Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (27) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Справка за Путин

— От твоя разказ излиза, че отношенията ти с началството в УРПО, меко казано, не са били приятелски. Колко време работи там?

— От деня на постъпването ми до момента, когато подадохме заявлението срещу ръководството на УРПО в прокуратурата, бяха минали точно шест месеца.

— През това време ти на два пъти си се убеждавал в „узбекските“ връзки на Хохолков — при историите с Нанаеца и с Юршевич. Направи ли нещо с тази информация?

— Та какво можех да направя? Ковальов беше казал — забрави за Хохолков. Ковальов махна Трофимов от Московското управление и го прати в глуха линия; той вече нямаше онова влияние и беше безполезно да разчитам на помощта му. А междувременно влиянието на Хохолков нарастваше.

Въпреки това аз продължавах тихомълком да проследявам узбекските контакти в Москва и дори подготвих оперативна справка по информации от мои приятели от Узбекската служба за сигурност. Но на никого не я показвах. Между другото самият Трофимов ми беше казал: „Саша, внимавай, действай предпазливо. Всичко е купено. Не те съветвам да регистрираш агентурата си и да протоколираш информацията, ако не искаш да я разшифроваш.“

Първият, на когото показах тази справка, беше Путин, когато го назначиха за директор на ФСБ. Говореше се, че към това имал отношение Березовски, който се оплакал на Елцин или май на Татяна Дяченко.

— Предал си материалите лично на Путин?

— Срещнахме се с него през 1998 година, веднага след назначаването му. Березовски организира тази среща. Това стана вече след като бяхме получили от нашите началници заповед да ликвидираме Березовски и бяхме написали за това заявление до прокуратурата. Березовски ми каза: „Иди при Путин и му разкажи всичко, което знаеш. Имам доверие на този човек. Мисля, че всичко ще разбере, умен човек е.“

След два дена Березовски пак ми звъни: „Срещна ли се с Путин?“ — „Не, никой не ме е канил.“

Той ми даде телефона на помощника на Путин. Обадих се, той ми каза: „Да, Владимир Владимирович ви очаква. От два дена ви търсим. Отговарят ни, че нямат служител с такова име.“

Казвам: „Ето ме.“ Той: „А кога можете да дойдете?“ — „Когато кажете“ отговарям. На другия ден срещата се състоя. Занесох голяма схема, на която бе обозначена цялата структура на известната ми организирана престъпност.

Основните бандитски групировки, най-опасните. От тях тръгваха стрелки към корумпираните им връзки в държавните учреждения, в МВД, във ФСБ, в данъчната полиция. Надолу пък сочеха стрелки към търговските фирми, чрез които се перяха парите.

— И показа тази схема на Путин?

— Специално за него я бях направил. Освен това подготвих отделна справка за узбекската групировка. Там имаше „филиали“ в Русия, в Америка, в Афганистан, както и връзки с наши генерали от ФСБ и ръководни лица в МВД. Беше посочено, че те се занимават с незаконна търговия с наркотици. И че наркотиците идват от генерал Дустум от Афганистан.

Освен чисто криминалните връзки узбекските контакти в Москва сочеха към висш кръг от държавни чиновници. Имаше оперативна информация, че Сергей Ястржембски си е построил вила на Соколиная гора с пари на главния узбекски престъпен бос Гафур, които се превеждали чрез Алишер — довереното лице на Гафур в Москва. Когато бил посланик в Словакия, Ястржембски „давал под наем“ скромното си жилище на този Алишер срещу пет хиляди долара.

Според оперативна информация от Узбекската служба за сигурност Алишер бил близък приятел на Ястржембски, Хохолков и Андрей Кокошин, бившия заместник-министър на отбраната и секретар на СБ^[1]. Съпругата на Алишер — старши треньор на националния отбор по гимнастика, го чакала от затвора 8 години. Чрез нея се осъществявала връзката с Шамил Тарпишчев и още един министър на спорта — Иванюженков, член на подолската престъпна групировка, по прякор Ратан. Него, министъра, ФБР не го допускаше до САЩ.

