Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И дольше века длится день…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов. Денят по-дълъг е от век…

Рецензент: Пенка Кънева

Руска. Първо издание

Литературна група — художествена.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Художник: Любомир Михайлов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Марипович, Грета Петрова

Дадена за набор: октомври 1981 г.

Подписана за печат: февруари 1982 г.

Излязла от печат: февруари 1982 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 21,50. Издателски коли 18,06. УИК 18,10.

Цена 2.09 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Чингиз Айтматов. И дольше века длится день… Изд. „Киргизстан“, Фрунзе, 1981

История

  1. — Добавяне

I

Голямо търпение бе необходимо при търсенето на плячка по изсъхналите дерета и оголелите падини. Като проследяваше заплетените до главозамайване лъкатушни пътечки на дребните земеройни животинки, ту трескаво разравяйки някоя дупка на лалугер, ту дебнейки скрития под склона на стара ровина дребничък тушканчик[1], кога най-сетне ще изскочи на открито, за да може набързо да го сграбчи, тръгналата на лов гладна лисица бавно и неотклонно се приближаваше към железопътната линия, към онази тъмнееща равна и дълга насипна върволица в степта, която я привличаше и едновременно плашеше, по която ту в едната, ту в другата посока профучаваха с тежък грохот влаковете, оставяйки с дима и сгурията силни дразнещи миризми, гонени по земята от вятъра.

Привечер лисицата легна край телеграфната линия в дъното на една долчинка, сред островче от кичест и висок конски киселец, и свита на жълтеникаворижа топка до тъмночервените, гъсто осеменени стъбла, търпеливо зачака нощта, като нервно мърдаше с уши и постоянно се ослушваше в тънкото свистене на вятъра по земята, в остро шумолящите мъртви треви. Телеграфните стълбове бръмчаха също така тягостно. Но лисицата не се боеше от тях. Стълбовете винаги си стоят на място, те не могат да преследват. Оглушителният грохот на преминаващите час по час влакове обаче я караше всеки път разтревожено да трепва и още по-силно да се свива. По звънтящата земя тя усещаше с цялото си крехко телце, с ребрата си тази чудовищна сила на тежестта, смазваща земята, и бясното движение на композициите и въпреки това, преодолявайки страха и отвращението си към чуждите миризми, не напускаше долчинката, чакаше своя час, когато с настъпването на нощта по линиите ще стане по-спокойно.

Тя идваше тук съвсем рядко, само когато беше много гладна…

В промеждутъците между влаковете в степта внезапно настъпваше тишина, като след срутване, и в тази абсолютна тишина високо горе във въздуха лисицата долавяше някакъв тревожен и неясен звук, който витаеше над здрачената степ, едва доловим, безпричинен. Беше игра на въздушните течения, предвещаваше скорошна промяна на времето. Зверчето инстинктивно го усещаше и тъжно замираше, застиваше неподвижно, искаше му се високо да завие, да заджавка от смътно предчувствие за някаква обща опасност. Но гладът заглушаваше дори този предупредителен сигнал на природата.

Като лижеше подбитите си от тичане възглавнички на лапите, лисицата само тихичко изскимтяваше от време на време.

Напоследък вечер ставаше студено, наближаваше есента. А нощем земята бързо изстиваше и призори степта се покриваше с белезникав като сол тънък пласт слана. Оскъдно, нерадостно време идваше за степния звяр. Дори малкото животни, които се срещаха през лятото по тези места, бяха изчезнали — пръснаха се, едни в топлите краища, други по дупките си, трети бяха отишли да зимуват в пясъците. Сега всяка лисица се грижеше сама за прехраната си, като обикаляше степта съвсем самотна, сякаш лисичият род се бе затрил. Тазгодишното поколение бе пораснало вече и се пръсна в различни посоки, а до любовния период имаше още време, когато през зимата лисиците ще започнат да се събират отвсякъде за нови срещи, когато самците ще се счепкват в схватки с такава сила, с каквато е надарен животът, откакто свят светува… Когато настъпи нощта, лисицата излезе от долчинката. Изчака, ослушвайки се, и заситни към железопътния насип, където безшумно запритичва ту на едната, ту на другата страна на линията. Търсеше остатъци от храна, които пътниците изхвърляха от прозорците на вагоните. Дълго трябваше да тича по склоновете на насипа, душейки най-различни предмети, дразнещи и с отвратителна миризма, докато не попадне на нещо поне малко годно за ядене. Целият път на влаковете бе замърсен с парчета хартия, смачкани на топка вестници, счупени бутилки, угарки, изкривени консервни кутии и други безполезни боклуци. Особено зловонна миризма излизаше от гърлата на оцелелите бутилки — вонеше на нещо упоително. След като на два пъти и се зави свят, лисицата избягваше вече да вдишва тези спиртни изпарения. Пръхтеше и веднага отскачаше встрани.

А онова, което търсеше, за което толкова дълго се бе готвила, преборвайки страха си, сякаш напук не попадаше на пътя й. И с надежда, че все пак ще успее да похапне нещо, лисицата неуморно тичаше по линията и току сновеше от единия до другия скат на насипа.

