Алберто Моравия
Чочарка (3)

ГЛАВА ТРЕТА

След около половин час стигнахме до един кръстопът. Вдясно имаше мост, който минаваше над един поток, а отвъд моста — бяла къщичка, където знаех, че живее Томазино. Като се надвесих над моста, видях една жена, коленичила на камъните на брега, да пере дрехи и й извиках:

— Тук ли живее Томазино?

След като доизцеди една изпрана дреха, тя отвърна:

— Да, тук. Но сега го няма. Замина сутринта рано за Фонди.

— Ще се върне ли?

— Да, ще се върне.

Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, и така направихме, като седнахме на каменната пейка в началото на моста. Известно време постояхме мълчаливо на слънцето, което ставаше постепенно все по-горещо и по-ярко. По едно време Розета запита:

— Как мислиш, мамо, Анина ще опази ли жив и здрав Палино, докато се върнем?

Задълбочена в съвсем други мисли, в първия миг почти не разбрах въпроса й. После си спомних, че Анина беше портиерката на съседната къща в Рим, а Палино — котаракът на Розета, към когото беше много привързана и когото на тръгване беше поверила на Анина. Успокоих я, че когато се върнем, сигурно ще намерим Палино по-хубав и по-дебел, ако не за друго, то защото Анина беше сестра на месар и въпреки оскъдицата на тях сигурно никога нямаше да липсва месо. Изглежда, думите ми я успокоиха и тя млъкна, като присви очи на слънцето.

Предадох този неин въпрос в оня толкова критичен момент, за да подчертая, че макар да беше надхвърлила осемнадесет години, по характер Розета си оставаше дете. Това проличаваше в безпокойствието й за подобни неща в един момент, когато още не знаехме къде щяхме да спим тази нощ и дали щяхме да ядем.

Най-сетне от шосето се зададе мъж, който пристигаше бавно и ядеше портокал. Познах, че това е Томазино, който приличаше на същински евреин от гето. Лицето му беше дълго, брадата небръсната от една седмица, носът гърбав, очите изпъкнали и вървежът провлачен. Той също ме позна, защото му бях клиентка и през изминалите две седмици бях купила от него доста продукти, но беше недоверчив. Той не отвърна на поздрава ми и продължи да си върви към нас със сведени очи, като дъвчеше своя портокал. Щом ни доближи, го заговорих:

— Томазино, ние напуснахме къщата на Кончета. Трябва да ни помогнеш, защото не знаем къде да идем.

Той се облегна на парапета на моста, опрял крак до зида му, захапа нов портокал, който извади от джоба на палтото си, изплю кората и отвърна:

— Лесно е да се каже. В такива времена всеки за себе си и господ за всички. С какво да ти помогна?

— Ти сигурно познаваш някой планинец, който би могъл да ни приюти, докато дойдат англичаните.

— Никого не познавам и доколкото зная, горе всички къщи вече са заети. Но ако се качиш в планината, все ще намериш нещо: някоя колиба или плевник.

— Не, така сама няма да отида! — казах аз. — Горе ти имаш брат и познаваш селяните. Трябва да ме упътиш.

Като изплю една друга кора в лицето ми, Томазино отвърна:

— Аз на твое място знаеш ли какво бих сторил?

— Какво?

— Бих се върнал в Рим, ето какво.

Разбрах, че си правеше оглушки, защото смяташе, че сме бедни, а беше алчен за пари и без пари на никого никаква услуга не правеше. Никога не бях му казвала, че нося у себе си много пари, но сега ми стана ясно, че беше настъпил моментът да му го кажа. На него можех да се доверя, защото той беше от моята черга: бакалин с магазин за хранителни продукти във Фонди и сега търгуваше на черна борса, точно както бях правила и аз. С други думи — гарван гарваново око не вади.

И така, без много да настоявам, му казах:

— В Рим аз няма да се върна, защото там има бомбардировки и глад, а и влакове вече няма. Освен това дъщеря ми Розета е още под впечатлението от бомбите. Решила съм да ида в планината и да намеря там подслон. Ще си платя. Освен това искам да се запася със зехтин, фасул, портокали, сирене, брашно, изобщо с всичко по малко. Ще платя всичко в брой, защото имам пари сто хиляди лири. Ти не желаеш да ми помогнеш. Е, добре, ще се обърна към някой друг. Да не си само ти тук във Фонди? Тук е и Еспозитано, и Скализе, и още много други. Да вървим, Розета.

Всичко това казах решително, след това сложих куфара на саръка, Розета направи същото и двете тръгнахме по пътя по посока към Монте Сан Биаджо.

Като чу, че имам сто хиляди лири, Томазино ококори очи и за миг зъбите му останаха забити в портокала, който белеше с уста. След това го захвърли и се затича след мене. Тъй като носех куфара на саръка си, не можех да се обърна, но чух прегракналия му задъхан глас, който молеше:

— Спри за минута, спри се, дявол да го вземе, какво те прихваща, спри се да поговорим, да обмислим.

Най-после спрях и след като малко се поопъвах, съгласих се да се върна и да вляза в къщичката му. Покани ни в една варосана и гола стаичка на долния етаж, в която имаше само една пружина от легло с дюшек и разхвърляни чаршафи. Тримата седнахме на леглото и той почти любезно заговори:

— Е, сега да направим списък на продуктите, които ти трябват. Не ти обещавам нищо, защото моментът е ужасен и селяните са станали хитри. За цените ще трябва да се осланяме на мене и да се спориш. Не сме в Рим в мирно време, а във Фонди във време на война. Колкото до къщичката в планината, не зная. Преди бомбардировките имаше много, но после всички бяха заети. Но тъй като тази сутрин съм с намерение да ида при брат си, значи, и вие ще дойдете горе с мене веднага. За продуктите трябва да ми дадеш една седмица срок. През това време, ако намериш горе подслон, брат ми или някой друг евакуиран могат да ти заемат или да ти продадат нещо.

Като каза това с делови и разсъдлив тон, той извади от джоба си мазен и окъсан бележник, избра една чиста страница, взе химически молив, намокри върха му с езика си и подхвана:

— И тъй, казвай колко брашно ти трябва?

Продиктувах му списъка точно: толкова брашно, толкова царевично, толкова зехтин, фасул, овче сирене, мас, салам, портокали и т. н. Той записа всичко, после сложи бележника в палтото си и излезе от стаята. След малко се върна с един хляб и с половин салам.

— Да сложим началото на продоволствието… вие яжте и ме чакайте тук… след около час ще се качим в планината… но добре ще е да ми платиш хляба и салама… тъй няма да объркаме сметките.

Тогава извадих една банкнота от хиляда лири и му я дадох. След като я разгледа срещу светлината, той върна остатъка в много дребни банкноти, толкова изпокъсани и мръсни, каквито никога дотогава не бях виждала.Такива да банкнотите по селата, където парите са малко и се въртят все в едни и същи джобове и където никога не се подновяват, защото селяните не внасят на драго сърце парите си в банките, а ги крият вкъщи. Върнах му няколко от банкнотите, защото бяха наистина много мръсни, а той ги замети, като забеляза:

— Ако имаше една количка от тия банкноти, веднага бих се съгласил да ги взема.

С една дума Томазино ни остави, като ни предупреди, че ще се върне скоро. Започнахме да ядем хляб и салам, седнали на леглото, без да говорим, но вече спокойни, защото знаехме, че скоро щяхме да имаме дом и храна. По една време само казах, не знам защо, може би следвайки мислите си:

— Виждаш ли, Розета, какво значат парите?

— Дева Мария ни помогна, мамо — отвърна тя, — знам това, и тя винаги ще ни помага.

Не посмях да й противореча, защото беше силно вярваща и се молеше всяка сутрин, щом станеше от сън, и вечер, преди да си легне. Аз сама я бях научила на обичая в нашите села. В момента неволно помислих, че ако това беше истина, помощта на Дева Мария беше малко особена: парите убедиха Томазино да ни помогне, ала тях аз ги бях спечелила на черна борса, благодарение на войната и глада. Дали Дева Мария бе поискала да има война и глад и защо? Да ни накаже за греховете ли?

Като изядохме хляба и салама, се изтегнахме на мръсните чаршафи и поспахме около половин час, защото бяхме станали рано и сънят ни беше налегнал отново и бе замаял главите ни като виното, когато се пие на гладен стомах. Още спяхме, когато Томазино се върна и ни събуди, пляскайки весело с ръце близо до лицата ни.

— Събуждайте се, заминаваме! Ставайте!

