Теодор Драйзер
Стоик (1)

ГЛАВА I

Два големи проблема тревожеха Франк Каупъруд по време на провала му в Чикаго, когато след дълга и изтощителна борба той не успя да поднови концесията си за още петдесет години.

Първият беше възрастта. Той вече гонеше шестдесетте и уж още се държеше, но при конкуренцията на млади и също така ловки финансисти доста трудно би натрупал състоянието, което смяташе да спечели, ако му бяха подновили концесията. А то щеше да възлезе на 50 милиона долара.

Вторият и дори по-важен проблем — според трезвата му преценка — бе липсата на стабилни връзки, с други думи, все още нямаше необходимия престиж в обществото. Пречеше му, разбира се, най-вече неговото минало — на младини бе лежал във филаделфийския затвор. Като се прибавят и нещастният му брак с Ейлийн, която не умееше да печели хората, и собственият му непоклатим и почти свиреп индивидуализъм и непостоянство, ставаше ясно защо мнозина, които биха могли да се сприятелят с него, го отбягваха.

Но и самият Каупъруд не бе склонен да дружи с хора, които му отстъпват по сила, хитрост и компетентност. Такива връзки му се струваха безсмислено самоунижение или в най-добрия случай пилеене на време. От друга страна разбра, че не е никак лесно Да спечелиш силните, ловки и истински важни люде, особено тук, в Чикаго, където бе водил тежка борба за положение и власт с някои от тях, които решиха да се обединят срещу него не защото не одобряваха неговия морал или похвати — те самите бяха такива и допускаха и други да са като тях, а по-скоро, защото той, съвършено външен човек, бе нахлул във финансовите територии, които те смятаха за свои, и за кратко време бе натрупал повече пари и власт, отколкото те. На всичкото отгоре бе спечелил жените и дъщерите на неколцина от тези, които най-много му завиждаха, поради което те се заеха да го изолират от обществото и почти успяха.

В отношенията си с жените той винаги бе държал на личната си свобода и винаги я бе отстоявал безогледно. Същевременно много добре знаеше, че може да срещне някоя жена, която с превъзходството си над всички останали да го задържи пряко волята му. Не че щеше да й бъде абсолютно верен — това той не очакваше от себе си, — но се надяваше на една истинска връзка, основана на разбирателство и привързаност. И ето вече осем години имаше чувството, че наистина е открил своя идеал в лицето на едно момиче, Беренис Флеминг. Тя очевидно не бе поразена нито от собствената му персона, нито от славата му, нито от умението му да печели жените. По тази причина, а също защото го бе омагьосала с прелестта и чувствеността си, той се убеждаваше все повече и повече, че със своята младост, красота, интелигентност и увереност в собствената си стойност тя ще може да създаде и да поддържа един естествен социален фон за неговата мощ и богатство, ако, разбира се, някога бъде свободен да се ожени за нея.

За съжаление, въпреки цялата си непоколебимост спрямо Ейлийн той все още не бе успял да се освободи от нея. Пък и тя бе твърдо решена да не го пуска. И щеше да му бъде много тежко, ако към трудната си битка за железниците в Чикаго прибавеше и тази борба за свобода. Още повече че в поведението на Беренис нямаше и следа от така необходимото му поощрение. Погледът й, изглежда, бе насочен към други мъже, не само по-млади от него, но и с по-добро положение в обществото, нещо, което той с тази си репутация не можеше да й предложи. Така за пръв път Каупъруд усети вкуса на любовната мъка. Часове наред седеше сам в стаята си, убеден, че е загубил напълно битката за по-голямо богатство и за любовта на Беренис.

И изведнъж тя дойде при него и обяви своето изумително и неочаквано поражение, така че той се почувствува подмладен и почти веднага си възвърна стария градивен дух. Най-сетне, мислеше си Каупъруд, намери любовта на жена, която истински ще го подкрепя в жаждата му за власт, слава и. престиж.

