Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (42) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Пейзажът след битката

— Кажи ми как стана така, че ти успя да събереш хората в тази нелека ситуация и да ги поведеш на пресконференция? Та това е била безумно храбра постъпка. Всички са знаели как може да свърши всичко.

— Да, това беше като взрив, като бунт на кораба.

— И осъзнат от всеки участник в пресконференцията?

— Да, всеки тръгна сам. Никой не е получавал никакви пари (както ни клеветяха после). Това беше бунт. Както се казва — „Не мога да мълча!“

Защо момчетата ме последваха на пресконференцията ли? Защото у всеки от тях е заложено доброто. Всеки по принцип е дошъл да работи в органите не заради парите. Така става сега — идват в милицията, във ФСБ и питат: „Къде се печелят повече кинти?“ А някога хората идваха, за да защитават държавата си и да й служат!

Дори Шебалин, който, мисля, беше провокаторът сред нас — и той някога е бил свястно момче. У всеки човек е заложено доброто и дори да стане престъпник, не изпитва удоволствие от това. Да, занимават се със „закрила“, рекетират, създават съвместни предприятия с приятели, като използват служебното си положение. Има печалбари, фактически крадци с пагони, дори обирджии и разбойници… А има и мързеливи и страхливи: нареждат ти — правиш го, подхвърлят ти твоя пай вземаш… Но почти всички дълбоко в себе си съжаляват, че са принудени да живеят по този начин, защото в тази система другояче не може. Но в онзи момент всеки от нас се почувства човек.

И аз знам, че много наши колеги, които са ни гледали по телевизията, са били с нас. Никой от нашия отдел не осъди постъпката ни. Някои не дойдоха с нас, защото, както казаха — мястото на служител от Държавна сигурност не е в телевизията. Разбира се, бяха прави.

— А колко души не дойдоха?

— Пет-шест. Така си е, мястото на служител от спецслужбите не е в телевизията, но смятам, че това, което се случи с нас, беше и необходима отбрана. Нямаше как да не го направим.

Има и друго: когато отказахме да изпълним нареждането, ние не знаехме, че ще се стигне до пресконференция. Мислехме, че ръководството ще вземе съответните мерки. А по-нататък всичко от само себе си се търкулна като снежна топка. Бунтът е като престъплението — направиш ли първата крачка, няма връщане.

— Ти си влязъл в затвора заради тази пресконференция. Кажи ми — а какво стана с другите ти колеги, с Латишонок например? Той е най-младият сред вас.

— Латишонок сега работи в частна охранителна фирма. А тогава остана без работа. Харесва му да бъде телохранител. Изкара курс за телохранители в Израел, получи международен сертификат.

Андрей Понкин спря по средата на пътя. Когато избягах в Англия, той ми каза по телефона: „Ако знаех, нямаше да те оставя да тръгнеш.“ Дори ме придумваше да се върна, но, естествено, го правеше като изпълнение на задача. Защото нито един нормален човек, който има добро отношение към мен, не ми каза: „Върни се“. Напротив, всички ми казаха: „Хубаво направи.“ Чух, че Андрей си намерил работа в някаква фирма, живеел нашироко, чувствал се прекрасно.

Миша Трепашкин вече е изгонен от данъчната полиция. Сега е адвокат.

И Гера Шчеглов е прогонен отвсякъде.

Шебалин продължава да работи по специалността си. Той се отрече от думите си. Мисля, че от самото начало е бил провокатор — нали беше единственият от участниците в пресконференцията, който бе оцапан с кръв. Спомни си, на пресконференцията той излезе с маска — никога не ще може да я свали. Защо ли? Ами защото, ако си свали маската, ще могат истински да го идентифицират. Тогава аз не знаех с какво е омърсен. Но после колегите ми казаха, че е участвал в мероприятие, при което са отвлекли и убили един арабин. Поръчката дошла отгоре, от ФСБ. Шебалин получил за това четирийсет хиляди долара. А когато получавал парите, го записали на касета. И аз реших да проверя всичко това — да блъфирам. „Витя — казах му веднъж, — извикаха ме в Главното управление по борба с организираната престъпност и ме питаха за тебе. — Този разговор стана в Сандуновската баня. Стояхме под душа и той не се страхуваше, че може да ни запишат. — Имало е някакво убийство на арабин и са те записали. Не те ли е страх?“ И Шебалин си призна: „Това — каза — беше оперативно мероприятие. Можем да го докажем.“

— А къде е сега Гусак?

— Сега той работи в някаква строителна фирма. Има ресторант, близо до Лубянка. Помогнал му е Малишев, лидерът на тамбовската престъпна групировка. Малишев е бил или агент, или доверено лице на Гусак. Запознали са се, когато групировките са си поделяли Калининградския завод за алкохол. А Малишев е имал добри връзки с Патрушев, още от карелските времена.

Този Малишев се е обадил на Патрушев и го е помолил да не закача Гусак, да не го вкарват в затвора. Открито ми казаха: никой няма да посегне на Гусак, защото самият Малишев е ходатайствал за него пред Патрушев. И наистина, Гусак беше осъден на три години условно. За цели дванайсет случая и един труп.

— Но все пак е лежал в Бутирка?