Беше весел, очевидно предвкусваше печалбата, която смяташе да пипне от нас. Станахме и го последвахме навън. На площада пред моста стаеше едно много малко сиво магаре от породата на сарденолите. Клетото животно беше натоварено с куп пакети, върху които Томазино беше завързал нашите куфари. И така, потеглихме на път.

Томазино водеше магарето за юздите с пръчка в ръка, облечен по градски, с черна шапка и с черни райе панталони, но без връзка. Беше обул войнишки обуща от жълта кравешка кожа, по които имаше следи от кал. Ние с Розета вървяхме след него.

Отначало заобиколихме по равно подножието на ония планини, след това по една катърска пътека, която се отделяше от главния път и се виеше нагоре, камениста, прашна и неравна, от двете страни с къпинови храсти, започнахме да се изкачваме и много скоро се озовахме в тясна и стръмна котловина, между две възвишения, която в горната си част се стесняваше все повече и повече като фуния и накрая, както видяхме, се превръщаше в проход между два скалисти върха. Вярвате ли? Щом стъпих по първите камъни на пътеката, сред изсъхналия животински тор, прахта и дупките, изпитах радост. Аз съм селянка-планинка и до шестнадесетгодишната си възраст съм кръстосвала катърски пътеки като тази. Щом нозете ми стъпиха пак на катърска пътека, стори ми се, че намирам отново нещо родно, сякаш вместо родителите си намерих отново поне местата, където те ме бяха отгледали. Досега, помислих си, бяхме в равнината, а хората от равнината са лицемерни, крадливи, мръсни и предатели; но сега на тази скъпа катърска пътека с изсъхнал магарешки тор, прашна и стръмна, отново намирам своите планини и своите хора. Не споделих нищо от тия си мисли с Томазино, преди всичко защото той нямаше да ме разбере и после, защото той беше същински селянин от полето с това свое еврейско лице и с манията си да трупа пари. Но когато минавахме покрай един красив храст, под който цъфтяха много диви циклами, прошепнах на Розета:

— Набери си циклами, свий едно букетче и си закичи косите, много хубаво стоят.

Казах това, защото изведнъж си спомних, че и аз като момиче правех тъй: берях циклами, които ние, чочарките, не знам защо наричаме скочапиняте, свивах китки, закичвах косите си над ухото и след това ми се струваше, че съм два пъти по-хубава.

Розета ме послуша и когато спряхме малко да отдъхнем, набра едно букетче за себе си и едно за мен и двете си накичихме косите. На Томазино, който ни гледаше учуден, казах:

— Разкрасяваме се за новия ни дом, в който ще влезем.

Но той, като истински черноборсаджия и отгоре на това от равнината, дори не се усмихна, загледан с широко отворени очи в празното пространство, все пресмятайки каква стока ще купи и каква ще продаде, каква печалба или загуба ще има.

Пътеката мина най-напред покрай група къщурки, в началото на долината, после зави надясно по дължината на планината сред една гора. Тя се издигаше зигзагообразно постепенно нагоре, на места стръмна. Аз не се уморявах, защото краката ми бяха свикнали на катерене, тъй да се каже, още от рождение и сякаш инстинктивно бях намерила отново планинската си стъпка — бавна и равномерна, така че не се задъхвах дори и при стръмните, докато Розета, която беше римлянка, и Томазино — от равнината, трябваше от време на време да се поспират, за да си поемат дъх. През това време с постепенното изкачване на пътеката пред нас се откриваше изгледът на долината или по-скоро на процепа, тъй като не можеше да се нарече долина, защото беше много тясна — една безкрайна стълба, чиито по-широки стъпала се намираха на най-ниската част на планината, а най-тесните — на върха. Тези стъпала бяха терасовидно обработвани земи, които ние, чочарките, наричаме „мачери“. Представляват дълги тесни ивици плодородна земя, всяка една укрепена със сух, каменен зид. На тези ивици расте от всичко по малко: жито, картофи, царевица, зеленчук, лен, а също и овощни дръвчета, пръснати тук-там сред културите. Познавах добре тези земи, защото още като момиче бях работила по тях като добиче, бях мъкнала на саръка камъни в панери за издигане на укрепителни зидове. Освен това бях свикнала да скитам по стръмните пътечки и стълбички, които съединяваха една мачера с друга. Тези земи струват на селяните много труд, защото, за да ги направят, трябва да укрепят стръмния рид на планината, като изсичат гората, като изправят един по един камъните и ги пренасят на ръце и най-после, като изкачват горе дори пръст. Но направят ли ги веднъж, тези земи осигуряват живота им, като им дават всичко необходимо за препитание, така че те нямат вече нужда да купуват нищо.

Не мога да кажа колко време вървяхме по пътеката, която се катереше доста нависоко по планината вляво от долината, след това минаваше от другата страна и започваше да се изкачва по планината вдясно. Сега вече можехме да видим цялата долина до небето, там, където завършваше гигантската стълба на мачерите и започваше тъмният пояс на гъсталака; после гъсталакът оредяваше и по голия склон тук-там се виждаха цъфнали дървета, най-сетне свършваха и дърветата и пред погледа се откриваха скали, стигащи до синьото небе. Точно под гребена на планината се виждаше кичур зеленина, а сред зеленината се очертаваха червени скали.

Томазино ми каза, че в ония скали се намирал входът на някаква дълбока пещера, в която преди много години се укрил един прословут овчар от Фонди, който изгорил годеницата си жива в една колиба и после забягнал в отвъдната страна на планината, оженил се и нароил деца и внуци. Когато най-сетне властите го открили, бел вече много стар, баща, свекър и дядо, с бяла брада, обичан и уважаван от всички. Томазино добави още, че отвъд гребена се намирали планините на Чочария, между които планината на феите. Тогава си спомних, че като дете името на тези планини винаги ме е карало да мечтая и често бях питала майка си дали там наистина има феи. Тя ми отвръщаше, че феи нямало и че планината се наричала тъй неизвестно защо. Но аз никога не повярвах на думите й и сега, след толкова години, когато вече имах голяма дъщеря, без малко пак щях да се поддам на желанието си да запитам Томазино защо наричат тъй тая планина и дали някога там са живели феи.

Но стига! На един завой на пътеката по средата на мачерите видях бял вол, впрегнат в рало, а зад него един селянин, който го подкарваше с остен по своята тясна и дълга нивичка. Томазино доближи ръка до устата си и извика:

— Ей, Париде!

Селянинът повървя още малко след ралото, след това спря и се упъти бавно към нас.

Не беше много едър, но добре сложен, каквито са мъжете в Чочария, с кръгла глава, ниско чело, с малък и гърбав нос, със силно очертана челюст и уста, подобна на рязка, която сякаш никога не се усмихваше. Сочейки ни, Томазино му каза:

— Париде, това са две госпожи от Рим, търсят в тоя планински край някоя къщурка… докато дойдат англичаните, разбира се, въпрос на дни.

Париде свали черната си шапчица и ни загледа втренчено, с безизразно лице, както гледат като ослепени и тъпи селяните, които са били часове наред сами, с добичето, ралото и браздата. После бавно и неохотно отвърна, че свободни къщички вече нямало, малкото свободни били вече дадени под наем и изобщо не виждал къде бихме могли да се подслоним.

По лицето на Розета тутакси се появи отчаяние. Но аз си останах спокойна, защото имах пари в джоба си и знаех, че в края на краищата с пари всичко се нарежда. И действително щом Томазино му каза почти грубо: „Хей, Париде, да се разберем, госпожите ще платят… те не искат милостиня от никого, а плащат в брой.“, Париде се почеса по тила и като сведе глава, призна, имал нещо подобно на обор или барака към къщата си, където държал стана и където, щом се касаело наистина за кратко време, сме можели да се настаним.

— Видя ли, че имало къща?… Стига човек да е разбран — каза Томазино. — Сега ти, Париде, гледай работата. Аз ще се погрижа да представя госпожите на жена ти.

След като размени още няколко думи, Париде се върна към ралото си, а ние продължихме изкачването.

Оставаше ни още малко път. След около четвърт час забелязахме три къщурки, разположени в полукръг върху равната част на една мачера. Бяха малки къщички с по две стаички, чиито задни стени бяха опрени на склона. Селяните си ги строяха сами, дори без помощта на майстор-зидар, и в тях само спят. През другото време обработват земята, а при дъжд и когато трябва да се хранят, се подслоняват в колибите, които се строят още по лесно от къщурките и могат да се издигнат само за една нощ от сух каменен зид със сламен покрив. И наистина около къщурките имаше разпръснати много колиби, образуващи нещо като малко селце. Над някои от тях се виеха стълбчета дим, което означаваше, че там се готви, други, изглежда се използваха за плевници или обори. По тясното свободно пространство на мачерата между къщите и колибите сновяха хора.

