Алберто Моравия
Чочарка (2)

ГЛАВА ВТОРА

Събудих се може би след час. Влакът беше спрял; цареше голяма тишина. Във вагона не можеше да се диша от горещина. Розета бе станала и облегната на прозореца, гледаше навън. По дължината на целия вагон много от пътниците се бяха надвесили по прозорците. Станах трудно, защото бях замаяна и изпотена. Застанах до прозореца и аз. Навън слънцето блестеше, небето беше синьо и пред нас се простираше хълмистото зелено поле, покрито с лозя. На един от хълмовете, точно пред влака имаше една бяла къщичка, обхваната от пожар. От прозорците й изскачаха червени огнени езици и кълба чер дим. Всичко наоколо беше неподвижно и спокойно, пламъците и димът бяха единствените неща, които се движеха в този наистина прекрасен ден. Никъде по полето не се мяркаше жива душа. Изведнъж пътниците от вагона завикаха:

— Ето го, ето го!

Тогава погледнах нагоре и в една точка на кръгозора забелязах черно насекомо, което скоро прие формата на самолет и изчезна. После изведнъж го чух да прелетява над нас, над влака, със страшен метален грохот и бясно боботене, а в самия грохот се чуваше нещо като тракване на шевна машина. Грохотът трая само миг, после отслабна и веднага след това наблизо се чу много силен взрив. Всички се хвърлиха на пода на вагона освен аз, защото не успях, пък и не помислих за това. Така можах да видя как бялата къщичка изчезна в огромен сив облак, който веднага започна да расте под хълма и се спускаше на кълба към влака. Отново настъпи тишина и хората започнаха да се дигат, като почти не вярваха, че са останали живи. После пак се надвесиха на прозорците. Въздухът беше пълен със ситен прах, който караше хората да кашлят. Облакът се разкъса бавно и всички успяхме да видим, че бялата къщичка е изчезнала.

След няколко минути влакът потегли отново.

Това беше най-значителното нещо, което се случи през време на пътуването. Влакът спираше много пъти сред откритото поле, понякога за половин час, понякога за един и затова разстоянието, което в нормални времена минаваше за два часа, сега взе за шест.

Розета, която в Рим по време на бомбардировките беше преживяла силен страх, този път, след като бялата къщурка полетя във въздуха и влакът отново пое по своя път, каза:

— Тук на открито се страхувам по-малко, отколкото в Рим. Тук има слънце, въздух, на открито сме. В Рим много се боях, че къщата ще падне върху главите ни. Ако умра тук, поне ще видя слънцето.

Тогава един от пътниците, който пътуваше с нас в коридора се намеси:

— В Неапол видях умрели на слънце. Труповете им лежаха в две редици по тротоарите, след бомбардировката. Изглеждаха като купчина мръсни дрипи. Добре са видели слънцето преди да умрат…

Друг пътник се усмихна иронично и добави:

— Как казват в Неапол, в песента? „O sole mio“, нали?

Но никой нямаше желание да говори и още по-малко да се шегува. Така че, докато трая пътуването, мълчахме.

Трябваше да слезем във Фонди и когато отминахме Терачина, казах на Розета да се приготви. Родителите ми живееха в едно планинско село към Валекорса. Имаха къщичка и малко земя. От Фонди по шосето с лека кола се отиваше за час. Но щом стигнахме на височината на Монте Сан Биаджо, едно селце, кацнало на един хълм, който гледаше към Фонди, видях, че всички слизат. Германците бяха слезли още в Терачина и във влака бяха останали само италианците. Слязоха всички и ние с Розета останахме в едно празно купе. Изведнъж се почувствах по-добре, защото бяхме сами в този хубав ден и скоро щяхме да стигнем във Фонди, а оттам да отидем при родителите ми.

Влакът не мърдаше, но това не ме учуди — толкова пъти беше спирал. Казах на Розета:

— Ще видиш, че на село ще се почувстваш възродена. Ще ядеш, ще спиш и всичко ще върви добре.

Продължих да й говоря какво ще вършим на село, но влакът все още не мърдаше. Вероятно е било вече един или два часа, беше много горещо и аз казах на Розета:

— Да хапнем…

Свалих куфарчето с храна, отворих го и приготвих две хлебчета със салам. Имах и шише вино. Налях една чаша на Розета и една изпих аз. Ядяхме, а горещината се усилваше. Цареше голяма горещина. През прозорците на влака долиташе песента на щурци, скрити в клоните на изгорелите и побелели от прах яворови дървета, наредени в кръг около площада на гарата, сякаш бяхме в месец август.

Това беше то полето, полето, където се бях родила и живяла цели шестнадесет години. Полето на моя роден край, с мириса на нажежен от слънцето прах, на изсъхнал тор и изгорели треви.

— Ех, колко добре се чувствам! — не можах да не възкликна аз, като протегнах ръката си на дървената пейка пред мен. — Каква тишина, а? Колко съм доволна, че не съм вече в Рим!

В този момент вратата на купето се отвори и се показа един мъж.

Беше железничар, слаб и мургав, с накривена фуражка, с разкопчана куртка и дълга брада. Подаде глава и сериозен, почти сърдит, каза:

— Приятен обяд!

Помислих, че е гладен като мнозина в тия дни, посочих му жълтата хартия, върху която имаше нарязан салам и му казах:

— Заповядайте!

— Какво ти заповядай — отвърна гневно той, — трябва да слезете!

— Ние отиваме във Фонди — отвърнах аз и му показах билетите.

Но той без да ги погледне, продължи:

— Вие не разбрахте ли, че всички пътници слязоха? Влакът не отива по-нататък.

— Не отива ли до Фонди?

— Какво ти Фонди, линията е прекъсната — и после малко по-меко добави: — Оттук до Фонди можете да стигнете пеша за половин час. Сега трябва да слезете, защото след малко влакът тръгва за Рим.

Като каза това, затръшна вратата и си отиде.

Останахме с Розета тъй, както си бяхме, да се гледаме очи в очи със захапани хлебчета в ръката.

— Започваме лошо — рекох аз на Розета.

Сякаш отгатнала мислите ми, тя отвърна:

— Не, мамо, ще слезем и ще намерим някой файтон или автомобил.

Под навеса на гарата нямаше никой. Прекосихме чакалнята — и там никой. Излязохме на площада — никой. От площада започваше шосе, междуселски път, бяло и прашно, ослепително на слънцето, всред живи плетища, покрити с прах и малко дървета, също тъй прашни. В един кът на площада видях чешмичка. Топлината и тревогата бяха изсушили устата ми и отидох да пийна малко вода. Но чешмата беше пресъхнала. Розета, която беше останала при багажа, ме гледаше уплашена.