Но изведнъж, както тичаше, замря с леко вдигната предна лапичка, сякаш стресната от нещо. Разтапяйки се в слабата светлина на високата мъглива луна, тя стоеше между релсите като призрак, без да помръдне. Тревожният далечен тътен, който я бе накарал да наостри уши, не изчезваше. Засега бе твърде далеч. Все така вирнала опашка, лисицата нерешително пристъпи от крак на крак, готова да избяга от линията. Но вместо това изведнъж се разбърза, заспъва по склоновете на насипа, все още с надежда, че ще намери нещо, с което би могла да се подкрепи. Усещаше, че още малко и ще попадне на някаква находка, макар в далечината непрекъснато да нарастваше със страшен устрем грохотът от звън на желязо и тракането на стотици колела. Лисицата се забави само няколко секунди и това бе достатъчно да се защура и запремята като обезумяла пеперуда, когато изведнъж от завоя я шибнаха късите и дълги светлини на двата скачени локомотива, когато от ослепителната светлина на мощните прожектори степта за миг побеля и мъртвешката й сухота безжалостно се оголи. А влакът застрашително приближаваше по релсите. Разнесе се остра миризма на изгоряло и прах, вдигна се вихрушка.

Лисицата се втурна стремглаво да бяга, като постоянно се обръщаше и залягаше от страх. А чудовището с препускащите светлини дълго още громолеше и тракаше с колела. Лисицата скачаше и пак хукваше с всички сили…

После си отдъхна и железопътната линия отново я примами, там тя можеше да утоли глада си. Но отпред по линията пак се зададоха светлини и пак два локомотива теглеха дълга товарна композиция.

Тогава лисицата се отправи в степта, като реши да обиколи и да излезе при железопътната линия на такова място, където не минават влакове…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток. А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток.

 

В полунощ някой дълго и упорито се мъчеше да стигне до стрелочната будка, да дойде при него, отначало вървеше направо по траверсите, после, когато отсреща се показа влак, слезе от насипа и тръгна с усилие, сякаш си пробиваше път в снежна буря, засланяйки се с ръце от вихъра и прахта, вдигнати като ураган изпод колелата на бързия товарен влак — беше дадена зелена улица на специална композиция — влак с особено предназначение, който по-късно се отклоняваше по отделна линия към затворената зона на Саръ-Озеки-1, там си имаше специална пътна служба, с една дума, отиваше на космодрума, затова беше целият покрит с брезенти и придружен с военна охрана на платформите. Едигей веднага позна жена си и разбра, че не току-така бърза да дойде при него, че затова има някаква много сериозна причина. В същност така и излезе. Но според служебните задължения той нямаше право да напуска мястото си, докато не отмине последният вагон с кондуктора на откритата площадка. Двамата си подадоха сигнал с фенерчетата, че всичко по линията е наред, и чак тогава, почти оглушен от продължителния шум, Едигей се обърна към жена си, току-що стигнала при него:

— Какво има?

Тя тревожно го погледна и размърда устни. Едигей не чу, но разбра — така си и мислеше.

— Ела да отидем на завет. — Той я поведе към будката.

Но в този миг, кой знае защо, преди да чуе от устата й онова, което сам вече предполагаше, той бе поразен от нещо съвсем друго. Макар да беше забелязвал и преди, че стареят, сега, когато видя как жена му се е задъхала от бързане, как мъчително тежко хъркат и свирят гърдите й и как неестествено високо се вдигат мършавите й рамене, изпита жалост към нея. Силната електрическа светлина в малката чисто белосана стрелочна будка изведнъж рязко открои неизгладимите вече бръчки по синкаво потъмнелите бузи на Укубала (а някога лицето й бе приятно мургаво, с равен пшеничен оттенък, и очите й винаги горяха с черен блясък), пък и тази щърба уста, която за сетен път доказва, че жената, дори да е преминала разцвета си на жена, съвсем не бива да е беззъба (отдавна трябваше да я заведе в града да й сложат ония там метални зъби, сега всички, и старо, и младо, ходят с такива), и при това побелелите, като сняг вече бели кичури коса, разпилени по лицето изпод смъкнатата забрадка, болезнено свиха сърцето му. „Ех, колко си ми остаряла“ — съжали я той в себе си с мъчително чувство за някаква лична вина. И затова още повече се преизпълни с мълчалива благодарност, появила се за всичко изведнъж, за всичко, което бяха преживели заедно в продължение на многото години, и най-вече за това, че тя дотича сега посред нощ, в най-далечната точка на кантона от уважение и чувство за дълг, защото знаеше колко важно е за Едигей, дотича да му каже за смъртта на клетия стар Казангап, самотен старец, умрял сам в опустялата си глинена къщурка, дотича, защото съзнаваше, че само Едигей единствен на света ще вземе присърце смъртта на този изоставен от всички човек, макар да не му се пада нито брат, нито сват.

— Седни, поеми си дъх — каза Едигей, когато влязоха в будката.

— И ти седни — каза му тя.

Седнаха.

— Какво се е случило?

— Казангап умря.

— Кога?

