Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век… (14)

XII

А с оня бистроокия Тансъкбаев работата беше следната.

През 1956 година в края на пролетта имаше голям митинг в кумбелското депо, събраха се железничарите от всички кантони. Не дойдоха само ония, които същия ден бяха дежурни на линията. На колко събрания бе присъствал през живота си Бураний Едигей, но тоя митинг никога няма да забрави.

Събраха се в локомотивно-ремонтния цех. Беше претъпкано с хора, дори някои бяха насядали по конзолите под самия покрив. Но най-важното — какви речи имаше! Всичко се разкри за Берия. Заклеймиха тоя проклет палач без никакво съжаление! Имаше хубави изказвания, стояха чак до вечерта, работниците от депото сами излизаха на трибуната и никой не си отиде, като че всички бяха заковани по местата си. И само екотът на гласовете бучеше като гора под сводовете на корпуса. Едигей запомни, че някой от тълпата до него каза с чисто руско произношение: „Същинско море пред буря.“ Пък и тъй си беше. Сърцето му биеше до спукване в гърдите, така биеше и на фронта, преди да тръгнат в атака, и чувстваше силна жажда. Устата му беше пресъхнала. Ама къде можеш в тая тъпканица да намериш вода. Нямаше време за това, трябваше да потърпи. През почивката отиде при партийния секретар на депото Чернов, бившия началник на гарата. Той седеше в президиума.

— Слушай, Андрей Петрович, може ли и аз да се изкажа?

— Добре, щом имаш желание.

— Имам, дори много голямо. Само че нека първо да се посъветвам с теб. Помниш ли, при нас на кантона работеше Кутъбаев. Абуталип Кутъбаев. Та един ревизор изпрати против него донос, че пишел спомени за Югославия. Абуталип е воювал там като партизанин. И най-различни други работи му е приписал оня ревизор. А тия, хората на Берия, дойдоха и арестуваха човека. Заради това си и умря, погубиха го за нищо. Помниш ли?

— Да, помня. Жена му идва при мен да вземе съобщението за смъртта.

— Точно тъй! После замина с децата някъде. А сега аз слушам и си мисля. С Югославия сме в приятелски отношения — никакви разногласия нямаме! А защо, да страдат невинни хора? Дечицата на Абуталип са пораснали, време им е вече да тръгнат на училище. Така че всичко трябва да се изясни. Иначе всеки ще им натяква тия работи. И без друго пострадаха — без баща останаха.

— Чакай, Едигей. Значи, за това искаш да се изкажеш?

— Да.

— А как е името на оня ревизор?

— Ами то може да се научи. Наистина оттогава не съм го виждал.

— От кого ще го научиш сега? И после има ли черно на бяло, че той именно е пратил доноса?

— Че кой друг?

— Нужни са факти, скъпи Бураний. Току-виж, се окаже, че не е вярно? Работата е сериозна. Слушай какво ще те посъветвам. Напиши едно писмо до Алма Ата. Опиши всичко, както е било, цялата история, и го изпрати в републиканския ЦК на партията. А там ще се оправят. Бързо ще стане. Партията здравата се е заела с тая работа. Нали виждаш?

На оня митинг Бураний Едигей викаше гръмогласно и решително заедно с всички: „Слава на партията! Одобряваме линията на партията!“ А после, в края на митинга, някой от задните редици поде „Интернационалът“. Подкрепиха го още няколко гласа и след малко цялата тълпа запя като един човек под сводовете на депото великия химн на всички времена, химна на пролетариата от целия свят. Никога още не му се беше случвало на Едигей да пее с такова множество от хора. Като вълна го подхвана и понесе тържественото и гордо съзнание за своето единство с онези, които са солта и потта на земята. А комунистическият химн ехтеше, извисяваше се, пробуждаше в сърцата на всички смелост и решителност да отстоят, за да затвърдят всеобщото право за всеобщо щастие. И както често се случваше на Едигей в моменти на силно вълнение, отново изпита чувството, че е на Аралско море. Там се рееше духът му като волна чайка над белогривите вълни — алабашите.

С това радостно настроение се върна у дома. Докато пиеха чай с Укубала, разказа оживено и подробно за целия митинг. Спомена й как е искал да се изкаже и какво го е посъветвал сегашният партиен секретар Чернов. Укубала го слушаше, наливаше му чай от самовара, чаша след чаша, а той не преставаше да пие.

— Но какво става с теб? Изпразни вече целия самовар — засмя се тя учудено.

— Разбираш ли, още на митинга, кой знае защо, чувствах силна жажда. Бях много развълнуван. А къде можеш там сред толкоз народ да мръднеш! Сетне, когато излязох, исках да се напия с вода, но видях, че една композиция тръгва насам. Изтичах при машиниста. Познато момче излезе. Жандос от Тогрек-Там. Е, по пътя пийнах една-две глътки вода. Ама може ли да ми стигне!

— Тъй ами, и аз това гледам — промълви Укубала и доля още чай. После каза: — Виж какво, Едигей, хубаво е, че си помислил за децата на Абуталип. При това положение, щом са дошли такива времена, че за тия сирачета няма да има вече притеснения, набери кураж. Писмото е хубаво нещо, ама докато го напишеш, докато стигне, докато го прочетат там и го обмислят, по-добре е сам да прескочиш до Алма Ата. И ще разкажеш всичко, както е било.

— Значи, казваш да прескоча до Алма Ата? И направо при голямото началство да ида?

— Че какво толкоз има? По работа отиваш. Колко пъти вече ни кани твоят приятел Елизаров, а ние все не отиваме. И всеки път си оставя адреса. Е, щом като аз нямам възможност, поне ти иди. На кого да оставя къщата и децата? А ти не отлагай. Вземи си отпуска. Колко отпуски си набрал за тия години — за сто години. Поне веднъж я използвай и разкажи всичко на големите хора, там, на място.

Едигей се изненада — колко разумна е жена му.

— Добре го каза, жена. Хайде да помислим.

— Ти не му мисли много. Случаят не търпи отлагане. Колкото по-рано свършиш работата, толкоз по-добре. Афанасий Иванович ще ти помогне. Той най-добре знае къде и при кого да идеш.

— И туй е вярно.

— Тъй ами. Няма смисъл да отлагаш. Пък и ще видиш там да купиш едно-друго за в къщи. Дъщерите ни пораснаха. Наесен Сауле тръгва на училище. Мислил ли си за това? В интерната ли ще я пращаме, или как? Мислил ли си?

— Мислил съм, то се знае, че съм мислил — сепна се Бураний Едигей, като се мъчеше да прикрие колко е поразен от факта, че голямата им дъщеря е пораснала така бързо и трябва да тръгне вече на училище.

— Щом си мислил — продължи Укубала, — заминавай да разкажеш там какво сме преживели през ония години. Нека помогнат на сирачетата, като поне оправдаят баща им. А сетне, когато ти остане време — пообиколи да купиш нещо за дъщерите, пък и за мен не пречи да видиш. Нали не съм млада вече — каза тя и, кой знае защо, сдържано въздъхна.

Едигей я погледна. Странна работа, всеки ден се виждаш с един човек и не забелязваш онова, което по-късно изведнъж ти прави впечатление. Разбира се, тя не беше вече млада, но и до старостта имаше още много време. И все пак усети в нея нещо ново и непознато. Разбра той — открил бе мъдростта в погледа й, съзрял бе първите бели коси. Светлееха на слепоочието — само три-четири бели нишки, не повече, но и те говореха за всичко преживяно…

След един ден Едигей бе на гара Кумбел, но вече като пътник. Да, трябваше да се върне назад от Боранлъ-Бураний, за да се качи на алмаатинския влак. Не съжаляваше. Така или иначе, трябваше първо да изпрати телеграма до Елизаров, че пристига. А можеше да го направи само на гарата.

После дойде влакът Москва—Алма Ата и той се качи на него, за да мине отново през своя кантон Боранлъ-Бураний. Намери място на горната пейка в едно купе. Остави си багажа и веднага излезе в коридора, до прозореца, за да не пропусне да види кантона вече като пътник от влака, сетне можеше да се качи на пейката и да поспи, нали му предстояха две денонощия път. Така си мислеше той, макар че на втория ден вече не знаеше къде да се дене от принудителното безделие. Чудеше се на някои мързеливци във влака как може само да плюскат и да спят.

Но първия ден, особено през първите часове на пътуването, настроението му беше празнично и дори тревожно, нали не беше свикнал да се разделя със семейството си за дълго. Стоеше развълнувано до прозореца пременен, с нова шапка, купена за случая от един магазин в Кумбел, с чиста риза, с добре запазената куртка на Казангап още от военните години — Казангап почти насила го накара да я вземе, тъй, казва, ордените и медалите ще ти стоят по-добре, — с брич и хромови ботуши от специална доброкачествена кожа. Бураний Едигей много си ги харесваше, макар че рядко му се случваше да ги обува. Смяташе, че за представителността на един мъж допринасят преди всичко хубавите ботуши и новата шапка. А той имаше и едното, и другото.

Така издокаран, Бураний Едигей стоеше до прозореца. Пътниците, които минаваха през вагона, с уважение го заобикаляха и се обръщаха. Правеше им впечатление с външността си, може би и с израза на достойнство и вълнение, изписани върху лицето му.

А влакът вървеше с пълна пара по необятните пролетни сарозеки, сякаш бързайки да настигне тичащата отпред прозрачна ивица на хоризонта. В света съществуваха само две стихии — небето и голата степ. Те се сливаха в светла черта в далечината, накъдето стремително се носеше бързият влак.

Ето че се зададоха насреща боранлънските места. Тук всяка гънка на земята, всеки камък му бяха познати. С приближаването на Боранлъ-Бураний Едигей веднага се оживи, взе да тъпче край прозореца, като се усмихваше и поглаждаше мустаци, и сякаш години бяха минали, откакто не е бил тук. Ето го и кантона. Мярнаха се семафорът, къщурките, пристройките, стифите от релси и траверси пред склада — всичко това се появи изведнъж, сгушено до железопътната линия, сред огромното голо пространство наоколо. Едигей успя дори да съзре дъщеричките си. Днес навярно бяха посрещали всички пътнически влакове от запад на изток. Сауле и Шарапат махаха с ръце към прозорците на отминаващите вагони и скачаха, за да привлекат вниманието, радостно усмихнати. Плитчиците им смешно подскачаха, а очите сияеха. Едигей инстинктивно се долепи до прозореца, замаха им с ръка и забърбори ласкави думи, но момиченцата или не го видяха, или не го познаха. Въпреки това сърцето му преливаше от радост, че дъщерите му го бяха чакали на влака. И никой от пътниците не се досещаше, че току-що бяха останали назад неговият дом, децата му, кантонът! И толкоз повече никой не можеше да предположи, че сред стадото камили в степта, отвъд кантона, се разхожда неговият прочут Каранар, Едигей веднага го позна отдалече, очите му се навлажниха.

