Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (49) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Странната война срещу терора

Още един епизод. През пролетта на 1996 година началник на отдела в ОУ на АТЦ беше Колесников. Той дойде в нашия кабинет и каза: „Трябва спешно да отидете на летище «Шереметиево–1», там в милицията има един човек, който иска да ни каже нещо за тероризма.“ — „Добре, аз ще отида, дайте ми кола.“ — „В момента нямаме коли.“ Попитах: „А как ще отида до «Шереметиево–1», вечер е?“ — „Добре — казаха ми, — ще намерим кола.“ Намериха кола. Дежурният ми подвикна: „Бензин трябва да купиш с твои пари.“ Каква ситуация, а: човекът иска да даде показания за подготовка на взрив на летището, но няма бензин, за да стигнем до него. Вдигнах скандал и след четирийсет минути намериха бензин.

— Странно, във въздуха вече мирише на хексоген, в тероризъм е заподозрян кой ли не, постъпва съобщение, че се готви нов взрив, но няма бензин, за да стигнете докъдето трябва?

— Да. На оперативната кола е наложен лимит. За колите на началниците няма лимит, а за оперативната има. Нали страната ни е бедна! Тръгнах за „Шереметиево–1“. В милиционерския участък зад решетките имаше някакъв човек. Изведоха го, започнахме разговор с него. Той каза, че бил арменец, живеел в Грозни, работел в някакво предприятие. Веднъж отишъл на работа, а когато се върнал, на мястото на къщата си намерил огромна яма. Бомба. Пряко попадение. Загинало цялото му семейство. Няколко дена обикалял ямата, искал да намери поне една снимка на близките си. Нито снимка, нито документи, нищо. Пустош. Какъв ужас — днес имаш семейство, а утре — празна яма.

По-нататък разказа, че живял няколко седмици в Грозни и разбрал, че ще полудее, ако не се махне оттам. Всеки ден ходел при къщата си. При ямата.

Заминал за Ставрополския край. Не можал да си намери работа. Скитал бездомен. После се преместил в Москва. Това беше някакъв необикновен човек. Беше скитник, но дори не миришеше на лошо.

Разказа, че припечелвал по нещо като хамалин и нощувал по гарите. Когато успявал да спечели повече, си вземал легло в хотел и си отспивал. Веднъж седмично ходел на баня, там перял дрехите си. Наскоро си намерил временна работа близо до летището и нощувал в „Шереметиево–1“. Ако спял на гарата, срещу малка сума не го закачали по цяла нощ.

Онази вечер, към девет часа, го заговорили двама чеченци (той добре разбирал чеченски). Видели, че е кавказец, и го попитали откъде е. Той обяснил, че е от Грозни, и разказал своята история. Те му казали, че „трябва да отмъсти на руснаците“. Той попитал: „Как обаче?“ — „Ще ти дадем една чанта, а ти ще трябва да съединиш две жички и да се махнеш. Ще избухне взрив и ти ще им отмъстиш за децата си. Ще дойдеш на летището еди-кога си и ние ще ти дадем пари.“

Обещали му хиляда и петстотин долара. Той отговорил: „Ще си помисля.“ Цяла нощ не спал, тормозил се, вълнувал се. Призори, някъде към седем часа, те пак дошли. И му показали карирана торба и в нея — кутия и жици. Той отказал: „Не искам. Моите вече няма да се върнат, а не искам да взривявам никого.“

Когато при него дошли милиционери, за да му проверят документите, той им разказал за това. Цял ден го държали в милицията, два пъти го разпитали и казали, че е луд. Тогава той поискал да се срещне със служител на ФСБ. Те се обадили във ФСБ към три часа следобед, а докато това обаждане стигне до нас, беше станало вече шест. Уж се опитвали да намерят чеченците „по горещи следи“, но никого не намерили.

