Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (26) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Вертикалата на властта

— Не ми е ясно защо РУОП, ако наистина е имало касета с Хохолков, не я е предало в прокуратурата?

— Наивник! Тази касета е била нужна — и беше използвана — за съвсем друго. През това време се водеше война между ФСБ и РУОП-ите и касетата стана тайно оръжие в тази война. Слушай сега.

Извика ме Гусак, който стана мой пряк началник в УРПО, и ме помоли да се заема със случая с бизнесмена Альохин, директор на магазин в района на трите гари — близо до станцията на метрото „Красноселская“. Альохин имал сериозни проблеми.

Както разбрахме, това е била лична поръчка на генерал-лейтенант Соболев, първия заместник-директор на ФСБ. Альохин по-късно ми каза, че той имал дял в този магазин.

Альохин наистина имаше проблеми. Соболев го беше скрил от бандитите в конспиративна квартира. Тази квартира беше на Асоциацията на ветераните от отряд „Витяз“, чийто ръководител Мирзоянц впоследствие беше обвинен в убийството на Холодов. Отидох там и Альохин ми разказа историята си.

Когато открили магазина, сложили него за директор. Той започнал да работи. Известно време след откриването при него дошъл един човек, който му казал, че контролира тази територия и той трябва да му плаща. Альохин отказал.

На другия ден дошли няколко души, качили го в една кола, откарали го на улица „Обручев“. В едно полусутеренно помещение до бюро седял някакъв човек. Той извадил удостоверение и казал: „Аз съм полковник от Московското РУОП, началник на СОБР^[1]. Казвам се Юршевич. И ти ще плащаш, инак ще си имаш проблеми.“ Альохин се съгласил: „Щом сте милицията, тогава разбира се.“ И започнал да им дава по пет хиляди долара месечно.

След известно време онези пак дошли и казали: „Давай по седем.“ Альохин започнал да им плаща по седем. После вдигнали на девет хиляди. Альохин плащал. Стигнали до петнайсет. И тогава Альохин избухнал: „Но аз изгарям!“ Те обаче само се ядосали: „А, така значи, ние имаме и друг такъв магазин, той плаща по петнайсет хиляди. Значи лъжеш, прикриваш печалбата. И щом е така, не само ще плащаш по петнайсет, но ще ти вземем и глоба от четирийсет и пет хиляди.“

Альохин само повтарял — не мога толкова. Тогава те му казали: „Значи си некадърен. Уволняваме те.“

Изгонили Альохин и направили директорка на магазина жената на един от РУОП. И тя започнала да се вихри там — без никакви документи, без нищо. С една дума, пълно самоуправство.

А в дома на Альохин нахлули някакви хора и поискали да им даде четирийсет и пет хиляди долара. Пребили го, взели златните украшения на жена му, документите за вилата и колата му и си заминали. Тогава именно Альохин отърчал при Соболев.

Започнахме да издирваме тези бандити. Когато задържахме първия, се оказа, че наистина са хора от охраната на Юршевич. Продължихме и се разбра, че са представители на рязанската престъпна групировка. При което един от тях се издирваше за убийство. И този човек спокойно се разхождаше из Москва с удостоверение на служител на Министерството на правосъдието, беше зачислен в охраната на началника на СОБР при московското РУОП. И се занимаваше с рекет.

Започнахме да документираме престъплението спрямо Альохин, да търсим колата, с която бяха го посетили бандитите. Разбра се, че тя е на специален отчет и е невъзможно да се получат данните й. Казаха ни, че информацията се намира в личния сейф на Главния държавен инспектор по безопасността на движението на Русия Фьодоров. Добре, стигнахме и до него. И тогава установихме, че тя принадлежи на търговска фирма, работеща под „чадъра“ на РУОП. Кола със синя лампа, служебна, със спецталон — право да не бъде проверявана. Намерихме тази фирма. Отиваме. Потропваме, отваря ни охранител. Лице от грузинска националност, без московска регистрация. Влязохме в съседната стая, там беше собственикът на фирмата и с него — две момичета: едното непълнолетно, другото по-голямо. И двете пребити. Казаха ни, че собственикът на фирмата ги изнасилвал вече две денонощия.

Извикахме местната милиция, започнахме оглед, намерихме документите на въпросната кола. Попитах къде е колата. Собственикът каза, че му я взели срещу дългове. Закарахме този човек в милиционерския участък, извикахме местния следовател, който възбуди наказателно дело и започна разпитите. Момичетата написаха заявление, че са били изнасилвани. Освен това намерихме цял пакет с паспорти на млади момичета. Обадих се на няколко адреса и научих, че всичките се водят безследно изчезнали.

