Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (13) (Показанията на един офицер от ФСБ)

„Значи не си летец“

— И все пак ти си влязъл в организация, която е унищожила милиони наши съотечественици. И която до ден днешен се гордее със своята „славна история“.

— Виж сега, аз бях млад лейтенант. Службите за сигурност имат някаква притегателна сила. В самото докосване до тайната има нещо магическо. Разговарях например с Владимир Буковски. Той ми разказа как единайсетгодишен го изгонили от пионерската организация, защото бил разбрал всичко. Просто му е провървяло в живота — рано да осъзнае истината. А с мен това стана по-късно. Когато влизах в организацията, изобщо не се замислях за тези неща.

Спомняш ли си песента за една Анка, която възкликнала: „Значи ти не си летец?! А аз така се радвах…“, щом научила, че нейният любим работи на Лубянка. Та и аз, когато в началото на 90-те чух тази песен, също бях шокиран, че в песента ни наричат „изтребители на своя народ“. Едва тогава за пръв път започнах да се замислям колко хора ни мразят заради нашата история. Та нали се борех срещу бандитите, и през ум не ми минаваше за политика. А и нали на един, който ни смята за „изтребители“, се падат двама, за които сме доблестни защитници на родината. Заедно с ВЧК и Феликс. Ти само чуй Путин…

Защото нашето общество не осъди никого за нищо. Защото у нас не се състоя публичен съд над КГБ. Ако такъв съд се беше състоял, ако се бе наложил изводът, че КГБ е престъпна шайка, която трябва да бъде разпусната, а аз бях отишъл при тях и бях заявил: „Искам да служа във вашите славни редици“ — тогава хората биха могли да ми търсят отговорност. На мен и на хилядите други момчета, които служат там.

Сега ще има приемане в Академията на ФСБ. И пак с конкурс — десет човека за едно място. Моят началник-отдел, полковник Платонов, беше шокиран, когато синът му кандидатстваше за Висшата школа на ФСБ и му поискаха пари. И той ги даде, та синът му да върви по стъпките на баща си. Хиляди момчета искат да работят във ФСБ, защото слушат не Анка, а Путин. Искат, защото обществото така и не е осъдило тази Кантора.

— Та значи ти стана агент. И получаваше задачи?

— Да, получавах. Свеждаха се до предотвратяване на неуставни взаимоотношения, кражби на оръжие. Точно когато ме завербуваха, се случи сериозно произшествие в дивизията: двама военнослужещи разстреляха колегите си и избягаха. Цяла Москва ги търсеше.

Спомням си, че в онези дни Горбачов се връщаше от Франция — тогава пътуванията на нашия генсек на Запад едва започваха. И ние, офицерите, заедно със служители от федералната служба за охрана охранявахме целия път от летището.

Това се случи преди 7 ноември. Току-що бяха инсталирали нова вентилационна система в Кремълския дворец на конгресите. И бяха ни сложили там, за да я „изпитаме“. Цялата дивизия цял ден беше седяла там. И изведнъж ни вдигнаха и — в гората.

— Опитваха ли се да организират работата в политическа посока?

— По онова време КГБ почти не се занимаваше с политика. Поне аз не съм получавал такива задачи. Само понякога се опитвахме, дето се вика, да проконтролираме реакцията. След някакъв конгрес на КПСС Андрюшин с особена гримаса ме помоли да се поинтересувам как офицерите са реагирали на решенията. Естествено, всички ме пратиха на майната ми заради тези въпроси. Е, аз това и казах на Николай Аркадиевич — никаква информация, всички ме напсуваха. „Как да е никаква — усмихна се Андрюшин. — Реагирали са с чувство на дълбоко удовлетворение. И ще докладваме точно това.“

— А какво стана по-нататък с Андрюшин?

— Издигна се до заместник-началник на отдел. Много пиеше. За последен път го видях през 2000 година, през февруари. Един наш колега беше загинал в Чечения, Гриша Медведев. Та на гробищата го заприказвах. Вече никого не познаваше, беше много болен. А беше хубав човек.

Наблюдавайки работата на Андрюшин, аз не виждах нищо осъдително в органите на КГБ. Тогава вече не се ослушваха — кой какво е казал? — с това никой не се занимаваше.

— А ти как стана от агент кадрови служител?

— През 1988 година официално ме откомандироваха от вътрешните войски в КГБ и аз постъпих във Висшите курсове за военно контраразузнаване.

Всъщност работата ми в КГБ започна през 1988 година и продължи до самото ми арестуване — 11 години. Служих в различни отдели: във военното контраразузнаване, в Управлението по икономическа сигурност, в Антитерористичния център, а в УРПО се преместих през 1997 година. Винаги съм се занимавал с борба срещу организираната престъпност, тероризма, покушенията и отвличанията.