— Ами току-що се отбих — как е, мисля си, може да има нужда от нещо човекът. Влизам, вътре свети, а той си лежи, само брадата му някак вирната, стърчи нагоре. Отивам при него. Казаке, викам му, Казаке, да ви дам топъл чай, а той вече свършил. — Гласът й секна, сълзи се появиха на зачервените й изтънели клепки, Укубала изхлипа и тихо заплака. — Виж какво стана накрая. Такъв човек беше! Пък като умря, нямаше кой да му затвори очите! — вайкаше се и плачеше тя. — Кой можеше да го помисли! Тъй си умря човекът… — Искаше да каже — като куче на пътя, но премълча, нямаше смисъл да уточнява, и без това беше ясно.

Слушайки жена си, Бураний Едигей, така го наричаха в цялата околност, а той работеше на кантона Боранлъ-Бураний още от времето, когато се върна от фронта, седеше мрачен на пейката, сложил тежките си, като чепати пънове ръце на коленете. Козирката на износената и твърде омазнена железничарска фуражка засенчваше очите му. За какво ли мислеше той?

— Какво ще правим сега? — промълви жена му.

Едигей вдигна глава и я погледна с горчива усмивка.

— Какво ще правим? Ами каквото се прави в такива случаи! Ще го погребваме. — Той се надигна, сякаш бе взел вече решение. — Виж какво, жена, връщай се по-скоро. А сега слушай какво ще ти река.

— Слушам.

— Събуди Оспан. Не гледай, че е началник на кантона, няма значение, пред смъртта всички са равни. Кажи му, че Казангап умря. Четиридесет и четири години работи човекът на кантона. Оспан може да не е бил още роден, когато Казангап е започнал тук работа и тогава дори куче, а камо ли човек не можеха да примамят за никакви пари в сарозеките. А колкото влакове са минали оттук през живота му — космите на главата ни няма да стигнат… Нека помисли. Тъй му кажи. И още нещо слушай…

— Слушам.

— Събуждай всички наред. Чукай по прозорците. Колко хора сме — осем къщи, на пръсти се броим… Дигай всички на крак. Никой не бива да спи сега, когато умря такъв човек. Дигай всички на крак.

— Ами ако вземат да се карат?

— Наша работа е да съобщим на всекиго, пък после нека се карат. Кажи им, че аз съм ти наредил да ги будиш. Трябва да имат съвест. Чакай!

— Какво още?

— Прескочи първо до дежурния, днес Шаймерден е диспечер, разправи му, кое как е и му кажи да помисли какво да правим. Тоя път може би ще ми намери заместник. Ако има нещо, да се обади. Нали ме разбра, тъй му кажи.

— Ще му кажа, ще му кажа — отговори Укубала и се сепна, като че изведнъж се сети за най-важното, непростимо забравено от нея. — Ами децата му! Я гледай ти! На тях най-напред трябва да им пратим вест, че то бива ли? Баща им умря…

При тези думи Едигей се намръщи сдържано, стана още по-суров. Не отговори.

— Каквито и да са, ама децата са си деца — продължаваше Укубала с оправдателен тон, знаейки, че на Едигей му е неприятно да слуша това.

— Знам де — махна с ръка той. — Че да не съм малоумен? Там е работата я, бива ли без тях, макар че, ако беше моя воля, не бих ги пуснал да припарят!

— Едигей, това не е наша работа. Нека дойдат и лично си го погребват. После цял живот няма да се отървеш от приказки…

— Аз да не би да им преча? Да идват.

— Ами ако синът му не свари да дойде от града?

— Ще свари, стига да иска. Завчера още, когато бях на гарата, сам му бих телеграма, така и така, санким, баща ти е на умиране. Че какво повече! Смята се за умен, трябва да разбере кое как е…

— Ех, щом е тъй, пак е добре — неопределено се примири тя с доводите му и все още заета с някаква своя мисъл, която я тревожеше, проговори: — Хубаво беше с жена си да дойде, все пак свекър си погребва, а не кого да е…

— Туй вече сами да го решават. Как ще им даваме акъл, не са малки деца я.

— Да, то се знае — все още с колебание се съгласи Укубала.

Замълчаха.

— Хайде, не се бави, тръгвай — напомни й Едигей.

Жена му обаче искаше да каже още нещо:

— Ами дъщеря му, злочестата Айзада, живее на гарата с децата и мъжа си, оня пиян непрокопсаник, и тя трябва да свари за погребението.

Едигей неволно се усмихна, потупа жена си по рамото.

— Ех, сега ще вземеш да се косиш за всички… Айзада е на две крачки оттук, заранта ще прескочи някой до града и ще й каже. Ще дойде, то се знае. Ти, жена, разбери едно — и от Айзада, още повече пък от Сабитжан, макар да е син, мъж, няма да има полза. На, ще видиш, ще дойдат те, къде ще ходят, ама ще седят като чужди гости, а ще го погребваме ние, тъй излиза то… Иди да вършиш, каквото ти рекох.

