Алберто Моравия
Чочарка (7)

ГЛАВА СЕДМА

В един от ония януарски дни, в които вятърът продължаваше да духа и небето бе прозрачно и искрящо като кристал, като се събудихме с Розета, чухме далечен, равномерен шум, идващ някъде откъм дъното на хоризонта, откъм морето. Беше първият глух удар, който отекна като юмрук в небето, последва го малко след това по-силен и по-ясен, който сякаш бе ехо на първия.

Бух, бух, бух, следваха избухванията едно след друго, без да престанат нито за момент, и от техния глух и всяващ страх шум денят като че напук изглеждаше по-хубав, слънцето по-ярко, небето по-лазурно. Минаха два дни без този шум да престане дори нощем, и после една сутрин откъм гората пристигна една овчарче, което донесе малко напечатано листче, намерило го в един храст. Листчето представляваше малък вестник, напечатан от англичаните, но на немски език — за германците. Тъй като Микеле бе единственият, който знаеше малко немски, дадоха му го да го прочете и той, след като го прочете, ни обясни, че във вестничето пишело, че англичаните дебаркирали около Анцио, близо до Рим, че сега се водела голяма морска и сухопътна битка с кораби и оръдия, блиндирани коли и войници, че англичаните напредвали към Рим и както изглеждало, вече били достигнали до покрайнините на Велетри. При тази новина всички евакуирани започнаха да се прегръщат, да се поздравяват и радостно да се целуват. Същата нощ никой не си легна както обикновено рано, защото хората се събираха по къщите, коментираха дебаркирането и споделяха радостта си.

Но следващите дни не ни донесоха никаква друга новина. Глухата оръдейна стрелба наистина продължи да се чува откъм Терачина, но германците, както веднага разбрахме, не си отиваха. После, след няколко дни, пристигнаха първите точни сведения. Англичаните наистина дебаркирали, но германците в пълна бойна готовност хвърлили срещу тях не зная колко дивизии войски и след много боеве успели да ги задържат. Сега те се били закрепили по брега в много малко пространство с много оръдия като за стрелба по мишена и изобщо скоро щели да ги принудят да се върнат на корабите си, които били на брега, готови да ги приютят, в случай, че дебаркирането не успеело. След тази новина хората в Сант Еуфемия отново овесиха глави, евакуираните започнаха да говорят, че англичаните не знаели да воюват на сухо, понеже били моряци, докато германците били родени за сухопътна война. Разправяха, че англичаните нямало да могат да се справят с германците и последните сигурно щели да спечелят войната. Микеле съвсем престана да говори с евакуираните и както ми каза, правел го, за да не се дразни. Но нас двете съвсем спокойно ни убеждаваше, че било абсолютно невъзможно германците да победят и когато веднъж го попитах защо мисли така, той само отговори: „Германците са бити предварително.“

Искам да разкажа тук един малък случай, който показва как бяхме откъснати там горе от всякакви новини и как селяните, почти неграмотни, изопачаваха и малкото новини, които достигаха до нас. Тъй като нямахме никаква възможност да разберем нещо определено за дебаркирането в Анцио, Филипо и един друг евакуиран, търговец като него, решиха да платят на Париде, за да отиде през планината през катърските пътеки до едно твърде отдалечено село на Чочария, където знаеха, че има участъков лекар, който притежавал радио. Наистина Париде беше неграмотен човек, не знаеше ни да чете, ни да пише, но имаше уши и можеше да слуша радио като всички, а можеше да помоли лекаря да му обясни някои неща. Дадоха на Париде и малко пари, за да може, ако му се удаде случай, да купи нещо за ядене, като брашно, боб, мазнини и изобщо всичко, каквото може да намери. Париде впрегна магаренцето и една сутрин в зори пое на път.

Париде отсъствува три дни и един следобед се върна. Щом го забелязаха, че се показва, дърпайки за юлара магаренцето си, всички се завтекоха насреща му и естествено пръв между всички Филипо и приятелят му търговецът, които му бяха дали пари, за да слуша радио. Париде каза, че не намерил никаква храна, защото навсякъде имало глад и недоимък както в Сант Еуфемия, дори и по-голям. После се упъти към колибата си, последван от цял върволяк хора. Там седна на една пейка, а наоколо му се наредиха семейството му, Микеле, Филипо и още други, а една част от хората застанаха навън, защото нямаше място за всички, но и те искаха да разберат какво е чул Париде по радиото.

Той разказа, че чул радиото, но че то не казвало много нещо по дебаркирането, съобщило само, че германците и англичаните не помръдвали от позициите си. Говорил с доктора и с много други, които слушали новини по радиото, и разбрал така причините за дебаркирането. Филипо запита кои са тези причини да се провали дебаркирането, Париде отвърна просто, че причината била някаква жена. При тази вест всички останахме със зяпнала уста, но Париде продължи да разказва, че адмиралът, командуващ дебаркирането, бил американец, но всъщност бил германец, което никой не знаел. Той имал красива като звезда дъщеря, сгодена за сина на генерала, командуващ американските войски в Европа. Но този син го обидил, като върнал годежа, подаръците и пръстена, и се оженил за друга. Тогава адмиралът, баща на годеницата, който бил германец, решил да си отмъсти и тайно уведомил германците за датата на дебаркирането. Така че когато англичаните се намерили пред Анцио, сварили германците вече напълно готови със своите оръдия. Но сега всичко това било разкрито, доказано било, че адмиралът бил наистина германец, макар че минавал за американец, арестували го и щели да го съдят. Сигурно било, че щели да го застрелят. Тези новини на Париде раздвоиха слушателите. Някои, по-простичките и наивните, започнаха да повтарят, поклащайки глави:

— То се знае… под всяко нещо се крие жена… търси, търси, ще намериш пола…

Но много други се възпротивиха, твърдейки, че било невъзможно радиото да разказва такива глупости.

Колкото до Микеле, той се задоволи да запита Париде:

— Сигурен ли си, че тези новини ги е съобщило радиото?

Париде потвърди, като каза, че докторът и други го уверили, че тия новини били съобщени от Радио Лондон.

— Я кажи, да не би случайно да си ги чул от някой дърдорко на селския площад? — запита Микеле.

— Какъв ти дърдорко?

— Аз казвам само така. Това е нова версия на историята за Гано от Маганца. Много интересна, няма какво да се каже…

Париде, който не разбра иронията, продължи да уверява, че тези неща ги било съобщило радиото.

Когато по-късно запитах Микеле кой е този Гано от Маганца, той ми обясни, че бил някакъв генерал, живял преди много векове, който изменил на своя император в една битка с турците.

— Ето на, виждаш ли — казах тогава на Микеле, — все пак такива истории съвсем не са невероятни…не казвам, че Париде е прав, но това изобщо не е невъзможно.

Микеле се засмя и каза:

— Нямаше да е зле, ако събитията и днес можеха да се развиват така.

Изобщо не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, тъй като по една или друга причина дебаркирането бе провалено. Но както казва поговорката: „Да чакаш напразно, е като да умираш постепенно“, ние в Сант Еуфемия през целия януари и през целия февруари умирахме малко по малко всеки ден.

Дните се провличаха безкрайни и еднообразни, защото всеки ден се повтаряше, всеки ден се случваха едни и същи неща, които бяха вече станали през последните месеци. Всеки ден трябваше да се вдигаме, да цепим дърва, да палим огъня в колибата, да готвим, да се храним и да бродим по мачерата, за да запълваме часовете, докато настъпи време за вечеря.

