Тъй започна животът ни в Сант Еуфемия, както се наричаше онази местност. Започна, сякаш щеше да трае временно, а ни се наложи да останем там не две седмици, а цели девет месеца.

Сутрин спяхме, колкото се може повече, защото нямахме никаква работа и бяхме изнемощели от лишенията и глада, преживени в Рим. Така през първите седмици ни се събираха понякога по дванадесет и четиринадесет часа непрекъснат сън. Лягахме си рано, събуждахме се в зори и после пак заспивахме, докато настъпи пълен ден. Достатъчно бе само да се обърнем с лице към стената на мачерата, с гръб към светлината, проникваща от прозорчето, за да се унесем отново и да спим до късно. Никога през целия си живот не съм спала толкова много и никога сънят ми не е бил толкова крепък, здрав и ободряващ, сладък като домашен хляб, както тогава. Това бе сън без сънища, истински, отморяващ, който с всеки изминал ден връщаше силите, загубени в Рим и в дните на престоя ни у Кончета. И този толкова здрав и дълбок сън ни действуваше наистина добре, защото само за една седмица двете с Розета се преобразихме. Очите ни си отпочинаха, сенките под тях изчезнаха, страните ни се закръглиха, кожата на лицата ни се опъна и заглади, с една дума, ободрихме се и мислите ни станаха по-ясни. Когато спях, имах чувството, че земята, на която се бях родила и която сега отново ме бе приютила в пазвите си, ми приливаше своята сила, както става с изкоренените дървета — ако ги посадиш отново, те се възземат и пускат нови листа и цвят. Ех, да, ние не приличаме на хора, а на растения или по-точно ние сме по-скоро растения, отколкото хора, а цялата ни сила произтича от земята, където сме се родили. Ако я напуснем, не сме вече нито растения, нито хора, а някакви леки дрипи, които животът може да отвее нанякъде според посоката на вятъра и обстоятелствата.

Спяхме толкова много и с такова удоволствие, че всички тежести на живота ни там горе в планината изглеждаха по-леки и ги посрещахме весело или почти не ги забелязвахме, подобно на добре хранен и отпочинал катър, който изкачва по стръмнината на един дъх цяла каруца и пристигнал на върха, все още има сили да продължи с нормален ход, сякаш нищо не е било.

И все пак, както вече казах, там горе, животът беше суров, което веднага почувствувахме. Трудностите започваха още от сутринта. Трябваше да слезем от леглото много внимателно, като гледахме да не си изцапаме краката в калта на пода. За тази цел аз наредих пред леглото няколко плочи, защото особено в дъждовните дни подът се превръщаше в езеро. След това трябваше да вадим вода от кладенеца, който се намираше точно срещу нашата къщичка. През есента това не представляваше никаква трудност, но с настъпването на зимата, тъй като местността бе на почти хиляда метра височина, водата в дъното на кладенеца замръзваше. Така всяка заран, когато пусках кофата, ръцете ми се вкочаняваха, а и самата вода беше толкова ледена, че пресичаше дъха. Аз съм зиморничава и затова само си измивах ръцете. Но Розета, която предпочиташе студена вода пред мръсотията, се събличаше гола и права по средата на стаичката, изсипваше върху си цялата кофа с ледена вода. Моята Розета беше толкова силна и здрава, че водата се плъзгаше по тялото й, сякаш кожата й бе намазана с мазнина, и по нея оставаха само леки капки по гърдите, рамената, по корема и под кръста. След тоалета излизахме и започваха мъките по готвенето. През есента, докато времето се задържаше все още хубаво, всичко вървеше добре. Трудностите започваха с настъпването на зимата. Трябваше под дъжда да ходим в храсталака, да режем градински нож съчки и клонки. Връщахме се в колибата и започвахме да разпалваме огъня. Суровите и мокри дърва не се запалваха, пръчките изпускаха гъст и чер дим и бивахме принудени да навеждаме глави до земята, с лице, опряно в калния под и пръстта, за да духаме, докато огънят се подеме. Изкалвахме се целите, на очите ни лютеше непрекъснато и те сълзяха. И всичко това, за да стоплим котленце с фасул или за да си изпържим по едно яйце в тиганчето. Хранехме се като селяните, т. е. веднъж в единадесет часа, много леко, и втори път към седем часа — това беше истинският обяд. Сутрин хапвахме малко качамак със сос от наденица, задоволявахме се с малко лук и къшей хляб или пък с шепа рошкови.

Всяка вечер ядяхме минестрината, която вече описах, и по някое късче месо, почти винаги козе, в трите му разновидности: от женска коза, от козел или от пръч. Сутрин, като закусехме добре, нямахме какво друго да вършим, освен да чакаме вечерта. Ако времето биваше хубаво, излизахме на разходка. Обикаляхме планината, следвайки пътечката нагоре по мачерата, докато стигнехме до гората. Там си избирахме хубаво сенчесто място под някое дърво, изтягахме се на тревата пред красивия пейзаж и оставахме така целия ден. Но когато настъпи лошото време, а онази зима трая няколко месеца, оставахме в стаичката си, аз седнала на леглото, Розета на стола, без да вършим нещо, Докато Луиза, както обикновено, тъчеше на стана с оглушителен шум, за който говорих вече. Тия часове, които прекарах в стаичката през лошите дни, ще ги помня, докато съм жива. Дъждът валеше силен и напоителен, аз го слушах как трополи по керемидите на покрива и как се стича надолу по водосточната тръба, преди да слезе и се влее в кладенеца. За да пестим маслото, което ни липсваше, стояхме на тъмно в стаичката с единствената светлина на прозорчето, замъглено от дъжда, което по-скоро приличаше на дупка за котки — толкова беше малко. Мълчахме, защото нямахме куража да говорим все за едни и същи неща, които впрочем бяха само две: глада и пристигането на англичаните. Така часовете протичаха мълчаливо и аз загубих чувство за време. Не знаех дори кой месец и кой ден сме, струваше ми се, че съм оглупяла, защото не разсъждавах вече от деня, в който нямаше за какво да мисля. Понякога ми се струваше, че ще обезумея и ако не беше Розета, на която като майка трябваше да давам пример, не знам какво бих сторила — щях да изскоча навън, крещейки, или пък щях да наплескам Луиза, която сякаш умишлено се стараеше да ни оглуши с монотонния шум на стана си и от чието лице никога не слизаше подигравателната усмивка, като че ли искаше да ни каже: „Такъв е нашият селски живот… сега и вие ще живеете като нас, вие госпожите от Рим… какво ще кажете, а? Харесва ли ви?“

Друго нещо, което ме докарваше до безумие, бе теснотията на мястото, в което бяхме принудени да живеем, особено ако то се сравнеше с просторния пейзаж на Фонди.

От Сант Еуфемия прекрасно виждахме цялата долина на Фонди, осеяна с тъмни портокалови гори и бели къщурки, после вдясно, към Сперлонга, ивицата море. Знаехме, че сред това море се намира остров Понца, който понякога, при ясно време, се виждаше, и знаехме, че англичаните бяха там, в Понца, т. е. че там беше свободата.

Между временно, въпреки простора на пейзажа, продължавахме да живеем, да се движим и очакваме в тази дълга тясна ивица облагородена земя — мачерата, толкова стръмна, че само на четири крачки от нас имаше опасност да паднеш на следващата мачера, подобна на горната. Изобщо стояхме си там горе като птици, събрани накуп върху някой клон по време на наводнение, които очакват удобния момент да отлетят към сухи места. Но този момент все не идваше.

След като ни покани в първия ден на нашето пристигане, семейство Феста ни покани още няколко пъти, но все по-студено и накрая изобщо престана да ни кани, защото, както каза Филипо, и той имал семейство и понеже се касаело за храна, трябвало преди всичко да се грижи за семейството си. За щастие няколко дни след нашето пристигане дойде от долината Томазино, дърпайки за поводите едно магаре, натоварено с много пакети и куфари. Това бяха нашите провизии, събрани оттук-оттам в долината на Фонди, по списъка, който бяхме изготвили заедно с него. Който не е изпадал в подобно положение, да притежава пари, а те практически да не струват нищо, да се чувствувам чужденец сред чужденци, да се намира на върха на една планина, и който не е изпитвал какво значи липса на храна през време на война, никога не ще може да разбере радостта, с която посрещнахме Томазино. Това са чувства, които човек трудно може да обясни и опише. Обикновено хората живеят в градовете, където магазините са препълнени със стока и при това за всяко нещо има добре снабдени магазини. Илюзията от пълните магазини кара хората да считат, че това е съвсем естествено явление, както смяната на сезоните, както дъждът, слънцето, нощта и денят. Но всичко това са приказки: храната може да изчезне изведнъж, както стана действителност същата година. Тогава всички милиони на света не могат да стигнат, за да си купиш парче хляб. А без хляб се умира.

И тъй Томазино пристигна, дърпайки за яздите магарето, толкова уморен, че едва се крепеше на краката си, и ми заяви:

— Комшийке, тук има храна за около шест месеца — и ми я предаде, проверявайки всяко нещо по списъка на жълтата хартия. Списъка помня и го прилагам тук, за да дам малка представа за това, какъв бе животът на хората през 1943 година. И така, нашият живот, моят и на Розета, зависеше от един чувал с петдесет килограма бяло брашно за хляб и макарони, друг, по-малък, с царевично брашно за качамак, едно чувалче около двадесет килограма боб от най-лошо качество, няколко килограма нахут, грах, леща, петдесет килограма портокали, буркан с два килограма мас и около два килограма наденици. Освен това Томазино беше изкачил на гърба си торба сушени плодове: смокини, орехи, бадеми и значително количество рошкови, които обикновено даваме на конете. Но както отбелязах, сега вече рошковите бяха хубави и за нас. Складирахме всичко в стаичката, по-голямата част под леглото. После направихме сметката с Томазино и тогава разбрах, че само за една седмица цените се бяха повишили с почти тридесет на сто. Някой би помислил, че Томазино ги е повишил, защото за пари той би подправил дори документ, но аз съм търговка, и когато той ми съобщи, че цените са повишени, му повярвах, защото знаех от опит, че това не може да бъде лъжа и че положението продължаваше да бъде все тъй сериозно или с други думи, отмъкваха храните ни и плашеха народа, като му пречеха да работи. При това положение цените щяха да се повишават. Така е през време на глад: всеки ден някой продукт изчезва от пазара, всеки ден числото на хората на пазара, които имат пари, намалява, докато накрая може да се случи никой вече да не продава и да не купува с пари или без пари, а от глад се умира. И тъй, повярвах на Томазино, че цените са се повишили, и му платих, без да ги оспорвам още и затова, защото знаех, човек като него, толкова алчен за пари, та да се излага на опасностите на войната само и само да спечели нещо, в дни като тези е цяло съкровище и трябва да се държа добре с него. Не само че му платих веднага, но при даване на парите му показах пачките с банкноти от по хиляда, които носех в джоба под полата си. А той, като видя парите, вторачи очи като ястреб на кокошка и на един дъх заяви, че ние двамата с него сме хора, създадени, за да се разбират, и винаги, когато поискам, той ще ми намира храна, но всякога на текущи цени, нито стотинка повече, ни по-малко. При този случай се уверих също още веднъж какво зачитане могат да осигурят парите или в случая — провизиите.