Освен това Тарпишчев бил в близки отношения с престъпния бос Алик Тахтахунов по прякор Таиванчик. Тайванчик пък, който е роден в Узбекистан, осъществявал тясна връзка между Гафур, Алишер и Хохолков. Таиванчик осъществявал и наблюдението над узбекската групировка в Европа. А в Америка тази роля изпълнявал Иванков (Япончик), докато американците не го вкараха в затвора. По оперативни данни с Таиванчик и Япончик имали неслужебни контакти близки до Коржаков офицери на СБП^[2]. И ето каква схема се получаваше: Гафур с Таиванчик, Таиванчик с Тарпишчев, Тарпишчев с Алишер, Алишер с Ястржембски, Ястржембски с Гафур, а помежду им — офицери от спецслужбите. С една дума — вертикала. Всичко това го имаше в справката, която занесох на Путин.

Путин се заинтересува най-много от връзките на Ястржембски. Каза ми: „Да, да! И аз имам информация за Ястржембски.“ И прибра моята оперативна справка. И назначи Ястржембски за свой помощник.

— Разкажи по-подробно как премина срещата ви?

— Не отидох сам при Путин. С мен дойдоха полковник Шебалин и, струва ми се, майор Понкин. Но Путин прие само мен. Стана иззад бюрото, ръкува се с мен. Явно искаше да се представи като открит човек, благоразположен. Ние, оперативните работници, имаме особен стил на поведение. Не си разменяме поклони, минаваме без любезности — и без това всичко е ясно. Погледнем се в очите и веднага се разбира можем ли да си вярваме или не. И аз веднага почувствах, че е неискрен. Не приличаше на директор на ФСБ, а по-скоро на човек, който играе директор.

Отворих схемата пред него. Той направи физиономия, сякаш я преглежда. Но тази схема не може да се прегледа за три минути. А той повтаряше: „Да, да. Разбирам. А това какво е? А това?“

Приличаше повече на партиен работник, който цял живот е работил в селското стопанство, а изведнъж са го назначили в металургичен завод. Обикаля наоколо и пита: „А това какво е?“ Обясняват му: доменна пещ. Какво друго може да попита един ръководител, като гледа доменна пещ?

Та и Путин така — загледан в схемата, бучна с пръст напосоки и попита: „А това какво е? А това?“ И сега, като преценявам тази среща, разбирам: той или не познава оперативната работа, щом ми задаваше такива въпроси, или се е преструвал, че не я познава.

Попитах го: „Да ви я оставя ли?“

— Не, не, не е нужно. Благодаря. Вземете я.

— И така ли приключи всичко?

— Освен това дадох на Путин списък с имена и казах: ето хората, които познавам добре и които са готови да се борят срещу корупцията. Пръв в списъка беше Трофимов. Предложих му да създаде вертикала — от директора до оперативния работник. Да се опитаме поне да поставим под контрол ситуацията. Да установим най-корумпираните лица във висшите ешелони на властта, техните връзки с престъпниците.

Путин се съгласяваше с всичко, прибра списъка. Взе справката за узбекската групировка. Поиска домашния ми телефон. Обеща да ми се обади, но не се обади. По-късно, от материалите по наказателното дело, разбрах, че веднага след тази среща Путин е наредил да продължат да ме следят.

— А Трофимов знаеше ли, че си дал името му на Путин?

— Не и по-късно съжалих, че дадох на Путин името му. Той не ме беше молил за това и се страхувам, че неволно ускорих участта му. Последният ми разговор с Трофимов се състоя малко преди това, на другия ден след назначаването на Путин за директор. Трофимов ме извика и каза: „Предай на Березовски, че онези в Кремъл са откачили! Защо слагат него? Не разбират ли, че той идва от Питер, та това са бандити!“

— И ти какво направи?

Предадох му.

— А Березовски?

— Той не се съгласи с тази оценка. Знам, че Трофимов се е срещал с него по-късно. Не знам за какво са си говорили, но преди да отида при Путин, попитах Березовски: „А какво стана с предупреждението на Анатолий Василиевич?“ Березовски отговори: „Аз не съм съгласен с преценката му. Върви при Путин, аз му имам доверие.“ Е, отидох, разказах.

— Мислиш ли, че Березовски сега съжалява, че е подкрепял Путин?

— Питай него. Но мисля, че ако бях изпълнил заповедта на ръководството да убия Березовски, Путин определено нямаше да стане президент на Русия.