани с всякакви животни, пеперуди с огромни крила, а по-нагоре, над острите скали и полегатите хълмове летяха различни птици.

— Ще останем тук дълго — казах аз, когато кацнахме на върха на един хълм, обрасъл с храсти. — Само тази планета е достатъчна за петдесет зоологически градини.

— Чудесно — каза Полосков. — Ние пък през това време ще стегнем кораба.

— Добре — каза Алиса. — Но най-напред трябва да намерим Втория капитан. Сигурна съм, че той е някъде тук.

— Само не тръгвай да го търсиш сама — предупредих Алиса. — Тук има много опасни зверове.

— Нали съм цар на природата — каза Алиса.

— Те не знаят това — възразих аз. — Не са образовани.

— А как ще намерим Втория капитан? — попита Алиса.

— Засега ще започнем с това — отговори Полосков, — че ще пуснем над планетата металоразузнавач.

— Защо?

— Той ще обикаля на ниска орбита и щом открие следи от метали, които се употребяват в космическите кораби, ще ни сигнализира.

— Дълго ли ще обикаля?

— Ще му трябват около две седмици, за да изследва цялата планета.

— О, колко дълго!

— А засега ще ми помагаш — казах аз. — Възлага ти се храненето на животните.

— И поливането на храстчетата — добави Алиса. — Иначе ще се разбягат.

В това време малкото храстче влезе в каюткомпанията и стеснително спря на прага. То поклащаше клони, тананикаше и ни даваше да разберем, че иска компот.

— Ето — каза механикът Зелени, — така си ги разглезила! Скоро ще започнат да хапят. Дай му компот, да се маха от главите ни.

На другия ден станахме рано, преди разсъмване. Полосков подготвяше металоразузнавача, а аз товарех във всъдехода мрежите и снимачните камери.

Толкова бяхме заети с работата си, че съм пропуснал момента, когато се е появила птицата Крок. Видях я едва когато върху мен падна нечия сянка и чух пляскане на криле, което ми се стори като плющене на платна.

— Легни! — извика Полосков.

Паднах на тревата.

Точно над главата ми изчаткаха нокти и птицата Крок, като не можа да улучи, излетя нагоре, за да се нахвърли отново.

Едва тогава я разгледах.

Това беше огромна твар с размерите на малък пътнически самолет. Имаше дълги тесни криле, къса опашка и мощен извит клюн като челюстите на подемен кран. Птицата направи малък кръг и като пикиращ бомбардировач се спусна надолу.

Опитах се да отпълзя, но разбрах, че няма да успея.

Затворих очи и се вкопчих в колелото на всъдехода. И в този момент гръмна изстрел.

Оказа се, че механикът Зелени успял да дотича до люка с пистолета и да стреля по птицата, когато тя била само на три метра от мен.

Птицата изрева и излетя във въздуха. До мене падна едно перо. То беше дълго метър и толкова твърдо, че се беше забило с края си дълбоко в сухата земя като богатирски меч.

Извадих перото и го показах на Алиса.

— Слушай — казах аз, — стопанинът на това перо е много сърдит и иска да вземе някого от нас за вечеря. Разбираш ли?

— Разбирам. Но нали не може да вдигне всъдехода?

— Всъдехода не може.

— Значи ще тръгна с тебе във всъдехода?

— Не, Алиса — казах аз. — Сега ще тръгна на разузнаване сам и ще се върна за обяд. Всички, освен тебе, са заети. Няма кой даже да приготви обяда и да нахрани животните. И не забравяй, че паякът-тъкач-троглодит свършва вълната.

— Добре — съгласи се Алиса.

— Какво става с металоразузнавача? — попитах аз Полосков, като се качвах във всъдехода.

— Не мога да разбера — отвърна той. — Нещо не е наред. Никога не се е развалял, а сега не ще.