Всеки ден самолетите пристигаха, за да хвърлят бомби. Всеки ден от сутрин до вечер и от вечер до сутрин слушахме глухия грохот на проклетите оръдия на Анцио, които стреляха без прекъсване и не улучваха целта, защото нито германците, нито англичаните, както ни бе известно, не се помръдваха от местата си. С една дума, всеки нов ден приличаше на предния, но нетърпението и възбудата от надеждата го правеха по-натегнат, безнадежден, мъчителен и тягостен, още по-безкраен и изтощителен. А часовете, които в началото на пребиваването ни в Сант Еуфемия минаваха тъй бързо, сега едва се отронваха и това ни довеждаше до неописуемо изнемощяване и безнадеждност.

Но онова, което допринасяше най-много еднообразието да се превръща в мъчение, бяха постоянните разговори на всички за храната. Колкото повече тя намаляваше, толкова по-дълги ставаха разговорите за нея. Но в разговорите сега вече не прозираше мъката на хора, които се хранят лошо, а страхът на хора, които ядат малко.

Сега вече всички се хранеха само веднъж на ден и се пазеха да канят приятели.

Филипо казваше:

— Приятели на живот и смърт, но в тези времена, на масата — всеки за себе си.

Най-малко зле бяха все пак тези, които имаха пари, сиреч Розета и аз, Филипо и още един евакуиран, наречен Джеремая, но и ние, които бяхме, както се казва, паралии, разбирахме, че твърде скоро парите вече нямаше да ни служат за нищо. И наистина, селяните, които в началото бяха толкова алчни за пари, защото, нещастните, в мирно време никога не виждаха пари, сега започнаха да поумняват и да разбират, че парите струват по-малко от храната. И с известно злорадство мрачно заявяваха:

— Сега дойде нашето време… времето на нас, селяните… сега ние ще разпореждаме, защото притежаваме храната, не се ядат парите, а храната.

Но аз знаех, че това до известна степен бяха хвалби, защото и те нямаха много храна. Бяха бедни планински селяни, чиито запаси едва стигаха до новата реколта и през месеците април и май обикновено им се налагаше да купуват храна, за да дочакат до юли.

С какво се хранехме? Веднъж на ден с малко боб, варен само с вода, една кафена лъжичка мас, малко доматена салца, парченце козе месо и няколко сушени смокини. Сутрин, както вече казах, за закуска гризяхме рошкови или ядяхме лук с тънка филийка хляб. Но най-вече липсваше солта, а това бе нещо ужасно, защото храна без сол не можеш да я погълнеш; щом я сложиш в уста, идва ти да я повърнеш, толкова е блудкава и сладникава, сякаш е развалена или вкисната. Нямахме нито капка олио, а мас ми бе останала едва два пръста на дъното на един буркан. Понякога ми се случваха щастливи дни, както веднъж, когато можах да купя два килограма картофи, или друг път, когато успях да се снабдя от един овчар с около четири ети овче сирене, твърдо като камък, но хубаво, тръпчиво. Но това бяха редки случаи, на които не можехме да разчитаме.

Като настъпиха първите дни на март, в полето започнаха да се забелязват първите признаци на пролетта. Една сутрин например, като погледнахме надолу от мачерата, забелязахме по склона сред мъглата първите бели цветчета на бадемовите дървета. През нощта се бяха разпукали и изглеждаха, че треперят на утринния вятър от студ, бели като призраци сред сивата мъгла. На нас, евакуираните, това разцъфване ни се стори като щастливо предзнаменование. Пролетта настъпваше, пътищата щяха да изсъхнат и англичаните да започнат настъплението. Но селяните поклащаха глави. Пролетта означаваше още и глад. От опит знаеха, че храната им нямаше да стигне до новата реколта, и се стараеха да я пестят колкото могат повече, мъчейки се да намират нещо за ядене, което да замести запасите им, за да не ги начеват. Париде например залагаше в гората тръстикови капани за червеношийки и чучулиги, но те бяха толкова малки, че за едно наяждане трябваха най-малко по четири. Или пък се мъчеше да лови местни лисици, от ония, малките, с огненочервена кожа, които одираше и след това ги изкисваше няколко дни във вода, за да омекнат, даваше ги на жените да ги готвят с някакъв силно ароматен сос, за да се убие лошата миризма на дивеч. Сега вече основната ни храна стана цикорията, която не беше всъщност цикорията, която се яде в Рим, там тя е все едно и също растение, а тук така наричаха всяка трева, която можеше да се яде.

Аз все по-често прибягвах до тази тъй наречена цикория и понякога цяла сутрин прекарвах заедно с Розета и Микеле в бране на цикория из мачерите. Ставахме рано и снабдени с ножче и торбичка, се спускахме по склона кога по-надолу, кога по-нагоре от къщите и беряхме треви. Нямате представа колко много са тревите. Аз познавах някои от тях, защото като дете бях брала, но видовете и названията им бях забравила. Първия път ме заведе Луиза, жената на Париде, за да ми покаже кои треви са годни за ядене, и аз много скоро се научих и започнах да ги различавам като селяните по име, вид и форма. Сега си спомням само някои от тях: криспино, който в града наричат крешионе, със сладки стебла и тъмнозелени листа, дебела мара, която расте между камъните на мачерите — зеленикавосиня с тесни, но дълги и месести листа, репей — плосък, с четири-пет листа, които се развиват непосредствено до самата пръст, истинската цикория с дълги, назъбени островърхи листа, подрумче, мента, див джоджен и много други. Обикаляхме мачерите, но не бяхме сами, защото всеки бе излязъл да бере цикория. Странна гледка бе да видиш целия склон на планината, осеян с хора с наведени глави, напредващи бавно крачка по крачка, като души на мъртъвци в чистилището. Изглеждаше, като че всички търсят нещо загубено, а не бяха загубили, а се надяваха да намерят. Брането на цикория траеше обикновено дълго време, понякога по два-три часа, дори и повече, защото да сготви човек само една паничка, трябваше да събере цяла престилка, а и затова, че цикорията не беше много и едва стигаше за всички, които я търсеха. И резултатът от този труд обикновено беше малък — две-три престилки сварена цикория даваше две-три зелени топки, големи всяка колкото портокал. След като я сварявах, аз я стривах в паница с малко мас, колкото за вкус, но това служеше не да ни нахрани, а само да ни напълни стомасите и да залъже глада ни. Мъката по брането изморяваше толкова много, че през останалото време на деня не можехме да помръднем от умора. И през нощта, когато си легнех на коравото легло върху сламеника, пълен със сухи царевични листа, щом притворех очи, вместо мрак пред погледа ми започваше да играе цикория, безброй много растения цикории. И аз напразно се мъчех да заспя, защото за известно време виждах как тя се оплита пред очите ми и се разплита, докато най-после, след дълго бдене, успявах да заспя.

