Алберто Моравия
Чочарка (5)

ГЛАВА ПЕТА

След посещението на Тонто и неговите заплашителни предсказания за „прочистване“ започнаха дъждове. През целия октомври времето се беше задържало прекрасно, с ведро небе и чист, кристален въздух, без ветрове. През цялото това време, в безкрайно дългите дни, които преминавахме горе в планината, ние имахме поне възможност да се развличаме с екскурзии или поне да стоим на открито и да се любуваме на пейзажа на Фонди. Но една сутрин въздухът ненадейно се промени. Когато станахме от сън, усетихме, че е душно, над сивото море висяха мъгли и черни тежки облаци като над тенджера с кипяща вода. Не беше преминала още сутринта, когато тези облаци покриха цялото небе, понесени от лек и влажен вятър, духащ също откъм морето. Евакуираните от тия краища, които познаваха климата тук, казваха, че тези облаци означавали дъжд, който щял да трае, докато вятърът откъм морето не бъде заменен от този, който духа откъм планините. Тъй и стана. Към обяд закапаха първите едри капки. Ние се свряхме вкъщи в очакване дъжда да спре. А то, какво ти! Валя през целия ден и през цялата нощ, а на следния ден морето изглеждаше по-мрачно от всеки друг път, небето тегнеше от облаци, които се извисяваха от долината нагоре и носеха нови пристъпи на влажен въздух и други дъждовни облаци. След кратко спиране отново заваля и оттогава не бих могла да кажа колко дни валя безспирно, може би в продължение на повече от месец — ден и нощ.

На онзи, който живее в града, дъждът не пречи. Ако излезе, той се движи по тротоар или по асфалт, носи чадър, а ако стои вкъщи, ходи по дървени или мраморни подове. Но горе в Сант Еуфемия, на мачерата сред хижите и къщурките, дъждът представляваше истинско божие наказание. Двете с Розета през тези дни прекарвахме по цял ден затворени в нашата малко и тъмна стаичка с увиснал покрив, с отворена врата, защото нямахме прозорци, и наблюдавахме как дъждът вали и пред вратата образува влажна и димна завеса. Аз седях на леглото, а Розета на стола, взет под наем от Париде, и гледахме навън като оглупели, без да си говорим. Ако си продумвахме, то беше пак около дъжда и неудобствата, които създаваше. За излизане не можеше и да се мисли. Напущахме стаичката си само при крайна нужда, когато трябваше да съберем дърва или да се отдалечим от естествени нужди. И макар че съвсем не е прилично да се говори за това, трябва да кажа, че който не е водил такъв живот и живее в града, където всеки дом си има свой клозет, а понякога и баня, не може да знае какво значи да се живее в места, където няма клозети. Ние двете поне два или три пъти дневно трябваше да излизаме по мачерата и там, зад една купа сено, да си вдигаме полите и да клякаме също като животните. Тоалетна хартия естествено нямаше, нито пък вестници или нещо подобно. Така бяхме принудени да късаме листа от едно смокиново дърво, което растеше наблизо до къщичката, и да си служим с тях. Но когато заваля, всичко това стана извънредно много трудно и неприятно. Трябваше да ходим до нивите, затъвайки до глезените в кал, и под дъжда да си вдигаме полите, да чувствуваме студените, дразнещи капки как бият по голите ни задни части, след това да се избърсваме с мокри и разкиснати от дъжда листа. А това са неща, които не бих пожелала никому, дори и на най-върлия си враг. Ще добавя още, че дъждът ни дразнеше не само на открито, но и вътре, в къщурката. Тъй като нямаше под, пръстта се превърна буквално в кал, и то такава, че сутрин, за да слезем от леглото, бяхме принудени да скачаме като жаби по нарочно поставените от мен плочи, иначе рискувахме да нагазим в калта с крака и да се изкаляме. С една дума, дъждът проникваше навсякъде с неописуема влага. Каквото и да направехме, дори и най-малкото движение, откривахме, че сме се опръскали с кал, кал имаше по полите ни, по краката или не зная още где. По земята кал, а от небето дъжд. Париде и семейството му бяха свикнали на това и ни утешаваха, казвайки, че този дъжд бил нещо съвсем естествено, че бил нужен, че валял така всяка година и че нищо не ни оставало, освен да чакаме да спре. Но за нас двете това бе истинско мъчение, по-лошо от всяко друго, което бяхме изпитали дотогава.

Най-лошото последствие на този дъжд беше новината, че поради него англичаните се спрели на Гариляно и нямали намерение да напредват. Естествено, щом англичаните се бяха отказали да напредват, германците, както научихме, взели решение да не се оттеглят, нещо повече — да се укрепят на заеманите от тях позиции. Не разбирам нищо от битки и войни, но през една от ония проливни дъждовни утрини горе при нас пристигна един измършавял селянин и донесе някакъв напечатан лист хартия. Беше заповед, която германците изпращали в населените места. Микеле прочете заповедта и обясни, че германското командуване решило да евакуира цялата зона между морето и планината, включително и местността, в която се намирахме — и тя също беше упомената в списъка. За всяко населено място беше означен денят на евакуирането. Населението било длъжно да изостави цялото си имущество, да не взема никакви куфари и денкове, а само малко храна. С една дума трябваше да изостави къщи, колиби, добитък, покъщнина, мебели и всичко, каквото притежава, да си вземе децата на ръце и да тръгне на север през планините по непроходими кози пътеки, под дъжда, назад, по направление към Рим. И естествено, тия мръсни копелета, германците, заплашваха с обикновените наказания всеки, който нямало да се подчини на заповедта: арести, конфискация на имуществата, депортиране и разстрел. Цялата евакуация на нашето населено място беше означена да стане след два дни. За четири дни трябвало да бъде освободена означената зона, за да имали простор германците и англичаните да се избиват едни други, колкото си искат.

Филипо и останалите бяха свикнали вече да считат германците като единствената власт, останала в Италия, затова тяхната първа реакция бе не да се бунтуват, а да изпаднат в отчаяние. Германската власт искаше от тях нещо невъзможно, но силата бе в нейни ръце, извън нея не съществуваше друга власт и според тях това означаваше да й се подчинят или… или те самите не знаеха какво друго биха могли да сторят. Евакуираните, които вече от опит знаеха какво е да изоставиш дом и всичко, което притежават, пред мисълта да бягат отново по катърски пътеки в този леден сезон на годината, под проливни дъждове, непреставащи от сутрин до вечер, сред кал, която не позволяваше да се отиде дори само до края на мачерата, а какво ли пък до Рим, и то без посока и водач и без определено място, където да отседнат, изпаднаха в отчаяние. Жените се разплакаха, мъжете псуваха и ругаеха или пък мълчаха унили.

