Алберто Моравия
Чочарка (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

И така, настъпи дългоочакваният ден на завръщането ни в Рим, но колко различен беше той от този, който си бях представяла в мечтите си за освобождението през време на деветте месеца, които бях прекарала в Сант Еуфемия. Тогава бях мечтала за едно весело завръщане с някой военен камион, с ония едри руси младежи — англичани или американци, доволни така, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че „войната си е война“. Бях задигнала парите на мъртвеца, заради тях се боях да не би да е още жив, но като разбрах, че наистина е мъртъв, пожелах да покрия престъпния си страх с милосърдна постъпка, която впрочем не ми струваше нищо. Бързо, докато човекът от камиона крещеше"Бъди спокойна, мъртъв е, няма какво повече да се направи", наведох се и прекръстих Розарио на гърдите там, където черното му палто беше потъмняло от широко кърваво петно. При това движение почувствувах, че пръстите ми се докосват до плата на палтото, там, където беше мокро от кръв. После, като тичахме заедно с Розета към камиона, погледнах крадешком пръстите си, с които бях прекръстила Розарио, и видях, че са изцапани с прясна кръв. При вида на тази кръв изпитах внезапно угризение, почти отвращение от самата мен, че тъй лицемерно бях прекръстила човека, когото току-що бях ограбила, и пожелах Розета да не е забелязала. Като избърсвах обаче пръстите си в полата, видях, че тя ме гледа, и разбрах, че е видяла всичко. Качихме се до шофьора и камионът потегли.

Човекът караше, превит на кормилото, като го държеше с двете си ръце, като че се беше вкопчил в него. Очите му бяха опулени, по бледото му лице беше изписана силна уплаха, аз пък бях загрижена за пакета с парите, който беше в пазвата ми, а Розета гледаше пред себе си с неподвижно и безизразно лице, в което бе невъзможно да се съзре каквото и за било чувство. Мина ми през ума, че и тримата, всеки поради собствени причини, не показахме капка милост към Розарио, убит като куче и след това изоставен на пътя. Мъжът, ужасен, дори не слезе, за да види дали Розарио е жив или мъртъв, аз бях загрижена най-вече от мисълта да се уверя, че наистина е мъртъв, и то заради парите, които му бях задигнала, а Розета се беше задоволила да го изтегли за единия крак към канавката, като че беше някоя воняща и гнусна мърша.И така, несъществуваше нито милост, нито вълнение, нито човешко състрадание — един човек умираше, а другите пет пари не даваха, всеки поради лични причини. С една дума, това беше войната, както казваше Кончета, и тази война — сега вече се боях, щеше да

Очаквах отново мълчание или някакъв кратък отговор, но този път, кой знае защо, не бе така. Тя довърши да се обърше и като се обърна, ми каза с ясен и твърд глас:

— Бях с Розарио и се любихме. И не ме питай вече какво върша, къде ходя и с кого съм, защото сега вече знаеш: любя се, където мога и с когото мога. И искам да ти кажа още и следното: обичам да се любя и не искам да престана.

— Но с Розарио, дъще моя — възкликнах аз, — даваш ли си сметка кой е Розарио?

— Той или някой друг, за мен е все едно, казах ти вече: искам да се любя, защото това е единственото нещо, което ми харесва и което мога да върша. И от сега нататък ще бъде винаги така, затова не ме питай повече, защото ще ти отговарям все същото.

Тя никога не беше говорила толкова ясно, тоест това бе първия път, когато ми говореше, и аз разбрах, че докато не й мине тая лудост, трябваше да правя, както тя каза — да не я питам и да мълча.

Така и сторих. Привърших да се обличам в мълчание, а тя от другата страна на леглото правеше същото.

Най-сетне излязохме от бараката и намерихме Розарио, седнал пред масата с майка си. Той ядеше салата от лук с хляб. Кончета скочи насреща ни и веднага започна с обичайните си несвързани и възбудени бръщолевения, които ме бяха толкова ядосали първия път, когато я видях, а представете си сега.