После, когато минаха няколко гари, Едигей заспа. Дълго и сладко спа при равномерното тракане на колелата и тихите разговори на съседите от вагона.

А на другия ден към пладне изведнъж се показаха Алатауските планини — от Чимкент и през цялото Седморечие. Това се казват планини, ненагледна красота! Бураний Едигей не можеше да се налюбува на величествения вид на снежните хребети, които съпътстваха железопътната линия чак до Алма Ата. Те бяха за него, жителя на сарозекската степ, същинско чудо, съзерцание на вечността. С величавата си красота Алатауите будеха в него не само възхищение, но го настройваха и за размисли. Харесваше му да ги гледа мълчаливо и да си мисли за нещо свое. Готвеше се за срещата с онези, засега още непознати отговорни хора, които оповестиха, че грешките от миналото никога няма да се повторят, ето защо той иска да им разкаже горчивата история на семейството на Абуталип. Нека сетне да проверят как стоят нещата и да решат как да ги оправят. Самия Абуталип няма вече да го съживят, ама нека никой да не смее да закачи децата му и навсякъде пътят им да бъде отворен. Тази есен големият, Даул, трябваше да тръгне на училище и нека да тръгне, без да се притеснява и да скрива нещо. Само че къде ли са те сега? Как ли се чувстват? Какво ли прави Зарипа?

Мъчително му се стягаше сърцето при спомена за нея. Време беше да забрави миналото, да прекипи го в душата му. Нали всъщност Зарипа си бе отишла, за да го накара да не мисли вече за нея. Но един господ знае какво е забравено и какво не! Тъгуваше Бураний Едигей, опитваше да се примири, да се подчини на съдбата. Ала на кого да го каже, кой ще го разбере? Освен може би снежните планини, опрели чело в небето, ама нали те от своята височина не се интересуват от земните несгоди на хората. Затова са велики Алатауите, за да посрещат и изпращат много смъртни, а те да остават вечни, да настройват за размисли хората, когато ги гледат, а те да се извисяват с величествено мълчание…

Спомни си Едигей как веднъж Абуталип, след като бе записал вече „Обръщението на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“ и вероятно дълго бе размислял върху това сказание, сподели в един разговор с него, че хора като Раймалъ-ага и Бегимай, когато се срещнат в живота, си носят взаимно колкото щастие, толкова и мъка, въвличат се един друг в неразрешима трагедия — зависимостта на човека от присъдата на околните. Ето защо близките на Раймалъ-ага са се отнесли така с него, смятали са, че всичко е за негово добро. За Едигей тези думи не бяха тогава нещо повече от едно умно съждение, докато сам не изпита върху себе си тяхната правота, докато сам не пострада. Макар че двамата със Зарипа бяха далеч от подобни истории, както звездите от земята, помежду им нямаше нищо освен неговите мисли и безкрайна любов към нея, тя първа пое върху себе си удара, за да избягнат тази неминуема безизходица. Тя бе решила отведнъж да прекрати всичко, сякаш прерязвайки вените си, но не бе помислила за него, не бе помислила какво ще му струва нейното решение. Добре, че остана жив. И сега понякога такава мъка свива сърцето му, че е готов накрай света да отиде, само да я види, само да чуе поне веднъж гласа й…

И още си спомни, че Абуталип му разправи за един прочут мъж в Германия, великия поет Гьоте. Името му не е много благозвучно на казахски, ама това няма значение, всеки си носи името, предопределено му от съдбата. Едигей се присмиваше сега на безкрайното си удивление, с което узна тогава, че старият Гьоте бил вече над седемдесетгодишен, когато също се влюбил в някаква девойка, а и тя го обикнала с цялото си сърце. Всички са знаели за тяхната любов, но на никого не е минавало през ум да връзва Гьоте за ръцете и краката или да го обяви за луд… А какво е било отношението към Раймалъ-ага? Близките му са го унизили и погубили, а всъщност са му желаели доброто… И Зарипа от добро желание към него бе постъпила, както й бе подсказала съвестта. Той не й се сърди за това. Пък и можеш ли да се сърдиш на любимата жена? По-скоро себе си ще сметнеш за виновен. Дори да страдаш, само тя да е добре… И ако имаш сили, ще я помниш, ще я обичаш дори когато те изостави…

И така, Бураний Едигей пътуваше с любовта си и спомена за нея, със спомена за Абуталип и неговите осиротели дечица…

Когато наближаваше Алма Ата, Едигей неочаквано си помисли: ами ако Елизаров го няма? Гледай ти! Как не му мина тая мисъл в къщи? Пък и на Укубала. Съдеха по себе си. Щом те самите никъде не ходят, значи, и другите живеят тъй. Твърде възможно е да не завари Афанасий Иванович. Човекът работи в Академията на науките, отвсякъде го търсят, малко ли работа има такъв учен. Може да е заминал в командировка, и то за дълго време. Гледай ти лош късмет — разтревожи се Едигей. И реши, че тогава ще трябва да се обърне към редакцията на казахския вестник, който получава, адреса го има във всеки брой. Там сигурно ще му обяснят къде и към кого да се обърне. Само вестникарите ще знаят къде трябва да отиде по такъв въпрос. А в къщи всичко изглеждаше лесно — приготви се и замина. Сега, когато наближаваше целта на пътуването, изведнъж се разтревожи — ето защо старите хора казват: некадърният ловец мечтае за лова в къщи. Същото стана и при него. Ама той естествено бе разчитал на Елизаров. Свой човек, стар приятел, много пъти му е идвал на гости в кантона, знае историята на Абуталип Кутъбаев. Само той ще го разбере от една дума. А сега как да обяснява на непознатите хора, откъде да започне, пък и как да приказва — като свидетел пред съда или просто да изложи фактите, а може би някак другояче? Дали ще го изслушат и какво ще му отговорят? Кой си ти и защо ти е притрябвало толкоз да очистиш Абуталип Кутъбаев? Какво общо имаш? Какъв си му — брат, сват, баджанак?

А през това време влакът минаваше вече покрай алмаатинските предградия. Всички се бяха приготвили за слизане, стояха в коридора и чакаха спирката. И Едигей се приготви. Ето гарата се виждаше, дойде краят на пътуването. Перонът беше пълен с хора — пътници и посрещачи. Постепенно влакът взе да спира. Неочаквано сред мяркащите се през прозореца лица на перона Бураний Едигей съзря Елизаров и бурно се зарадва като дете. Елизаров приветливо му махна с шапка и тръгна към вагона. Гледай ти какво щастие! Дори не беше мечтал, че Елизаров ще дойде да го посрещне. Отдавна не бяха се виждали, от миналата есен. Не, никак не беше се променил Афанасий Иванович, макар да бе вече на години. Все същият си беше — слабичък, подвижен. Казангап го наричаше аргамак — чистокръвен кон бегач. Голяма похвала — аргамак. Афанасий Елизаров го знаеше и добродушно се съгласяваше — тъй да бъде, Казангап! Същевременно добавяше — стар аргамак, ама все пак аргамак! Е, и на това сме благодарни! Обикновено идваше в сарозеките с работно облекло, с кирзови ботуши и старо изтъркано кепе, а сега беше с хубав тъмносив костюм и вратовръзка. Костюмът стоеше много добре на фигурата му и най-важно отиваше на цвета на косата — полупрошарена вече.

Докато влакът спираше, Афанасий Иванович вървеше до прозореца на вагона, с лице към Едигей и му се усмихваше. Сивите, със светли ресници очи на Елизаров излъчваха искрено удоволствие от желаната среща. Това веднага сгря сърцето на Едигей и неотдавнашните му съмнения изчезнаха веднага. „Хубаво начало — зарадва се той, — дай боже пътуването да завърши с успех!“

— Е, най-после се накани да дойдеш! Веднъж за сто години! Здравей, Едигей! Здравей, Бураний! — посрещна го Елизаров.

Горещо се прегърнаха. Едигей се пообърка малко от радостта и от голямата блъсканица наоколо. Докато се промъкваха да излязат на площада пред гарата, Елизаров го засипа с въпроси. Попита за всички, как е Казангап, Укубала, Букей, децата, кой е началник сега на кантона, не забрави да попита и за Каранар.

— Ами как е твоят Каранар, Бураний? — позасмя се той, предварително развеселен от нещо. — Все така ли реве като лъв?

— Обикаля. Как може да е, реве — отговори Едигей. — Живее си на воля в сарозеките. Какво му трябва още!

Пред гарата имаше голяма и лъскава черна кола. Едигей виждаше за първи път такава кола. ЗИМ — най-хубавият модел от петдесетте години.

— Ето го моя Каранар — пошегува се Елизаров. — Качвай се, Едигей. — И му отвори предната врата. — Тръгваме.

— Ами кой ще я кара? — запита Едигей.

— Аз — отвърна Елизаров и седна зад волана. — Както виждаш, наканих се на стари години. С какво сме по-долу от американците?

Елизаров уверено включи мотора. Но преди да потеглят, той се усмихна и погледна въпросително госта си.

— Значи, пристигна. Кажи ми веднага — за дълго ли?

— По работа идвам, Афанасий Иванович. Както се случи. Но първо трябва да се посъветвам с вас.

— Така си и знаех, че идваш по работа, иначе може ли да те измъкне човек от твоите сарозеки! Така е то! Хайде да направим следното, Едигей. Сега отиваме в къщи. Ще живееш у нас. И не възразявай. Никакви хотели! Ти си ми специален гост. Както аз съм ти гостувал в сарозеките, така и ти ще ми гостуваш. Съйдън съйъ бар — нали тъй беше по казахски! Уважението поражда уважение.

— Нещо такова — потвърди Едигей.

— Значи, решихме. И на мен ще ми бъде по-весело. Моята Юлия замина при сина в Москва, втори внук ни се роди. Та побърза да отиде при младите за това радостно събитие.

— Втори внук! Честито! — каза Едигей.

— Да. Представи си, втори вече — проговори Елизаров и учудено вдигна рамене. — Когато станеш дядо, ще ме разбереш! Макар че ти е далеко още да ставаш дядо. На твоите години мен вятър ме вееше. Интересна работа, ние с теб се разбираме въпреки голямата разлика във възрастта. А сега, значи, потегляме. Ще минем през целия град. Нагоре. Виждаш ли ония планини със снежните върхове? В подножието им ще отидем, в Медео. Разказвал съм ти, мисля, че нашата къща е в предградието, живеем почти на село.

— Помня, Афанасий Иванович, разправяхте, че къщата ви била точно до рекичката. Винаги се чувал шумът на водата.

— Сега сам ще се увериш. Хайде, тръгваме. Да разгледаш града, докато е светло. Същинска прелест е сега у нас. Пролет. Всичко е разцъфтяло.