Селяните като Париде и други семейства, които цял живот се бяха трудили, за да създадат със собствените си ръце мачерите, да ги обработват, да си строят къщурки и колиби, бяха не толкова отчаяни, колкото смаяни — те просто не вярваха… Някои от тях повтаряха:

— Къде ще идем?…

Други поискаха да им се прочете повторно заповедта дума по дума и след като я изслушаха, извикаха:

— Не, не може да бъде! Това е невъзможно!…

Клетите, те не можеха да разберат, че за германците нямаше нищо невъзможно, особено пък когато се касаеше до неща, които други трябваше да извършат.

Снахата на Париде, Анита, чийто мъж бе в Русия и която имаше три малки деца, изрази общото чувство, заявявайки неочаквано със съвсем спокоен тон:

— Аз по-скоро ще убия децата си и после себе си, отколкото да замина.

И аз разбрах, че тя каза това не от отчаяние, а защото си даваше сметка, че да бяга посред зима по козите пътеки с тия три малки деца, означаваше да ги обрече на явна смърт. По-добре щеше да бъде да ги убие предварително, отколкото да ги подлага на мъчения.

Единственият, който запази присъствие на духа в случая, беше Микеле. Това, мисля, се дължеше на обстоятелството, че той никога не бе признавал властта на германците, считайки ги, както често заявяваше, за бандити, разбойници, престъпници, които временно бяха по-силните, защото разполагаха с оръжие и си служиха с него. След като прочете заповедта на германското командуване, Микеле се задоволи само да каже с остра насмешка:

— Кой от вас казваше, че германци или англичани били едно и също нещо, нека сега излезе да го видим.

Всички мълчаха, най-вече Филипо, баща му, към когото бяха отправени тези думи. Бяхме се събрали вечерта в колибата около огъня и Париде се обади:

— Ти се подиграваш с нас, но за нас това означава смърт… тук са домовете ни, тук — добитъкът, тук — имуществото, тук ни е всичко… ако си отидем, какво ще стане с тях?

Както вече обясних, Микеле беше човек с особен характер — добър, но в същото време твърд, великодушен, ако щеш, но жесток. Той се засмя отново и отвърна:

— Че какво, ще загубите всичко и после може и да умрете… какво чудно в това? Нима не загубиха всичко и не загинаха поляците, французите, чехите и въобще всички, които бяха под германската окупация?… Сега е ред на нас, италианците. Докато това нещастие постигаше другите, никой от вас не протестира… сега то идва и до нас… само че днес до мен, а утре до теб.

Тия думи на Микеле смутиха силно всички и най-вече Филипо, който видимо цял трепереше и беше загубил и ума, и дума.

— Ти постоянно се шегуваш… но сега не е време за шеги — каза Филипо.

— А на теб не ти ли е все едно? — отвърна Микеле иронично. — Не беше ли казал, че за теб германци или англичани значат едно и също нещо?

Филипо попита:

— Но какво трябва да правим най-после?

И за първи път видях, че цялата му мъдрост, която се градеше върху „тук няма глупаци“, не струва и пукната пара не само за нас, но и за него самия.

Микеле сви рамене.

— Нима германците не са господарите? Идете при тях и ги питайте какво да правите. А те ще ви кажат, че сте длъжни, да изпълните това, което е написано тук, на този лист.

Тогава Париде изказа мисъл, подобна на тази на Анита за децата й:

— Аз ще грабна пушката и ще убия първия германец, който се зададе… после, естествено, ще убия и мен, но какво от това?… Поне на оня свят няма да ида сам…

Микеле се засмя и каза:

— Браво! Ето сега започваш да разсъждаваш както трябва!

Стояхме така разколебани, Микеле продължаваше да се подхилва, а останалите гледаха някак оглупели загасващия огън. Накрая Микеле стана сериозен и съвсем неочаквано каза:

— Искате ли да знаете какво трябва да сторите? — Всички го гледаха с надежда и той продължи. — Няма да правите нищо, това е всичко. Правете се, че никога не сте виждали тази заповед. Останете където сте, продължете да си живеете както досега и не обръщайте внимание на германците и на прокламациите им, както и на всички техни закани. Ако те наистина искат да опразнят тази зона, ще трябва да го извършат не с късове хартия, които не струват нищо, а със сила. И англичаните имат сили, но поради лошото време не могат да ги употребят и се спряха. Така е и с германците. Ако вие не се помръднете оттук, те ще се замислят, преди да изпратят по тия конски пътеки свои войници. А даже и да дойдат, ще трябва да ви отведат оттук със сила. С една дума, правете се на глухи, после ще видим. Не знаете ли, че германците и италианските фашисти навсякъде са разпратили прокламации и все заплашват със смърт всеки, който не се подчини? Аз самият бях войник на двадесет и пети полк и дезертирах. След това издадоха прокламация, която също заплашваше със смърт ония, които не се завърнат в частите си, аз вместо да отида в частта си, дойдох тук. Съветвам ви да направите като мен и да не се помръднете оттук.

Този беше най-простият и най-правилен изход от положението, но никой не бе помислил за него, защото, както казах, всички считаха германците като власт, а всички имаха нужда от власт, па каквато и да е тя. Освен това, когато нещо е напечатано на книга, хората смятат, че по него изобщо не могат да се правят възражения. С една дума същата вечер всички се прибраха да спят почти успокоени и с повече вяра в бъдещето, отколкото сутринта, когато бяха станали. На следния ден като по чудо никой вече не спомена за немците и за заповедта за евакуация. Изглеждаше, сякаш всички се бяха наговорили да не мислят вече за това и да действуват тъй, като че ли нищо не се е случило.

Изминаха няколко дни и ние се убедихме, че Микеле и бил прав, защото никой не дойде до Сант Еуфемия, а доколкото разбрахме — и до други места. Можехме да считаме, че са отменили решението си и са се отказали от евакуиране, защото заповеди от същия род и по същия повод вече не стигнаха до нас.