От друга страна, колкото и искрен и прям да, бе отговорът й на въпроса, защо е дошла — „Сметнах, че сега наистина имаш нужда от мен… Реших се“, все пак тя имаше да урежда някои сметки с обществото и живота въобще, търсеше възмездие за жестоките обиди, които бе понесла в ранната си младост. Заслепен от радост, че Беренис така внезапно се е обявила за негова, Каупъруд не можеше да проумее едно нещо. Тя все едно му казваше: „И ти, и аз сме парии. Теб светът се опита да те срази, а мен — да ме изгони оттам, където смятам, че ми е мястото, поради качествата, които притежавам, както и по ред други причини. И двамата сме засегнати. Да сключим тогава съюз, съюз на красотата, силата, ума и смелостта на две страни, никоя от които няма да бъде господар. Защото, ако не играем честно, този неосветен съюз няма да издържи дълго.“ В общи линии такъв бе мотивът й да отиде тогава при него.

И макар че Каупъруд добре познаваше нейната сила и проницателност, не можеше да се досети за хода на мислите й. А когато онази зимна вечер я видя да пристига като съвършено цвете, довеяно от ледения вятърни през ум не му мина, че мисълта й е била също така старателно и безукорно стегната, както и външността й. Как да очакваш такова нещо от това младо, засмяно, весело и изящно женско създание! А всъщност истината бе такава. Тогава тя стоеше пред него дръзка и въпреки това вътрешно неспокойна. Нямаше и следа от злост към него, по-скоро любов, ако желанието да бъде с него и част от него до края на дните му при тези условия можеше да се нарече любов. Чрез него и заедно с него тя щеше да постигне всяка победа, ако и двамата си помагаха чистосърдечно и действаха задружно.

И така тази първа вечер Каупъруд се обърна към нея със следните думи:

— Но, Беви, наистина ми е чудно как така изведнъж взе това решение. Да дойдеш при мен сега, когато току-що съм претърпял второто си голямо поражение!

Спокойният поглед на сините й очи го обгърна като топла наметка или като стелещ се етер.

— От години си мисля и чета за тебе. Но едва миналата неделя в Ню Йорк, когато прочетох цели две страници за тебе в „Сън“, можах да те разбера малко по-добре.

— От вестниците? Наистина ли?

— И да, и не. Не критичните оценки за теб, а събраните от тях факти, ако това наистина са факти. Ти никога не си обичал първата си жена, нали?

— Е, в началото си мислех, че я обичам. Но пък бях много млад, когато се ожених за нея.

— А сегашната мисис Каупъруд?

— О, Ейлийн, да! Навремето много я обичах — призна си той. — Тогава тя направи много за мен, а аз, Беви, не съм неблагодарник. Освен това тя много, много ме привличаше. Но още бях млад и не така взискателен, както сега. Ейлийн не е виновна. Това бе грешка, направена поради липса на опит.

— По-добре ми става, като говориш така — каза Беренис. — Не си толкова безцеремонен, колкото разправят. И все пак аз съм много по-млада от Ейлийн и имам чувството, че ако не изглеждах така, умът ми нямаше да е много важен за теб.

Каупъруд се усмихна.

— Вярно е. Такъв съм и няма какво да се оправдавам — каза той. — Съзнателно или не, се опитвам да следвам собствения си интерес, тъй като според мене няма по какво друго да се води човек. Може и да греша, но мен ако питаш, повечето хора го правят. Не е изключено да съществуват интереси, които стоят над тези на отделния човек, но мисля, че когато той действува в своя полза, това по правило е от полза и за другите.

— Донякъде съм съгласна с тази постановка — каза Беренис.

— Искам да ти изясня едно нещо — продължи Каупъруд, като й се усмихваше ласкаво. — Не се опитвам да подценя или омаловажа мъката, която съм причинил. Тя върви ръка за ръка с живота и промените. Просто искам да изложа пред теб своя случай така, както аз го виждам, за да можеш да ме разбереш.

— Благодаря — засмя се Беренис, — но не трябва да се чувстваш като на свидетелска скамейка.

— Има такова нещо. Но нека да ти обясня още малко за Ейлийн. Тя е любещо и емоционално създание, но умът й не е и никога не е бил такъв, какъвто ми е нужно. Познавам я отлично и съм й благодарен за всичко, което стори за мен във Филаделфия. Тя застана до мен, въпреки че опетни името си. Затова и не я напуснах, макар че вече не мога да я обичам както преди. Тя носи моето име, живее в дома ми. Смята, че има право и на едното, и на другото. — Той замълча, тъй като не знаеше какво мисли Беренис. — Разбираш, нали? — попита я.