Но все пак най-досадното нещо през този период, както вече казах, беше това, че гладът караше евакуираните да говорят по цял ден само за ядене. И аз обичам да ям и дори признавам, че яденето е важно нещо и ако човек не се храни, не може да върши нищо, дори няма сили да си търси храна, но има много по-важни неща, за които човек би могъл да говори, както ни казваше Микеле, и освен това, да се говори за храна на празен стомах, означава да си причиняваш двойно мъчение, да си припомняш непрекъснато за глада и за ситостта. В подобни разговори за храна изпадаше най-вече Филипо. Понякога, като минавах през мачерата, виждах го да седи на един камък, заобиколен от евакуирани, и щом се доближех, чувах да казва:

— Спомняте ли си? Едно време достатъчно беше един от нас да телефонира в Неапол в ресторанта и да поръча обяд. След това двама или трима приятели, всички с добри стомаси, вземахме кола и отивахме. Сядахме да се храним в един часа и ставахме в пет. А какво ядяхме? Спагети с рибен сос и парче риба и калмари, раци и миди, печени златни рибки и кефал с майонеза, риба с бизел, бодлива риба, тон и други видове, които са много вкусни. Въобще ядяхме всякакъв вид риба от най-хубаво качество, с всички видове подправки. Сядахме на масата порядъчно облечени и стегнати, а ставахме с разкопчани колани и копчета, с оригвания, от които прозорците потреперваха. И всеки от нас тежеше най-малко по два-три килограма повече, защото изпивахме най-малко по едно фиаско вино на глава. Не зная дали че ни се удаде някога пак да ядем така…

Тогава някой отбелязваше:

— Когато пристигнат англичаните, Филипо, изобилието ще се върне.

През един от тия дни, когато пак както обикновено говореха за ядене, станах свидетел на една разправия между Микеле и баща му. Филипо казваше:

— …ето на, бих искал сега да има едно хубаво прасенце, да го заколя и веднага да нарежа пържоли, един пръст дебели пържоли, всяка по половин килограм… вие добре знаете, че половин килограм свинско месо е в състояние да възвърне човек към живот…

Микеле, който случайно бе там наблизко, като чу думите на баща си, ненадейно извика:

— Това би бил истински случай на канибализъм.

— Защо?

— Защото свинята би яла свиня!

При тия думи на Филипо му стана крайно неудобно, защото синът му го нарече свиня, изчерви се и силно извика:

— Ти не уважаваш родителите си!

А Микеле:

— Не само че не ги уважавам, но се срамувам от тях.

Филипо повторно изпадна в неловко положение, но този път с решителен и твърд тон, вече по-спокойно, се обърна към сина си:

— Ако не беше баща ти да плаща всичко, нямаше да можеш да учиш толкова много, за да се срамуваш сега от него… аз съм виновен…

При тези думи Микеле замълча за момент, после отвърна:

— Прав си… лошо сторих, че ви слушах… отсега нататък ще си стоя далеч и вие ще си говорите, колкото си щете, за ядене.

Помирен и почти трогнат от това, че може би за пръв път, откакто бяхме горе, синът даваше право на бащата, Филипо каза помирително:

— Ако искаш, ще говорим за друго… прав си, каква полза има да се приказва все за ядене?… Да говорим за друго.

Но този път съвсем неочаквано Микеле избухна в гняв и изсъска като пепелянка:

— Е, добре, а за какво ще говорим? За това ли, какво ще правим, когато дойдат англичаните? За изобилието ли? За търговията? За кражбите на изполичарите? Какво ще говорим?

Този път Филипо онемя, защото именно това бяха малкото въпроси, за които можеше да се говори, а Микеле ги беше изброил и на него друго не му идваше на ума.

Като каза това, Микеле се отдалечи. Щом разбра, че синът му е достатъчно далеч, за да не го вижда, Филипо махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Особен човек е, трябва да му се прощава!“ Всички евакуирани се помъчиха да го успокоят:

— Синът ти, Филипо, знае твърде много… парите, които си изхарчил, за да го изучиш, не са отишли напразно… това е важното, останалото е без значение.

Същия ден, малко засрамен, Микеле ми изповяда:

— Баща ми е прав, аз не му отговарям почтително. Но какво да правя, когато у мен има нещо по-силно и щом се заговори за ядене, не съм в състояние да се владея?

Запитах го защо пък се дразни толкова много, щом чуе баща му да заговори за храна, и той, като се позамисли, отговори:

— Ако ти знаеше, че утре ще умреш, щеше ли да говориш за ядене?

— Не!

— Е, добре. Ние всички сме в това положение. Дали утре или след много години, не е важно, всички ще умрем. Трябва ли в очакване на смъртта да говорим и се занимаваме с глупости?

Не можах да го разбера и настоях:

— А за какво би трябвало тогава според теб да говорим?

Той се замисли и каза:

— В настоящето положение, в което се намираме, би трябвало да ни занимават причините, които са ни докарали до него.

— А кои са те?

Той се засмя и каза:

— Всеки от нас трябва да ги търси у себе си, всеки за своя сметка.

Тогава му казах:

— Може би си прав, но баща ти говори за храна тъкмо затова, защото такава липсва и е, така да се каже, принуден да мисли за това.

Той заключи:

— Възможно е. Лошото е там, че баща ми говори винаги за ядене и тогава, когато има храна и тя не липсва никому.

Обаче храната вече наистина липсваше и всички се стараеха да спасят малкото запаси, които им оставаха. Първото нещо, като говореха помежду си, беше да си втълпят едни на други, че нямат нищо. Почти всеки ден например Филипо повтаряше на по-бедните евакуирани:

— Вече имам брашно и фасул само за около седмица, като мине тя, господ да ми е на помощ!

А това не беше истина, защото всички знаеха, че вкъщи той има още един чувал с брашно и един по-малък с боб, но от страх да не му го откраднат не канеше вече никого у дома си, а денем заключваше вратата и се разхождаше по мачерите с ключ в джоба. Селяните, нещастните, наистина привършваха запасите си, защото това бе времето, през което в други години те слизаха в Терачина и докупуваха храни, за да изкарат до новата реколта. Но тази година гладът се ширеше навсякъде и вероятно в Терачина, отколкото в Сант Еуфемия. Освен това там имаше германци, които всеки път, когато можеха, ограбваха храната, и то не защото всички бяха крадливи и лоши хора, не, а защото водеха война, а да воюваш, освен да убиваш, означаваше още и да крадеш.

През един от ония дни например при нас пристигна един германски войник сам, който сякаш беше тръгнал на разходка. Нямаше оръжие. Мургав, със сини тъжни очи, кръгло и добродушно лице, неспокоен, той обикаля дълго между колибите, разговаряйки със селяните и евакуираните. Очевидно бе, че няма лоши намерения, напротив, отнасяше се дори със състрадание към всички тия бедни хорица. Каза, че преди войната в Германия бил ковач, похвали се, че знаел отлично да свири на хармоника. Тогава един от евакуираните донесе своята и немецът седна на един камък и ни посвири, заобиколен от децата, които го слушаха прехласнати. Той свиреше действително добре и между много песни изсвири една, която по онова време беше много на мода и която всички пееха, особено немските войници — „Лили Марлен“. Това беше тъжна песен, която звучеше като вопъл. Като я слушах, аз си мислех, че въпреки всичко тези германци, които Микеле толкова много ненавиждаше и не считаше за хора, бяха също човеци, християни, и те имаха жени, деца и домове, и те мразеха войната, която ги държеше далеч от най-близките им.

След „Лили Марлен“ войникът изсвири още много други песни. Те също бяха тъжни и вълнуваха, а някои от тях бяха много сложни — сякаш писани за концерт. А той, свел глава над хармониката, унесен свиреше и изглеждаше сериозен човек, който знае стойността на нещата, не мрази никого и ако би могъл, сигурно би се отказал да воюва. Така този симпатичен германец, след като свири в продължение на почти цял час, си тръгна, погалвайки децата по главиците и казвайки ни на развален италиански език:

— Смелост, войната скоро ще свърши! Ще видите.