— И така, вече си отивате вече — каза тя. — Връщате се в Рим, щастливки, отивате си и ни оставяте нас, клетите селяни, оставяте ни тук, в тази пустиня, където няма вече нищо, всички са гладни, къщите разрушени и хората ходят голи и боси като цигани. Щастливки, отивате да живеете отново като госпожи в Рим, там има изобилие и това, което англичаните даваха тук само три дни, там ще го дават цялата година. Но аз се радвам, защото ви обичам и е радостно да видиш, че хората, които обичаш, имат щастие и са добре.

Тогава, за да я накарам да свърши по-скоро, заговорих:

— Да, ние сме щастливки, ние сме наистина щастливки, няма какво да се каже. Особено, че срещнахме семейство като вашето.

Но тя не разбра иронията ми и продължи:

— Можеш да го заявиш на висок глас, че сме добро семейство. Отнесохме се с вас като със сестра и дъщеря, ядохте и пихте, спахте и правехте каквото си искахте. Ех, семейства като нашето са редки!

„За щастие“, искаше ми се да добавя, но се въздържах, защото бързах за тръгнем, та макар и с този Розарио, който ми беше толкова омразен, само и само да не стая повече затворена сред гъстите портокалови градини в оная колиба, прилична на затвор. Сбогувахме се с Винченцо, който ни каза полуидиотски:

— Отивате ли си вече? Но нали току-що пристигнахте… Защо не останете поне до августовските празници?

Кончета ме прегърна и целуна по двете страни със звучни целувки, с които, както и с приказките си, като че искаше да ни се подиграе.

Най-после се упътихме по пътеката, обръщайки гръб на оня проклет червен дом. На шосето чакаше камионът. Качихме се: Розета до Розарио, а аз до Розета.

Розарио запали мотора и даде ход, заявявайки:

— Заминаваме за Рим!

Камионът тръгна бързо по страничният път по посока към междуградския. Беше вече късна сутрин и юнското слънце бе жарко, пресушаващо, пълно с радостна и млада сила, шосето бе побеляло от прах, храстите също побелели и когато камионът намаляваше хода си, дочувях песента на щурците, скрити сред листата на редките дървета, които обграждаха пътя. Като чух тия щурци и като видях белия прах по шосето и по храстите и чучулигите, които се стрелкат долу да кълват магарешкия тор и после отлитат в сияйното небе, изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи. Да, това беше полето, моето скъпо поле, където бях отгледана, където бях израсла и към което в най-острите моменти на глад, през време на войната, бях прибягвала, както се прибягва до много стара майка, която е патила и видяла много неща и въпреки това е останала добра и знае да прощава всичко. Но полето за съжаление ми беше изменило и всичко беше свършило зле. Сега аз бях променена, а то се беше останало същото и вечно и слънцето му затопляше всичко освен моето заледено сърце. И щурците, така приятни, когато човек е млад и обича живота, сега ми бяха почти досадни, защото не очаквах вече нищо. И мирисът на сухия и топъл прах, който упойва чувствата, когато са още чисти и непокътнати, сега ме задушаваше, сякаш някаква ръка ми беше запушила устата и носа. Полето ми беше изменило и аз се завръщах в Рим без надежда, почти отчаяна. Плачех тихо и пиех горчивите си сълзи, които се стичаха от очите ми, като се стараех да държа главата си обърната към шосето, за да не ме видят Розарио и Розета, че плача. Но тя забеляза и изведнъж ме запита:

— Защо плачеш, мамо? — Гласът й бе така сладък, че за момент ме накара да си помисля, че по някакво чудо тя отново бе моята някогашна Розета. Тъкмо щях да й отговоря, когато, обръщайки се, видях, че тя бе сложила ръката си на хълбока на Розарио и много по-нагоре, близо до слабините, и си спомних, че от няколко минути те се бяха смълчали и дори не помръдваха. Разбрах, че мълчанието и неподвижността им бяха от удоволствието, което те си правеха пред очите ми, и онази нежност в гласа на Розета не бе непорочна, а се дължеше на любовта, която правеха без свян и без срам рано-рано сутринта, докато той караше колата, като животните, които я правят през всички часове и навсякъде.

Тогава казах:

— Плача за срама, за това плача.

При тези думи Розета се опита да си изтегли ръката, но омразният Розарио я грабна и я сложи отново на хълбока си. Тя е потегли малко или поне тъй ми се стори. После той й пусна ръката и тя не я отдръпна вече и аз разбрах завинаги, че онова, което вършеше, бе за нея по-силно от моя срам и от нейния също, ако въобще тя можеше вече да изпита срам.