Когато най-сетне пристигнахме на площадката между колибите и къщурките, видяхме, че хората, които сновяха, приготвят голяма трапеза на открито, почти на края на мачерата, под сянката на една смокиново дърво. На масата вече бяха наредени чиниите и чашите, сега хората пренасяха големи пънове, които щяха да послужат за сядане. Един от тях щом ни видя, се запъти към Томазино и му извика:

— Тъкмо навреме идваш. Ще ядеш с нас.

Това беше Филипо, братът на Томазино. Никога не бях виждала двама братя толкова различни един от друг. Докато Томазино беше сдържан, мълчалив, затворен и почти мрачен, винаги зает с пресмятане на печалбите си, като през това време си хапеше ноктите и гледаше към земята, Филипо беше общителен и сърдечен. И той като Томазино беше бакалин, само че Томазино продаваше хранителни продукти, а Филиповият магазин бил нещо като универсален, където се продава по малко от всичко. Дребен на ръст, с къс врат и с глава, прикрепена почти без врат върху много широки плещи, той приличаше на пръстена тенджера, обърната наопаки, чиято по-тясна част стои нагоре, а по-широката надолу, а носът стърчи точно като чучур. Късите крака придържаха един широк и изпъкнал гръден кош, а изхвръкналото напред шкембе стоеше така, сякаш едва придържаше панталоните, пристегнати с колан, които давах илюзията, че при най-лекото движение ще се изхлузят от тялото му.

Щом Филипо научи, че сме бежанки, които ще живеем горе с тях, че имаме пари и че сме бакалки (за всичко това го осведоми Томазино, все тъй мрачен и без да се доизказва, сякаш говореше сам на себе си), Филипо едва не се хвърли на вратовете ни:

— Заповядайте на масата, седнете… Днес сме сготвили юфка с боб. Ще се нахраните при нас и докато пристигнат продуктите ви, ще ядете от нашите… и без това скоро ще дойдат англичаните, ще донесат всичко и ще има изобилие, а сега най-важното е да се сити и весели.

Филипо се засуети силно развълнуван, около трапезата и ни представи на дъщеря си — мила, малко тъжна мургава девойка, и на сина си — нисък младеж, с широки, леко прегърбени рамене, който изглеждаше гърбав, но всъщност не беше. Той беше много мургав и носеше очила поради късогледите си очи. Беше доктор, така поне каза бащата.

— Представям ви сина си Микеле… той е доктор.

После ни запозна със съпругата си — жена с изплашено лице, с много бяла кожа, хлътнали очи със сини кръгове и силен грим. Страдаше от астма, а според мен, изглежда, че страдаше и от страх.

Както вече казах, щом узна, че имам бакалница в Рим, Филипо изведнъж се обърна към мене със сърдечен, дори братски тон. След кота ме запита имам ли пари, и като разбра, че имам, ми довери, че също имал една голяма сума в джоба си на панталоните си, която щяла да му стигне дори ако случайно англичаните се забавели с още една година. Разговаряше с мене доверчиво, като равен с равен, с една дума — като търговец с търговец. И аз отново се почувствах успокоена. Но нито аз, нито той знаехме тогава, че тази огромна сума през време на войната постепенно ще се обезцени и накрая нямаше да ни стигне да преживеем с нея дори месец.

Филипо каза още:

— Ние ще останем тук, докато дойдат англичаните, ще ядем и пием, за друго няма да мислим… Като дойдат, те ще ни донесат вино, зехтин, брашно, ще се върне изобилието и ние, търговците, веднага ще подхванем пак търговията си, като да не е било нищо.

Само колкото да поддържам разговора аз му възразих, че англичаните може изобщо да не дойдат и германците да победят.

— Че какво ни интересува нас това? — каза той… Германци или англичани, все едно, стига само някой действително да победи… нас ни интересува само търговията.

Всичко това той каза високо и с голяма увереност. Но синът му, който седеше сам на края на мачерата и гледаше към Фонди, се обърна и изсъска като усойница:

— Тебе може да не те интересува… но ако победят германците, аз ще се убия!

Той каза това толкова сериозно и убедително, че аз се учудих и запитах:

— А на тебе какво са ти сторили германците?

Той ме погледна косо и отвърна:

— Лично на мене нищо… но я ми кажи, ако някой ти каже: „Виж, пускам в дома ти тая отровна змия, пази я“, ти какво ще отвърнеш?

— Ех, змия в къщата си не бих искала — отговорих аз учудена.

— Че защо? Тая змия досега не ти е причинявала никакво зло, нали?

— Да, но всеки знае, че отровните змии рано или късно ухапват човека.

— Ето, това е същото, макар че лично на мене те нищо не са ми сторили, но аз знам, че германците или по-точно нацистите, рано или късно ще започнат да хапят като змии.

Филипо, който до този момент ни слушаше нетърпеливо, почна да вика:

— На масата, на масата! Оставете германците и англичаните… сядайте, че супата вече е сипана.

И синът, мислейки си може би, че съм селянка и не си струва да си струва труда да си хаби думите с мене, се отправи, както и останалите към масата.

Каква трапеза! Ще си я спомням, докато съм жива, заради необичайното място и заради изобилието. Необичайното беше в това, че трапезата беше дълга и тясна, наредена върху дългата и тясна мачера чак до долината на Фонди; около нас планината, а отгоре нас синьото небе, осветено от приятното топло септемврийско слънце. А на масата изобилие: чинии със салам, шунка, балкански сирене, домашен пресен хляб, вкусен и хрупкав, туршии, сварени яйца и масло, супа от боб и юфка в големи паници, пълни догоре, които дъщерята, майката и жената на Филипо постепенно донасяха от колибата, където готвеха. Имаше и вино, в шишета, имаше дори бутилка коняк. Изобщо никой не би могъл да помисли, че в долината цареше глад и едно яйце се продаваше осем лири, а в Рим хората мряха от глад.

Филипо обикаляше гостите около трапезата, потъркваше ръце и със светнало от доволство лице, повтаряше:

— Да ядем и да пием… и без това англичаните ще дойдат и изобилието ще се върне…

Не бих могла да кажа откъде се беше загнездила тази мисъл в главата му, че англичаните щели да дойдат, изобилие, но там горе всички вярваха в това и непрекъснато го повтаряха. Предполагам, че това тяхна убеждение се дължеше на радиото, по което, както ми казаха, някакъв англичанин, който говорел италиански като италианец, правел пропаганда всеки ден, като повтарял, че веднъж дойдат ли англичаните, всички ще тънем в изобилие.

Но стига! След като сипаха супата, всички седнахме на масата. Колцина бяхме? Филипо с жена си и двете си деца, Париде с жена си Луиза — дребна, руса, с къдрави коси и сини очи, с миши израз на лицето, и детето им Донато. После Томазино с жена си — висока и слаба, с мустакато и сурово лице, и дъщеря им, също така с конска физиономия като майка си, но малко по-нежна, с черни и дребни очи. Имаше още четирима-петима лошо облечени мъже с дълги бради и доколкото разбрах, бяха от Фонди, евакуирани тук, винаги около Филипо като около свой признат главатар. Всички бяха поканени от Филипо на годишнината от сватбата му. Но това научих по-късно. Отначало имах впечатление, че Филипо разполага с излишни продукти и кани всеки ден жители на селището.

Без преувеличение ядохме в продължение на три часа. Най-напред от супата с юфка и фасул, юфката беше тънка, само от яйца, жълта като злато, а фасулът от най-доброто качество, мек и едър, и се топеше в устата като масло. Всички изядохме по две, а някои дори и по три препълнени чинии, толкова вкусна беше. После дойде редът на балканската шунка, малко солена, но апетитна, домашните наденици, твърдо сварените яйца, туршиите. След това жените се завтекоха към колибата и започнаха да носят чинии с големи късове добре изпечено телешко месо — екстра качество, крехко и бяло. Предния ден заклали едно теле и Филипо купил няколко килограма. След печеното телешко, дойде редът на агнешкото рагу, крехко и нежно, с много приятен бял и сладникаво кисел сос. След това опитахме овчето сирене, твърдо като камък, пикантно, приготвено специално за мезе на виното, и след виното дойдоха плодовете: портокали, смокини, грозде, сухи плодове. Имаше и сладкиши, да, сладкиши и от маслено тесто, печени на фурна, поръсени с пудра захар и ванилия. И накрая с коняка изядохме по няколко бисквити от една голяма кутия, която дъщерята на Филипо донесе от тяхната къщичка. А колко изпихме? Според мене — най-малко по литър на глава, но някои изпиха повече от литър, а други по малко от четвърт, например като Розета, която изобщо не пиеше. Не мога да опиша веселието, което цареше на масата. Всички ядяха и пиеха, говореха само за неща за ядене и пиене, т. е. за онова, което ядяха и пиеха, което щяха да ядат и пият или което бяха яли и пили в миналото. За тия хора от Фонди, както впрочем и в моя край, беше важно яденето и пиенето, както в Рим — да имаш собствена кола и апартамент в Париоли. За тях всеки, който яде и пие малко, е загубен, така че ако искаш да те уважават, гледай да ядеш колкото е възможно повече, като знаеш, че това е единственият начин да ги накараш да се възхищават от теб и да те ценят.