Всъдеходът бавно се движеше през храстите, поклащаше се по дупките и леко се спускаше от височинките. Храстите се разтваряха отпред и отново се затваряха след него. Размишлявах за това, че би било добре да хвана тази птица. В Палапутра я наричаха птицата Крок. Много ми се искаше да взема това чудовище за зоологическата градина, но разбирах, че едва ли ще мога да го превозя на „Пегас“. Друго нещо щеше да бъде, ако ми се отдадеше да намеря гнездото й и да взема със себе си пилета. Гнездата трябваше да се намират някъде върху скалите — нито едно от дърветата не би издържало тежестта на жилището на птицата Крок.

Обърнах се към далечните планини. Пътя ми пресече шествие от дългокраки жълти гущери. Най-напред ситнеше най-високият, след него — по-малки… Наброих двадесет и три. Последният от гущерите беше съвсем малък. Можех да го хвана, но не го направих — отначало трябва да се огледам, да си изясня с какво се хранят, иначе може и да не го докарам до Земята.

Високо над мен прелетя птицата Крок. Тя се движеше към планините. Най-вероятно гнездото й беше именно там.

Изхвърлих автоматичната мрежа и хванах с нея еднометрова пеперуда. Докато се оправях с манипулаторите, за да уловя пеперудата и да я прибера в багажника на всъдехода, без да й повредя крилете, светна екранът на видеофона и на него се показа разтревоженото лице на Полосков.

— Слушай — каза той, — пуснах металоразузнавача.

— Отлично — зарадвах се. — Чакай, сега ще прибера пеперудата…

— Но връзката с него се прекъсна.

— С металоразузнавача ли?

— Да. Това никога досега не се е случвало. Всичко проверих. Три минути след излитането замълча.

— Ще трябва да излетим с катера, да го догоним и да го поправим — казах аз, прибирайки пеперудата в контейнера.

— Точно това исках да ти кажа. Аз ще излетя да го търся, а ти се връщай на кораба. Не ми харесва тази планета.

— Не си прав, Гена — възразих. — Планетата е прекрасна. Радвам се, че попаднахме на нея.

— А ако наистина тук е загинал Втория капитан?

— Вярваш ли в това?

— Не зная. Но щом такъв опитен капитан е могъл да загине тук, значи планетата крие някаква голяма опасност, за която ние не подозираме.

— Може би просто са отказали двигателите? Това се случва и на най-добрите кораби. Или капитанът е бил нападнат от местно чудовище. Например от птицата Крок. Видя ли какъв клюн има?

— Разбира се, че видях.

И Полосков изключи екрана.

Още една птица прелетя над мен към планините и аз запомних направлението на полета. Сигурно там е гнездото. Непременно трябва да отида. Изведнъж настъпи здрач. Обърнах обратно към кораба.

Спрях всъдехода до самия трап, в тъмнината се качих по него и отидох на мостика. Първо проверих къде са спътниците ми. Зелени беше в машинното отделение и се занимаваше с приборите. Алиса ми отговори от каютата си. Каза ми, че чете. Тогава се свързах с Полосков.

— Как е при тебе? — попитах аз.

— Засякох металоразузнавача — отвърна Полосков. — Скоро ще го догоня. Не изключвай радиостанцията.

Седнах до илюминатора и слушах как Полосков си мърмори нещо под носа, стараейки се да хване металоразузнавача. Късата нощ свърши. Гледах в далечината към гората, планините и си набелязвах пътя за утре. Ще тръгна по тази рекичка, след това ще се изкача на хълмовете… Ще взема и Алиса. Във всъдехода нищо не я заплашва…

— Хванах го — съобщи Полосков. — Взех го със захватите и го обръщам обратно.

И в този момент видях, че на площадката пред „Пегас“ излезе Алиса. Тя вървеше внимателно, на пръсти, огледа се към илюминатора, но не ме забеляза.

