Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 8
Какво ни разказаха Ушаните

Всички колекционери и любители на различни рядкости от осми сектор на Галактиката идват на планетата Блук. Там край град Палапутра един път в седмицата има пазар.

В Галактиката има няколко милиарда колекционери. Например колекционерите от Слънчевата система се събират през първата неделя на всеки месец на Марс, на платото край Големия канал. Разказвали са ми, че в мъглявината Андромеда също има могъщо братство на колекционерите, а на една планета те са толкова много, че са взели властта в свои ръце и цялата промишленост на тази планета изработва само албуми за марки, пинцети и аквариуми.

Бил съм при марсианските колекционери. Купувах там за зоологическата градина редки летящи рибки. Но на Блук не ми се е случвало да идвам.

Палапутра се оказа малък град. В него има много хотели и складове. А на космодрума на Палапутра може да завиди всяка столица.

Едва „Пегас“ кацна на бетонното поле и до него се приближи автомобил, в който седяха стражници.

— Вие откъде долетяхте? — попитаха те Полосков, след като спряха до трапа.

— От Земята — отговори Полосков.

— Това къде е?

— В трети сектор. Слънчевата система.

— Аха, така си и мислех — каза главният стражник.

Той много приличаше на вентилатор. Имаше три големи кръгли уши и когато говореше, така си въртеше главата, че правеше вятър. Затова в Галактиката наричаха жителите на Блук ушани.

Стражниците се качиха на борда и влязоха в каюткомпанията.

— Какво ще продавате? — попита стражникът.

— Бихме искали да погледаме — отговорих аз — дали тук няма интересни животни за Московската зоологическа градина.

— Значи нищо няма да продавате? — попита стражникът.

— Не.

— И на борда няма никакви животни?

— Ние имаме животни — казах аз, — но не за продажба.

— Покажете ми ги — нареди стражникът.

— Защо? — учуди се Полосков. — Ние сме ваши гости и вие сте длъжни да ни вярвате.

— На вас бих повярвал — каза ушанът, — но вие не познавате колекционерите. Те мъкнат от цялата Галактика различни твари, а после ние си имаме неприятности. По-рано бяхме вежливи и не проверявахме корабите, а сега ги проверяваме. Научени сме от горчивия си опит.

И стражникът, правейки вятър с ушите си, ни разказа тази печална история:

— Неотдавна на пазара се появи един търговец. Дойде с малка торбичка и бурканче. В бурканчето имаше бели червеи. Любителите на птиците веднага оцениха тези червеи. Те бяха калорични и много се харесваха на птиците. Един колекционер купи бурканче с червеи. Втори купи, трети. А търговецът развързваше торбичката и гребеше оттам още. Колекционерите се наредиха на опашка за червеи. Двеста двадесет и трети на опашката беше известният колекционер на екзотични рибки Крабакас от Баракас. Той си стоял и като нямало какво да прави, гледал как търговецът гребе червеите с буркана от торбичката. И пресметнал, че в торбичката могат да се поберат само три и половина буркана с червеи, не повече. Тогава Крабакас от Баракас се сетил, че работата не е чиста. Той се приближил до търговеца и попитал: „Тази торбичка да не е бездънна?“.

— Не, ваше благоушие — прекъсна го помощникът му на това място от разказа. — Той попитал: „Откъде вземате червеите?“.

— Мълчи — каза третият стражник. — Нищо подобно. Крабакас от Баракас му казал: „Дайте да видя вашата торбичка“.

— Млък! — подвикна на помощниците си главният стражник. — Ще ви отхапя ушите, ако ме прекъсвате!… Търговецът не обърнал никакво внимание на думите на Крабакас. Може би защото диаметърът на Крабакас е само половин милиметър, макар че дължината му е осем метра и той самият прилича на много-много тънък син червей. Тогава Крабакас се обърнал към колекционерите, които стояли на опашката, и възкликнал: „Не ми харесва този подозрителен търговец!“.

— Извинете, ваше благоушие — не издържа отново помощникът на стражника, — но ще се осмеля да кажа, че Крабакас от Баракас казал тогава на другите колекционери: „Дръжте крадеца!“

— Ти си луд! — изсъска му третият стражник. — Крабакас казал: „Аз съм не по-малко разумно същество от вас, търговецо, и моля да ми обръщате внимание! И изобщо, дайте ми торбичката!“

— Край! — размаха уши началникът на стражниците. — Подавам си оставката!

Стражниците се скараха, преминаха на своя съвсем непонятен език, който се състои в това, че те по много хитър начин си мърдат ушите. В каюткомпанията се изви буря и не бе ясно как щеше да свърши кавгата на стражниците, ако при един порив на вятъра от масата не беше паднал кафеникът. Той се счупи и стражниците се засрамиха от поведението си.

— Извинете ни — каза главният ушан. — Малко се разгорещихме.

— Нищо, нищо — казах аз, като се стараех да не се усмихвам и събрах парчетата от пода, докато Алиса изтича за парцал, за да изтрие кафявата локва.

— Крабакас от Баракас — продължи главният ушан — обяснил на колекционерите своите подозрения и те с общи усилия взели от търговеца малката торбичка. В нея се събирали само две шепи червеи. Но когато извадили част от червеите навън, те пред очите им започнали да се делят наполовина и да растат. Изведнъж от другия край на пазара се разнесъл изплашен вик. Един любител на пойни птици изсипал храната в клетката и видял, че червеите се размножават много бързо.