През това време вече летяхме по виа Апия, покрай големи явори, които се нижеха от двете страни на шосето, като сплитаха новите си гъсти листа над главите ни. Имах чувството, че се носим под някакъв зелен свод. Слънцето прозираше тук-таме между листата и хвърляше светли петна по пътя. От тези светлини и асфалтът, колкото и да бе непрозрачен, се превръщаше в някаква светла и жива материя, подобна на гърба на младо животно, пълно с кръв и сила. Аз държах главата си обърната към шосето, за да не гледам какво вършат Розарио и Розета и за да се разсея от мислите си, започнах да наблюдавам пейзажа. Минавах ме през места, наводнени от германците, когато бяха дигнали във въздуха бентовете. Сини води, набраздени от вятъра, с плуващи по тях корони на дървета и развалини, се разливаха там, където някога имаше обработени ниви и селски къщи.

Ето, минахме и Сан Биаджо и пътят пое край морето. Морето беше тихо, по него се носеше лек и свеж ветрец, който отбиваше напряко безбройните си вълни. Всяка вълна имаше око от светлина, което блестеше, и от това изглеждаше като че цялото море се усмихва на слънцето. Ето и Терачина. Тук пустошта ми направи още по-силно впечатление, отколкото във Фонди. Всички къщи бяха изпокъртени от огъня на картечниците и осеяни с големи и малки дупки. Прозорците се чернееха като очи на слепци или още по-лошо — бяха сини, където бе останала здрава само предната част на къщата. Виждаха се купища прашни разрушения и навсякъде трапове със застояла жълта вода. В Терачина нямаше жива душа, поне така ми се стори, нито на площада, където басейнът на фонтана беше пълен догоре с вар и пясък, нито по дългите и прави улици, които водеха до морето между два реда развалини. Помислих си, че в Терачина е било същото както във Фонди. Първият ден е било шумно като на панаир, пълно с войници, селяни и евакуирани, раздавали са храна и дрехи, имало е радост и шум — живот. След това войските са продължили към Рим и изведнъж животът се е отдръпнал и е останал само пустошта от развалини и тишина.

След Терачина поехме с голяма бързина по пътя, който води право към Чистерна. Сега от едната ни страна беше пълноводният и зелен отводнителен канал на пресушените земи, а от другата — една обширна равнина, на места наводнена, простираща се до подножието на сините планини, които затваряха хоризонта.

От време на време в края на пътя се срещаха по рововете разбити военни коли, обърнати с колелата нагоре, вече ръждясали и неузнаваеми, сякаш войната беше минала оттам преди много години. От време на време в някоя житна нива се мяркаше неподвижно, насочено към небето тънко дуло на танк и когато доближехме, различавахме целия танк, потънал сред високите класове, неподвижен и изсушен като животно, което е било смъртно ранено и после — изоставено.

Сега Розарио караше колата с голяма бързина, на едната си ръка, докато с другата стискаше ръката на Розета в скута й. Не можех да понасям тая гледка, тя бе още едно доказателство за нейната промяна и ето изведнъж, не зная как, си спомних, че Розета умееше да пее хубаво, имаше хубав, сладък и музикален глас и когато бяхме у дома, обичаше да пее, и аз от съседната стая често се унасях да я слушам, защото в гласа й, който се издигаше весел и спокоен, а тя пееше, без да се уморява, без да губи нишката на мелодията, проличаваше целият й характер, какъвто бе тогава и какъвто вече не беше. И така аз си спомних това по пътя между Терачина и Чистерна и ми се поиска поне за момент само да възкреся представата си за някогашната Розета.

И казах:

— Розета, защо не изпееш нещо? Ти умееш да пееш тъй хубаво, защо не изпееш една хубава песен… иначе от слънцето и дългия път ще заспим.

— Какво искаш да ти изпея? — запита тя.

