Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 14
Преследването на леди Уинтър

Системата Медуза е забутана в най-далечния ъгъл на нашата Галактика. Около голяма звезда, с дълги като разрошена коса протуберанси, има само три планети. Първата, най-близката до звездата, е толкова нажежена, че стана ясно — нямаме работа там.

Приближихме се до втората планета.

Тя беше пустинна, мрачна. Слънчевите лъчи се отразяваха от блестящите сивкави скали, отразяваха се от асфалтовите езера, отразяваха се от малкото голи дървета. Над планетата духаше вечен вятър.

— Е, какво? — попитах аз говорана. — Това същата планета ли е, или не?

Говоранът отпусна глава настрани и нищо не отговори.

— Татко — каза Алиса, като се приближи до илюминатора в каюткомпанията, — ти не можеш да разговаряш с него. Той се страхува от тебе.

— А от тебе не се ли страхува?

— Нито едно животно не се страхува от мен — каза Алиса. Тя държеше в ръце метална котка на колелца, която се опитваше да лизне Алиса по носа със студения си маслен език. — Говоране, мили, кажи ни, на тази планета ли остави стопанина си?

Говоранът се вслуша в думите на Алиса и отговори с гласа на Втория капитан:

— Пази се от миражи. Не им се доверявай. Но гледай внимателно.

— Ето, виж си глупавата птица — изрекох аз сърдито. — Питаш я за планетата, а тя — за миражи!

— Ще видим — отговори Алиса.

Навън заваля дъжд. Беше слаб, но от вятъра струите се извиваха и шибаха обшивката на „Пегас“. Неприятно беше даже да гледаш тази планета. Настъпваше мъчителна, дълга вечер.

— Добре — каза Полосков. — Все едно, днес вече е късно да излизаме навън. Хайде да вечеряме и да спим.

След вечеря Алиса прибра металните котета в клетката, взе книга и седна на дивана в каюткомпанията. Аз за кой ли път тръгнах да търся избягалата диамантена костенурчица, за да не направи някоя беля. Полосков и Зелени също се заеха със своите работи.

Така изминаха два-три часа. Върнах се в каюткомпанията. Алиса все още четеше. В каюткомпанията беше уютно и топло и особено приятно, защото навън все така виеше вятърът, макар че дъждът беше престанал.

Приближих се до илюминатора и се вгледах в полумрака. Равнината беше оскъдно осветена от двете големи луни. И изведнъж застинах от изумление.

По долината към нашия кораб бавно се приближаваха няколко души. Това бяха именно хора — без скафандри, в странни дрехи. Те бяха заети с разговор и изглеждаше, че съвсем не забелязват кораба. Тихо казах:

— Алиса, гледай.

Алиса захвърли книгата на дивана и дойде до мен.

Хората се приближаваха и можеше да се види, че са облечени в камзоли, на главите си имаха широкополи шапки, а над камзолите — къси широки пелерини. Четирима бяха мъже. След тях бавно, сякаш насила, вървеше жена с пищна прическа и с широка рокля до земята. Мъжете оживено разговаряха, жената мълчеше.

— Алиса, това да не е халюцинация? — попитах аз, не вярвайки на собствените си очи.

— Не — отвърна Алиса. — Да не ги изплашиш. Аз ги познавам.

— Селезньов! — внезапно загърмя високоговорителят над ухото ми. — Селезньов, спиш ли?

Познах гласа на Полосков.

— Ти къде си? — попитах.

— На мостика. Погледни през илюминатора. Разбираш ли нещо?

— Гледам — отвърнах аз — и нищо не разбирам. Откъде ще се вземат тук хора?

— А аз разбирам — каза Алиса. — Аз познавам тези хора.

Обърнах се към нея. Да не би да бълнува?

— Наистина ли не можеш да ги познаеш, татко? — учуди се Алиса. — Е, добре, може да си забравил жената, но втория човек отдясно би трябвало да познаваш!

— Не го познавам! — отговорих аз. — Казвай, не ме мъчи!

— Вторият отдясно е Портос — каза Алиса. — Виждаш ли, навежда се към д’Артанян, слуша го. Сигурно са решили все пак да накажат леди Уинтър.

— Каква леди Уинтър! — закрещях аз. — Ще се побъркам! Откъде се е взел тук Портос?

— Не зная — каза Алиса, — но това са те. Това са мускетарите на краля. Ако бяха гвардейците на кардинала, ние с тебе веднага щяхме да ги различим.

— Полосков, чуваш ли? — попитах аз.

— Чувам — каза Полосков спокойно. — Според мен Алиса е съвсем права. Ние с тебе веднага бихме различили гвардейците на кардинала от мускетарите на краля.

През това време четиримата мускетари се бяха приближили до самия кораб. Аз притиснах нос до илюминатора, за да мога да видя какво ще правят по-нататък. Мускетарите спряха и един от тях, според мен Арамис, красавец с тънки мустачки, изящно махна с ръка, подканвайки леди Уинтър да върви напред.