Жена му тръгна, после спря нерешително и пак тръгна. Тогава пък я повика Едигей:

— Да не забравиш най-напред при дежурния, при Шаймерден, да идеш, нека ми прати заместник, а нататък ще си го отработя. Покойният лежи в празна къща и никой няма при него, бива ли тая работа… Тъй му речи…

Жена му кимна и продължи. През това време на дистанционното табло забуча, замига с червена светлина сигнализаторът — към кантона Боранлъ-Бураний идваше нова композиция. По нареждане на дежурния трябваше да я приемат на резервната линия, за да пропуснат насрещния влак, който беше в началото на кантона, само че при стрелката откъм противоположния край. Обикновена маневра. Докато влаковете се разминаваха по линиите си, Едигей се обръщаше сегиз-тогиз към отдалечаващата се по края на платното Укубала, сякаш бе забравил да й каже още нещо. За казване, то се знае, имаше какво да й каже, малко ли работа се отваря при погребение, за всичко изведнъж не можеш да се сетиш, но той се обръщаше за друго, просто защото именно сега бе забелязал с огорчение колко се е състарила и прегърбила жена му напоследък и това много биеше на очи в жълтеникавата мъгла от слабото осветление по платното.

„Значи, старост ни наляга вече — мина му през ума. — Ей го, доживяхме, доживяхме да станем дядо и баба!“ И макар да не се оплакваше от здравето си, як беше още, ама доста годинки бе натрупал, шейсет, та и още една отгоре, шейсет и една навърши вече. „Току-виж, след година-две рекат и в пенсия да изляза“ — каза си Едигей с лека насмешка. Но той знаеше, че няма толкова скоро да се пенсионира, че из тия краища не е така лесно да му се намери заместник — надзорник на линиите, ремонтен работник, случваше се понякога да бъде и стрелочник, когато се разболее някой или излезе в отпуск. Освен ако някой се съблазни от надбавките за отдалеченото и безводно място. Ама едва ли. Върви, че намери такива сред сегашната младеж.

За да живееш на кантон в сарозеките, трябва да имаш здрав дух, иначе ще загинеш. Степта е огромна, а човекът — малък. Степта е безучастна, на нея й е все едно — зле ли си, добре ли си, приемай я такава, каквато е, а на човека не му е все едно, кое как е на света, и той се тормози, измъчва се, мисли, че на някое друго място, сред други хора, ще си намери късмета, че тук е по грешка на съдбата… И затова чезне пред лицето на голямата сурова степ, изпразва се духом, като акумулатора от мотоциклета-триколка на Шеймерден. Той все го пази, сам не го кара и на другите не дава. И така си стои машината без работа, а когато потрябва — не се пали, изтощена й е силата. Тъй е то и с човека на сарозекските кантони: не се ли приобщи към работата, не пусне ли корени в степта, не свикне ли с живота — трудно ще издържи. Някои пътници, като гледат на минаване от прозорците на вагоните, хващат се за главата — божичко, как живеят тук хора?! Наоколо само степ и камили! Ами тъй на — живеят, на кой колкото му стигне търпение. Три, най-много четири години да остане — и таман[2]: взема си парите и заминава някъде по-надалеч… На Боранлъ-Бураний само двамина пуснаха корени за цял живот — Казангап и той — Бураний Едигей. А колко народ идва междувременно! За себе си трудно може да съди, живееше, не се предаваше, а Казангап изкара тук четиридесет и четири години и не защото беше по-глупав от другите. Едигей не би сменил Казангап и за десет други… Няма го сега, няма го вече Казангап…

Влаковете се разминаха, единият отиде на изток, другият на запад. Опустяха за известно време коловозите на Боранлъ-Бураний. И моментално всичко наоколо се оголи — сякаш звездите на тъмното небе грейнаха по-силно, по-ярко и вятърът заприпка по-весело по склоновете на насипа, по траверсите, по чакълестата настилка между релсите, които леко звънтяха и потракваха.

Едигей не се прибра в будката. Замисли се и се подпря на стълба. Далече напред, отвъд железопътната линия, различи смътните силуети на изкараните на паша камили. Те стояха под лунната светлина неподвижно застинали, изчакваха да мине нощта. И сред тях Едигей съгледа своя двугръб едроглав самец — най-силният може би в сарозеките, бързоходен, с прякор като на стопанина си — Бураний Каранар. Едигей се гордееше с него, рядко силно животно, макар че не беше лесно да се оправя с него, защото Каранар си остана атан — самец, — Едигей не го кастрира като малък, а после го остави така.

Покрай другата работа за утрешния ден Едигей си науми, че трябва на заранта отрано да прибере Каранар в къщи, за да го оседлае. Ще се наложи да идат с него до гробището. И още най-различни други грижи му идваха наум.

А жителите на кантона засега спокойно спяха. Прислонилите се от едната страна на линиите малки гарови служби, къщите с еднакви двускатни покриви от етернитови плочи, това бяха шест панелни постройки, изградени от железопътното ведомство, къщата на Едигей, която сам си беше построил, паянтовата къщурка на покойния Казангап и най-различните домашни зидани пещи, пристройки, тръстикови кошари за добитъка и други необходими съоръжения, в центъра вятърната водна помпа, универсална, хем електрическа, хем при случай ръчна, появила се тук през последните години — това бе всъщност цялото селце Боранлъ-Бураний.