В последните дни семейство Феста, като видя, че нашите продукти още не пристигат и че ние за храна разчитаме на Париде, който, макар и не присърце, ни позволяваше да се храним със семейството му, естествено срещу заплащане, започнаха да ни отбягват и щом настъпеше време за ядене, се измъкваха незабелязано, почти срамувайки се. Но когато пристигна Томазино с магаренцето си, трябваше да видите как изведнъж държането им коренно се промени. Те буквално дойдоха да разгледат провизиите ни и Филипо откровено заяви, защото към мен се отнасяше с известна симпатия, не чак такава, че да ми дава храна, но достатъчна, за да е доволен, че и ние си имаме вече.

— Чезира, — каза той, — ти и аз тук горе сме единствени, които можем да гледаме спокойно на бъдещето, защото единствени имаме пари.

При тези негови думи синът му Микеле се намръщи повече от обикновено и запита през зъби:

— Ти съвсем ли си сигурен в това?

Бащата избухна в смях и го потупа по рамото с ръка:

— Сигурен ли?… Това е единственото нещо, в което съм сигурен… знаеш ли, че парите са най-добрите ни приятели, най-верните и най-неизменните, когато човек ги има?

Аз слушах, без да кажа нещо. Но в себе си мислех, че това не е напълно вярно: същия този ден тези „верни приятели“ ми бяха изиграли лоша шега да се обезценят с тридесет на сто. И днес, когато за сто лири може да се купи един хляб, докато за толкова пари преди войната човек преживяваше половин месец, мога смело да твърдя, че през време на война не съществуват нито верни приятели, нито хора, нито пари — нищо. Войната обърква всичко и заедно с видимите неща унищожава много други, които не можем да видим, но които съществуват.

Нашият нормален живот в Сант Еуфемия започна в деня, в който пристигнаха продуктите ни. Спяхме, обличахме се, събирахме съчки и дърва за огъня, запалвахме го в колибата, правехме разходки с други евакуирани, хранехме се, пак се разхождахме, готвехме и се хранехме втори път и накрая, за да пестим маслото, лягахме с кокошките. Времето тогава беше хубаво, меко и спокойно. Нямаше ветрове и облаци — една прекрасна есен. Наоколо горите, обагрени в червени и жълти тонове на есента, бяха чудно хубави. Всички казваха, че това време било идеално за съюзниците, за да настъпят бързо и да стигнат поне до Рим. Всички се тревожеха, че не го правят и че чакат някъде там в Неапол или малко по-горе. Това всъщност бяха общите разговори в Сант Еуфемия или по-скоро единствената тема за разговор. Говореше се само за съюзниците: кога ще дойдат, защо се бавят, и то от страна на евакуираните, защото на тях им се искаше да се върнат по-скоро във Фонди и да започнат нормален живот. Селяните, обратно, говореха много малко, първо, защото войната за тях бе добра сделка поради това, че бяха дали под наем къщите си и че извличаха още малко други, макар и дребни печалби от евакуираните и отчасти, защото водеха същия живот като в мирни дни и с пристигането на съюзниците положението им нямаше да се промени почти с нищо.

Самата аз говорех много за съюзниците. Говорех, когато се разхождахме надлъж по мачерата, когато се любувах на пейзажа на Фонди и на тъй далечното лазурно море, говорех и вечер в колибата на Париде в полумрака, сред дима, който караше очите ни да сълзят, и пред полузагасналия огън, та дори и в леглото, прегърнала Розета, преди да заспим. Говорех толкова много, че постепенно съюзниците се превърнаха за мен в нещо като местни светци, които едва ли не опрощават, носят дъжд, хубаво време, които хората ту благославят, ту хулят, но от които все очакват по нещо. От тях всички очакваха чудеса, както от светците, и всеки бе уверен, че със самото им пристигане животът не само щеше да поеме своя нормален ход, но щеше да стане и по-добър. Трябваше да чуете Филипо, Имах чувството, че той си представя съюзническите войски като безкрайна колона от камиони, пълни с всички земни блага, и покатерени на тях войници, които раздават безплатно всички тия блага на нас, италианците. При това той бе зрял мъж, търговец и претендираше да се числи към категорията на най-хитрите, докато според него съюзниците едва ли не бяха глупци, които щяха да направят благодеяние на нас, италианците, макар че им бяхме обявили война, избили чедата им и ги бяхме принудили да пропилеят толкова пари за тая война.

Сигурни сведения за пристигането на тия благословени съюзници достигаха до нас, но те бяха твърде оскъдни или по-скоро — никакви. От долината идеше например Томазино, но тъй като се интересуваше само от черната борса и парите, мъчно можехме да имаме от него новини, от които да извадим някои заключения. Имаше случаи, когато в Сант Еуфемия се качваше някой селянин, но и той ни разказваше съвсем неправоверни неща. Понякога идваха младежи от Понтекорво с раници на гръб да продават тютюн и сол, две неща, които най-много липсваха. Тютюнът им беше на листа, влажен и горчив и евакуираните го режеха на ситно и си свиваха цигари от вестник, а солта беше от най-долно качество, от онази, която се дава на добитъка. Тези младежи донасяха по някоя новина, но щом разсъдехме над нея, новината заприличваше на солта им — тежеше двойно поради водата, която съдържаше. Новините им обикновено биваха примесени с толкова измислици, че тежаха и изглеждаха верни, но на светлината на разсъдъка измислиците се изпаряваха и оставаше много малко истина. Разказваха например, че се водело голямо сражение, едни обаче твърдяха — на север от Неапол, около Казерта, други — при Касино, а трети — съвсем близо до Итри. Всичко това бяха лъжи. Всъщност младежите се стараеха преди всичко да продадат солта и тютюна си, а колкото до новините — стремяха се да разказват това, което смятаха, че ще зарадва разпитващите.

Единственото събитие в онези първи дни, което ни напомни за войната, бяха една заран някакви експлозии откъм морето, там, дето се намира Сперлонга. Експлозиите се чуваха ясно. Една жена, която се качи при нас, за да донесе портокали, каза, че германците вдигали във въздуха насипите на блатата и отводнителните канали, за да забавят настъплението на англичаните. Така твърде скоро тези земи, които бяха спасени за хората, щяха да бъдат наводнени и онези нещастници, които се бяха трудили цял живот да обработват нивите си, щяха да бъдат разорени, тъй като, то се знае, водата разрушава културите и са необходими години след това, за да се оттегли и земята да стане пак годна за обработка. Експлозиите следваха една след друга като изстрели на ракети при народно увеселение. Те предизвикваха у мен странно впечатление, защото у тях имаше нещо действително празнично, а аз знаех, че означаваха мизерия, глад и отчаяние за онези, които живееха в пресушените земи.

Денят беше прекрасен — тих есенен ден, с ясно, безоблачно, синьо и ведро небе. Прекрасно беше да се съзерцава плодородната и зелена равнина на Фонди, достигаща до леката като пара ивица на морето. Като слушах взривовете и се любувах на тази гледка, още веднъж помислих, че хората са тръгнали по един път, а природата по друг и че често пъти природата ни се разкрива чрез гръмотевици, бури и дъжд, а хората живеят щастливо по домовете си, а друг път, когато тя, природата, се усмихва и ти се струва, че сякаш обещава блаженство, хората губят всякаква надежда и призовават смъртта.

Така изминаха още няколко дни. Новините за войната бяха все тъй несигурни, а хората, които идваха в Сант Еуфемия от долината, казваха, че голяма английска армия поела към Рим. Но изглежда, че тази английска войска се движеше с костенурски ход, защото дори пеша да се бе придвижвала и да спираше да се отпочива, досега англичаните трябваше отдавна да са стигнали. А от тях и помен нямаше. Като не можех вече да понасям да говорят за англичаните и тяхното идване, за изобилието, което щели да ни донесат, аз се стараех да се занимавам с друго, например да плета фланели. Купила бях от Париде известно количество прежда, като имах предвид, че вероятно щеше да ни се наложи да останем още дълго време горе, че студовете щяха да настъпят, а ние двете с Розета нямаше с какво да се облечем. Преждата беше дебела и тъмна и миришеше на тор, тя бе от малкото овце на Париде, които той всяка година стрижеше и след това жените, по най-първобитен начин, предяха с хурка и вретено и приготвяха чорапи и фланели. Там горе впрочем всичко вървеше както по времето, когато бабите са прели.

Семейството на Париде имаше не само необходимото за храна, но и за облекло като лен, вълна, гьон и пр., които, както вече казах, сами си произвеждаха, защото иначе щяха да ходят голи и боси. Сами обработваха лена, имаха овце за вълна и употребяваха кравишки кожи за цървули и кожуси. След като изпридаха вълната и лена, тъчаха ги на стана в нашата стаичка. Тъчаха ту Луиза, ту сестра й, ту снахата на Париде. Трябва да отбележа, че и трите не ги биваше за нищо и въпреки всичкия им труд с вретено, чекрък и стан те не умееха да работят майсторски. Платовете, които изтъкаваха, после боядисваха с много лоши бои. След това ги крояха и ушиваха от тях панталони и къси палта. Никога не бях виждала по-лошо скроени дрехи, сякаш ги режеха не с ножица, а с брадва, но минаваше една седмица и дрехите се пробиваха на колената и лактите и ставаше нужда да им слагат кръпки. Така, само петнадесет дни след като си честитяха новите дрехи, цялото семейство тръгваше закърпено и парцаливо. Наистина те сами си извършваха всичко, без да купуват каквото и да било, но го правеха много лошо и на бърза ръка. Когато споделих своите наблюдения с Микеле, сина на Филипо, той ми отвърна сериозно, като поклати глава.