Милиционерът ми каза: „Абе какво приказваш с него, той е откачен.“ Извикахме линейка, лекарят го прегледа и каза: „Не е луд. Абсолютно нормален е.“

Обадих се във ФСБ и казах: „Трябва ми специалист, за да направим фоторобот.“ Те ми отвръщат: „Вече е късно, къде ще ти намерим специалист?“ Обясних ситуацията на дежурния. Той ми казва: „Задръж го до сутринта.“ Възмутих се: „Как така да го задържа до сутринта?“ Ченгетата предложиха: „Няма страшно, сега ще му скалъпим една хулиганска проява. Ще пишем, че е хулиган, и ще остане при нас. Какво се нервираш толкова? Ще го приберем за петнайсет денонощия и толкоз.“ — „Какво правите вие, бе? — направо се смаях аз. — Човекът ни помага, разказва ни такива неща, а вие — петнайсет денонощия. Да не сте откачили всичките?“

Обадих се на дежурния от Градското управление на вътрешните работи. Той ме препрати към дежурния в Московския криминален отдел. Обясних му всичко. Почувствах, че човекът е старо ченге. „Да, разбрах. Разбира се, трябва спешно да се направи фоторобот. Сега ще вдигна дежурния експерт-криминалист. Не се нервирай. Докарай го тук.“ Закарах човека в лабораторията. Беше към единайсет през нощта и за два часа на компютъра съставихме два фоторобота. Дадох единия на дежурния от Московския отдел. Пуснахме онзи човек. А аз взех втория фоторобот.

На сутринта отидох на работа, написах подробна докладна с предложение фотороботът незабавно да се разпрати по всички милиционерски участъци и областни управления на ФСБ. И ако те намерят лицата, да ги поемат за разработка и проверка на информацията. Дадох тази докладна на началника. После заминах в командировка в Кавказ.

Минаха няколко месеца и започнаха да се взривяват автобуси, тролейбуси. В един от автобусите бе намерена неизбухнала бомба. Прочетох описанието и то ми напомни на описанието на бомбата, за която ми бе разказал онзи човек! Отидох при началника на отдела: „Спомняте ли си, бях ви писал една докладна. Бомбата е подобна.“ Колесников каза: „Не си спомням.“ Отвори касата, рови, рови. „Съвсем съм забравил за нея.“ Изобщо никой никъде не бе изпращал онази ориентировка.

Намерих в моята каса фоторобота, показах го на Колесников. Той най-сетне откри в касата си съответните документи и каза: „Ще докладвам на ръководството.“ Точно тогава в кабинета ми влезе Женя Макеев, видя фоторобота и попита: „Кои са тези? Та това са хора от бандата на Лазовски. — И каза имената им. — Ти откъде ги взе?“ Разказах му всичко и че Колесников е забравил. Сега, казвам, ще докладва на ръководството. Ще ги издирват. Макеев се засмя: „По-скоро ще намерят нас с тебе, отколкото тях.“ И си тръгна.

С една дума, през 96-а терористичен акт можеше да се състои не в московски тролейбус, а на летището.

Излиза, че борбата с тероризма малко интересуваше ръководството на ФСБ. През 1995 година Платонов беше ходил на проверка в Питер и се разбра, че там не се води на оперативен отчет нито едно дело във връзка с тероризма. А на мен веднъж ми провалиха фантастична операция — не ми дадоха да внедря свой агент при едни хора в Москва, свързани с Басаев.

Това стана така. Бях в командировка в Налчик. Един ден ме намери Макаричев тогава министър на сигурността в републиката, — и ми каза, че на летището в Налчик граничарите задържали двама чеченци, връщащи се от Турция. Арестували ги за незаконно преминаване на границата. Носели два чувала, пълни с ислямски знамена, Корани, призиви за джихад — много такива неща.

