Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И дольше века длится день…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов. Денят по-дълъг е от век…

Рецензент: Пенка Кънева

Руска. Първо издание

Литературна група — художествена.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Художник: Любомир Михайлов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Марипович, Грета Петрова

Дадена за набор: октомври 1981 г.

Подписана за печат: февруари 1982 г.

Излязла от печат: февруари 1982 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 21,50. Издателски коли 18,06. УИК 18,10.

Цена 2.09 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Чингиз Айтматов. И дольше века длится день… Изд. „Киргизстан“, Фрунзе, 1981

История

  1. — Добавяне

IV

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на Жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Така или иначе, ама родовото найманско гробище Ана-Бейит все пак не беше на две крачки — трийсет версти, и то ако през цялото време се върви на око, напреки по сарозеките.

Бураний Едигей стана този ден рано. Пък и не беше спал както трябва, чак на разсъмване дремна малко. А дотогава беше зает — подреждаше покойния Казангап. Обикновено това се прави в деня на погребението, малко преди изнасянето на умрелия, преди да се прочете общата молитва в къщата му — преди джаназа. А сега трябваше всичко това да се свърши през нощта, та на сутринта веднага, без да се бавят, да тръгнат на път. Едигей сам направи всичко, което се полага, ако не се смята това, че Едилбай Дългия му подаваше топла вода за измиването. Едилбай малко се плашеше от покойния, държеше се настрана. То се знае, тягостно му беше. Уж между другото Едигей му каза:

— Ти, такова, Едилбай, гледай внимателно, значи. Ще ти дотрябва в живота. Щом човек се ражда, трябва и да се погребва.

— То аз разбирам — неуверено смънка Едилбай.

— Туй думам я. Да речем, утре умра. И какво, няма да се намери кой да ме приготви, а? Тъй ще ме хвърлите в някоя яма?

— А че защо! — смути се Едилбай, като му светеше с лампата и се мъчеше да посвикне да стои край покойника. — Без вас тук няма да е интересно, по-добре е да си живеете. А ямата ще почака.

Близо час и половина отиде за приготвянето на покойника. Затова пък Едигей остана доволен. Изми го, както се полага, изправи му ръцете и краката и ги намести, както се полага, скрои белия саван и го уви в него, без да му се свиди платното. А между другото показа на Едилбай как трябва да се крои саван. После и себе си оправи. Избръсна се гладко, подряза си мустаците. Те бяха като веждите му, гъсти, буйни мустаци. Само дето тук-таме са се прошарили. Посивя той. Не забрави и войнишките си медали, ордените и трудовите значки, излъска ги и ги закачи на сакото, да е готово за утрешния ден.

Така минаваше нощта. И все се чудеше на себе си Бураний Едигей — колко естествено и спокойно върши всичко това. А преди, ако някой му кажеше, не би повярвал, че ще му дойде отръки и това печално занимание. Значи, тъй му е било писано — съдено му е било Казангап да погребе. Съдба.

Тъй е то. Кой можеше да го помисли, когато за първи път се срещнаха на гара Кумбел. Едигей беше контузен и демобилизиран в края на четиридесет и четвърта година. Външно като че всичко му беше в ред — ръцете и краката са си на мястото, главата на раменете, ама като че не е неговата глава. Ушите му пищяха като нестихващ вятър. Направи няколко крачки — олюлее се, завие му се свят, почне да му се гади. А той целият е в пот, ту студена, ту гореща пот го облива. И от време на време езикът му не се подчинява — думичка да каже, и тя му струва усилие. Здравата го разтърси взривната вълна от немския снаряд. За убиване не го уби, а и така не се живееше. Съвсем се оклюма Едигей тогава. Млад, здравеняк на вид, а като се върне у дома на Аралското море — какво ще прави, за какво го бива? За щастие лекарят се случи добър. Дори не го лекува, само го прегледа, преслуша го, провери едно-друго, и като сега го помни — як рижав мъж с бяла престилка и кепе, светлоок, с голям нос, — весело го потупа по рамото и се засмя.

— Виждаш ли — рече, — братле, войната скоро ще свърши, инак щях да те върна след известно време в строя, още малко да повоюваш. Ама стига ти толкоз. И без теб ще дочакаме някак победата. Само че ти имай вяра — след годинка, а може и по-рано, всичко ще бъде наред, ще оздравееш, ще бъдеш здрав като бик. Аз ти го казвам, после ще има да си го спомняш. А сега се стягай, иди си в твоя край. И не бери грижа. Такива като теб сто години живеят…

Верни излязоха думите на оня рижав лекар. Точно тъй се случи. То се знае, лесно е да кажеш — годинка. Ама щом излезе от болницата — със смачкания тъничък шинел, с торба на рамо, с патерица за всеки случай — и тръгна из града, сякаш попадна в гъста непроходима гора. Главата му бучеше, краката му трепереха, пред очите му причерняваше. И какво ги интересува хората по гарите и влаковете — народ, тъпканица, който е силен, той се качва, а теб те изтикват настрани. Е, все пак стигна, довлече се. Кажи го след цял месец скитане, една нощ влакът спря на гара Аралск. „Петстотин и седми увеселителен“ се казваше оня „славен“ влак, дано господ никому никога не даде да пътува с такъв влак…

А тогава и на туй беше благодарен. Зашеметен слезе от вагона, като че от планина, спря объркано, а наоколо тъмно, очите да си извадиш, само тук-таме блещукат гаровите светлинки. Ветровито беше. И тъкмо вятърът го посрещна. Неговият роден, аралски вятър! Лъхна го в лицето дъх на море. Тогава бе наблизо, плискаше вълни до самата железопътна линия. А сега и с бинокъл не можеш го съзря…

Секна му дъхът — от степта долиташе едва доловим мирис на гнил пелин, полъхът на пробуждащата се пролет отвъд аралските простори. Ей го отново родния край!

Едигей добре познаваше гарата и селцето с кривите му улички край морския бряг. Калта се лепеше по ботушите му. Той отиваше при едни познати, за да пренощува у тях и на сутринта да потегли към своя рибарски аул Жангелди, докъдето имаше доста път. И сам не забеляза как уличката го изведе в покрайнините, на самия бряг. Тогава Едигей не се стърпя, отиде до морето. Спря на пясъка край плискащата се ивица вода. Невидимо в мрака, морето се отгатваше по неясните светли петна, по гребените на вълните, които се надигаха на шумни криволици и тутакси изчезваха. Луната беше вече предутринна — белееше като самотно петно зад един облак във висините.

Ей го, срещнаха се, значи.

— Здравей, Арал — прошепна Едигей.