Но пътеката, по която пое, минаваше покрай колибата на един евакуиран и на върлина бе метната да съхне една хубава мъжка риза на червени карета. Като мина покрай нея, германецът се спря, попипа материята, сякаш да провери дали е от добро качество, после кимна с глава и отмина надолу. Но ето че след половин час го видяхме да се връща запъхтян, сякаш бе тичал. Отиде направо до колибата, откачи ризата, сви я под мишница и отново побягна към долината.

Разбрахте ли? Отиде си, след като ни посвири и погали децата по главичките, съвсем очевидно, че бе добър човек, но ризата му бе харесала и през цялото време, докато е слизал, си е мислил за нея. Най-после изкушението бе излязло по-силно от съвестта, той се върна и взе ризата. Докато беше свирил на хармоника, беше човекът, който в мирно време е работел като ковач, когато взе ризата, беше войникът, който не признава мое и твое и не уважава нищо и никого. С една дума, както вече казах, войната означава, освен да убиваш, още и да крадеш и човек, който в мирно време не бил убил и не би откраднал за всичкото злато на света, във време на война чувствува дълбоко в сърцето си инстинкта да открадне и да убие, присъщ на всички хора. А този инстинкт се проявява, защото окуражават човека да го прояви, нещо повече, през цялото време му се втълпява, че този инстинкт е добро чувство, че трябва да се доверява на него, иначе не би бил добър войник. Тогава войникът разсъждава: „Сега е война… щом настъпи мир, ще стана отново такъв, какъвто съм всъщност… засега всичко ми е позволено.“

За съжаление обаче никой, който е убивал или е крал, пък било то във време на война, не би могъл да стане по-късно такъв, какъвто е бил преди това, поне според мен. Или с други думи, този случай прилича на другия, когато една девица реши да се провали, като храни надежда, че по-късно отново ще стане девица по някакво не знам какво чудо, което никога не е ставало. Станал веднъж убиец и крадец, пък бил и в униформа и с гърди, обкичени с медали, човек, завинаги си остава убиец и крадец.

Селяните знаех, че германците имаха навика да крадат, затова се бяха организирали за даване тревога. Те разпръсваха доста деца на установени места от долината чак до Сант Еуфемия. Щом по катърската пътека се появеше германец, първото дете извикваше, колкото му глас държи: „Малария.“ По-горе друго повтаряше: „Малария“, после трето и т. н. При думата „малария“ настъпваше едно общо разтичване в Сант Еуфемия. Кой прибираше набързо торбичката си с боба, кой гърнето с маста, кой суджуците и всеки бягаше да ги скрие по дупки и храсталаци или в пещерите. Понякога наистина германецът пристигаше и беше прост войник, решил случайно да се качи догоре, но ние никога не успявахме да разберем причината за посещението му. Обикновено обикаляше къщите и колибите и всички вървяха подире му като на процесия, а някой дори започваше да жестикулира пред него с ръце към устата си, с което искаше да му обясни, че сме гладни.

Твърде често обаче тревогата биваше напразна и след час, невиждайки никакъв германец, евакуираните си отдъхваха с облекчение и отново изваждаха от скривалищата всичко, което бяха изпокрили.

Тъй като храната започна да липсва все повече, а и моите запаси почти се бяха изчерпали, реших да прибягна до едно сериозно средство, за да набавя нещо за ядене. Пари имах и може би в някое по-затънтено и по-малко изложено на опасности място имаше нещо за купуване. Затова една сутрин много рано заедно с Микеле и Розета поехме на път. Бяхме решили да отидем към една планинска местност, наречена Сасонеро, която стоеше на около четири часа път от нас; пресметнахме, че до обяд ще стигнем там, разчитайки, че ще намерим да купим малко храна, да хапнем нещо и да се върнем обратно в Сант Еуфемия, преди да се е стъмнило.

Слънцето беше още зад планините, когато потеглихме, макар че беше вече ден, духаше снежен вятър, който смразяваше устните ни, и наистина, като стигнахме превала, заварихме там няколко снежни петна, които бяха започнали да се топят на изумрудената трева. Най-после слънцето огря и стана малко по-топло. Спряхме за малко да се полюбуваме на изгледа, който планините на Чочария, изпъстрени със сняг, откриваха пред погледа под блестящото небе. Спомням си, че като въздъхна неволно, гледайки планините, Микеле каза:

— Е, хубава е Италия!

— Микеле — смеейки се, забелязах аз, — казваш го така, сякаш съжаляваш.

— Права си, малко съжалявам, защото красотата е един вид изкушение.

От превала поехме по една отначало несигурна пътека сред скали, по която нямаше и следа от растителност. После пътеката стана по-очертана и се извиси към върха, отгдето се откриха два стръмни склона — единият гледаше към пустинна долина, обрасла с храсти, а другият слизаше направо във Фонди. Пътеката се виеше по самия гребен на планината, после сви като змия и започна да се спуща по склона, достигайки до малката пустинна долина и дълго вървяхме покрай ручейче, полускрито сред храсти, чиито води леко и весело бълбукаха сред камъните, нарушавайки дълбоката тишина. После пътеката отново пое нагоре от другата страна на дола по нов склон, достигна друг превал и като се спусна малко надолу, навлезе в друга планина и все нагоре по нея достигна до върха, гол и каменист. Там, сред камъните, кой знае защо, стоеше забит голям, черен, много стар дървен кръст. След този връх, вървейки все по билото, стигнахме най-после до едно странно място, което можехме спокойно да огледаме отвисоко, преди да се спуснем до него. Това бе плоска като длан поляна, разположена под огромна червена скала във формата на кръгъл козунак и осеяна с дъбове и скали. Дъбовете бяха стари, огромни, с голи, протегнати напред сухи сиви клони, подобни на коси на вещици. Скалите, големи и малки, имаха все форма на конус — гладки и черни, сякаш бяха нарочно излъскани. Сред дъбовете и скалите съзряхме група колиби с почернели сламени покриви, над които се виеше дим. Пред колибите се мяркаха жени, които шиеха на открито или простираха пране да съхне на въжета. Имаше и много деца, които играеха из полянката. Мъже не видяхме никъде, защото това бе овчарско селище и по това време мъжете бяха горе в планината със стадата си.