— Мамо, какво ще правим?

Добре познавах този край и знаех, че шосето води право във Фонди.

— Какво ли? Трябва да тръгваме.

— А куфарите?

— Ще ги носим.

Тя не каза нищо, но погледна куфарите смутена — не можеше да разбере как щяхме да ги носим. Тогава отворих единия, извадих две кърпи за ядене и направих два саръка, единият за мене, другият за нея. Бях носила до петдесет килограма. Докато правех саръците, й обясних:

— Сега майка ти ще ти покаже как ще стане.

Ободрена, Розета се усмихна.

Сложих саръка на главата си, нагласих го добре и накарах Розета да стори същото. После свалих обущата и чорапите си и Розета свали своите. Сложих върху моя сарък по-големия и средния куфар и пакета с провизиите по реда на големината им, а върху нейния сложих малкия куфар. Обясних й, че трябва да върви с изправен врат. Като крепи с ръка от едната страна ъгъла на куфара. Като видях, че ме разбра и се запъти напред с куфар на глава, помислих: „В Рим е родена, но в края на краищата и тя е чочарка — добрата кръв не лъже.“

И така, с куфара на глава, боси, движейки се по ръба на шосето, дето растеше малко трева, ние поехме към Фонди.

Вървяхме дълго. Пътят беше пуст, а по полето не се мяркаше жива душа. На гражданин, който не разбира, това поле може да се стори обикновено: но аз, която преди да стана гражданка, съм била селянка, разбрах, че полето е изоставено. Навсякъде личеше изоставеност. Времето за гроздобер беше отдавна минало, а гроздето висеше между пожълтелите листа на лозите, силно златисто, съвсем тъмно и изгнило, наполовина изядено от осите и гущерите. Царевицата беше тук-там полегнала в безпорядък, обрасла в бурени, а мамулите узрели, почти червени. По земята около смокиновите дървета имаше много смокини, нападали от клоните от зрялост, разпукани, накълвани от птиците. На полето не се виждаше никакъв селянин и аз си помислих, че всички са избягали. А денят беше хубав, топъл — истински полски ден.

Такава е войната, помислих си, привидно всичко е както обикновено, а отдолу се е промъкнал червеят й. Хората в страха си са побягнали, а полето, безразлично, продължава да ражда плодове, жито трева и растения, сякаш нищо не се е случило.

С крака до колене в прах, с пресъхнали гърла, изморени и онемели, стигнахме до вратите на Фонди.

— Сега — казах на Розета — ще отидем в някоя гостилница, ще пийнем вода, ще хапнем нещо и ще си отпочинем. После ще намерим автомобил или каруца, която ще ни закара до дядови ти.

Каква ти гостилница, какъв ти автомобил, каква ти кола! Още щом влязохме във Фонди, забелязахме, че градът е безлюден и изоставен. Жива душа не се мяркаше. Ролетките на всички магазини бяха спуснати, тук-таме висяха окачени бели листове, на които пишеше, че собствениците са евакуирани. Вратите на къщите бяха залостени, прозорците затворени, дори дупките на вратите за котките — запушени. Имахме чувството, че преминаваме през град, чиито жители са измрели от някаква епидемия. А друг път по това време на годината улиците на Фонди гъмжаха от хора: жени, мъже, деца, заедно с котките, кучетата, магаретата, конете, та дори и с пилетата, всеки тръгнал по работа или пък се радва на хубавия ден, като се разхожда или почива в кафенето или пред дома си. Някои странични улички създаваха впечатление, че има живот, защото лицата, къщите и настилките им бяха огрени от силно слънце, но като се вгледаше човек по-добре, забелязваше прозорци със затворени капаци, залостени врати, а жаркото слънце напичаше камъните, пораждаше страх, както пораждаха страх и тишината и в тишината шумът от нашите стъпки.

От време на време се спирах, почивах на някоя врата, виках, но никой не отваряше, никой не се показваше да ми отговори. Най-сетне стигнахме до гостилницата „Дел Галло“, на чиято дървена табелка се виждаше нарисуван един петел, вече избелял и олющен от времето. Зелената порта с голяма старинна ключалка беше затворена. Погледнах през отверстието й и в дъното на тъмното помещение видях прозорец, обърнат към градината, под перголата, осветена от слънцето със зелена лоза, по която висяха много черни гроздове. Можеше да се различи и една осветена от слънцето маса и нищо повече. И тук никой не отговори. Гостилничарят беше избягал заедно с всички останали.

Ето, това, значи, беше полето — по-лошо от Рим. Помислих си, че съм се излъгала, че тук ще намеря това, което нямаше в Рим, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво? Сега ще си починем малко и после ще се върнем на гарата и ще си вземем пак влака за Рим.

Да бях го направила! Но видях, че по лицето на Розета се изписаха страх, вероятно тя си спомни за бомбардировките; тогава бързо добавих:

— Но преди да се откажем, ще направя един последен опит. Това е Фонди. Ще се опитаме да стигнем до някое село. Може би ще намерим някой селянин, който да ни приюти за една-две нощи. После ще видим.

И така, отпочинахме си на един нисък зид, без да разговаряме, защото в онази пустиня и собствените ни гласове ни плашеха, и след това сложихме отново куфарите на саръците си и излязохме от града в посока, противоположна на тази, откъдето бяхме влезли. Вървяхме около половин час по шосето под палещите лъчи на слънцето в същия ситен бял прах. Щом влязохме в портокаловите градини, разположени от двете страни на пътя, аз свих по първата пътека между дърветата, като си помислих, че тя все ще ни изведе до някакво място. Портокаловите дървета бяха засадени много на гъсто, по листата им нямаше прах и бяха чисти, а под тях се стелеше плътна сянка. След напечения и прашен път тук се поободрихме. Като вървяхме по пътеката, която извиваше сред насажденията, неочаквано Розета ме запита:

— Мамо, кога берат портокалите?

Отговорих, без да му мисля много:

— Беритбата им започва през месец ноември. Ще видиш колко са сладки.

Но веднага си прехапах устните, защото се сетих, че сега бяхме едва в края на септември, а аз винаги й бях казвала, че ще стоим вън от Рим не повече от десетина дни, макар да знаех, че това не е вярно и сега се бял издала. За щастие тя не обърна внимание и продължихме по пътеката.

Най-сетне влязохме на една поляна, сред която имаше къщурка. На времето, изглежда, тя е била боядисана в розово, но от влагата и времето беше почерняла и олющена. Външна стълба водеше на втория етаж, дето имаше тераса с дъгообразен навес, под който висяха плитки от чушки и домати. На гумното пред къщата бяха пръснати да се сушат на слънце смокини. Беше селска къща, в която живееха хора. И наистина, още преди да повикаме, пред нас се появи един селянин, който сигурно се беше скрил някъде, за да види кой пристига. Беше страхотно слаб старец с мършава глава и дълъг, клюнообразен нос, с дълбоко хлътнали очи и ниско плешиво чело като на ястреб.