— Да, да — възкликна Беренис. — Естествено, че разбирам. Моля те, аз никак не искам да я разстройвам. Нямах предвид това, когато дойдох при тебе.

— Много си великодушна, Беви, но не е справедливо към теб самата — каза Каупъруд. — Искам да знаеш колко важна си ти за моето бъдеще. Може и да не ме разбереш, но искам да ти го призная днес и сега. Ненапразно осем години те преследвам. Това значи, че те обичам, и то силно.

— Знам — каза тя тихо, доста разчувствана от това признание.

— През всичките тези осем години — продължи Каупъруд — съм имал един идеал. Този идеал си ти.

Той спря, обзет от желание да я прегърне, но реши, че сега не е уместно. Бръкна в джоба на жилетката си и извади плосък златен медальон, голям колкото сребърен долар, отвори то и й го подаде. На едната му вътрешна страна бе залепена снимка на Беренис — дванадесетгодишно момиче, тънко, изящно, високомерно, сдържано, хладно, каквато си бе останала досега.

Тя погледна снимката и я позна, беше правена, когато двете с майка й бяха още в Луисвил, а майка й бе жена с добро материално и обществено положение. Но колко различно бе сега и как бе страдала тя от тази промяна! Впери очи в снимката и приятните спомени нахлуха в съзнанието й.

— Откъде си я взел? — попита най-накрая.

— От бюрото на майка ти в Луисвил още щом я видях. Но тогава не беше в този медальон, него го купих по-късно. — Каупъруд го затвори нежно и го прибра в джоба си. — Оттогава не се разделям с него — каза той.

Беренис се усмихна.

— Дано никой не те е видял. Но тук съм такова дете.

— Въпреки това стана моят идеал. А сега — още повече отпреди. Естествено аз съм имал много жени. И съм се отнасял с тях така, както съм желал в момента. Но независимо от всичко това винаги съм имал известна представа какво търся всъщност. Винаги съм мечтал за силно, чувствително и поетично момиче като тебе. Мисли си за мен каквото искаш, но ме преценявай по постъпките, не по думите. Ти каза, че си дошла, защото си мислила, че имам нужда от теб. Наистина имам.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Реших — каза спокойно, — че най-доброто, което мога да сторя в живота си, е да ти помогна. Но ние… аз… нито един от двама ни не може да постъпва така, както му се иска. Ти го знаеш.

— И то много добре. Искам ти да си щастлива с мен и аз — с теб. А това е невъзможно, ако се тревожиш за нещо. Тук, в Чикаго, особено сега, трябва да съм изключително внимателен, а също и ти. И затова след малко ще се върнеш в хотела си. Но и утре е ден и се надявам да ми се обадиш към единадесет часа. Тогава сигурно ще можем да обсъдим тези неща. Но почакай малко — той я хвана за ръката и я поведе към спалнята си. Като затвори вратата, се приближи до голямата красива каса от ковано желязо, която беше в ъгъла. Отключи я, извади от нея три съда, в които държеше колекцията си от древни гръцки и финикийски пръстени, сложи ги пред нея и каза: — С кой от тях да те даря в знак на твоя обет?

Благосклонно и с известно безразличие, както тя обикновено се държеше като жена, която е свикнала да я молят, но която никога не моли за нищо, Беренис започна да разглежда пръстените, да ги попипва, да възкликва, когато забележеше някой по-интересен. Най-накрая каза:

— Цирцея навярно би избрала тази извита сребърна змия. А Елена — тази гирлянда цветя от зелен бронз. Афродита сигурно ще вземе тази свита ръка, стиснала камък. Но аз няма да избера просто най-красивото. За себе си ще взема тази патинирана сребърна халка. В нея има и сила, и красота.

— Все нещо неочаквано, нещо оригинално! — възкликна Каупъруд. — Беви, ти си несравнима. — И той я целуна нежно, като сложи пръстена на ръката й.