Назовах й наслуки една песен, на мода преди няколко години, и тя веднага започна с пълно гърло, неподвижна, продължавайки да държи ръката на Розарио в полата си. Забелязах, че гласът й не е същият, изглеждаше по-несигурен и немелодичен, при това пееше погрешно. Изглежда и тя разбра, защото изведнъж прекъсна и каза:

— Страхувам се, че не ще мога вече да пея, мамо, чувствувам, че нямам желание.

Поиска ми се да й отговоря: „Нямаш желание и не можеш да пееш, защото държиш тая ръка в полата си и не си вече ти, нямаш някогашното чувство, което издуваше гърдите ти и те караше да пееш като птичка, затова?“ Но нямах смелостта да говоря. Тогава Розарио се обади:

— Ех, ако искате, аз ще ви попея!

И запя с дрезгавия си глас някаква безсрамна песен. Сега ми стана още по-тежко от преди и затова, че Розета не можеше вече да пее, че се беше променила, и още, че той пееше. А през това време камионът летеше стремглаво и скоро стигнахме в Чистерна.

И тук както в Терачина беше същата пустош. Спомням си най-вече фонтана на площада, ограден с изпокъртени и разрушени къщи, басейнчето му беше пълно с мазилка и в средата имаше пиедестал със статуя, но тя беше обезглавена и на мястото й стърчеше черна желязна кука, липсваше едната й ръка, а на другата липсваше китката. Изглеждаше като жив човек именно защото нямаше глава и ръка. И тук не можеше да видиш дори куче. Хората или бяха още по планините, или се криеха в развалините.

Като минахме Чистерна, пътят пое сред редки гори. Не се виждаха къщи, а докъдето поглед стига, само зелена шир и разкривени червени дънери, сякаш бяха обелени. Времето не беше вече така хубаво. Откъм морето се издигаха леки, перести облаци във вид на ветрило, които скоро се увеличиха, уголеми се дръжката на ветрилото към морето, а перата му, образувани от сиви гъсти облаци, се ширна по цялото небе. Слънцето беше залязло и полето, с мрачните и криви червени коркови дървета, които сякаш страдаха, че са криви и червени, доби убит и мътен цвят. Наоколо цареше пълна тишина, макар че шумът на мотора не спираше нито за миг; тя се чувствуваше, защото не се чуваше нито песента на птици, нито свирнята на щурци. Розета дремеше, Розарио пушеше, карайки, а аз наблюдавах ту белите километражни камъни, ту се взирах назад в гората, без да виждам нищо и никого. После пътят зави и изведнъж, както гледах дърветата, бях тласната към предното стъкло на камиона. Щом паднах назад, забелязах, че пътят по цялата му ширина беше пресечен от един повален телеграфен стълб. В същото време трима мъже изскочиха зад дърветата, приближиха се напред и замахаха на колата да спре. Като се събуди, Розета запита:

— Какво има?

Но никой не й отговори, защото не разбирах нищо, а Розарио беше вече слязъл от колата и решително се отправи към тримата мъже. Спомням си ги много добре и бих ги разпознала между хиляди, тия мъже, облечени в дрипи както всички в ония дни. Единият беше нисък, рус, с широки плещи, с кадифено палто, вторият висок, на средна възраст, сух и слаб, с опънато изпито лице, хлътнали очи и прошарени и разчорлени коси. Третият беше съвсем обикновен тъмен младеж с широко лице, черни коси, не много различен от Розарио. Забелязах, че слизайки от колата, Розарио бръкна в джоба си, извади оттам малък пакет и го мушна отпред при документите на колата. Разбрах, че пакетът съдържаше пари и изведнъж разбрах също, че тия трима мъже бяха разбойници. После всичко стана само за миг, докато Розета и аз гледахме неподвижни и замръзнали от учудване през мръсното от смачкани буболечки и следи от дъжд и прах стъкло на колата, което прибавяше някаква тъга и несигурност към угасналата вече светлина на облачното небе.