— Кои сте и какво искате? — попита той, като държеше с едната си ръка сякаш за отбрана дръжката на сърп.

Ала аз не се уплаших, защото бях с Розета, а нашата сила е много голяма, когато сме с човек по-слаб от нас, който се нуждаеше от закрилата ни.

Отвърнах на стареца, че не искаме нищо, че сме от Ленола, което всъщност беше вярно, защото аз бях родена в едно селце не много далеч от Ленола, че през този ден сме извървели пеша много път, че сме капнали от умора и че ако ни даде една стая да пренощуваме, ще му платя добре, като на хотел.

Застанал неподвижен сред гумното, той ме слушаше разкрачен. Какъвто беше със скъсани панталони, дреха, цяла в кръпки, и сърп в ръка, приличаше на истинско плашило. И предполагам, че схвана само, че ще му заплатя добре, защото, както открих по-късно, този старец беше малоумен и извън интереса си нищо друго не проумяваше. Но и интересът за него беше нещо трудно за разбиране, защото много мъчно разбра какво му казах и току-повтаряше:

— Нямам стаи… и после, ти ще си платиш, но с какво?

Аз не исках да вадя парите от джоба под полата си, защото имах предвид, че по време на война всеки може да стане крадец или убиец, а пък той без това имаше лице на крадец и дори на убиец. Затова му повтарях до прегракване да бъде спокоен, че ще му платя, но той не ме разбираше. А Розета вече започна да ме дърпа за ръкава и да ми шепне, че е по-добре да си вървим, когато за щастие пристигна жена му, една дребничка, слаба жена, много по-млада от него, задъхана, с възбудено лице и святкащи очи. Обратно на мъжа си, тя веднага разбра и само дето не се хвърли да ни прегърне, като повтаряше:

— Разбира се, едната стая, и как не… Ние ще спим на пруста или в колибата за сено и ще ти дадем стаята си. А имаме и храна, ще ядеш с нас, проста храна, то се знае, селска храна, но ще ядеш с нас.

Сега мъжът се беше дръпнал встрани и ни гледаше мрачно като болен пуяк, когато стои оклюман, само се пули и не иска да кълве. Жената ме хвана под ръка, като повтаряше:

— Ела, ще ти покажа стаята, ела, ще ти отстъпя леглото си, а аз и мъжът ми ще спим на пруста.

И ние се качихме по стълбата на втория етаж.

Така започна животът ни у Кончета, тъй се наричаше жената. Мъжът й, който се казваше Винченцо, около двадесет години по-възрастен от нея, беше изполичар на някой си Феста, търговец, който забягнал, както мнозина други, в планината и живеел в една къщичка на върха на един от хълмовете, обграждащи долината. Имаха двама синове — Розарио и Джузепе, и двамата мургави, с едри груби лица, малки очи и ниски чела. Те почти никога не говореха и се мяркаха твърде рядко. Криеха се, защото, когато се обяви примирението, и двамата били в редовете на войската, но избягали и не се върнали вече и сега се страхуваха да не би фашистките патрули, които обикаляха наоколо, за да залавят мъжете, да ги изпратят на работа в Германия. Синовете на Кончета се криеха в портокаловите градини, явяваха се в къщи само в часовете за ядене, нахранваха се набързо, почти без да говорят, и след това отново изчезваха. Не знаех къде ходеха. Макар да бяха любезни с нас, не знам защо, ми бяха противни и често се упреквах, че съм несправедлива. Но един прекрасен ден разбрах, че инстинктът ми не ме е лъгал и че и двамата наистина не бяха стока, както бях подозирала отначало.

Трябва да кажа, че недалеч от къщата, всред портокаловите дървета, имаше голяма зелена барака с ламаринен покрив. Кончета ми беше казала, че там държели портокалите, които постепенно обирали, и може би това беше вярно. Но сега беше още рано за беритбата на портокали, те си бяха по дърветата, а аз забелязах, че както двама синове, така и Кончета и Винченцо се застояват често и се суетят около тая барака. Не съм любопитна, но понеже бях сама с дъщеря си в къщата на непознати хора, на които, да си призная истината, нямах доверие, полюбопитствах, така да се каже, по необходимост. И тъй, един ден, когато цялото семейства се събра в бараката, отидох и аз и се скрих зад портокаловите дървета. Бараката се намираше сред друга полянка и отдалеч наистина изглеждаше като развалина: цялата овехтяла, с изкривен покрив и с греди, които сякаш по чудо се държаха. Посред поляната стоеше каруцата на Винченцо с впрегнат катър, а в каруцата забелязах натрупани много вещи: пружини за легла, дюшеци, столове, шкафчета, денкове. Вратата на бараката, доста голяма, с две крила, беше широко отворена. Двамата синове на Кончета разхвърляха въжетата, които пристягаха натрупаните в каруцата вещи. Винченцо стоеше встрани, полузанесен както обикновено, седнал на един дънер, и пушеше лулата си. Кончета беше в бараката; не я виждах, но чувах гласа й:

— Хайде, по-скоро, бързайте, че ще закъснеем!

Двамата синове, които бяха винаги мълчаливи и имаха вид на подплашени, сега изглеждаха преобразени: ловки, усърдни, енергични. Мина ми през ум, че човек трябва да види хората, когато вършат неща, свързани с интереса им, за да ги разбере: селяните — на нивата, работниците — в работилницата, търговците — в магазина и нека го кажем, крадците при вещите, които са откраднали. Веднага се усъмних, че тези пружини, столове, шкафчета, дюшеци, денкове са крадени, нещо, което още същата вечер самата Кончета ми потвърди, когато си дадох смелост и я запитах така неочаквано чия е покъщнината, която бяха стоварили през деня в бараката.

Както обикновено синовете ги нямаше, бяха се измъкнали. За момент може би Кончета се смути, но след това се съвзе и със свойствената си веселост и възбуда каза:

— Значи, си ни видяла, а? Лошо си сторила, че не се показа, можеше да ни помогнеш. Нямаше нищо да крием, съвсем нищо. Това са вещи от една стара къща във Фонди. Собственикът им, горкият, избяга в планината и кой знае кога ще се върне. Вместо да оставим нещата му вкъщи да бъдат унищожени от най-близката бомбардировка, предпочетохме да ги вземем. Тук поне ще могат да послужат за някого. Сега сме във война, трябва някакси да я гласим, а всяка изоставена вещ е загубена, драга моя. И после, когато войната свърши, собственикът сигурно ще поиска от държавата да му плати тия неща и ще си купи по-хубави.