— Много интересно — каза Алиса, като се изправи на пръсти, за да гледа по-добре надолу. — Ще я убият ли, или не? Ти как мислиш, татко?

— Аз вече нищо не мисля — отвърнах. — Полосков, може би трябва да спуснеш трапа?

В този момент мускетарите тръгнаха по-нататък, влязоха в стената на кораба и изчезнаха.

— Те минават през стени — чух объркания глас на Полосков.

Трудно е да учудиш капитана. Виждал е десет пъти повече, отколкото може да види един обикновен човек през целия си живот. Него не можеш го изплаши нито с Малкото драконче, нито с мехурите от Иела, нито с космическите пирати. Но мускетари на краля, които минават през стените на „Пегас“, още не беше виждал.

— Може би тези са пътешественици във времето като на Шешинера? — попитах аз.

Алиса отиде от другата страна на каюткомпанията и погледна през противоположния илюминатор.

— Ето ги — каза Алиса. — Така си и мислех. Минали са през кораба и даже не са забелязали.

Притичах през каюткомпанията. Наистина, мускетарите, сякаш нищо не се бе случило, се отдалечаваха от кораба и шпагите им проблясваха на светлината на двете луни. Отминаха скалата и се скриха в пролома…

— Да отидем на мостика — предложих на Алиса. — Оттам се вижда по-добре.

— Хайде — съгласи се тя и взе от дивана книгата, която четеше през цялата вечер. Книгата се наричаше „Тримата мускетари“.

Започнах нещо да се досещам.

— Дай ми книгата — казах аз на Алиса.

Вървешком я отворих. Отворих я точно на картинката, където беше нарисуван един от мускетарите — д’Артанян — с пелерина и шпага.

Когато се качихме на мостика, Полосков, който стоеше до големия илюминатор, вдигна ръка и ни повика при себе си.

Навън, сред равнината имаше тънка брезичка и листата й трептяха на вятъра като живи. Около брезичката растеше трева и до самия корен на дървото можеше да се види шапчицата на голяма гъба манатарка.

— Това е нещо познато — каза Полосков замислено. — Някъде съм го виждал.

— Зная къде — каза Алиса. — Това е любимата картичка на Зелени. Тя виси над леглото му в каютата и той винаги я гледа и рецитира на глас стихове: „Върви-бучи Зелени шум…“

— Миражи — каза Полосков.

— Да — съгласих се аз. — Разбира се, това са миражи. И говоранът не грешеше, когато с гласа на Втория капитан ни предупреди за миражите. Но кой и защо ги прави? Кому дължим това необикновено развлечение?

Брезата се разтвори в тъмнината, а от далечния склон на планината към „Пегас“ тръгна странна процесия. В нея имаше хора, фиксианци, същества от неизвестни планети и звезди, роботи, животни. Тълпата от миражи обкръжи кораба, сякаш без да го забелязва. Те минаваха през него, разтваряха се, раздвояваха се, провираха се един през друг.

— Татко — каза Алиса, — да отидем да ги видим отблизо.

— И оттук се виждат — възразих аз. — Не познаваме свойствата им. Ами ако не са толкова безплътни, както изглеждат.

Дълго гледахме процесията от призраци, а когато равнината опустя, Алиса пак започна да хленчи.

— Татко, хайде да слезем, още не е късно. Ето, виж, само един мираж остана — д’Артанян.

И наистина, в опустялата долина слезе самотен мускетар и започна замислено да се разхожда недалеч от кораба.

— Вървете — каза тогава Полосков. — Само не се отдалечавайте много от „Пегас“. Аз ще гледам да не ви се случи нещо.

Полосков както винаги беше доловил желанието ми. Разбира се, на мен много ми се искаше да погледам тези призраци отблизо. Страхувах се само да не се случи нещо с Алиса. Но да тръгна без нея, означаваше да се скараме за дълго. Тя смяташе миражите за свои — нали първа беше познала тримата мускетари.

Слязохме по трапа в равнината. Тя беше съвсем пуста. Д’Артанян беше изчезнал някъде.

— Да почакаме — каза Алиса. — Сигурно пак ще дойдат.

Приближих се до мястото, където неотдавна растеше брезичката. На земята имаше само кръгли камъчета — нито тревичка, нито листенце.

— Татко, виж кой идва! — възкликна Алиса. — Погледни само!

Вдигнах глава и изтръпнах. Насреща вървях самият аз и държах за ръка Алиса. При това и двамата бяхме без скафандри и по всичко личеше, че не се нуждаехме от въздух.

Алиса се затича към самата себе си.

— Стой! — извиках аз. — Къде?

Но тя вече бе дотичала до своята двойничка и в движение мина през миража, спъна се в един камък, падна на колене. Миражът веднага изчезна. Докато тичах да помогна на Алиса, изникна нов мираж. Той бързо се движеше към нея, сякаш искаше да я хване. Този път миражът изобразяваше доктор Верховцев. Шапката му беше нахлупена над очите и острите му тесни рамена бяха вдигнати до ушите.