И така, ние видяхме през стъклото, че Розарио отиде насреща им смело, защото беше смел, а ония тримата го срещнаха заплашително. Розарио беше гърбом към нас, а с лице беше русият, който нещо му говореше. Устата му беше червена и малко крива, с някаква подутина на единия й край. Русият каза нещо, а Розарио отговори. После русият пак каза нещо и при втория отговор на Розарио той вдигна ръка и сграби Розарио за яката точно под брадата. Розарио разтърси плещи най-напред надясно, после наляво и се освободи, а в същото време видях ясно, че бръкна с ръка в задния джоб на панталоните си. Веднага след това чух изстрел, после още два и помислих, че стреля Розарио. Но той се обърна и понечи да тръгне към камиона, ала с наведена глава, някак особено несигурен. После неочаквано падна на колене, поддържайки се с ръце о земята, остана за миг така, с наведена глава, сякаш размишлявайки нещо, и накрая се катурна на едната си страна. Без да му обръщат внимание, тримата мъже тръгнаха към камиона. Русият, който все още стискаше пистолета в ръка, се улови за вратата на камиона, надвеси се в кабината и каза задъхан:

— Вие двете, веднага слезте, веднага!

В същото време размахваше пистолета може би не толкова да ни сплаши, колкото да ни даде да разберем, че трябва да слезем. Аз през това време другите двама се мъчеха да отместят стълба от шосето. Разбрах, че трябва де са подчиним, и казах на Розета:

— Ела да слезем.

Наканих се за отворя вратата. Но русият, който беше вече почти влязъл в кабината, ненадейно се надвеси навън, оглеждайки шосето, и аз забелязах, че другите двама му правеха знаци, като че го предупреждаваха за нещо ново, което ставаше. Той изпсува, скочи от камиона и настигна двамата си другари. После видях, че и тримата се затичаха през гората и бягайки зигзагообразно между дънерите, изчезнаха от погледа ми. За миг не се видя нищо и никой, освен измъкнатия встрани телеграфен стълб и тялото на Розарио, проснато неподвижно по средата на шосето. Казах на Розета:

— А сега какво ще правим? — Но почти в същия миг видях да се появява една малка открита военна кола с двама английски офицери и един войник — шофьор. Колата намали хода си, защото тялото на Розарио препречваше пътя, но не толкова, че да не могат да го отминат, карайки покрай канавката. Двамата офицери се обърнаха да видят тялото, после и нас двете. Забелязах, че един от двамата прави знак на шофьора, като че искаше да каже: „Който мре, ще мре, карай!“ И когато веднага потегли, като заобиколи, мина досам тялото на Розарио и се стрелна напред, изчезвайки много бързо зад завоя в дъното на шосето. Тогава, не зная как, се сетих за парите, които Розарио беше скрил при документите на камиона. Розета видя движението ми и ми хвърли укоризен поглед. Неочаквано се чу силно изскрибуцване на спирачки и един камион спря отведнъж до нашия.

Този път караше италианец, дребен мъж с голяма и плешива глава, с бледо изпотено лице, с кръгли очи и дълги бакенбарди, проточени до бузите му. Лицето му беше изплашено и недоволно, но не злобно, а като на човек, комуто по неволя се налага да извърши смела постъпка и същевременно дълбоко в душата си проклиня случая, който мимо желанието му го принуждава да бъде смел.

Без да смаля ръка от кормилото, той запита бързо:

— Какво се е случило?

Казах:

— Спряха ни и убиха тоя младеж, после избягаха. Искаха да ни ограбят. А сега ние двете, клети бежанки…

Шофьорът ме прекъсна:

— Накъде избягаха?

Посочих горичката, той изви уплашено нататък очи и каза:

— За бога, скоро, качвайте се в моя камион, ако искате да дойдете в Рим, но бързайте, за бога.

Разбрах, че ако се колебая още миг, той ще потегли, и слязох бързо, дърпайки Розета за ръка. Но той ни извика с развълнуван глас:

— Отместете това тяло, отместете го, иначе как ще мина?

Погледнах и видях, че неговият камион беше много по-широк от колата на английските офицери и нямаше достатъчно място, за да мине между канавката и тялото на Розарио.

— Побързайте, за бога — извика той пак с проклеващ глас.

Тогава аз се стреснах и казах на Розета:

— Помогни ми.