Да си призная, останах поразена, дори се уплаших и, изглежда, съм пребледняла, защото Розета ме погледна и запита:

— Какво ти е, мамо?

Уплаших се, защото като търговка имах силно развито чувство за собственост и винаги съм била честна. Винаги съм смятала, че моето си е мое, чуждото — чуждо и че в тая работа не може да има бърканици, защото иначе всичко отива по дяволите. А ето че попаднах в една къща на крадци и което по-лошо, тези крадци не се страхуваха, защото в този край не съществуваха нито закони, нито карабинери, и не само че не ги беше страх, но почти се гордееха, че крадат. Но не казах нищо. Кончета изглежда се досети за какво мисля, защото добави:

— Но да се разберем. Ние вземаме тия вещи, защото, тъй да се каже, те са вече ничии. Но ние сме честни хора, Чезира, веднага ще те уверя в това: чукни тук.

И тя стана и чукна на стената, вляво от пещта. Станах и почуках и аз. Стената звънеше, сякаш зад нея беше празно. Тогава я запитах:

— Какво има зад тази стена?

— Тук са нещата на Феста, цяло съкровище, целият чеиз на дъщерята, всички домашни вещи: чаршафи, ленени покривки, сребърни прибори, сервизи, скъпи предмети.

Останах поразена, защото не очаквах това. После Кончета все със същото странно въодушевление, което влагаше във всичко, което вършеше или казваше, ми обясни: Винченцо и Филипо Феста били кръстници или по-точно Феста бил кръстил сина на Винченцо, а Винченцо — дъщерята на Феста. Така свързани чрез кръщението били, тъй да се каже, роднини. Феста се доверявал на кръстника си и преди да забегне в планината, зазидал всичките си вещи в кухнята на Винченцо, като го накарал да се закълне, че щом войната свърши, Винченцо ще му ги върне такива, каквито са си. И Винченцо се заклел.

— Тия вещи на Феста са светия за нас — заключи с въодушевление Кончета, сякаш говореше за Господа. — По скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да ги докосна. Те стоят тук от един месец и ще си стоят тук, докато трае войната.

У мене обаче остана едно съмнение и аз не се убедих дори когато Винченцо, който до този момент мълчеше, свали лулата си и каза с глух глас:

— Точно тъй, свещени. Германци и италианци ще трябва да минат през трупа ми, преди да ги докоснат.

При тези думи на мъжа си Кончета ме изгледа със святкащи и възбудени очи, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, какво ще кажеш за това? Честни хора ли сме, или не?“ Но аз бях изтръпнала от страх и като си спомних как двамата й синове запъхтени да разтоварват каруцата, си помислих: „Стой си по-далече, крадец веднъж, крадец си остава!“

Този случай с грабежа беше една от главните причини, които ме накараха да се замисля да напусна къщата на Кончета и да отида другаде. Парите си държах скрити в джоба под полата. Те бяха доста, а ние бяхме две сами жени, без ничия защита. Освен това не съществуваха вече нито закони, нито карабинери и малко трябваше, за да надвиеш две клети жени и да им ограбиш всичко, което притежават. Вярно е, че на Кончета никога не бях показвала торбичката, но от време на време плащах по някоя дребна сума за храната и стаята и бях казала, че имам намерение да плащам редовно. Те не можеше да не си помислят, че имам пари и ги крия някъде. Бяха мародери, но утре биха могли да станат и крадци на моите пари, а може би и убийци — нищо не се знае. Синовете й имаха лица на разбойници, мъжът изглеждаше малоумен, а Кончета беше винаги като не на себе си. Наистина не можех да предугадя какво можеше да се случи.

Тази къща, макар да се намираше на малко разстояние от Фонди, беше потънала сред портокаловите градини, скрита и уединена, и в нея можеше да бъде заклан човек, без някой да забележи. Наистина беше хубаво скривалище, ала едно от ония скривалища, в което може да ти се случи нещо много по-лошо, отколкото на открито, под самолетите.

Същата вечер, след като си бяхме легнали, казах на Розета:

— Това е семейство на престъпници. Може да не ни направят нищо лошо, но могат и да ни убият, и да ни заровят като тор на портокаловите дървета, и то без да им трепне окото.

Казах й това, за да се освободя от безпокойството си, но, изглежда, сгреших, защото Розета, несъвзела се още от страховете при бомбардировките, започна веднага да плаче, притисна се към мене и прошепна:

— Мамо, много ме е страх… защо не се махнем веднага?

Тогава добавих, че това са само мои фантазии, че всичко зависи от войната, че Винченцо, Кончета и синовете им сигурно са добри хора. Тя, изглежда, не остана убедена от думите ми и накрая каза:

— Но аз, все едно, бих се махнала още и за това, че тук се живее много лошо.

Обещах й да се махнем в най-скоро време, защото в това отношение тя беше права: живеехме много зле.

Толкова зле, че сега, когато си спомня, мога да кажа, че през цялото време на войната, прекарано извън дома ни, никъде не съм се чувствала толкова зле, както у Кончета.

Беше ни отстъпила спалнята си, в която тя и мъжът й са спали от деня на сватбата си; но трябва да кажа, че макар да съм селянка като нея, никога в живота си не бях виждала подобна мръсотия. В стаята вонеше толкова силно, че макар прозорците да стояха непрекъснато отворени, в нея липсваше въздух и ми се струваше, че се задушавам. На какво вонеше стаята? На затворено, на стари мръсотии и гнило, буболечки и пикоч. Като търсех причината за тая воня, отворих двете нощни долапчета: в тях имаше две нощни гърнета, високи и тесни, подобни на тръби от бял порцелан, без дръжки, нашарени с рози. Тия нощни гърнета никога не бяха измивани и вътре имаше какво ли не щеш. Голяма част от вонята идваше оттам. Изнесох ги пред вратата и Кончета едва не ме наби, като крещеше ядосана, че тези гърнета ги имала от майка си, че били семейни и не можела да разбере защо не ги искам в стаята. После, първата нощ, когато легнахме в онова голямо брачно легло върху дюшека, цял с дупки и издутини, пълен с топки и със скърцащи и боцкащи неща, от съвсем тънка тъкан, която при всяко движение сякаш се цепеше, усещах през цялото време, че нещо ме хапе. Същото ставаше и с Розета, която не намираше мира и току се въртеше и не заспиваше. Най-после запалих свещта и със свещник в ръка проверих леглото: на светлината видях не една или две, а цели дружини дървеници, които бягаха на всички страни, тъмночервени, едри, подути от нашата кръв, която бяха смукали часове наред. Леглото беше почерняло от тия дървеници и да си призная, никога дотогава не бях виждала толкова много наведнъж. В Рим ми се случи може би няколко пъти да открия една или две, но веднага давах дюшеците да се преправят и след това вече не се появяваха. Но тук бяха с хиляди. Ясно бе, че се бяха скрили не само в дюшека, но и в дъските на леглото, и изобщо в цялата стая. На следната утрин двете с Розета се измихме и се огледахме в огледалото на гардероба. Целите ни тела и лица бяха покрити с червени пришки. Дървениците ни бяха изпохапали навсякъде и изглеждахме като болни от някаква отвратителна кожна болест.