Образувахме предварително производство, предадохме го във ФСБ. Цял екип изучаваше снимките, книгите, слушаше касетите, а аз работех с дневниците. Обикновен дневник, стихове — „руски псета“, „руснаците трябва да се изтребват“… Момчето пишеше грамотно на руски, без грешки. От дневника личеше, че е воювал и мрази руската армия: „Ще дойде ден, когато ние ще победим.“

В дневника намерих нещо интересно: „Вчера посетихме нашите момчета в затвора в Истанбул, Трабзон.“ Погледнах датата — спомних си кога беше завзет фериботът в Трабзон. И ми светна: та те са ходили в затвора да навестят хората, които са участвали в завземането на ферибота. Тогава отидох при Макаричев и му казах: „Вижте, те лично познават хората, които са участвали в Трабзон. Трябва да организираме вътрешнокилийна разработка.“ Макаричев каза: „Напред!“

Сложихме ги в различни килии. Аз трябваше да завербувам чеченец, когото бихме могли да сложим при тях. Намерих един. Момчето беше воювало в Чечения, там било в конфликт с полевия си командир и обясни, че искало да му отмъсти. Помоли да му помогнем за това.

Накарахме го да подпише декларация, че е съгласен да влезе в ареста за десет дена. Подготвихме документи, получихме санкция от прокурора и го сложихме при единия от задържаните. Килията беше оборудвана с техника и ние слушахме от управлението всички техни разговори.

Агентът се оказа ловък, умееше да предразполага. Имаше белези — обясняваше, че е воювал, и успя да спечели доверието на задържания чеченец. От разговорите им установихме, че задържаният е от групата на Басаев. Предложих следната комбинация. Отивам в ареста, викам задържания чеченец, показвам му удостоверение от Московското управление на вътрешните работи и му казвам: „Сега спешно по етапен ред ви откарваме в Москва, в Лефортово, защото пръстовите ви отпечатъци дават основание да бъдете заподозрян в престъпление, извършено в Москва.“ Изобщо му давам да разбере, че заминава за Москва с нас. А за агента бяхме отработили легендата, че ще го пуснем под домашен арест, че адвокатът му е успял да му издейства това. Защото уж беше арестуван заради дребна кражба на пазара. Агентът каза на обекта, че го пускат. И точно тогава казах на обекта, че тръгваме за Москва. Стана! След разговора с мен той се върна в килията и каза на агента: „Слушай, мен ще ме водят в Москва.“ Агентът го пита: „С какво мога да ти помогна тогава? Защото мен ме пускат. Ще си бъда в Налчик.“ А онзи му казва: „А дали не можеш да заминеш за Москва? Всичко ще ти уредим, документи и изобщо. Имам хора.“ Дава му телефона на една от своите конспиративни квартири. „Иди при тях. Те ще ти помогнат. Само им предай, че мен ще ме вкарат в Лефортово и че няма да говоря.“

Следователят пита: „Какво ще правим?“ Казвам: „Сега аз се връщам в Москва, а вие го изпратете по етапен ред след мен.“

Когато пристигнах, веднага докладвах на ръководството, че този човек трябва незабавно да бъде докаран в Москва, поне за две седмици. Както и агентът, за да продължим разработката.

Те ми казват: „А с какви средства ще живее в Москва и къде?“ — „Ама вие не разбирате ли — горещях се аз, — че сега внедряваме чеченец. Намерихме лице, което фактически е свързано с групата на Басаев. Този човек даде на нашия агент телефон, където живеят чеченци. Той ще дойде и ще контактува с тях. Ще внедрим човека в среда на чеченци, които са свързани с бунтовниците — с Басаев, с Хатаб. Нали пищите, че взривяват всичко наред. И ето, ще внедрим при тях наш агент.“ А те си знаят тяхното: „Ама ти разбираш ли колко е сложно това?“

— И така ли приключи всичко?

— Да, изпуснахме такава възможност! Ако бяхме внедрили агента при Басаев, или блоковете в Москва нямаше да бъдат взривени, или този агент щеше да ни донесе стопроцентово потвърдена информация, че блоковете не са взривени от хората на Басаев. Именно затова не им е трябвал. Но всичко това се оформи в главата ми доста по-късно — след като блоковете рухнаха, а аз вече не бях в органите.