Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 18
Шпиони

Цветята бяха унищожени. Говоранът изчезнал. Ние бяхме останали съвсем на сухо. Как да помогнем на капитана?

Аз протегнах ръка към микрофона и извиках Полосков.

— Генадий — казах аз, — имаме усложнения. Кажи къде се намираш?

— Летя над северния полюс на планетата. Засега нищо не съм открил. Какво се случи при вас?

— Сега няма време за приказки. С две думи — с помощта на огледалните цветя успяхме да разберем какво се е случило тук преди четири години. По-точно почти успяхме да разберем. Но в този момент някой изпочупи всички огледала. Трябват ни огледални цветя. За колко време можеш да долетиш до поляната?

— За около двадесет минути — отговори Полосков. — Но след това още толкова ще се снижавам.

— В такъв случай не се безпокой — казах аз. — Продължавай полета.

— В никакъв случай — възрази Полосков. — Обръщам към „Пегас“. Щом някой е могъл да изпочупи цветята, значи на кораба или около него има врагове. Не предприемайте нищо без мене.

— Добре — съгласих се аз.

Когато окачих микрофона на мястото му, Алиса каза:

— Да вървим по-бързо на поляната.

— Защо? — попитах.

— Нима не разбираш? Ще накъсаме нови цветя. Ясно е, че тяхната тайна е много важна…

— Но…

— Нека аз да отида с всъдехода — предложи Зелени. — Нищо няма да ми се случи. Ще сваля четиригодишен слой на място и веднага ще ви съобщя на кораба.

— Аз ще отида със Зелени — каза Алиса.

— Чакайте, чакайте! — възпротивих се аз. — Да почакаме Полосков. С него е катерът и така ще стигнем до поляната много по-бързо, отколкото с всъдехода. Сега е по-добре да не се разделяме. Най-напред трябва да разберем как е могъл да проникне на кораба този, който е счупил огледалата.

Излязох в коридора и тръгнах към люка. Ако люкът е затворен, значи злосторникът се крие на „Пегас“. Ако е отворен, значи някой е влязъл в „Пегас“, направил е белята и е избягал. Но аз не вярвах в това. Кога е успял да се качи на кораба, да намери пътя до каюткомпанията и нарочно да унищожи всички цветя? Защо се е заел с това именно тогава, когато ние надникнахме в миналото от преди четири години? Как се е сетил? Бях сигурен, че този негодник се крие на кораба и знае, че всеки момент ще разгадаем тайната на Втория капитан. Това е някой, който е видял с какво се занимаваме… Но кой? В лабораторията бяхме Зелени. Алиса и аз. Ако не броим индикатора. Аха, индикаторът! Той блъсна Зелени по лакътя!… Не, не може да бъде. Макар че индикаторът е много чувствително същество, но все пак той е животно, нищо повече. Даже не може да говори. А може би не иска?

В този момент стигнах до люка. Той беше широко отворен.

Всичките ми теории се разбиха на пух и прах. Пък и не можеха да не се разбият. Ако бях помислил още съвсем малко, щях да си спомня, че индикаторът не беше се отделял от нас нито за секунда и не би могъл да счупи огледалата в каюткомпанията.

Люкът бе отворен и тайнственият злодей си бе отишъл от кораба, като беше взел със себе си нашия безценен говоран. Може би даже последният говоран в света.

На поляната пред кораба светеше слънцето, зеленееха храстите, пееха птици. Мир и благодат. Човек да не повярва, че тук стават не много приятни събития.

Погледнах към небето. Дали не идва Полосков? Засега не се виждаше. Само някъде много високо, под самите облаци кръжеше птицата Крок.

— На помощ, капитани! — изведнъж чух познатия глас. — Само напред, там ще видим!

— Къде си, говоране? — извиках аз. — Нужна ли ти е помощ? Идвам!

— „Три танкиста — запя от храстите говоранът с гласа на Първия капитан, — трима весели другари — екипаж на бойната машина!“

Затичах към гласа на птицата, разтворих храстите и видях говорана. Той не можеше да лети, защото буташе пред себе си с клюн тежката диамантена костенурка. Помагаше си с крака, с крила, а със свободния си клюн пееше песни и викаше на помощ.

— Много ти благодаря! — казах аз. — Благодаря! Ние вече бяхме започнали да се тревожим къде си изчезнал.

Говоранът гордо се изправи и внимателно прибра крилете си. Беше свършил работата си.

Взех костенурката.

— Юнак! — похвалих аз говорана. — Видял си, че тази лудетина пак бяга, тръгнал си след нея, догонил си я и си я върнал в къщи. За това ти се полагат пет бучки захар, не по-малко.

Тръгнах обратно към кораба. Говоранът бавно шествуваше отзад и беше горд от себе си.

— А ти, глупаче — обърнах се аз към костенурката, — нали така може да се загубиш? Кой ще те храни тук? Забрави ли, че си рядко животно и принадлежиш на Московската зоологическа градина? И никъде не трябва да бягаш…

Тогава чух над себе си пърхане на крила и с два скока се озовах при люка. Вече бях се научил да познавам птицата Крок по полета. Говоранът влетя в люка заедно с мен и ние затворихме капака. След това седнахме на пода пред люка, за да си поемем дъх, а птицата Крок през това време чукаше по капака с железния си клюн.

Алиса и Зелени ни посрещнаха в коридора. Бяха разтревожени — къде съм отишъл.