И приседна на един камък, запали цигара, макар че при неговата контузия лекарите хич не му препоръчваха да пуши. Сетне заряза тоя лош навик. Ама тогава се разчувства — какво толкоз е тютюневият дим, когато не се знае как ще живее нататък! Да излизаш в морето — трябват ти здрави ръце, здрав кръст и най-важното здрава глава, за да не ти прилошее в гемията. Преди да отиде на фронта, беше рибар, а сега какъв е? За инвалид, не е инвалид, а за нищо не го бива. И най-вече главата му не я бива за рибарския занаят, то си е ясно.

Едигей се накани вече да стане, когато на брега дойде отнякъде едно бяло куче. То потичваше бавно край водата. Сегиз-тогиз се спираше и делово душеше мокрия пясък. Едигей го повика. Кучето доверчиво се приближи, спря до него и завъртя опашка. Едигей го потупа по рунтавата шия.

— Ти отде се взе, а? Как се казваш? Арстан? Жолбарс? Борибасар[1]? А-а, ясно търсиш риба по брега. Е, браво, браво! Само че морето не изхвърля винаги умряла рибка в краката. Какво да се прави! Ще трябва да поприпкаш. Затуй си толкоз мършав. Пък аз, приятелче, се връщам у дома. От Кьонигсберг. За малко не стигнах в тоя град, тъй ме тресна преди туй един снаряд, че едвам останах жив. Пък сега, ей го на, мисля и размислям как ще я карам. Защо ме гледаш тъй? Нищичко нямам за теб. Ордени и медали… Война, приятелче, гладория навсякъде. Та инак мислиш, че ще ми се досвиди ли… А, чакай, ей тук имам бонбони, на синчето си ги нося, то сигур вече припка…

Едигей не го домързя да развърже полупразната си войнишка торба, в която носеше шепа бонбони, увити в парче вестник, забрадка за жена си, купена на черно на една гара, и два калъпа сапун, също купени от спекуланти. Имаше в торбата и един кат войнишко бельо, каиш, пилотка, резервна гимнастьорка, панталони — това беше целият му багаж.

Кучето близна бонбона от шепата му и захруска, като въртеше опашка и го гледаше внимателно и предано, с надежда в светналите очи.

— А сега сбогом.

Едигей стана и тръгна по брега. Реши вече да не безпокои хората на гарата, наближаваше да съмне и той трябваше по-скоро да потегли за своя аул Жангелди.

Едва към пладне на същия ден стигна в Жангелди, като през цялото време вървя по брега на морето. А това разстояние преди контузията го вземаше за час-два. У дома го сломи страшна вест — оказа се, че синчето му отдавна вече не е между живите. Когато Едигей замина на фронта, детето беше на половин годинка. И ей го, нямало късмет — умряло на единадесет месеца. Разболяло се от сипаница и не издържало вътрешния огън, изгоряло, скосило се. Решили да не пишат на бащата. Къде да му пишат на фронта и защо? През войната и без друго има толкоз мъка и страдания. Остане ли жив — ще узнае, когато си дойде, ще потъгува, ще го преживее, отсъдили роднините, както те си разбират, и придумали Укубала да не му съобщава за това. Млади сте, рекли, ей го, войната ще свърши и, дай боже, ще си народите още деца. „Скърши ли се клонка — няма страшно, важното е дънерът на чинара да остане цял.“ Имало и други съображения, неизказани гласно, ама ясни за всички: ако се случи нещо, войната си е война, ако куршум го срази, поне с надежда да се прости в последния миг с белия свят, потомък си имам в къщи, значи, родът няма да свърши с мен…

А Укубала за всичко упрекваше само себе си. Съсипваше се от плач в прегръдките на мъжа си, когато той се върна. Нали бе чакала този ден с надежда и с непретръпнала болка, изтерзана във виновно очакване. Разказваше, цялата обляна в сълзи, че бабичките веднага я предупредили: детето, рекли, има сипаница, това е коварна работа, трябва по-топло да го увиеш в юргани от камилска вълна, да го държиш съвсем на тъмно и да му даваш непрекъснато студена водичка, пък сетне, както бог реши, издържи ли огъня, ще оживее. А тя, несретната бейбак[2], не послушала бабичките от аула. Помолила съседите да й дадат каруца и повела болното дете на гарата при докторката. А когато стигнала в Аралск с онази раздрънкана каруца, вече било късно. Изгоряло момченцето по пътя. Докторката здравата я нахокала. Трябвало е, рекла, да послушаш бабичките…

Такива новини посрещнаха Едигей в къщи още щом прекрачи прага. Вкамени се, почерня от мъка тогава. Никога не беше предполагал по-рано, че така силно ще затъгува по бебето, по своя първороден син, не можа и да му се порадва както трябва. И за това още по-болезнено усещаше загубата. Не можеше изобщо да забрави детската усмивка, беззъба, светла, доверчива, и при спомена за нея сърцето дълго го болеше.

От това именно започна. Омразен стана аулът за Едигей. Едно време тук, на песъчливо-глинестия хълм на брега, имаше петдесетина къщи. С аралска риба се прехранваха. Имаше задруга. С това живееха. А сега бяха останали само десет къщи на стръмния бряг. И нито един мъж — войната всички ги помете. Само старци и деца, пък и те на пръсти се брояха. Мнозина от тях се бяха разпилели по колхозните скотовъдни аули, за да не умрат от глад. Задругата се беше разтурила. Нямаше кой да излиза в морето.

И Укубала беше имала възможност да замине при близките си, родом бе от степните племена. Идвали при нея роднини да я вземат. Ще изчакаш, рекли, смутните години при нас, а щом се върне Едигей от фронта — никой няма да те задържи, веднага ще си идеш в твоето рибарско селце Жангелди. Но Укубала категорично отказала: „Тук ще почакам. Синчето си загубих. Ако той се върне жив, поне жена си да завари в къщи да го чака. Не съм сама тук, има старци и деца, ще им помагам и заедно все някак ще изкараме.“

Правилно бе постъпила тя. Само че Едигей от първите дни взе да приказва, че не може да стои без работа тук, край морето. Пък и прав беше. Роднините на Укубала, дошли да го видят, им предлагаха да се преместят при тях. Ще поживееш у нас край стадата в степта. Пък сетне ще вземеш да заякваш и ще се хванеш с някаква работа, поне добитък ще можеш да пасеш… Едигей им благодареше, но не се съгласяваше. Разбираше, че ще им бъде в тежест. Да погостуваш ден-два у близки роднини на жена си — иди-дойди. Ама сетне, щом не си добър работник, кому си дотрябвал.

И тогава решиха с Укубала да рискуват. Решиха да идат на железопътната линия. Мислеха, че все ще се намери някоя подходяща работа за Едигей — я охрана някаква, я пазач, или да вдига и да спуска бариерите на някой прелез. Нали трябва да се помогне на един инвалид от фронта.