Колко дни валя? Аз смятам, че валя повече от четиридесет дни, както при потопа. Освен това времето се застуди, защото зимата настъпи, и вятърът, който духаше откъм морето на пристъпи и носеше влага и мъгли, беше леден, а и водата, която се изливаше всеки ден от облаците върху планините, беше смес от сняг и лед и бодеше лицето като с игли. В стаичката нямаше нищо друго освен един мангал с дървени въглища, който държахме до краката си. Обаче по-голяма част от времето двете с Розета прекарвахме свити една до друга в леглото или стояхме в колибата на тъмно пред винаги запаления огън. Обикновено валеше цяла сутрин и към пладне небето се проясняваше, но само за малко, защото всички онези облаци, разкъсани и парцаливи, не се разнасяха, а висяха в небето, сякаш за да си поемат дъх, и морето беше по-мръсно и по-замъглено от всякога. Следобед отново започваше да вали и продължаваше тъй до вечерта и през цялата нощ. Ние двете бяхме винаги заедно с Микеле. Обикновено той говореше, а ние слушахме.

За какво говореше той? За всичко по малко. Обичаше да разказва и го вършеше с тон на професор или на проповедник и аз често пъти му казвах:

— Жалко, че не си станал свещеник, Микеле… Знаеш ли какви хубави неделни проповеди щеше да държиш.

Но с това не искам да кажа, че беше бърборко. Напротив, винаги разказваше нещо интересно, докато бърборковците отегчават и след известно време човек престава да ги слуша. А Микеле винаги ни заинтригуваше и ние го слушахме с интерес, понякога дори ми се е случвало да изоставям плетенето на фланелите, за да го слушам по-добре, когато развиваше някое своя мисъл. Но заговореше ли, не си даваше сметка за нищо, нито за времето, което минаваше, нито за лампата, която угасваше, нито че понякога двете с Розета имахме нужда да останем малко сами. Той продължаваше да говори разпалено, еднообразно, изпълнен с добра воля, и когато го прекъсвах с думите: „Хайде, трябва да си лягаме“ или „стана обяд“, той винаги изпадаше в неловко положение и на лицето му се изписваше огорчение, което като че ли искаше да каже: „Ето какво значи да разговаряш с глупави и лекомислени жени като тези, напразно загубено време.“

През тези четиридесет дъждовни дни не се случи нищо значително извън едно събитие, което искам да разкажа и което се отнася до Филипо и изполичаря му Винченцо.

През една дъждовна сутрин, когато ръмеше и небето беше покрито с тъмни облаци, които се изкачваха безспир, непрестанно откъм морето, ние с Розета присъствувахме на клането на една коза, която Филипо беше купил от Париде и искаше да препродаде на части, след като, естествено, прибереше своя дял. Козата на черни и бели петна беше вързана на един кол и евакуираните от нямане какво да правят я разглеждаха, пресмятайки колко тежи и колко месо щеше да даде одрана и изчистена. Докато стояхме прави под дъжда, о обувки, потънали в калта, Розета прошепна:

— Майко, мъчно ми е за бедната коза… ето на, сега е жива, а след малко ще я заколят… ако зависеше от мен, аз бих я убила…

— А какво ще ядеш тогава? — отвърнах й аз.

— Хляб и зарзават… непременно месо ли трябва да се яде? И аз също съм от месо и моето не се отличава много от нейното… какво е виновна тя, че е животно и не може да разсъждава и се защитава?

Предавам подробно тези думи на Розета най-вече за да дам представа как разсъждаваше и мислеше тя в ония дни, в разгара на войната и глада. Може би мислите й бяха наивни и глупави, но те потвърждаваха, както вече казах, нейното особено съвършенство, заради което не може да се намери в нея никакъв недостатък. Дори тези неясни разсъждения да бяха плод на неопитността и невежеството й, все пак бяха искрени и бликащи направо от сърцето. Впоследствие се уверих, че това нейно съвършенство е било крехко и почти неестествено като на цвете, израснало в парник, което, изнесено на свеж въздух, посърва и умира. Но в този момент нейните думи не можеха да не ме разнежат и да не ме накарат да помисля, че с нищо не бях заслужила такава добра и нежна дъщеря.

През това време касапинът, някой си Иняцио, който би могъл да бъде всичко друго, но не и касапин, един невесел и отпуснат мъж с буйни, прошарени на челото си коси, дълги бакенбарди и хлътнали сини очи, свали палтото си и остана по жилетка. На една масичка до кола, за който бе вързана козата, бяха приготвени два ножа и едно легенче, също като в болница преди операция. Иняцио взе един от ножовете, опита остротата му на дланта си, после се доближи до козата и като я улови за рога, изви назад главата й. Козата започна да върти очи от страх, сякаш те щяха да изскочат от орбитите си, като че усети какво я очаква и изблея жално, сякаш молеше: „Не ме убивай, милост!“

Но Иняцио захапа долната си устна и с един замах заби ножа чак до дръжката в гърлото на животното, държейки го здраво за рогата. Филипо, който му помагаше, подложи бързо легенчето под шията на животното. От раната бликна кръв като от чешма, черна, гъста и топла, димяща на въздуха. Козата потрепера, после полузатвори очи, които бяха се вече замъглили, като че с изтичане на кръвта й в съда си отиваше и животът й, а с живота и погледът й. Накрая краката й се подвиха и тя се отпусна, бих казала доверчиво и безпомощно, в ръцете на оногова, който я беше убил.

Розета се беше отдалечила под дъжда, който не преставаше да ръми, на мен ми се искаше да я настигна, но трябваше да остана там, защото месото беше малко и не исках да го изпусна. Освен това Филипо ми беше обещал да ми даде червата, а те са много вкусни печени на скара на огън от дървени въглища или дърва.

Иняцио повдигна козата за задните й крака и влачейки я в калта, я окачи малко по-нататък на два кола, надолу с главата и с разкрачени крака. Всички се събрахме да го гледаме как работи.

И така, най-напред той хвана единия от предните крака и го отсече до свивката, сякаш отряза човешка ръка. После избра една тънка пръчица, заби я между кожата и месото на крака. Козята кожа се задържа за месото чрез много тънки жилчици и се отделя съвсем леко, като нескопосно залепен лист. Като вкара пръчицата, той я завъртя така, че проби дупка, после я захвърли настрана и започна да духа в дупката като в свирка, с все сила, толкова, че жилите на врата му изскочиха. Козата започна малко по малко да се издува от постепенното проникване между кожата и месото й на въздуха, който Иняцио вдухваше. Иняцио продължи да надува, докато козата увисна между двата кола, подута като мях и двойно по-голяма на вид, отколкото беше.