Успях да застана между миража и Алиса, като я закрих, защото съвсем не бях сигурен, че Верховцев е само мираж.

Но докторът не я забеляза. Мина съвсем наблизо, като се усмихваше, сякаш виждаше някого. Погледнах след него. Срещу Верховцев вървеше дебеланкото с черния кожен костюм. Те си подадоха ръце, приближиха главите си и заспориха за нещо.

Алиса стана и ме хвана за ръка.

— На тази планета не може да се запази тайна — каза тя. — Затова пък сега вече знаем, че дебеланкото и Верховцев се познават и ненапразно и двамата ни искаха говорана.

Миражите разговаряха беззвучно, а от другата страна към тях се приближаваше още един мираж. Той изобразяваше тримата капитани. Но не каменни, а съвсем истински, в сините униформи на космическия флот. Капитаните спряха, хванаха се за ръце, сякаш се прощаваха. И в същия миг се разтвориха, изчезнаха. Вместо тях в равнината се появи един капитан — Втория. Висок, слаб, с гърбав нос. Капитанът стоеше намръщен, сякаш размишляваше за нещо. На рамото му беше кацнал говоранът. Капитанът обгърна с поглед равнината и бързо тръгна към друг мираж, възникнал на хоризонта. Той представляваше космически кораб с небесносин цвят и на борда му имаше голяма тъмносиня чайка, направена от скъпоценни камъни.

И тези миражи се разтвориха… Изчезна и Верховцев с дебеланкото.

Алиса каза:

— Никога досега не съм виждала толкова красив кораб.

В наушниците ми се разнесе гласът на Полосков:

— Слушай, професоре, виждал ли си някога такъв кораб? Това сигурно е „Синята чайка“ на Втория капитан.

— Разбира се — каза Алиса. — Може би той се крие някъде тук? Трябва да го намерим.

На хоризонта, там, където беше „Синята чайка“, блесна ярка светлина. И ние видяхме как корабът се издига над планетата.

— Твоят мираж отлетя — каза Зелени. — Така си и мислех.

— Да, вероятно „Синята чайка“ е излетяла оттук — съгласи се с него Полосков.

Наведох се над мястото, където Алиса беше паднала, бързайки към нашите двойници. Наведох се, защото нещо ме учуди: две кръгли камъчета изведнъж се търкулнаха, сякаш някой ги беше бутнал. Но наоколо нямаше никого. Даже вятърът беше утихнал. Протегнах ръка, за да взема камъка, но той ускори ход и се затъркаля по-нататък. И изведнъж от него започна да расте мираж. Отначало мъглив, прозрачен, но после се превърна в лейди Уинтър. Тя затича към планината, повдигнала огромната си пола.

— Няма да ми избягаш — казах аз гласно. — Така си и мислех. Няма чудеса!

Скочих напред, сякаш исках да хвана миледи. В момента, когато паднах на мястото, където тя се намираше, миражът изчезна. Под ръцете ми лежеше кръгло камъче.

— Какво ти е? — учуди се Алиса. — Защо гониш миледи?

— Хванах я — казах аз.

Зелени се усмихна:

— Как ли не! Вашата миледи изчезна безследно.

— Тя е в ръката ми — възразих. — Сега ще се върнем на кораба и всичко ще ви обясня.

В каюткомпанията поставих на масата кръглия камък и още пет такива, които бях взел на път към кораба. Камъчетата кротко си стояха в редица. Най-обикновени камъни, колкото картофи, пък и по форма приличаха на картофи.

— Разрешете ми да ви представя — започнах аз — жителите на тази планета.

— Живи същества? — учуди се Зелени. — Никога не бих си помислил!

— И с много интересна способност. Те могат да създават зрителни илюзии — копия на хора, предмети, при това не само тези, които са виждали, като например тримата капитани и доктор Верховцев, но и да долавят образи, които живеят във въображението на хората. Ето например Алиса четеше „Тримата мускетари“, гледаше картинките в книгата, представяше си как са изглеждали тези мускетари и ние ги видяхме. Алиса, нали те бяха точно такива, каквито си ги представяше?

— Точно-преточно такива — отговори Алиса.

— Защо са им на тези камъчета миражите, как точно ги правят, засега е неизвестно.

— Може би просто им е скучно? — попита Алиса. — Лежат си на голата земя и скучаят. А всеки посетител, всеки гост за тях е просто прекрасно развлечение.

— Може би — съгласих се аз. — Е, ще търсим ли тук, или ще летим към третата планета?

— Струва ми се, че третата планета е по-интересна — каза Полосков. — Гледах снимките — там има растителност, въздух, вода.

Тогава едно от камъчетата се превърна във Втория капитан. Капитанът тъжно ни погледна. А говоранът каза с неговия глас:

— Ще търсиш на планета три. Ще търсиш на планета три.

— Ето, виждате ли — каза Алиса.

И ние веднага стартирахме към третата планета от системата Медуза.