С тези надежди тръгнаха те през пролетта. Млади бяха, още с нищо необвързани. На първо време нощуваха по разни гари. Но така и не успяваха да намерят нещо подходящо. А с подслона бяха още по-зле. Спяха, където заварят, преживяваха с най-различна работа по железопътната линия. Тогава Укубала спасяваше положението — здрава и млада, всъщност повечето тя работеше. Като мъж на вид уж здравеняк, Едигей се наемаше някъде да товари или да разтоварва, а истинската работа я свършваше Укубала.

И така веднъж се озоваха, вече в средата на пролетта, на големия железопътен възел гара Кумбел. Разтоварваха въглища. Вагоните пристигаха по резервните линии направо в задния двор на складовете. Тук стоварваха въглищата първо на земята, за да се освободят по-бързо вагоните, а сетне ги извозваха с ръчни колички нагоре и ги изсипваха на купища, огромни като къщи. Запаси за цяла година. Прекалено тежка, прашна и мръсна беше работата. Ама пък трябваше да се живее. Едигей товареше с голяма лопата тия въглища на количката, а Укубала я откарваше нагоре по дъските, там я обръщаше и пак се връщаше долу. Едигей отново пълнеше количката с въглища и отново Укубала като товарен кон изкачваше нагоре с последни сили непоносимо тежкия за жена товар. Денят се затопляше все повече и повече, ставаше горещо и от тази жега и ситния въглищен прах на Едигей му призляваше, почваше да му се повдига. Усещаше как бързо му намаляват силите. Така му се искаше да се строполи направо върху купчината въглища и никога да не стане. Но най-вече го съсипваше това, че жена му трябваше, задъхвайки се в черния прахоляк, да върши вместо него мъжката му работа. Тежко му беше да я гледа. От глава до пети цялата в черен въглищен прах, само бялото на очите и зъбите проблясват. И плувнала в пот. Черната от въглищата пот се стичаше на мръсни вадички по шията, гърдите и гърба. Ако беше с предишните сили, мигар би допуснал такова нещо! Сам щеше да пренесе десет вагона от тия проклети въглища, само да не гледа мъките на жена си.

Когато напускаха запустелия си рибарски аул Жангелди с надеждата, че за Едигей като ранен фронтовак ще се намери някоя подходяща работа, те не бяха предвидили едно: че такива фронтоваци имаше под път и над път. И всички трябваше да се приспособяват отново към живота. Пак добре, че Едигей си беше с ръце и с крака. Ами колко сакати — безръки, безноги, с патерици и протези — обикаляха тогава по железопътните линии. През дългите нощи, когато двамата, сврени в ъгъла на някое претъпкано и смрадливо гарово помещение, изчакваха да мине нощта, Укубала предварително молеше съседите за извинение и отправяше безмълвни благодарности към бога, че мъжът й е до нея, че не е осакатен от войната дотолкова, та да бъде страшно и безизходно. Защото онова, което виждаше по гарите, я хвърляше в ужас и я караше да страда. Безкраки, безръки, смазани и съсипани хора с доизносвани шинели и най-различни дрипи, с инвалидни колички, с патерици, с придружители, бездомни и объркани се скитаха по влаковете и гарите, нахълтваха в столовете и бюфетите, разкъсваха сърцето с пияните си крясъци и плачове… Какъв живот чакаше всекиго от тях, с какво можеше да се замени с нищо незаменимото? И само защото подобно нещастие я бе отминало, а можеше и да не я отмине, защото мъжът й се върна, макар и контузен, ама не сакат, Укубала бе готова да работи вместо всички най-тежката работа на света. И не роптаеше, държеше се, не се издаваше дори когато нямаше сили да се помръдне, когато на всяко търпение сякаш му идваше краят.

На Едигей обаче не му ставаше по-леко от това. Трябваше нещо да предприеме, трябваше някак по-сигурно да си уредят живота. Няма вечно да се скитат. И все по-често му минаваше през ум: ами ако си рече „таубакел“[3] и отидат в някой град, пък сетне какъвто им бъде късметът? Нека само здравето да му се върне, само да се съвземе от тая проклета контузия. Тогава все пак ще има сили да се бори, да се брани… То се знае, всичко можеше да се случи и в града, след време можеше и да се приспособят, да станат граждани като мнозина, ама съдбата бе решила друго. Да, тогава наистина се намеси съдбата, как иначе може да се обясни тоя случай…

През ония дни, когато обикаляха немили-недраги из гара Кумбел и се хванаха да разтоварват вагони с въглища, веднъж при складовете дойде някакъв казах с камила, пристигнал от степта може би по работа. Така поне изглеждаше на вид. Непознатият спъна камилата да попасе на съседното празно място и като се оглеждаше загрижено, тръгна с една празна торба под мишница.

— Хей, братле — обърна се той към Едигей, когато минаваше край него, — бъди така добър да я понаглеждаш, децата да не я закачат. Имат лошия навик да дразнят добичето. Пък за развлечение може и да го развържат. А аз ей сега ще се върна, ще прескоча за малко до едно място.

— Върви, върви, ще я наглеждам — обеща Едигей, като гребеше с лопатата въглища и се бършеше с черен, натежал от пот парцал.

Потта се лееше от лицето му непрекъснато. Едигей и без друго се въртеше при купа въглища, за да товари количката, какво му струваше да наглежда покрай другото гаровите палавници да не закачат камилата. Веднъж вече им видя лудориите — дотолкова разяриха животното, че то започна злобно да реве в отговор, взе да ги плюе и ги подгони. А те само се забавляваха и като първобитни ловци, наобиколили с дивашки викове плячката, биеха добичето с камъни и пръчки. Бая си изпати клетата камила, докато се върне стопанинът й…

И този път, като за беля, изневиделица дотичаха цяла сюрия босоноги кресливи дечурлига да играят на футбол. И взеха да ритат топката с всички сили срещу спънатата камила. Камилата бяга от тях, а те по нея и я бъхтят с топката по хълбоците, едни по-силно, други по-ловко. Който уцели — крещи от радост, като че ли е вкарал гол.

— Хей, вие, я се махайте оттук, не закачайте добичето! — размаха лопатата Едигей. — Че ей сега ще ви дам да разберете!

Децата се отдръпнаха, навярно помислиха, че това е стопанинът, а може би товарачът на въглища имаше твърде заплашителен вид, току-виж, на всичкото отгоре е и пиян, тогава ще си изпатят, и побягнаха да ритат топката на друго място. Не знаеха, че могат на воля и безнаказано да измъчват камилата, Едигей само за очи ги сплаши с лопатата, а всъщност такъв, какъвто беше тогава, никога не би могъл да ги настигне. Всяка лопата въглища, хвърлена в количката, му струваше големи усилия. Никога не беше мислил, че е толкова лошо, толкова унизително да си слаб и болен, да не те бива за нищо. Постоянно му се виеше свят. И потта го измъчи. Едигей плуваше във вода, изнемогваше, задушаваше се от въглищния прах, черна остра влага притискаше гърдите му. Укубала непрекъснато се стремеше да поеме по-голямата част от работата, за да си отдъхне той, да поседи настрана, а през това време тя сама товареше количката и я качваше горе на купа. Ала Едигей не можеше да гледа спокойно как тя се измъчва, отново ставаше и залитайки, се хващаше за работа…

Непознатият, който помоли да наглежда добичето му, скоро се върна с някакъв багаж на гърба. Натовари го на камилата и вече готов да потегли на път, дойде при него да разменят по някоя дума. Някак изведнъж се разприказваха. Този човек в същност беше Казангап от кантона Боранлъ-Бураний…

Излязоха земляци. Казангап спомена, че и той е родом от аралските крайбрежни аули. Това бързо ги сближи.

