Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (6) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Който не е бил в затвора, не е виждал звездите в небето

— Колко време прекара в Лефортово?

— В Лефортово прекарах осем месеца. Затвориха ме в единична килия и ме държаха там трийсет и шест денонощия. Обявих гладна стачка. Това беше най-страшното време. Когато те вкарат в килията и зад теб се затръшва желязната врата — страшно е. Светът ти сега е това — седем крачки, решетка, тоалетна чиния и мивка.

Отначало изпитах шок. Просто шок. Първата нощ изобщо не мигнах, лежах, втренчен в тавана. Денят, в който ме затвориха, 25 март, беше отвратителен: ситен сняг, примесен с дъжд, разкаляно. Не обичам този сезон и в края на март винаги живея в очакване на слънцето. А на 26-и ме изведоха на разходка. Едно такова малко дворче. Пет-шест крачки в едната посока и толкова в обратната. Гледам — небето синьо. И грее слънце. И аз снова като звяр между тези стени. Над мене — бодлива тел, решетка и небе — от синьо по-синьо. Просто издивявах: в града е дошла пролетта, а мене ме няма там. Аз съм тук, в това дворче за разходки, където е влажно и студено.

Разходката е един час. Походих двайсетина минути, не можех повече, сърцето ми се късаше на парчета. За пръв път истински почувствах какво нещо е ограниченото пространство.

Вече в Англия прочетох една история: как в Бристолската зоологическа градина докарали една мечка от Русия. Едва ли не целият град участвал в подготовката на клетката й. Направили я просторна, украсили я, направили и басейн. Пристигнала мечката, пуснали я вътре, а тя се държала странно. Три крачки напред, три крачки назад. Оказало се, че не й трябва пространство. И красотата не й трябва. Само това — три крачки напред, три крачки назад.

Помолих да ме приберат. Изведоха ме от дворчето и ми казаха: „Друг път не искай да те прибираме преждевременно, не е редно.“ Там те извеждат на разходка по схема. Законът не позволява да се разхождаш по-малко от определеното.

— Защо говориш за ограниченото пространство, та нали са ти отнели свободата?

— Знаеш ли, колкото и да е странно, но кой знае защо, именно след арестуването ми се почувствах някак вътрешно свободен. Като при скок с парашут. Свободен полет. Късно е да се страхуваш, по-лошо няма да стане. В затвора те лишават от въздух, от храна, от човешко достойнство, но не и от свобода — именно затова се опитват да те прекършат, та да ти отнемат и вътрешната свобода.

— А за какво си мислеше, докато беше затворен в единичната килия?

— Няма да повярваш, но най-обидното беше, че ме бяха вкарали в затвора заради жалба на човек, когото бях задържал за въоръжен грабеж и отвличане на хора. По-добре да ми бяха подхвърлили патрони. Могат да се измислят различни претексти, за да бъде затворен един човек. Но да го арестуваш, задето е изпълнявал дълга си?… За мен, оперативния работник, това беше просто ужасно. Сигурно звучи наивно, но в затвора аз „доузрях“, седях и си мислех: държавата няма право да затваря човек, който й служи. Това не може да се прави.

Когато излязох от затвора, моите бивши сътрудници ми казаха, че направлението, което бях ръководил, вече не се занимава с нищо. Именно с такава цел „организирал“ работата на отдела неговият началник Сергей Илич Музашвили. Оперативен работник тръгва из града и го питат: „Къде? Защо?“ — „Имам среща с агент.“ — „Я стига! Литвиненко ей докъде се докара от много работа — прибраха го на топло. Зарежете това, вземете да прочетете някой вестник…“ — „Но нали трябва да получаваме информация!“ — чудят се служителите. А началникът: „Вземайте вестниците и си пишете сведенията — журналистите знаят повече от нас.“

— В Лефортово разрешиха ли ти свиждания?

— Да. Идваше жена ми. Два пъти месечно по един час. Разговаряхме през решетка и пластмасова преграда, само по телефона. От наивност жена ми веднъж се опита да каже нещо без апарата, веднага я скастриха: „Говорете по телефона.“ Маруся се учуди: „И така се чуваме.“ Наложи се да й обяснят, че разговорите ни се записват.

