Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (37) (Показанията на един офицер от ФСБ)

„Саша, вие загубихте“

А на сутринта след снимките отидохме при Ковальов — целият отдел. Там присъстваше генерал-лейтенант Лисков, помощникът на Ковальов. Както научих по-късно, разговорът ни е бил заснет със скрита камера. Лисков е седял с гръб към камерата, а Ковальов встрани от нея — те не са се виждали, а целият ни отдел беше настанен срещу тях и така са ни снимали.

— Целият седми отдел? Колко души прави това?

— Гусак, Шебалин, Шчеглов, Понкин, Бадвей, Скрябин, Ермолов, Соловей, Шевчук, Круглов, Латишонок. Всички освен Енин.

— И всички потвърдиха ли обвиненията ти?

— Да.

— Гледал ли си тази касета?

— Не съм виждал касетата. Но ми казаха, че генералите са я гледали и са се възмущавали от нашата наглост. Ковальов започна с приказките, че чуждестранните спецслужби водели неуморна работа по разрушаване на нашите правоохранителни органи и ФСБ, системно и всячески се мъчели да ги дискредитират. С това се занимавали Англия, САЩ, страните от НАТО, както и Израел. Речта му продължи двайсет минути. Заобиколени сме били плътно от врагове, а имало хора, които не разбирали, че наливат вода в мелницата на западните спецслужби, или пък били свързани с тях…

Когато свърши, станах аз: „Николай Дмитриевич, аз не съм агент нито на израелската, нито на американската спецслужба. Не бих искал да се впускам в политика. Обаче мога да ви обясня точно с какво се занимават някои наши генерали. И то ще ви го обясня подробно, ще цитирам конкретни епизоди на престъпна дейност.“

Ковальов завъртя глава: „Не ми трябват твоите обяснения. Днес трябва да ви извикат във военната прокуратура, за да обясните там своите докладни. Бих ви помолил (обърна се към мен) да кажете в прокуратурата, че такова нещо изобщо не е имало, че Камишников не е казвал нищо подобно. И така всичко ще утихне. Нали разбирате какъв удар по Системата е това?“

„Не мога да се отрека от думите си и да лъжа в прокуратурата“ — отговорих.

Лисков предложи: „Може да се каже другояче. Че да, Камишников го е казал, но не като нареждане, а като шега. Нелепа шега и толкоз.“ Възмутих се: „Каква ти шега! Това беше заповед. Защо трябва да лъжа? Няма да го направя.“

И тогава Ковальов каза: „Александър, та ние можем да те тикнем в Лефортово, нали знаеш.“ — „А за какво?“ — „Ами ще проучим биографията ти, все ще се намери нещо — усмихна се той. — Но ние не искаме това. Защото това, което правите вие, нанася удар на органите. Нещата трябва да се уталожат. Защо трябва да изнасяме на показ кирливи ризи?“

И аз предложих: „Добре. Разбирам, че това ще бъде удар по органите, и предлагам следното: назначете комисия и изчистете ситуацията вътре в органите. В комисията трябва да влязат не само хора, предложени от вас, но и такива, които ще изберем ние. Ние познаваме честни генерали, които ще отсъдят правилно — кой крив, кой прав.“

Ковальов се съгласи: „Добре. Не ходете в прокуратурата, а ние ще назначим комисия.“ Отказвам: „Не, първо вие назначете комисия и тогава ние няма да отидем в прокуратурата.“

„Но нали разбираш, трябва време, за да се подготви заповедта.“ — „Какво време? Ето, сега напишете заповедта на ръка. Назначаваме комисия, започваме работа. Ако комисията реши, че сме излъгали, ще напуснем веднага, ще си подадем оставките и ще се махнем. И тогава можете да ни арестувате. А ако се разбере, че казваме истината, да си отидат онези, другите.“

Ковальов: „Не, първо вие няма да идете в прокуратурата, а после ние ще назначим комисия.“ Ние: „Не, обратното.“ Ковальов: „Добре, трябва да си помисля. Но засега не отивайте в прокуратурата. Ще ви дам отговор следобед.“

Така съвещанието приключи и ние си отидохме в отдела. Към два-три часа ми се обадиха от прокуратурата. Човекът се представи: „Генерал Анисимов, началник на Управлението по надзор над ФСБ“ — и ме покани да дам обяснения.

Отидох при Гусак: „Вече ме викат. Какво каза Ковальов? Ще има ли комисия или не?“ Гусак се обади на Ковальов, той отговори: „Почакайте, засега не отивайте.“ Гусак беше в паника: „Николай Дмитриевич, те вече тръгват…“

Събрахме се: аз, Шебалин, Понкин и Латишонок — и тръгнахме за прокуратурата. Влизаме при Анисимов, той вика следовател: „Заведете ги в различни кабинети и ги разпитайте.“ Мен остави в своя кабинет. Насреща ми полковник Минченко, началник на отдела. Започнаха да ме разпитват, разказах им всичко. И то не само за нареждането да убия Березовски, а и за Джабраилов, и за Трепашкин — всичко, което знаех. Разказах също как Хохолков навремето ми беше поставил задача да измъкна онези пари за наркотици от престъпния бос Нанаеца.

