Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (46) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Човек без виза

След четири часа телефонът ми иззвъня, тя каза: „В Испания сме.“ Край. Започнах да подготвям следващия етап — прехвърлянето в Турция. Прехвърлих се влязох с фалшивия паспорт и същия ден там пристигна Марина.

Тук стана най-сложно. Нямах виза и трябваше да мисля какво да правя по-нататък. Обадих се на Березовски по мобилния. Той каза: „Браво, че си се махнал, сега ще ти се обадя.“

А след десет минути ми се обади един познат американец, Алик Голдфарб, бивш московчанин, и ме пита: „Какво е времето там при вас, искам да дойда да ви взема.“ Цял живот ще съм благодарен на този човек.

— В Турция вече по-спокойни ли се чувствахте?

— Турция не е безопасна страна. Алик ми обясни ситуацията: „Добре е, че си в Турция. Но имаме много малко време, защото сега ще се разтичат да те търсят в Русия, ще те предадат за издирване на Интерпол и ще започнат да ви дебнат навсякъде. Трябва спешно да заминем за някоя цивилизована страна, да стъпиш на нейна територия и да поискаш убежище.“ Аз знаех това и без него.

Алик се свърза със свои приятели и в Турция пристигна един адвокат от Америка — специалист по емиграционно право. След като ме изслуша, той каза: „Имаш стопроцентов шанс за политическо убежище, но проблемът е, че нямаш виза. А ако дойдеш в Америка без виза, ще те тикнат в имиграционния затвор, жена ти също. А детето през това време ще е в приют. Трябва да отидеш в американското посолство и да ги помолиш за виза.“

На другия ден всички заедно — аз, Марина, Толя и Алик — отидохме в американското посолство. Стигаме до пропуска. Излезе човек от посолството, поговорихме и ни прие официалният представител. Обясних какъв е нашият случай. Отговориха ни: „Все още не можем да ви дадем виза, но не можем и да ви оставим в посолството. Сега си вървете, а ние ще помислим.“ При това аз веднага им казах, че не бих искал да сътруднича на американските спецслужби.

— А те искаха ли го?

— Мисля, че не. Там имаше един — Марк или Майк, не си спомням. Веднага му казах, че не искам да си имам работа с тях. „Наиграл съм се вече на разузнавачи. И искам един ден да се върна в родината си.“

— А ти знаеш ли поне една държавна тайна?

— Не. Знам за бандитизма, за корупцията. По-рано главната държавна тайна беше здравето на нашия президент. А сега главната тайна са отношенията между нашия президент Путин и престъпния бос на име Барсуков-Кумарин. Това е лидерът на тамбовската престъпна групировка. Това е тя сега — главната тайна на Русия. Целият Санкт Петербург знае, че лично приятелство свързва Путин с този човек. И общ бизнес… Освен това знам кой взриви блоковете.

— Може би именно това ги интересува?

— Ами нека попитат него. Нали са приятели. Приятелю Джордж, приятелю Владимир…

— Ти носеше ли някакви удостоверения?

— Освен фалшивия, който бях оставил в хотела, имах руския си вътрешен паспорт и удостоверение на ветеран от военната служба на ФСБ. Веднага им казах, че съм бивш служител на ФСБ. Незаконно уволнен, но не възнамерявам да участвам в никаква дейност срещу Русия.

Изслушаха ме и ни отпратиха от посолството. Турция е специфична страна. Световен разузнавателен център — всички се гледат под око, включително наблюдават и посолствата. Тъй като ни бяха засекли в посолството, трябваше да се махнем от Анкара. Бях сигурен, че нашите снимки вече пътуват за Москва по линията ГРУ или СВР^[1]. А и някакъв подозрителен тип започна да ни следи из хотела.

Та значи измъкнахме се от хотела и през нощта се прехвърлихме в Истанбул. Настанихме се в хотела и започнахме да мислим какво да правим по-нататък. Щом не ни дадоха виза за Америка, можем да влезем в нея нелегално. Да си вземем например транзитни билети до Барбадос, където не искат визи, с прехвърляне на някое американско летище, И там просто да тръгнем без виза към изхода. И да заявя: „Искам политическо убежище.“ След което може да ни вкарат в имиграционния затвор за неопределено време.

Аз бях готов да лежа в затвора, но жена ми? Марина помисли, помисли и каза: „Съгласна съм.“

Тогава разбрах колко ме обича. Не само ме беше чакала, докато лежах в ареста, беше идвала да ме вижда, но и тя беше съгласна да лежи в затвора.

Алик каза: „Приятели, вие не разбирате, американският затвор е лоша работа, особено имиграционният. Чакайте, освен Америка има и други страни.“ Седна пред компютъра, започна да изучава разписанията на самолетите. Взира се много дълго. Толик само обикаляше наоколо и повтаряше: „Тате, закъде ще пътуваме?“ Чувстваше, че става нещо неприятно, но нищо не разбираше.

Изведнъж Алик възкликна: „Ето! За Англия не е нужна транзитна виза и има добра връзка. Сега си купуваме билети Истанбул — Лондон — Москва. Кацаме в Лондон и оставаме там. Мисля, че англичаните няма да ви тикнат в имиграционен затвор.“

Самолетът излиташе след час и половина. Всяко денонощие в повече в Турция криеше опасност, защото в Русия сигурно вече бяха разбрали, че съм избягал. И можеше да я загазим.

— Ти не следеше ли ситуацията в Русия?

— Свързах се с моя агент в Кантората. Той каза, че вече се надига паника. „Започнаха да те издирват. Бъди по-внимателен.“ Освен това ми каза, че се опитвали да скалъпят някакво наказателно дело, че уж съм извършил убийство. Но аз знаех, че не могат спешно да сезират Интерпол — процедурата отнема известно време.