— Кой работи ръчно във века на машините? Само бедняци като тия, само селяните на изостанала, нещастна страна, каквато е Италия.

От тези думи обаче не бива да се мисли, че Микеле презираше селяните, напротив, само че той винаги се изразяваше по този начин и в словата му звучеше острота, говореше със суров тон, не допускаше никакви възражения, но в същото време, и това най-много ме учудваше, изказваше тези истини естествено, като че бяха неоспорими, така, както някой друг би казал, че слънцето свети или че вали дъжд.

Микеле беше особен младеж и тъй като по-късно станахме приятели и аз се привързах към него като към син, иска ми се да го опиша ако не за друго, то поне за да си го представя за последен път. Не беше много висок, по-скоро нисък, широкоплещест и сякаш прегърбен, с голяма глава и много високо чело. Носеше очила и се държеше спокойно, гордо, с чувство на независим човек, когото никой не би могъл да смути или превие. Беше много учен и както ми каза баща му, същата тази година щял да се дипломира или се бил вече дипломирал в университета, не си спомням добре. Беше на около двадесет и пет години, но поради очилата и държанието си изглеждаше поне на тридесет. Най-необикновеното у него беше обаче характерът му, различен от характера на евакуираните и от този на всички хора, които съм познавала дотогава. Както вече казах, той се изразяваше с абсолютна увереност на човек, убеден, че е единственият, който познава и говори истината. От тази негова самоувереност произхождаше според мен и това любопитно нещо, което вече забелязах: макар че говореше сурови и остри неща, той никога не се гордееше, а, напротив, казваше ги съвсем спокойно и смислено, и, може да се каже, сякаш случайно, като че ли те се отнасяха за известни неща, с които от дълго време сме били съгласни. А то съвсем не беше така, поне що се касаеше до мен лично. Като го слушах например да говори за фашизма и за фашистите, винаги изпитвах чувство за недоумение. Това бе така, защото тогава в продължение на двадесет години, от момента, когато бях започнала да разсъждавам, никога не бях чула да се каже нещо лошо за правителството, макар че от време на време например за какво да протестирам, най-вече ако се отнасяше до бакалницата ми. Но може би заради това, че никога не бях се занимавала с политика, считах, че щом в края на краищата вестниците одобряват правителството, то те трябва да имат сериозни причини за това и не на нас, простите хора, се пада да съдим за някои неща, които не разбираме и не познаваме. Но ето че Микеле отричаше всичко и онова, което вестниците наричаха бяло, той отсичаше, че е черно, твърдеше, че за тези двадесет години не било направено нищо хубаво и че всичко, извършено в Италия през последните двадесет години, било погрешно. Изобщо Микеле считаше, че Мусолини, министрите му и всички големци, както и всички хора с известно положение, били бандити, точно тъй ги наричаше: бандити. Аз оставах с отворена уста пред тези негови твърдения, изказани с такава увереност, пренебрежение и спокойствие. Винаги бях слушала да казват, че Мусолини бил поне гений, че министрите му, без преувеличение, били големи хора, че федералните секретари, съвсем скромно оценени, били добри, интелигентни и порядъчни, а и всички останали по-нисши чинове били все хора, на които можело да се вярва сляпо. А ето че Микеле, както казват старите, ми объркваше главата из един път, наричайки всички, без изключение — бандити. Питах се по какъв начин е достигнал до тези заключения и мисли, защото явно това не бяха неща, които е започнал да мисли, както мнозина в Италия, от момента, в който войната тръгне зле. Както вече отбелязах, бих казала, че тези неща той ги е измислил така непринудено още от рождение, както непринудено други деца назовават със собствените им имена дръвчетата, животните, хората. Чисто и просто явно бе, че той изпитваше някакво старо, непоносимо, напластено недоверие към всички и към всичко. Тъкмо това бе много учудващо, защото Микеле бе само на двадесет и пет години и, тъй да се каже, не бе познавал нищо друго освен фашизма. Израснал беше и възпитан от фашистите и бе логично, ако възпитанието важи за нещо, би трябвало и той самият да бъде фашист или поне като мнозина сега — един от ония, които критикуват фашизма с половин уста, неуверено. А беше обратното. Въпреки фашисткото възпитание Микеле беше върл противник на фашизма. И аз не можех да не си помисля, че в неговото възпитание нещо не бе в ред, защото иначе той не би говорил подобни неща.

Някой ще си помисли, че за да говори така Микеле има кой знае какъв опит и естествено, ако е преживял нещо лошо, а това може да се случи и при най-добрите правителства, че е бил подведен да вижда всичко в черно и погрешно. Но не беше така. Тъй като често бяхме с него, аз се убедих, че той не притежава никакъв опит или ако имаше такъв, то той бе съвършено малък и незначителен, присъщ за всички младежи на неговата възраст. Израсъл във Фонди със семейството си, той получил първоначалното си образование като всички други деца на неговата възраст. После станал балила и след това авангардист. По-късно се записал в университета в Рим, там учил и живял няколко години в дома на своя вуйчо — съдия. Това бе всичко. Никой не бе излизал извън Италия, в чужбина. От Италия познаваше освен Фонди и Рим, само големите градове. Изобщо нищо изключително не бе преживял или ако е имал някое преживяване, то е било само в главата му, не в живота. Например по отношение на жените според мен нямаше никакъв опит, не познаваше и любовта, която на много младежи, по липса на друг опит, отваряха очите за живота. Самият той много пъти ни бе казвал, че нито веднъж не се е влюбвал и не е бил сгоден, че никога не е ухажвал жена. Най-много, доколкото разбрах, е ходил при някоя лека жена, както всички младежи на негова възраст, които нямат много пари, нито познанства. Така дойдох до убеждението, че всичките си убеждения бе придобил почти несъзнателно, може би само от любов към противоречието. В течение на цели двадесет години фашистите се раздираха да обявяват Мусолини за гений и министрите му за големи хора, а Микеле, щом започнеше да разсъждава — както в природата растението пуща клони от страната, където грее слънце, — беше започнал да мисли обратното на онова, което фашистите проповядваха. Зная, това са твърде загадъчни неща и аз, невежата, не претендирам да ги разбирам и обяснявам, но често пъти от наблюдение например на деца съм виждала, че те обикновено вършат обратното на онова, което ги карат да вършат или вършат родителите, не защото разбират дали родителите им грешат, или не, а поради единствената причина, че са деца и че родителите са родители, и малките искат да си имат свой собствен живот, построен по техному, както и родителите им някога са имали свой.

Считам, че и случаят с Микеле беше такъв. Той бе възпитан от фашистите, за да стане фашист, но поради единствения факт, че бе живо същество и искаше да живее свой собствен живот, беше станал антифашист.

В онези първи дни Микеле започна да прекарва с нас целия ден. Не зная какво го притегляше, защото ние двете бяхме съвсем обикновени жени, не много различни от майка му и сестра му, а освен това, както ще разкажа по-нататък, Розета не го привличаше особено. Вероятно ни предпочиташе пред семейството си и пред другите евакуирани, защото бяхме от Рим и не говорехме на диалект, не се занимавахме както другите с клюките на Фонди, които не само не го интересуваха, а и нещо повече, дразнеха го. Въобще идваше при нас още сутринта много рано, когато едва-що бяхме станали, и оставаше чак до обяда, с една дума, прекарваше с нас почти целия ден. И сега още ми се струва, че го виждам как влиза в стаичката ни, където стояхме и бездействувахме, аз на леглото, а Розета на стола, и пита весело:

— Какво ще кажете, да направим ли една хубава разходка?

Приемахме, въпреки че тези негови „хубави разходки“ бяха винаги едни и същи. Или поемахме нагоре по мачерата, около планината, като вървяхме по равното сред самата планина и можехме да навлезем в близката равнина, съвършено същата като тази на Сант Еуфемия, или се изкачвахме по прохода, през каменоломните и през дъбовите гори, или пък се спущахме надолу по различни посоки към долината. За да не се изморяваме много, почти винаги избирахме най-гладкия път, като следвахме мачерата и достигахме до един от върховете на левия скат на планината, който се извисяваше отвесно над дола. Там имаше едно огромно старо рошково дърво, заобиколено от слънчева поляна, а по земята тук-таме се виждаше пухкав мъх, който често ни служеше за възглавница. Сядахме почти на самия край на шипообразния връх, недалеч от една синя скала, и оттам се любувахме на пейзажа на Фонди. На това място оставахме с часове.

А какво правехме?

Сега, когато си припомня за това, трудно мога да кажа. Понякога Микеле и Розета бродеха из гората, беряха диви циклами с яркорозови коронки сред тъмнозелени листа, които цъфтяха в изобилие през този сезон навсякъде, където имаше влага и мъх. Тя набираше голям букет и ми го донасяше, а аз по-късно го потапях в чаша на масата в нашата стаичка. Понякога седяхме и не правехме нищо. Само съзерцавахме небето, морето, планината и долината. Да си призная, от тези разходки не си спомням нищо, защото не се случваше нищо, освен, разбира се, разговорите ни, които водехме с Микеле. А тях си ги спомням, както си спомням за самия него, защото бяха нови за мен и още защото самият той беше за мен съвсем нов човек, какъвто тогава не бях срещала.

Двете с Розета бяхме прости жени, а той — мъж, прочел много книги, и знаеше много неща. Аз обаче имах житейски опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всичките си знания, натрупани от книгите, в основата си той беше наивен, защото съвсем не познаваше живота и за много неща имаше погрешна представа. Спомням си например неговите разсъждения при един разговор, който водихме в първите дни.

— Ти — казваше ми той, защото и към двете ни се обръщаше на ти, както и ние към него, — ти, Чезира, наистина си търговка и като такава мислиш само за своя магазин, но за твое щастие търговията не те е покварила. Останала си такава, каквато си била като момиче.

— Каква? — запитах аз.

— Селянка.

— Не ми правиш комплимент… селяните не познават нищо друго извън земята, не знаят нищо и живеят като животни…

Той се засмя и добави:

— Някога не е било комплимент, някога, но сега… сега е… днес истински невежи са онези, господата, които живеят в градовете и които знаят да четат и пишат… те са истински прости и некултурни люде… с тях няма защо човек да се занимава… а с вас, селяните, може да се започне отначало.

Понеже не разбрах какво иска да каже с това, запитах:

— Какво означава: „Да се започне отначало?“

— С една дума, да станете хора.