Бях седнала до жената на Филипо, онази много бяла жена с едра гръд, за която вече казах, че изглеждаше болна. Тя не беше весела, горката, защото видимо не се чувстваше добре; но ми се похвали, че обикновено имали много храна вкъщи.

— Никога по-малко от четиридесет пресни яйца, по шест свински бута и толкова салам, сирене… никога по-малко от двадесет пити… Толкова сланина ядохме веднъж, че отхвърлих едно голямо парче, което беше слязло вече в стомаха ми и излезе като някакъв втори език, само че бял…

Повтарям тия думи, защото тя ги каза просто ей така, за да ми направи впечатление, с една дума, и те бяха хора от село, и не знаеха, че истинските богаташи от града ядат малко, особено жените, а богатството си влагат в домовете си, в накити и дрехи. Тези хора тук, напротив, бяха облечени като просяци, но се гордееха с яйцата си, сланината си, както дамите в Рим с вечерните си тоалети.

От всички най-много пиеше Филипо, от една страна, защото, както ни съобщи неочаквано, празнувал годишнина от сватбата си, и — от друга, защото у него беше станало вече навик да си пийва. По-късно често го виждах със святкащи очи и зачервен нос през всички часове на деня, та дори и сутрин в девет часа. И така, по средата на обяда, може би защото беше вече пиян, той се впусна в откровения:

— Аз ви казвам — започна изведнъж с чаша вино в ръка, — че войната е лоша само за глупаците, но за другите — не. Знаете ли какво ми се иска да напиша в моя магазин върху касата: „Тук няма глупаци!“ Това е самата истина. Аз не съм глупак и никога няма да бъда, защото на този свят съществуват само две категории хора: глупави и хитри, и никой, който знае това, няма никога да поиска да се числи към първите. Работата се състои в това, да знаеш някои неща, да умееш да си отваряш очите. Глупците са ония, които вярват на вестниците, ония, които си плащат данъците и отиват на война, та дори и загиват там. А хитрите, о, те са обратно на тях. Ето, това е всичко. Времената станаха такива, че глупците загиват, а хитрите се спасяват. Който е глупав, в днешно време не може да не бъде още по-глупав, а който е хитър, трябва да бъде крайно хитър. Нали знаете поговорката: "По-добре жив глупак, отколкото мъртъв доктор… " или тази: „По-добре едно яйце днес, отколкото една кокошка утре!“, или пък другата: „Само страхливец обещава и изпълнява!“ Ще добавя: от днес нататък няма да има място в света за глупците, никой няма да може да си позволи лукса да бъде глупак дори само за един ден. Отсега нататък трябва да бъдем много хитри, защото времената са много опасни. Подадеш ли пръст, ще ти отсекат ръката. Виждате ли какво се случи на клетия Мусолини, който смяташе, че ще повоюва с един пръст с Франция? После се наложи да даде цялата си ръка, и то вече срещу цяла Европа, и сега няма нищо и е принуден да бъде глупак, който винаги е искал да бъде хитър. Съгласете се, правителствата идват и си отиват, обявяват война за сметка на нещастния народ, а после сключват мир и си вършат, каквото им е угодно, но единственото, което има значение и си остава неизменно, е търговията. Които и да дойдат — германци, англичани или руси, това, което за нас, търговците, трябва да има значение над всичко, е — търговията. Ако търговията върви добре, всичко останало върви добре.

Тази реч, изглежда, струваше на Филипо необикновено усилие, защото накрая по челото и слепоочията му избиха капки пот и след като изпразни чашата си на един дъх, той изтри лицето си с кърпа. Евакуираните, които, както вече казах, образуваха бандата му, веднага го акламираха разпалено, защото ядяха на неговия гръб и каквито гладници и ласкатели бяха, искаха по този начин да му се отблагодарят.

— Да живее, Филипо! Да живее търговията! — извика един от тях.

Друг, подсмихвайки се, каза:

— Ти, Филипо, можеш да кажеш, че търговията си остава неизменна. Толкова много неща се случиха, но търговията си продължава и ти винаги сключваш добри сделки.

Трети, малко объркан всезнайко, каза:

— Аз съм съгласен с теб да дойдат германци или англичани, но не казвай да дойдат русите, Филипо.

— Че защо? — попита Филипо, който от изпитото вино вече разбираше трудно.

— Защото русите няма да позволят да въртиш търговията си, не знаеше ли? Русите са най-много против търговците.

— Рогачи! — тихо отвърна Филипо замислен, като си сипваше вино от шишето и го гледаше с любов как се качва нагоре в чашата.

Четвъртия накрая извика:

— Филипо, ти си велик човек, имаш право: тук никой не е глупак, това е сигурно, ти каза самата истина.

В този момент, когато всички се смееха на тази откровена мисъл, изведнъж синът на Филипо скочи и каза мрачно:

— Тук друг глупак освен мене няма. Аз съм глупак.

След тези внезапни думи настъпи мълчание, всички се спогледахме учудени. След това синът продължи:

— И тъй като на глупаците не им е мястото при хитрите, извинете, но ще отида да се поразходя.

Щом изрече това, въпреки че някои се опитаха да го разубедят, като казаха: „Е, хайде де, защо се обиди, тебе никога никой не те е считал за глупак“, той отмести стола си и се отдалечи бавно нагоре по мачерата.

Всички се обърнаха да го видят, докато се отдалечаваше; но Филипо беше много пиян и не се засегна. Той вдигна чаша по посока на сина си и каза:

— За негово здраве… във всяка семейство трябва да има поне един глупак, това не вреди.

Всички започнаха да се смеят, като гледаха, че бащата, който се смяташе за хитър, пие за здравето на сина си, който се провъзгласи за глупак, и още повече се разсмяха, когато Филипо повиши глас и извика:

— Ти можеш да бъдеш глупак, защото вкъщи аз съм хитър.

Някой забеляза:

— Истина е: Филипо работи и печели, а синът му през това време чете книги и си дава важност.

Но Филипо, който всъщност се гордееше с този свой син, толкова различен от него и толкова начетен, като вдигна ръка на носа си от чашата, добави:

— Да се разберем: моят син наистина е идеалист… но в тия времена какво е идеалистът? Глупак. Макар не по своя вина, макар по силата на обстоятелствата, но глупак.

Слънцето се скри зад планините и най-после всички от компанията, кой от една, кой от друга страна, станаха от трапезата. Мъжете се упътиха към къщичката на Филипо да играят карти, селяните се върнаха към работата си, а ние, жените, започнахме да разтребваме. Измихме съдовете в едно буре с вода до кладенеца, натрупахме ги едни върху други в едно коритце и аз ги занесох в стаята, която Филипо и жена му заемаха в средата на къщичката. Тази къщичка беше двуетажна, на втория етаж се отиваше по външна стълба. Като се качих горе, останах изненадана: Филипо и приятелите му бяха насядали на пода, по средата на стаята, с шапки на глави и карти в ръце. Играеха на „скопоне“. В цялата стая нямаше никакви мебели, а само дюшеци, навити на рула и опрени в ъглите на пода, и много чували. Не знам колко бяха на брой, но трябва да призная, че що се отнася до запаси, Филипо бе приложил разбиранията си и бе действувал не като глупак, а като хитрец. Имаше чували с бяло брашно, с царевично брашно, други, по-малки, които изглеждаха пълни с фасул, грах, леща и граховец. Имаше и доста кутии консерви, особено от домати. На прозореца висяха няколко свински бута, а върху чувалите имаше няколко пити кашкавал. Видях още много затворени с хартия буркани, пълни със свинска мас, големи шишета със зехтин, няколко дамаджани с вино и провиснали от тавана гирлянди домашна наденица. С една дума, в стаята имаше главното за ядене, защото, когато има брашно, мазнини и домати, колкото лошо и да е положението, човек може да си приготви поне чиния макарони.