Тогава той отпусна крачето, избърса нацапаната си с кръв уста и разряза с ножа кожата по цялата дължина на предницата от слабините до гушата. След това започна дере кожата от месото с ръце. Беше наистина удивително да се гледа с какво лекота се отделяше кожата от месото, подобно на ръкавица, която се изхлува от ръката. Докато дереше, той от време на време си помагаше с ножа, за да отрязва някои жилки, които не се бяха отлепили. Така полека-лека одра цялата кожа и после я захвърли на земята, космата и окървавена, прилична на износена дреха. Сега козата висеше, тъй да се каже, гола, червена, с понякое бяло и синкаво тук-таме. Дъждът не преставаше да ръми, но никой не се беше помръднал от мястото си. Иняцио взе отново ножа, разтвори корема, бръкна вътре с две ръце и извика:

— Чезира, приготви си ръцете!

Изтичах, той извади накуп червата и ги раздипли едно по едно, сякаш беше някакъв възел. Тук-таме ги прерязваше и ми ги мяташе през ръката. Те бяха още съвсем топли и миришеха силно, дори ме изцапаха с изпражнения, а Иняцио като на себе си повтаряше:

— Царско ядене, но щом е за жени — царицино ядене… измийте и изпечете на тих огън…

В този момент чухме нечий глас да вика:

— Филипо, Филипо!

Обърнахме се и видяхме да се задава откъм мачерата най-напред главата, после рамената и накрая целия Винченцо, изполичарят на Филипо, при когото бяхме живели, преди да се качим в Сант Еуфемия. Повече от всякога той приличаше на проскубана граблива птица със своя клюнообразен нос и дълбоко врязани очи, запъхтян и мокър до кости. Още преди да стигне до мачерата, Винченцо започна да вика:

— Филипо, Филипо, случи се нещастие… случи се нещастие…

Филипо, който заедно с нас наблюдаваше Иняцио, веднага изтича насреща му с изблещени очи.

— Какво се е случило? Кажи, какво се е случило?

Но другият, който беше хитрец, се преструваше на задъхан от изкачването и притискайки с ръце гърдите си, повтаряше с дрезгав глас:

— Голямо нещастие…

Всички изоставихме Иняцио и козата и се струпахме около Филипо и изполичаря. Прозорецът на Филиповата къща, която бе по-горе, се отвори и от него се надвесиха жена му и дъщеря му.

Най-сетне изполичарят каза:

— Случи се това, че дойдоха германците и фашистите, чукаха по всички стени, намериха скривалището и го разбиха.

Филипо го прекъсна с вик:

— И откраднаха нещата ми!…

— Да — отвърна другият поободрен, че беше казал вече новината, — откраднаха всичко, нищо не остана, съвсем нищо…

Винченцо изказа това високо, за да могат двете жени на прозореца да го чуят. Ту го чуха и тутакси започнаха да се вайкат и да кършат ръце, като се провесиха надолу.

Без да губи повече време с други обяснения, Филипо започна да крещи:

— Не е вярно, не е вярно! Ти си откраднал всичко, ти си крадецът, ти си германецът и фашистът, ти и оная вещица жена ти и двата разбойници, синовете ти… Познавам добре всички ви. Вие сте престъпна банда, не уважавате дори Сан Джовани.

Филипо крещеше като бесен и изведнъж сграби единия нож на Иняцио от масичката, хвана Винченцо за шията и посегна да го удари. За щастие в същия момент евакуираните скочиха отгоре му и му хванаха ръцете, а той се мяташе напред с глава и гърди и с пяна на устата викаше:

— Оставете ме, оставете ме да го убия, пуснете ме, искам да го убия!

През това време и двете жени пищяха и размахвайки ръце, викаха:

— Разорени сме, разорени сме!…

А дъждът валеше силно и ние всички бяхме съвършено мокри. Микеле, който беше присъствувал на тази сцена почти с израз на необяснимо удовлетворение, сякаш му правеше удоволствие, че сестра му е загубила чеиза си, а майка му всичките си вещи, неочаквано се доближи до Винченцо, който продължаваше да крещи: „Кой ги е откраднал!? Германците и фашистите те ограбиха, те ти взеха всичко, ние не сме.“ И като че знаеше от преди, мушна ръка в джоба на палтото на Винченцо и оттам извади една кутийка, казвайки съвсем спокойно:

— Ето кой е откраднал. Ти си откраднал… този пръстен принадлежи на сестра ми!

Микеле отвори кутийката и показа един малък пръстен с брилянт, който, както узнах по-късно, бил подарен от Филипо на дъщеря му в деня на нейното пълнолетие.

Щом видя пръстена, Филипо изрева, с един замах се освободи от онези, които го държаха, и се хвърли върху Винченцо с вдигнат нагоре нож. Но изполичарят бе по-бърз от него, изтласка заобикалящите го и побягна по мачерата. Очевидно Филипо поиска да го преследва, но веднага разбра, че няма да може да го стигне, защото краката му бяха къси, коремът голям, а другият беше слаб и с дълги като на щраус крака. Тогава Филипо сграби един камък от земята и го хвърли по Винченцо, викайки:

— Крадец… крадец!

Вместо него побягнаха някои от евакуираните, и то не защото ги бе грижа за Филиповите вещи, а защото, когато избухне скандал, всички се разгорещяват и на всеки му се иска да се бие. Видях двама-трима младежи да тичат подир стария Винченцо по мачерите, почти летейки, а той да бяга като заек. Настигнаха го, хванаха го за ръцете и го принудиха да се върне обратно.

Филипо през това време продължаваше да хвърля големи камъни, с които можеше да убие човек, останал вече без дъх, чакаше на края на мачерата да му доведат Винченцо, като държеше ножа на Иняцио в ръката, още червен от кръвта на козата.

Тогава Микеле се приближи до баща си и каза:

— Съветвам те да се прибереш вкъщи.

— Аз ще го убия!

— Ти ще се прибереш вкъщи!

— Искам да го убия, трябва да го убия…

— Дай ми ножа и влез вкъщи!

За голямо мое учудване Филипо се успокои пред спокойния син, остави ножа на масичката и се отдалечи към дома си, от който сега долитаха писъци и стенания като от ад.

Така под дъжда, който не преставаше, по средата на мачерата остана само опънатата на двата колеца изтърбушена коза.

