Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И дольше века длится день…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов. Денят по-дълъг е от век…

Рецензент: Пенка Кънева

Руска. Първо издание

Литературна група — художествена.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Художник: Любомир Михайлов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Марипович, Грета Петрова

Дадена за набор: октомври 1981 г.

Подписана за печат: февруари 1982 г.

Излязла от печат: февруари 1982 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 21,50. Издателски коли 18,06. УИК 18,10.

Цена 2.09 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Чингиз Айтматов. И дольше века длится день… Изд. „Киргизстан“, Фрунзе, 1981

История

  1. — Добавяне

X

Раймалъ-ага бил прочут певец на времето си. От младини се прославил. По божията благодат съчетавал в себе си три прекрасни начала: бил хем поет и композитор на своите песни, хем великолепен изпълнител, певец с голямо вдъхновение. Раймалъ-ага поразявал своите съвременници. Достатъчно било да докосне с пръсти струните и след музиката започвала да се лее песен, родена пред неговите слушатели. А на следващия ден вече песента обикаляла от уста на уста, защото всички я отнасяли по своите аули и чергарища. Негова била песента, която пеели тогавашните джигити:

Водата лед-студена, сладка ще вкуси конят пламнал,

когато стигне до потока сред стръмните баири.

Когато да целуна устните ти аз към теб препускам,

ще вкуся радостта на дните, с които сме дарени…

Красиво и ярко се обличал Раймалъ-ага, сам господ му го повелявал. Най-много обичал разкошните калпаци, обшити с великолепни кожи, имал най-различни — за зимата, за лятото и за пролетта. Имал си още и кон, верен другар — прочутия златисто-червеникав ахалтекинец Сарала, който му подарили туркмените на един голям пир. Сарала бил възхваляван не по-малко от своя господар. С дълбоко възхищение се любували познавачите на неговата стъпка, грациозна и величествена. Ето защо, когато някой искал да се пошегува, казвал: цялото богатство на Раймалъ-ага е в звуците на домрата и стъпката на Сарала.

Пък и то наистина било така. Целия си живот Раймалъ-ага прекарал на седлото и с домра в ръка. Богатства не спечелил, макар че имал огромна слава. Живял си като майски славей, все по пирове и по веселия, навсякъде го срещали с почести и ласки. А коня му — с храна и грижи. Но имало влиятелни, заможни хора, които не го обичали — безпътно, казвали, несериозно прекара живота си Раймалъ-ага, като вятъра в полето. Да, и такива приказки се чували зад гърба му.

Но когато Раймалъ-ага се появявал на някой пир, още с първите звуци на неговата домра всички наоколо притихвали и омаяно го гледали в ръцете, в очите и лицето, дори ония, които не одобрявали живота му. Гледали го в ръцете, защото нямало такива чувства в човешкото сърце, на които тия ръце да не намерят съзвучие в струните; гледали го в очите, защото цялата сила на мисълта и на душата горяла в тези очи, които непрекъснато се преобразявали; гледали го в лицето, защото бил красив и одухотворен. Когато пеел, лицето му се променяло като море във ветровит ден…

Жените му го напускали отчаяни, загубили търпение, ала много други жени скришом плачели и мечтаели нощем за него.

Тъй минавал животът му от песен на песен, от сватба на сватба, от пир на пир и неусетно дошла старостта. Отначало се прошарили мустаците му, сетне побеляла брадата. Дори Сарала не бил вече същият — омършавял, опашката и гривата му се проскубали, само по стъпката можело да се познае, че някога е бил великолепен кон. И навлязъл Раймалъ-ага в зимата на своите години, подобно на топола островърха, съхнеща в горда самота… И тогава се почувствало, че си няма дом, семейство, стада или друго някакво богатство. Приютил го по-малкият му брат Абдилхан, по преди това изказал пред свои близки недоволство и упреци към него. Ала все пак наредил да му издигнат отделна юрта, да го хранят и да го перат…

Взел да пее Раймалъ-ага за старостта, да мисли за смъртта. Тъжни и велики песни се раждали в ония дни. И сега, когато бил свободен, дошъл и неговият ред да се вглъби в старата вековна мисъл на мъдреците — защо човек се ражда на земята? Не обикалял пирове и сватби, в къщи си стоял, все по-често свирел тъжни мелодии на домрата, със спомени живял и все по-дълго се заседявал при старейшините в разговор за преходността на живота…

И бог му е свидетел, спокойно щял да си завърши дните, ако не бил един случай, който го разтърсил в заника на живота му.