Както казах, Филипо и компанията му играеха на карти в средата на стаята, а жена му и дъщеря му лежаха една до друга на един дюшек, свити, полуголи, затъпели от топлината и преяждането.

Щом ме видя, че влизам, Филипо, без да свали очи от картите, каза:

— Виждаш ли, Чезира, колко добре сме се подредили… но ти накарай Париде да ти покаже стаичката ти… ще видиш, че при нас ще се чувствувате като папи.

Не казах нищо, оставих чиниите на земята и излязох да търся Париде, за да уредя въпроса с квартирата. Намерих го да цепи дърва до колибата си и му казах, че съм готова да ми покаже стаичката, която ми бе обещал. Както беше опрял крака си, обут в цървул, на дънера и държеше брадвата, без да я изпуска, ме изслуша изпод черната си шапка. После каза:

— Абе той Томазино говори като господар, ама истинският господар тук съм аз… Отначало се съгласих, но после поразмислих. Струва ми се, че онази стаичка не мога да ти я дам… там Луиза тъче цял ден на стана си… какво ще правите вие двете, докато тя работи? Нима ще можете да стоите все навън?

Разбрах, че като истински селянин той все още не се доверяваше, затова извадих от джоба си една банкнота от петстотин лири и му я подадох с думите:

— Какво, да не би да те е страх, че няма да ти платим?… Ето петстотин лири залог. После, когато си тръгна, ще си оправим сметките.

Той онемя и взе парите, но ги взе по един особен начин, който искам да опиша, защото е интересно да се знае как тези планинци-селяни схващат нещата. И така, той взе банкнотата, отнесе я на височината на корема си и я гледа дълго с някакво мрачно възхищение, объркан… сякаш тя бе някакъв странен предмет, като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна.

По-късно, винаги когато му попаднеха пари в ръцете, той правеше същото и разбрах, че тези хора тук почти не виждаха пари, защото всичко, каквото им бе необходимо, си го произвеждаха сами, дори дрехите. Малкото пари, с които разполагаха, влагаха в търговията със снопчета дърва, които носеха долу в равнината и в града. Затова парите за тях бяха нещо рядко и ценно, нещо повече от пари, почти някакво божество. И действително, тези планински селяни, при които прекарах толкова време, не са някак вярващи, нито дори суеверни. За тях най-важното нещо са парите, отчасти, защото ги нямат и почти никога не ги виждат, отчасти, защото за тях всяко добро нещо идва от парите — така поне мислят те, аз, като търговка, не мога да ги упрекна.

С една дума, след като разгледа внимателно банкнотата, Париде каза:

— Добре, ако не ти пречи шумът на стана, можеш да я вземеш.

Последвах го към къщичката му, която се намираше вляво от селището и както всички останали беше залепена на подпорна стена на мачерата. Встрани от къщичката, която беше също на два етажа, имаше малка пристройка, опряна на самата скала, покрита с керемиди, с вратичка и прозорец без стъкла. Влязохме и видяхме, че както той ме беше предупредил, половината от стаичката беше заета от стар, дървен стан. В другата половина имаше походно легло, искам да кажа, две железни магарета, с дъски, върху които беше хвърлен сламеник от тънък плат, пълен със сухи царевични листа. В стаичката трудно се стоеше прав под наклонения покрив, а в дъното се виждаше чисто и просто скалата. По стените имаше паяжини и петна от влага. Под нямаше, нямаше дори плочи, земята беше гола като в яхър.

Почесвайки се по врата, Париде каза:

— Това е стаята… вижте дали можете да се настаните.

Розета, която ни бе последвала, промълви смутена:

— Мамо, тук ли ще трябва да спим?

Но аз я прекъснах:

— В гладни дни хлябът и от фий е добър. — И след това се обърнах към Париде: — Ние нямаме завивки, ще ни дадете ли?

Тогава започна дълго преговаряне. Той не искаше да ни даде чаршафи, защото, както каза, всичко било от чеиза на жена му. Най-после се разбрахме, че ще му заплатим наем за тях. Но завивки нямали. Така че вместо завивки обеща да ни даде под наем своя черен ямурлук. И така стана за всичко друго: бакърения съд за миене, пешкирите, съдовете за ядене, дори единствения стол, на който щяхме да сядаме, като се редуваме. Всичко това изскубнахме, както се казва, със зъби и нокти, след като му обещах, че за всяко нещо ще заплатим наем. Накрая го попитах къде ще можем да готвим и той отговори, че можем да готвим в колибата, където готвели и те.

— Добре, да видим тая колиба, за да имам представа — казах аз.

Представа получих още щом отидох при нея. Беше разположена малко по-надолу върху първата по-долна мачера. Беше колиба с каменни основи без спойка и горе върху стените, подобен на обърната наопаки лодка, беше поставен сламеният покрив. Познавах тези колиби, в които в моето родно село държат сечивата и добитъка. Подобни помещения се издигат за един ден, ако се работи усилено. Най-напред се издига зидът от големи и груби едва одялани камъни, поставени един до друг така, че да прилепват без вар. По този начин се иззижда стената на помещението, което приема овална форма. После в двата края на зида се забиват два вилообразни клона. Върху тях се поставя хоризонтално още един дълъг клон. Най-после отгоре от двете страни на пластовете се нарежда слама, която се свързва в снопове, докато се получи необходимата дебелина. Прозорци това помещение няма. Вратата се образува, като се изправят два по-дълги и по-прави камъка като колони и върху тях хоризонтално се слага трети. Във всеки случай това е отвор, през който, за да влезеш в колибата, трябва да си превиеш гърба. Колибата на Париде беше съвсем като тази от моя край. До врата, на пирон, висеше кофа с черпак. Преди да влезем, Париде взе черпака, пи от водата, после ми го подаде да пия и аз. Аз пих. Влязохме вътре. В първия момент не можах да видя нищо, защото, както вече казах, прозорци колибата нямаше, а и Париде затвори единствената пролука — вратичката. Тогава той запали една лоена свещ. След като започнах постепенно да различавам нещата наоколо си, видях, че подът е от добре утъпкана пръст. В средата се намираше полузагаснало огнище и на него трикрака пирустия, върху която беше сложен бакър. Погледнах нагоре. В тъмнината видях, наредени да се опушват, много връзки домашна наденица, низи кървавица, напомнящи украшения на коледно дърво, украсено за траур. Около огъня бяха наредени много пънове и на един от тях с учудване забелязах, че седи много стара бабичка с лице на ощърбена луна, със съсухрена кожа и дълъг нос; предеше на тъмно. Това бе майката на Париде, която ме посрещна с думите:

— Добре си дошла, ела, поседни. Казаха ми, че си госпожа от Рим… това не е римски салон, а колиба… но няма как, ще трябва да се задоволиш… седни де!

Да си призная, нямах никакво намерение да сядам на някой от тия толкова малки пънове и едва не попитах къде са им столовете, но добре, че се въздържах навреме. По-късно разбрах, че в колибите въобще не слагат столчета. Тук ги държат в къщите си, като ги считат за лукс, който се употребява само в празнични дни, при тържествени случаи като сватби, погребения и други подобни. За да не се хабят, окачват ги на тавана, обърнати надолу, като колбаси. И наистина, когато влязох в къщичката на Париде, ударих челото си много силно о един окачен стол. Тогава разбрах, че съм попаднала в много беден край.

Но стига! Сега вече колиба се освети изцяло и аз успях да я разгледам. Беше по-скоро яхър, студен, тъмен, с пръстен под и каменен зид, със сламен покрив, така почернял и наслоен със сажди от вътрешната страна, че въздухът беше изпълнен с дим от гаснещото огнище. Вероятно защото дървата им бяха сурови и липсваше какъвто и да е бил отвор, този дим се задържаше във вътрешността и едва-едва, много бавно се прецеждаше през сламения покрив.

Розета и аз започнахме да кашляме от дима и очите ни се насълзиха. В същото време съзрях сгушено под полата на бабата едно грозно куче и една оскубана котка, които — почти невероятно — плачеха и те клетите като хора, дразнени от острия и лют дим. Но те плачеха, без да помръднат, с отворени очи, указание, че бяха вече свикнали на дима. Никога не съм обичала мръсотията. В Рим моят дом беше скромен наистина, но що се касае до хигиена, беше чист като огледало. Затова при вида на колибата сърцето ми се сви силно, защото си помислих, че отсега нататък аз и Розета трябваше да готвим, да се храним и да живеем тук като две кози или като две овци. И сякаш мислейки гласно, казах:

— Щастие е, че ще живеем тук само няколко дни до идването на англичаните.