— Побоите над Альохин, рекетът спрямо него, спецколата, отнета заради дългове — всичко това е било свързано с името на Юршевич, така ли?

— Да. По-нататък събитията се развиха така. В милиционерския участък пристига адвокат, но вместо да се занимава със своя задържан клиент, ни разказва, че Юршевич вече от три години го кара да оказва юридически услуги на фирмите, които контролира, и не му плаща. Нещо повече — въвлича го в престъпна дейност. Адвокатът ни разказа, че в бандата имало много руоповци, и конкретни епизоди от тяхната престъпна дейност. А после започна да дава показания срещу самия Климкин, началника на московското РУОП, и срещу ръководството на МВД. Следователят беше бял като платно: „Откарай си го на Лубянка. Ще ти дам специална заповед. Разпитай го там. Мен ме е страх.“

Откарах адвоката на Лубянка и го разпитах пред кинокамера. Той разказа много неща. Че тази банда действала от няколко години, че работела заедно с бандата от Солнцево. Разказа няколко епизода от престъпните им действия.

Екипът на Юршевич работел с бандата на някой си Минда и с бандити в Брянска област. Веднъж взривили колата на директора на порцелановия завод — както си делели предприятието. Друг път отишли да си разчистват някакви сметки и станала престрелка на централния площад в един град в Брянска област, край ресторанта, където се събирали. След престрелката докарали ранените в Москва, лекували ги в една къща. Още същия ден намерихме тази къща, направихме обиск. Оказа се, че е нелегален публичен дом. Гинекологичен кабинет, баня, малка танцова зала. Започнахме да проучваме клиентите — разбра се, че това е място за отдих на ръководството на московската милиция, РУОП и Министерството на вътрешните работи. Тъкмо там си почивали, уморени от борбата с престъпността.

— Кой даде тези показания?

— Управителят на банята. И адвокатът.

Той разказа и една смешна и същевременно драматична история. Същите хора отвлекли един човек от Обнинск. Той се занимавал със захар, задлъжнял им с много пари. И те просто го взели и го откарали заедно с колата му в Москва. И оставили телефон на роднините му! Че нали, когато съберете парите, обадете се. Тъщата на отвлечения отишла в РУОП в Обнинск и заявила: „Отвлякоха зет ми и искат откуп.“ Началникът от Обнинск установил номера, който били оставили престъпниците, и се оказало, че това е телефон от Московското РУОП. Обадил се той и самият Юршевич му заявил: „Ще стои тук, докато не платите парите. Той е заложник.“ Най-смешното е, че „закрилници“ на заложника били именно хората от Обнинския РУОП. Ченгетата започнали да събират пари за него. Събрали ги и на границата между Московска и Калужка област се състояло предаването на откупа в замяна на заложника. А колата така и не му я върнали.

Изслушах аз тези разкази на адвоката и му казвам: „Разбираш ли, излиза, че си въвлечен в бандитска дейност.“ Той веднага ме разбра: „Ще напиша заявление, ако ми осигурите охрана.“

Тази информация се нуждаеше от проверка. Изпратих шифровани запитвания и отвсякъде пристигнаха отговори, че да, всичко се потвърждава: и престрелки е имало, и директор са взривявали, и човек са отвличали.

Установих къде е била квартирата на тези бандити. Разбра се, че ги били приютили на улица „Лебяжий“, в офиса на ЛДПР^[2]. Там били дислоцирани. Предложих да направим обиск. Та те бяха извънредно опасни — бандити с удостоверение от Министерството на правосъдието. Докладвах на Хохолков, началника на УРПО. Той ми забрани: „Ти какво, да не откачи? Обиск при Жириновски? Та той е наш човек, от спецслужбите. Да не си посмял дори да се доближаваш до ЛДПР.“

— Официално ли ти забрани да правиш обиск?

— Официално каза: „Не.“

— А ти срещна ли се лично с Юршевич?

— Не, не ми разрешиха да задържа Юршевич. Той и сега е в неизвестност. Живее някъде в Турция. Никой не се е засилил да го издирва. Така че цялата ни работа отиде на вятъра. Организирахме засада, задържахме един рязански бандит, Кузнецов. Осъдиха го на дванайсет години. Други не намерихме, защото не ни оставиха да работим.

— Значи следите водеха нагоре?