Като слязохме до колибите под онази голяма скала във формата на кръгъл козунак, видяхме черната паст на огромна пещера. Една от ония жени ни каза, че там живеели евакуирани. Попитах я дали имат да ни продадат нещо за ядене, но тя поклати мрачно глава в знак на отказ и с неохота добави, че може би евакуираните биха могли да ни продадат нещо. Отговорът й ми се видя твърде чуден, защото обикновено евакуираните купуват, а не продават. Но въпреки това ние се отправихме към пещерата ако не за друго, то поне да разпитаме, тъй като от онези диви и недоверчиви овчарски жени не беше възможно да изтръгнеш дори и дума. Докато се приближавахме до пещерата, земята беше осеяна с множество малки и големи кости, размесени с чакъл, без съмнение остатъци от изядени кози и овце от ония евакуирани. Но освен кокалите по земята имаше и много мръсотия, празни ръждясали сарделени и консервени кутии, дрипи, стари обуща, хартии. Като че се намирахме в едно от онези незастроени места в Рим, където изхвърлят всички боклуци от околните къщи. Тук-таме по тревата се виждаха черни изгорели кръгове с купчини сива пепел и загаснали главни. Входът на пещерата беше много голям и целият наоколо мръсен и опушен. На пирони, забити в камъка, висяха тенджери, черпаци, дрипи и дори четвъртинка скоро заклана коза, която още кървеше по земята. Като надникнахме в пещерата, казвам истината, останах изненадана. Високата дълбока пещера с почернял от дим свод и тъмно дъно, на което краят не се виждаше, приличаше на огромно спално помещение, защото от единия до другия му край бяха наредени като в болница или казарма едно до друго легла и постели. Ужасен смрад ни удари в носовете, смрад като в приютите за бедни. Още от пръв поглед ми направи впечатление безпорядъкът на леглата. Чаршафите бяха разхвърляни и ужасяваха с мръсотията си. Евакуирани имаше много, кой, седнал на края на едно легло, си чешеше главата или бездействуваше, кой се беше излегнал на леглото, увит в завивките си, кой разхождаше нагоре-надолу в малко свободно пространство. Група мъже, седнали на две легла около малка маса, играеха на карти, подобно на нашите в Сант Еуфемия, с шапки на глави и наметнати палта. На друга постеля видях полугола жена да кърми бебе, по-нататък, три-четири дечица, свити накуп едно до друго на едно легло, съвсем неподвижни, като мъртви, може би спяха. Дъното на пещерата, както казах, беше в мрак, но успях да забележа натрупани на купчина мебели и вещи, които тия нещастници бяха успели да спасят при бягството от домовете си.

До входа на пещерата видях нещо необикновено: един олтар, направен от амбалажни каси и покрит с хубава везана покривка. Върху покривката имаше кръст и две сребърни вази, в които по липса на цветя бяха сложени дъбови клонки с листа. Под кръста по някакъв странен начин вместо изображения на светии или други верски предмети бяха окачени много часовници, може би цяла дузина, подредени по големина. Това бяха стари, джобни, повечето от бял метал часовници, но имаше няколко, които изглеждаха златни. До олтара на едно столче видях свещеника. Казвам свещеник, защото го познах по голия кръг на главата. Ако се съдеше по останалата част на облеклото му, човек трудно би могъл да разбере, че е свещеник. Беше около петдесетгодишен мъж със слабо, сериозно мургаво лице. Нямаше расо, беше облечен в бели дрехи, бяло елече, бял пояс, бели панталони или по-скоро шалвари, черни чорапи и черни обуща. Изобщо не можех да разбера защо си беше свалил расото и останал по дрехите, които носеше под него. Стоеше неподвижен, с наведена глава, със скръстени в скута ръце и бързо мърдаше устните си, като че се молеше. Като доближих, повдигна очи към мен и тогава успях да видя, че те бяха опулени и в същото време лишени от поглед.

Прошепнах на Розета:

— Този тук е луд — но без да се учудвам, защото от дълго време вече бях престанала да се учудвам на каквото и да било. А той през това време ме загледа втренчено, в погледа му бавно се появи любопитство като у човек, който мъчно разпознава някого. После изведнъж стана, грабна ме за ръка и извика:

— Браво, най-сетне дойде… хайде, навий ми тези часовници.

Обърнах се объркана към пещерата, още повече, че той стискаше ръката ми със страшна сила, както стискат ноктите на соколите или на ястребите. Един от евакуираните, който играеше на карти, проследил вероятно с края на окото си сцената, ми извика, без да се обръща:

— Задоволи желанието му, навий часовниците… на този нещастник бомбите разрушили църквата и къщата и той обезумял, като избягал с тия свои часовници… но той е безобиден, никому не прави зло… бъди спокойна.

Посъвзех се малко и двете с Розета започнахме да навиваме часовниците един по един или по-скоро давахме вид, че ги навиваме, защото те всички бяха навити и работеха добре. А свещеникът ме наблюдаваше прав, с разкрачени крака и скръстени ръце на гърба, свъсен, с наведена глава. Като свършихме, глухо каза:

— Сега, като ги навихте, мога най-после да започна службата… браво, браво, добре, че дойдохте!

За щастие в същия момент до нас се доближи друг обитател на пещерата — една млада калугерка, чийто вид веднага ме успокои. Лицето й беше бледо и съвсем кръгло, веждите черни и сключени над черни, лъскави, спокойни очи, които приличаха на две звезди в лятна нощ. Онова, което ми направи най-голямо впечатление, беше белият й подбрадник и всички бели части на облеклото й. Те всички бяха, нещо невероятно, снежно бели и идеално колосани, просто за чудене в онова мръсно и отвратително място. Кой знае какво правеше, за да се поддържа толкова чиста и пресната в оная мръсна пещера. Учтиво и благо тя се обърна към свещеника:

— Хайде, дон Матео, елате да хапнете с нас… но най-напред се облечете… не е прилично да се яде по гащи.

Дон Матео стоеше разкрачен, подобно на звяр, и я слушаше с отворена уста и безизразни очи, после измърмори:

— А часовниците? Кой ще се грижи за часовниците?

Монахинята му отвърна спокойно:

— Нали ви ги навиха? Вижте, всички вървят чудесно, вижте, дон Матео, те всички показват един и същи час, часа за храна.

Докато му говореше така, тя откачи от един пирон черното расо и му помогна да се облече, също както милосърдна сестра с луд пациент в някоя лудница, с добри обноски. Дон Матео се остави да му облече изпрашената и протрита дреха и като прокара ръка в несресаната си коса, тръгна с монахинята, която го поддържаше под ръка, към дъното на пещерата, където върху една трикрака пирустия голям черен котел изпущаше пара. Като се обърна към нас, тя ни покани:

— Елате и вие, има храна и за вас.

Доближихме си до бакъра, около който през това време се бяха вече насъбрали много евакуирани. Между тях забелязах един нисък, пълен мъж в парцаливи дрехи и с разрошена брада, който изглеждаше доста възбуден и се оплакваше нещо. Панталоните на задника му бяха скъсани и оттам се подаваше краят на ризата му. Той държеше една паница в ръце и хленчеше:

— На мен, сестра Тереза, винаги сипвате по-малко… защо на мене по-малко от другите?

Сестра Тереза не му отвърна, а започна внимателно да разсипва храната в паници, давайки на всекиго по едно парче месо и две лъжици супа. Друг евакуиран, мъж на средна възраст с черни мустаци и червено лице, подхвърли подигравателно:

— Тико, защо не й отрежеш една глоба на сестра Тереза, нали си общински полицай? Наложи се, да не ти дава по-малко, отколкото на другите…

И като се засмя, същият си обърна към Микеле:

— Както виждате, събрали сме се тук все отбор дружина. Свещеникът е луд, карабинерите депортираха в Германия, полицаят обикаля със скъсани гащи и изскочила риза, а кметът съм аз, гладува повече от другите. Няма вече никаква власт и е просто чудо, че все още не сме се изклали един друг.

Без да повдига очи от котела, монахинята каза:

— Не е чудо, а е по волята на бога, който иска хората да си помагат едни на други.

Междувременно Тико продължи да хленчи:

— Вие, дон Луиджи, сте готов винаги да се шегувате… не знаете ли, че полицай без униформа е клетник като всички други? Дайте ми отново униформата и тогава отново ще мога да пазя реда.

Помислих си, че всъщност този мъж беше съвършено прав и че униформата е всичко в някои случаи. И че дори онази добра монахиня, въпреки своя благ характер и набожността си, не би имала такъв авторитет пред всички, ако вместо монашеските си дрехи беше облечена в дрипи като мен и Розета.

