Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (45) (Показанията на един офицер от ФСБ)

На границата

— Да се върнем към бягството. Ти си на границата…

— Да, на границата, по-точно, на морския бряг. Сутринта бях отишъл на касата да попитам за билет за парахода, който трябваше да отплава към „една от страните от ОНД“. Бях сигурен, че фигурирам в компютърния списък. Тук ми казаха, че списъкът на пътниците се предава за граничен контрол три часа преди отплаването. Попитах касиера: „Посъветвайте ме какво да правя — очаквам един приятел, а той ще дойде час или два преди отплаването.“ Касиерът каза, че можем да отидем при екипажа и да се разберем с тях.

Чаках до последната минута. Застанах на опашката, минах през митницата, после през паспортния контрол, стигам до граничния… Давам паспорта си на граничния служител и той казва: „Знаете ли, няма ви в списъците. А къде е билетът ви?“ Обясних му какво са ми казали — че мога да си купя и на кораба. Граничарят: „Почакайте малко тук. Сега всички ще минат и тогава ще видим какво може да се направи.“

Стоя си там и при мен идва помощник-капитанът — очевидно работят по схема. „Искаш да пътуваш ли?“ Аз: „Да.“ — „А защо не си си купил билет?“ — „Ами на, закъснях. Казаха ми, че ме няма в списъците. Посъветваха ме да се разбера с вас.“ А той казва угрижено: „Трябваше, трябваше да се запишете в списъците…“ С една дума, взе ми пари за билет и половина. А после ми каза: „Сложи в паспорта банкнота от десет долара.“ Казвам: „Ясно“, отивам при граничния служител, оня ми взе паспорта, разгледа го и ми го върна. Банкнотата я нямаше вътре.

Най-вълнуващият момент беше, когато вървях по кея. За пръв път в живота си виждах толкова дълъг кей. Вървях, вървях, а той не свършва и не свършва. Не щеш ли, гледам — зад мен крачи някакъв офицер. Качвах се на борда в очакване да ме извика. А той подмина. Този офицер веднага ми хареса.

— Човекът с униформата ли беше последният, когото видя в родината?

— Да.

— А с какви дрехи пресече границата?

— С костюма, с който се бях оженил.

— Предварително ли го беше замислил така?

— Да. Защото вторият ми брак е много сполучлив. С жена ми сме щастливи и този костюм ми донесе късмет.

— Съвсем сериозно ли го казваш?

— Да. На сто процента.

— И със същите обувки ли?

— Не, обувките бяха други, но сакото и панталоните бяха същите.

— Какъв цвят беше костюмът?

— Светло сако и тъмни панталони. Никога повече не съм го обличал.

— Смяташ ли да облечеш него, когато се прибираш в родината?

— Ако не ми е отеснял.

Качих се на борда и след няколко минути се отделихме от брега. Стоях на кърмата и гледах как той се отдалечава. Или как аз се отдалечавам? Бях едновременно тъжен и радостен. Разбирах защо съм радостен. Но защо бях тъжен — в онзи момент все още не разбирах. Тъгата просто скочи от брега и ме последва на кораба.

Разбира се, беше много трудно да се реша на тази стъпка. Приличаше на самоубийство, по-точно, на крачка към задгробния живот: не знаеш какво има там, а връщане назад няма. Но го направих заради детето си. Иска ми се да възпитам сина си лично, а не от затвора — с писма.

— Но нали разбираш, все пак са те разделили с детето? Ти завинаги ще си останеш „там“, а той сега винаги ще бъде „тук“…

— Да, превръща се в англичанин. Разбирам това… Веднага щом пресякох границата, моите приятели ми приготвиха документи, с които по-късно заминах за Турция.

— Тоест, когато си тръгвал от Русия, не си нарушил никакви руски закони?

— Не, абсолютно никакви. Напуснах Русия със собствения си паспорт, без да наруша закона на Руската Федерация. Митничарят ми удари печат. Всичко е законно.

— И едва в съседната държава си си позволил да нарушиш закона, като си използвал фалшив паспорт?

— Да, но се налагаше. Не можех да продължа с руския си паспорт.

Обадих се на Марина. Нейният мобилен телефон работеше само на приемане. Освен това я бях предупредил да не говори в жилището — беше пълно с техника.

— А не са ли могли да подслушат мобилния й телефон?

— За да се подслуша мобилният телефон на Марина, трябваше той някак да се „издаде“ или да се изрекат ключови фрази. Защото там или компютърът се „ослушва“ за фрази, или телефонът е поставен под контрол. Аз не изрекох фрази, които биха могли да включат записа. Водихме обикновен разговор. Казах само: „Марина, тук съм. Хайде.“ Обадих се отново след два дена. Тя каза: „Аз съм готова. Испания.“ И ми съобщи датата на заминаването им. Нито майка й, нито баща й, никой не знаеше, че тя ще заминава.

— А теб вече не са ли те търсели?

— Не. Преди да замина, се отбих при адвоката си и му казах, че заминавам за Налчик. Имахме такава легенда — щом заминавам за Налчик, значи трябва да продам жилището на баща ми, а семейството да се премести в Москва.

Освен това бях избрал за бягството такъв момент, когато наказателното ми дело пътуваше от Московския окръжен съд за Ярославския гарнизонен с влак. Трябваше да пътува две седмици. А през това време дори не бях подсъдим. Единият съд беше изпратил делото ми, а другият още не беше го поел за производство.

— А синът ти знаеше ли?

— Не. Никой не знаеше. Човекът, който според мен ме държеше под контрол от страна на ФСБ, се свързвал с Марина и неведнъж се интересувал къде съм. Марина му казвала: „Саша замина да продава къщата и сигурно ще му трябва помощ. Може би и ти ще трябва да отидеш.“ Успокоявала е всички. И не е имало никакво раздвижване.

На сутринта в деня на полета си Марина отишла при родителите си и казала на майка си, че в последния момент са й предложили изгодна карта за почивка и тя заминава за две седмици с Толя за Испания. „Само че на никого нито дума помолила я тя. — Засега. Днес поне не казвай на никого.“ Качила Толя в таксито и тръгнала. Синът ми, когато научил, че заминава за Испания, попитал: „Мамо, защо не ми каза по-рано?“ И досега често си спомня за това, сърди се: „Защо така, нямаш ли ми доверие?“

Вече са били в самолета, а аз кръстосвах хотелската стая. Това беше най-напрегнатият ден в живота ми. Ще им избяга ли, няма ли, ще им избяга ли, няма ли…

— А ти къде беше през това време?

— В онази страна. Бях решил, че ако семейството ми не замине, ще се върна. Къде да заминавам без тях? Денят беше дълъг като онзи кей. Не издържах, звъннах: „Марина, къде си?“ Тя казва: „В самолета.“ — „А самолетът къде е?“ И тогава тя се развика: „Самолетът набира скорост, сега връзката ще се прекъсне. Вече не могат да го спрат.“