Веднъж не се стърпял Раймалъ-ага, оседлал престарелия Сарала и отишъл на голям празник да се разведри от скуката. Взел и домрата за всеки случай. Настоятелно го молили достопочтените домакини да отиде на сватбата, поне ако не пее, то да им гостува. И тъй, потеглил Раймалъ-ага — с леко сърце, с намерение бързо да се върне.

Срещнали го с високи почести, поканили го в най-хубавата белокуполна юрта. Седял там сред знатни хора, пийвал си кумис, водел достолепни разговори, изказвал благопожелания.

А в аула имало богата гощавка и веселба, отвсякъде долитали песни, смях, младежки гласове, игри и забави. Чувало се как подготвят конни състезания в чест на младоженците, как шетат готвачи край огньовете, как гълчат на воля хергелетата, как безгрижно си играят кучетата, как вятърът лудува в степта и довява аромата на цъфнали треви… Но най-внимателно и често долавял слухът на Раймалъ-ага музиката и песните в съседните юрти, сегиз-тогиз момински смях избухвал и го карал да потрепва…

Страдала, измъчвала се душата на стария певец. Той не се издавал пред своите събеседници, но мислено витаел в миналото, върнал се в ония дни, когато бил млад и хубавец, когато се носел по друмищата с младия и буен Сарала, когато тревите, смачкани под копитата му, плачели и се смеели, когато слънцето, зачуло песните му, тичало насреща, когато вятърът не се побирал в гърдите му, когато звуците на неговата домра разпалвали кръвта в човешките сърца, когато неговите думи тутакси били подхващани от ехото, когато знаел и да страда, и да люби, и да се измъчва, сълзи да лее на раздяла… Защо и за какво е било всичко това? За да жали и да гасне в старостта като тлеещ огън под сива пепел?

Тъгувал Раймалъ-ага, все по-често замълчавал, погълнат в мислите си. Неочаквано чул да приближават към юртата стъпки и гласове, слухът му доловил звън мънистен и познато шумолене на коприна. Някой отвън високо вдигнал везаното покривало пред входа на юртата и на прага се появила девойка с домра, притисната до гърдите, с открито лице, с палав и горд поглед, с вежди като опъната тетива, белег за воля и смелост, изобщо тази черноока хубавица била сякаш сътворена от майсторски ръце — снагата, ликът, моминското й облекло. Застанала девойката на входа с дълбок поклон, придружена от приятелки и от няколко джигити, помолила знатните гости за извинение. Но не успял никой още уста да отвори, когато тя уверено ударила по струните и обръщайки се към Раймал-ага, запяла приветствена песен:

„Като керванджия отдалеч при извора дошъл жаждата да утоли, при тебе идвам аз певец прославен, Раймалъ-ага, да те приветствам с топли думи. Не ни кори, че тук нахлухме с глъч и шум — нали затуй е пирът, нали затуй по сватбите веселие цари. Не се чуди на смелостта ми, Раймалъ-ага, че дръзнах аз пред теб да се явя с песен — дойдох с оня трепет и боязън в сърцето, с който бих в любов ти се признала. Прости ми, Раймалъ-ага, изпълнена съм аз със смелост, като пушката заветна с барут. И макар че дните ми текат в радост по пирове и сватби, за тая среща аз се готвих цял живот като пчела, която мед събира капка подир капка. Готвих се като цветето в пъпка, съдено да се разтвори в час определен. И тоя час настъпи…“

„Но позволи да те запитам, пришълка прекрасна, коя си ти?“ — искал да узнае Раймалъ-ага, но не посмял да прекъсне песента на девойката. Слушал я, целият устремен към нея, с дълбок възторг и удивление. Душата му се смутила, плътта се разпалила от горещата кръв и ако в тоя час хората наоколо били надарени с необикновено зрение, те щели да видят как той потръпнал, как размахал криле като орел, преди да полети. Очите му се оживили и засияли, целият настръхнал, сякаш вик желан е чул в небесата. И вдигнал глава Раймалъ-ага, забравил за годините…

А девойката продължавала да пее:

„Чуй историята ми, о велик жърау, щом вече се реших на тая стъпка. От малка те обичам, певец от бога, Раймалъ-ага. И вредом аз те следвах, Раймалъ-ага, когато пееше, на всички празненства. Не ме осъждай. Мечта ми бе акън да стана, какъвто беше ти, какъвто си сега, недостижим в изкуството, Раймалъ-ага. И вредом аз след теб, като незрима сянка, едничка твоя дума не пропусках, песните като молитва преповтарях и се учех, стиховете като клетви преговарях. Мечтаех, молех бога да заложи в мен голяма и всесилна дарба и в един прекрасен ден да те приветствам, любовта си да призная, с преклонението вечно песните си да изпея, песни, съчинени в твоето присъствие, и още, нека тая дързост бог да ми прости, мечтаех с теб, велики майсторе, по изкуство да се меря, дори да бъда победена. О, Раймалъ-ага, за тоя ден мечтаех, както другите за сватба. Ала малка бях, а ти — така велик, така любим на всички, с голяма слава, с почести заобиколен, затуй ти малкото момиче сред тълпата не можеше да забележиш, не можеше да ме съзреш в гъмжилото на пиршествата. А аз, омаяна от песните, изгаряща от срам, за тебе тайно си мечтаех, исках час по-скоро жена да стана и при теб да дойда, сърцето си да ти разкрия. И клетва дадох да позная съвършенството на словото, изкуството на музиката, да се науча като теб да пея, учителю мой, за да се явя без свян и без боязън пред строгия ти взор, да те приветствам, открито да призная любовта си и да хвърля своето предизвикателство. И ето аз съм тук. Пред твоите очи, на твоята присъда. Докато растях и бързах час по-скоро жена да стана, времето течеше бавно, най-сетне тая пролет навърших деветнадесет години. А ти, Раймалъ-ага, си все същият в моминския ми свят, сал дето малко си прошарен. Но то не пречи аз да те обичам тъй, както другите не мога да обичам, макар косите да не са им побелели. И ето аз съм тук. Позволи сега да кажа ясно и открито, че като девица можеш да ме пренебрегнеш, но като певица — нямаш право, защото съм дошла с теб по красноречие да се меря… И тъй, хвърлям ти предизвикателство, велики майсторе, думата е твоя!“

— Но коя си ти? Откъде дойде? — възкликнал Раймалъ-ага и станал от мястото си. — Как се казваш?

— Името ми е Бегимай.

— Бегимай? Ами къде беше по-рано ти, Бегимай? Откъде дойде? — неволно запита Раймалъ-ага и мрачно склонил глава.

— Нали ти казах, Раймалъ-ага. Малка бях и раснах.

— Всичко разбирам — отговорил той. — Само едно не разбирам — своята съдба! Защо е решила ти да порастеш и такава хубавица да станеш в залеза на моите дни? Защо? За да кажеш, че всичко, което е било преди, го няма, че напразно съм живял, защото не съм подозирал, че небето ще ми прати като дар сладка мъка да те срещна, да те чуя, да ти се любувам? Защо съдбата ми е толкова жестока?

— Напразно се оплакваш така горчиво, Раймалъ-ага — рекла Бегимай. — Щом като съдбата в мое лице ти се яви — имай вяра в мен, Раймалъ-ага. Нищо по-скъпо няма за мен от мисълта, че мога радост да ти дам със своите момински ласки, с песните и с любовта си беззаветна. В мен не се съмнявай, Раймалъ-ага. Но ако съмнението не можеш да пребориш и затвориш пътя към сърцето си, то аз пак ще те обичам с любов неизмерима и ще смятам за чест необикновена по майсторство с теб да се надпреварвам, готова съм на всички изпитания.

— Какво говориш! Какво е, Бегимай, изпитанието в словото! Какво е надпреварата по майсторство, когато има по-страшно изпитание — любов несъвместима с оня ред, в който ний живеем. Не, Бегимай, не ти обещавам да се мерим по изкуство. Не защото няма да ми стигнат сили, не защото словото ми е умряло, не защото моят глас е помрачен. Това не е причината. Аз мога само да ти се любувам, Бегимай. Мога само за участ зла да те обичам и по любов с тебе, Бегимай, да се надпреварвам.