Улицата тръгваше от гарата направо и сякаш прекосявайки целия град, постепенно се изкачваше между тополи и паркове към планината. Елизаров караше бавно. Показваше кое какво е — в началото имаше най-различни учреждения, магазини, жилищни сгради. Точно в центъра на града, на един голям, открит от всички страни площад, имаше високо здание, което Едигей веднага позна от картичките — това беше Правителственият ДОМ.

— Тук е ЦК — посочи с глава Елизаров.

Отминаха, без да предполагат, че на следващия ден ще дойдат тук по работа. И още едно здание позна Бураний Едигей, когато завиха от правата улица надясно — Казахския оперен театър. След един-два квартала отново тръгнаха към планините по пътя, който водеше в Медео. Центърът на града остана назад. Движеха се по дълга улица, покрай къщи с градинки, между клокочещи от пълноводието аръци, които слизаха от планините. Градините наоколо бяха разцъфтели.

— Каква красота! — промълви Едигей.

— Радвам се, че дойде точно по това време — отговори Елизаров. — Сега Алма Ата е най-красива. И зиме е красиво. Но сега просто душата ти пее!

— Значи, настроението ви е хубаво — зарадва се Едигей.

Афанасий Иванович бързо го погледна със сивите си леко изпъкнали очи, кимна и стана сериозен, понамръщи се, но тутакси бръчиците край очите му отново се набраха в усмивка.

— Тази пролет е необикновена, Едигей. Настъпиха промени. Затова животът ми стана интересен, макар че годинките се трупат. Опомниха се, огледаха се. Ти боледувал ли си някога така, че отново да усетиш вкуса на живота?

— Като че не помня — отговори чистосърдечно Едигей. — Освен може би след контузията…

— Да, ти си здрав като бик! — засмя се Елизаров. — Впрочем нямах пред вид това. Нали заговорихме… Та ето какво. Партията сама каза първата дума. И аз съм много доволен, макар че лично за себе си нямам особени причини. Но сърцето ми се радва и съм преизпълнен с надежди, както на младини. Или може би това е, защото наистина остарявам? А?

— Нали тъкмо по такава работа съм дошъл, Афанасий Иванович.

— Тоест как? — не го разбра Елизаров.

— Може би си спомняте? По-рано ви разказвах за Абуталип Кутъбаев.

— Ами да, разбира се, разбира се! Много добре помня. Значи, ето какво било. Гледаш надълбоко. Браво, смелчага. И веднага дойде.

— Само че смелчагата не съм аз. Укубала ме подсети. Но с какво да започна? Къде да отида?

— С какво да започнеш ли? Трябва да обсъдим. Ще седнем у дома на чай и без да бързаме, ще обсъдим как стоят нещата. — И след известно мълчание добави многозначително: — Как се менят времената, Едигей — преди три години нямаше и през ум да ти мине да дойдеш по такава работа. А сега не те е страх от нищо. В същност така трябва да бъде по принцип. И всички до един трябва да се придържаме към тая справедливост. Никой да няма неограничени права. Така го разбирам аз.

— Вие тук сте по-добре осведомени, при това сте учен човек — обади се Едигей, — и на нашия митинг в депото говориха за това. Веднага си помислих тогава за Абуталип, отдавна ми е заседнала тая болка. Дори исках да се изкажа. Въпросът тук не е само за справедливостта. Абуталип остави деца, те растат, големият тръгва тая есен на училище…

— Къде са те сега?

— Не знам, Афанасий Иванович, откакто заминаха, три години ще станат вече, така и не разбрахме къде отидоха.

— Е, няма страшно. Ще ги потърсим и ще ги открием. Най-важното е сега, казано на юридически език, да възбудим делото на Абуталип.

— Точно тъй. Веднага я намерихте нужната дума. Ето защо дойдох при вас.

— Мисля, че не си дошъл напразно.

 

Както предполагаше, така и излезе. Съвсем скоро, буквално три седмици след завръщането на Едигей, дойде съобщение от Алма Ата, в което черно на бяло пишеше, че бившият работник от кантона Боранлъ-Бураний Абуталип Кутъбаев, умрял по време на следствието, е реабилитиран напълно поради липса на консумирано престъпление. Точно тъй пишеше. Съобщението беше изпратено да се разгласи в колектива, където бе работил пострадалият.

Почти едновременно с този документ дойде писмо от Афанасий Иванович Елизаров. Забележително писмо. Едигей го пазеше сред най-важните документи на семейството — актовете за раждане на децата, бойните му награди, документите за раняванията на фронта и трудовите характеристики…

В това дълго писмо Афанасий Иванович изказваше голямото си задоволство от бързото разглеждане на делото и радостта си от реабилитацията на Абуталип. Пишеше, че самият факт е добро знамение за времето. И, както се изразяваше — наша победа над самите нас.

По-нататък съобщаваше, че след заминаването на Едигей още веднъж ходил в учрежденията, които бяха посетили заедно, и е узнал важни новини. Първо: следователят Тансъкбаев е бил свален от длъжност, уволнен, лишен от получената награда и привлечен към отговорност. Второ: според известието, което получил, семейството на Абуталип Кутъбаев живее в Павлодар. (Я чак къде са отишли!) Зарипа работи като учителка. А за сегашното й семейно положение пишеше, че е омъжена. Ето какви са официалните сведения за нейното местожителство. И още, продължаваше в писмото си Елизаров, твоите подозрения, Едигей, за оня ревизор излязоха верни — при разглеждането на делото се установи, че той именно е написал доноса срещу Абуталип Кутъбаев. „Защо го е направил, какви са били подбудите му за такова злодеяние? Много мислих, припомнях си онова, което знаех от подобни случаи, и онова, което ти ми разказа, Едигей. Съчетах всичко й се опитах да си обясня мотивите на постъпката му. Не можах, трудно ми е да ги обясня. Не мога да си представя от какво е предизвикана омразата му към съвсем страничния за него човек — Абуталип Кутъбаев. Вероятно това е болест, епидемия, която поразява хората в известен период от историята. Възможно е такова пагубно качество по начало да се крие в човека — завист, която скрито опустошава душата и я прави жестока. Но каква завист е могъл да пробуди с личността си Абуталип? За мен си остава загадка. А що се отнася до начина за разправа, той е стар като света. На времето е било достатъчно да наклеветиш някого, че е еретик, за да бъде пребит с камъни по пазарите на Бухара, а в Европа да бъде изгорен публично на клада. Много разговаряхме с теб, Едигей, за тия неща, когато беше тук. След като се изясниха всички факти при повторното разглеждане на делото, за сетен път се уверих, че хората ще трябва още дълго време да изкореняват от себе си тоя порок — омразата към личността в човека. Колко ще продължи, трудно е дори да се предвиди. И все пак аз славя живота, защото справедливостта на земята е несразима. Ето и сега тя пак възтържествува. На много висока цена, но възтържествува! И така ще, бъде винаги, докато свят светува. Доволен съм, Едигей, че ти постигна справедливостта безкористно…“

Много дни живя Едигей под впечатлението на писмото. И се чудеше на себе си — каква промяна бе настъпила в него, сякаш нещо се бе прибавило, изяснило. Тогава именно за първи път си помисли, че може би е дошло време да се готви за бъдещата, не съвсем далечна старост…

Писмото на Елизаров бе за него някаква граница — животът преди и животът след писмото. Всичко преди писмото бе отминало, забулено с мъгла, отдалечаваше се като бряг в морето, а всичко след него течеше спокойно, ден след ден, със съзнанието, че ще продължава дълго, но не безкрайно. Ала най-важното бе, че от писмото узна за омъжването на Зарипа. Тази вест го накара отново да преживее тежки мигове. Утешаваше се с мисълта, че бе предусетил някак нейното омъжване, макар да не знаеше къде е тя, какво е станало с децата и как живее сред другите хора. Това чувство бе особено остро и упорито във влака, на връщане от Алма Ата. Трудно би могло да се обясни защо го бе завладяло. Впрочем не защото бе в лошо настроение. Напротив, от Алма Ата си тръгна с повишено настроение. Навсякъде, където ходиха с Елизаров, ги посрещаха приветливо, с разбиране. И това вече от само себе си им вдъхваше сигурност в правотата на тяхното начинание и надежда за добрия му край. В същност така излезе по-късно. А в деня на заминаването му от Алма Ата Елизаров го заведе да обядват в ресторанта на гарата. Имаше много време до тръгването на влака и те доста поседяха, пиха и си поговориха сърдечно на сбогуване. В този разговор, както разбра Едигей, Афанасий Иванович изказа своя съкровена мисъл. Той, бившият московски комсомолец, попаднал още през двадесетте години в туркестанския край за борба с басмачите, а след това останал тук за цял живот, отдаден на геологията, смята, че ненапразно целият свят възлага толкова надежди на всичко ново, установено от Октомврийската революция. Независимо от високата цена, плащана за грешките и пропуските, развитието по непознатия път не спира, това е именно същността на историята. И още каза, че сега развитието ще продължи с нова сила… Гаранция за това е, че обществото само се поправя и пречиства. „Щом като можем да си го кажем сами в лицето, значи, имаме сили за бъдещето“ — твърдеше Елизаров. Да, хубаво си поговориха те на онзи обяд.

С това настроение се връщаше Бураний Едигей в своите сарозеки.

И отново се занизаха пред очите му синкавите снежни Алатауи, величествените им хребети се простираха надалеч и съпътстваха влака през цялото Седморечие. И тъкмо тогава, обмисляйки престоя си в Алма Ата, Едигей разбра, някакъв вътрешен глас му подсказа, че Зарипа вероятно се е омъжила вече.

Докато гледаше планините и пролетните далечини, Едигей си мислеше, че без такива хора като Елизаров, честни в думите си и в делата, би било много по-трудно да се живее. А когато свършиха да тичат по работите на Абуталип, си помисли също колко бързо лети и се променя времето и какви превратности носи в съдбата на човека — ако Абуталип беше жив, сега щяха да отпаднат лъжливите обвинения срещу него и той отново щеше да намери щастие и спокойствие при своите деца. Ако беше жив! С тези думи се изчерпва всичко. Разбира се, ако беше жив, Зарипа щеше да го чака до последния си дъх. Положително! Жена като нея би дочакала мъжа си, каквото и да й струва това. Но щом като няма кого да чака, значи, няма защо да чака, няма смисъл една млада жена да живее в самота… А при това положение, ако срещне подходящ човек, ще се омъжи, защо не? Едигей се разстрои от тези мисли. Мъчеше се да прехвърли вниманието си на нещо друго, да не дава воля на въображението си. Но не успяваше. Тогава отиде във вагон-ресторанта.