— Ясно е, че не познаваш селяните, драги мой… — настоях аз — със селяните нищо не би могло да се постигне… Ти какво смяташ, че са селяните? Това са най-старите хора на земята. Как би могъл от тях да направиш нови хора? Преди всичко друго са били селяните, преди още да се появяват хора в градовете. Селяните са си и ще си останат селяни.

Той поклати снизходително глава и не отвърна нищо, а аз имах впечатлението, че за него селяните не са такива, каквито са, а такива, каквито никога не са били, или по-точно — такива, каквито той искаше да бъдат.

Микеле говореше добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му казах:

— Ти, Микеле, говориш за работниците, но не ги познаваш.

— А ти познаваш ли ги?

— Естествено, че ги познавам. В моята бакалница идваха мнозина… живееха наблизо.

— А какъв вид работници бяха те?

— И занаятчии, и дърводелци, тенекеджии, зидари, електротехници, най-различни.

— А според тебе какви са работниците? — Той попита с леко насмешлив тон, сякаш се готвеше да чуе глупост.

— Драги мой — отвърнах му аз, — не знам какви са… за мен тези разлики не съществуват… и те са хора като другите… има добри и лоши. Едни са мързеливи, други трудолюбиви… едни от тях обичат жените си, други тичат подир уличници, едни пият, други играят комар… Изобщо има ги всякакви и навсякъде: и между господата, и между селяните, между чиновниците и всички други.

— Може би си права. Ти ги виждаш като хора, подобни на всички други, и си права… ако всички ги виждаха така, т. е. ако всички гледаха на тях като на хора и се отнасяха с тях, както подобава, някои неща нямаше да се случват и сега може би нямаше да сме тук горе в Сант Еуфемия.

— А как гледат другите на тях? — попитах аз.

Той отговори:

— Гледат на тях не като на хора като всички други, а само като на работници.

— А ти?

— И аз като на работници.

— Значи — заключиха аз, — и ти имаш вина, че сме тук… разбира се, повтарям това, което ти каза, макар че не мога да си обясня как така и ти гледаш на тях като на работници, а не като на хора, подобни на другите.

А той:

— Естествено, аз гледам на тях като на работници… но трябва да се разбере защо… На някои им е удобно да гледат на тях само като на работници, за да ги експлоатират, а на мен — за да ги защитавам.

— В такъв случай — казах аз изведнъж — ти си подстрекател!

Той се смути и запита:

— Какво общо има това?

— Чувала съм да го казва началникът на карабинерите, който пазаруваше от моя магазин… тези подстрекатели, казваше той, дето агитират работниците…

— Е, да предположим — каза Микеле, след като помълча малко, — че наистина съм подстрекател.

Аз настоях:

— Ти бунтувал ли си някога работници?

Той сви рамене и накрая с негодувание призна, че не е.

— Видя ли — казах тогава, — че въобще не познаваш работниците.

Този път той не отговори нищо.

Но въпреки тези негови трудни приказки, които не винаги разбирахме, двете с Розета предпочитахме винаги неговата компания пред тази на другите, които живееха горе. Изобщо той се държеше по-възпитано, а освен това беше единственият, който не мислеше за интерес или за пари, а това го правеше по-малко отегчителен от другите, защото интересът и парите действително са много важно нещо, но ако слушаш да се говори за тях непрекъснато, започваш да изпитваш чувство на потиснатост. Филипо и всички останали говореха само за интересите си, т. е. какво да продадат и купят, за цените и печалбата, как било преди войната и какво щяло да стане след нея. Когато не разговаряха за тия неща, запълваха времето си с игра на карти, събрани в стаята на Филипо, седнали на земята с кръстени крака и облегнали гърбове на чувалите, пълни с боб, с шапки на глави и цигари в уста, сред наситения с миризма и дим въздух, и прекарваха там часове наред да удрят карти, крещейки, сякаш искаха да се разкъсат. И около четиримата, които играеха, винаги имаше още четирима, които гледаха, както е в селските кръчми. Аз, която никога не съм могла да понасям картите, не можех да си обясня защо си губят времето да играят по цели дни с ония мръсни и мазни карти, фигурите на които едва се различаваха, толкова бяха похабени. Но по-лошо от разговорите за интерес или игра на карти ставаше, когато компанията на Филипо започнеше да се препира за щяло и нещяло. Аз съм проста и извън търговията и земята от нищо друго не разбирам, но през цялото време чувствах, че тия възрастни, брадати мъже, когато излизаха от кръга на собствените си интереси, говореха само за големи глупости. Това го чувствувах толкова по-ясно, колкото повече ги сравнявах с Микеле, защото той не бе като тях невежа, макар че нещата, които казваше, често пъти не разбирах, но чувствувах, че са прави. Тия мъже, повтарям, разсъждаваха като глупци или по-лошо — като животни, ако изобщо животните могат да разсъждават. А когато не говореха глупости, казваха неща, които обиждаха с грубостта и жестокостта си. Спомням си например за един хлебар Антонио, дребен и черен човечец, сляп с едното око, което изглеждаше по-малко и на което клепачът не преставаше да мига, сякаш му пречеше някаква прашинка. Един ден, не знам как, трима-четирима евакуирани, между които и Антонио, разговаряха помежду си, седнали на камъните на мачерата, за войната и за всичко, което се върши и става през време на войната, а ние с Розета ги слушахме. Когато бил на двадесет години, Антонио взел участие във войната в Либия и обичаше да говори за нея като за най-важното събитие в живота си, където между другото загубил окото си. И тъй, не знам как, по едно време го чухме с Розета да казва:

— Бяха убили трима от нашите… но убили е малко… бяха им извадили очите, отрязали езиците и откъртили ноктите… тогава ние решихме да започнем репресивни действия… Рано сутринта отидохме в едно от селата и запалихме всички колиби, убихме всички мъже, жени и деца… но девойките, на тях набучихме пушките си в срамните места и ги хвърлихме върху купа при другите… така им премахнахме желанието да вършат други жестокости!

На това място някой от присъстващите се поизкашля леко, защото видя, че стоим зад дървото. А Антонио, който може би не ни бе забелязал, защото бяхме зад дървото, започна да се извинява и аз чух да казва:

— Ех, на война се случват такива и други неща…

След това изтичах след Розета, която се отдалечаваше бързо. Тя вървеше с наведена глава и когато се спря, видях, че очите й са пълни със сълзи, а лицето й съвсем бледо. Попитах я какво й е, а тя отвърна:

— Чу ли какво каза Антонио?

Не намерих да й кажа нищо по-добро от това да й повторя и аз:

— На война за съжаление тия и други работи се случват, дъще моя.

Тя помълча малко, после, сякаш говорейки на себе си, каза:

— Но бих предпочела да бъде измежду убитите, отколкото между убийците…

От този ден все повече и повече се откъсвахме от групата на евакуираните, защото Розета в никакъв случай не искаше да бъде до Антонио и да говори с него.

Но и с Микеле Розета беше само до известна степен съгласна, защото по въпроса за вярата те не се разбираха. За Микеле съществуваха два черни звяра: фашистите и, както вече казах, след тях — поповете, и не можеше да се разбере дали мразеше повече едните или другите, защото често пъти, шегувайки се, казваше, че фашистите и поповете били едно и също нещо, но с тази разлика, че фашистите си бяха скъсали расото, превръщайки го в риза, а поповете го носели дълго до глезените. На мен не ми ставаше ни по-топло, ни по-студено от ненавистта му към вярата или по-точно към поповете, защото винаги съм мислила, че за тези неща всеки се справя, както намери за добре; вярваща съм, но не дотам, че да налагам вярата си на другите. Освен това си давах сметка, че Микеле, макар и много злъчен, в основата си е незлобив, и понякога едва ли не си мислех, че той говори лошо за поповете не толкова от омраза към тях като към попове, колкото за това, че изпитваше мъка, че не се държаха като истински духовни лица. Изобщо може би и той беше вярващ, но разочарован от църквата и често пъти хора като Микеле, които биха могли да бъдат по-вярващи от другите, се нахвърлят с по-голяма острота върху поповете поради разочарованието. Но Розета беше по-различна от мен. Тя вярваше в бога и искаше и другите да вярват и не можеше да понася да нападат черквата, та дори и чистосърдечно и без злоба, какъвто бе случаят с Микеле. И тъй, още в самото начало, още щом той за първи път се нахвърли срещу свещениците, тя ясно и категорично го предупреди:

— Ако искаш да продължаваш да ни виждаш, трябва да престанеш с тия разговори.

Аз очаквах, че ще продължи или че ще се разсърди, както правеше понякога, когато му противоречаха, но за мое учудване, той не протестира, не каза нищо. Задоволи се само да каже малко след това:

— Преди няколко години и аз бях като теб… дори сериозно мислех да стана свещеник… но после желанието ми мина.

Останах изненадана пред тъй неочакваното му признание. Никога, никога не бих помислила, че той е могъл да има подобно намерение и го попитах:

— Сериозно ли си искал да станеш свещеник?

— Да… — каза той — можеш да попиташ баща ми, ако не ми вярваш.

— А после защо се отказа?

— Ех, тогава бях юноша, после прецених, че нямам такова призвание. Или по-скоро — прибави той и усмивка — разбрах, че имам такова призвание и че именно заради това не трябва да стана свещеник.

Тази път Розета не каза нищо и разговорът така и свърши.

А междувременно нещата се променяха бавно и не отиваха на добре. След толкова противоречиви слухове най-после пристигна определена новина: една германска дивизия заела позиции в долината на Фонди, а фронтът се заковал на реката Гариляно. Това означаваше, че англичаните вече не напредваха и че германците от своя страна се готвеха са прекарат зимата у нас. Хората, които идваха от долината, казваха, че навсякъде имало германци и повечето били скрити в портокаловите гори с блиндираните си коли и палатки на зеленикаво-сини и жълти петна, замаскирани, както се казва. Но все пак и това бе слух. Никой не бе виждал германците, казвам никой от онези, които бяха горе, защото нито един германец не беше се изкачвал до Сант Еуфемия. После се случи нещо, което ни постави в досег с германците, като ни накара да разберем що за хора били. Разказвам това, защото може да се каже, че оттогава нещата се измениха и в известен смисъл тогава именно войната пристигна при нас за първи път, за да не си отиде вече.