Тогава нито един от двамата не подозираше, че тази среща ще предопредели целия по-нататъшен живот на Едигей и Укубала. Просто Казангап ги придума да отидат с него на кантона Боранлъ-Бураний, там да живеят и да работят. Има такъв тип хора, които ти вдъхват доверие още при първата среща. Нищо особено нямаше в Казангап, напротив, самото му простодушие показваше, че е човек, добил мъдростта и опита си от тежки уроци. По външност беше най-обикновен казах с избелели износени дрехи, приели удобна за него форма. Панталоните си от щавена козя кожа също не носеше напразно — те бяха удобни за езда на камила. Но той знаеше и цената на вещите — сравнително новата железничарска фуражка, която украсяваше голямата му глава, се пазеше очевидно за официални случаи и хромовите ботуши, носени години наред, бяха старателно закърпени и подшити с обущарски конец на много места. Загрубялото на силното слънце и постоянния вятър кафяво лице и коравите, жилести ръце показваха, че е кореняк от степта, работлив човек. Преждевременно прегърбените му от труд рамене бяха доста свлечени, затова вратът му изглеждаше дълъг, източен като на гъсок, макар че беше среден на ръст. Чудни очи имаше Казангап — кафяви, засмени, умни и внимателни, с ветрило от бръчици, защото постоянно ги присвиваше.

По онова време Казангап бе вече към четиридесетгодишен. Ала сигурно изглеждаше така, защото късо подстриганите като четчици мустаци и малката тъмнокафява брадичка му придаваха черти на жизнена зрелост. Но най-голямо доверие внушаваше с разсъдливите си приказки. Укубала веднага се преизпълни с уважение към тоя човек. И всичко, което говореше той, беше на място. А говореше умни неща. Щом, вика, се е случила такава беля и контузията си стои още в теб, защо да си съсипваш здравето. Аз, вика, веднага забелязах, Едигей, че пряко сили вършиш тая работа. Не си закрепнал още за такива неща. Едва си влачиш краката. Сега трябва да си някъде на по-леко, на свеж въздух, да пиеш прясно мляко в изобилие. Ей го на, при нас на кантона до немай-къде трябват хора за поддръжка на линиите. Новият началник всеки път отваря дума: ти, вика, си отдавна тук, извикай при нас подходящи хора. А де ги тез подходящи хора? Всички са на фронта. А ония, дето са се върнали, намират и по другите места много работа. То се знае, при нас животът не е рай. На тежко място живеем — наоколо са сарозеките, безводен пущинак. Един път в седмицата докарват вода в цистерна. Пък някога се случи и да закъснее. Стават и такива работи. Тогава трябва да ходим до далечните кладенци в степта и с мехове да караме вода, от заранта тръгнеш, чак вечерта се върнеш. И все пак, рече Казангап, по-добре да си в сарозеките, откъснат от света, отколкото да се блъскаш тъй по разни места. Ще имаш покрив над главата, постоянна работа, ще ти покажем, ще те научим кое как трябва да го правиш, пък и собствено стопанство може да си стъкмиш. Зависи как ще го подхванеш. Двамата добре ще припечелвате за прехрана. Пък сетне здравето ще ти се възвърне и времето ще покаже, дотегне ли ви — ще идете някъде на по-хубаво…

Ей такива неща им каза той. Едигей помисли, поразмисли и се съгласи. И същия ден тръгнаха с Казангап за сарозеките, за кантона Боранлъ-Бураний, па и тогава нямаше какво толкоз да стягат. Събраха си нещицата и потеглиха на път. Нищо не им струваше да си опитат и там късмета. А както излезе сетне, това им е била съдбата.

За цял живот запомни Едигей тоя път по сарозеките от Кумбел до Боранлъ-Бураний. Отначало вървяха успоредно на железопътната линия, но малко по малко се отклониха и тръгнаха настрани по хълмовете. Казангап обясни, че така накосо спестяват близо десет километра, защото на това място железопътната линия прави голяма дъга, за да заобиколи дъното на голям такир — пресъхнало някогашно солено езеро. Сол и блатна влага избиват от недрата на такира и до ден-днешен. Всяка пролет тази солена равнина се пробужда — заблатява се, размеква се и става труднопроходима, а към лятото се покрива с дебел пласт сол и се втвърдява като камък до следващата пролет. Казангап знаеше за това старо солено езеро, за което им разказваше, от думите на геолога по сарозеките Елизаров — с него Бураний Едигей стана по-късно голям приятел. Умен човек беше тоя Елизаров.

А Едигей, който по това време не беше още Бураний Едигей, а само един случайно срещнат за местния железничар аралски казах, ранен фронтовак с неуреден живот, споделил мъката си с Казангап, отиваше с жена си да търси работа и пристанище на незнайния кантон Боранлъ-Бураний, без да предполага, че ще остане там за цял живот.

Огромните и безгранични, раззеленили се за малко сарозекски простори зашеметиха Едигей. И при Аралско море имаше много степи, достатъчно е да си спомниш само Устюртското плато, ама такава необятна пустош му се случваше да види за първи път. И както по-късно разбра Едигей, с мълчанието на сарозеките може да остане насаме само оня, който е в състояние да съчетае величието на пустинята със собствения си дух. Да, сарозеките са необятни, но живата човешка мисъл може да обхване и това. Мъдър беше Елизаров, умееше да обясни онова, което скрито назрява в смътни догадки.

Кой знае как щяха да се почувстват Едигей и Укубала с навлизането в сарозеките, ако не беше Казангап, който уверено крачеше отпред, водейки за юзда камилата. А Едигей яздеше сред другия багаж. То се знае, че Укубала трябваше да се качи, а не той. Но Казангап и най-вече именно Укубала го предумаха, почти го заставиха да яхне камилата: „Ние сме здрави, а ти сега трябва да си пестиш силите, недей да спориш, не ни бави, дълъг път ни чака…“ Камилата беше млада, слабичка още за голям товар, затуй двамата вървяха пеша, а третият яздеше. Де да беше това сегашният му Каранар, и тримата спокойно щяха да се качат и много по-бързо щяха да стигнат — за три и половина-четири часа бърз тръс. А тогава се добраха до Боранлъ-Бураний чак късно през нощта.