— Не — каза вторият стражник, размахвайки уши. Ще се осмеля да възразя, ваше благоушие…

Но главният стражник не искаше да чува възраженията му. Той хвана своите помощници за ушите и ги измъкна от каюткомпанията, затвори вратата и каза с облекчение:

— Сега вече ще разкажа спокойно.

Но вратата се открехна и в процепа се показа ухото на непокорния стражник.

— Ще се осмеля… — започна той.

— Не, това е невъзможно! — главният стражник притисна мършавия си гръб към вратата и завърши разказа си. — Оказа се, че тези червеи се размножават с невероятна бързина. Толкова бързо, че за десет минути бяха три пъти повече, а след час — шестстотин пъти повече, отколкото в началото.

— А с какво се хранят? — учуди се Алиса.

— С въздух — отговори стражникът. — От само себе си се разбира, че с въздух.

— С кислород! — извика зад гърба му вторият стражник.

— С азот! — обади се и третият.

Главният ушан от срам за своите подчинени скри лице в ушите си. Едва след пет минути дойде на себе си дотолкова, че да може да завърши разказа си.

— С една дума, след три часа пазарът в Палапутра беше покрит с цял метър червеи, колекционерите и търговците се разбягаха кой накъде види.

— А търговецът? — попита Алиса.

— В суматохата търговецът изчезна.

— Избяга — чу се иззад вратата.

— Планината от червеи се разпълзя на всички страни. До вечерта достигна центъра на града. Всички пожарни коли, които заливаха червеите с вода и пяна от пожарогасителите, не можаха да се справят с нашествието. Опитваха се да горят червеите, да ги тровят, да ги посипват с ДДТ, да ги тъпчат с крака, но всичко беше напразно. Въздухът на планетата намаляваше все повече и повече. Наложи се да раздадем кислородни маски. От планетата Блук към всички краища на Галактиката полетяха тревожни сигнали SOS. Но планетата беше спасена от любителя на птици Крабакас от Баракас. Той пусна срещу червеите едачките — малки птички, но толкова лакоми, че нито един уважаващ себе си колекционер не ги държи — чисто разорение. В края на краищата можахме да се избавим от червеите, макар че едачките заедно с тях изядоха и всички мравки, пчели, оси, комари, пеперуди, хлебарки, земни пчели и торни бръмбари.

— Но защо този търговец е продавал такива опасни червеи? — попита Алиса.

— Как защо? Искал е да получи печалба. Та нали тази торбичка е била бездънна.

— Не — каза Алиса, — това не може да бъде. Той не е толкова глупав. Нали колекционерите много бързо са се сетили каква е работата.

— Разбира се, че не е глупав! — извика иззад вратата другият стражник. — Той е искал да погуби нашата планета!

— Защо?

— Ние самите не знаем — призна главният стражник, отмести се от вратата и пусна помощниците си. — Ние не знаем, но оттогава проверяваме всички кораби, които идват от Слънчевата система.

— Защо именно от Слънчевата система?

— Това е тайна — каза първият стражник.

— Никаква тайна не е — намеси се вторият. — Просто този търговец беше от Слънчевата система. Той беше Човек.

— Много странно — казах аз. — Поне имате ли описанието му? Как е изглеждал?

— Никак. За нас всички хора са еднакви.

— Все пак трябва да има някакви отличителни черти.

— Имаше черта — каза помощникът на стражника.

— Мълчи! — заповяда му началникът.

— Няма — отвърна помощникът. — Този човек имаше на главата си нещо с хоризонтална периферия и с напречна вдлъбнатина отгоре.

— Не разбирам — казах аз. — Каква е тази напречна вдлъбнатина?

— Ваше благоушие, покажете им фотографията. Може би те ще ни помогнат — предложи помощникът.

— Не, не може, това е секретна фотография.

— Може. Щом съм казал, вече не е секретна.

— Ти не си казал, а си издал държавна тайна.

— Още повече.

Тогава негово благоушие извади от джоба си снимка. Тя беше смачкана, любителска, размазана, но все едно, нямаше никакво съмнение — на нея беше изобразен доктор Верховцев с буркан в едната ръка и малка торбичка в другата.

— Не може да бъде! — учудих се аз.

— Познавате ли го?

— Да. Той живее на планетата Тримата капитани.

— Ай-ай-ай, на такава хубава планета живее такъв лош човек! Кога го видяхте?

— Преди три дни.

— А при нас беше миналия месец. Сега нека да прегледаме кораба ви. Ами ако се окаже, че на борда има червеи?

— Ние нямаме червеи.

— Не си признава — подсказа на началника си вторият ушан, — не иска да говори.

— Тогава няма да им разрешим да излязат в града — каза началникът. — Къде ви е телефонът? Приемаме, че всички на борда са болни от галактическа чума. Тогава вие доброволно ще излетите. А ако не се съгласите, такава дезинфекция ще започнем, че ще съжалявате, че сте долетели.

— Ние не замисляме нищо лошо — постарах се да успокоя стражника. Виждали сме този човек само веднъж. И даже може да не е той. Нали се срещат хора, които много си приличат. И защо му е на доктора, директор на музей, да продава червеи?

— Не зная — каза печално главният ушан. — Толкова нещастия ни се струпаха! Престанахме да вярваме на нашите гости.

— А какво още се е случило?

— Не питайте! Някой е изтребил почти всички говорани.

— Говорани ли?

— Да, говорани. Това са нашите любими птици.