— Защо, колибата не ти харесва ли? — запита Париде.

— В моето родно село такива колиби правим, за да държим добитъка си — отвърнах аз.

Париде беше особен човек, както открих по-късно, безчувствен, и би могло дори да се каже, без усет за каквото и да била човешко достойнство. Усмихвайки се някак особено, той отвърна:

— А тук при нас живеят хора.

Със своя свирещ като щурец глас старицата добави:

— Не ти харесва колиба, а? Но все пак тук е по-добре, отколкото вън на ливадата. Знаеш ли колко много от ония нещастници, които сега са войници в Русия и чиито жени са тук горе, биха дали всичко, за да се върнат, па макар и да трябва цял живот да живеят в колиби като тази. Но те няма да се върнат, няма да найдат и гробове като християни, защото в Русия не признават Христос, нито Богородица.

Изненадах се от тия толкова мрачни предсказания, и Париде се опита да се усмихне на тези думи и каза:

— Майка ми вижда всичко черно и мрачно, защото е стара и по цял ден седи сама. Освен това е и глуха. — И като повиши глас, продължи: — Кой ти каза, че няма да се върнат? Сигурно ще се върнат. Вече е въпрос само на дни…

Старицата измърмори:

— Не само че няма да се върнат, но тук ще ни изтрепят със самолети.

Париде се усмихна отново, сякаш всичко това беше смешно, а аз, изплашена от толкова черногледство, казах набързо:

— Хайде, ще се видим по-късно… довиждане!

Но със същия прокобващ глас старицата отвърна:

— Ще се видим по-късно, не се страхувай, още повече, че в Рим ти няма да се върнеш скоро, а може би и никога вече…

При тия нейни думи Париде вече съвсем се разсмя, а аз си помислих, че няма никаква причина да се смее, и не можах да се въздържа да не направя в себе си заклинания срещу тази прокоба.

Следобедът премина в почистване на стаичката, където беше леглото ни и където не знаех, че щяхме да живеем толкова дълго време. Изметох пода, като изкъртих от голата земя мръсотията, която се бе напластявала там с години. Дадох на Париде да изнесе много мотики и лопати, натрупани в ъглите, изметох паяжините от стените. След това нагласих леглото в единия ъгъл до каменната стена, събрах дъските една до друга, върху магаретата, разтърсих сламеника, пълен с царевични листа, постлах много хубавите чисти чаршафи от ръчно тъкан лен и отгоре като покривка метнах черния кожен ямурлук на Париде, предназначен да покрива сечивата.

Жена му Луиза, русокосата дребна женица, която вече описах, с лазурните очи и мишото лице, с гъсто къдравите коси, седнала в дъното на стаичката на стана си, тъчеше със здравите си мускулести ръце, без да спре и отдъхне, и вдигаше такъв невъобразим шум, че аз учудено я запитах:

— Как, нима все тук ще стоиш и ще тракаш така силно?

Като се засмя, тя отвърна:

— Охо, кой знае още колко ще стоя… трябва да изтъка плат за панталони на Париде и на децата.

— Горко ни! — отвърнах аз. — Ще оглушеем.

— Щом аз не съм оглушала… бъди спокойна, и ти няма да оглушееш, ще свикнеш.

И тъй тя тъка непрестанно в продължение на няколко часа, мятайки совалката от едната страна към другата със сухо и силно тракане. А ние двете с Розета, след като подредихме стаичката, седнахме. Розета седна на стола, който Париде ми даде под наем, а аз на леглото. Като смахнати, с отворена уста наблюдавахме как Луиза тъче, без да вършим нищо.

Луиза не бе разговорлив човек, но с готовност отговори на запитванията ми. Така успяхме да научим, че от много мъже, които преди войната имало в този край, единствен Париде останал, защото на дясната си ръка нямал два пръста. Всички други мобилизирали и изпратили в Русия.

— Освен мен — каза Луиза като се усмихна и в тона и прозвуча щастлива нотка — всички останали жени тук вече са като вдовици.

Учудих се на думите й, като помислих, че и тя като свекърва си е също тъй песимистка, й казах:

— А защо трябва всички да загинат? Аз пък казвам, че ще се върнат.

Луиза поклати глава и се усмихна:

— Не ме разбрахте. Аз не вярвам мъжете ни да се върнат, и то не защото ще ги избият, а защото рускините харесват нашите мъже. Чужденец ли е, то се знае, не може да не го харесват. Когато войната свърши, жените са способни да принудят мъжете да останат там и тогава никой тук вече не ще ги види!

За Луиза войната беше като някаква история между мъже и жени и очевидно изглеждаше доволна, че е успяла да запази своя мъж благодарение на недъга му, докато другите жени щели да загубят мъжете си заради рускините. Говорихме още и за семейство Феста. Тя каза, че Филипо успял да отмени изпращането на сина си на фронта благодарение на връзки и услуги, докато бедните селяни, които нямали нито пари, нито покровители, заминали на война и често пъти оставяли костите си. Тогава си припомних думите на Филипо, според когото светът се разделя на две групи: глупци и хитреци, и разбрах, че и в случая той бе действувал като хитрец.

Когато бог пожела, вечерта настъпи и Луиза преустанови шума на стана си, като отиде да приготви вечерята. Ние двете бяхме толкова уморени, че в продължение на повече от час си останахме там, където си бяхме, без дори да помръднем — аз седнала на леглото, а Розета — на стола до възглавницата ми. Масленичето хвърляше бледа светлина в стаичката и тя изглеждаше като малка пещера. Аз наблюдавах Розета, тя — мене и всеки път в нашите очи изразяваха нещо различно. Не говорехме, защото се разбирахме прекрасно с погледи и защото знаехме, че думите в момента са излишни. Те нямаше да добавят нищо повече към онова, което очите казваха. А очите на Розета питаха: „Какво ще правим, мамо? Страх ме е, къде попаднахме?“ Моите отвръщаха: „Златно мое дете, бъди спокойна, майка ти е при теб, не бива да се страхуваш…“ и други подобни. Тъй мълчаливо си разменяхме мисли и накрая в заключение на този отчаян ням диалог Розета доближи стола си до самото легло и отпусна глава в скута ми, като прегърна коленете ми. Все така, без да промълвя дума, аз започнах да милвам косите й. Стояли сме в това положение може би половин час, когато вратата се отвори. Някой я блъсна и веднага след това се появи детска главица. Беше Донато, синът на Париде.

— Татко каза, че ако искате, да дойдете да вечеряте с нас….

Не бяхме гладни, защото бяхме яли доста на Филиповата софра, но въпреки това приех поканата, защото тъй като бях много уморена и унила не исках да завършим вечерта съвсем сами с Розета в тази толкова мрачна стаичка.

Последвахме Донато, който ни водеше почти тичешком, сякаш виждаше в тъмното като котка, и скоро стигнахме до колибата, намираща се една мачера по-ниско. Там беше Париде, заобиколен от четири жени: майка му, жена му, сестра му и станаха му. Последните две имаха по три деца. Мъжете им ги нямаше, защото били мобилизирани и изпратени в Русия. Сестрата на Париде — Джачинта, беше кестенява жена с тъмни, опулени очи и широко лице. Имаше подплашен вид и повече мълчеше. Щом проговореше, гласът и звучеше остро, и отваряше уста само за да се скара на трите си деца, които се бяха заловили за полите й като кученца и скимтяха край нея. Понякога, без да им се кара, тя ги биеше мълчаливо, жестоко, с юмрук по главиците.

Снахата на Париде се казваше Анита, жена на брат му, който преди войната живял в Чистерна. Беше бледа, кестенява, слаба, с орлов нос, ведри очи и спокоен и замислен вид. Обратното на Джачинта, която почти плашеше с вида си, от Анита лъхаше спокойствие и нежност. И нейните деца бяха до нея, но те не се биеха увисили по полите й, а си стояха кротко, насядали мълчаливо на пейката в очакване да им дадат да ядат. Когато влязохме, Париде ни посрещна със своята особена усмивка, изразяваща едновременно смущение и недоверчивост, и каза:

— Помислихме, че ще се чувствате самотни, затова, ако искате, заповядайте. — Миг след това добави: — Докато пристигнат вашите продукти, можете да се храните при нас. После ще си оправим сметките.

С това той ни даде да разберем, че не ни дава храната даром. — Въпреки това обаче му бях благодарна, защото знаех, че са бедни, а в ония гладни години бе наистина голямо събитие някой да се съгласи да ни нахрани срещу пари, защото храната беше оскъдна и всеки я пазеше само за себе си, без да я разделя с някого, дори за пари.