А през това време Винченцо и младежите, които го бяха гонили и уловили, се върнаха на мачерата. Селяните и евакуираните се струпаха около него и започнаха да го разпитват как е станало. Разпитваха го повече от любопитство, както забелязах, отколкото от негодувание. А Винченцо не се остави да го молят:

— Аз не исках — каза той с грубия си глас, — никой от нас не искаше… има си хас, Сан Джовани… той кръсти моя син, а аз дъщеря му… кръвта вода не става, нали? Кълна се, предпочел бих да си отсека ръката, отколкото да открадна… да ме порази мълния, ако това не е истина…

— Вярваме ти, Винченцо, вярваме ти, но как стана, че все пак открадна?

— Един глас… дни наред чувах един вътрешен глас, който ми повтаряше: „Вземи чука и разбий стената“… един глас, който ден и нощ не ми даваше покой…

— И така, Винченцо, ти взе чука и разби стената, нали?

— Точно тъй!

Евакуираните и селяните всички вкупом избухнаха в общ смях и след още няколко въпроса го оставиха и се завърнаха при Иняцио и козата му. Но Винченцо не си отиде веднага. Той започна да обикаля наоколо от къща в къща, от една колиба в друга, и навсякъде искаше да му дадат да пие. Повтаряше високо на всекиго историята за вътрешния глас и предизвикваше общ смях, ала той не се смееше, а гледаше като изкуфял, като някоя посърнала птица и изглежда, че не можеше да разбере защо се смеят хората. Най-сетне, беше вече привечер, той си тръгна гузен, като едва се влачеше, сякаш не Филипо, а той бе ограбеният.

Същата вечер Микеле пристигна в колибата, където печех червата, заобиколена от семейството на Париде, и казах:

— Баща ми не е лош човек… но за четири чаршафа и малко злато щеше да убие човек… а ние за една идея не бихме способни да убием дори пиле…

Загледан в огъня, Париде каза бавно:

— Микеле, ти не знаеш, че на хората са им по-скъпи вещите, отколкото идеите… Вземи за пример свещеника: ако при изповед му кажеш, че си откраднал, той ще ти наложи за покаяние да прочетеш молитвата на Сан Джузепе и после ще ти даде опрощение. Но ако отидеш в дома му и му задигнеш например една сребърна лъжица, знаеш ли как ще се развика… и вместо да ти прости, веднага ще повика карабинерския началник и ще го накара да те арестува… щом един свещеник постъпва по този начин, какво остава за нас, обикновените хора…

Ето, тази беше най-значителната случка, която стана през цялото време, докато траеха дъждовете. През останалото — все същите неща — разговори за войната, за времето, за онова, което ще правим, когато пристигнат англичаните и после. Но повече от времето си ние двете с Розета прекарвахме в сън от дванадесет до четиринадесет часа на денонощието. Събуждахме се от време на време, ослушвахме се как дъждът бие по керемидите на покрива и как бълбука по водосточната тръба и отново заспивахме още по-дълбоко, прегърнати върху сламеника от царевични листа, на леглото с подвижните дъски, които често се разместваха, под нас зейваше и ние бяхме постоянно застрашени да се намерим на земята.

За семейството на Филипо и въобще за другите евакуирани единственото и най-важно занимание беше яденето. Може да се каже, че те не вършеха нищо друго, от сутрин до вечер пируваха. Казваха, че трябвало да се яде, защото това било единственото средство за пропъждане на мъката. Казваха още, че било по-добре продуктите да се изразходват, защото с пристигането на англичаните щяло да се върне изобилието, цените щели да спаднат и запасите никой нямало да ги търси и купува. Но аз си мислех: „Да се доверяваш, е хубаво, но да не се доверяваш, е още по-хубаво.“ Аз също бях убедена, че англичаните ще дойдат, но кога? Достатъчно беше по някакви свои причини да се забавят месец-два и току-виж, че сме измрели от глад. И тъй, докато всички други се тъпчеха, ние двете с Розета започнахме да ядем на дажби. Хранехме се само веднъж на ден към седем часа, и то по гърненце фасул, малко месо, обикновено козе, и парче хляб все едно и също количество. Добавяхме по някоя и друга сушена смокиня. Веднъж правех качамак, друг път вместо боб — нахут, и вместо козе — краве месо. Сутрин обикновено закусвахме с парче хляб и малко пресен лук или пък съвсем не ядяхме хляб, а гризяхме рошкови, с които в мирно време хранят по нас конете, но във време на война са добри и за хората. Розета често се оплакваше от глад. Тя бе млада и на нея и бе необходима повече храна. Тогава я карах да поспи, защото знаех, че сънят е като храната: изразходва се малко, а силите укрепват. С една дума, постъпвах като селяните, които за разлика от евакуираните бяха разумни хора, дори скъперници, и теглеха храната със златарски везни. Те наистина бяха привикнали на глад и по инстинкт знаеха, че който и да дойде, германци или англичани, за тях пак нямаше да има достатъчно храна, защото не разполагаха с пари, а реколтата от един сезон никога не достигаше до следващия. Така в известен смисъл аз се чувствувах повече селянка, отколкото евакуирана и не можех да не изпитвам неприязън към евакуираните, повечето от които бяха бакали и търговци на дребно, натрупали парите си на чужд гръб, и които разчитаха с пристигането на англичаните да започнат всичко отново.

Някой ще възрази, че и аз бях бакалка, и всъщност това е истина, но аз бях родена селянка и като се завърнах на село при селяните и земята, почувствувах се отново селянка, каквато бях по времето, когато като момиче напуснах село, за да се омъжа в Рим.

Но стига за това! Прекарахме още около четиридесет дни и към края на декември една сутрин станахме както обикновено и забелязахме, че през нощта времето се е променило. Небето беше синьо, светло и дълбоко, а утринната зора розовееше по него и към хоризонта се носеха много сиворозови облачета, отнасяйки със себе си и последния дъжд. Долу, към Понца, за първи път от толкова дълго време морето се къпеше в слънчеви лъчи тъмносиньо, почти черно. Полето на Фонди, вече в зимна премяна, по-скоро сиво, отколкото зелено, димеше в утринна мъгла, както това се случва, когато предстои хубав, слънчев ден, ясен и сух. А откъм планините духаше остър леден вятър — трамонтана, от който голите клони на дървото до къщичката ни се блъскаха един в друг и звънтяха. Когато излязох навън, калта се беше заледила и бодеше под краката, а на места блестеше, сякаш примесена с парченца стъкло. През нощта всичко се беше заледило. Тази промяна на времето възвърна надеждата на евакуираните, които, щом излязоха навън в ледената утрин, започнаха да се прегръщат и поздравяват, като викаха, че сега, с настъпване на хубавото време, англичаните непременно ще започнат офанзивата и мъките на всички щяха да имат край.