Във ФСБ, в спецслужбите, съществува понятието разработчик. Това е човек, който събира целия материал за дадена престъпна група или обект. Какво е обект на разработка ли? Това е лице, което е попаднало в полезрението на спецслужбите. Тоест лице, заподозряно във: провеждане на шпионска дейност, ръководство на устойчиви престъпни формирования, подготовка и извършване на терористични акции.

Разработчикът проучва тези хора и техните връзки. Той възлага задачи на агентите, на доверените лица, на групата за външно наблюдение — кого да следят, на техническите подразделения — кого да подслушват. Всички работят за него и само той знае всичко за обекта. Това е високо ниво, висока категория в спецслужбата. Аз бях разработчик. Разработката обикновено завършва с възбуждане на наказателно дело. На този стадий моята група се занимаваше с оперативно обезпечаване на следствието.

— В какво се състои разликата между агент и доверено лице?

— Агентът редовно изпълнява задачи, той има лично досие. А довереното лице изпълнява отделни поръчения.

— Регистрират ли го?

— Доверените лица се регистрират със сведение. Сега оперативните работници не регистрират някои от тях. Е, Трофимов навремето ме съветваше да не водя на отчет изобщо никого. „Всичко се продава“ — казваше. Доверените понякога работят по-ефективно от агентите и тогава ги правят агенти.

— Тоест ти си бил следовател?

— Не, разбери разликата. Бях не следовател, а оперативен работник. Следователят и оперативният работник работят паралелно. Има едно наказателно дело. Има лица в ареста. Има престъпни лица на свобода. Има издирвани лица. Та значи подразделението, което провежда оперативното обезпечаване на наказателното дело, организира разработката в следствените изолатори, осъществява външното наблюдение на лицата, за които има данни, че може да са били участници в престъплението. С една дума, занимава се със събиране на доказателства.

Следователят има право да използва само гласни методи — разпит и т.н. които са описани в Наказателно-процесуалния кодекс. А оперативното подразделение, което се занимава с разработка и обезпечаване на наказателното дело, използва негласни методи, които са заложени в закона за оперативно-издирвателната дейност. Със заповед се създава оперативно-следствена група и работата се върши съвместно.

— С какви дела предимно си се занимавал в качеството на оперативен работник?

— Добре, ето например едно от първите ми дела.

В Москва имаше група спортисти — кавказци от Сванетия, — които отвличаха хора. Главатар им беше Тариел Ониани. Яки, тренирани момчета. И много наивни. Някои дори не разбираха, че вършат престъпление. Лошо говореха руски. Живееха в хотелите „Русия“ и „Украйна“.

На проспект „Мир“ имаше една банка — „Атлант“, чийто директор се казваше Сулхан Александрович Маградзе. Отвлекли внука му. Ние започнахме работа. Преди да успеем да намерим внука, те го върнаха на дядо му. Не знам дали е платил откупа или не. Мисля, че не го е платил. Но ние установихме кой от обкръжението му е бил свързан с престъпниците. Започнахме да го разработваме и открихме, че е свързан с апашкия бос Микеладзе (с престъпен прякор Арсен). А лидер на бандата е Ониани. Бяха установени местата, където се срещаха: ресторант „Колхида“ на Садовое колцо и грузинският център „Мзиури“ на Арбат.

Те искаха откупите от телефонна кабина на Стари Арбат. Обядват в „Мзиури“, после се обаждат, искат парите, заплашват и се връщат в ресторанта. Всичко се правеше доста примитивно.

После отвлякоха един човек, чието семейство живее в Зестафони. Той се казваше Паата Зиракадзе. Искаха около един милион долара. Срещнах се с майка му, с другите роднини, придумах ги да не плащат. Майката се страхуваше, но аз й обещах, че непременно ще намерим сина й.

Работихме денонощно. Две седмици не се прибрах вкъщи. Установихме къде живеят, какъв автотранспорт ползват. Поставихме в хотелските им стаи подслушвателна техника. Най-сетне хората от групата за външно наблюдение успяха да направят снимки как те вземат заложник. Намерихме мястото, където го държаха. Но решихме да не го освобождаваме, докато не намерим Паата. Още три дена хората от външното наблюдение следваха бандитите по петите и установиха къде държат Зиракадзе — една почивна станция в Подмосковието.

По-нататък всичко беше както обикновено: „Алфа“, стой, арестувани сте…

Същата нощ проведохме обиски по другите установени квартири и освободихме още двама заложници. Задържахме шестнайсет бандити!

От разкази за такива дела мога да направя цяла книга.