Ето го цяло-целеничко край голямата железопътна линия, сред необятната Саръ-Озекска степ, едно малко свързващо звено в разклонената, също като кръвоносни съдове, система от други кантони, гари, железопътни възли, градове. Цяло-целеннчко, съвсем оголено за всички ветрове на земята, най-вече за зимните, когато се вдигнат сарозекските виелици, затрупвайки къщите с преспи до прозорците, а линията — с планини от сбит замръзнал сняг… Тъкмо затуй се наричаше тоя кантон в степта Боранлъ-Бураний[3], имаше скачен и двоен надпис: Бораплъ — на казахски, Бураний — на руски…

Едигей си спомни, че преди да докарат на железопътните участъци най-различни снегорини — и с разбиващи снега струи, и с надлъжни приспособления, които го изхвърлят настрани, и други, — случваше се те с Казангап да се борят с преспите по линиите, може да се рече, не на живот, а на смърт. А като че беше съвсем наскоро. През петдесет и първа, петдесет и втора година — какви люти зими бяха. Може би само на фронта се е случвало да се даде животът за еднократно дело — за една атака, за една граната под танка… Тъй беше и тук. Макар че никой не те убива. Но за това пък сам се убиваш. Колко преспи прехвърлиха на ръка, изтеглиха с влачила и дори с чували изнасяха снега горе, това се случваше на седмия километър, там линията минава по ниското през един пресечен хълм, и всеки път си мислеха, че това е последната схватка с разбеснялата се виелица и че заради това може, без да му мислят, да пратят живота си по дяволите, само и само да не чуват как реват локомотивите в степта — само път да им дадат!

Но онези снегове се стопиха, онези влакове отминаха, онези години си отидоха… Никой не се интересува сега от това. Било — не било. Сегашните железопътни работници, шумни типове от контролно-ремонтните бригади, които пристигат тук от време на време, не че не вярват, ами не разбират, умът им не може да го побере как е могло да бъде така: сарозекски преспи — и да ги разчистват само няколко души с лопата! Чудеса! А някои от тях направо им се смеят: за какво е било необходимо това — с такова тегло да се нагърбят, защо е трябвало да се закопават сами, за какъв дявол! Нас да ни накарат — за нищо на света! Да вървят по дяволите, ще се вдигнем — и на друго място, в краен случай на някой строеж ще идем или другаде, където всичко си е, както му е редът. Толкова и толкова сме изработили — толкова и толкова плащай. Случи ли се бърза извънпланова работа — събирай хората, гони извънредни… За балами са ви взели, старчета, и балами ще си умрете!…

Когато се намираха такива „съдници“, Казангап не им обръщаше внимание, сякаш думите им не го засягаха, само се усмихваше, като че знаеше нещо повече, недостъпно за тях, а Едигей — той не издържаше, случваше се да избухне, спореше, само нервите си късаше.

А нали и те с Казангап си бяха приказвали сегиз-тогиз за онова, с което се подиграваха сега ония типове от контролно-ремонтните бригади, за още много други неща си бяха приказвали и по-рано, когато тия умници навярно са тичали още без гащи, а те тогава обсъждаха вече своето житие-битие, доколкото им стигаше разбиране, пък и по-късно, нали от много време бяха заедно — от четиридесет и пета година, и най-вече след като се пенсионира Казангап, ама тогава се получи някак лошо: той замина да живее в града при сина си и след два-три месеца се върна. За много неща бяха приказвали тогава, кое и как е то на света. Мъдър човек беше Казангап. Има за какво да си го спомняш… И Едигей изведнъж осъзна съвсем ясно, с остър пристъп на горчивина, че отсега нататък му остават само спомените…

Едигей побърза да влезе в будката, когато чу да щраква включеният микрофон на телефонната свръзка с кантона. Проклетото устройство зашумоля, засъска като буря, преди да се чуе гласът.

— Едике, ало, Едике — изхриптя Шаймерден, дежурният по кантон, — чуваш ли ме? Обади се!

— Чувам те!

— Чуваш ли?

— Чувам де, чувам!

— Как ме чуваш?

— Като от оня свят!

— Защо като от оня свят?

— Ами тъй!

— А-а… Значи, старият Казангап таковата…

— Какво таковата?

— Ами умря, значи. — Шаймерден се мъчеше да намери подходящи за случая думи. — Е, как да го кажа? Ще рече, завърши, таковата, е, такованката, своя път.

— Да — късо отговори Едигей.

„Виж го ти какъв хайван без мозък — помисли си той, — дори за смъртта не може да продума като човек.“

Шаймерден млъкна за малко. Микрофонът още по-силно запращя, заскърца, зашумоля от дишането му. После Шаймерден пак изхриптя:

— Едике, миличък, само че ти, таковата, не ме баламосвай. Щом като е умрял, какво да правим сега… Нямам хора. Защо ти е притрябвало да седиш при него? Аз мисля, че покойният, таковата, няма да се вдигне от това…

— А пък аз мисля, че нищо не разбираш! — възмути се Едигей. — Какво значи, не ме баламосвай! Ти си тук за втора година, а ние с него трийсет години сме работили заедно, помисли само. Човек умря при нас, не бива, никъде не е прието да се оставя покойникът сам.