С тия думи Раймалъ-ага взел домрата, пренастроил на друг строй и запял нова песен, запял както в миналите дни — ту като вятър, едва доловимо свирещ сред тревите, ту като буря, разтърсваща с гръмотевици небето. И оттогава останала тая песен. Песента „Бегимай“:

„… Ако си дошла отдалече с вода от извора да се напиеш, аз като вятър насрещен ще дотичам и в краката ти ще падна, Бегимай. Ако съдбата ден последен днес ми е отредила, то няма днес да умра, Бегимай. И нивга няма да умра, Бегимай, ще живея и пак ще живея, Бегимай, за да не остана сам, без тебе, Бегимай, без тебе, като без очите свои, Бегимай…“

Ето как пеел той песента „Бегимай“.

Тоя ден останал за дълго в паметта на хората. Изведнъж всички започнали да говорят за Раймалъ-ага и за Бегимай. А когато тръгнали да изпращат младоженците, сред празничните бели юрти, сред пъстрата празнична тълпа начело на празничното шествие от конници яздели гордо Раймалъ-ага и Бегимай с песни за благопожелания. Рамо до рамо яздели те, стреме до стреме яздели те, един до друг се кипрели те, към бога се обръщали те, към добрите сили се обръщали те, на младоженците щастие пожелавали те, на домри свирели те, на пищялки свирели те, песни пеели те — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

И се чудели хората наоколо, че такива песни слушат, и се смеели тревите наоколо, и дим от огньовете се стелел наоколо, и птици летели наоколо, и момчетата лудували наоколо с млади коне двугодишни…

Не могли да познаят хората стария певец Раймалъ-ага. Гласът му отново ехтял както едно време, отново станал той кръшен и пъргав, както едно време, а очите му сияели като две лампи в бяла юрта на зелена морава. Дори конят му Сарала пристъпял с гордо извита шия.

Ала не на всички била по сърце тая гледка. Сред тълпата били и онези, които плюели срещу Раймалъ-ага. Роднините му и хората от племето се възмущавали — баракбаи, тъй се наричал техният род. Баракбаите злобеели на сватбата. На какво прилича — Раймалъ-ага се побъркал на стари години. Взели те да подсторват брат му Абдилхан. Ами че как ще те избираме за управник, нали ще ни се смеят другите, щом като дъртият пес Раймалъ ни излага на такъв позор? Чуваш ли го какво пее, също като млад жребец цвили. А тя, безсрамната, чуваш ли я как му отговаря? Срам и позор! Пред очите на всички му завърта главата. Не е на добро. Защо му трябва да се свързва с това момиче? Трябва да го обуздаеш, та да не тръгне лоша мълва по аулите…

Абдилхан отдавна вече таял злоба към безпътния си брат, който доживял до старини с безпътно занимание. Мислел, че е остарял и поумнял, а сега не щеш ли: позор навлича върху целия род на баракбаите.

Тогава Абдилхан шибнал коня и взел да се провира през тълпата към брат си, крещял и му се заканвал с камшика: „Опомни се! Тръгвай си за в къщи!“, ала нищо не чувал и не виждал големият му брат, унесен в сладкозвучни песни. А неговите почитатели, онези, които били на коне около певците и поглъщали жадно всяка дума, тутакси притиснали Абдилхан, изтикали го и от разни страни го шибали по врата с камшици. Иди, че разбери кой го е ударил. Препуснал Абдилхан към къщи…

А песните се леели. В тоя миг нова песен се раждала в устата.

„… Кога в зори маралът влюбен другарката си с рев зове, клисурата с планинско ехо отговаря“ — пеел Раймалъ-ага.

„А когато лебедът, разлъчен от лебедица бяла, слънцето поглежда сутринта, черен кръг се пред очите му явява“ — отговаряла с песен Бегимай.

И тъй пеели те в чест на младоженците — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Не знаел Раймалъ-ага в тоя час омаен с каква кипяща злоба в гърдите си тръгнал брат му Абдилхан, с каква обида и желание за мъст го следвали роднините, целият баракбаевски род. Не знаел каква задружна разправа му готвели…

А песните се леели — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Препускал Абдилхан, наведен на седлото като буреносен облак. Към аула, към дома! Роднините на вълча глутница препускали с него и викали в галоп.

— Брат ти е побъркан! Загубил е ума си! Лошо! Трябва по-скоро да го излекуваме!