Но стига! Изядохме гъстата и тлъста чорба от варено козе месо, която миришеше на пръч и която въпреки глада едва не повърнах, и ядейки, слушахме обикновените разговори наоколо, съвсем подобни на тези, които познавахме тъй добре: за глада, за пристигането на англичаните, за бомбардировките, за прочистванията, за войната. Накрая, като реших, че е настъпил удобният момент да се заинтересувам за храна, осмелих се и запитах дали някой от тях би имал да ми продаде нещо за ядене. Всички останаха учудени, както си и представях: и те нямали, а купували, откъдето им падне, по нещо и вече привършвали продуктите, които си били донесли от село. Но ни посъветваха да се обърнем към овчарите от съседните колиби с думите:

— Ние купуваме от тях… те винаги имат сирене и по някой коза… вижте дали ще искат да ви продадат нещо.

Разказах им, че една жена ме бе пратила при тях, заявявайки, че овчарите нямали нищо за продан.

Кметът повдигна рамене:

— Казват тъй, защото не се доверяват, че ще им се плати, и искат да държат цените високи. Но имат стада и са единствените в този край, които продават.

Благодарихме на монахинята и на бежанците за обяда, преминахме пред олтара с часовниците на лудия свещеник и излязохме навън. Тъкмо в същото време между камъните премина малко стадо овце и кози, водено от грамаден мъж, обут с бели чочи и черни панталони, препасан с пояс през кръста, с черно сетре и черна шапка. Една евакуирана, която седеше до пещерата и си чупеше залци от парче хляб, беше чула разговора ни вътре и като посочи с пръст, каза:

— Ето оня там е един от евангелистите… той ще ти продаде сирене, ако си в състояние да му го заплатиш добре…

Изтичах след овчаря и му извиках:

— Имаш ли сирене за продан?

Но той не само не ми отговори, а дори не се обърна и продължи напред, като че бе глух.

— Господин Евангелисти, ще ми продадеш ли сирене?

— Не се казвам Евангелисти, а Де Сантис — отвърна той.

— Казаха ми, че името ти било Евангелисти.

А той:

— Не, ние по вяра сме евангелисти, това е всичко.

Така най-сетне, както си вървеше, той показа, че е склонен да продаде нещо, и ние го последвахме в колибата му. Но най-напред той вкара в кошарата една по една овцете, назовавайки ги по име: Бианкина, Пачиока, Мата, Челесте и т. н. и, като залости вратата, предложи да влезем в колибата му. Тя беше подобна на колибата, в която живееше Париде, само че по-голяма и по-бедна, по-празна и по-студена. Може би добих такова впечатление поради нелюбезното посрещане, което ни оказаха. Около огъня в колибата на пънове и пейки бяха насядали много жени и деца. Седнахме и ние. Първото нещо, което овчарят направи, бе да се помоли заедно с всички присъствуващи, включително и децата. Изненадах се, като ги гледах да се молят, защото селяните, поне по нашия край, се молят рядко и само в църква. Но си спомних, че те са евангелисти, и разбрах, че са по-различни от нас, вярват по друг начин. Микеле, който, изглежда, беше любопитен да научи нещо повече за тях, щом свършиха молитвата си, запита как така са станали евангелисти. Изглежда, че разбираше какво точно означава тая дума. Едрият мъж отговори, че той и другите му братя ходили в Америка на гурбет. Там срещнали някакъв пастор протестант, който ги убедил, и така приели евангелистката вяра. На въпроса на Микеле какво впечатление му е направила Америка овчарят отговори:

— В Неапол се качихме на един параход и слязохме в едно малко градче в Тихия океан. После с влак стигнахме до едни гори, защото ни бяха ангажирали като дървари. От всичко, което видях, имам представа, че Америка е страна, пълна с гори.

— А градове не видяхте ли?

— Не, само онзи, в който слязохме, едно малко градче… две години прекарахме в горите и след това по същия път се върнахме в Италия.

Микеле изглеждаше учуден и развеселен, защото, както ми обясни по-късно, в Америка имало много големи градове, а тия хора не бяха видели нищо друго освен дървета и гори, затова смятаха, че Америка представлява някаква огромна гора.

Двамата разговаряха още малко за Америка и тъй като ставаше вече късно, аз напомних за сиренето. Мъжът порови в тъмнината сред сламата на покрива и оттам извади две жълти питки овче сирене, като заяви съвсем просто, че ако ги искаме, стрували толкова и толкова. Подскочихме, защото цената беше нечувана дори за това време на глад и недоимък, и аз му казах:

— Какво, да не би твоето сирене да е златно?

— Не, то е повече от злато — тържествено отвърна овчарят, — сирене е. Златото не се яде, а сиренето, да.

— Сигурно Евангелието ви учи да искате такива цени — намеси се подигравателно Микеле.

Мъжът не отговори и аз настоях:

— Преди малко сестра Тереза там в пещерата каза, че бог иска хората да си помагат едни на други. Интересен е вашият начин да помагате на хората.

— Сестра Тереза изповядва друга религия — с невъзмутимо лице и съвсем спокоен тон отвърна той. — Ние не сме католици.

— А какво смятате, че са евангелистите? — отново запита Микеле. — Да продават двойно на другите, на католиците ли?

— Евангелисти, братко, означава да се спазват законите на Евангелието. Ние ги спазваме.

С една дума, той си имаше готов отговор за всяка нещо и нямаше как, беше неумолим, твърд на думата си като камък. Накрая каза:

— Ако искате… бих могъл да ви продам едно агънце… хубаво, тлъсто… за Великден… има до шест кила… ще ви го дам на добра цена.

Аз размислих, че Великден наистина наближава и трябваше да има агънце, и го запитах за цената. Отново подскочих. Със същите пари бихме могли да купим агнето и овцата, която го е родила.

Тогава Микеле се обърна изведнъж към евангелиста:

— Знаете ли какво сте вие, евангелистите? Вие сте изгладнители!

— Успокой се, братко, Евангелието иска хората да се обичат помежду си.

Накрая, загубила всякаква надежда, аз му заявих, че ще купя само една питка сирене, но той трябва да понамали цената

Знаете ли какво ми отговори:

— По-евтино ли? Това е най-ниската цена, на която мога да ви го дам. Но по-добре ще е да не го вземеш, сестро, защото, ако го купиш по цената, която ти искам, после ще ми се сърдиш, а ако ти го продам на цената, която даваш, аз ще ти се сърдя. А Евангелието иска хората да се обичат помежду си. Не го взимайте, тогава ще продължим да се обичаме.

Не обърнах внимание на този съвет и се пазарих дълго време, но той остана непоклатим. Нямах начин да го убедя и когато го притиснах, както се казва, до стената, доказвайки му, че е просто крадец, той говореше, както казва Евангелието: „Не се оставяй да те завладее гневът, сестро… гневът е голям грях!“

Накрая заплатих цената, която ми поиска, като успях да го убедя да добави една шепа извара, която изядохме веднага с малко хляб. После си тръгнахме, а той ни изпрати до вратата с думите: „Бог с вас“, макар че се разделихме с него съвсем студено. В себе си аз помислих: „А вас да ви вземе дяволът и да ви завлече в ада!“

Това наше пътуване ни донесе само питката сирене, а като си помисли човек, че изминахме толкова много път за него и скъсахме по един чифт чочи… Но както става при подобни случаи, няколко дни след това дойде отплатата, без усилие, сякаш че изпратена от самото провидение. Гробарят, който обикаляше с черния си кон, за да търси храна, ни продаде на добра цена малко боб. Купил го от някакви интегрирани югославци, които в деня на примирието избягали от остров Понца в една долина, близка до нашата, и сега, от страх да не ги заловят германците, бягали без посока и не били в състояние да отнесат със себе си продуктите, които имали. Гробарят, русокос младеж, слаб и изтощен, ни донесе и някои и друга вест за войната, която научил от интегрираните. Каза, че в някакъв град, наречен Сталинград, който се намирал в Русия, германците претърпели страшно поражение, че русите пленили една цяла армия заедно с генералите и че Хитлер, обезкуражен, заповядал отстъпление. Каза, че било вече въпрос на дни, или най-много на седмици, войната да свърши.