И тъй ние седнахме. Париде запали ацетиленовата лампа и бяла, хубава светлина озари всички ни, седнали на дървените пънове около трикраката пирустия, върху която в малка тенджера вреше храна. Всички наоколо бяхме жени. Париде беше единственият мъж.

Анита, снахата се пошегува не без известна тъга, понеже, както вече казах, мъжът й беше в Русия:

— Париде, сигурно си доволен, че имаш наоколо си толкова жени: блажен между жените.

А той й отвърна усмихнат с крайчеца на устата:

— Щастие, което трае кратко.

Старицата обаче веднага се намеси:

— Кратко ли, преди да свърши войната, ще свършим ние…

Луиза постави върху малка куца масичка една глинена паница, после сграби хляба и като го притисна до гърдите си, бавно забоде ножа в него. Започна да пуска един след друг много тънки резени в паницата, докато тя се напълни догоре.Тогава свали менчето от огъня и изсипа съдържанието върху залците. Беше обикновената минестрина, която бях яла при Кончета, или хляб на каша с бобена чорба.

Докато чакахме хляба да се напои, Луиза сложи на земята сред стаята един голям леген и изля в него водата от една кана, която се топлеше на пепелта до пирустията. След това с известна тържественост всички започнаха да си събуват чочите, като че вършеха много сериозна работа, нещо, което те повтаряха всяка вечер по един и същи начин. Отначало не можех да разбера нищо, но после, като видях Париде пръв да протяга краката си, черен и мръсен между пръстите и на глезена, в легена, разбрах: ние в града, преди да се храним, си мием ръцете, а те, бедните, обратното, краката си. Но ги миеха всички в един и същи леген, без да сменят водата. Така можете да си представите каква стана водата, след като в нея всички измиха краката си, включително и децата: шоколадовокафява. Само ние с Розета не се измихме и едно от децата запита наивно:

— Защо вие двете не се миете? — Старата баба, която също така не се изми, отвърна мрачно:

— Те двете са госпожи от Рим. Не работят земята като нас.

През това време минестрината беше вече готова. Луиза изнесе пълния с мръсна вода леген навън и постави на негово място масичката с паницата. Започнахме да ядем. Всички заедно, всеки бъркайки с лъжицата си в паницата. Ние двете с Розета не хапнахме повече от две-три лъжици, но другите се нахвърлиха толкова настървено, особено децата, че много скоро паницата се изпразни и от донякъде от разочарованите лица разбрах, че мнозина от тях бяха още гладни. След това Париде раздаде на всеки по шепа сухи смокини, после от една ниша от стената извади дамаджана с вино и наля в чашка на всеки: даде и на децата. Всички пиха. Всеки път Париде избърсваше ръба на чашата с ръкава си, наливаше внимателно и я поднасяше, назовавайки тихо по име този, комуто я подаваше, като че бяхме в църква. Виното беше кисело, почти като оцет, изобщо планинско вино, но поне бе от грозде, в това нямаше никакво съмнение. След като вечерята привърши в мълчание, жените взеха вретената и хурките си, а Париде на светлината на ацетиленовата лампа започна да преглежда домашното по аритметика на сина си Донато. Париде беше неграмотен, но знаеше малко да смята и искаше синът му да се научи да борави със сметките. Струва ми се обаче, че синът — с голяма глава и обикновено с безизразно лице — беше доста тъп, защото след като бащата обясни няколко пъти последователно задачата, той пак не я разбра. Тогава Париде се разгневи и го удари силно с юмрук по главата, викайки: „Тапир.“ Ударът прокънтя, сякаш главата на Донато беше дървена, но той като че ли не го усети и започна да си играе тихо на земята с котката. По-късно запитах Париде защо държи толкова много синът му, който като него беше неграмотен, да се научи да смята. Разбрах, че за Париде цифрите бяха по-важни от буквите, защото с тях можел да брои пари, докато буквите според него не служели за нищо.

Поисках да опиша тази наша първа вечер с Мороновци (така се наричаше семейството), защото веднъж описала първата, все едно, че описвам и всички останали, които последваха, защото те всички бяха еднакви, а и защото този ден сутринта се бях хранила с евакуираните, а вечерта със селяните и по този начин бях в състояние да направя разлика между едните и другите. Казвам истината: евакуираните бяха по-богати, поне някои от тях. При тях се ядеше по-добре, те знаеха да четат и пишат, не носеха цървули и жените им бяха облечени градски. Въпреки това обаче още от оня първи ден и винаги след това аз предпочитах селяните пред евакуираните граждани. Това предпочитание идваше и от обстоятелството, че преди да бъда бакалка, аз бях селянка, но и заради това, че изпитвах странно чувство към евакуираните, особено ако ги сравнявах със селяните като хора, на които образованието им е послужило да ги направи по-лоши. Така се случва с неуките деца: обикновено, когато тръгнат на училище и се научат да пишат и четат, първото нещо, което правят, е да изпишат стените с неприлични думи. Считам изобщо, че не е достатъчно хората да научават образованието, те трябва да се научат как да си служат с него…

Накрая на всички ни се доспа, някои от децата бяха вече заспали. Тогава Париде стана и съобщи, че те стават да си лягат. Излязохме от колибата и си пожелахме лека нощ. Двете с Розета останахме сами в края на мачерата с поглед, врязан в нощта в някаква далечна точка, там, където знаехме, че се намира Фонди. Не се виждаше никаква светлина, наоколо цареше тишина и мрак, само звездите блестяха тъй силно, сякаш примигваха в небето, подобно на безброй златни очи, които ни гледаха и знаеха всичко за нас, докато ние — нищо за тях.

— Каква хубава нощ, мамо — прошепна Розета.

Запитах я дали е доволна, че е дошла тук горе. Тя отвърна, че е доволна винаги, когато е с мен. Постояхме още малко да съзерцаваме нощта, после тя ме подръпна за ръкава и каза, че искала да се помоли на дева Мария, която ни довела живи и здрави дотук. Прошепна ми го сякаш се страхуваше, че ще я чуят, и аз учудено я запитах:

— Тук ли?

Тя кимна с глава и после се отпусна на колене върху тревата в края на мачерата, като ме повлече със себе си. Предложението й ми се понрави, защото, тъй да се каже, Розета бе отгатнала моите мисли и чувства в онази тиха и спокойна нощ, след толкова умора и напрежение: чувства на благодарност към някого или нещо, което ни бе съпътствувало и закриляло. Така аз с удоволствие й се подчиних, сключих ръце и движейки бързо устните си, прочетох молитвата, която обикновено се казва преди лягане. Отдавна не бях се молила, от деня, в който се отдадох на Джовани, защото считах, че съм сгрешила, а от друга страна, не знам защо, не изпитвах нужда да призная греха си на никого. Затова поисках най-напред прошка от Христа за онова, което извърших с Джовани, и обещах никога да не се повтаря. Освен това, може би под влияние на необхватната и тъй тъмна нощ, в която дишаха толкова много живи същества и неща, които не можехме да видим, аз се молех за всички: за себе си, за Розета, за семейство Феста, за това на Париде и за всички хора, пръснати по планината в този час, за англичаните, италианците, претърпели толкова много страдания; молих се и за германците и за фашистите, които ни причиняваха тия страдания. Защото всички те бяха хора. Признавам, колкото повече молитвата ми се разгъваше, толкова повече се вълнувах и очите ми се изпълваха със сълзи. Макар да смятах, че това се дължи отчасти на умората, казвах на себе си, че е хубаво да изпитам такова чувство.

Розета се молеше с наведа глава, но неочаквано ме сграбчи за ръката и извика:

— Гледай, гледай!…

Погледнах и видях в дъното на тъмнината да се издига ярка ивица светлина, която достигайки на голяма височина, се превърна в зелено цвете, което после падна бавно, осветявайки за мит планините около долината, горите и дори, както на мен ми се стори, чак къщите на Фонди. По-късно узнах, че тези зелени светлини били ракети, с които си служили за нощни наблюдения на фронта, за да изберат местата, където да си правят стрелбата на оръдията и самолетните бомби. Но в онази нощ това ми се стори като добро предзнаменование, почти като знак, с който дева Мария казваше, че е чула молитвата ми и е готова да я изпълни.