Извиках Кончета, показах й Розета, която плачеше, седнала гола на леглото, и й казах, че е срамота да ти кара да спим при дървеници. А тя, както винаги екзалтирана, отвърна:

— Прави си, срамота е, неприлично е, зная, че има дървеници, гнусно е. Но ние сме бедни селяни, а ти си градска госпожа: за нас дървениците, а за тебе копринените чаршафи…

Признаваше с въодушевление, че съм права, но по странен начин, сякаш ми се подиграваше. И действително, след като заяви, че съм права, съвсем неочаквано заключи, че и дървениците били божи същества и че щом господ ги е създал, значело, че служели за нещо.

Тогава й заявих, че отсега нататък ще спим в колибата, дето държаха сеното за катъра. Сеното бодеше и вероятно и там имаше насекоми, но поне чисти, от ония, които пълзят по тялото и го гъделичкат, но не смучат кръв. Но си дадох сметка, че така не можехме да я караме дълго време. В тази къща всичко беше отвратително: не само спането, но и храната. Кончета беше нехайна, мръсна, винаги забързана, винаги занемарена, а кухнята й представляваше една дупка, където тиганите и чиниите бяха замърсени от години. Там никога нямаше вода, нищо не се миеше, готвеше се набързо, както дойдеше. Кончета приготвяше всеки ден едно и също ястие — това, което в Чочария наричат минестрина — тънки филии хляб, поставени в глинен съд и залети с бобена чорба. Това ядене се яде студено, след като хлябът се е напоил добре и се е превърнал в каша. Никога не съм обичала тази минестрина, но у Кончета, отчасти поради мръсотията (в паницата винаги намирах удавена муха или буболечка), отчасти защото не умееше да приготвя добре дори тази толкова проста гозба, от минестрината чак ми се гадеше. И после те я ядяха по селски, без паници, гребяха с лъжицата си, слагаха я в устата си и след това пак я потапяха в кашата.

Ще повярвате ли? Един ден се опитах да й направя бележка, че намирам много умрели мухи между хляба и боба, а тя като кръгла невежа отвърна:

— Яж, яж, голяма работа, какво е в края на краищата една муха? Месо, ни повече, ни по-малко от телешко…

Най-сетне като видях, че Розета не може да яде тия мръсотии свикнах да ходя с Кончета от време на време на пътя, където беше пазарът, преместен тук от града поради постоянните въздушни тревоги и реквизиции на фашистите. На пътя се събираха селянки, които продаваха пресни яйца, плодове, някое парче месо, та дори и риба. Бяха големи скъпчийки и когато някой се пазареше и се мъчеше да смъкне цената, те му отвръщаха:

— Е, добре, ти си яж парите, а аз ще си ям яйцата…

Изобщо и те знаеха, че има глад, че парите във време на глад не служат за нищо и ме скубеха здравата. Но все пак купувах по нещо, а така давах и на семейството на Кончета да яде и парите ми изтичаха като вода, а това беше още една причина за безпокойство.

Мислехме да се махнем, но къде? Веднъж казах на Кончета, че тъй като англичаните все още не идваха, за нас беше по изгодно да стигнем до селото на родителите ми с някоя каруца или дори пеша и там да очакваме края на войната. Тя одобри с въодушевление:

— И как още, добре ще направиш! Човек само у дома си се чувства удобно. Пък и кой може да замести майката? Права си — тук не ти харесва, — има дървеници, минестрината е лоша, а в дома на родителите ти същите дървеници и същата минестрина ще ти сторят чудесни. Защо не? Утре Розарио ще ви откара с каручката, ще си направите и една хубава разходка.

Доволни и доверчиви, ние дочакахме следния ден, в който Розарио трябваше да се завърне не знам откъде. Той се върна, но вместо каруцата с катъра донесе куп лоши новини: германците отвличали мъжете, фашистите арестували всеки, който се осмелявал да се движи по пътя, англичаните бомбардирали, а американците се спускали с парашути. Навсякъде имало глад, оскъдица, бунтове. Скоро англичани и германци щели да започнат голямо сражение, и то точно там, където било родното ми село. При сведения от германското командуване селото било евакуирано, всичките му жители били отведени в концлагера близо до Фрозиноне. Каза още, че никъде шосетата не били сигурни, защото самолетите се спускали ниско, обстрелвали хората с картечници и не преставали, докато не ги видели мъртви; каза, че и планинските пътища не били сигурни, защото гъмжели от бегълци и разбойници, които убивали за нищо. Изобщо за двете ни било по-изгодно да изчакаме идването на англичаните във Фонди, което било вече въпрос на дни, защото съюзническата войска настъпвала и щяла да пристигне не по-късно от седмица. В заключение каза маса лъжи и истини, но така изкусно смесени, че истините правеха да изглеждат верни и лъжите. Вярно беше, че имаше бомбардировки и обстрелвания от самолетите, но не беше вярно, че се очаквало сражение в зоната на родното ми село и ме то било евакуирано. Но ние бяхме изплашени, сами и без други сведения освен неговите и не си дадохме сметка, че всички тия лоши сведения ни ги даваше, за да ни задържи у дома си, та да продължават да печелят от нас. Впрочем времената действително бяха много тежки, а аз имах дъщеря и не смеех да поема отговорността да тръгна на път, та дори с една вероятност срещу сто, да срещна опасностите, за които той ни беше уведомил. Затова реших да отложа заминаването за родното си село, като изчакам във Фонди пристигането на съюзниците.

Но тъй или иначе, налагаше се да напуснем колкото можем по-скоро къщата на Кончета още и за това, че, както вече казах, на това място, откъснато от хората, сред портокаловите градини, можеше да ни се случи всичко, а и с всеки изминал ден синовете на Кончета ми всяваха все по-голям страх. Казах, че бяха мълчаливи, но започнеха ли да говорят, издаваха едни характери, които никак не ми харесваха. Можеха например да кажа ей тъй, като на шега:

— В Албания в едно село стреляха срещу нас и раниха двама от нашите. Но за репресия знаеш ли какво направихме? Тъй като всички мъже бяха избягали, взехме жените, по-хубавите, и ги прекарахме до една… Някои от жените се отдадоха доброволно — курви, те само чакаха да сложат рога на мъжете си, други ги накарахме насила… на някои се изредиха толкова много войници, че след това не можеха да се държат на краката си и изглеждаха като мъртви…

При тия разкази аз оставах изумена, а Кончета се смееше и повтаряше:

— Ех, млади са… На младежите харесват девойки… кръвта на младежите е гореща!