Тук имаше малко хора и бе още чисто и свежо в началото на пътуването. Едигей седна до прозореца, сам на масата. Отначало си взе бутилка бира, за да се занимава с нещо. Широката гледка, която се откриваше от вагон-ресторанта, му даваше възможност да съзерцава едновременно планините, степта и небето над тях. От едната страна зеленият простор с нацъфтелите за кратко време макове, от другата — величествените снежни планински хребети го извисяваха, възнасяха го към неосъществими желания и му навяваха горчива скръб. От тези силни чувства изпита желание да пие нещо силно. Поръча си водка. Изпи няколко чашки, но те не му подействаха. Тогава си поръча бира и остана да седи, погълнат от мислите си. Денят свършваше. В светлата пролетна вечер земята тичаше от двете страни на железопътната линия. Мяркаха се и отминаваха селца, градини, пътища, мостове, хора и стада, но всичко това не му правеше впечатление, защото горчивата мъка, обзела го с нова сила, терзаеше, стягаше сърцето му в смътното усещане, че миналото си е отишло безвъзвратно.

И отново си спомни прощалните думи на Раймалъ-ага:

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай…

В това състояние Едигей имаше чувството, че той е вързан за брезата, както едно време Раймалъ-ага, че той самият е откъснат, отделен от самия себе си…

Остана да седи така, докато не се смрачи съвсем, докато вагон-ресторантът не се напълни с хора и стана трудно да се диша от тютюневия дим. Едигей не можеше да разбере — защо са толкова безгрижни тези хора, какви незначителни разговори ги вълнуват по масите и защо намират удоволствие във водката и цигарите? Неприятни му бяха и жените, дошли тук с мъжете. Особено неприятен му беше смехът им. Едигей стана и залитайки, намери келнерката, която бързаше запъхтяна с поднос между бръмчащите маси, плати и тръгна към своя вагон. Трябваше да мине през няколко вагона. Докато вървеше, олюлявайки се заедно с влака, обземаше го още по-тягостно и тъжно усещане, че е съвсем сам, чужд на всичко.

Защо да живее, защо да пътува нанякъде…

И сега му беше абсолютно безразлично откъде, накъде и защо пътува, накъде се носи бързият влак в нощта. На една платформа Едигей спря, притисна горещото си чело до прохладното стъкло на вратата и остана така, без да обръща внимание на пътниците, сновящи край него.

А влакът вървеше и се люлееше. И Едигей можеше да отвори вратата, защото си имаше железничарски ключ, можеше да я отвори и да прекрачи невидимата черта… В някаква гола местност съзря в мрака две далечни примамливи светлинки. Те дълго не се губеха от погледа му. Може би светеха прозорците на някоя самотна къща или бяха огньове в степта. И вероятно край тези светлини има хора. Кои са те? И защо са там? Ех, ако беше там Зарипа с дечицата! Тутакси щеше да скочи от влака и да се втурне натам, а когато дотича на един дъх при нея, да падне в краката й и да плаче, без да се срамува, за да изплаче цялата натрупала се болка и тъга…

Бураний Едигей глухо застена, вперил очи в светлините, които вече изчезваха встрани. И стоя така до вратата на платформата, като хълцаше тихо и не обръщаше внимание на шумните пътници, които сновяха по вагона. Лицето му бе мокро от сълзи… а той има ще възможност да отвори вратата и да прекрачи невидимата черта…

А влакът вървеше и се люлееше.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай…

 

… Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток.

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятните голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояние в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Едрият белоопашат сокол излетя от гнездото си на урвата Малакумдъчап, за да огледа местността. Той обикаляше своите владения два пъти на ден — преди пладне и след пладне.

Соколът внимателно оглеждаше степта, съзирайки долу всяка шаваща животинка, дори пълзящите бръмбари и пъргавите гущери, мълчаливо летеше над сарозеките, гордо размахал криле, като постепенно се издигаше все по-високо, за да има по-широк поглед над степта, и същевременно се приближаваше с плавни кръгове към любимото си място за лов — територията на забранената зона. Откакто бе заграден този обширен район, в него чувствително се размножиха малките твари и най-различни птици, защото лисиците и другите бродещи зверове не смееха вече да проникват тук свободно. Затова пък соколът не се страхуваше от оградата. Всъщност тя му помагаше. Макар че зависи от случая. Например оня ден засече отгоре малко зайче и когато се стрелна като камък да го сграбчи, зайчето успя да се завре под телта, а в бързината той едва не се набучи на шиповете. С мъка успя да се отклони и да се извие, след което стремително и яростно излетя нагоре, като закачи с пера острия връх на шиповете. Няколко перушинки от гърдите му се отделиха и полетяха сами във въздуха. Оттогава гледаше да се държи по-далеч от опасната ограда.

Така летеше той сега, както подобава на един владетел — бавно и с достойнство, без нито един излишен размах на крилете, за да не привлече вниманието на земните твари. Но тоя ден от сутринта — при първия и сега при втория си полет, забеляза голямо оживление по обширните бетонирани полета на космодрума. Движеха се хора и коли, които непрекъснато сновяха, най-често около ракетните конструкции. Тези ракети, насочени към небето, отдавна вече стояха на своите площадки и соколът беше свикнал с тях, но днес ставаше нещо необичайно. Имаше твърде много коли и хора, твърде голямо движение…

Не убягна от погледа на сокола и това, че човекът с камилата, двата бръмчащи трактора и червеникавото рунтаво куче, които минаха преди малко по степта, сега стоят пред бодливата тел, сякаш не могат да я минат… Ужасно го дразнеше червеникавото куче с безгрижния си вид и най-вече защото се усукваше край хората, но той с нищо не изказа презрението си към него, няма да се унижава я. Само продължи да се вие над мястото и внимателно да наблюдава какво ще направи това червеникаво куче, дето толкова върти опашка на хората…

Едигей вдигна лице и видя реещия се в небето сокол. „Белоопашат, едър — помисли си той. — Ех, ако бях сокол, кой щеше да ме спре? Щях да литна и да кацна на кумбезите^[1] в Ана-Бейит!“

В същото време по пътя се чу шум на приближаваща се кола. „Идва! — зарадва се Бураний Едигей. — Е, дай боже всичко да се нареди!“ Газката бързо приближи бариерата и рязко спря до вратата на караулното. Часовият чакаше. Веднага се изпъна, отдаде чест на слезлия от газката лейтенант Тансъкбаев и взе да му докладва:

— Другарю лейтенант, докладвам ви…

Но началникът на караула го спря с жест, без да му даде възможност да се доизкаже, и когато войникът свали ръка от козирката, се обърна към групата от другата страна на бариерата.

— Кои са тук страничните лица? Кой чака? Вие ли? — обърна се той към Бураний Едигей.

— Биз, бизгой, карагъм. Ана-Бейитке жетпей туръл калдък. Калай да болса, жардамдеш, карагъм^[2] — отговори Едигей, като се стараеше младият офицер да забележи ордените и медалите на гърдите му.

Но лейтенант Тансъкбаев не им обърна никакво внимание, само сухо се изкашля и когато Едигей отвори уста пак да заговори, студено го предупреди:

— Другарю страничен, говорете ми на руски. Аз съм служебно лице — поясни той, намръщил черни вежди над кривогледите си очи.

Бураний Едигей много се смути:

— Е-е, извинявай. Извинявай, ако нещо съм сгрешил. — И объркано замълча, загубил дар-слово, забравил мисълта, която се готвеше да каже.

— Другарю лейтенант, разрешете да изложа нашата молба — притече се на помощ Едилбай Дългия.

— Изложете я, но по-накратко — предупреди началникът на караула.

— Момент само. Нека да присъства и синът на покойния. — Едилбай Дългия се обърна към Сабитжан. — Сабитжан, хей, Сабитжан, ела тук!

Но Сабитжан, който се разхождаше настрани, отказа ядно:

— Разправяйте се без мен.

Едилбай Дългия се изчерви.

— Извинете, другарю лейтенант, огорчен е, че така се получи. Той е синът на нашия покоен старец Казангап. Тук е и зет му, ей го в ремаркето.

Зетят, вероятно помислил, че го викат, слезе от ремаркето.

— Тези подробности не ме интересуват. Изложете същността на въпроса — спря го началникът на караула.

— Добре.

— Кратко и ясно.

— Добре. Кратко и ясно.

Едилбай Дългия се зае да разказва всичко, както си беше — кои са, откъде идват и с каква цел. Докато той говореше, Едигей следеше лицето на лейтенант Тансъкбаев и разбра, че нищо хубаво не могат да чакат. Лейтенантът бе дошъл при бариерата само за да изслуша формално оплакването им. Едигей го разбра и съвсем се обезсърчи. И всичките му приготовления около смъртта на Казангап, всичките му усилия да убеди младите да го погребат на Ана-Бейит, всичките му мисли, в които виждаше свързващата нишка с историята на сарозеките — всичко това за един миг само се превърна в нищо, стана безполезно и нищожно в присъствието на Тансъкбаев. Едигей стоеше оскърбен в най-хубавите си чувства. До сълзи му беше смешно и обидно заради страхливия Сабитжан, който до вчера още си придаваше важности и пиейки водка с шубат, се раздрънка за разни богове и радиоуправляеми хора, като се стараеше да порази боранлъчани с познанията си, а сега не искаше дори уста да отвори! Смешно и обидно му бе заради глупаво пременения в килимения чул с пискюли Бураний Каранар — защо и кому е нужно това сега! Мигар лейтенант Тансъкбаев, който не пожела и се уплаши да говори на родния си език, можеше да оцени накита на Каранар? Смешно и обидно му беше на Едигей заради нещастния Казангапов зет алкохолик, който не сложи капка алкохол в устата, пътуваше в раздрънканото ремарке, за да е до тялото на покойния, а сега дойде при тях и съдейки по всичко, все още се надяваше да ги пуснат на гробището. Дори заради кучето, заради червеникавия пес Жолбарс му беше смешно и обидно на Бураний Едигей — защо се включи доброволно в тяхното шествие, а сега търпеливо чака да продължат пътя си нататък? Защо му е това на кучето? А може би се лепна, защото е почувствало, че стопанинът му ще изпадне в тежко положение, та да бъде в този час до него? В кабините седяха младите трактористи Калибек и Жумагали — какво да им каже сега и какво ще си помислят те след всичко случило се?

Унижен и разстроен, Едигей усещаше как се надига в него вълна от негодувание, възмущение, как горещо и яростно пулсира кръвта в сърцето му и тъй като се познаваше и знаеше колко опасно е да се поддаде на гнева, помъчи се да го заглуши с голямо усилие на волята. Не, той няма право да се отпуска, докато покойникът е непогребан и лежи в ремаркето. Не подобава на един възрастен човек да се възмущава и да повишава глас. Така си мислеше той, стиснал зъби, за да не издаде с дума или жест онова, което ставаше в душата му.

Очакванията на Едигей излязоха верни, разговорът на Едилбай Дългия с началника на караула веднага прие нежелателен обрат, който уби всичките им надежди.

— С нищо не мога да ви помогна. Влизането на странични лица в територията на зоната е абсолютно забранено — заяви лейтенантът, след като изслуша Едилбай Дългия.