Беше хладно и Алиса бе облякла жълтия пухкав комбинезон. Личеше, че се кани да ходи надалеч. Но най-чудното беше, че пред нея по тревата гордо шествуваше говоранът. Той беше привързан с дълга верижка. Алиса държеше другия край на верижката. Тя каза нещо на говорана и той излетя във въздуха. Алиса отпусна верижката повече, за да не пречи на говорана да лети. Той размаха криле и бавно, сякаш разбираше, че Алиса не може да лети, се отправи към гората.

Едва тогава се опомних.

Включих високоговорителя и извиках колкото ми глас държи:

— Алиса, да не си полудяла! Веднага се връщай! Но изведнъж се изплаших, че няма да ме послуша и хукнах навън, за да я догоня и да я върна на кораба.

Докато дотичах до люка, Алиса вече беше до самата гора.

Над нея кръжеше огромната птица Крок.

— Алиса! — извиках аз.

Но тя беше далеч и не чу моя вик.

Нито пушка, нищо нямам под ръка!

Какво да правя?!

Съвсем обезумял, аз се хвърлих надолу по трапа.

Алиса видя снижаващата се птица и от страх изпусна верижката. Изплашеният говоран се хвърли към дърветата.

Аз тичах към Алиса и виждах как птицата Крок извади белите си нокти, как хвана жълтата пухкава фигурка и като набираше скорост, излетя нагоре.

Аз тичах и виждах, как издигайки се нагоре, птицата се смалява, и размахвах ръце…

След десет минути Полосков се снижи до „Пегас“. През това време ние със Зелени вече бяхме готови за гонитбата. Бяхме извели малкия катер.

— Вие накъде — учуди се Полосков.

— Крок открадна Алиса! — извика Зелени. И замълча, защото от мъка изгуби дар слово.

— Скачай тук! — нареди ми Полосков. Той спусна катера до самата земя.

Подскочих, хванах се за долния край на отворения люк и се прехвърлих в кабината.

Полосков веднага набра височина.

— Накъде полетя? — попита той високо, надвиквайки шума на двигателя.

— Нататък, към планината — отговорих аз. — Сигурно там е гнездото.

След няколко минути стигнахме до планината. Но никак не беше лесно да намерим гнездото. Хиляди еднакви остри скали се издигаха над платото и ние повече от час кръжихме над тях, без да открием нещо. И с всяка измината минута имахме все по-малко шансове да намерим Алиса жива.

Помогна ни самата птица Крок. Видяхме, че тя лети над скалите.

— След нея — извиках аз.

— Почакай — успокои ме Полосков. — Ще я изплашим и няма да ни покаже пътя към гнездото.

Той забави полета на катера и ние увиснахме над скалите. Птицата летеше към върха на планината, където още не бяхме се качвали. Там птицата прибра крилете си и се снижи. Полосков веднага пое курс нататък, като при това набираше височина.

Докато се приближавахме към планината, отдолу се издигнаха наведнъж пет или шест птици. Бяха взели нашия катер за неизвестен летящ враг. Птиците храбро се хвърляха срещу нас и се наложи Полосков да си спомни фигурите на висшия пилотаж, за да не се сблъскаме с озлобените кроки.

— Ето ги гнездата, гледай! — посочи Полосков.

Притиснах се до илюминатора.

Върху стръмния склон на планината се виждаха тъмните кръгове на гнездата. Те бяха построени от камъни и клони и бяха прилепени към площадките над пропастта.

Когато се снижихме, можахме да разгледаме, че в някои от гнездата седят птици, широко разтворили криле, вероятно прикривайки пиленцата или яйцата си от враговете.

— Гледайте — казах аз.

В едно от гнездата нещо се жълтееше.

Катерът като жив се втурна към това гнездо. Толкова бързо, че птиците изостанаха.

— Не, това не е Алиса — каза Полосков, — това са пиленца.

И наистина, в гнездото имаше три покрити с пух пиленца. Като ни видяха, те широко отвориха кривите си клюнове. Една от птиците пикира покрай нас, спусна се в гнездото и го покри с крилете си.