Но по-изумена от мене оставаше Розета, която виждах как пребледнява и се разтреперва. Затова един ден вече не се стърпях и казах:

— Но престанете най-после, така не се говори пред едно момиче!

По добре да бяха протестирали, дори да бяха ме изругали, а те само изгледаха Розета под вежди с черните си святкащи очи, които навяваха страх, докато майка им повтаряше:

— Младежи, то се знае, младежи с гореща кръв. Но ти, Чезира, не бива да се страхуваш за дъщеря си. Синовете ми не биха я докоснали, милиони да им дават. Вие сте на гости, а гостът тук е свят. Тук дъщеря ти е на сигурно място като в църква.

Но от мълчанието на синовете и екзалтацията на майката страхът ми растеше. През това време се бях снабдила от един селянин с един сгъваем нож и го държах в джоба си с парите. Нищо не се знае: ако биха се опитали да сторят нещо, първо трябваше да нападнат мене, а аз се чувствах способна да ги изколя.

Ала онова, което ни убеди окончателно, че трябва да се махнем оттам, беше нещо, което се случи няколко седмици след пристигането ни. Една сутрин аз и Розета, седнали на гумното, ронехме царевица, за да не стоим без работа, когато от към пътеката се зададоха двама мъже. Веднага разбрах кои бяха не само по пушките, преметнати през рамо, но и по черните ризи, които се подаваха под куртките им, но и по това, че Розарио, единият от синовете на Кончета, който ядеше хляб и лук наблизо, щом ги зърна, тутакси изчезна между портокаловите дървета.

— Това са фашисти, ти си мълчи, остави на мене — прошепнах на Розета.

Новите фашисти, тези след 25 юли, ги познавах добре, защото в Рим бях имала с тях вземане-даване.

Те бяха измежду най-дръзките и най-лошите вагабонти, които от интерес навличаха черната риза сега, когато честните хора не искаха да я видят вече, но все пак бяха мъже здравеняци, каквито ги има толкова много в Трастевере и в Понте. Ала тия двамата веднага ги прецених; две отрепки, две плашила, двама нещастника, които сами се страхуваха от собствените си пушки повече, отколкото хората, които искаха да сплашат с тях. Единият от тях беше хром и плешив, със сбръчкано като изсъхнал кестен лице, с тесни рамене, просто да го съжалиш. Очите му бяха хлътнали, носът изострен, брадата — дълга. Другият беше почти джудже, но с голяма глава на професор, с очила, сериозен и дебел.

Кончета, която веднага слезе долу, поздрави първия с един красноречив прякор:

— Какво те носи по тоя край, Шимиоцо?

Шимиоцо, плешивият и слаб фашист, като се полюшваше на крака и удряше с ръка приклада на пушката си, отвърна:

— Стрино Кончета, стрино Кончета, да се разберем. Ти добре знаеш какво търсим, много добре знаеш.

— Честна дума, не те разбирам. Вино ли искаш? Хляб? Хлябът ни е малко, но можем да ти дадем шише вино и някоя и друга сушена смокиня. Селско нещо, то се знае…

— Стрино Кончета, ти си хитра, но този път се натъкна на по-хитър от тебе.

— Какво казваш, Шимиоцо, аз, хитра?

— Да, ти си хитра, мъжът ти е хитър, а двамата ти синове са още по-хитри.

— Моите синове ли? Че кой е виждал синовете ми? Отдавна не съм ги виждала. Те са в Албания. Клетите ми деца, те са в Албания да се бият за краля и за Мусолини, дано бог ги запази живи и здрави.

— Какъв ти крал, какъв ти крал, ние сме република, Кончета.

— Е, тогава да живее Републиката!

— А твоите синове не са в Албания, а тук!

— Тук ли? Ех, да беше вярно!

— Да, тук са. И вчера са ги видели да търгуват на черта борса в Кокуруцо.

— Какво говориш, Шимиоцо? Синовете ми да са тук? Да беше вярно, щях да ги прегърна, щях да зная, че са в безопасност, а то, всяко нощ се скъсвам от плач и страдам повече от Мадоната със седемте страдания…

— Стига! Кажи къде са и — толкова!

— Откъде да зная? Мога да ти дам вино, мога да ти дам сушени смокини, дори и малко царевично брашно, макар че има малко, но как да ти дам синовете си, като ги няма?

— Е, дай засега да опитаме това вино!

И така, те седнаха сред гумното на два стола. Кончета, въодушевена както винаги, отиде да вземе шише вино и две чаши, донесе и панерче сушени смокини. Шимиоцо, който беше възседнал стола като кон, пийна от виното и каза:

— Синовете ти са дезертьори. Знаеш ли, че има декрет за дезертьорите? Ако ги хванем, трябва да ги разстреляме. Такъв е законът.

— Имате право — отвърна весело тя, — дезертьорите трябва да ги разстрелват… мошеници… всички да разстрелят. Но моите синове, Шимиоцо, не са дезертьори.

— А какво са?

— Войници. Воюват за Мусолини, господ да му дари дълъг живот.

— Да, като търгуват на черна борса, нали?

— Искаш ли още вино?

Изобщо, когато не можеше да отговори друго, тя им предлагаше вино, а двамата, които бяха дошли най-вече заради виното, приемаха и пиеха.

Ние с Розета стояхме встрани, седнали на стъпалата на стълбището. Докато пиеше, Шимиоцо непрекъснато разглеждаше Розета, но не като полицай, за да разбере дали е в ред с документите си, а по краката, по гърдите, като мъж, на когото една привлекателна жена е запалила кръвта. Най-после запита Кончета:

— А тия двете кои са?

Тъй като не исках фашистите да разберат, че сме от Рим, вместо Кончета отговорих набързо аз:

— Ние сме братовчедки на Кончета, идваме от Валекорса.

А Кончета въодушевено потвърди:

— Вярно, те са мои братовчедки. Чезира е дъщеря на вуйчо ми. Наша кръв. Дойдоха да живеят при нас, нали знаеш, кръвта вода не става.

Но Шимиоцо не остана убеден. Очевидно беше по-умен, отколкото изглеждаше.

— Не знаех, че имаш роднини във Валекорса. Винаги си ми казвала, че си от Минтурно. А как се казва тази хубава девойка?

— Казва се Розета — отвърнах аз.