— Не го знаехме, другарю лейтенант. Инак нямаше да дойдем тук. Защо, пита се, да идваме? Ама сега, щом сме тук, помолете висшестоящото началство да ни разреши да погребем човека. Няма да го връщаме обратно я.

— Направих вече служебен доклад. И получих указания да не пускам никого под какъвто и да е предлог.

— Че какъв предлог е това, другарю лейтенант? — изуми се Едилбай Дългия. — Притрябвало ни е да търсим предлог. Защо? Има ли нещо, което да не сме видели там, във вашата зона? Ако не беше за погребението, мигар щяхме да бием толкоз път?

— Още веднъж ви обяснявам, другарю, че странични лица нямат достъп тук.

— Какво значи странично лице! — неочаквано се обади мълчалият досега зет алкохолик. — Кой страничен? Ние страничен? — каза той и повехналото му изпито лице стана тъмночервено, а устните му посивяха.

— Точно така, откога ни смятате за такива? — подкрепи го Едилбай Дългия.

Без да повишава глас от страх да не престъпи някаква позволена граница, зетят алкохолик се задоволи само да каже, като произнасяше бавно и съсредоточено думите, защото съзнаваше, че говори зле на руски:

— Това наш, наша сарозекска гробища. И ние, ние, сарозекски народ, има право да погребва тук своя хора. Кога погребва тук много отдавна Найман-Ана, никой не знаел, че ще бъде затворен.

— Нямам намерение да споря с вас — отговори му лейтенант Тансъкбаев. — Като временен началник на караулната служба още веднъж ви заявявам — в територията на охраняемата зона няма и не може да има никакъв достъп по каквито и да било причини.

Настъпи мълчание. „Само да издържа, само да не го изругая!“ — заричаше се Бураний Едигей и като хвърли бегъл поглед към небето, отново видя сокола да се вие плавно в далечината. Отново изпита завист към тази спокойна и силна птица. И реши, че няма смисъл вече да предизвиква съдбата, ще трябва да се махнат, няма да влязат насила я. И като погледна още веднъж сокола, Едигей каза:

— Другарю лейтенант, ние ще си отидем. Ама предай там на вашия генерал ли е, какъв е, че тъй не бива! Аз, старият войник, ви казвам, че това е неправилно.

— Какво е правилно и какво не е — нямам право да обсъждам, заповедта е отгоре. И за да знаете отсега нататък, заповядаха ми да ви предам, че гробището подлежи на ликвидация.

— Ана-Бейит? — втрещи се Едилбай Дългия.

— Да. Ако това му е името.

— Но защо? На кого пречи? — възмути се Едилбай Дългия.

— Там ще има нов микрорайон.

— Да се не начудиш! — разпери ръце Едилбай Дългия. — И нямате къде другаде да го направите, мястото не ви стига?

— Това е предвидено по плана.

— Слушай, а кой е баща ти? — обърна се изведнъж Бураний Едигей към лейтенант Тансъкбаев.

Лейтенантът се изненада:

— Защо? Какво ви засяга?

— Ами това, че наместо да ни говориш толкоз приказки тук, трябвало е да ги кажеш там, където са решили да ни унищожат гробището. Или твоите деди не са умирали, или ти самият никога няма да умреш?

— Това няма нищо общо с въпроса.

— Добре, ще караме тогава по въпроса. Кажи ми, другарю лейтенант, кой е при вас най-главният, искам да ме изслуша, настоявам да ми разрешат да се жалвам на най-главния ви началник. Кажи му, че старият фронтовак, сарозекският жител Едигей Жангелдин, иска да му каже две думи!

— Не мога да го направя. Имам нареждане как трябва да се действа.

— А какво можеш ти бе? — отново се намеси зетят алкохолик. И каза отчаяно: — Милица на пазара, дето е милица, тя по-добър от тебе!

— Спрете безобразието! — изпъчи се пребледнял началникът на караула. — Стига! Махнете го тоя от бариерата и освободете пътя от тракторите!

Едигей и Едилбай Дългия хванаха зетя алкохолик под ръка и го повлякоха към тракторите, а той продължаваше да крещи и да се обръща:

— Саган жол да жетпейди, саган жер да жетпейди. Урдъм сейдейдин аузъи!^[3]

Сабитжан, който през цялото време мълчеше и мрачно се разхождаше отстрани, реши да се прояви и тръгна насреща им.

— Е, какво? Отрязаха ли ви квитанцията! Точно тъй трябваше да стане! Разтърчали се! Ана-Бейит, та Ана-Бейит! А сега като пребити кучета сте си подвили опашките.

— Кой е пребито куче, бе? — нахвърли се върху него побеснелият не на шега зет алкохолик. — Ако при нас има куче, това си ти, мръснико! Каква е разликата между тебе и оня, дето стои там? А се перчиш — аз съм държавен човек! Никакъв човек не си ти!

— А ти, пияницо, си дръж езика! — високо го заплаши Сабитжан, за да се чуе и на поста. — На тяхно място щях да те пратя за тия думи някъде по-далеч, та вече да не ти стъпи кракът тука! Каква полза носиш на обществото, такива като тебе трябва да се изтребват!

С тези думи Сабитжан им обърна гръб, сиреч плюя на тебе и на ония, дето са с теб. Неочаквано се активизира и взе да се разпорежда високо и властно:

— А вие какво сте зяпнали? Хайде, палете тракторите! Както сме дошли, така ще си отидем! По дяволите! Хайде, обръщай! Стига вече! Стига съм се правил на идиот! Да се водя по акъла на другите!

Калибек включи своя трактор и взе предпазливо да маневрира с ремаркето, за да се обърне за тръгване, през това време зетят алкохолик се качи и отново зае мястото си до покойника. А Жумагали чакаше Бураний Едигей да отвърже своя Каранар от коша на екскаватора. Виждайки това, Сабитжан не се сдържа и взе да го подканя:

— А ти защо не включваш мотора? Хайде де! Няма какво да чакаш! Обръщай назад! Погребахме го, дето е речено! Нали още отначало бях против! А сега стига! Тръгвай към къщи!

Докато Бураний Едигей се качваше на Каранар — трябваше първо да го накара да легне, после да го възседне и да го смушка да се изправи — тракторите потеглиха по обратния път. Тръгнаха, без дори да изчакат. Сабитжан, който се качи на първия трактор, ги подканяше да бързат…

А в небето продължаваше да се вие същият сокол. Той следеше отвисоко червеникавото куче и, кой знае защо, се дразнеше от глупавото му държане. Не можа да разбере защо кучето не тръгна с тракторите, а остана при човека с камилата, изчака го да я възседне и после заситни подире им.

Хората с тракторите, след тях ездачът с камилата, а най-отзад червеникавото куче: тичащо на подскоци, отново поеха по сарозеките и се насочиха към урвата Малакумдъчап, където на една издатина, в затънтена ниша, беше гнездото на сокола. По друго време той щеше да се обезпокои, да ги последва от разстояние с тревожни крясъци и без да ги изпуска от очи, щеше да ги изпревари, за да извика своята другарка, отишла на лов в законните си владения, за всеки случай тя да се присъедини към него и ако се наложи, да защитят гнездото, но тоя път белоопашатия сокол ни най-малко не се разтревожи — малките отдавна вече се бяха покрили с перушина и бяха напуснали гнездото. Заяквайки с всеки изминал ден в крилете, малките соколи с кехлибарените очи и гърбати клюнове водеха вече самостоятелен живот, имаха свои владения в сарозеките и сега посрещаха не съвсем дружелюбно своя баща, когато му се случеше да се отбие мимоходом по техните места.

Соколът следеше хората, тръгнали по обратния път, защото имаше навика да наблюдава всичко, което става в границите на неговите владения. Но най-голямо любопитство будеше в него червеникавото рунтаво куче, което не се отделяше от хората. Какво го свързва с тях, защо не си тръгне само на лов, а тича и върти опашка след хората, които си имат работа и не му обръщат внимание? Защо му е такъв живот? Вниманието на сокола бе привлечено и от някакви лъскави предмети върху гърдите на човека, който яздеше камилата. Всъщност затова именно соколът веднага забеляза, че човекът с камилата, който се движеше след тракторите, изведнъж рязко свърна настрани и тръгна напреки през суходола, за да ги изпревари, докато те го заобикалят. Човекът шибаше камилата да върви по-бързо, размахвайки камшика, а лъскавите предмети по гърдите му подскачаха и звънтяха. Камилата пъргаво тичаше, като широко мяташе настрани дългите си крака, а червеникавото куче се носеше отзад в галоп…

След известно време човекът на камилата изпревари тракторите отстрани и се изпречи на пътя им пред входа на каньона Малакумдъчап. Тракторите спряха до него:

— Какво има? Какво се е случило пак? — подаде се от кабината Сабитжан.

— Нищо. Изгасете моторите — нареди Бураний Едигей. — Имам да ви казвам нещо.

— Какво пак ще ни казваш? Не ни задържай, изтрепахме се днес от път.

— Сега ти ни задържаш. Защото ще погребваме Казангап тук.

— Стига си се подигравал! — кипна Сабитжан и разхлаби още повече вратовръзката си, която висеше вече като парцал. — Сам ще го погреба на кантона, без никакви приказки! Стига!

— Слушай, Сабитжан! Че е твой баща, твой е, никой не спори. Ама ти не си сам. Послушай все пак. Видя и чу какво се случи там на поста. Никой от нас не е виновен. Помисли за друго. Къде се е чуло и видяло хората да връщат покойника от гробищата у дома? Никога не е било. Голям позор ще бъде за всички ни. Откак свят светува не е имало такова нещо.

— Хич и пет пари не давам — възрази Сабитжан.

— Сега не даваш. Какво ли не казва човек в яда си. Ама утре ще те досрамее. Помисли си. С нищо няма да измиеш позора. Изнесеният от къщи покойник не бива да се връща обратно.

През това време от кабината на екскаватора слезе Едилбай Дългия, от ремаркето слезе зетят алкохолик, водачът на екскаватора Жумагали също дойде да разбере какво става. Бураний Едигей преграждаше пътя им с Каранар.

— Слушайте, джигити — рече той. — Не тръгвайте против човешкия обичай, не тръгвайте против природата! Никога не е било хората да върнат покойника от гробищата. Изнесат ли го от къщи, трябва да го погребат. Такъв е редът. Ето урвата Малакумдъчап. Това си е наша земя — сарозекска! Тук, на Малакумдъчап, Найман-Ана е нареждала своята велика жалба. Послушайте мен, стареца Едигей. Нека тук да бъде гробът на Казангап. Нека и моят гроб да бъде тук. Ще даде господ, вие ще ме погребете. За това ще ви помоля. А сега не е късно още, има време — ей там, на урвата ще погребем покойника!

Едилбай Дългия погледна към посоченото място.