И тъй, между евакуираните, които играеха на карти с Филипо, имаше един шивач на име Северино, най-младият от всички, дребен, сух, с жълто лице и чифт черни мустачки, едното око на когото изглеждаше като че постоянно намига, недостатък, придобит от занаята му, от това, че докато шиел, свит на стол в работилницата си, държал винаги едното си око присвито.

Както всички други, тъй и Северино беше избягал от Фонди още при първите бомбардировки и се беше настанил в една къщичка недалеч от нашите заедно с момиченцето си и жена си, дребничка и скромна като него. Северино беше най-спокойният измежду всички, които се намираха горе, защото през време на войната вложил целия си капитал в покупката на английски и италиански вълнени платове, които скрил на сигурно място, но в края на краищата не толкова сигурно, защото през цялото време го тревожеше съдбата на малкото му имущество. Но страхът на Северино преминаваше в надежда, когато, вместо да мисли за настоящето, за германците, за фашистите, за войната и бомбардировките, си мислеше за бъдещето. На всеки, който бе готов да го слуша, Северино излагаше своя план, който според него, щом войната свършела, щял да го направи богат човек. А планът му се състоеше в това да използвува времето около шест месеца или година след войната, докато животът се нормализира. В тези шест месеца или година щяло да липсва всичко, защото нямало да има още транспорт, разменна търговия и Италия щяла да бъде окупирана от военни. Търговията щяла да бъде затруднена, ако ли не и невъзможна. Тогава Северино щял да товари платовете си на един камион и да отиде в Рим, където щял да ги продава парче по парче на много високи цени поради скъпотията. Продавайки на дребно платовете, които бил закупил на едро, той щял да забогатее. Планът му действително бе правилен, както се видя по-късно, и показваше, че Северино може би единствен измежду всички, които се намираха горе, беше разбрал добре механизма на цените, които се повишаваха при всяка нова липса на стока, и че германци, съюзници и италианци печатаха банкноти напразно. Повтарям, този негов план бе правилен, но за съжаление такива именно планове никога не успяват особено през време на война.

И така, една сутрин от долината пристигна едно момче, което работело като калфа при Северино, много възбудено, и още преди да достигне до мачерата, извика отдалеч на шивача, който го чакаше нетърпеливо на самия ръб на зида:

— Северино, ограбили ти всичко… намерили скривалището и откраднали платовете ти…

Бях наблизо до Северино и видях как той се олюля при тия думи, сякаш някой го бе ударил из засада с пръчка по главата. А през това време момчето се изкачи на мачерата, той го сграби задъхан за гърдите и с обезумели очи извика:

— Не може да бъде… какво говориш?… Платовете? Моите платове? Откраднати? Не може да бъде… кой ги е откраднал?

— Откъде да зная… — отвърна момчето.

Всички евакуирани се събудихме и го заобиколихме, докато той ръкомахаше като безумен, въртеше очи, пляскаше се по челото, скубеше си косите. Филипо се опита да го успокои с думите:

— Недей се тревожи толкова… може да е само слух.

— Какъв ти слух — отвърна наивно момчето. — Видях със собствените си очи разбития зид и празното скривалище.

При тия думи Северино направи отчаяно движение във въздуха с ръка, като че се заканваше на небето, после се затича стремглаво по пътеката и изчезна. Всички останахме силно разтревожени от тази новина, която означаваше, че войната продължава, нещо повече — че положението се влошава, че хората вече нямат съвест и щом като се ограбват едни други, може би щяха да започнат и да се убиват. Някой каза на Филипо, който най-много от всички се палеше да разисква случая и укоряваше Северино, че не бил взел достатъчно мерки:

— Ти, като си зазидал вещите си в стената на изполичаря, внимавай, да не ти се случи и на теб същото.

Като помнех разговорите на Кончета и Винченцо, помислих, че този човек може би има право. Това бе друг зид, който всеки миг можеше да бъде разбит. Но тръскайки глава, Филипо каза твърдо:

— Аз съм роднина с тях чрез Сан Джовани, кръстих сина му, а той кръсти дъщеря ми — не знаеш ли, че Сан Джовани не търпи измами?

Помислих тогава при тия думи на Филипо, който вярваше, че е хитър, че винаги настъпва момент в живота ни, когато оглушаваме, защото да се вярва, че светото кръщение ще предпази от кражба, когато се касаеше до хора като Кончета и Винченцо, както бе в случая, беше глупост, макар и симпатична глупост. Но не казах нищо, за да не влея съмнение в душата му, още повече, че някой вече се бе опитал да го направи, но напразно.

Същата вечер Северино се върна от долината, целият прашен, сломен и разбит. Каза, че ходил в града и намерил разбития зид и скривалището празно, каза, че му ограбили всичко, че бил опропастен; каза още, че това можело да бъде дело както на германците, тъй и на италианците, дори от онова, което научил, разпитвайки малкото хора, останали в града, разбрал, че кражбата била дело на фашистите. Като каза всичко това, той млъкна, присви се на стола пред къщата на Филипо, по-жълт и по-черен от обикновено, прегърнал облегалката на стола и загледан с едното си око към Фонди, където му бяха откраднали платовете, докато с другото, както обикновено, като че намигаше. И това може би беше най-тъжното нещо в неговия вид, защото обикновено човек намига, когато иска да се пошегува, а в случая той едва ли не би се убил от отчаяние. От време на време поклащаше глава и шепнеше:

— Платовете ми… нямам вече нищо… ограбиха ми всичко!

После прокарваше ръка по челото, като че ли не можеше да се примири. Накрая каза:

— Остарях за един ден.

И си тръгна към къщи, без да приеме да остане на вечеря у Филипо, който се стараеше да го утеши и успокои.

На следния ден бе очевидно, че продължава да мисли само за платовете си и по какъв начин да си ги възвърне. Беше убеден, че са го ограбили хора от село, почти сигурен, че са фашистите или по-скоро ония, които сега наричаха фашисти и които поради падането на фашизма бяха познати като скитници и негодници. Щом се възвърна фашизмът, тия скитници веднага влезли в милицията с единствената цел да ядат и да пият на гърба на населението, което поради войната и бягството на властта беше изоставено изключително в техни ръце. Сега Северино беше решил наистина да открие платовете си и може да се каже, че всеки ден слизаше в долината и се връщаше вечер уморен, прашен, с празни ръце, но повече от всякога изпълнен с решимост. Тази негова решителност биеше на очи и от самото му държание. Постоянно мълчалив, с искрящи очи, ходеше като халосан, само един нерв постоянно играеше под опнатата кожа на челюстта му. Ако някой го запиташе защо ходи всеки ден във Фонди, той се задоволяваше да отговори: „Ходя на лов“, подразбирайки, че ходи на лов за платовете си и за онези, които му ги бяха откраднали.

Постепенно от разговорите на Северино с Филипо успях да разбера, че онези фашисти, които според него му бяха откраднали платовете, се затворили в една къща в местността Мъртвецът, били към дванадесетина души. Там пренесли големи количества продукти, които бяха измъкнали със сила от селяните, и ядели, пиели и се забавлявали, обслужвани във всичко от няколко леки момичета, бивши слугини и работнички. Тези фашисти излизали нощем от бърлогата си и отивали в града, обикаляли една по една напуснатите къщи и грабели всичко, което било останало от тях; при това опитвали с прикладите на пушките си всяка стена и под, за да видят дали няма скривалище. Всеки от тях бил въоръжен с автомат, ръчни бомби и с кама и те се чувствували сигурно, защото в цялата долина, както вече казах, нямало нито карабинери, които отдавна забягнали или били арестувани от германците, нито полиция, нито друга власт. Останал бил само общият пазач, един беден човечец, обременен със семейство, който обикалял окъсан и гладен от къща на къща, молейки хората в името на бога да му дадат парче хляб или някое яйце. Изобщо долу не съществуваха закони и германските военни полицаи, различаващи се от останалите войници по това, че носеха на гърдите си нещо като огърлици, били единствените, които карали да се зачита законът, но техния закон, а не нашият, на италианците, и той бил закон само на думи, поне по отношение на нас, и изглежда, е бил изкован нарочно, за да им позволява да отвличат хората, да крадат вещи и да извършват всякакъв вид насилия. За да ви дам представа за онова, което ставаше тогава, достатъчно е да кажа, че един селянин от една местност недалеч от Сант Еуфемия не зная по какви причина една сутрин намушкал с нож внука си, момче на осемнадесет години, и го оставил да умре в лозето от кръвоизлив. Това се случило в десет часа сутринта. В пет часа след пладне на същия ден убиецът отишъл в тайната касапница, да си купи половин килограм месо. Престъплението било вече разкрито и всички знаели за него, но никой не посмял да каже на селянина нищо. Това си било лично негова работа, а и всеки се страхувал да се намеси. Единствена една жена му казала:

— Абе какво сърце имаш… убил си внука си и идваш толкова спокоен да си купуваш месо!

А той отвърнал:

— Комуто каквото се полага… никой няма да ме арестува, защото днес вече няма закони и всеки си върши, каквото намери за добре.

И излезе прав, защото не го арестуваха и той заровил внука си под една смокиново дърво и продължил да се движи, необезпокояван от никого.

И така, Северино реши да си извърши сам правосъдието, виждайки, че не съществува гражданско правосъдие. Не зная какво е правил през време на своите екскурзии до Фонди, но една сутрин пристигна едно селянче, изплезило език от тичане по стръмнината, и извика, че Северино пристигал с германци, че германците били на негова страна и щели да му върнат платовете, защото се споразумял с тях. Всички евакуирани излязоха от къщите. Ние двете с Розета също излязохме и вероятно сме били около дванадесетина души на мачерата, застанали да наблюдаваме пътеката, по която трябваше да се появи Северино с германците. Докато чакахме, всички говореха, че Северино бил умен и разумен, че било вярно, че властта била в ръцете на германците, че те не били вагабонти и престъпници като фашистите, че не само щели да му върнат платовете, но и да накажат фашистите. Най-много от всички Филипо се биеше в гърдите за германците:

— Абе това са сериозни хора, които вършат всичко сериозно: и войната, и мира, и търговията… добре е направил Северино, че се е обърнал към тях… германците не са като нас, италианците — анархисти и недисциплинирани… те си имат дисциплина, а във време на война да откраднеш, е действие, противно на дисциплината, и сигурен съм, че ще върнат платовете на Северино и ще накажат ония престъпници фашистите… Браво на Северино, той е налучкал същността на въпроса: кой държи днес властта в Италия? Германците. Тогава трябва да се обърнем към тях.