Поисках да разкажа тази молитва най-вече за да дам ясна представа за характера на Розета, който досега не съм описвала. Тъй като впоследствие, по причина на войната, той се измени коренно както денят в нощ, искам да разкажа какво бе Розета по времето, когато пристигнахме в планината, или поне как на мен ми изглеждаше и считах дотогава, че е. Както е вярно, че Розета е такава, каквато бе, и сега, когато тя се е променила, както казах, и се отличава от тогавашната Розета колкото черното от бяло, считам, че тази моя представа за нея тогава не е погрешна.

И така, бях отгледала Розета много грижливо, като господарско дете, стараейки се да не й откривам лошите неща, които съществуват по света, и доколкото ми е възможно, я държах далеч от тях. Не съм особено вярваща, макар че изпълнявам всички верски задължения, но в моето отношение към вярата е имало периоди, в които съм поставяла вярата на висота, и други, в които съм я принизявала. Имало е например случаи, като онази нощ на мачерата, когато ми се е струвало, че действително вярвам. Но имаше и моменти, когато в дните, в които трябваше да бягам от Рим, когато абсолютно не вярвах. Във всички случаи обаче вярата не ме е заблуждавала да виждам действителността такава, каквато е всъщност, колкото и свещениците да са се стараели да я обясняват другояче, защото често пъти тя напълно противоречи на обясненията ми. Но у Розета това беше съвсем различно. Не зная дали защото получи възпитание до дванадесетгодишна възраст в полупансион при калугерки, или защото това се дължеше на характера й, но тя бе крайно вярваща, у нея нямаше съмнения и колебания, тя бе напълно убедена и сигурна във верските догми, че, така да се каже, нито разискваше, нито разсъждаваше върху тях. За нея вярата бе въздухът, който се вдишва посредством белите дробове, за което нещо ние нито говорим, нито си даваме сметка. Трудно ми е сега, след толкова много промени и събития, да си обясня каква е била Розета по времето на нашето бягство от Рим. Ще се огранича само да кажа, че от време на време ми се случваше да мисля, че тя е съвършена. Наистина тя беше от ония същества, в които дори злобният човек не би могъл да намери някой недостатък. Розета беше добра, пряма, откровена и честна. Аз съм човек, който често променя настроенията си, мога да се разгневя, да крещя, способна съм дори да бия ей така, само защото загубвам ума си. Но тя никога не ми е отвърнала със злоба, никога не ми се е сърдила, никога не се е показвала друга освен идеална дъщеря. Нейното съвършенство не се състоеше само в липсата на недостатъци, то се изразяваше в постъпките й и в справедливите й думи, подбрани между хиляди, които трябваше да се кажат или извършат. Много пъти дори съм се плашила при мисълта, че дъщеря ми е като светица. Основание да мисля така ми даваше нейното добро, безпогрешно държане. Трябва да подчертая, че тогава тя нямаше абсолютно никакъв житейски опит и в душата си беше все още дете. Целият си живот беше прекарала само с мен, след като получи образованието си от калугерките, и не бе вършила нещо друго, освен да ми помага понякога вкъщи и в магазина. При това извършваше всяко нещо така, като че го познаваше много добре. Едва сега разбирам, че съвършенството й, което тогава ми се струваше невероятно, е произхождало именно от неопитността й и от възпитанието, което й дадоха калугерките. Неопитност и религия слети заедно, образуват това съвършенство, което аз смятах солидно като крепост, а то било крехко като кула, направена от карти за игра. Изобщо тогава не можех да си дам сметка, че истинското съвършенство е в опитността и познанията, макар и от специален вид, а не в неопитността и невежеството, какъвто бе случаят с Розета. Но каква вина имах аз? Изгледах я с обич, като всички майки на този свят, и мислех, че когато се омъжи и излитне от този дом, ще научи някои неща дори много рано. Не бях обаче държала сметка за войната, която ни принуждава да опознаем тия неща дори мимо волята ни и ни насилва да ги изпитаме преждевременно по най-неестествен и жесток начин. Няма що. Значи, съвършенството на Розета е било за мирно време, когато търговията вървеше добре и аз мислех да натрупам пари за зестра, като мечтаех за един добър младеж, който ще я обича и комуто тя ще стане съпруга и ще народи деца. Така, след като бе едно съвършено момиче и девойка, можеше да стане и съвършена съпруга. Но това нейно съвършенство не струвало нищо във военно време, за което се изискват друг вид качества, какви, не знам, но положително не качествата на Розета.

Но стига толкова за това!

Като свършихме молитвата си в тъмнината, станахме и поехме по мачерата към нашата стаичка. Минахме под прозореца на Париде и аз дочух, че той и близките му още не са заспали, а се движат и шепнат като пилци в кокошарник, преди да заспят. Най-сетне стигнахме до нашата стаичка, слепена към къщата и мачерата, с вратичка на колове, с наклонен покрив и прозорче без стъкло. Бутнах вратата и се намерихме в тъмното. Носех у себе си кибрит и първото нещо, което направих, бе да запаля парче свещ, след което от ивица парцалче, одрано от една моя кърпичка, направих фитил и го сложих в масленика. На тази ясна, но тъжна светлина седнахме на леглото. Тогава казах на Розета:

— Ще си махнем само полите и елечетата. Разполагаме само с чаршафи и с това палто на Париде. Ако се съблечем, струва ми се, че после ще ни стане студено.

Така и направихме. По фусти, една след друга се мушнахме в леглото. Чаршафите бяха от ръчно тъкан лен, тежък, но студен, това обаче беше единствената нормална вещ в онова легло, което не беше всъщност и легло. Щом помръднех, царевичните листа на сламеника започваха да шумят, чувствах, че се разделят на две отделни купчини и гърбът ми през тънкия плат опираше на две студени и твърди дъски. Дори като дете на село никога не бях спала на такова легло. Там ние си имахме обикновени легла с пружини и истински дюшеци.

По едно време, при едно мое раздвижване, не само че царевичните листа се разделиха на две под мен, но дъските се разтвориха и аз усетих, че падам през дупката и се озовах на пода. Тогава станах и в тъмнината нагласих на място дъските и сламеника и пак се качих, като прегърнах силно Розета, която се беше обърнала с гръб към мен и присвила до стената. Тази нощ прекарах много неспокойно. Събуди ме някакво много леко скърцане, по-леко от пърхане на криле. Този шум идваше някъде изпод леглото. След като постоях малко, събудих Розета и я попитах дали чува някакъв шум. Тя каза, че също чува. Тогава отново запалих лампата и надзърнах под леглото. Установих веднага, че цвърченето идва от едно сандъче, което съдържаше лайка и мента. Като се вгледахме по-внимателно, открихме сред лайката нещо подобно на гнездо от слама и мъх и на него осем-десет току-що родени мишлета, не по-големи от кутре. Розета ме помоли да не ги пипам, защото това бе първата нощ, която прекарахме там, и ако ги убиехме, можело да ни сполети нещастие. Така ние отново легнахме и криво-ляво сме заспали. Не бяхме спали повече от час, когато усетих, че нещо лази по лицето и гърдите ми, нещо много тежко. Изпищях от страх и Розета отново се събуди. Запалихме лампата и ето ти случай: след мишките — котката. Едно хубаво черно котенце със зелени очи, слабо, малко, с лъскава козина стоеше в края на леглото и ни гледаше, готово да скочи през прозорчето, откъдето бе влязло. Розета го извика нежно. Тя обичаше котките и умееше да ги привързва към себе си. Котенцето се доближи веднага доверчиво и малко след това вече лежеше под завивката ни и мъркаше. То спа с нас през цялото време, докато живяхме в Сант Еуфемия. Казваше се Джиджи. Имаше си навици, т. е. пристигаше след полунощ, мушваше се под завивките между двете ни и спеше там до зори. Беше добро коте и се привърза към Розета, но когато спеше помежду ни, тежко ни, ако някой от нас се раздвижеше в мрака. Тогава Джиджи започваше да ръмжи, сякаш искаше да каже: „Ей, тук дори не може да се спи!“

Същото нощ освен от мишките и котката се събуждах още няколко пъти и винаги ми беше трудно да определя къде се намирам. Пред едно от тези мои пробуждания чух да кръжи самолет ниско и много бавно, с отмерен шум, тежък и нежен едновременно, сякаш моторът му се бореше не с въздух, а с вода. Стори ми се, че този шум говори и ми казва успокоителни думи. По-късно ми обясниха, че тези самолети се наричали щъркели и летели за разузнаване, затова летели бавно. Накрая така бях свикнала с тях, че стоях нарочно будна, за да ги чуя. Ако не успеех, ядосвах се. Тези щъркели бяха английски самолети и аз знаех, че най-сетне англичаните ще пристигнат с тях, за да ни върнат свободата и ни позволят да си отидем по домовете.