— Какво ще кажеш, Жумагали, ще иде ли дотам твоят екскаватор? — попита го той.

— Ще иде, защо не. Ей от оня край…

— Я чакай, от оня край! Първо мен ще питаш! — намеси се Сабитжан.

— Ами ето, питаме те — отговори Жумагали. — Чу ли какво рече човекът? Какво искаш още?

— А пък аз ви казвам, стига сте се подигравали! Това е гавра! Да тръгваме за кантона!

— Е, щом като приказваш за гавра, знай, че гаврата ще бъде именно когато върнем покойника в къщи! — каза му Жумагали. — Така че хубаво си помисли.

Всички се смълчаха.

— Слушайте, вие както искате — подхвърли Жумагали, — но аз ще вървя да копая гроба. Моят дълг е да изкопая трап, и то по-дълбок. Докато има още време. На тъмното никой няма да се разправя с това. Пък вие тук решавайте.

И Жумагали тръгна към своя екскаватор „Беларус“. Включи го веднага, отби от пътя и тръгна покрай тях към баира, през който трябваше да се изкачи на Малакумдъчап. Подире му закрачи Едилбай Дългия, а след него потегли Бураний Едигей със своя Каранар.

Зетят алкохолик каза на тракториста Калибек:

— Ако не тръгнеш натам — и посочи урвата, — ще легна под трактора. Нищо не ми струва — с тези думи се изправи пред трактора.

— Е, накъде да тръгна? — обърна се Калибек към Сабитжан.

— Всички сте мръсници и кучета! — изруга на глас Сабитжан. — Какво стоиш, включвай го и карай след тях!

Сега соколът в небето наблюдаваше как хората се изкачват на урвата. След малко едната от машините започна да подскача напред-назад, да изгребва пръстта и да я трупа на купчина край себе си, като лалугер пред дупката си. През това време отзад допълзя тракторът с ремаркето. В него седеше все така самотен един човек до някакъв странен, неподвижен предмет, увит в бяло и сложен по средата на количката. Червеникавото рунтаво куче продължаваше да се върти край хората, но по-често лягаше в краката на камилата.

Соколът разбра, че тези пришълци дълго ще останат на урвата да копаят земята. Плавно отмина настрани и като се виеше на широки кръгове над степта, полетя към забранената зона с намерение да половува из пътя и същевременно да погледне какво става на космодрума.

Втори ден вече на площадките на космодрума цареше напрежение и кипеше непрекъсната денонощна работа. Целият космодрум с всичките си специални служби и зони ярко се осветяваше нощем от стотици мощни прожектори. Ставаше по-светло, отколкото през деня. Десетки леки, тежки и специални коли, множество учени и инженери бяха заети с подготовката за осъществяването на операция „Обръч“.

Антиспътниците, изработени за унищожаване на летателни апарати в космоса, отдавна вече бяха изправени за старт на специална площадка в космодрума. Но според договора ОСВ—7 те бяха замразени от употреба до специално споразумение, както и антиспътниците на американската страна. Сега те намираха своето ново приложение в извънредната програма за осъществяването на транскосмическата операция „Обръч“.

И на американския космодрум „Невада“ имаше подобни ракети-роботи, готови за пускане в операция „Обръч“.

Времето за старта по сарозекската ширина беше определено за осем часа вечерта. Точно в осем-нула-нула ракетите трябваше да стартират. Девет сарозекски антиспътникови ракети трябваше да излетят последователно с интервал от минута и половина в далечен космос, за да образуват в плоскост запад—изток един постоянно действащ обръч около земното кълбо срещу проникването на другопланетни летателни апарати. А невадските ракети-роботи трябваше да направят обръч север-юг.

Точно в три часа след пладне на космодрума Саръ-Озеки—1 бе включена контролна предпускова система „Петминутка“. На всеки пет минути по всички екрани и табла, по всички служби и канали светваха предупреждения, придружавани от звуков дублаж: „До старта има четири часа петдесет и пет минути! До старта има четири часа и петдесет минути!…“ Три часа преди старта трябваше да се включи системата „Минутка“.

Междувременно орбиталната станция „Паритет“ промени параметрите на местоположението си в космоса, като заедно с това бе променен ходът на радиоканалите в бордовите системи, за да се изключи всякаква възможност за контакти с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1.

А през това време, съвсем напразно, наистина като глас в пустиня, идваха от Вселената непрекъснати радиосигнали от паритет-космонавтите 1–2 и 2–1. Те отчаяно молеха да не прекъсват връзката с тях. Без да оспорват решението на Обединения център за управление, те предлагаха още веднъж да се обсъди въпросът за евентуални контакти с цивилизацията от Горска гръд, изхождайки естествено преди всичко от интересите на земните жители, те не настояваха да бъдат реабилитирани, съгласяваха се да чакат и да допринесат с престоя си на планетата Горска гръд за взаимното приятелство в отношенията между двете галактики, но възразяваха срещу предприеманата от страните операция „Обръч“ — срещу тази пълна самоизолация, която води, според тяхното мнение, към неизбежен исторически и технологически застой на човешкото общество, за преодоляването на който ще бъдат необходими хилядолетия… Но беше вече късно… Никой във Вселената не можеше да ги чуе, никой не предполагаше, че техните гласове безмълвно апелират в световното пространство.

През това време на космодрума Саръ-Озеки—1 се включваше вече системата „Минутка“, която неотклонно отброяваше времето до старта на операция „Обръч“…

А соколът, след като направи поредната си обиколка, отново долетя над урвата Малакумдъчап. Хората там бяха заети със своята работа — работеха вече с лопати. Екскаваторът бе натрупал голям куп земя. Сега вкарваше коша дълбоко в ямата, за да изгребе последните порции земя. Скоро престана да подскача напред-назад и се изтегли настрани, а хората се заеха да копаят нещо в дъното на ямата. Камилата си беше на мястото, но червеникавото куче не се виждаше. Къде ли се е дянало? Соколът се приближи, описа плавен кръг над урвата и като въртеше глава ту надясно, ту наляво, най-сетне видя, че кучето се е излегнало до колелата на ремаркето. Излегнало се най-безгрижно, почива си, а може би дреме и хич не се интересува от сокола. Колко летя днес над него, а то нито веднъж дори не вдигна глава към небето. Виж, лалугерът, когато се покаже, изправи се на задните крачка, озърне се наоколо и погледне нагоре няма ли някаква опасност. А кучето се нагодило да живее с хората и от нищо да не се бои, няма си никакви грижи. Я го виж как се е изтегнало! Соколът увисна за миг, напъна се и пусна изпод опашката си остра, като картечен откос, зеленикавобяла струя към кучето. На, тъй ти се пада! Нещо отгоре шляпна върху ръкава на Бураний Едигей. Птиче лайно. Че откъде дойде? Едигей го изтърси от ръкава си и вдигна глава. „Пак белоопашатият, същият. За кой ли път вече се върти над нас. Защо ли? Я виж колко му е хубаво. Плува си, люлее се във въздуха.“ Мисълта му бе прекъсната от гласа на Едилбай Дългия, който се провикна от дъното на ямата:

— Я погледни, Едике, да видим какво ще кажеш! Стига, или още да копая?

Едигей намръщено се наведе от ръба на гроба.

— Отмести се в ъгъла — каза на Едилбай Дългия, — а ти, Калибек, засега излез. Благодаря ти. Ами добре е, мисля, че е достатъчно дълбоко. И все пак, Едилбай, трябва още мъничко да поразшириш казанака, нека бъде по-просторно.

След като даде тия нареждания, Бураний Едигей взе гюмчето с вода, отиде зад екскаватора и се изми, както е прието преди молитва. Поолекна му на сърцето — макар да не бяха успели да погребат Казангап на Ана-Бейит, все пак избягнаха голям позор: не върнаха у дома покойника непогребан. Ако не беше настоявал, тъй щеше да се получи. А сега трябваше по някакъв начин да свършат всичко навреме, за да се върнат в Боранлъ-Бураний, преди да е мръкнало. То се знае, в къщи ги чакат и ще се тревожат защо са се забавили. Нали обещаха да се върнат не по-късно от шест часа, за тогава е подготвен поменът. Но сега беше четири и половина. А тепърва трябваше да направят погребението и да изминат пътя през сарозеките. Ще им трябват близо два часа, дори ако се движат бързо. Ама и да претупат погребението от бързане, хич не е редно. В краен случай ще го поменат късно вечерта. Какво да се прави…

След като се изми, Едигей се почувства достоен да извърши последния обред. Завъртя капачката на гюмчето и се появи иззад екскаватора с важен израз на лицето, важно поглаждайки брадата и мустаците си.

— Сине на починалия раб божий Казангап — Сабитжан, застани от лявата ми страна, а вие четиримата отнесете тялото до гроба и сложете покойника с глава към залеза — произнесе той с тържествен глас. И когато всичко бе направено, каза: — А сега да се обърнем всички към свещената Кааба. Разтворете длани пред себе си и мислете за бога, та нашите думи и мисли да бъдат чути от него в тоя час.

Колкото и странно да е, никакви подмятания не чу Едигей зад гърба си. И остана доволен, нали все пак можеха да решат: я стига си ни мътил главите, старче, поврага, какъв ходжа си ти, хайде по-добре да заровим покойника набързо и да се върнем у дома. Освен другото Едигей се бе осмелил да прочете молитвата за погребението прав, а не седнал, защото беше чувал от вещи хора, че в арабските страни, откъдето е дошла тяхната религия, се молят на гробището в цял ръст. Дали е вярно, или не, ама на Едигей му се искаше да бъде с глава по-близо до небето.

Преди започването на обреда той се поклони наляво, после надясно, поклони се на земята и небето, за да благодари на твореца, че е създал всевечен света, в който човек идва случайно, а изчезва неизбежно, както неизбежно настъпват денят и нощта — и отново съзря Бураний Едигей белоопашатия сокол във висините. Соколът се виеше, размахвайки криле, и равномерно описваше един след друг кръгове в синевата. Но соколът не можеше да го разсее, напротив, помагаше му да се съсредоточи във възвишените си мисли.

Ето, пред очите му, до зейналата яма, лежеше на носилката увитият в бяла плъст покоен Казангап. Шепнейки полугласно заупокойните слова, предварително отредени за всекиго и за всички, за всички хора от всички времена чак до свършека на света, слова, в които от памтивека са вложени предопределения, неизбежни и равностойни за всички, за всеки човек, какъвто и да е той, в каквато и епоха да живее, и в еднаква степен неизбежни и за ония, на които е съдено тепърва да се родят, произнасяйки тези всеобхватни формули на битието, постигнати и завещани от пророците, Бураний Едигей се опитваше да ги допълни и със свои мисли, дошли направо от сърцето му и от личния му опит. Нали ненапразно човек живее на света.