— А отде ще знае, таковата, дали е сам, или не е?

— Затуй пък ние знаем!

— Добре де, не се карай, таковата, не се карай, старче!

— Аз ти обяснявам.

— И какво искаш? Хора нямам. Какво ще правиш там, и без това сега е нощ.

— Ще се моля. Ще глася покойника. Молитви ще чета.

— Ще се молиш ли? Ти, Бураний Едигей?

— Да, аз. Знам молитви.

— И таз добра — шейсет години, таковата, съветска власт.

— Абе я ги остави тия работя, какво общо има тук съветската власт! Хората се молят за умрелите, откак свят светува. Човек е умрял, а не добиче!

— Добре де, моли се, таковата, само не дигай врява. Ще пратя да извикат Едилбай, ако се съгласи, ще дойде, таковата, да те замести… А сега, хайде, че сто и седемнайсети наближава, готви го за втора резервна…

И с тези думи Шаймерден прекъсна разговора, изщрака ключът на телефонната свръзка. Едигей побърза да отиде на стрелката и докато си вършеше работата, мислеше дали Едилбай ще се съгласи, дали ще дойде. И когато видя, че прозорците на някои къщи ярко светнаха, той се обнадежди — хората имат съвест. Кучетата се разлаяха. Значи, жена му събужда, вдига на крак боранлъчани.

През това време сто и седемнадесети влезе по резервната линия. От другия край дойде нефтена композиция — само цистерни. Разминаха се, единият продължи на изток, другият — на запад.

Беше вече към два часа през нощта. Запламтяха звездите по небето, ярко се открояваше всяка звезда. И луната засвети над сарозеките малко по-ярко, изпълваше се с някаква нова, постепенно преливаща сила. А под звездното небе се простираха надалече необятните сарозеки, различаваха се само силуетите на камилите — а сред тях двугърбият великан Бураний Каранар — и смътните контури на най-близките заслони, всичко друго от двете страни на железопътната линия чезнеше в нощната безбрежност. И вятърът не спеше, продължаваше лекичко да свири, шумолеше с боклука наоколо.

Едигей ту влизаше, ту излизаше от будката, чакаше дали няма да се покаже Едилбай по линията. И тогава съзря встрани някакво зверче. Оказа се лисица. Очите й светеха като две зеленикави мигащи огънчета. Тя стоеше унило под телеграфния стълб, без да има намерение да се приближи или да избяга.

— Ти що щеш тук! — възкликна Едигей и шеговито я заплаши с пръст. Лисицата не се уплаши. — Чакай да видиш! Ще те науча аз! — И тропна с крак.

Лисицата отскочи малко по-нататък и седна на задните си крака, обърната към него. Гледаше го втренчено и скръбно, както му се стори, без да сваля очи дали от него, или от нещо друго около него. Какво е могло да я примами тук, защо е дошла? Дали електрическите светлини са я привлекли, или от глад е дошла? Странно се стори на Едигей поведението й. А защо да не я претрепе с някой камък, щом като е такава работата, щом като плячката сама му се навира в ръцете. Едигей взе пипнешком от земята един по-голям камък. Премери се, замахна и отпусна ръка. Изтърва камъка в краката си. Дори пот го изби. Гледай ти, какво ли само не му идва в главата на човек! Някаква глупост! Когато се приготви да убие лисицата, изведнъж си спомни, че някой разправяше, дали от ония типове от ремонтните бригади, дали фотографът, с когото си приказваха за бога, или друг, ама не бе, Сабитжан разправяше, мътните да го вземат, вечно ще има разни чудеса при него, само и само да го зяпат в устата, само да смае хората. Сабитжан, синът на Казангап, разправяше за преселването на душите след смъртта.

Ама пък изучиха за беля един празен дърдорко. На пръв поглед, ще речеш, свестен човек. Всичко знае, всичко е чувал, само че малка файда има от всичкото. Учиха го, учиха го по интернати, по институти, а излезе нищо и никакъв човек. Обича да се хвали, да пие, майстор е на тостовете, ама за работа не го търси. Развейпрах, с една дума, затова не струва в сравнение с Казангап, макар и да се перчи с дипломата си. Не, не излезе човек, не прилича синът на бащата. Ама какво да го правиш, като е такъв, пусни го да живее, както си иска.

Та веднъж той разправяше, че в Индия вярвали в някакво учение, според което, щом човек умре, душата му се преселва в някоя жива твар, каквато и да е, ако ще дори и мравка. И се смятало, че всеки човек някога, още преди раждането си, е бил птица, някакъв звяр или насекомо. Затуй при тях било грехота да се убива каквото и да е животно, дори змия, кобра, срещне ли я на пътя, няма да я закачи, а само ще се поклони и ще й стори път.

