Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (11) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Освобождаването

— Значи да смятаме, че до втория съдебен процес си лежал в човешки условия.

— Можем да смятаме така. Още повече че почти не ме разпитваха. Всичко беше ясно на всички. И ето че определиха деня за гледане на делото, когато ще се реши каква да бъде мярката за неотклонение — под стража или под домашен арест. Вдигнаха ме в три часа през нощта. Докато в Лефортово ставаш за съда в осем сутринта, тук те вдигат в три през нощта. В четири те пускат да слезеш в салона, където докарват много народ. Започват да разпределят по автовлакове и — по съдилищата. Към десет-единайсет си в сградата на съда. Ако делото се гледа всеки ден, някъде към полунощ те докарват в затвора, към един те качват в килията, а в три те подкарват обратно към скамейката. След една такава седмица кой да е нормален човек ще е съгласен на всичко, само да го оставят да подремне. Съгласен е на всякаква присъда, само да прилегне някъде. Ето това правят в затворите.

Закараха ме в съда и заседанието започна. Съдията: „В какво е обвинен Литвиненко? Покажете документите.“ Прокурорът: „Обвинен е в искане на подкуп под формата на грах на зеленчукова борса.“ Аз: „Никога не съм искал грах, гражданино съдия.“ Адвокатът: „Вие обвинявате Литвиненко в имуществено престъпление. Установихте ли къде е това имущество? Къде е грахът, който той бил поискал? Къде е сега? Установихте ли?“ Те казват: „Не.“ Тогава адвокатът пита: „А какъв интерес е имал Литвиненко да иска грах? Пазари ли е имал, магазини ли, пари ли е получавал срещу този грах? Какъв му е бил интересът? Няма интерес. Изнудването е умишлено престъпление. Как може да се обвинява един човек в умишлено престъпление, ако не е имал интерес и съответно умисъл?“

Другият адвокат пита: „А кой е потърпевшият? От кого е искал грах моят клиент?“ Казват му: „От гражданката Кисельова.“ Аз: „Никога не съм я виждал.“

И тогава се изяснява, че и Кисельова не ме познава. Написала е жалба срещу следователя, как е изтръгнал показанията от нея: „Заведе ме в кабинета си, на който имаше табелка: «Помощник-прокурор полковник С. В. Иванов», и останахме вътре само двамата. Там той ми каза: «Само ми го дай, дай ми го! Цял живот ще си гледаш кефа.»… Когато взех да се моля и да го уверявам, че нямам какво да кажа, сграбчи ме за косата и започна да ме скубе. Развиках се: «Боли, пуснете ме!»… Опитваше се да ме целува. Вдигаше ми полата, аз се мъчех да се изскубна…“

Съдът разгледа делото и взе решение да бъда освободен от затвора. При това този път председателят на съда беше поставил охрана и бе наредил да не пускат хората на ФСБ. За да не си разиграват коня.

— И те освободиха?

— Да. Беше 16 декември 1999 година.

След това в залата влезе следователят Паламарчук и ми връчи призовка на другия ден да се явя в прокуратурата. В коридора беше пълно с журналисти, но аз реших да не давам никакви интервюта. Прокуратурата и ФСБ се страхуваха, че ще си отворя устата. Барсуков постоянно ми повтаряше: „Дръж се прилично.“ Демек, да си мълча. Излязох от съдебната зала, адвокатите даваха интервюта на журналистите, а аз — без коментар. Нарочно ми бяха връчили призовка още за следващия ден, като намек: гъкна ли, утре ще ме арестуват в прокуратурата. А когато отидох, ми представиха резултатите от експертиза, правена на някакъв гражданин на Украйна, на когото уж съм счупил ребро с гумена палка.