— Докато беше в затвора, как се издържаше семейството ти?

— При първото ни свиждане Марина ми каза: „Борис ме покани и ми предложи помощ. Какво да правя?“

— Казах й: „Марина, аз вече не съм подполковник. В затвора съм. Именно сега ще разберем кои са приятелите ни. Не отказвай помощ.“

Първото ми семейство, където имам две деца, и второто, с което живея синът ми Толик, Марина — всички останаха без средства за съществуване. Жена ми работеше, но заплатата й беше нищожна. Детето беше малко, трябваше да се занимава с него. Отказаха да ми изплатят заплатата. И до ден днешен нищо не съм получил, а те ми я дължат. Лежах в затвора, бях оправдан — държавата трябва да ме обезщети за принудителното отсъствие от работа. По закон. Но те си присвоиха дори тези пари. Пенсията, която ми определиха, получих за пръв път, когато излязох от затвора.

Докато бях в затвора, много хора са помагали на семейството ми, не само Борис.

— Никакви спестявания ли нямаше?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Ти замина с жена си и сина си, а какво става с първото ти семейство?

— С моите по-големи син и дъщеря съм разделен не по собствена воля. Те са там, а аз — тук. Сега поне мога да им помогна. По-лесно е да го правя от Англия, отколкото от затвора.

Синът ми отива в казармата. Майка му плаче. Какво мога да кажа на сина си?…

Вчера в телефонен разговор дъщеря ми помоли да й пратя кожухче и за късмет едни познати заминават за Москва. Бързо намерих кожухче, но изникна проблем. Колко високо може да бъде едно десетгодишно момиче? Не съм я виждал две години. Купих по-големичко, да има резерв. Интересно, колко ли трябва да порасне, за да й стане таман?

А колко се тръшкаше Путин по телевизията, че не съм плащал издръжка на първата си съпруга.

— Какво, лично Путин е говорил за това по телевизията?

— Да, след като говорих на пресконференцията, трябваше да ме орезили. Каза, че към него се обърнала съпругата на един от участниците в пресконференцията. Била е първата ми съпруга Наталия. Вярно, не лично към него, а към Мадекин, офицер от Управлението по собствената сигурност, който е водел оперативното дело срещу мен, събирал е компромати. Те сами са я извикали и са я помолили да се оплаче.

Защо трябваше Путин да падне толкова ниско, че да прибягва до лъжи? Всички прекрасно знаеха, че си плащам издръжката.

— Може би Путин е бил подведен от сътрудниците си?

— Та тя им е занесла всички квитанции! Те са й ги взели. И до ден днешен не са й ги върнали. Директорът на ФСБ не е някаква си пешка, можел е да провери… Но разбери, те не са имали нищо друго срещу мен!

— Бившата ти съпруга разбирала ли е, че с лъжата си те доубива?

— Да. Но са я заплашили. После тя плачеше: „Страх ме е, аз съм самотна жена, те ме заплашваха.“ Та те дори са я накарали да напише в жалбата си: „Ако с мен и децата ми се случи нещо, моля за това да се смята виновен бившият ми съпруг.“ Защо федералната служба за сигурност е трябвало да кара една жена да пише такива неща?

Изгубили са елементарен човешки срам. „Наталия — казвам, — ти разбираш ли на какво са способни тези хора? Ти предварително си ги насочила към мен. Не дай си Боже да стане убийство или да осакатят някого от вас — виновният вече е посочен…“

— Кого другиго са викали?

— Освен престъпниците, които съм вкарвал в затвора, те са привиквали за разпити всички мои роднини и родителите на жена ми, много близки приятели. Търсели са под вола теле. На два пъти съм печелил дела срещу данъчната машина. Много мислих за това в затвора. Време имах колкото щеш. Преравях в паметта си цялата ни семейна история. Тя е някак печална. Защото аз знам родословното си дърво от 1822 година насам. Между другото при обиска прокуратурата иззе записките ми по моето родословие. Защо? Диваци такива! Ако кажа това на английските, на френските юристи — ще си умрат от смях.