„Ако ти, о боже, наистина чуваш молитвата, която повтарям след праотците от заучените книги, то моля те и мен да чуеш. Мисля, че едното на другото няма да попречи.

Ето ни изправени тук, на урвата Малакумдъчап, край зейналия гроб на Казангап в диво, голо място, защото не успяхме да го погребем на завещаното ни гробище. А соколът от небето ни гледа как стоим с разтворени ръце и се прощаваме с Казангап. Ти, велики боже, ако те има, прости ми и милосърдно приеми в лоното си раба твой Казангап и ако той го заслужава, дай на душата му вечен мир. Постарахме се да изпълним всичко, което зависеше от нас. Другото е в твоя власт!

А сега, когато се обръщам в такъв час към теб, моля те, изслушай ме, докато съм още жив и мисля. Ясно е, че хората знаят само да се молят — помогни, пожали, закрили! Твърде много чакаме от теб при всеки случай — праведен или грешен. Убиецът, дето е убиец, пък и той иска в душата си да бъдеш на негова страна. А ти все мълчиш. Не ще и дума, нали сме хора и затова, когато видим зор, мислим, че само за това те има в небесата. Тежко ти е, знам, край нямат нашите молби. А ти си един. Но аз за нищо не те моля. Искам само да ти кажа в тоя час какво мисля.

Много ми е мъчно, че заветното ни гробище, където почива Найман-Ана, отсега нататък е недостъпно за нас. И затуй бих искал и на мен да ми е отредено да лежа тук, на Малакумдъчап, където е стъпвал кракът на Найман-Ана. Дано и аз да почивам до Казангап, когото сега ще погребем. И ако е вярно, че след смъртта душата се преселва в някоя твар, защо да бъда мравка. Бих искал да стана сокол белоопашат, за да се рея ей така над сарозеките, да гледам и да се не нагледам от високото на своята земя. Това е всичко.

А това си завещание ще го река на младите, които дойдоха тук заедно с мен. Ще им кажа, че на тях оставям заръката си тук да ме погребат. Само че не виждам кой ще ми прочете заупокойната молитва. Те не вярват в бога и не са научили никакви молитви. Нали никой не знае и никога няма да узнае има ли господ на света. Едни казват, че има, други, че няма. Аз искам да вярвам, че те има и че ти си в моите мисли. И когато се обръщам към тебе с молитви, значи, в същност се обръщам чрез тебе към себе си и ми е дадено в такъв час да мисля, както би мислил ти, създателю наш. Тъкмо туй е същността! А те, младите, не го разбират и презират молитвите. Ала какво ще кажат те на себе си и на другите във великия час на смъртта? Жал ми е за тях, как ще стигнат те до своята човешка съкровеност, ако нямат път да се извисят в мислите си тъй, както биха се възвисили, ако всеки от тях изведнъж стане господ? Прости ми за това кощунство. Никой от нас няма да стане господ, ама инак и ти ще престанеш да съществуваш. Ако човек не е в състояние скришом в себе си да се помисли за господ, който милее за всички, както ти би трябвало да милееш за хората, то и тебе, боже, няма да те има… А аз не бих искал да изчезнеш безследно…

И това е цялата ми молба и печал. Прости ми все пак, ако с нещо съм сбъркал. Прост човек съм и мисля тъй, както умея. Сега ще доизрека и последните думи от свещените писания и ще започнем погребението. Благослови ни за тая работа…“

— Амин — завърши Бураний Едигей молитвата и след известно мълчание, като още веднъж погледна сокола, бавно, с мъчителна болка на сърцето се обърна към изправените зад него млади мъже, за които беше казал мнението си на самия господ-бог. Завърши разговора си с бога. Сега пред него стояха те, петимата, с които трябваше най-сетне да погребе покойния Казангап.

— И тъй — каза им замислено, — всичко, което се полагаше да кажа в молитвата, го казах и заради вас. Сега да почнем работа.

Бураний Едигей свали и хвърли настрана сакото с ордените и сам слезе на дъното на трапа. Помагаше му Едилбай Дългия. Сабитжан, като син на покойния, остана настрани, изразявайки скръбта си с наведена глава, а тримата — Калибек, Жумагали и зетят алкохолик — свалиха от носилката плъстения вързоп с тялото и го спуснаха в гроба, Едигей и Едилбай Дългия го поеха.

„Ето че настъпи часът на раздялата! — помисли Бураний Едигей, като полагаше Казангап на вечното му ложе, в недрата на земята. — Прощавай, че дълго не можахме да ти намерим място. Цял ден те разкарвахме насам-натам. Но тъй се получи. Не е наша вината, че не те погребахме на Ана-Бейит. Ама не мисли, че ще оставя тая работа така. Ще ида, където трябва. Докато съм жив, няма да мълча. Ще им го кажа! А ти почивай тук в мир. Обширна, необятна е земята, а видиш ли, излезе, че твоето място — педя и половина, е определено тук. Ала ти няма да останеш сам. Скоро и аз ще дойда, Казангап. Почакай мъничко. Не се съмнявай. Само ако не се случи някое нещастие, ако си умра от собствената смърт, ще дойда и аз, пак ще бъдем заедно. И ще се превърнем двамата на сарозекска земя. Ама няма да го знаем. На човек е дадено да го разбере само докато е жив. Затуй го казвам на теб, уж на теб, а в същност на себе си. Защото ти не си вече онова, което беше. Тъй и ние ще си идем — от битието в небитие. А влаковете ще си вървят по сарозеките и други хора ще дойдат на нашите места…“

И тук старият Едигей не издържа, изхълца — това е краят, всичко изживяно през многото години на кантона Боранлъ-Бураний, целият огромен период от време, всички несгоди и радости се вместиха в тия няколко прощални думи и в тия няколко минути на погребението. Колко много и колко малко е дадено на човека!

— Слушай, Едилбай — обади се Едигей, допирайки се с рамо до него в тясната яма. — И мен да погребеш тук, до него да бъда. Ей тъй на, със собствените си ръце да ме положиш и да ме настаниш, както го настаняваме него сега, за да лежа удобно. Обещаваш ли ми?

— Стига, Едике, сетне ще говорим. Хайде, излизай на божия свят. Пък аз сам ще довърша тук работата. Успокой се, Едике, излизай. Не се измъчвай.

Размазвайки глината по мокрото си от сълзи лице, Бураний Едигей се изправи от дъното на ямата, подадоха му ръка и той излезе горе, като продължаваше да плаче и да бърбори някакви жални думи. Калибек му донесе гюмчето с вода, за да се измие.

После хвърлиха по шепа пръст и започнаха да затрупват гроба откъм страната на вятъра. Първо с лопати, а сетне Жумагали се качи на екскаватора и изтласка земята с булдозера. Накрая оформиха купчината пръст на гроба с лопати…

А белоопашатият сокол все така се рееше над тях и наблюдаваше през облачето прах тая шепа хора, заети е някаква странна работа на урвата Малакумдъчап. Но той забеляза, че те се засуетиха, когато на мястото, на трапа израсна прясна купчина пръст. И червеникавото куче, като се протягаше, стана от мястото си под ремаркето, взе да се върти наоколо им. На него пък какво му трябва? Само старата камила, пременена в чула с пискюли, все така невъзмутимо си преживяше, не спираше да движи уста…

Изглежда, хората се приготвяха за път. Ама не, един от тях, стопанинът на камилата, вдигна длани пред лицето си и всички останали направиха като него…

А времето вече не чакаше. Бураний Едигей изгледа всички с дълъг, втренчен поглед и каза:

— Ето, свършихме работата. Добър човек ли беше Казангап?

— Добър — отговориха петимата.

— Останал ли е длъжник на някого с нещо? Тук е неговият син, нека поеме дълга на баща си.

Никой нищо не отговори. И тогава Калибек отговори вместо всички:

— Не, никакви дългове не остави той.

— Тогава какво ще кажеш ти, сине Казангапов, Сабитжан? — обърна се към него Едигей.

— Благодаря за всичко — късо отговори той.

— Щом е тъй, да тръгваме за в къщи! — каза Жумагали.

— Сега. Една дума само — спря го Бураний Едигей. — Аз съм най-старият тук сред вас. Имам една молба към всички ви. Когато се случи и с мен, тук да ме погребете, ей го, на това място, един до друг да лежим с Казангап. Чухте ли? Това ми е заветът, значи, тъй да го разбирате.

— Не се знае, Едике, как и какво ще бъде, защо да го мислим предварително — усъмни се Калибек.

— Въпреки това — настоя Едигей. — Аз трябва да ви го кажа, а вие да ме изслушате. А когато работата стигне дотам, спомнете си, че заветът ми е такъв.

— И какви големи завети ще има още? Изреждай ги, Едике, хайде всички наведнъж — пошегува се Едилбай Дългия с желание да разведри настроението.

— А ти не се смей — засегна се Едигей. — Говоря сериозно.

— Ще го запомним, Едике — успокои го Едилбай Дългия. — Ако се случи, всичко ще направим, както искаш. Бъди сигурен.

— Е, туй вече е дума на джигит — удовлетворено промърмори Едигей.

Тракторите започнаха да се обръщат, за да слязат от урвата. Хванал Каранар за юздите, Бураний Едигей тръгна със Сабитжан, докато тракторите се спускаха надолу. Искаше да поговори с него насаме, да сподели тревогата си.

— Слушай, Сабитжан, имам да ти кажа нещо, сега вече сме свободни, изпълнихме си задължението. Какво да правим с нашето гробище, с Ана-Бейит? — запита го той умолително.

— А какво да правим? Няма защо да си блъскаме главата — отговори Сабитжан. — Планът си е план. Ще го ликвидират, ще го махнат по план. И толкоз.

— Ама не ми е думата за това. Тъй може да се махне всяко място. Ей го, ти се роди и израсна тук. Баща ти те изучи. Сега го погребахме. Сам насред голото поле — единствената ни утеха е, че все пак е на своя земя. Ти си образован, работиш в областта и слава богу можеш да водиш разговор, с когото искаш. Разни книги си чел…

— И какво от това? — прекъсна го Сабитжан.

— Ами да помогнеш, да идем с теб и да разговаряме, докато не е късно, без да отлагаме, още утре да идем при тукашното началство, нали все пак има в това градче някой най-главен. Не бива Ана-Бейит да се изравнява със земята. Нали тук е историята.

— Всичко това са стари приказки, разбери го, Едике. Тук се решават световни космически въпроси, а ние ще ходим да се оплакваме за някакво си гробище. На кого му е притрябвало? На тях ли — пфу! Пък и все едно, няма да ни пуснат.

— Ако не идем, няма да ни пуснат. Ама ако настояваме, ще ни пуснат. Може пък и началникът случайно да излезе насреща ни. Зер не е планина, че да не се помести.

Сабитжан погледна Едигей с раздразнение.

— Стига, старче, умряла работа. И не разчитай на мен. Хич не ми трябва.