Филипо размишляваше гласно, перчейки се и гладейки мустаците си. Съвсем очевидно той мислеше за своите скрити вещи и беше доволен, че Северино ще получи платовете си, а крадците — наказанието, което им се полагаше, защото и той идваше скрити неща и се страхуваше да не му ги ограбят.

Между това гледахме към пътечката и ето най-после се появи Северино, но вместо цял въоръжен патрул германци, каквито си представяхме, че ще дойдат с него, видяхме, че идва само един германец, и то обикновен войник, не от военната полиция. Щом стигнаха върха на мачерата, Северино, горд и доволен, ни го представи, наричайки го Ханс, което на италиански значело Джовани. Всички го заобиколиха, подавайки му ръка, но германецът не стисна ръка никому, а се задоволи да поздрави по войнишки, като удари токове и отдаде чест, сякаш с това искаше да постави разстояние между себе си и евакуираните. Този Ханс беше дребен мъж, рус, с широки ханшове като на жена и бяло, леко подпухнало лице. На едната си буза имаше два-три големи белега и като го запитаха откъде ги е получил, отвърна съвсем кратко:

— Сталинград.

По причина на тия белези лицето му, което беше меко, малко заоблено и като натъртено, приличаше на ония праскови или круши, които, като паднат от дървото на земята, се нацепват и набиват и щом се опиташ да ги разпукаш, намираш, че вътре са полуизгнили. Очите на германеца бяха сини, безизразни, много светли, сякаш от стъкло. В това време Северино с видима гордост ни обясняваше, че се сприятелил с този Ханс, защото по съвпадение в мирно време в своя роден край Ханс също като него бил шивач и те се разбрали като шивачи. Той му разказал за кражбата и Ханс му обещал помощта си в издирването на платовете — именно защото бил шивач, можел да разбере от всеки друг Севериновата загриженост. С една дума, Ханс не се числял към военната полиция, не бяха много германци, а само един и неговата намеса нямаше официален характер, а беше чиста работа между двама приятели — и двамата шивачи. Но германецът беше с униформа, с автомат през рамо и се държеше не като приятел, а като германски войник, затова всички започнаха да се надпреварват да му се докарват. Един го питаше колко време ще трае още войната, друг за Русия, където Ханс бе воювал, трети искаше да знае дали англичаните вече нападаха, друг път дали нямаше германците да нападнат англичаните. Колкото повече въпроси се задаваха на Ханс, толкова той се пъчеше от важност, подобно на балон, когато някой го надува. Германецът каза, че войната щяла да трае още малко, защото германците имали тайни оръжия, каза, че русите се биели добре, но германците били по-добри бойци, обясни, че скоро германците щели да се справят с англичаните и щели да ги изтласкат от морето. Въобще всяваше респект. Накрая Филипо поиска да го покани на закуска у дома си заедно със Северино.

На закуската присъствах и аз. Бях се вече хранила, но полюбопитствах да видя тоя германец, първи, който беше попаднал горе при нас. Отидох, когато вече поднасяха плодовете. Беше се събрало цялото семейство на Филипо с изключение на Микеле. Той мразеше германците и малко преди това, докато Ханс се хвалеше с голямата победа, която скоро германците щели да изнесат на англичаните, Микеле го гледаше навъсено и гневно, сякаш му се искаше да скочи отгоре му и да го заудря с юмруци. Сега, благодарение на изпитото вино, германецът беше започнал да става откровен. Той непрекъснато потупваше Северино по рамото, повтаряше, че двамата били шивачи, приятели до гроб и заявяваше, че щял да направи всичко да върнат платовете на Северино. След това извади от джоба си портфейл и от него снимка на жена, два пъти по-едра от него, с добродушно лице, и каза, че била съпругата му. След това започнаха разговор за войната и Ханс пак заяви:

— Ние правим офанзива и хвърлим англичаните в морето.

Филипо, който му се подмазваше най-много, искайки да спечели благоволението му, откликна:

— И как още… разбира се… ще ги хвърлим в морето всички до един… убийци.

Тогава германецът кипна:

— Не, убийци не, а добри войници…

— Добри войници, да, наистина — каза Филипо, — то се знае, че са добри войници…

— Ти възхищаваш английски войници… — извика германецът — ти предател!…

Уплашен, Филипо додаде:

— Кой им се възхищава? Нали казах, че са убийци.

Но германецът продължи недоволно:

— Убийци не, добри войници… а предател като теб, който възхищава англичани, капут — и направи знак, като че реже глава.

Въобще германецът нищо не беше по волята му и не бе съгласен с нищо. Всички се уплашихме, защото ни се видя, че изведнъж стана зъл. След това ненадейно се обърна към Северино:

— Ти защо не на фронт?… Ние немци воюваме, а вие италианци стоите тук… ти на фронта…

Уплашен, Северино отвърна:

— Мен не ме одобриха… слаби гърди — и посочи гърдите си.

Вярно беше, той бил много болен и казват дори, че имал само един дроб.

Но германецът озлобен го сграбчи за ръката, викайки:

— Тогава ти идваш веднага с мен на фронт…

И буквално се опита да стане и да го отвлече.

Пребледнял, Северино се мъчеше да се усмихне, без да успяваше. Всички настръхнаха, а аз така се уплаших, че сърцето ми се разтуптя силно.

Германецът дърпаше Северино за ръката, а той се стараеше да се задържи, вкопчил се за Филипо, който също така беше уплашен. Но неочаквано германецът прихна да се смее и каза:

— Приятели… приятели… ти шивач, аз шивач… ти получи свои платове и стане богат… аз отива на фронт да се бие и умира.

И все така смеейки се, той започна отново да го тупа по рамото.

Специално за мен цялата тази сцена ми направи съвсем особено впечатление. Имах чувството, че се намирам не срещу човек, а срещу един звяр, който ту се умилква, ту показва зъбите си, без да можеш да разбереш какви са му намеренията и как ще се държи с теб. Струваше ми се, че Северино се мами, че ще постигне нещо, като онези, които казват: „Този звяр ме познава… и никога не ще ме ухапе.“ И ще видим, че не се бях излъгала.

След тази сцена германецът стана учтив и пи още много вино, потупва не знам колко пъти Северино по рамото, така че на него страхът му премина и в един момент, когато вниманието на германецът беше като на отвлечено, той каза на Филипо:

— Още днес ще си получа платовете… ще видиш!

И действително, кратко време след това германецът стана, надяна колана си, който беше свалил, преди да седне, и наблегна шеговито, че от премного ядене трябвало да го закопчае една дупка по-напред. После каза на Северино:

— Ние отива долу и после ти върне тук с твои платове.

Северино стана, германецът изкозирува, удряйки токове, и си тръгна със Северино все тъй изправен, спущайки се по пътеката, която се виеше между мачерите и водеше към долината.

Филипо, излязъл с другите да ги изпрати, изрази общото впечатление, като каза:

— Северино разчита на този германец… но аз на негово място не бих се доверявал толкова.

Целия останал следобед и част от нощта чакахме Северино да си дойде, но той не дойде. На следващия ден отидохме до дома му и там намерихме жена му, че плаче на тъмно, прегърнала момиченцето си. При нея беше една стара селянка, която предеше вълна и от време на време, дърпайки нишката, я успокояваше:

— Недей плака, булка… Северино сега ще се върне и всичко ще се оправи.

Но жената поклащаше глава и отвръщаше:

— Предчувствам, че няма вече да се върне…усетих го един час след като замина.

Помъчихме се да я утешим, но тя продължаваше да плаче, казвайки, че тя била виновна, защото Северино направил всичко заради нея и детето, за да живеят по-добре, да забогатеят и че тя е трябвало да го възпре, да му попречи да купува тия проклети платове.

Тъй като Северино не се връщаше и макар че нямаше какво повече да се приказва, защото фактът беше налице, а всички добри думи не струват и пукната пара пред факта, ние останахме при нея целия ден, говорейки й ту едно, ту друго, въобще изразявайки всички възможни предположения по изчезването на Северино.

Но тя бе неутешима, продължаваше да плаче и да повтаря, че той нямало вече да се върне.

На следния ден, втория от изчезването на Северино, отидохме до дома му с намерение да видим жената, но там не намерихме нито нея, нито детето. Призори тя взела момиченцето си на ръце и слязла в долината да разбере какво се е случило.

Няколко дни не узнахме нищо нито за Северино, нито за жена му. Накрая Филипо, който по своему обичаше Северино, реши да разбере какво се е случило с него и изпрати да извикат Никола, един стар селянин, който вече не обработваше земята, а обикновено по цели дни развеждаше децата по мачерата. Каза му, че иска да го изпрати да разучи нещо за Северино. Каза му още, че трябва да отиде в местността Мъртвецът, където живеели фашистите, които бяха откраднали платовете. Отначало старецът се опъна, но след като Филипо му обеща триста лири, а напоследък за пари би влязъл в гореща пещ, тръгна тутакси да приготви магарето си. Никола заяви, че ще се върне на следния ден, защото щял да преспи у роднини, и сложи в дисагите си един хляб и парче сирене. Помагахме му, докато той поемаше надолу, изправен на самара, с черна шапчица на глава, с лула в уста и с опнати крака, единият от едната страна, другият от другата, обути в цървули и бели навуща. Филипо му поръча да се обърне към някой си Тонто, който бил по-малко зъл от другите фашисти. Старецът обеща, че така ще направи, и потегли.

Мина денят и половината от следващия и ето че към залеза откъм мачерата се зададе магарето, водено за юлара от селянина, а на самара самият Тонто. Пристигнаха и Тонто слезе. Той беше мъж с мургаво и слабо лице, с дълга брада, с тъжни, дълбоки очи и дълъг нос, увиснал над самата му уста. Всички го заобиколиха, но Тонто мълчеше и изглеждаше объркан. Старият Никола хвана магарето за оглавника и съобщи:

— Германецът взел платовете за себе си и изпратил Северино на фронта да работи за укрепленията, ето какво се е случило.

Като изрече това, старецът се отдалечи, за да нахрани добичето.

Останахме поразени. Тонто стоеше встрани смутен. Тогава, разгневен, Филипо го запита:

— А ти за какво си дошъл тук горе?

Като излезе напред, фашистът гузно отвърна:

— Филипо, не бива да ме осъждате… дойдох нарочно, да ви разкажа как стана всичко, да не мислиш, че ние сме виновни за случая.