Но пътят мина незабелязано в приказки и разглеждане на непознатите места. Казангап им разправяше за тукашното житие-битие — разправяше им как попаднал в сарозекския край, как станал железничар. Не беше много стар на години, излиза, че тогава, преди края на войната, е почвал трийсет и шестата си година. Родом беше от аралските казахи. Неговият аул Бешагач се намираше на трийсет километра от Жангелди по брега на морето. Макар че Казангап бе напуснал своя Бешагач отдавна, преди много години, нито веднъж не се беше връщал там. Имаше причини за това. Оказва се, че баща му бил изселен около ликвидирането на кулачеството като класа и скоро умрял по пътя на връщане от заточението, когато се изяснило, че не е никакъв кулак, че е станал жертва на престараване и напразно, а по-вярно, погрешно са се отнесли толкова сурово с такива средни стопани като него. Дали отбой, ама било вече късно. Цялото семейство — братята и сестрите — се разпиляло през това време кой накъде види, само да е по-надалеч. И оттогава като че вдън земя потънали. Особено старателните активисти постоянно се мъчели да принудят Казангап, който бил тогава съвсем млад, да се изкаже на събрание против баща си, да заяви пред всички, че горещо поддържа линията, че баща му справедливо е бил осъден като чужд елемент, че се отрича от такъв баща и че за такива класови врагове като баща му няма място на света и те навсякъде трябва да бъдат унищожавани.

Казангап бил принуден да замине много надалече, за да избегне тоя позор. Цели шест години работил в Бетпак-Дал — Гладната степ край Самарканд. По онова време започнало разработването на оная земя, с векове непипната, за да се насадят памучните плантации. Имало голяма нужда от хора. Живеели в бараки, копаели канавки. И копач бил Казангап, и тракторист, и бригадир, дори почетна грамота получил за ударен труд. И там именно се оженил. По онова време в Гладната степ идвали на печалба хора от всички краища. Така на Бетпак-Далинския обект пристигнала от селата край Хива каракалпачката Букей заедно със семейството на брат си. Излиза, че им било съдено, на нея и на Казангап, да се срещнат. Оженили се в Бетпак-Дал и решили да се върнат в родния край на Казангап, на Аралско море, при свои хора, на своя земя. Само че не обмислили всичко докрай. Дълго пътували с максими[4], прехвърляли се на много гари и когато слезли да направят още едно прехвърляне на Кумбел, Казангап срещнал случайно свои аралски земляци и разбрал от приказките им, че не бива да се връща в Бешагач. Оказало се, че там продължават да се разпореждат същите крайно настроени хора. При това положение Казангап се отказал от намерението да се връща в своя аул. Не защото се страхувал от нещо, сега си имал грамота от Узбекистан. Не му се искало да вижда тия хора, тържествуващи в злобата си към него. За момента всичко им се разминало и той не можел след случилото се спокойно да ги поздравява и да се прави, че нищо не е било!

Казангап не обичаше да си спомня това и не можеше да разбере, че освен него всички вече бяха престанали да мислят за тия неща. През дългите години, изминали след пристигането им в сарозеките, само на два пъти даде да се разбере, че нищо не е забравено. Първия път синът му здравата го ядоса, а втория — Едигей непохватно се пошегува.

При едно от идванията на Сабитжан тримата седяха на чай и си приказваха, слушаха новините от града. Между другото Сабитжан разправяше, като се подсмиваше, че казахите и киргизите, забегнали през годините на колективизацията в Синдзян, сега отново се завръщат. Китай яко ги притиснал там в комуните, забранили на хората да ядат в къщи, само от общия казан, три пъти на ден и мало, и голямо се реди на опашки с купичка в ръка. Китайците така ги подредили, че те зарязват целия си имот и бягат оттам като попарени. Кланят се до земята, само да ги пуснат да се върнат.

— Какво хубаво има тук? — намръщи се Казангап и устните му затрепериха от гняв. Съвсем рядко се случваше такова нещо с него и също така рядко, да не рече човек — почти никога, не приказваше с такъв тон на сина си, когото обожаваше, учеше, глезеше, уверен, че ще стане голям човек. — Защо се смееш на това? — добави той глухо, като все повече се дразнеше от нахлулата в главата му кръв. — Ами че туй е хорско нещастие.

— Как иначе да говоря? Гледай ти чуден човек! — възрази Сабитжан. — Както си е, така го казвам.

Бащата нищо не отговори и отстрани чашата чай.

Мълчанието му ставаше непоносимо.

— И изобщо на кого се сърдиш? — учудено сви рамене Сабитжан. — Не разбирам. Още веднъж те питам — на кого се сърдиш? На времето — то е неуловимо. На властта — нямаш право.

— Знаеш ли, Сабитжан, моя работа е онова, което е по силите ми, тъй мисля аз. В чужди работи не се меся. Ама едно запомни, сине, мислех, че вече си го разбрал, тъй че го запомни. Само на бога не можеш да се сърдиш, ако ти прати смърт, значи, дошъл е краят на дните ти, затуй си се родил — а за всичко друго на земята има и трябва да има отговорност! — Казангап стана от мястото си и без да погледне никого, сърдито и мълчаливо излезе от къщи, отиде някъде…

А другия път, много години след напускането на Кумбел, след като се заселиха и свикнаха с живота на Боранлъ-Бураний, след като се родиха и израснаха децата им, една вечер, когато вкарваха добитъка в кошарата, това беше през пролетта, Едигей се пошегува, гледайки развъдилите се овци и агнета…

— Забогатяхме с тебе, Казаке, време е пак да ни разкулачват!

Казангап му хвърли остър поглед, дори мустаците му настръхнаха.

— Мери си приказките!

— Ти от шега не разбираш ли бре, човек?

— С това няма шега.

— Стига вече, Казаке. Сто години минаха…

— Там е работата я. Имота да ти вземат — няма да пропаднеш, все ще преживееш. Ама остане ли душата ти потъпкана, туй с нищо не можеш да го заличиш…

Но тогава, когато вървяха по сарозеките от Кумбел за Боранлъ-Бураний, имаше още много време до тия разговори. И никой още не знаеше как и с какво ще завърши отиването им на кантона Боранлъ-Бураний, много ли, малко ли ще останат, ще свикнат ли там, или пак ще хванат нанякъде по света. Чисто и просто си приказваха за живота и от дума на дума, покрай другото Едигей полюбопитства как тъй е станало, че Казангап не е отишъл на фронта или пък са му открили някоя болест?