И англичаните действително не закъсняха, но съвсем не тъй, както си представяха евакуираните. Към единадесет часа същата сутрин, докато стояхме и се препичахме на слънцето на мачерата като измръзнали гущери, изведнъж чухме далечен грохот, който с приближаването постепенно се усилваше и ставаше някак по-тържествен, като изпълни цялото небесно пространство. Само след миг всички разбраха, а с тях и аз, че този грохот, който бях слушала толкова пъти в Рим денем и нощем, беше от самолети.

— Англичаните! Англичаните! Самолети, английски самолети!

Зад планините, на яркия и чист небосклон, се показа първото ято четири самолета. Те бяха бели и хубави, блестяха на слънцето и сред небето приличаха на венециански брошки от сребърен филигран. Веднага след това се появиха още четири, после още четири — всичко дванадесет. Летяха в съвършено права посока, като че ли се движеха по някаква невидима нишка, а тътнежът им изпълваше въздуха и, казвам истината, макар че той ми напомни за много лоши часове, прекарани в Рим, и аз се зарадвах, като го чух, защото ми се струваше, че чувам в този тътнеж един страшен, но добър за нас италианците глас, който повеляваше на фашистите и германците да си вървят. С разтуптяно сърце, изпълнена с надежда, аз ги наблюдавах как летят с увереност право към града Фонди, към белите къщурки, сгушени сред тъмнозелените портокалови градини. Но отведнъж небето около самолетите започна да се осейва с бели облачета и веднага след това се чу сухият и бърз пукот на многобройните германски противовъздушни оръдия, пръснати по всички посоки на равнината.

Трябваше да чуете как викаха бежанците:

— Нещастници, стрелят, ала стрелят нахалост… трудно ще ги засегнат… стреляйте, стреляйте, те плюят на вашата стрелба!

И действително снарядите на противовъздушните оръдия не можеха да улучат самолетите, които продължаваха своя ход напред. Но изведнъж до слуха ни достигна друг, по-силен и глух взрив, сред къщите и градините на Фонди. Самолетите бяха започнали да пускат бомби.

Никога няма да забравя какво се случи след първата експлозия, защото никога не ми се е случвало да видя толкова много хора за тъй късо време да преминат от радост към скръб. Сега вече бомбите падаха нагъсто една след друга над града, над който облаците се умножаваха и всички евакуирани, които само една минута преди това бяха доволни и щастливи, сега започнаха да викат отчаяно, да плачат и се вайкат също като жената и дъщерята на Филипо, когато Винченцо съобщи, че германците ограбили имуществото им. Всички евакуирани викаха, тичаха нагоре-надолу, махайки с ръце, сякаш правеха напразни опити да спрат самолетите, и крещяха:

— Домът ми, къщата ми!… Убийци!… Разрушават домовете ни, горко ни, къщите, къщите, къщите.

А през това време бомбите продължаваха да падат като презрели плодове от разтърсено дърво. Противосамолетните оръдия стреляха гъсто и ожесточено, с оглушителен грохот, който не само изпълваше небето, а като че ли разтърсваше земята. Самолетите прелетяха до края на долината чак до морето и там, където блестеше морето на слънцето, се обърнаха кръгом и започнаха да се връщат, изсипвайки нови бомби. Евакуираните се бяха малко поуспокоили, мислейки, че самолетите ще си отидат, но сега отново започнаха да крещят и плачат още по-силно от преди. И тъкмо в момента, когато недосегаемата и сигурна ескадрила поемаше курс за връщане по посока, от която бе дошла, ето че вторият самолет от последното ято избухна в червени пламъци, подобно на развят червен шал пред лазурното небе. Едно от противосамолетните оръдия го беше улучило и той започна да изоставя от другите, а огнената му диря се развяваше около бялата машина, увеличавайки се все повече и повече.

Да можехте да чуете сега евакуираните

— Браво, германци, бийте, така им се пада на тия убийци, сваляйте ги!

Неочаквано Розета извика:

— Гледай, мамо, парашутистите, колко са хубави!

И действително, докато ударения самолет се отдалечаваше, обгърнат изцяло от пламъци, към морето, видях да се открояват на небето един след друг няколко бели чадъра на парашутисти и от всеки парашут висеше по една черна точка, която се олюляваше на вятъра — по един летец. Отвориха се седем или осем парашута и започнаха да падат бавно. Оръдията не стреляха вече, а удареният самолет, клатушкайки се, изчезна зад един хълм. Непосредствено след това се чу страшна експлозия и после всичко утихна. Тишината се възвърна наоколо, само някъде в далечината все още се носеше металното ехо на изчезналата ескадрила. Чуваха се само виковете и риданията на евакуираните, а сребристите парашути продължаваха да се спускат бавно към земята. Цялата долина на Фонди бе обгърната от облаци сив дим, чернеещи тук-таме от пламъците на пожарите.

И тъй, англичаните пристигнаха най-после, но за да разрушат къщите на бежанците, и в този случай се потвърди още веднъж необяснимото жестокосърдечие на Микеле, и то по начин, който никога не бях очаквала. Същата вечер, когато разговаряхме в колибата за бомбардировките, Микеле заяви:

— Знаете ли какво казаха евакуираните, които сега хленчат над собствените си домове, на времето, когато вестниците съобщаваха, че наши самолети „пикиатели“ бомбардирали не знам кои неприятелски градове? Казваха, и аз съм ги чувал със собствените си уши, следното: „Е, щом ги бомбардират, значи, че си заслужават!“

Аз го запитах:

— Но на теб не ти ли е мъчно за тия нещастници, които сега остават без дом и ще бъдат принудени да се скитат голи и боси като цигани?

А той:

— Да, жал ми е за тях, но не по-малко, отколкото за другите, които също са загубили домовете си преди тях. Казвам ти, Чезира, днес е мой ред, а утре — твой. Тези хора тук се радваха, когато биваха разрушавани къщите на англичани, французи, руси, а сега бомбардират техните домове. Не е ли право това? Ти, Розета, която вярваш в бога, не виждаш ли в това пръста божи?

Розета не отговори, както правеше обикновено, щом ставаше дума за вяра, и разговорът така и свърши.