Всичко го гледаха враждебно, но всеки любопитстваше да узнае какво се бе случило и накрая Филипо, макар и без желание, го покани у дома си да пийнат по чаша вино. Тонто прие и тръгна към дома му, а ние го последвахме като на манифестация.

В стаята Тонто седна върху чувал с фасул. Филипо му наля вино, като застана прав пред него, а ние всички, събрани на прага, също прави, очаквахме обясненията му.

Тонто отпи спокойно, после заговори:

— Безсмислено е да отричам, че ние взехме Севериновите платове… в тия времена, Филипо, всеки за себе си и бог за всички. Северино мислеше, че никой не знае къде е скрил платовете, но се лъжеше. Мнозина от нас знаеха къде са скрити. И измислихме: ако ли не ние, ще ги вземат германците, все някой щеше да им обади; по-добре беше да ги вземем ние. И после, какво да се прави, Филипо?…

Тонто скръсти ръце и ни изгледа.

— И ние имаме семейства, а в тия времена всеки мисли най-напред за семейството си, а после за всичко останало. Не казвам, че сме постъпили добре, казвам, че го сторихме по необходимост. Ти, Филипо, си търговец. Северино шивач, а ние… ние се справяме както можем… Само че Северино сгреши като се обърна към германците, които нямат нищо общо с нас. Ако Северино нямаше намерение да се заяжда, можехме да се споразумеем и като продадяхме платовете, да разделим печалбата… или можехме да му направим някакъв подарък… въобще между земляци, щяхме някак да се разберем… Но Северино решил да действува със зло и стана, каквото стана. Дойде онзи проклет немец, наруга ни с куп думи и като насочи автомата срещу нас, каза, че трябвало да извърши обиск. Ние, които до известна степен зависим от германците, не можехме да се противопоставим. Така платовете излязоха наяве и германецът ги натовари на камиона, с който беше пристигнал, и си отиде заедно със Северино, който ни каза: „Най-после на този свят има правосъдие.“

Да, добро правосъдие! И знаете ли какво направил германецът? След няколко километра срещнал камион, натоварен с италианци, които изпращали на фронта да работят на укрепленията. Спрял камиона и с насочен автомат накарал Северино да слезе и се качи в камиона на италианските пленници. Ето как стана, че Северино, вместо да си върне платовете, бе изпратен на фронта, а немецът, който също е шивач, ще изпрати малко по малко платовете в Германия, където след войната ще отвори шивачница напук на Северино и на всички нас. И сега аз питам, Филипо, защо трябваше в случая да намесва германци? Двама се карат — третият печели, ето какво излезе. Кълна се, че това е самата истина.

След този разказ на Тонто Филипо и всички ние останахме смълчани. Особено впечатление ни направи една от подробностите, когато Тонто заяви с такова спокойствие — като за нещо съвсем естествено — за откарването на италианци на фронта, за което ние бяхме чували да се говори, но никога така открито и спокойно. Накрая Филипо се поокопити и запита какво означават тия залавяния.

Тонто отговори с безразличие:

— Германците обикалят с камиони и залавят всички мъже, годни за работа, като ги изпращат на фронта към Касино или към Гаета, за да укрепват линиите.

— А как се отнасят с тях?

Тонто повдигна рамене:

— Е, много работа, бараки и — малко храна. Всеизвестно е как германците се отнасят с тия, които не са германци.

Ние продължихме да мълчим, но Филипо настоя:

— Но нали залавят мъжете, които са долу… евакуираните и тия, които са тук горе, не закачат, нали?

Тонто отново повдигна рамене:

— Не се доверявайте на германците… те постъпват с нас като с карчиофи — изяждат листата едно по едно… сега е ред на онези от равнината, после ще дойде редът и на тези от планината.

Повече никой и не помисли за Северино, сега всеки със страх мислеше за себе си.

Филипо запита:

— А ти откъде знаеш тия неща?

Тонто отвърна:

— Тия работи ги знам, защото по цял ден имам работа все с германци… слушайте мен, или влезте в милицията като нас, или се скрийте по-добре… но наистина добре… иначе германците ще ви използват един по един.

След това Тонто разказа как германците „прочиствали“ преди всичко равнината, откарвайки с камиони всички работоспособни мъже. После отивали по планините и обикновено действували така: още в тъмно, призори, отделение около осем войници изкачвало планината и когато настъпел моментът за прочистването, около обед, спускали се надолу, пръснати нашир по цялата планина, така че всички, които се намирали в обсега им, бивали улавяни като рибки в голяма мрежа.

— Как само са го измислили — забеляза някой с уплашен глас.

Сега Тонто се беше вече съвзел и си беше възвърнал обичайната самоувереност. Дори се опита да използува с Филипо номера с препоръките, като знаеше, че той има повече пари от другите.

— Ако обаче ние двамата с тебе се разберем, може да кажа две добри думи за сина ти на германския капитан, когото добре познавам.

Може би сега Филипо, който беше наистина много уплашен, щеше да се съгласи да разискват предложението на Тонто, но съвсем неочаквано Микеле излезе напред и каза:

— Абе ти какво чакаш още, че не си вървиш?

Ние всички се уплашихме и онемяхме още и затова, че Тонто беше въоръжен с ръчни бомби и пушка, а Микеле нямаше оръжие. Но не знам защо Тонто се стъписа от тона на Микеле. Каза пренебрежително:

— Ех, щом е така, оправяйте се сами, аз си отивам.

После стана и излезе от къщи. Всички го последвахме. Преди да изчезне, Микеле му извика от високото на мачерата:

— А ти вместо да обикаляш да предлагаш услугите си, гледай си твоите работи… някой ден германците ще ти отнемат пушката и ще изпратят и теб да копаеш окопи като Северино…

Тонто се обърна и показа двата си палеца, правейки знак като рога.

Не го видяхме никога вече.

Щом Тонто си отиде, Микеле се отправи с нас към нашата стаичка. Аз и Розета разговаряхме за случилото се, съжалявайки нещастния Северино, който най-напред загуби платовете си, а после свободата. Микеле мълчеше смръщен с наведена глава; после изведнъж вдигна рамене и каза:

— Пада му се.

— Как можеш да говориш така — протестирах аз, — нещастникът е разорен, а може би ще плати и с кожата си.

За момент Микеле помълча, но изведнъж извика:

— Докато не загубят всичко, няма да разбера нищо… трябва всичко да загубят, да страдат, да плачат с кървави сълзи… само тогава ще им дойде умът в главата.

Възпротивих се:

— Но Северино не постъпи така от интерес, а заради семейството си.

Микеле започна да се смее с неприятен глас:

— Семейството… голямото оправдание за всички подлости, които се вършат в нашата страна. Е, добре тогава, толкова по-зле за семейството му!

Тъй като разказвам за Микеле, нека отбележа, че той имаше особен характер. Два дни след изчезването на Северино, говорейки с Микеле за едно и друго, дойдохме на дума, че през зимата, когато се стъмва рано, не знаем какво да правим.

Тогава той заяви, че ако желаем, с удоволствие би ни чел нещо на глас. Приехме със задоволство, въпреки че нямахме навик да четем, както, струва ми се, съм дала вече да се разбере. Но в онова състояние, в което бяхме, дори книгите можеха да ни развлекат от мрачните ни мисли. Нещо повече: като считах, че той има намерение да ни прочете някой роман, спомням си, че му казах:

— Каква книга ще бъде? Някоя любовна история навярно.

Усмихвайки се, той отговори:

— Отгатна, ще ви прочета една любовна история.

Така решихме Микеле да ни чете на глас в колибата след вечеря през онзи час, когато не знаехме какво да правим. Не зная защо, но може би защото Микеле разкри една част от характера си, която не познавах, тази сцена ми се е врязала ясно в паметта. И аз отново виждам как ние двете, заедно със семейството на Париде, стоим около полузагасналия огън на пънове и пейки с една малка маслена лампа, окачена зад него, почти в мрак. Колибата тогава беше съвсем тъмна, от сухите съчки на сламения таван висяха парцали сажди, които бяха толкова леки, че трептяха при всеки дъх. В дъното на колибата, почти потънала в мрак, стоеше майката на Париде, приличаща на вещица на Беневенто, толкова беше стара и набръчкана, и през цялото време предеше с хурка и вретено. Розета и аз бяхме доволни от четенето на Микеле, но семейството на Париде и самият той не много, защото, след като бяха работили усилено през целия ден, вечерта бяха капнали за сън и обикновено веднага отиваха да спят. Нещо повече — децата не издържаха, те вече спяха, сгушени до майките си.

Като извади една книжка от джоба си, Микеле каза, преди да започне да чете:

— Чезира искаше някаква любовна история и аз ще ви прочета една такава.

Една от жените, повече от внимание, отколкото от любопитство, запита дали случката е действителна или измислена и той отговори, че вероятно е измислена, но била като истинска.

Междувременно той беше отворил книжката и си оправяше очилата. Накрая ни заяви, че ще ни прочете някой епизоди от живота на Христа от Евангелието.

Всички останахме разочаровани, защото бяхме очаквали истински роман и защото всичко, което се отнася до вярата изобщо, винаги е малко скучно, може би защото верските си убедености ние обикновено вършим повече от задължение, отколкото от удоволствие. Ставайки изразител на общото мнение, Париде каза, че на всички ни е известен животът на Христа и затова четенето не би ни открило нещо ново. Розета не каза нищо, но по-късно, когато се прибрахме в стаичката си, тя забеляза:

— Ако той не вярва в Христа, защо се занимава с него?

Розета каза това малко раздразнена, но не с враждебност в гласа, защото Микеле й беше симпатичен, въпреки че и тя като всички хора там горе не го разбираше истински.

В отговор на Париде Микеле се задоволи да каже, като се усмихна:

— Ти напълно ли си сигурен? — след което съобщи, че ще прочете притчата за Лазар, като добави: — Спомняте ли си я?

Ние всички бяхме слушали да се разказва за тоя Лазар, но въпросът на Микеле ни накара да усетим, че не знаем точно кой е бил и какво е вършил. Може би Розета знаеше, но и този път не проговори.

— Виждате ли? — каза със спокоен и самоуверен тон Микеле. — Казахте, че познавате живота на Христос, а не знаете дори кой е Лазар… нещо повече, този епизод, както и много други, са изобразени в църквите, пък дори и в църквата на Фонди.

Считайки, че в тези думи на Микеле има упрек, който се отнася до него, Париде каза:

— А ти знаеш ли, че за да отиде човек на църква долу, в равнината, трябва да загуби цял ден?… Ние трябва да работим и не можем да губим времето си, па било то, за да отидем на църква.