Какви ли чудеса няма по света! Ама колко е вярно, кой го знае. Свят голям, а на човек не му е дадено всичко да знае. Та му мина през ум, когато искаше да убие с камък лисицата: ами ако сега в нея е душата на Казангап? Ами ако Казангап, след като се е вселил в лисицата, е дошъл при своя най-добър приятел, защото след смъртта в къщурката му е пусто и тъжно?… „Трябва нещо да съм мръднал! — укоряваше се той. — И как може да ми идват такива работи в главата? Тюх да му се не види! Съвсем оглупях!“

И все пак, като пристъпваше внимателно към лисицата, взе да й говори, сякаш можеше да го разбере:

— Хайде, върви си, не ти е тук мястото, върви си в степта. Чуваш ли? Хайде, върви си. Само че не натам — там има кучета. Хайде, със здраве, върви си в степта.

Лисицата се обърна и побягна в ситен тръс. Извърна веднъж-дваж пъти глава и изчезна в мрака.

През това време в кантона влезе нова железопътна композиция. Потраквайки с колела, влакът постепенно забави ход, обгърнат от трепкащата мъгла на движението — облаци ситен прах над вагоните. Когато спря, от локомотива, който сдържано боботеше на празни обороти, се подаде машинистът:

— Хей, Едике, Бураний, ассалам-алейкум!

— Алеким-ассалам!

Едигей вдигна глава, за да разгледа по-добре кой би могъл да бъде. По тая линия всички се познаваха. Свое момче излезе. По него именно заръча Едигей да съобщят на Айзада в Кумбел, възловата гара, където живееше, за смъртта на баща й. Машинистът с готовност се съгласи да изпълни молбата от уважение към паметта на Казангап, още повече, че на Кумбел се сменяха влаковите бригади, дори обеща на връщане да вземе Айзада със семейството й, ако тя успее да се приготви дотогава.

Младежът бе сериозен човек. Едигей почувства дори облекчение. Значи, една работа е свършена.

Влакът тръгна след няколко минути и когато Едигей се сбогуваше с машиниста, видя един дълъг като върлина мъж да идва към него по края на платното, успоредно на набиращия скорост влак. Едигей се загледа — беше Едилбай.

 

Докато Едигей предаде смяната, докато двамата с Едилбай Дългия си поприказваха за случилото се, потъгуваха, разказаха си спомени за Казангап, на Боранлъ-Бурний влязоха и се разминаха още два влака. И когато Едигей си тръгна за в къщи, след като се освободи от всичките си задължения, по пътя се сети, че одеве забрави да науми на жена си, по-точно да се посъветва с нея що да сторят, как да пратят вест на дъщерите си и зетьовете за смъртта на стария Казангап. Двете омъжени дъщери на Едигей живееха в съвсем друга посока — край Къзъл-Орда. Голямата — в совхоз за отглеждане на ориз, мъжът й беше тракторист. Малката живееше отначало на една гара край Казалинск, после се премести със семейството си в същия совхоз, да бъде по-близо до сестра си, мъжът й работеше като шофьор. И макар че Казангап не им се падаше роднина, на чието погребение трябва непременно да присъстват, Едигей смяташе, че те го чувстват по-скъп от всеки друг роднина. Дъщерите му се родиха в Боранлъ-Бураний и израснаха пред очите на Казангап. После отидоха да учат в железничарския интернат в Кумбел, където ги водеха поред ту сам Едигей, ту Казангап. Спомни си Едигей момичетата. Спомни си как ги водеше у дома за ваканция или ги връщаше след ваканция с камила. Малката се качваше отпред, бащата по средата, голямата — отзад и потегляха тримата. За около три часа, а през зимата и за малко повече, Каранар изминаваше в стремителен тръс пътя от Боранлъ-Бураний до Кумбел. А когато Едигей нямаше време, водеше ги Казангап. Той им беше като баща. Едигей реши на заранта да им прати телеграма, пък те, както сварят… Нека знаят, че го няма вече стария Казангап…

 

После си помисли, че на заранта първата му работа е да прибере от паша Каранар, ще му трябва много. Не е просто нещо да умре човек, а да го погребеш, както си му е редът на този свят, пак не е лесно… Винаги излиза, че едно няма, друго няма, че всичко на бърза ръка трябва да намираш, като почнеш от савана и свършиш с дървата за помена.