— Качи се по-нагоре — казах аз на Полосков.

Тогава видяхме още една птица. Тя се приближаваше към планината, носейки в клюна си голяма риба.

— След нея! — наредих аз.

Птицата ни забеляза. Спусна се към най-отдалеченото гнездо.

В това гнездо между две пиленца седеше Алиса. Отдалеч и тя ми се стори като птиче — виновен беше жълтият й пухкав комбинезон.

Като видяха майка си, пиленцата отвориха клюнове, но птицата поднесе рибата към Алиса и се опита да напъха улова си в устата й.

Алиса се бранеше, но птицата беше настойчива.

Полосков се разсмя.

— Какво ти става? — попитах го аз, без да откъсвам очи от странното зрелище.

— Нищо не заплашва Алиса — смееше се Полосков. — Взели са я за пиленце и са й предписали укрепваща диета.

Полосков беше прав. Пухкавият комбинезон беше спасил Алиса.

Ние увиснахме над гнездото, Полосков спусна трапа и Алиса се качи на катера, докато аз плашех птиците със сънни гранати и пушкала.

— Да вземем ли и пилетата? — попита Полосков, като все още се усмихваше.

— Следващия път — отвърнах аз. — Алиса, как се чувствуваш?

— Добре — каза Алиса.

Беше изцапана с люспи от риба, но общо взето — съвсем здрава и читава.

— Само отначало се изплаших — каза тя. — А после, като ме занесоха в гнездото, даже ми беше уютно. Ние с пиленцата се топлехме заедно. Само че голямата птица непременно искаше да ям. Също като баба: „Хапни една лъжичка грисена каша“.

Полосков се шегуваше, разпитваше Алиса дали се е научила да лети, или може би иска да се върне при новите си родители.

— Защо въобще излезе от кораба? — попитах аз строго, след като малко се поуспокоих.

— Тръгнах да търся Втория капитан.

— Как така?

— Чух, че разузнавачът на Полосков не работи добре. Изобщо, невъзможно е да чакаме две седмици. Помислих си, че говоранът може би помни пътя към това място, където е слушал гласа на Втория капитан. Помолих го да ми го покаже и той полетя.

— А защо не поиска разрешение?

— А ти щеше ли да ми разрешиш?

— Разбира се, че не. И тук няма никакъв Втори капитан. Забрави за него!

— Няма ли? — възрази Алиса. — Той е тук. Но жалко, че говоранът отлетя. Иначе много бързо щяхме да го открием.

— Какво още си измислила?

— Вижте какво намерих в гнездото — отвърна Алиса, като извади от джоба си парченце от порцеланова чинийка със златен надпис: „… ня чайка“. — „Синя чайка“, нали? — попита тя. — Или не вярваш?

— Я ми покажи — помоли Полосков. — Ама че ти върви!

— Ами! — възрази Алиса. — Заради това парченце трябваше да летя в ноктите на птицата Крок. Ти някога летял ли си така?

— Не — усмихна се Полосков.

— А парченцето тя сама ми го даде. Изглежда, че е играчка за пиленцата. И ми го даде да си поиграя.

Замислих се. Алиса беше права. Най-вероятно „Синята чайка“ наистина е на тази планета. Но как да я намерим?

— Какво се е случило с разузнавача? — попитах аз Полосков. — Не си ли проверил още?

— Странно, но някой е счупил индикатора на металотърсача му.

— Счупил?

— Той не може сам да се счупи — индикаторният механизъм се намира в самия център на разузнавача.

— Какво ще правим сега? — размишлявах аз на глас. Кацнахме пред „Пегас“ и слязохме на поляната, като поглеждахме към небето — дали не лети птицата Крок.

— Ето го и говорана — каза Алиса.

Тогава забелязах, че пред самия ми нос към земята се спуска тънка верижка.

От дървото долетя говоранът и закръжи над нас, сякаш ни подканяше да го следваме и да търсим капитана.