Микеле не отвърна нищо и продължи да чете.

Уверена съм, че на всеки, който прочете тези мои спомени, му е известна притчата за Лазар и аз няма да я предавам, още повече, че Микеле я прочете, без да добави никакви пояснения към нея. Що се отнася до ония, които не я знаят, то те могат да я прочетат от Евангелието. Само ще отбележа, че колкото по-нататък четеше Микеле, толкова повече лицата на заобикалящите го селяни изразяваха ако не скука, то поне безразличие и разочарование. Те очевидно бяха очаквали да чуят някоя хубава любовна история, а Микеле им четеше историята на едно чудо, на което те, доколкото разбирах, не вярваха, както всъщност и самият Микеле не вярваше. Разликата обаче между Микеле и тях бе тази, че докато те скучаеха, и то толкова, че две от жените започнаха да си бъбрят помежду си, като се смееха тихо, а третата се прозяваше непрекъснато, а и самият Париде, който от всички изглеждаше, че най-много внимава, беше се прегърнал на две напред и стоеше със съвършено безчувствен израз на лицето — разликата, казвам, беше тази, че Микеле, колкото повече четеше, толкова повече се вълнуваше от това чудо, в което не вярваше. А когато достигна до изречението: "… и Христос каза: „Аз съм възкресението и животът“, Микеле прекъсна за миг и всички видяхме, че замълча, защото плачеше и не можеше да продължи. Разбрах, че плаче от онова, което беше прочел, което, както по-късно разбрахме, той по своеобразен начин отнасял до нашето настоящо положение.

Но една от жените, която се отегчаваше и беше съвсем далеч от мисълта, че притчата за Лазар е могла да предизвика сълзи у Микеле, запита:

— Димът ли те дразни, Микеле?… Тук винаги има пушек… та нали сме в колиба.

За да изясня тази мисъл, необходимо е да припомня, както всъщност вече намекнах, че димът от мангала не излизаше през комин, какъвто въобще нямаше, а се процеждаше съвсем бавно през гъстите и сухи пръчки на покрива, и то след като дълго се задържаше в колибата. Затова често се случваше всички, които се намираха вътре, да плачат и с тях плачеха дори кучето и котката с котенцата си. Жената искаше да се извини пред Микеле заради пушека — така, от любезност, но той неочаквано избърса сълзите си и избухна:

— Какъв ти дим, каква ти колиба!… Няма повече да ви чета, защото вие не разбирате нищо… безсмислено е да се мъчиш да обясняваш на човек, който никога не ще може да те разбере. Но помнете, всеки от вас е Лазар… и като ви четях историята му, говорех за всички вас… за теб, Париде, за теб, Луиза, за теб, Чезира, за теб, Розета, и дори за самия себе си, и за баща си, и за онзи разбойник Тонто, и за Северино с неговите платове, за бежанците, които са тук, за германците и фашистите там, долу в равнината, въобще за всички… Всички вие сте мъртви, всички сме мъртви и мислим, че живеем… Докато вярваме, че сме живи, защото притежаваме свои планове, свои страхове, свои сделчици, свои семейства, свои деца, ще бъдем мъртви… Единствено в деня, в който почувстваме, че сме мъртви, затрити, разложени, вмирисани и че още отдалече воним на трупове, само тогава ще започнем едва-едва да се пробуждаме за живота… Лека нощ!

Казвайки това, Микеле стана, като събори масленика. Светлината угасна и той излезе, затръшвайки врата на колибата. Останахме в тъмното, всички смълчани, в почуда. Най-после Париде пипнешком успя да намери лампата, след като я търси дълго време, и я запали отново. Никой нямаше желание да говори за това избухване на Микеле, само Париде с объркан и хитър вид на селянин, който вярва, че всичко знае, каза:

— На Микеле му е лесно да си приказва… той е господарски син, не е селянин.

Считам, че и жените мислеха същото: всичко това бяха господарски приказки, приказки на хора, които не копаят и не си припечелват хляба с пот на челото. Много скоро след това си пожелахме лека нощ и се разотидохме да спим.

На следния ден Микеле се престори, че не си спомня за случката, но вече не предложи да чете на глас.

Този случай с Микеле обаче още повече затвърди мнението, което имах вече за него, след като един ден той ни бе разкрил, че като дете искрено мечтаел да стане свещеник. В действителност, като разсъдих, въпреки всичките си изказвания против вярата той приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на обикновените хора като Филипо и другите евакуирани. Това избухване например, на което даде воля, когато разбра, че селяните не го разбират и не го слушат, а се отегчават, ако тук-таме се променяха думите му, би могло да излезе от устата на някой селски свещеник при проповед, след литургия, от амвона, като забележи, че енориашите му в църквата се разсейват и не го слушат. С други думи, това негово избухване беше избухване на свещеник, който гледа на всички останали като на грешници, които трябва да поучи и насочи по права път, а не на човек, който счита себе си подобен на другите хора.

За да ви обрисувам по-добре характера му, искам да ви разкажа друга една дребна случка, която потвърждава по-добре казаното от него. Споменах, че Микеле никога не говореше за жени и за любов и, изглежда, нямаше никакъв опит в това отношение. Това не толкова поради липса на възможности, колкото защото в това отношение той бе различен от младежите на неговата възраст.

Случката е следната:

Розета беше свикнала всяка сутрин, след като стане от леглото, да се съблича и да се мие гола. Или по-право аз излизах, пусках кофата в кладенеца, изваждах я пълна с вода и й я подавах. Половината от водата тя изсипваше върху косите си, после насапунисваше цялото си тяло и се заливаше с останалата вода. Тя беше много чиста и първото нещо, което поиска да купя от селяните, когато пристигнахме в Сант Еуфемия, бе домашен сапун. Така тя продължи да се мие и през цялата зима, дори в дните, когато горе ставаше много студено и когато сутрин водата в кладенеца биваше заледена и кофата почти подскачаше върху леда, преди да го счупи, а въжето прерязваше ръцете ми. В малкото случаи, в които реших и аз да направя като Розета, ледената вода едва не пресече дъха ми и аз трябваше да стоя с отворена уста цяла минута, полумъртва от студ, докато дойда на себе си. Така една сутрин Розета се беше измила по описания начин и стоеше изправена пред леглото на една дъска, за да не си изцапа краката, като се търкаше силно с кърпата за лице. А тялото й беше здраво и стройно и човек никога не можеше да си го представи, ако съдеше по лицето й, нежно и миловидно, с големи очи, въздълъг нос, месести, малко провиснали устни, така че приличаше малко нещо на овчица. Гърдите й не бяха големи, но добре развити и като на жена, която е вече раждала, издути и бели, сякаш бяха пълни с мляко, с тъмни и щръкнали нагоре зърна, като че ли търсеха устицата на бебе, родено от нея. Коремът обаче беше на истинска девица — гладък и стегнат, така че космите на краката й изскачаха напред, гъсти и къдрави като хубава възглавничка за игли. Отзад беше действително хубава, подобна на статуя от бял мрамор, от онези, които се срещат в градските градини в Рим. Раменете й бяха плътни и закръглени, гърбът дълъг и под него имаше дълбока вдлъбнатина като на млада кобила, която подчертаваше белия, кръгъл и мускулест задник, толкова чист и хубав като на малко дете, който би ти се поискало да целуваш. Винаги съм считала, че ако някой мъж види Розета гола, изправена, да си изтрива кръста с кърпата, като при всяко движение хубавите й, плътни и високи гърди се залюляваха леко, този мъж, казвам, би трябвало поне да се смути и изчерви или да пребледнее — според темперамента си. И дори умът му да е зает с друго, когато един мъж види неочаквано гола жена, всичките му мисли излитат от главата като врабци на клон при пушечен изстрел и в него остава само вълнението на самеца, намиращ се пред самката. И ето, случи се Микеле да дойде при нас една сутрин в момента, в който Розета тъкмо се изтриваше гола в един ъгъл на стаичката, след като се бе измила. Без да почука, той бутна вратата наполовина. Аз стоях на прага и можех да го предупредя, като му кажа: „Не влизай още, Розета се мие.“ Но трябва да призная, че не ми се поиска да го спра да влезе тъй неочаквано, защото майката винаги се гордее със своята дъщеря, а в този момент моята майчина суетност бе по-силна от изненадата и дори от гласа на разума. Помислих си: „Той ще я види гола… нищо лошо от това, още повече, че не го върши нарочно… така ще види колко е хубава моята Розета.“ С тази мисъл в главата си аз си замълчах. А той, измамен от мълчанието ми, отвори изцяло вратата и се намери точно срещу Розета, която напразно търсеше как да се закрие с кърпата за лице. Аз го наблюдавах. Видях как само за миг той се поколеба и изпита досада, че вижда Розета гола, после се обърна към мене и бързо ме помоли да го извиня, че бил дошъл толкова рано. Имал да ни съобщи много сериозна новина, узнал я от едно момче от Понтекорво, което обикаляло из планината да продава тютюн. Русите били предприели голяма офанзива срещу германците и последните се оттегляли по целия фронт. Добави след това, че имал работа и че щели сме да се видим по-късно и си отиде. Същия ден намерих начин да му говоря насаме и му казах усмихната:

— Ти, Микеле, наистина не си като другите младежи на твоята възраст.

Той се намръщи и запита:

— Защо?

— Пред очите ти попадна гола една красива девойка, каквато е Розета, а ти си мислеше за русите, за германците и за войната и дори не я видя.

Той се докачи и почти ядоса:

— Що за глупости? Учудва ме, че ти, нейната майка, говориш такива неща.

Тогава му казах:

— Не знаеш ли, Микеле, че и хлебарката е хубава за своята майка? И после, защо се сърдиш, да не съм те викала да дойдеш рано-рано и да влизаш, без да чукаш? След като влезе обаче, може би щях да се разсърдя, ако бе погледнал Розета настойчиво, но дълбоко в душата ми това все пак щеше да ми е приятно, защото аз съм й майка. Но нищо от това не се случи. Ти дори не я видя.

Микеле се усмихна пресилено и каза:

— За мен тия неща не съществуват.

И този бе първият и последният път, когато говорих с него за тези неща.

Към следващата част или към съдържанието

Алберто Моравия Чочарка (4)

Метаданни

Данни

Чочарка

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Алберто Моравия
Чочарка (4)