Упътих се право към тялото на Розарио, който лежеше на една страна, едната му ръка беше вдигната над главата, като да се улови за нещо, но не бе успял. Наведох се, улових го за единия крак, Розета се наведе и го улови за драгия. Така, с голямо усилие, защото кой знае колко тежеше, ние го изтеглихме в единия край на канавката, като тялото, главата и дългите му протегнати ръце се влачеха безжизнено по асфалта. Розета първа пусна крака му и аз веднага направих същото, но после се наведох бързо над мъртвия, инстинктивно, като че се боях да не е още жив: пакетът с парите му беше в пазвата и ми се искаше да ги задържа, защото в положението, в което бяхме, те щяха да са ми много нужни, така че исках да се уверя, че наистина е мъртъв. А той действително беше издъхнал, разбрах, по отворените му безжизнени очи, загледани широко без посока, лъскави и неподвижни. Признавам, в случая постъпих интересчийски подло, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че „войната си е война“. Бях задигнала парите на мъртвеца, заради тях се боях да не би да е още жив, но като разбрах, че наистина е мъртъв, пожелах да покрия престъпния си страх с милосърдна постъпка, която впрочем не ми струваше нищо. Бързо, докато човекът от камиона крещеше"Бъди спокойна, мъртъв е, няма какво повече да се направи", наведох се и прекръстих Розарио на гърдите там, където черното му палто беше потъмняло от широко кърваво петно. При това движение почувствувах, че пръстите ми се докосват до плата на палтото, там, където беше мокро от кръв. После, като тичахме заедно с Розета към камиона, погледнах крадешком пръстите си, с които бях прекръстила Розарио, и видях, че са изцапани с прясна кръв. При вида на тази кръв изпитах внезапно угризение, почти отвращение от самата мен, че тъй лицемерно бях прекръстила човека, когото току-що бях ограбила, и пожелах Розета да не е забелязала. Като избърсвах обаче пръстите си в полата, видях, че тя ме гледа, и разбрах, че е видяла всичко. Качихме се до шофьора и камионът потегли.

Човекът караше, превит на кормилото, като го държеше с двете си ръце, като че се беше вкопчил в него. Очите му бяха опулени, по бледото му лице беше изписана силна уплаха, аз пък бях загрижена за пакета с парите, който беше в пазвата ми, а Розета гледаше пред себе си с неподвижно и безизразно лице, в което бе невъзможно да се съзре каквото и за било чувство. Мина ми през ума, че и тримата, всеки поради собствени причини, не показахме капка милост към Розарио, убит като куче и след това изоставен на пътя. Мъжът, ужасен, дори не слезе, за да види дали Розарио е жив или мъртъв, аз бях загрижена най-вече от мисълта да се уверя, че наистина е мъртъв, и то заради парите, които му бях задигнала, а Розета се беше задоволила да го изтегли за единия крак към канавката, като че беше някоя воняща и гнусна мърша.И така, несъществуваше нито милост, нито вълнение, нито човешко състрадание — един човек умираше, а другите пет пари не даваха, всеки поради лични причини. С една дума, това беше войната, както казваше Кончета, и тази война — сега вече се боях, щеше да продължи в душите ни дълго време и след като завърши. Но от трима ни най-лошият случай беше Розета. Само половин час преди това тя беше имала с Розарио любовно сношение, беше раздразнила и задоволила похотта му, беше му дала и получила от него плътско удоволствие, а сега очите й бяха сухи, стоеше неподвижна, безразлична и безстрастна, без сянка от някакво чувство на лицето си. Аз мислех за всичко това и си казах, че всичко върви наопаки, целият животът беше станал неразбираем, без начало и без край, важните неща бяха престанали да бъдат важни, а маловажните бяха станали важни. Но току изведнъж стана нещо неочаквано, което не бях предвидила. Розета, която до момента, както казах, не беше показала никакво чувство, започна да пее. Отначало с несигурен и сподавен глас, после все по-ясно и уверено тя запя същата песен, която я бях помолила да изпее преди това и която беше прекъснала още на първия стих. Беше старомодна песен от преди няколко години и Розета я пееше, както вече казах, докато разтребваше къщата. Не беше нищо особено, дори беше малко любовна и глупава. Отначало ми се видя чудно, че Розета пее сега, когато Розарио беше мъртъв: още едно доказателство за нейната нечувствителност и безразличие. Но после си спомних, че когато преди това я бях помолила да пее, тя ми беше отвърнала, че не може, защото нямала желание. Спомних си още, че тогава бях помислила, че Розета е наистина променена, не можеше да пее, защото не беше някогашната. И сега, като започна да пее, изведнъж ми хрумна, че с това може би иска да докаже,че е същата, добра, мила и непорочна като ангел, и действително, докато мислех всичко това, аз я погледнах. Тогава видях, че очите й са пълни със сълзи, че тези сълзи бликаха от широко отворените й очи и се стичаха по лицето й и изведнъж се убедих: тя не беше променена, както се бях страхувала, тия сълзи тя ронеше преди всичко за Розарио, защото го убиха безмилостно като куче, за себе си, за мен, за всички, които войната беше засегнала, разбила, завлякла. А това означаваше, че не само дълбоко в себе си не се беше променила, но и аз, която бях откраднала парите на Розарио, и всички хора, които войната през цялото свое време беше променила по свой образ и подобие. Неочаквано душата ми се успокои и от това успокоение избликна мисълта: „Щом се върна в Рим, ще изпратя тия пари на майката на Розарио.“ Без да промълвя дума, пъхнах ръката си под тази на Розета и я стиснах в своята.