— Е, полежа един месец. Нали там не са знаели как може да свърши всичко и са държали Гусак изкъсо за всеки случай, за ролята на необходимата жертва — ако се наложеше да си признаят. Защото щеше да излезе — подчиненият в затвора, а всички началници на свобода. И дори се издигат по служебната стълбица. Трябвало е да приберат някого, поне за месец.

— Какво стана с Хохолков и Камишников?

— Хохолков си е генерал от ФСБ, на ръководна длъжност, има скъп ресторант на Кутузовски проспект, къща за един милион долара в Немчиновка.

Камишников е заместник-началник на Управлението по защита на конституционния строй при ФСБ — това, което се занимава с политически разследвания.

— Ченгето Литвиненко изчезна. А какво стана с агентурата му?

— Това е моята болка. Бях привлякъл хора за негласна помощ на органите за държавна сигурност от името на руската държава. Хората се ангажираха с подписа си, че ще помагат не на мен, а на Русия. Страшно е, но всички те бяха разкрити пред обществото, сякаш им отмъщаваха за връзката им с мен.

Един агент бе разкрит пред престъпните среди и го направиха служителите от Управлението за собствената сигурност. Казваше се Александър, беше чудесен агент, имаше широки връзки в престъпните среди. Добре познаваше взривното дело, оръжието и престъпниците често се обръщаха към него с молба да им изготви взривно устройство, нещо да ремонтира. Притежаваше изключителни способности, умееше да разприказва човека — изпълняваше работата си грамотно. Александър ни беше помогнал да обезвредим няколко истински грабителски банди и наемни убийци.

И ето че този агент го поканили в Управлението за собствената сигурност. Извикали го в приемната, официално, което е забранено заради конспирацията. И му поискали да напише компромат за мен. Представи си, агентът е способен да събере ценна информация за терористи, а на ФСБ е нужен само за да опорочи мен.

Агентът отговорил: „Не знам за него нищо компрометиращо. Честно сътрудничех на Литвиненко и той не ме е въвличал в престъпление.“

Агентите често се опитват да „оплетат“ ченгето. Веднъж, още в началото на сътрудниченето си, той ми предложи да участвам в едно нападение. Веднага го срязах и го предупредих: „Ако се надяваш да печелиш пари за сметка на органите, имаш грешка. Няма да стане. Ще бъда принуден да те извадя от агентурния апарат. Ако смяташ, че ще прикривам аферите ти, пак грешиш. И това няма да го бъде.“

Естествено, те са проверили агента. Видели са, че е чист.

Тогава започнали да го заплашват, че ще му лепнат някое скалъпено престъпление и ще го приберат на топло. Агентът отговорил: „Аз съм лежал за престъпления, а ако се наложи да лежа заради човек, когото уважавам, това ще е като награда за мен. Затваряйте ме.“ Тогава му казали: „Няма просто да те затворим. Освен това и ще те разкрием пред престъпните среди. Ще подскажем на онези, дето са вече вътре, че ти си ги издал.“

Неотдавна чух, че провокациите вече са започнали. В дома му го посетили мъж и жена, показали си документите и казали: „Ние сме от Градското управление на вътрешните работи. Вие сте работили с Литвиненко, нали?“ Той потвърдил. „Ще ви дадем авансово четиристотин долара. Трябва да убиете един човек. Бихте ли се съгласили?“ Александър отказал — това, заявил той, не е по моята част.

Преди това го изгонили отвсякъде и той останал без пари. Направили така, че да остане без никакъв поминък, а после започнали да го провокират.

— А защо са му предложили толкова малко за убийството?

— То е нещо като аванс. Друг един мой агент се е укрил. На майка му казали просто, че ако се появи, ще го застрелят, защото е отказал да даде показания срещу мен. Викали са на разпит и са заплашвали всички мои приятели. На един беше управител на магазин — запечатали магазина, започнали да му искат показания, че съм го изнудвал за пари. Човекът се е принудил да даде подкуп на човек от най-високите етажи, за да отвори отново магазина си. Казал е: „По-добре да си платя, отколкото да наклеветя другаря си.“ В предприятието на друг поставили бомба. Освен това служители на ФСБ посещавали всички и им предлагали „закрила“: „Литвиненко го няма, сега ние ще те закриляме.“ Сякаш е останало някакво безстопанствено имущество, та да си го приберат.

Докато бях още в Москва, един мой агент ми се обади и ми каза, че престъпници, с които преди време е лежал в затвора, му предложили да извърши убийство. Съобщих това на Иван Кузмич Миронов, началника на Оперативното управление, където бях работил по-рано. Казах му: „Един агент, който се водеше към нашето управление, сега обикаля, никому ненужен, обажда ми се, а самият аз вече съм подсъдим и не мога да работя с агентурата. Намерили са го някакви хора и са му предложили да убие двама души. Срещнете се с него, поемете информацията и вземете мерки.“

Никой така и не се срещнал с него.

Агентът ми се обажда след две седмици: „Саша, направи нещо! Вече убиха единия, всеки момент ще убият и втория. Тогава ще ида при ченгетата.“ Пак започвам да се обаждам на всички: „Вече са убили единия човек.“ А Миронов ми казва: „Виж какво, Саша, сега сме много заети, нямаме време да се занимаваме с това. Обади се по-късно.“

Нямали време да се занимават с убийства на хора! Защото са заети с други неща…