В този миг нещо се люшна във въздуха, напомни му като едно време на фронта далечен удар от мощна взривна вълна и земята потрепери под краката му. Той видя право пред себе си как далече в степта, приблизително там, където беше разположен, доколкото знаеше, сарозекският космодрум, излита в небето нещо, цялото обвито в пламъци, като растящ във висините огнен смерч. Едигей замръзна на мястото си — в космоса излиташе ракета. Никога още не беше виждал такова нещо. Като всички сарозекци знаеше за съществуването на космодрума Саръ-Озеки-1, който се намираше на около четиридесет или на малко по-малко километри оттук, знаеше, че дотам има отделно железопътно отклонение от гара Тогрек-Там и дори хората разправяха, че в оная част на степта се появил голям град с големи магазини, постоянно слушаше по радиото, чуваше в разговори, четеше по вестници за космонавтите и космическите полети. Всичко това ставаше някъде наблизо, във всеки случай на концерта на самодейците в областния град, където живее Сабитжан, а тоя град е къде-къде по-далече — на около ден и половина път с влака, — дечицата пееха една песничка, в която се казва, че те са най-щастливите деца на света, защото чичковците космонавти излитат в космоса от тяхната земя; но тъй като всичко около космодрума се смяташе за затворена зона, Едигей, който живееше все пак малко по-близо до тези места, се задоволяваше с онова, което чуваше и научаваше по други пътища. И ето сега за първи път виждаше с очите си как ракетата стремително се вдига в тъмните звездни висини сред бушуващ пламък, озарявайки всичко наоколо с трепкащи отблясъци светлина. Сърцето му се сви — мигар сред онези огньове седи човек? Един или двама? И защо, след като живее тук постоянно, никога по-рано не е виждал момента на излитане, а колко ракети вече се вдигнаха в космоса, броя им ще объркаш. Може тогава космическите кораби да са излитали денем. От слънцето едва ли ще различиш нещо на такова разстояние. Ами тоя защо се е юрнал през нощта? Значи, бърза или така трябва? А може, като се вдига от земята през нощта, после изведнъж да попада горе в ден? Един път Сабитжан разправяше, като че ли сам лично е ходил там, че уж в космоса на всеки половин час денят и нощта се сменят. Трябва да го поразпита. Той всичко знае. Много му се ще на тоя Сабитжан да минава за всезнаещ и за важна клечка. Е, все пак в областния град работи. Ама да не се преструва поне. За какво? Какъвто си, такъв бъди. „Аз бях с еди-кой си, с един голям човек, на еди-кого си това и това рекох.“ Пък Едилбай Дългия разправяше — случило се веднъж да иде при него в службата. Само тича, каже, наш Сабитжан в приемната от телефоните до вратата на кабинета и току сварва само да рече: „Слушам, Алжапар Кахарманович! Тъй вярно, Алжапар Кахарманович! Веднага, Алжапар Кахарманович!“ А оня, каже, си седи в кабинета и ги подкарва всички с копчетата. Така и не можахме да си поприказваме свястно… Ей го такъв, каже, излезе нашият миличък боранлънски земляк. Зарежи го… Жалко само за Казангап. Нали много страдаше за сина си. До последния ден не рече лоша дума за него. Дори се пресели в града при сина и снахата да живее, нали те го накараха, сами го отведоха, а какво излезе… Е, това е вече друго…

С такива мисли си отиваше Едигей през онази глуха нощ, след като изпрати с поглед космическата ракета, докато тя не изчезна съвсем. Дълго следи с очи това чудо. И когато огненият кораб, смалявайки се все повече и повече, се гмурна в черната бездна, след като се превърна в бяла мъглива точица, той поклати глава и тръгна, вълнуван от странни противоречиви чувства. Възхитен от видяното, в същото време съзнаваше, че това за него е нещо странично, будещо и удивление, и страх. При това неочаквано си спомни лисицата край железопътната линия. Кой знае какво й е било сега, когато я е заварил в голата степ тоя смерч в небето. Навярно не е знаела къде да се дене…

Но той, Бураний Едигей, свидетелят на нощното излитане на ракетата в космоса, не подозираше, пък и не му се полагаше да знае, че това беше екстрено аварийно излитане на космически кораб с космонавт — без каквито и да било тържества, журналисти и рапорти, въз връзка с извънредното произшествие в космическата станция „Паритет“, която повече от година и половина се намираше по съвместна американо-съветска програма в орбита, условно наречена „Трамплин“. Откъде можеше да знае Едигей всичко това? Не подозираше дори, че събитието ще засегне и него, живота му, и то не просто поради неразривната връзка на човека и човечеството в тяхното всеобщо значение, а съвсем конкретно и пряко. Не знаеше той и не можеше да предположи, че известно време след кораба, стартирал от Саръ-Озеките, на другия край на планетата, в Невада, излетя от космодрума американски кораб със същата задача, към същата станция „Паритет“, в същата орбита „Трамплин“, само че с обратна посока на въртене.

Корабите бяха спешно изпратени в космоса по команда, получена от научноизследователския самолетоносач „Конвенция“, който бе плаващата база на Обединения съветско-американски център за управление на програмата „Демиург“.

Самолетоносачът „Конвенция“ се намираше в района на постоянното си местопребиваване — в Тихия океан, южно от Алеутските острови, в квадрат приблизително еднакво отдалечен от Владивосток и Сан Франциско. Обединеният център за управление — Общенупр — напрегнато следеше през това време за влизането на двата кораба в орбита „Трамплин“. Засега всичко вървеше успешно. Предстояха маневри за съединяване с комплекса „Паритет“. Задачата бе много сложна, скачването не трябваше да стане последователно, едно след друго с необходимия пореден интервал, а едновременно и съвършено синхронно откъм две противоположни страни.

Повече от дванадесет часа „Паритет“ не реагираше на сигналите от Обединения център за управление на „Конвенция“, не реагираше и на сигналите от корабите, тръгнали да се скачат с него… Предстоеше да се изясни какво е станало с екипажа на „Паритет“.

Бележки

[1] Тушканчик — степно-пустинен скоклив гризач. — Б.пр.

[2] Край. — Б.а.

[3] Виеличен, фъртунен. — Б.пр.