— Здрав съм, слава богу — отговори Казангап, — никакви болести не съм имал и щях да воювам не по-зле от другите. Ама тук всичко стана другояче…

След като Казангап решил да не се връща в Бешагач, останали те с Букей на гара Кумбел, нямало къде да се дянат. Да отидат пак в Гладната степ, трябвало много път да бият, пък и защо, тогава нямало смисъл да си заминават оттам. И на Арал се отказали да ходят. А началникът на гарата, добър човек, ги забелязал тях, милите, и след като ги поразпитал откъде са и какво смятат да правят, качил ги на попътен товарен влак до кантона Боранлъ-Бураний. Там, рекъл, има нужда от хора, разгеле, вие сте подходяща двойка. Написал бележка до началника на кантона. И не сбъркал. Колкото и тежко да се оказало там, дори в сравнение с Гладната степ — пълно било с хора, кипяла работа, — колкото и страшно да било в безводните сарозеки, но малко по малко свикнали, приспособили се и заживели. Лошо, хубаво, ама поне сами са си господари. Двамата се числели като надзорници на линиите, макар че се налагало да вършат всякаква друга работа на кантона. Тъй започнал в същност съвместният живот на Казангап и на младата му жена Букей на кантона Боранлъ-Бураний сред безлюдните сарозеки. Наистина те на два пъти решавали с малкото спестени пари да се преместят другаде, по-близо до гарата или до града, ама докато се наканят, започнала войната.

И тръгнали ешелони през Боранлъ-Бураний — на запад с войници, на изток — с евакуирани, на запад с жито, на изток с ранени. Дори на такъв далечен и затънтен кантон като Буранлъ-Бураний веднага се почувствало колко рязко се променил животът във всяко отношение…

Един през друг реват локомотивите да им отворят семафорите, а насреща им още толкова свирки се чуват… Траверсите не издържали натоварването и се разкривявали, преждевременно се износвали релсите и се деформирали от тежестта на препълнените вагони. Едва успявали да подменят платното на едно място, когато спешно се налагал ремонт на друго…

И край нямало — откъде само се вземала тази неизброима човешка рат, ешелон след ешелон преминавали за фронта денем и нощем, седмици, месеци, а сетне години наред. И все на запад — там, където световете се бяха счепкали не на живот, а на смърт…

След известно време дошъл ред и на Казангап. Извикали го да воюва. От Кумбел му предали повиквателната — да се яви на сборния пункт. Началникът на кантона се хванал за главата, завайкал се — вземат му най-добрия работник, и без друго на Боранлъ-Бураний са двама души и половина. Но какво можел да направи, кой се интересувал, че пропускателната възможност на кантона не е разтегателна… А локомотивите реват пред семафорите… Ще му се изсмеят, ако каже, че спешно трябва да се монтира още една резервна линия. Кой мисли сега за това — врагът е край Москва…

И на прага била вече първата военна зима, подранила с мрака и мъглите, пронизваща от студ. А вечерта преди оная заран паднал сняг. Завалял през нощта. Първо започнал на редки снежинки, а сетне се посипал обилно и усърдно на гъсти парцали. И сред дълбоката тишина на сарозеките, по равнини, хълмове и падини легнал безбрежен покров от чиста небесна белота. И веднага се разшавали, леко заиграли с неслегналата се още покривка сарозекските ветрове. Това били първите пробни ветрове, които по-късно ще се развихрят, ще зафучат, ще вдигнат силни виелици. И какво ще стане тогава с тъпичката нишка на линията, която като жилка на слепоочие пресича от единия край до другия Междинните земи на големите жълти степи. Жилката пулсира — влаковете се движат на върволица в едната и в другата посока…

Същата заран Казангап заминавал за фронта. Заминавал сам, без тържествено изпращане. Когато излезли от къщи, Букей се спряла, рекла, че й се завило свят от снега. Казангап поел от ръцете й пеленачето. По това време Айзада била вече родена. И тръгнали те, може би за последен път оставяйки след себе си една до друга дири по снега. Но не Букей изпращала Казангап, а той я довел накрая до стрелочната будка, преди да се качи на попътния товарен влак за Кумбел. Сега Букей оставала стрелочница на негово място. Тук се сбогували. Всичко, което трябвало да бъде казано, било казано и изплакано още през нощта. Локомотивът бил вече под пара. Машинистът подканял Казангап да бърза, викал го да се качи. А веднага щом Казангап се качил при него, локомотивът продължително изсвирил, потеглил и набирайки скорост, потраквайки с колела по сглобките, минал през стрелката, където, след като им дала път, стояла Букей, ниско пребрадена с кърпа, препасана с колан, с мъжовите си ботуши, с флагче в едната ръка и с бебето в другата. За последен път си махнали… Мярнало се лице, поглед, ръка, семафор…

А влакът през това време се носел вече, огласявайки с грохота си снежната тишина на сарозеките, които мълчаливо прииждали и мълчаливо отминавали от двете страни като бял сън. Вятърът нахлувал в локомотива, прибавяйки към силния мирис на сгурия свежия дъх на първия сняг в степта… Казангап се мъчел по-дълго да задържа в гърдите си зимния полъх от сарозекските простори и разбрал, че отсега нататък тази земя не му е безразлична…

На Кумбел ставало изпращането на мобилизираните. Всички се строили в редици, взели да ги извикват по име, след което ги разпределяли по вагоните. Тогава се случило нещо странно. Когато Казангап тръгнал с колоната да се качи на влака, един от сътрудниците на военния комитет ги застигнал по пътя.

— Асанбаев Казангап! Кой тук е Асанбаев? Да излезе от строя! Да дойде с мен!

Както било наредено, тъй постъпил Казангап.

— Аз съм Асанбаев!

— Документите!… Точно така. Същият. А сега ела с мен.

Тръгнали те обратно към гарата, където бил сборният пункт, а оня човек му рекъл:

— Виж какво, Асанбаев, връщай се у дома. Тръгвай си. Разбра ли?

— Разбрах — отговорил Казангап, макар че нищо не бил разбрал.

— В такъв случай тръгвай, не се мотай тук. Свободен си.

Казангап стоял съвсем объркан сред гълчащата тълпа от изпращачи и мобилизирани. Отначало дори се зарадвал на тоя обрат на нещата, а после изведнъж му станало нетърпимо горещо от догадката, мярнала се дълбоко в съзнанието му. Ето значи какво било то! И взел да се провира през блъсканицата към кабинета на началника.

— Ти къде бре, къде се вреш? — завикали ония, които също искали да влязат при началника.

— Спешна работа имам! Ешелонът ми тръгва, спешна работа имам! — И успял да влезе.

В задимената, пълна със синкава мъгла стая, сред телефони, книжа и тълпа от хора, прошарен мъж с пресипнал глас вдигнал разкривеното си от умора лице към Казангап, когато той се проврял до него.

— Ти какво искаш, по какъв въпрос идваш?

— Не съм съгласен.

— С какво не си съгласен?

— Баща ми беше оправдан като жертва на крайни мерки. Той не е кулак! Проверете си всички книжа! Оправдан е като средняк.

— Чакай, чакай! В същност ти какво искаш?

— Ако не ме вземате по тая причина, значи, е неправилно.