— Разбира се, защото започнаха да изплуват големи имена. Хохолков каза: „Стига, вече стигнахме до началника на Московското РУОП Климкин. Искате да скарате Ковальов с министъра на вътрешните работи ли? Да не си посмял да се вреш в МВД — това е заповед.“

Но ние тихо продължавахме да работим. Установих къде е живял Юршевич. Той имаше два апартамента в центъра — хубави, всеки по половин милион долара. Огромна къща край Москва, Мерцедес–600, с който е ходил на работа, още една вносна кола на жена му и джип, с който е ходил на лов. Изчислихме недвижимите му имоти на около три милиона.

— Нищо ли не е криел?

— Че защо да крие нещо? Нали е началник на московския СОБР. Смятал е, че е редно да живее богаташки.

Събрах всички материали. Имах всички доказателства. Налице бяха престрелка, взривяване, отвличане на заложник, укриване на престъпления, рекет, изнудване, въоръжено нападение…

Предадох материалите в Генералната прокуратура. Специално избрах момент, когато Хохолков го нямаше, беше в болнични, тъй че един от неговите заместници, на който предстоеше да се пенсионира, подписа материала. Подписа всичко и каза: „Носи го.“

Веднага щом материалите пристигнаха в Генералната прокуратура, ние поставихме под контрол телефона на РУОП. И започнахме да го подслушваме…

Един се обажда на друг: „Осипов (заместник-началник на Московското РУОП) нареди бързо да се съберат пари за подарък на един от ръководителите на МВД. По хиляда от колектив.“ Тоест от всеки милиционерски участък. Ако в Московската милиция има стотина участъка, получават се сто хиляди. Един началник не успял да занесе парите навреме и ето как го наругаха: „Абе вие какво, не можете да приберете една хилядарка от бизнесмените ли? Некадърници такива.“ Такива едни приказки в строя! Съвсем открито си събираха парите.

По-късно установихме, че Осипов закриля дагестанската престъпна групировка, а те — всички московски пазари за плодове и зеленчуци, включително продажбата на наркотици на дребно. Наркотиците идвали от Централна Америка, скрити в кашони с банани, с осигурен кредит от правителството на Москва.

За кратко време тази разработка разкри широкомащабна престъпна мрежа, в която Московското РУОП по същество се беше сраснало с междурегионалните престъпни групировки. Както се опасяваше Хохолков, нишките водеха към ръководството на МВД. Получихме оперативна информация, че Климкин плащал на помощника на министъра на вътрешните работи Владимир Семьонович Овчински, който по-късно стана началник на руското бюро на Интерпол. А той предавал парите лично на министъра на вътрешните работи Куликов.

— Вие какво, проверявали сте длъжностни лица на държавни постове, министъра на вътрешните работи?

— Не, отвсякъде ни режеха, не ни оставиха да реализираме нищо. И после, аз тогава работех не по корупцията, а по престъпните банди и затова официално сферата на моята дейност завършваше на прага на МВД. Но когато открихме тази шайка, фактически вдигнахме летвата. Бяхме започнали от фирмата, където изнасилваха момичетата, за да стигнем до върха й — в кабинета на министъра на вътрешните работи. По цялата вертикала на властта.

И точно тогава изплува узбекската видеокасета. Двама заместник-началници на РУОП дойдоха в приемната на ФСБ и поискаха среща с Хохолков. Но тъй като го нямаше, се срещнаха с неговата дясна ръка — генерал Макаричев. Казали му: „Спрете се, укротете се, и ние имаме материали за вас. Нужно ли е да влизаме във война.“ И му пуснали онази касета. И още една, където Хохолков прибира пари от Гафур.

Хохолков спешно си прекъсна болничните, извика ме и се разкрещя: „Прекъсна ми клизмите. Какво си направил ти, бе? Защо си ходил в прокуратурата? Бързо да си прибереш материалите оттам!“ Аз казвам: „Как така ще ги взема? Нямам право.“ „Добре — вика, — върви си.“

Те бързо съставиха искането, материалите бяха прибрани от прокуратурата и предадени на заместника на Хохолков Камишников. А той ги изпратил в… РУОП! Явно, за да могат ченгетата да се разправят с онези, които са давали показания срещу тях.

Аз повече не видях тези материали. Всички престъпници, които фигурираха в това дело, останаха на свобода. Никъде не бяха направени обиски. Откраднатото остана у крадците.

— Но нали са свалили Климкин.

Климкин го свалиха по-късно, и то за други грехове, когато министър на вътрешните работи стана Рушайло. А докато Куликов беше министър, никой не смееше да пипне Климкин.