Ей такива истории. Както съм изнудвал някого за грах, съм счупил на друг реброто. Адвокатът казва: „Чакайте малко. Как така обвинявате моя подзащитен, че е счупил нечие ребро, а не е установено кое ребро?“ Следователят обяснява, че апаратурата не давала възможност да се установи точно кое. Адвокатът се смая: „А как е дала възможност да се установи, че реброто е счупено? Как така — шестото или седмото? Молим да назначите повторна експертиза.“ Следователят се замисли: „Ами нали това е станало през 1996 година. След четири години ребрата са вече зараснали.“ Адвокатът казва: „Това са ваши проблеми. Вие обвинявате човека, затова ви моля да направите повторна експертиза.“

С една дума, измъкнах се тогава и останах под домашен арест, фактически на свобода. Макар че прокуратурата обжалва освобождаването ми от затвора.

— А как приключи второто ти дело?

— Барсуков беше принуден да закрие делото за граха поради липса на престъпление. Аз имах стопроцентово алиби. Спомних си къде съм бил на 30 май 1996 година в два часа следобед. Точно тогава провеждах друго мероприятие. Съвместно със служителите на ГУОП^[1] и със службата за сигурност на Армения задържахме лица, които се занимаваха с контрабанда на оръжие, включително и за Чечения. Заловихме пет камиона на границата между Армения и Грузия.

Президентът на Армения и министърът на сигурността тогава бяха пратили писмена благодарност, за да поощрят участниците в тази операция. Тоест прокуратурата се издъни с оня грах. Ако не си бях спомнил за арменците, ако бях казал, че съм бил с жена си вкъщи или някъде с приятели, щяха да ме осъдят. Щяха да ми друснат осем или девет години за изнудване с цел присвояване на онзи грах.

— Какво изпита веднага след освобождаването?

— През първите дни, разбира се, това е незабравимо усещане. Когато спиш в затвора, сънуваш дома си, жена си, децата. Събуждаш се и виждаш затвора. Ужас. Сякаш от свободата изведнъж си попаднал в затвора.

А вкъщи сънувах… затвора. И сега често го сънувам. Още сънувам, че съм в Москва, вкъщи, и на вратата ми звъни група за задържане.

Веднага отидохме с приятели в почивната станция да посрещаме Новата 2000 година. Там беше и бившият ми приятел Сергей Нефьодов. Заедно бяхме ловили бандити през 1991 година. Беше на почивка с жена си и детето. Веднъж приседнах на тяхната маса. Той беше с пистолет, като служител на ФСБ. А аз — подследствен, нещо като престъпник. Побъбрихме си. Но вече говорехме на различни езици.

Едно такова щастливо, благополучно кагебистко семейство. Сито дете, весела съпруга и самоуверен съпруг с удостоверение в джоба и пистолет на хълбока. Той изобщо не излиза без пистолета и удостоверението си. В страната, където именно те осигуряват сигурността на хората, почти никой от тях не ходи по улиците без оръжие.

Нефьодов ме попита: „Ти какво, не получи ли пари от Березовски за онази пресконференция?“ Отговорих: „Не.“ — „А пък всички наши смятат, че си получил един милион долара. Глупако, защо не взе пари от него? Ние си мислехме, че търкаш наровете, ама поне си взел кинти. Ама наистина ли го направи безплатно?“

Жена му буквално заклокочи от яд: „Абе ти последният будала ли си? Погледни как живеят хората, с джипове се разкарват.“

Това го говореше дъщеря на офицер, съпруга на подполковник. Имаха тристаен апартамент на Рубльовское шосе, купен от Нефьодов. С неговата заплата.

— Каква е заплатата на един подполковник от ФСБ?

— Три хиляди, малко повече от сто долара.

— Хубавичка заплата за човек с пистолет и удостоверение на ФСБ!

— Да, но този офицер освен апартамента има и хубава вила с всички удобства. И тя е купена с неговата заплата. Имат две вносни коли, той и жена му. Това се смята за нормално. Той си живее живота, никой не го закача. Всички знаят. Когато Нефьодов си купуваше апартамента на Рубльовка, написал рапорт, че е спечелил от „МММ“^[2]. А за колите сигурно е спечелил от тотото.