Тези новини зарадваха много евакуираните, но не и селяните. По-голяма част от мъжете в Сант Еуфемия бяха на война и в момента се намираха в Сталинград; в началото се били обадили оттам и сега жените и близките им се страхуваха за техния живот. И с право, защото впоследствие се узна, че нито един от тях не останал жив.

През целия месец март, докато дните ставаха по-големи, планината бавно започна да се раззеленява и въздухът да става по-мек. Продължи и бомбардировката над Анцио, от една страна, и на Касино, от друга. Понеже се намирахме приблизително по средата между Анцио и Касино, през деня и нощта до нас долиташе непрестанният оръдеен грохот. И двете страни стреляха без прекъсване, сякаш се надпреварваха. „Бум, бум“ — гърмеше оръдието на Анцио и най-напред чувахме експлозията на изстрелването, а после взрива. „Бум, бум“ — отговаряше оръдието на Касино от другата страна. Небето приличаше на огромен барабан, по който оръдейните снаряди удряха с оглушителен шум. Този страшен и глух грохот в ония прекрасни дни будеше особено потискащо чувство и ни се струваше, сякаш войната беше станала част от самата природа, сякаш този грохот бе свързан, бе примесен със светлината на слънцето, сякаш самата пролет беше заразена от война, както бяха болни и хората от нея. Въобще грохотът на оръдията навлезе дълбоко в живота ни, както бяха навлезли гладът, опасностите и дрипите, и то до такава степен, че ни се струваше вече нещо съвсем нормално, към което бяхме привикнали толкова, че ако някой ден всичко това би спряло, както действително спря, ние бихме останали учудени. С това искам да кажа, че човек привиква с всичко, дори с войната, и именно този навик е, който ни промени, а не изключителните събития, които стават по време на война. Защото този навик означава именно, че ние започвахме да приемаме като естествено нещо, което ни се случва, и не роптаем.

В първите дни на април планината стана хубава. Раззелени се и разцъфна, въздухът се постопли и ние можехме вече да стоим по цял ден навън. Но цветята, които радваха очите, говореха за глад, защото цветът разцъфва, когато стъбълцето е достигнало до края на своето развитие и е станало твърдо, невъзможно да се яде. С една дума, красивите планински цветя означаваха, че последният източник на храна — цикорията, беше се вече свършила, че можехме вече да бъдем спасени само от идването на англичаните.

Разцъфнаха и дърветата: прасковите, бадемите, крушите, ябълките, и пръснати тук-таме по склона, те приличаха на бели и розови облачета, плуващи в прозрачния безветрен въздух. Сега вече не можехме да гледаме дърветата, без да мислим, че докато тези цветове станат плод, ще им трябват най-малко два-три месеца. Житото също беше току-що наболо, приличаше на зелена тревица и нивите изглеждаха като покрити с нежно кадифе. Но и то ни причиняваше мъка. Трябваше да мине много време преди да порасте и узрее, преди да го пожънат, овършеят, смелят и от него да може да се омеси хляб. Красотата се цени на сит стомах, но на гладен всички впечатления от нея будят обратни мисли и тогава тя ни се вижда измама или нещо по-лошо — подигравка.

Като заговорих за младата пшеница, идва ми наум нещо, което ме накара да почувствувам глада в ония дни особено силно.

Един следобед слязох до Фонди с надеждата да купя оттам малко хляб. Щом стигнахме в долината, останахме, направо казано, поразени, когато видяхме три германски коня, навлезли в една току-що покълнала нива, да пасат жито. Един редник, който бе предател руснак, също като първия, когото бяхме срещнали, налапал стрък трева между зъбите си, почиваше спокойно, седнал на оградата. Казвам истината, никога както тогава не бях почувствувала толкова силно какво нещо е войната и как в такива времена сърцето вече не е сърце, ближният несъществува и всичко става възможно. Денят беше прекрасен, слънчев, изпълнен с много ухания и цветя и ние тримата гледахме със зяпнали уста охранените коне, които, без да разбират какво стопаните им ги караха да правят, пасяха нежно жито, от което хората чакаха хляб.

Още като дете съм слушала от родителите си, че хлябът е свято нещо, че е грехота да хвърляш или хабиш хляб, дори грях да поставиш хляба наопаки. А пред очите ни този хляб го даваха на животните, когато в долината и навсякъде толкова хора гладуваха. Изразявайки общите ни чувства Микеле каза:

— Ако бях вярващ, бих казал, че е настъпил апокалипсисът, когато конете ще пасят пшеницата, но тъй като не съм, ще кажа просто, че са дошли нацистите, което може би е същото.

Малко по-късно същия ден се срещнахме с тези германски характери, толкова различни от нашите, макар и пълни с много добри качества. У тях липсва нещо, като че не са завършени хора.

Попаднахме още веднъж у адвоката, у когото бяхме срещнали онзи злобен офицер, който изпитвал удоволствие да гори живи хора с огнехвъргачка. Този път там намерихме друг германец — един капитан. Адвокатът обаче ни предупреди:

— Този не е като другите, този е действително културен човек, говори добре френски, живял е в Париж и мисли като нас за войната.

Влязохме в бараката и капитанът стана, както правят всички германци, и ни стисна ръка, удряйки токове. Беше действително фин човек, възпитан, леко плешив, със сиви очи, тънък аристократичен нос и горд израз на устата. Беше красив, бих казала дори, че приличаше на италианец, ако не беше така скован и студен, нещо, което у нас италианците го няма. Говореше добре нашия език, похвали Италия, като каза, че за него била като втора родина, че всяка година ходел на море в Капри и че войната, ако не за друго, му дала възможност да посети много италиански красиви места, които дотогава не познавал. Предложи ни цигара, заинтересува се за Розета и мен и накрая ни разказа за семейството си, като ни показа и снимка. Жена му беше красива и руса, с прекрасни коси, а трите му деца бяха същински ангелчета — всички русокоси. Прибирайки снимката, той заяви:

— Сега тия деца са щастливи.

Запитахме го защо и той обясни, че мечтаели да притежават едно магаренце, което той само преди няколко дни купил във Фонди и им изпратил като подарък. Видимо доволен, той навлезе в подробности: намерил точно такова магаренце, каквото търсел, сардинска порода, и тъй като още сучело, изпратил го в Германия с някакъв военен ешелон и натоварил един войник да го храни с мляко. В ешелона имало и една крава. Смеейки се доволно, той добави, че в момента сигурно децата яздят магарето и именно заради това казал, че са щастливи.