— Тъй да беше рекъл. И ще спрем разговора. А то, само приказки!

— А ти какво си мислеше? Че веднага ще се разтичам! Защо? Аз имам семейство, деца, работа. За какво да ритам срещу ръжена? За да позвънят оттук и там да ми теглят ритник по задника? Не, благодаря ти!

— Сам си го приемай твоето благодаря — отсече Бураний Едигей и добави ядно: — Ритник по задника! Излиза, че само заради задника си живееш?

— А ти как мислиш? Точно така! На тебе ти е лесно — кой си ти? Никой. А ние живеем заради задника, за да ни влиза в устата по-голям комат.

— Тъй ами! По-рано беше по-ценна главата, а сега излиза, че задникът.

— Както искаш, така го разбирай. Ама глупаци не търси.

— Ясно. Свършихме разговора! — отсече Бураний Едигей. — Да свърши поменът и дай боже, никога вече да не се видим с теб!

— Виж, това е както се случи — изкриви уста Сабитжан.

И така се разделиха. Докато Бураний Едигей се качваше на камилата, трактористите стояха и го изчакваха с включени мотори, но той им каза да тръгват незабавно и да се движат колкото може по-бързо, защото всички на кантона чакат за помена, а той може да мине с камилата отвсякъде и ще се върне сам.

Когато трактористите заминаха, Едигей остана известно време на мястото си, обмисляйки какво да направи.

Сега беше сам, съвсем сам сред сарозеките, ако не се смята вярното куче Жолбарс, което първо хукна след тракторите, а сетне пак дотича, когато разбра, че господарят му няма да върви с тях. Едигей не му обръщаше внимание. Ако кучето си бе отишло, и това нямаше да забележи. Други мисли го занимаваха сега. Черен му се виждаше светът. С нищо не можеше да заглуши мъката, която го изгаряше, и тягостната, тревожна опустошеност след разговора със Сабитжан. Тази пустота от изсмукващата го нестихваща болка зееше в него като огромна дупка, като пролом, изпълнен само с мрак и студ. Съжаляваше Бураний Едигей, много съжаляваше, че напразно подхвана разговора, напразно хаби думи на вятъра. Мигар Сабитжан е човекът, към когото заслужаваше да се обърне за съвет и помощ? Ама нали се надяваше — образован е, по-лесно му е да намери общ език с такива като него. И какво излезе, защо учи по разни курсове и институти? Може би са го изучили, за да стане именно такъв, какъвто е. Може би има някой проницателен и зъл като дявол, който е вложил много труд, за да стане Сабитжан именно Сабитжан, а не друг. Та нали самият Сабитжан разказваше и описваше надълго и нашироко ония глупости за радиоуправляемите хора? Уж настъпвали тия времена! Ами ако той самият е вече управляван по радиото от онзи невидим и всемогъщ?…

И колкото повече мислеше старият Едигей, толкова по-голямо ставаше огорчението и отчаянието му от тези мисли.

— Манкурт си ти! Истински манкурт! — прошепна той от яд, като мразеше и същевременно съжаляваше Сабитжан.

Но Едигей нямаше намерение да се примири, съзнаваше, че трябва да предприеме, да направи нещо, за да не се прекърши. Разбираше, че ако отстъпи, това ще бъде поражение в собствените му очи. Усещаше, че трябва отсега да действа, макар че денят вече свършва, не беше още наясно какво именно иска да направи, откъде и как да започне, та неговите мисли и надежди за Ана-Бейит да стигнат до ушите на онези, които имат власт да променят заповедта. Може би ще им повлияе, ще ги убеди в противното… Но как да го постигне? Накъде да тръгне, какво да предприеме?

Потънал в тия тежки мисли, възседнал Каранар, по едно време Едигей се огледа настрани. Наоколо бе гола и няма степ. Вечерният здрач вече се промъкваше под червеникаво песъчливите стръмни склонове на Малакумдъчап. Тракторите отдавна вече се бяха изгубили в далечината. Младите заминаха. А последният, който знаеше и пазеше в паметта си сарозекската легенда — старият Казангап, лежеше сега на урвата, под прясната купчина пръст на самотния гроб, сред необятната степ. Едигей си представи как малко по малко тази могилка ще се слегне, ще се сплеска, ще се слее с пелиновия цвят на сарозеките и ще бъде трудно, дори просто невъзможно да я открият. Тъй да бъде — никой не може да надживее земята, никой не може да я избегне…

Слънцето набъбна, натежа към края на деня и започна да се снишава под непосилната си тежест все по-близо и по-близо до хоризонта. Светлината на отиващото си светило се променяше с всеки миг. В утробата на залеза недоловимо се зараждаше мракът, наливайки се със здрачна синева сред сияещото злато на озареното пространство.

Обмисляйки положението, Бураний Едигей реши да се върне при бариерата пред входа на зоната. Друго не му дойде наум. Сега, когато погребението мина, когато беше с развързани ръце и можеше напълно да разчита на себе си, доколкото му стигат силите, дадени му от природата и от житейския опит, той можеше да си позволи да действа на своя глава и отговорност, както сметне за необходимо. Преди всичко искаше да си издейства от караулната служба да отиде, ако ще дори под конвой, при голямото началство или, ако се наложи, да накара това началство да дойде при бариерата и да го изслуша. И тогава той, Бураний Едигей, ще му каже всичко в очите…

След взетото решение Бураний Едигей намисли да действа незабавно — смяташе да изтъкне като пряк повод скръбния случай с погребението на Казангап. Твърдо реши да настоява при бариерата, да иска пропуск или среща, с това да започне, да накара войниците от охраната да разберат, че няма да ги остави на мира, докато не уредят да го изслуша най-голямото началство, а не някой си Тансъкбаев…

Поободри се духом.

— Таубакел! Ако кучето има господар, вълкът има господ! — вдъхна си той кураж и уверено подкара Каранар към бариерата.

През това време слънцето залезе, започна бързо да се мръква. Когато Едигей наближи зоната, беше вече съвсем тъмно. Оставаше близо половин километър до бариерата, а лостовите фенери се виждаха вече. Едигей слезе от Каранар. Просто се смъкна от седлото. Камилата не му трябваше сега. Защо му е такова бреме? Пък и, току-виж, някой началник го срещне и не пожелае да разговаря с него, ще каже: „Я да се махаш оттук заедно с твоята камила. Че откъде се взе такъв? Няма да те приема!“ — и няма да го пусне в кабинета. Но най-важното бе, че Едигей не знаеше кога ще свърши работата, дълго ли ще се наложи да чака резултата, тъй че по-добре беше да иде сам, а засега да остави Каранар спънат в степта. Нека си пасе.

— Ти почакай тук, пък аз да видя там какво ще излезе — промърмори той на Каранар, но му говореше по-скоро, за да си вдъхне кураж. Наложи се все пак да го накара да легне, защото трябваше да извади от дисагите въжетата за спъване.

Докато Едигей оправяше въжетата в мрака, наоколо цареше такава дълбока тишина, че той дори чуваше дъха си, свиренето и бръмченето на някакви насекоми във въздуха. Светеха безброй звезди, изгрели неочаквано в ясното небе. Толкова тихо бе наоколо, сякаш преди буря…

Дори Жолбарс, който бе свикнал на сарозекската тишина, бе наострил тревожно уши, и, кой знае защо, скимтеше. Че какво не му харесва в тая тишина?

— Още ли ми се мотаеш в краката?! — недоволно го сгълча Едигей. После му мина през ум: ами къде да остави кучето? Позамисли се, премятайки въжетата в ръце. То се знае, кучето няма да го остави. Той ще го пъди, а то въпреки това няма да си отиде. А да отиде като просител с кучето, пак не върви. Ако не кажат, то ще му се присмеят: я го виж стареца, дошъл правото си да търси, никой няма с него, само едно куче. Така че по-добре да иде без кучето. И тогава Едигей реши да го върже за дългата юзда на Каранар. Нека стоят вързани заедно кучето и камилата, докато той върши работа. И извика: „Жолбарс! Жолбарс! Ела тук!“ — наведе се да пъхне примката на врата му. В тоя момент нещо стана, нещо забумтя във въздуха с нарастващ вулканичен грохот. И някъде съвсем наблизо, в зоната на космодрума, излетя като стълб в небето страшен ослепителен пламък. Бураний Едигей стреснато отстъпи, а камилата с рев се изправи… Кучето от страх се хвърли в краката му.

Излиташе първата бойна ракета-робот от транскосмическата заградителна операция „Обръч“. В сарозеките бе точно осем часът вечерта. След първата ракета излетя във висините втора, след нея трета, и още, и още… Ракетите отиваха в далечен космос, за да образуват около земното кълбо постоянно действащ защитен кордон и да няма никакви промени в земните работи, всичко да си остане, както е…

Небето се събаряше, разтваряше се сред кълбата бушуващ пламък и дим… Човекът, камилата и кучето — тези най-прости същества, бягаха обезумели. Завладени от ужас, те тичаха заедно, страх ги беше да се разделят, тичаха по степта безжалостно осветявани от гигантските огнени пламъци…

Но колкото и да бягаха, това беше бягство на място, защото всеки нов взрив ги захлупваше с пожар от всеобхватна светлина и съкрушителен грохот…

А те тичаха — човекът, камилата и кучето, тичаха, без да се обръщат, и в един миг на Едигей се стори, че изведнъж отнякъде се появи до него бялата птица, възникнала някога от бялата забрадка на Найман-Ана, когато тя е падала от седлото, пронизана от стрелата на своя син-манкурт… Бялата птица бързо полетя до него, като му викаше сред тоя грохот и свършек на света:

— Кой си ти? Как ти е името? Спомни си името! Баща ти е — Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай…

И дълго още ехтеше гласът й сред мрака, който го обгърна…

 

След няколко дни от Къзъл-Орда пристигнаха в Боранлъ-Бураний двете дъщери на Едигей, Сауле и Шарапат, с мъжете и децата си — бяха получили телеграмата за смъртта на стария Казангап. Искаха да го поменат, да засвидетелстват скръбта си, а в същото време да погостуват някой и друг ден на родителите си, защото всяко зло е за добро.

Когато всички вкупом слязоха от влака и се появиха на прага на бащината къща, Едигей го нямаше, а Укубала се втурна да ги посрещне и като прегръщаше и целуваше децата разплакана, все не можеше да се нарадва на внуците, повтаряше:

— Благодаря ти, господи! Тъкмо навреме! Баща ви така ще се зарадва! Колко хубаво, че дойдохте! И всички заедно, наканихте се и дойдохте! Баща ви така ще се зарадва!

— А къде е татко? — попита Шарапат.

— Довечера ще се върне. От сутринта отиде в Пощенската кутия, при тамошното началство. Все има да върши някаква работа там. Сетне ще ви разкажа. Ама защо стоите? Че това е вашият дом, деца мои…

 

Влаковете в тези краища все така вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…