Той изпразни чашата, после стана и се приближи до нас.

— Розета, ти ми харесваш. Тъкмо сега имаме нужда от една прислужница горе, на поста, която да посготвя и да ни оправя леглата. Розета, искаш ли да дойдеш с нас?

Като каза това, той протегна ръка и хвана Розета за брадичката. Но аз веднага го ударих по ръката, като казах:

— Дръж ръцете си на място!

Той ме изгледа с широко разтворени очи, преструвайки се на учуден.

— Хей, какво те прихваща?

А той, като свали пушката от рамото си и я насочи срещу мен, отвърна нахално:

— А ти знаеш ли с кого говориш? Горе ръцете!

Съвсем спокойно, като че вместо пушка той бе насочил срещу мене бъркачката за качамак, отстраних леко цевта и му отвърнах презрително:

— Какви ти ръце горе? Да не смяташ, че ще ме уплашиш с пушката си? Знаеш ли за какво ти служи тя? Да пиеш чуждото вино и да лапаш чуждите смокини. Та и слепият ще види, че си пукнал от глад и нищо повече.

Странно, той изведнъж се укроти и като се засмя, каза на другия:

— Заслужава най-малко да бъде застреляна, какво ще кажеш, а?

Но другият тръсна рамене и избъбря нещо като:

— Жени са… не се тревожи.

Тогава Шимиоцо свали пушката си и с тържествен тон заяви:

— Този път ти прощавам, но знай, че си била на косъм от смъртта. Който докосне милиция, чака го куршум!

Това бе лозунг, написан по стените на Рим и във Фонди. Тоя негодник го беше научил от стените.

— Но решено е — добави той, — ще пратиш дъщеря си на поста за прислужница в местността Кокуруцо.

Отвърнах му:

— Ти дъщеря ми има да я сънуваш. Аз нищо няма да ти пратя!

А той се обърна към Кончета и каза:

— Да направим замяна, Кончета. Ние няма да търсим вече синовете ти, които са тук, и ти знаеш, че ако ги потърсим както трябва, непременно ще ги арестуваме. В замяна ти ще ни изпратиш братовчедка си. Разбрахме се, нали?

А тази никаквица Кончета, толкова по-въодушевена, колкото повече предложенията бяха невъзможни и престъпни, отвърна поривисто:

— Разбира се, още утре сутринта Розета ще бъде на поста. Аз ще я доведа. Бъдете спокойни. Розета ще ви готви, ще ви прислужва, ще върши всичко, каквото поискате. Разбира се, утре сутринта ще ви я доведа.

Този път, макар че кръвта ми кипна, замълчах от благоразумие.

Двамата негодници постояха още малко, изпиха още по няколко чаши вино и след това единият с шишето, а другият с панерчето сушени смокини си отидоха по същата пътека, по която бяха дошли.

Щом изчезнаха, веднага казах на Кончета:

— Ти с ума си ли си? Че аз дъщеря си мъртва няма да я пратя да слугува на фашистите!

Не го казах много сърдито, защото всъщност се надявах, че Кончета се беше съгласила само привидно, само да не противоречи на двамата фашисти и да ги изпрати доволни. Но останах поразена, когато разбрах, че Кончета съвсем не бе възмутена, както си мислех.

— Е, в края на краищата няма да я изядат я? — каза тя. — Фашистите, драга моя, имат всичко: вино, бяло брашно, меко, боб. На поста всеки ден ядат юфка и телешко. Там Розета ще живее като царица.

— Какво приказваш? Луда ли си?

— Не казвам нищо, само казвам, че сме във война, а във войната е важно да не се противопоставяш на по-силния. Фашистите са по-силни и трябва да бъдем с тях. Утре може би ще бъдат англичаните и тогава ще слушаме англичаните.

— Но ти не разбра ли, че Розета я искат за друго? Не забеляза ли как оня негодник през цялото време я гледаше в гърдите?

— Голяма работа! И без това с един мъж или с друг все трябва да й дойде редът. Какво ще й стане? Сега е война, а във война жените не бива много да придирят, нито пък да претендират за уважение както в мирно време. И после, драга моя, куче, което лае, не хапе. Аз познавам Шимиоцо. Той мисли главно как да напълни търбуха си.

Изобщо стана ми ясно като бял ден, че тя прие сериозно предложението на Шимиоцо: „Ти ще ми дадеш Розета, а аз ще оставя синовете ти на мира.“ И не мога да кажа, че от нейна гледна точка не беше права. Ако Розета отидеше като слугиня или нещо по-лошо при фашистите, ония двама разбойници, синовете й, можеха да си спят спокойно вкъщи и никой нямаше вече да ги потърси. Но свободата на синовете си тя искаше да заплати с дъщеря ми и аз, която също бях майка, разбрах, че тя от любов към децата си беше способна още на следния ден да извика фашистите и да им даде Розета. Затова нямаше вече смисъл да протестирам, а просто трябваше да бягаме. И така, изведнъж смених тона и казах спокойно:

— Добре, ще си помисля. Вярно е, че Розета при фашистите ще живее, както казваш, като царица, но все пак не би ми се искало…

— Хайде, хайде, приказки… Човек трябва да се нагажда към по-силния. Война е.

— Добре, тази нощ ще решим.

— Помисли си, помисли си. Не е бързо. Аз фашистите ги познавам. Ще кажа, че Розета ще иде при тях след няколко дни. Ще почакат. А ти няма да имаш вече нужда от нищо. Фашистите имат всичко: зехтин, вино, свинско, брашно… При тях само се яде и пие. Ще напълнеете, ще бъдете добре.

— Разбира се, разбира се!

— Провидението ги изпрати тия фашисти, Чезира, защото, да си призная, вече не можех да ви държа у нас. Вярно е, че плащаш, но в тия гладни години храната струва повече от парите. И освен това синовете ми не могат да продължават вечно тоя живот, непрекъснато да бягат, като цигани. Сега ще живеят спокойно, ще спят в мир и ще работят. Да, просто провидението ги изпрати тия фашисти!

С една дума, тя беше решила да пожертвува Розета. А аз от своя страна бях решила още същата нощ да се махнем оттам.

Ядохме, както обикновено, четиримата — Кончета, Винченцо и ние двете, защото синовете вече бяха във Фонди. Щом се прибрахме в плевнята, казах на Розета:

— Не смятай, че съм съгласна с Кончета. Преструвах се, защото от такива хора всичко може да се очаква. Сега ще си приготвим куфарите и призори ще се махнем оттук.

— Но къде ще идем, мамо? — попита тя разплакана.

— Ще се махнем от тая къща на престъпници. Ще отидем, където можем.

— Но къде?