След тази първа бомбардировка евакуираните веднага слязоха в долината, за да видят какво е станало с къщите им. Почти всички се завърнаха с добра вест, че повече от къщите не били засегнати, че разрушенията не били толкова страшни, както изглеждало на пръв поглед. Загинали един стар просяк, който спял в една разрушена къща в края на града, и — почти невероятно — онзи фашист, който се наричаше Шимиоцо и ни беше заплашил с пушката си, когато живеехме у Кончета. Шимиоцо беше умрял така, както бе и живял: същата сутрин, използвувайки хубавата време, отишъл във Фонди и разбил ролетките на един галантериен магазин. Бомбата беше срутила сградата върху него и го намерили сред панделки и копчета, стискащ още здраво с ръце откраднатата стока.

Казах на Розета:

— Е, ако избиват хора като него, то тая война е благословена!

За мое учудване по лицето й потекоха сълзи и тя отвърна:

— Не говори така, мамо, и той беше човек, и то нещастен човек.

А вечерта тя се помоли за него, за неговата черна душа, по-черна от ризата, която бе носил, когато бомбата го бе покосила.

Забравих да кажа, че в онези дни умря още един човек — Томазино. Аз зная добре как и защо умря, защото бях с него, когато стана събитието, което причини неговата смърт. Той, въпреки студа, дъжда, калта, продължаваше да търгува през цялото време. Купуваше от селяните, от германците, от фашистите и препродаваше на евакуираните. Сега вече храната беше малко, но той все успяваше някак със солта, тютюна, портокалите и яйцата. Беше повишил цените и печелеше много. По цял ден обикаляше долината, без да помисли за опасността не защото беше смел, а защото парите му бяха по-скъпи от кожата. Ходеше винаги с дълга брада, с навити и скъсани панталони, винаги с изкаляни догоре обуща, така че досущ приличаше на скитник евреин. Беше настанил семейството си при един селянин, които живееха малко по-нагоре от Париде, и когато го запитваха защо не стои при семейството си, той отговаряше:

— Аз си имам търговията. Ще търгувам до последния момент.

Той разбираше до последния момент на войната, а не знаеше, че щеше да търгува до последния момента на живота си.

И тъй веднъж аз събрах осем яйца в една кошничка и слязох долу в равнината с Розета да ги земята с войнишки хляб от германците, които се бяха настанили в портокаловите гори долу в равнината. По някакво съвпадение Томазино по това време се намираше в Сант Еуфемия по работа и предложи да ни придружи. Това бе петият хубав ден след бомбардировката. Както обикновено Томазино вървеше пред нас, слизайки по камъните и дупките на козята пътека, и мълчеше, унесен в своите сметки, а ние го следвахме, също без да говорим. Козята пътека завиваше на зиг-заг по левия скат на планината и на едно място се затваряше от един склон, след който отново се спускаше вече от дясната страна на планината. Този склон бе особено място, покрит с високи голи скали в странни конусообразни форми. Цветът им беше сив като на слонска кожа и по тях имаше многобройни големи и малки пещери. Сред тези скали растяха кактуси със зелени месести листа, прилични на подпухнали главички, обсипани с тръни. Пътеката извиваше сред кактуси и скали, успоредно с един ручей, прекрасен, да му се неналюбуваш, с бистри като кристал вода сред постеля от зелен мъх.

Щом пристигнахме на склона, Томазино вървеше тридесетина метра пред нас, чухме грохот на ескадрила самолети. Не им обърнахме никакво внимание, защото бяхме вече привикнали с тях, тъй като те често прелитаха над нас, отивайки направо за фронта. Можехме да бъдем сигурни, че те няма да бомбардират планините, тъй като едва ли щяха да хабят бомбите си, които струваха пари, за мачерите и камънаците. Затова само казах на Розета спокойно:

— Гледай, самолети!

В светлото небе наистина се виждаха белите като сребро самолети и ескадрилата в редици по три и на чело един, който, изглежда, беше водачът. Както ги гледах, видях, че от самолета, който беше начело, изскочи червено знаменце и не зная как, мигновено си спомних, че Микеле ми беше казал, че то било сигнал за пускане на бомби. Едва имах време да помисля това и бомбите започнаха да валят с голяма скорост или по-скоро не ги видяхме, толкова бързо паднаха, а почти веднага чухме много наблизо страхотна експлозия. Около нас цялата земя се разлюля сякаш от земетръс. Всъщност не земята се люлееше, а изхвърчаха огромно количество камъни, откъснати от планината, и най-вече, както разбрах по-късно, парчета изкривено желязо, всяко дълго колкото малкия ми пръст. От тях, ако едно само попаднеше на нас, щеше да ни остави на място. Около нас се вдигна облак остър прах, който дразнеше гърлата и замъгляваше погледа. Обхваната от ужасен страх, аз започнах да викам Розета. Прахът започна да се разпръсква, по земята видях нападали много от тия железни парчета и смлени кактусови листа. Изведнъж чух гласа на Розета:

— Тук съм, мамо!

Никога не съм вярвала в чудеса, но да си призная, при вида на всички тези железни парчета, които се бяха въртели във въздуха след момента на експлозията, като прегръщах Розета жива и здрава, помислих, че бе наистина някакво чудо, което ни пощади да останем живи. Прегръщах я, целувах я, пипах я по лицето, по тялото, като не можех да повярвам, че е останала здрава и читава. После потърсих Томазино, който, както казах, вървеше тридесет крачки пред нас. Нямаше го нито при нас, нито по-далеч от равнината, осеяна с разкъсани кактуси, но чух страданията му.

— Боже мой, Богородице, боже мой, Богородице…

Помислих, че е ранен, и в момента изпитах угризение от щастието си, че бях намерила Розета жива и здрава. Не ми е бил никога симпатичен, но все пак и той беше човек, а при това беше ни помагал, макар и от интерес. Очаквайки да го видя проснат на земята, потънал в кръв, аз се упътих по посока на гласа му. Намерих го в една малка пещера, свит като охлюв в черупката си, хванал главата си с ръце, да вика силно. Веднага разбрах, че няма никаква драскотина по него, само беше уплашен.

— Томазино… свърши вече… Какво правиш тук в тази дупка… да благодарим на бога, че останахме живи — казах му аз.

Той не ми отговори и продължи да реве:

— Боже мой, Богородице…

Учудена настоях:

— Хайде, излизай оттук, Томазино, да слизаме вече, че ще стане късно!

— Аз не мърдам оттук — отвърна той.