— Добро е това, което свършва добре! — казах им аз. — Оказа се, че нашият говоран е умник. Видял, че диамантената костенурка пак е тръгнала на пътешествие, догонил я и я върнал в къщи. Сигурно костенурката много се е изплашила!

Костенурката се бранеше с нокти и се стараеше да се отскубне от ръцете ми.

— А как костенурката е могла да излезе навън? — учуди се Алиса. — Нали люкът беше заключен?

— Нищо чудно — отвърнах аз, — този, който е счупил огледалата, той е отворил и люка.

— А откъде има ключ от кораба? И изобщо къде е електронният ключ от „Пегас“? Нали висеше в каюткомпанията?

— С тази тайна не може да се справи и Шерлок Холмс — каза Зелени.

— А аз ще се справя — отговори Алиса. — Аз зная.

— Е, и какво знаеш?

— Ключът от тайната е в ръцете ти.

Погледнах ръцете си. Те бяха заети с диамантената костенурка.

— Не разбирам — казах аз.

— Погледни какво крие в устата си.

Главата на костенурката беше скрита под корубата, но краят на електронния ключ от „Пегас“ се подаваше навън. Дръпнах ключа. Костенурката се съпротивляваше, държеше го с мъртва хватка и се наложи доста да се поизмъча докато го взема от нея. Нещо в костенурката щракна и лапите й, осеяни с малки камъчета, изпаднаха от корубата и безжизнено увиснаха.

— Я дайте — каза Зелени, — дайте ми тази костенурка. Да видя как чурулика.

Все още без да разбирам нещо, аз подадох на механика умрялата костенурка и разсеяно окачих ключа на мястото му. Зелени сложи костенурката на масата, извади от джоба на комбинезона си отвертка и като огледа костенурката от всички страни, пъхна отвертката под корубата. Тя щракна като капак на кутия, отмести се встрани и под нея се откриха куп елементи, паметни блокове, атомни батерийки — костенурката се оказа изкусно направен миниатюрен робот…

— Сега вече е ясно защо беше толкова пъргава — рече Алиса. — Ту в машинното отделение искаше да се пъхне, ту след нас тичаше. Спомни си, татко, тя винаги се мотаеше в краката ни, когато говорехме за важни неща.

— Чудо на техниката — произнесе с уважение Зелени. — Тук има и предавателно устройство, и даже миниатюрен антигравитатор.

— Значи дебеланкото е знаел всяка наша дума — казах аз.

— Разбира се, дебеланкото! — спомни си Алиса. — Костенурката е негов подарък.

— Беше ми неудобно да му откажа. Той така настойчиво искаше да я подари на нашата зоологическа градина.

— Трябва само да се радваме, че не подари на зоологическата градина бомба със закъснител — мрачно каза Зелени. — Ето ти вътрешен враг. Чула в лабораторията, че открихме начин да погледнем в миналото и веднага е получила заповед да ни попречи. Затова е счупила останалите цветя в каюткомпанията. И мога да се обзаложа на каквото и да е, че на поляната също вече не е останало нито едно цветче. Стопаните на костенурчицата са се погрижили.

— Правилно — рече Алиса. — А след това тя е взела ключа от кораба и е избягала.

— Да — съгласих се аз. — Но сега ние имаме едно предимство пред дебеланкото и Верховцев.

— Какво?

— Те не знаят дали ние сме видели нещо в огледалото, или не.

— Сега не това е най-важното — възрази Зелени.

— А кое?

— Най-главното е защо костенурката изведнъж избяга от „Пегас“.

— Свършила е работата си и затова избяга — казах аз.

— Но ние в нищо не я подозирахме. Би могла да се върти около нас и да продължава да предава разговорите ни на своите стопани. А тя изведнъж бяга.

— Може би сега е по-необходима на друго място?

— Едва ли — каза Зелени. — Не ми харесва това. Най-вероятно е оставила в кораба бомба със закъснител и всеки момент може да излетим във въздуха. И ние ще се взривим, и животните ще погубим. Предлагам незабавно да евакуираме кораба.

— Почакай — спрях аз Зелени. — Ако искаха да ни взривят, можеха да направят това по-рано.

В коридора се чуха бързи стъпки. В каюткомпанията влезе Полосков. Той веднага видя на масата разглобената костенурка и не се наложи да му обясняваме почти нищо.

— Значи те все още са на планетата — каза Полосков. — Без тяхна заповед костенурката не би посегнала на огледалата. Тя е само един робот.

— Те са й заповядали да сложи мина — повтори Зелени — и да изчезва.

Ние всички гледахме към Полосков и чакахме какво ще каже капитанът.

— Глупости! — каза капитанът.

— Но тогава защо се опита да избяга?

— Носела им е ключа от кораба — каза Полосков. — Защо им е ключ от взривен кораб?

— За нищо — каза Алиса. — Ама че умен капитан си имаме!

— Аз съм с най-обикновени възможности… — каза Полосков.

— … а ние сме глупави! — зарадва се Алиса. — Трябваше да се сетим, че костенурката не би могла да сложи никаква бомба. Кога е успяла да отиде да я вземе?

— Така е — каза Полосков. — Но това не е най-важното. Дебеланкото и доктор Верховцев подозират, че сме разгадали тайната на Втория капитан и са решили да ни посетят на „Пегас“. Тайно или явно, не зная, но трябва да очакваме гости. И да се подготвим за тяхното идване.

— Но какво да правим с цветята? В действителност ние нищо не знаем.