— Казват, че голямото се вижда от разстояние. Или от високо. А как е от ямата?

— Разхождах се тук из Лондон, видях паметника на Оскар Уайлд. На него е изписан един цитат: „Всички сме в яма, но някои от нас виждат оттук звездите.“ Та това е то — който не е бил в затвора, не знае… що е звезди.

— А какво общо имат тук звездите?

— През лятото в килията е горещо. Има дни, в които температурата стига до четирийсет градуса. Няма въздух. Успях да получа разрешение да проветрявам килията и започнаха да ни отварят прозореца за четири часа седмично. В края на лятото се мръква рано. Моят съкилийник веднъж дълго гледа през прозореца и каза: „От три години не бях виждал звездите.“

— Имаше ли приятели в затвора?

— В затвора няма приятели. В затвора си сам. Ако започнеш да търсиш приятели, си загубен. Преди затвора бях воювал. Войната е нещо страшно. Но затворът е по-страшен. На война до теб е другарят ти, рамената ви се опират. Там е цялата разлика.

Но в затвора не бива да се страхуваш от арестантите. Трябва да се страхуваш от властта.

— Говориш така, защото си бил в петзвезден затвор. За ВИП личности.

— После лежах в Бутирка.

— В обща килия ли?

— Бях в килия, където лежат бивши служители на милицията, на прокуратурата.

— А в Лефортово слагаха ли други хора в килията ти?

— Да. В Лефортово лежах с хора, осъдени за най-тежки престъпления. И никой от тях не криеше, че са агенти на ФСБ вътре в килията, провокатори.

— Е, ти и без това си го знаел.

— Разбира се. Казвах им, че като изляза от затвора, от любопитство ще взема да прочета агентурните им досиета — нали за пари сега всичко може… Започнаха да се страхуват от мен. После ме извика началникът по оперативната част: „Защо разправяш, че агентите имали досиета? Нали знаеш, че за действащите в затвора не се завеждат досиета?“

Аз пък знам, че за такива не само непременно трябва да се заведе досие, ами и без подпис за сътрудничество не могат да бъдат използвани като агенти.

— Така е по закон ли?

— По заповед от ФСБ. Нещо повече, агент отвън (тоест неосъден) не може да се вкарва в килия без неговото писмено съгласие. А без подпис за сътрудничество не може да се вербува арестант или затворник. Там има и хора, които се съгласяват да влязат, без да са осъдени, и такива, които са вербувани вече като затворници. Но не ми се спореше с офицера. Той сигурно си мислеше, че не знам техните порядки.

— И те драговолно ли се съгласяват да вършат такава работа?

— Различно. Едно е да гниеш в Бутирка, друго — да доносничиш в Лефортово. Затворът чист, подреден, няма воня, макар че там има страхотен морален натиск. А човекът, когото „разработват“, за когото доносничат, е зле навсякъде.

Руският затвор не наказва, а прекършва човека. Лефортово — морално. Бутирка с тежките условия.

Лефортово е изолатор със строг режим за лица, чиито дела се водят от Държавна сигурност: шпионаж, сериозни икономически престъпления. Аз пък бях затворен там „по подозрение, че съм ударил“. Помислете само — какъв абсурд. Защо именно там ли? Защото Лефортово прекършва морално. Там стените излъчват отрицателна енергия! Защото навремето това е бил затвор за инквизиции. Разправят, че над Лефортово и птици не летели. За осем месеца само два пъти при разходките видях птица. Уж ти говорят учтиво. Но денонощно до теб има агент, постоянно хленчи и се вайка, че било безполезно да се съпротивляваш, системата била силна, смири се, признай си…

— Ти си лежал там осем месеца. Какво си запомнил най-ясно? Колетите отвън? Образа на надзирателите? Прозорците? Вратите скърцат ли?

— Не, не скърцат. Тишина. Тишина като онази там никъде не съм чувал.