— Защо, да не искаш да останеш тук?

— Долу няма да сляза — продължи той, — ще се кача горе в планината, колкото мога по-високо, ще се скрия в някоя дълбока пещера под земята и ще остана там… за мен вече свърши…

— А търговията?

— По дяволите търговията!

Като го чух, че праща по дяволите търговията, заради която дотогава беше излагал живота си на опасности, разбрах, че говори сериозно и нямаше смисъл да настоявам повече. Въпреки това го помолих:

— Поне ни придружи до долу… можеш да бъдеш сигурен, че днес самолетите няма вече да се върнат.

— Вие идете, аз не мърдам оттук.

И започна отново да трепери и да призовава Богородица. Тогава се сбогувах и продължих надолу по пътеката, по посока към долината.

Слязохме и там, в края на портокаловите гори, намерихме една блиндирана германска кола, замаскирана с портокалови клони, и седем-осем германци, които готвеха, а един от тях, седнал под едно дърво, свиреше на акордеон. Всички бяха млади, остригани до голо, с бледи и подути лица, покрити с белези от рани. Били в Русия, преди да дойдат във Фонди, а там, както разказаха, войната била сто пъти по-лоша, отколкото в Италия. Аз ги познавах, защото и друг път бях правила размяна на яйца за хляб. Още отдалеч повдигнах кошничката и им я показах. Хармонистът спря свиренето, отиде до палатката и излезе д един войнишки хляб от килограм. Доближихме и той, без да ни поглежда в лицата, държейки хляба малко встрани, сякаш се страхуваше, че ще му го грабна, отмахна с другата си ръка листата, които покриваха яйцата, и ги преброи на немски от едно до осем. Недоволен, той взе едно от тях и го разклати до ухото си, за да провери дали е прясно.

— Яйцата са пресни — казах аз, — бъди спокоен, не се съмнявай! Ние рискувахме живота си, за да донесем яйцата дотук. Днес би трябвало да ни дадеш два хляба вместо един.

Той не разбираше и на лицето му се появи въпросително изражение. Тогава посочих небето и направих жест, за да напомня падане на бомби, като му казах: „Бум, бум…“ , за да обясня взривовете.

Той разбра най-после и каза само една дума: „Капут“, която те повтаряха много често и която означаваше, както ми беше обяснил Микеле, „поразени“. Разбрах тогава, че говори за сваления самолет, и отговорих:

— За един, който ще свалите, ще дойдат сто… ако бях на ваше място, бих престанала да воювам и бих се завърнала в Германия… така ще е по-добре за всички — за вас и за нас…

Този път той не каза нищо, защото отново не ме разбра, и ми подаде хляба, като взе яйцата със знак, като да каже: „Ела пак, ще направим отново замяна.“ Сбогувахме се и се упътихме отново по пътеката към Сант Еуфемия.

Същият ден Томазино избяга горе, над Сант Еуфемия, където беше семейството му. На следната сутрин изпратил един селянин с две мулета да вземе всичкия му багаж, включително дюшеци и пружини, от къщата му във Фонди и да го занесе горе на върха на планината. Но къщата, където настанил семейството си, не му се видяла достатъчно сигурна и на следващия ден се пренесе с жена си и децата си в една пещера точно под самия връх. Това бе широка и висока пещера, чийто отвор не можеше да се види отвън, защото бе покрит с дървета и храсти. Над нея се издигаше огромна сива скала във форма на конус и толкова висока, че се виждаше добре и от долината на Фонди. Покривът на пещерата биваше висок сигурно няколко десетки метра все твърда скала. И така, Томазино се настани със семейството си в тази пещера, в която преди много години се криели разбойници. Вие ще помислите, че се беше успокоил вече и считаше, че се намира на сигурно място. Не, той беше все така уплашен и този страх бе, тъй да се каже, влязъл в кръвта му. Въпреки солидното скривалище той по цял ден трепереше от глава до пети, стоеше облегнат ту тук, ту там, завил глава и рамене с одеало, като непрекъснато повтаряше: „Зле съм, зле съм…“ със слаб, хленчещ глас. Отказваше да се храни, не спеше и очевидно от ден на ден се топеше като свещ.

Навестих го един ден и го намерих така отслабнал и убит, че да го оплачеш. Трепереше, облегнат на изхода на пещерата, увит в одеало. Спомням си, че го взех малко на подигравка, като не си давах сметка колко е болен:

— Ама от какво се боиш, Томазино. Тази пещера е цяло изпитание за бомбите. От какво те е страх? Да не би да мислиш, че бомбите се мушкат из гората като змии, че могат да навлязат през тая дупка и да те намерят в леглото?

Той ме гледаше, като че ли не ме разбираше, и току повтаряше:

— Зле съм, зле съм…

След няколко дни научихме, че е умрял. Умрял от страх, защото нито беше ранен, нито болен от нещо. Беше умрял от страх от бомбите. Не отидох на погребението му, защото щях да се натъжа, а бяха се вече натрупали толкова тъжни неща. Ходи семейството на Филипо. Търговеца не го сложили в ковчег, защото горе нямаше дърводелец, а го вързали между два клона и гробарят, висок, рус мъж, също евакуиран жител на Фонди, който по това време се занимаваше с малко черна борса, обикаляйки планините със своя черен кон, вързал Томазино на седлото на коня и полека-лека по пътеката го смъкнал от гробището. Казаха ми, че не могли да намерят свещеник да го опее, защото всички били избягали, и нещастникът минал само с молитвите на близките си, че погребението било прекъсвано на три пъти от въздушните тревоги, че на гроба, поради липса на друго, сложили кръст, сглобен от две летви, отковани от едно сандъче патрони.

Впоследствие узнах, че Томазино оставил на жена си много пари, но никакви продукти. Търгувайки, беше си изпродал всичко, до последното кило брашно и последното ето (мерна единица) сол. Така вдовицата му остана с пари, но без никаква храна и за да живее, беше принудена да купува двойно по-скъпо това, което мъжът й бе продавал на половин цена. Предполагам, че в края на войната от всичките пари на Томазино не й бе останало почти нищо поради обезценяването им.

Искате ли да знаете какво каза Микеле за смъртта на чичо си?

— Съжалявам, той беше добър човек. Но умря, както могат утре да умрат много хора като него: тичайки след парите и самозалъгвайки се, че те са най-важното нещо в живота. А после бе внезапно смразен от страх при вида на това, що стои зад парите.