Ние всички, включително и адвокатът и майка му, останахме поразени. Това бяха дни на глад, навсякъде липсваше храна, а той намерил начин да изпрати в Германия не само магаренцето, а и да го храни с мляко, което можеше да остане тук за храна на нашите, италиански деца, на които толкова много липсваше. Къде беше обичта му към Италия и италианците, щом не си даваше сметка за такова ясно и просто нещо? Но аз помислих, че не е извършил това от злоба и вероятно това беше най-добрият германец, когото бях срещала тогава. Беше постъпил тъй именно защото беше германец, а германците са особени хора, имат много качества, но всички са на една страна, а от другата — нищо, също като някои дървета, които растат до зид и чиито клони се развиват само от едната страна, обратната на зида.

 

Тъй като липсваше храна, Микеле се стараеше да ни помогне, било открито, като ни носеше част от закуската или от вечерята си пред очите на своите близки, било скрито, като направо крадеше от баща си. Един ден например, като дойде, аз му показах хляба, който ни беше останал, едно съвсем малко парче от царевично брашно. Той заяви, че отсега нататък ще ни донася хляб, като взема от сандъка, където майка му държала техния. И така всеки ден ни донасяше по някоя филия бал хляб, омесен от брашно без примес с трици и царевица, такъв, какъвто никой в Сант Еуфемия не ядеше, въпреки че Филипо през това време се оплакваше на всяка дума, че той и семейството му гладували. Веднъж, не зная поради какви причини, вместо обикновените три-четири филии Микеле ни донесе няколко цели хлебчета. Същата сутрин майка му месила и пекла и той предполагал, че никой не ще забележи липсата. Но те разбраха и Филипо завика, че някой го ограбил, без да споменава какво, защото иначе щеше сам да се разобличи, защото дотогава непрекъснато твърдеше, че отдавна бил свършил брашното. Той се отнесе дори до полицая, като го накара да премери височината и ширината на прозореца, да направи оглед на земята, за да види дали няма да намери следи. Накрая разбра, че от данните не може да обвини никого, освен някое дете, което той считаше, че било подпомогнато на друг, по-голям от него. Изобщо си втълпил, че едно дете на име Мариолино, син на беден евакуиран, е извършило кражбата, подпомогнато от баща си. Всичко това щеше да се оправи, ако Филипо не разтръби съмненията си на жена си и дъщеря си. За тези жени тези негови съмнения се превърнаха в истинско обвинение. Най-напред те престанах да поздравяват евакуирания и жена му, когато минаваха покрай тях, като не ги поглеждаха, след това започнаха все по-често да им подхвърлят:

— Вкусен ли беше хлябът? — Или: — Внимавайте, на Мариолино би могъл да се пречупи вратът, като се катери по прозорците…

И накрая един ден ясно и категорично обидиха евакуирания:

— Вие сте семейство на крадци!

Стана ужасен, неописуем скандал, придружен с викове и крясъци до бога. Жената на евакуирания, една малка, болнава, изтощена женица, облечена цялата в дрипи, започна да повтаря високо:

— Карай, карай…

И аз не можах да разбера какво искаше да каже с тази дума, но жената на Филипо от своя страна й надума в очите, че те са крадци. Така едната продължаваше да повтаря: „Карай, карай“, а другата да крещи, че били крадци и така продължиха доста време една срещу друга, обаче без да се докоснат, прилични на две побеснели кокошки. А през това време ние двете с Розета, скрити в стаичката си, гузни, ядяхме от хляба на Филипо на тъмно, за да не бие на очи, по залък при всеки крясък на жените. Не мога да отрека, че този откраднат хляб ми беше по-вкусен, може би именно защото беше краден и защото бяхме принудени да го ядем скрито. Но от този ден Микеле започна пак да реже по филии ту от един, ту от друг хляб, за да не се усъмни семейството му. И наистина подобни сцени вече не се повториха.

Мина месец април със своите цветя и с болка в стомасите и настъпи май. Стана топло и сега освен глада и отчаянието започнаха да ни измъчват мухите и осите. В нашата стаичка се събираха толкова много, че, така да се каже, ние по цял ден се занимавахме да ги пъдим и вечер, когато си лягахме, те се укротяваха по въженцата, на които простирахме дрехите си, и биваха толкова много, че и връвчиците почерняваха от тях. А осите пък имаха гнезда под покрива и влизаха и излизаха от стаичката на цели орляци. Тях не смеехме да докоснем, защото много жилеха. Може би от слабост, а вероятно и от горещината започнахме да се потим много. Сега вече, тъй като нямахме възможност да се мием и преобличаме, забелязахме, че сме заприличали на ония просякини, които се срещат пред вратите на манастирите, на които не личи нито възрастта, нито полът. Малкото ни дрехи се изпокъсаха и започнаха да миришат, чочите ни (отдавна вече нямахме обуща) също будеха съжаление, окърпени криво-ляво от Париде с парчета от стар автомобилен брезент. А стаичката ни, която през зимата се оказа все пак едно убежище, сега беше по-лоша от затвор поради мухите, осите и горещината. Кротката и търпелива Розета страдаше от това положение повече от мен, защото все пак аз съм родена селянка, а тя се бе родила в града. Един ден ми каза:

— Ти, майко, винаги ми говориш само за храна… но аз бих гладувала още една година само и само да имах една чиста дреха и чист дом.

Лошото сега беше, че нямаше и вода, защото не валеше от няколко месеца, а и Розета нямаше възможност да си излива кофа вода на главата както през зимата, и то тъкмо сега, когато бе най-необходимо.

През месец май узнах нещо, по което можеше да се съди за степента на отчаянието, в което бяхме изпаднали евакуираните. Изглежда, че в дома на Филипо бяха правили някакво съвещание, на което присъствували само мъжете. Те взели решение, че ако до края на месец май англичаните не пристигнат, евакуираните, които притежаваха оръжие, кой ловна пушка, кой кама, ще се вдигнат срещу селяните и ще ги принудят да разделят с тях храната си. На съвещанието взел участие и Микеле, той протестирал, както ми каза, и заявил, че щял да застане на страната на селяните. Тогава един от евакуираните го предупредил:

— Добре, в такъв случай ние ще се отнесем с теб както със селяните, като те считаме за един от тях.

Това съвещание може би нямаше голямо значение, защото въпреки всичко евакуираните бяха добри хора и беше твърде съмнително дали биха употребили оръжието си, но то бе показателно за голямото отчаяние, което бе обладало всички. Други пък, както разбрахме, се приготвяли да си тръгнат от Сант Еуфемия и да отидат на юг сега, когато времето беше станало хубаво и земята бе изсъхнала; на юг през фронтовата линия, или на север, където казваха, че по-лесно можело да се намери храна. Трети имаха намерение да се върнат в Рим пешком, защото казваха, че по селата ги грозяла вече гладна смърт, докато в града било невъзможно да не им помогнат, защото там се страхували от революция. Изобщо под лъчите на силното майско слънце всичко живо се раздвижи, всеки започна да мисли за по-нататъшната си съдба и мнозина бяха готови да рискуват живота си, но да се измъкнат от това положение на неподвижност и безкрайно очакване.

И изневиделица през един съвсем обикновен ден до нас достигна голямата новина: англичаните разбили германските линии и започнали настъплението. Трудно би било да опиша радостта на евакуираните при тази новина. И тъй като те не можеха да я отпразнуват с друго, не можеха да пеят, защото нямаше вече вино, нито да ядат, защото нямаше вече храна, се прегръщаха и хвърляха шапките си във въздуха.

Нещастните, те не знаеха, че тъкмо това настъпление на англичаните щеше да ни донесе нови беди и нещастия. Не знаеха, че трудностите едва сега започваха.