— Слушай, я не ми говори врели-некипели. Кулак, средняк — кой мисли сега за това! Ти откъде се взе? Кой си ти?

— Асанбаев от кантона Боранлъ-Бураний.

Началникът взел да проверява списъците.

— Тъй да беше рекъл. Само ми мътиш главата. Средняк, бедняк, кулак! Ти не подлежиш на мобилизация! По грешка са ти пратили повиквателна. Има заповед лично от другаря Сталин — железничарите да не се закачат, всички остават по местата си. Хайде, не ми пречи сега, бягай на кантона и си върши работата…

 

Залезът ги завари някъде по пътя, недалече от Боранлъ-Бураний. Сега пак отиваха към железопътната линия, чуваха се вече сигналите на минаващите в едната и другата посока влакове и можеха да се различат влаковите композиции. Отдалеч сред сарозеките те изглеждаха като играчки. Слънцето бавно гаснеше отзад, лъчите му осветяваха и същевременно засенчваха голите падини и хълмовете наоколо и заедно с това над земята неуловимо се зараждаше здрачът, който постепенно обагряше, насищаше въздуха със синева и изстиващ дъх на пролетна земя, запазила още остатъци от зимната влага.

— Ето го нашия Боранлъ! — посочи с ръка Казангап и се обърна към Едигей на камилата и доситнилата при него Укубала. — Сега малко остана, скоро ще стигнем, ако е рекъл господ. Ще си починете.

Отпред, където линията правеше едва забележим завой, на пустинната равнина се гушеха няколко къщурки, а на резервната линия чакаше отварянето на семафора една влакова композиция. И от всички страни голо поле, с полегати хълмове — ням, безграничен простор, степ и само степ…

Сърцето на Едигей се сви — кореняк от крайморските степи, свикнал с аралските пустини, той не бе очаквал такова нещо. От синьото, вечно променливо море, на чийто бряг израсна, бе попаднал в мъртва пустош! Как ще живее тук?!

Укубала, която вървеше до него, сложи ръка на крака му и измина няколко крачки, без да я махне. Той разбра. „Нищо — утешаваше го тя, — важно е здравето да ти се върне. Пък после ще поживеем и ще видим…“

Така наближаваха те мястото, където им предстоеше, както се оказа по-късно, да прекарат дълги години — целия остатък от живота си.

Скоро слънцето залезе и вече по мрак, когато ярко и отчетливо се откроиха в сарозекското небе множество звезди, те стигнаха в Боранлъ-Бураний.

Няколко дни живяха у Казангап. После се отделиха. Дадоха им стая в тогавашната барака за железничарите и така започна животът им на новото място.

Въпреки всички несгоди и тягостната, особено в началото, пустош на сарозеките Едигей беше възхитен от две неща — въздухът и камилското мляко. Въздухът бе с кристална чистота, трудно би могло да се намери такъв девствен свят, а мляко осигури Казангап, подари им една от двете си камили.

— Ние тук с жената поразмислихме едно-друго — рече той, — мляко си имаме достатъчно, пък вие вземете да доите нашата Белоглавка. Млада камила е, дойна, за втори път ражда. Сами я гледайте, сами я стопанисвайте. Внимавайте само да не уморите сукалчето. И то е ваше. Така решихме с жената — давам ти го, Едигей, за развъд, за начало. Опазиш ли го, стадо ще пръкне около него. А намислите ли внезапно да заминете — ще го продадеш, пари ще вземеш.

Рожбата на Белоглавка, черноглавото дребничко камилче с малки тъмни гърбички бе излязло на бял свят само преди седмица и половина. И такова едно трогателно окато — огромните му влажни опулени очи сияеха с детска ласка и любопитство. Понякога то започваше смешно да припка, да подскача, да лудува около майка си и когато останеше само в кошарката, да я вика с почти човешки жален гласец. Кой можеше да си помисли, че това е бъдещият Бураний Каранар. Същият онзи неуморим и як Каранар, който след време щеше да се прочуе в окръга. С него щяха да бъдат свързани много събития в живота на Бураний Едигей. А тогава сукалчето имаше нужда от постоянни грижи. Силно се привърза към него Едигей. През всичкото си свободно време се занимаваше с него. И преди, още на Арал, имаше опит в това отношение, който сега му послужи много. Към зимата малкият Каранар забележимо израсна и тогава с настъпването на студовете му ушиха малък топъл чул, който се завързваше под корема. С него беше много смешен — само главата, вратът, краката и двете гърбички стърчаха отвън. В това облекло той ходи цяла зима и началото на пролетта — По цели дни и нощи в степта, под открито небе.

Към зимата на същата година Едигей усети, че силите му постепенно се възвръщаха. Дори не забеляза кога престана да му се вие свят. Малко по малко изчезна и постоянният писък в ушите, престана да се облива в пот при работа. А в средата на зимата, когато се трупаха големи преспи на линията, можеше вече наравно с всички да отива на разчистването. По-късно толкова заякна, нали беше млад, пък и енергичен по природа, че дори забрави колко зле му е било съвсем доскоро, как едвам е влачил крака. Сбъднаха се думите на рижобрадия доктор.

В мигове на умиление Едигей прегръщаше камилчето през врата, галеше го и закачливо му приказваше!

— Ние с теб сме нещо като млечни братя. Я виж как израсна ти с млякото на Белоглавка, пък аз май че се избавих от оная немощ след контузията. Дай боже да е завинаги. Разликата е само в това, че ти сука от вимето, пък аз я доях и си правех шубат…

След много години, когато Бураний Каранар достигна такава слава в сарозеките, че специално идваха някакви хора да го снимат, а това бе вече когато войната се забрави, децата ходеха на училище, на кантона си имаха вече собствена водна помпа и проблемът за водата бе напълно разрешен, а Едигей беше вдигнал вече къща с железен покрив — с една дума, когато животът след толкова лишения и мъки най-сетне тръгна по своя достоен, нормален за човека път, тогава имаха те с Казангап един разговор, който Едигей дълго след това не можа да забрави.

То се знае, идването на фоторепортерите, така се представиха сами, беше рядък, ако не единствен случай в историята на Боранлъ-Бураний. Чевръстите и приказливи фоторепортери, а те бяха трима, излязоха щедри на обещания — дошли сме, викат, за да поместим във всички вестници и списания снимките на Бураний Каранар и неговите стопани. Глъчката и суетнята наоколо не харесваха много на Каранар — той раздразнено ревеше, скърцаше със зъби и недостъпно вдигаше глава, за да го оставят на мира. Налагаше се репортерите постоянно да молят Едигей да укротява своя самец, да го обръща ту тъй, ту инак. А Едигей пък от своя страна всеки път викаше децата, жените и самия Казангап, та, тъй да се каже, да се снимат всички заедно, а не само той, смяташе, че така е по-добре. Фоторепортерите охотно се примиряваха с това и щракаха с всевъзможни апарати. Коронният номер беше, когато върху Бураний Каранар се качиха всички деца, две на врата му и още пет на гърба, а по средата Едигей — вижте, значи, каква хала! Ех, че олелия и смях беше! Ама сетне репортерите признаха, че за тях е важно да снимат атана сам, без хора. Моля ви се, иска ли питане!