Анисимов попита: „И ще подпишеш ли всичко това?“ Кимнах. „Да — казва, синко. Когато бях лейтенант, аз водех делото срещу Судоплатов. Оттогава не бях чувал нищо подобно. Ела утре, ще съставим протокол и ти ще го подпишеш. Или няма да го подпишеш.“

На другия ден отидох в прокуратурата. Подписах. След известно време се обаждам и питам: „Какво става с нашето заявление?“ Анисимов: „Образувано е предварително производство.“

Беше образувано предварително производство по факта за превишаване на длъжностните пълномощия и злоупотреба с тях от страна на ръководството на УРПО при ФСБ на Русия. След това то бе предадено в Следственото управление на Главната военна прокуратура.

— Никога няма да повярвам, че през това време Березовски не е дърпал всички конци, не е използвал всичките си връзки — Юмашев, Савостянов, Дяченко, — за да се разправи с Хохолков и Камишников.

— Сигурно ги е използвал. Обаче е факт, че нищо не постигна — защото делото беше прекратено. Но и ФСБ не дремеше. Във вестник „Сегодня“ излезе статия, в която ме обвиняваха в десет убийства и петнайсет въоръжени грабежа. Обади ми се Березовски и ме попита: „Вярно ли е това?“ Казвам: „Не.“ И тогава той ми каза: „Току-що излизам от Савостянов, където той ми направи «очна ставка» с Ковальов. Ковальов ме посъветва да ти нямам много доверие. «Ние — казва — имаме информация, че Литвиненко се е занимавал с убийства.» Попитах го: «А вие, Борис Абрамович?» — Аз му казах: «Николай Дмитриевич, не Литвиненко се е занимавал с убийства, а Гусак. И ще бъде грехота да го обвинявате, защото го е правил по ваша заповед.»“

На другия ден ме срещна Гусак и ме попита: „Ти ли си казал на Березовски за дагестанците?“ — „Да. А ти откъде знаеш?“ — „Вчера Ковальов ми каза, че Березовски му се оплакал от мен. Предупреждавам те, това са сериозни неща, там има конкретни трупове, а не някакви си митични заповеди. Ако го изтърсиш и другаде, вече другояче ще си приказваме с тебе.“

Отговорих му: „Виж какво, Саша. Не е хубаво, дето обикаляш и придумваш момчетата да се отрекат от показанията си. Шантажираш. Ако ти имаш от какво да се страхуваш, това си е твой проблем. Настъпил е часът на истината и всеки сам ще отговаря за делата си.“

— В края на юли Ковальов беше свален и на негово място беше назначен приятелят на Березовски Путин. Това не помогнали?

— Първо, Березовски се сближи с Путин много по-късно, през 1999-а. Ако Путин изобщо е имал приятел, това беше Пал Палич Бородин, на когото е бил заместник, преди да дойде във ФСБ. Второ, както показаха последвалите събития, не е бил чак такъв приятел на Березовски. И трето, Путин беше нов човек, той не е искал, а сигурно не е и можел веднага да се нахвърли на двама генерали, които държаха в ръцете си цялата ФСБ. Директорите идват и си отиват, а професионалистите остават по местата си. Можел ли е той, второстепенният подполковник, да управлява ФСБ? Та това наистина е хидра и няма в Държавна сигурност човек, който да знае какво всъщност има в края на всяко пипало. Директорът на ФСБ, разбира се, знае какви подразделения съществуват, но не познава докрай техните възможности! Схема за управление на тази хидра просто не съществува, трансмисиите са прекъснати.

Между другото, обясниха ми как Хохолков и Камишников са си вързали гащите. Така са се прикрили, че дори Путин не е бил опасен за тях.

— Кой ти обясни?

— Трофимов, началникът на Московското управление. Той ни симпатизираше, но предпочиташе да стои настрана. Той е опитен човек.

Та веднъж в началото на юли излязохме с него навън да си поговорим. Пита ме: „Как вървят вашите работи, Саша?“ Разказах му за прокуратурата, за предварителното производство, за записа при Доренко, а той помълча, помълча, пък, каза: „Мисля, че сте загубили играта, Саша.“

„Защо?“ — попитах. „Ти какво, не четеш ли вестници? Ето, убиха генерал Рохлин. Кой ще ги закачи сега?“

Каза това и си тръгна. Аз останах вцепенен на място. Защото Рохлин беше убит високопрофесионално и убийството беше приписано на жена му. По почерка приличаше на наша работа. Нима нашите мили генерали бяха очистили и генерал Рохлин, докато ние пишехме докладни срещу тях?