Тя изпя няколко пъти песента, докато камионът летеше към Валетри, и когато сълзите й спряха да текат, престана да пее. Човекът от камиона, който не беше лош, а само уплашен, може би разбра нещо, защото изведнъж запита:

— Какъв беше тоя младеж, когото убиха?

Избързах да отговоря:

— Не ни беше никакъв, само познат, един черноработник, предложи си услугите да ни откара до Рим.

Но той, обхванат отново от страх, добави бързо:

— Не ми казвай нищо повече, не искам да знам нищо, не знам и не съм видял нищо. В Рим ще се разделим и все едно, че никога не съм ви виждал и познавал.

Аз казах:

— Но нали ти ме запита.

А той:

— Да, права си, но като че не е било, като че не е било.

Най-сетне в дъното на широката и зелена равнина се появи дълга ивица неопределен цвят между бяло и жълто — покрайнините на Рим. И зад тази ивица високо над нея, на гълъбовия свод на небето, много далеч, но ясно се откри сивият купол на църквата „Свети Петър“. Господ знае как много бях жадувала през цялата година да видя отново на хоризонта тоя скъп купол, толкова малък и същевременно тъй голям, че да може да бъде събран в някакво възвишение, да бъде взет за хълм или планинка, толкова здрав, макар че беше само сянка, толкова обнадеждаващ, защото бе роден, наблюдаван хиляди пъти като свой. За мен този купол означаваше не само Рим, но живота ми в Рим, спокойствието на дните, които човек преживява в мир сам със себе си и с другите. Там, в дъното на хоризонта, този купол ми казваше, че най-после аз можех да се завърна у дома си с вяра, че старият живот отново щеше да започне, въпреки много промени и злополуки. Но той ми казваше още, че тази съвсем нова вяра аз я дължах на Розета, на нейната песен и на нейните сълзи. И че без това страдание на Розета в Рим нямаше да влязат две невинни жени, които го бяха напуснали преди една година, а една крадла и една проститутка, каквито бяха станали през войната и поради войната.

Страданието. Спомних си за Микеле, който не беше с нас в този толкова трепетно очакван момент на завръщането ни и нямаше да бъде никога вече с нас; спомних си за оная вечер в Сант Еуфемия, когато ни беше чел на глас в колибата от Евангелието притчата за Лазар и се беше толкова ядосал на селяните, че не разбират нищо, и беше изкрещял, че всички сме мъртви и очакваме възкресението като Лазар. Тогава тези думи на Микеле ме бяха оставили неуверена, но сега разбрах, че Микеле е бил прав. Сега разбрах, че за известно време сме били мъртви и ние двете с Розета, мъртви за милосърдието, което хората трябва да изпитват към другите и към себе си. Но в последния момент страданието ни беше спасило и така в известен смисъл притчата за Лазар се отнасяше и за нас. Благодарение на страданието ние бяхме най-после излезли от войната, затворила ни в своя гроб на безразличие и злоба, и бяхме поели отново пътя на нашия живот. Той може би беше нещо дребно, изпълнен с невежество и грешки, но все пак бе единственият, който трябваше да живеем, както без съмнение би ни казал Микеле, ако беше с нас.