За това бягство аз си бях мислила много пъти и си имах план. Казах й:

— При дядо ти и баба ти сега е невъзможно да идем, защото селото им било евакуирано и кой знае къде са отишли. Но най-напред ще идем при Томазино, той е добър човек, ще му поискаме съвет. Много пъти ми е казвал, че брат му живее в планината и там поминува добре с цялото си семейство. Така ще може да ни упъти. Не се страхувай. Майка ти е с тебе и те обича, имаме и пари, които са най-добрият приятел и единствените, на които може да се разчита. Ще намерим къде да идем.

С две думи, успокоих я между другото и с това, че Розета познаваше Томазино, доведен брат на Феста, собственик на земята, която Винченцо обработваше. Томазино беше търговец, който, макар и много страхлив, от любов към черната борса не можа да се реши да иде при своите в планината. Търгуваше с всичко по малко. Живееше в една къщичка на края на полето, в подножието на планината, и припечелваше добре, макар че излагаше на опасност живота си. Търгуваше при грохота на бомбардировките и картечните обстрелвания, сред насилията на фашистите и реквизициите на германците. Но за пари и страхливите стават смели. Томазино беше един от тях.

И така, на светлината на свещта прибрахме в куфарите малкото неща, които бяхме извадили след пристигането си. После, тъй както си бяхме облечени, легнахме в сеното и сме спали около четири часа. Розета наистина би спала и повече, защото беше млада и спеше дълбоко, така че можеше да дойде от село духовата музика да й свири до самите уши и тя пак нямаше да се събуди. Но аз, като по-стара от нея, спях леко, а откакто бяхме избягали, от грижи и от нерви, спях малко. Така че щом петлите пропяха, макар че беше още нощ, но зората наближаваше и петлите я усещаха и се чуха отначало слабо в дъното на равнината, после по-наблизо и накрая до нас — в кокошарника на Винченцо, станах от леглото и започнах да разтърсвам Розета. Казвам започнах, защото тя не искаше да се събуди, като в полусън питаше плачливо: „Какво има? Какво има?“, сякаш беше забравила, че сме в къщата на Кончета и си мислеше, че сме в Рим, у дома си, където не ставаме никога преди седем.

Най-сетне се събуди и започна да се оплаква, а аз й казах:

— Да не предпочиташ да спиш до обяд и да те събуди някой черноризец?

Преди да излезем, подадох глава от вратата и погледнах към хармана. По земята личаха разпръснати за сушене смокини, един стол, на който Кончета беше забравило панерче с царевица, видях розовата и олющена стена на къщата, но нямаше никой. Тогава сложих куфарите на моя и на Розетиния сарък, както при идването ни от Монте Сан Бияджо, и така излязохме от колибата и забързахме по пътеката между портокаловите дървета.

Знаех накъде трябваше да вървим и щом излязохме от портокаловата градина на главния път, поех по посока към планината, на север от равнината на Фонди. Току-що се беше зазорило и аз си спомних за оная зора, когато избягах от Рим, и си помислих: „Кой знае още колко такива зори ще видя, докато се върна у дома.“

Сив, измамлив въздух трептеше над полето, небето беше белезникаво, с по някоя жълта звезда тук-там, сякаш не се раждаше денят, а втора нощ, по-малко черна от първата. По тъжните и неподвижни дървета, както и по чакъла, студен под босите ми крака, беше паднала роса. Тишината не беше вече нощна, а изпълнена със сухи изскърцвания, пърхане на криле и шумолене. Полето се приближаваше бавно. Вървях пред Розета и гледах планините, извисяващи се наоколо до небето, голи, тук-там с по някой храст, сякаш бяха пусти. Но аз съм планинка и зная, че веднъж стигнем в ли тия планини, ще намерим ниви, гори, храсти, колиби, къщурки, селяни и евакуирани. И си мислех, че на тези планини щяха да ни се случат още много неща и си пожелавах да бъдат добри и да намеря там добри хора, а не престъпници като Кончета и семейството й. Най-вече си пожелавах да останем там кратко време, англичаните да дойдат по-скоро и аз да мога да се върна в Рим, в апартамента и бакалницата си. През това време слънцето се беше вдигнало едва от ръба на планините и върховете наоколо започваха да розовеят. Нямаше вече звезди на небосклона, който стана бледосин. После слънцето блесна отведнъж, блестящо като злато в дъното на маслинените гори, между сивите клони, и неговите лъчи се плъзваха по пътя. Макар още слабо, усетих, че чакълът под краката ми не е вече тъй студен. Зарадвана от слънцето, казах на Розета:

— Кой би казал, че е война? Тук на полето човек не би помислил, че има война.

Розета дори нема време да ми отговори, защото откъм морето изскочи един самолет със страхотна бързина. Отначало чух шума му, който се засилваше, и след това го видях, че се спуска върху нас. Едва успях да грабна Розета за ръката и да се хвърля с нея отвъд канавката в една царевична нива, където паднахме по корем между стеблата, и самолетът мина много ниско над шосето с оглушаващ рев, гневен и зъл, сякаш ни се заканваше. Като стигна на далечния ъгъл на шосето, той се изви, издигна се изведнъж над една алея тополи и след това се отдалечи, като летеше по дължината на планините, но на половината им височина, и приличаше на муха, която лети на слънце. Аз лежах по корем, притиснала до себе си Розета, но гледах на шосето, където бе останал малкия куфар, който Розета бе изпуснала, когато я бях дръпнала за ръка. Забелязах, че когато самолетът летеше над шосето, от чакъла се надигнаха малки облачета прах, които бягаха по посока на планината заедно със самолета. Щом шумът стихна съвсем, излязох от нивата, отидох да погледна и видях, че куфарът е надупчен от много куршуми и че на пътя имаше много куршуми, дълги колкото кутрето ми. Нямаше съмнение: самолетът беше целил нас, защото на шосето бяхме само ние. „Да пукнеш“ — помислих си и в гърдите ми се надигна ужасна омраза към войната. Авиаторът не ни познаваше, може би бе някой добър младеж на възрастта на Розета и само защото имаше война, се опита да ни убие, ей тъй, за удоволствие, като ловец, който е тръгнал на разходка с кучето си из гората и стреля наслуки в някое дърво, като си мисли: „Все нещо ще убия, било то врабче…“

Да, ние бяхме наистина две врабчета, взети на прицел — от някакъв безделник ловец, който, ако ги убиеше, щеше да ги остави там, където са паднали, защото и без това няма да му послужат за нищо.

Когато поехме отново по пътя, Розета каза:

— Мамо, а ти казваше, че на полето нямало война, пък този летец се опита да ни убие.

— Дъще — отвърнах й аз, — сбъркала съм. Войната е навсякъде — както в града, така и на полето!