Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (39) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Там танковете потеглят

— Във ФСБ знаеха ли предварително за вашата пресконференция?

— Аз лично казах за нея на Зданович, началника на Центъра за обществени връзки при ФСБ. Стана така. В онези дни във вестник „Комсомольская правда“ беше публикувана анонимна статия със заявление на директора на ФСБ, че съм бил заподозрян във вземане на подкупи, че само поради изтичане на информация не били успели да ме задържат на местопрестъплението. В статията се съобщаваше също, че Управлението за собствената сигурност подслушва домашния ми телефон и провежда спрямо мен външно наблюдение.

Отидох при Зданович: „Другарю генерал, защо мълчите? По вестниците ме обвиняват, че съм извършил десет убийства, занимавам се с изнудване, рекет, че подслушват телефона ми, следят ме. Защо не опровергаете тази информация? Това е ваше задължение.“ Той отговори: „Няма да го направя.“ Тогава заявих пред него, че ще го направя аз. Ще започна да давам интервюта или ще организирам пресконференция.

Зданович ме предупреди: „Имате право на това само ако е налице санкция от прекия ви ръководител.“ А аз бях извън щата, на разположение на управление „Кадри“. Отидох при полковник Меркулов, началника на отдела, който отговаряше за мен, и му казах: „Смятам да изляза пред телевизията.“ Той се уплаши: „Не мога да ти дам санкция за това.“ Питам го: „Кой тогава?“ — „Началникът на управление «Кадри».“

Отивам в приемната на началника на управление „Кадри“ Соловьов. Седя там, а той излиза и ме вижда: „Какво правите вие тука?“ Отговарям му спокойно: „Другарю генерал, дойдох да си поговорим.“

Той дори не пожела да ме чуе: „Само се шматкате, нямате си работа, пишете жалби, докладни. Махай се оттук, да не съм те видял повече.“

Обърнах се и си излязох. Не говорих с никого другиго.

Двайсет и четири часа преди пресконференцията ги предупредихме официално. Аз бях подполковник, военнослужещ, водех се на работа във ФСБ, можеха да ме извикат и официално да ми забранят да давам пресконференция. Никой нищо не каза.

Което е най-интересно — десет дена преди пресконференцията, когато се разбра, че ще излизам пред телевизията, започнаха да се пазарят с мен. Извикаха ме в управление „Кадри“ и ми връчиха документ, в който пишеше, че ми предлагат висока длъжност, но за да я заема, трябва да се откажа от излизане по телевизията и от показанията си в прокуратурата.

От една страна, се пазаряха, от друга — продължаваха да ме заплашват.

— Какво, пазарили са се, та дори и в писмен вид?

— Точно така. Пазя този документ. Казах, че нямам намерение да се пазаря и не се отричам от показанията си.

Няколко дена преди определената дата се събрахме всички и написахме обръщение.

— Кои всички?

— Всички, които щяхме да излезем на пресконференцията: аз, Шебалин, Понкин, Шчеглов, Латишонок и Миша Трепашкин (тогава той работеше в данъчната полиция, но каза: „И аз ще дойда, мисля, че те са бандити“).

— Гусак не дойде ли?

— Гусак пък обратното — беше против. Изобщо не го чувахме и виждахме. Вече не общуваше с нас. Без много шум се уреждаше за някаква длъжност в Антитерористичния център. По оперативни данни се е уреждал с помощта на престъпния бос Малишев, когото навремето е завербувал като агент. Този бандит имал силни връзки, водещи към бившето ръководство на питерската ФСБ, към Патрушев и Путин.

Пресконференцията се състоя в средата на ноември. Прочетох обръщението. Нашата цел беше да се обърнем към парламента, президента и обществеността и да разкажем какво се върши във ФСБ и че при такива спецслужби връщането към тоталитарно общество е неминуемо.

— Ти самостоятелно ли стигна до тази мисъл? Или някой ти я обясни?

— Не, никой не ме е притискал. Когато започнаха да ме притискат във ФСБ, видях тези мутри по нов начин — нагли, безцеремонни. Тези хора изобщо не ги беше еня какво предписва законът. При нас в отдела идваше Симаев, помощникът на Хохолков по сигурността, и казваше: „Абе ти не разбираш ли с какви хора си имате работа? Това са големи хора. Ще ви прегазят като кутрета.“

Аз разбирах накъде сме тръгнали. Искахме да се обърнем към обществото. Целта ни беше да предупредим: ако никой сега не спре тази чума, след две-три години тя ще вземе властта.

— Прилича на предупреждението на Зорге в навечерието на войната. На когото, между другото, Сталин не повярвал.

— А спомняш ли си, преди войната е имало и друг подобен случай — когато в нощта на 21 срещу 22 юни един германски войник прекосил границата, за да предупреди: „Там танковете потеглят. Тръгват към вас.“ Но всички решили, че е провокатор.

През 1998 година видях, че иде буря. На Лубянка се говореше: „Само да прегазим евреите и тогава ще въведем ред…“