И взеха те да снимат Бураний Каранар, целеха се в него ту отпред, ту отстрани, ту отблизо, ту отдалеч, както можеха и както знаеха, сетне с помощта на Едигей и Казангап започнаха да го мерят — измериха височината в холката, гръдната обиколка, обиколката на глезените, дължината на трупа, всичко записваха и се възхищаваха:

— Великолепен бактериан! Отлична проява на гените! Класически тип на бактериан! Какви мощни гърди, отличен екстериер!

То се знае, драго му беше на Едигей да чува такива преценки, ама се наложи да запита какво значат тия непознати думи, „бактериан“, да речем. Излезе, че туй е научното име на древната порода двугърби камили.

— Значи, той е бактериан, а?

— Чистокръвен. Като диамант.

— А защо са ви всички тия мерки?

— За научни данни.

Колкото до вестниците и списанията, то се знае, че ония фоторепортери хвърлиха прах в очите на боранлъчани, за по-голяма важност, но след половин година изпратиха с бандеролна пратка учебник по камиловъдство за зоотехническите факултети, върху корицата се кипреше класически бактериан — Бураний Каранар. Изпратиха и цяла купчина снимки, някои от тях цветни. Дори по снимките можеше да се съди — щастливо, радостно време беше тогава. Следвоенните несгоди бяха останали назад, децата не бяха излезли още от детските години, възрастните бяха всички живи и здрави и старостта беше още далеч.

Оня ден в чест на гостите Едигей закла едно шиле и уреди славно пиршество за всички боранлъчани. Пълно беше с шубат, водка и най-различни яденета. По онова време на кантона идваше подвижен магазин-вагон на ОРЕ[5], с който докарваха всичко, каквото ти душа поиска. Пари само да имаш. Най-различните му там раци, черен и червен хайвер, риби от всякакъв вид, коняци, колбаси, бонбони и прочее, и прочее. И гледай ти, когато имаха всичко, не купуваха много. Защо им беше да вземат излишно? А сега тоя подвижен магазин отдавна вече го няма…

Славна гощавка излезе тогава, пиха дори за Бураний Каранар. И от дума на дума стана ясно, че гостите са чули за Каранар от Елизаров. Той им разказал, че има в сарозеките приятел, Бураний Едигей, който е стопанин на най-красивата камила в света — Бураний Каранар. Ех, Елизаров, Елизаров! Прекрасен човек, познавач на сарозеките, учен… Когато дойдеше Елизаров в Боранлъ-Бураний, тогава се събираха тримата с Казангап, какво ли не си приказваха по цели нощи…

На оная гощавка разказаха на гостите ту Казангап, ту Едигей, като се допълваха един друг, сарозекското предание за прародителката на тукашната порода камили, за прочутата белоглава камила Акмая и за нейната не по-малко прочута стопанка Найман-Ана, която почива в гробището Ана-Бейит. Ето, значи, откъде иде потеклото на Бураний Каранар! Боранлъчани се надяваха, че може в някой вестник да пишат за тая старинна история. Гостите ги изслушаха с интерес, но, види се, решиха, че това е някаква местна легенда, предавана от поколение на поколение. А Елизаров беше на друго мнение. Той смяташе, че легендата за Акмая може съвсем вярно да отразява онова, което е било, както той го рече, през оная историческа действителност. Той обичаше да слуша такива работи, пък и сам знаеше не по-малко предания от миналото на степта…

Изпратиха гостите чак привечер. Доволен и горд беше Едигей. Тъкмо затуй го изтърси, без да помисли. Нали все пак си беше пийнал с гостите. Но речена дума — хвърлен камък.

— Казаке, я си признай — обърна се той към Казангап, — сложи си ръка на сърцето, не съжаляваш ли, че си ми подарил Каранар още като сукалче?

Казангап го погледна с усмивка. Види се, не беше очаквал такова нещо. И като помълча малко, отговори:

— Хора сме, то се знае. Ама знаеш ли, има такъв закон, от дедите ни още изречен: мал иеси кудайдан[6]. Божа работа. Тъй било писано. Именно твой да бъде Каранар и ти негов стопанин. Ако беше попаднал, да допуснем, в други ръце, кой знае какво щеше да излезе от него, можеше и да не оживее, да умре, и знам ли още какво можеше да се случи, можеше да падне от някоя урва. На теб е трябвало да принадлежи. Пък аз и по-рано съм имал камили, и то хубави камили. От същата майка, от Белоглавка, от която е Каранар. На теб той ти е единствен, подарен… Дай боже сто години да ти служи. Само че няма защо да мислиш така…

— Прощавай, Казаке, прощавай — засрами се Едигей и съжаляваше, че бе изтърсил такава глупост.

И като продължение на разговора им Казангап сподели наблюденията си. Според преданието златната самка Акмая родила седем камилчета — четири женски, три мъжки. И оттогава всички женски се раждат светли, белоглави, всички мъжки наопаки, черноглави, а тялото им с кафяв косъм. Тъкмо затуй Каранар се е родил такъв. От белоглава майка черен мъжкар. Това е първият белег за неговия произход от Акмая и оттогава кой го знае колко години са минали, двеста, триста, петстотин или повече, но в сарозеките родът на Акмая не изчезва. И няма-няма, пък излезе такъв самец-съртан[7] като Бураний Каранар. Едигей просто е имал късмет. За негово мъжко щастие се е родил Каранар и е попаднал в негови ръце…

А когато дойде време да решават какво да правят с Каранар — да го скопят или да го вържат със синджири, защото взе страшно да лудува, не допускаше хора при себе си, бягаше, пилееше се някъде дни наред — Казангап направо рече, когато Едигей му поиска съвет:

— Твоя работа. Искаш ли да ти е мирна главата, скопи го. Искаш ли слава, не го закачай. Ама тогава ще поемеш всичко на гърба си, ако се случи нещо. Стигнат ли ти сили и търпение — изчакай, ще полудува година, две, три, а сетне ще те гледа в очите.

И така, Едигей не пипна Бураний Каранар. Не, нема̀ сърце, ръката му не се вдигна. Остави го самец. Но имаше моменти, когато се обливаше с кървави сълзи…

Бележки

[1] Лъв, тигър, вълкодав. — Б.а.

[2] Нещастница. — Б.а.

[3] Каквото ще да става. — Б.а.

[4] Така се наричали ешелоните за извозване на хора. — Б.а.

[5] Отдел за работническо снабдяване. — Б.а.

[6] Стопанинът на добичето е от господа. — Б.а.

[7] Свръхсъщество, например свръхкуче, свръхвълк. — Б.а.