А песните се леели — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Така изпратили те сватбеното шествие до определеното място. Тук изпели на сбогуване още една песен с благопожелания. Накрая Раймалъ-ага се обърнал към всички хора наоколо, за да сподели безкрайното си щастие, че е доживял благословени дни, когато съдбата му е пратила като награда равностоен акън, младата певица Бегимай. Казал, че само когато кремъкът о кремък се удари, огън се възпламенява, така и в словесното изкуство акъните постигат тайната на съвършенството. Но освен това мислимо щастие сърцето му е преизпълнено с друго, още по-голямо, защото в залеза на дните си, също като светилото в залез, когато пламти с цялата си мощ, натрупана от сътворението на света, той е усетил любовта, усетил е такава сила на духа, каквато не е познавал през живота.

— Раймалъ-ага — казала Бегимай в отговор. — Сбъдна се моята мечта. Вредом ще те следвам. Както искаш и където искаш — тутакси ще долетя с домрата. За да прелеем песните в песен, за да слеем сърцата си в едно. И на съдбата сляпо аз живота си да поверя.

Така пеели те.

И тук пред всички си уговорили след един ден среща на големия панаир, където да пеят за всички гости от всички краища на степта.

И вестта била тутакси разнесена — Раймалъ-ага и Бегимай ще пеят на панаира. И мълвата обикаляла:

— На панаира!

— На панаира ли?! Оседлавайте конете!

— Елате на панаира да слушате певците!

А ехото й отговаряло:

— Ех, че празник!

— Ех, че радост!

— Каква красота!

— Какъв позор!

— Колко хубаво!

— Ама че безсрамие!

Раймалъ-ага и Бегимай се разделили по средата на пътя.

— До скоро виждане на панаира, скъпа Бегимай!

— До скоро виждане на панаира, Раймалъ-ага!

Отдалечавайки се, те продължавали да викат от конете:

— До панаира-а!

— До панаира-а, Раймалъ-ага-а-а!

Отивал си денят. Необятната степ кротко потъвала в белия здрач на степното лято. Посърналите зрели треви едва доловимо ухаели, прохлада и свежест полъхвала след дъждовете в планините, ниско и бавно се реели в залеза скални орли, чуруликали птици, възпявали тихата вечер…

— Каква тишина и благодат! — промълвил Раймалъ-ага, като галел коня си по гривата. — Ех, Сарала, ех, мой стар и славен другарю, нима животът е толкова хубав, че дори в последните си години можеш да обичаш така горещо?…

А Сарала крачел бързо и пръхтял, искал по-скоро да се върне у дома, за да си отмори краката, да се отърве от седлото, цял ден обикалял с него, копнеел водица от реката да пийне, в полето на лунна светлина да попасе.

Ето го аула при завоя на реката. Ето ги юртите и весели огньове димят.

Раймалъ-ага слязъл от коня. Завързал го. Не влязъл в юртата, а приседнал да си почине край огъня. Но дошло при него съседско момче.

— Раймалъ-ага, викат ви в юртата.

— Кой ме вика?

— Ами всички там са свои, баракбаите.

Раймалъ-ага прекрачил прага и видял старейшините на рода, насядали в тесен полукръг, а малко по-встрани — брат си Абдилхан. Той бил мрачен. Не вдигал очи, сякаш крие нещо в тях.

— Мир вам! — приветствал Раймалъ-ага своите роднини. — Да не се е случило нещастие?

— Тебе чакаме — обадил се най-главният.

— Щом като ме чакате, аз съм тук — отговорил Раймалъ-ага — и ей сега място ще си избера, при вас да седна.

— Чакай! Спри се до вратата! Падни на колене! — чул той заповед.

— Какво значи това? Нали все още аз съм стопанинът в тази юрта?

— Не, не си! Не може да бъде тук стопанин един побъркан старец!

— Но какво искате да кажете?

— Ами това, че ти ще се закълнеш пред нас отсега нататък никъде и никога да не пееш, да не скиториш по разни празненства и завинаги да избиеш от главата си онова момиче, с което днес безсрамни песни пя, забравил най-безочливо, че брадата ти е побеляла, забравил нашата и своята чест. Дай клетва! Пред очите й вече да не се явяваш!

— Напразно си хабите думите. Вдругиден на панаира ще пеем двамата пред всички хора.

Тогава се чули викове:

— Той ще ни опозори!

— Откажи се, докато не е късно!

— Той се е побъркал!

— Я по-тихо! Замълчете! — въвел ред главният съдия. — Е, Раймалъ, това ли е всичко, което ще ни кажеш?

— Да.

— Чухте ли, потомци на рода баракбаи, думите на тоя нечестивец Раймалъ?

— Чухме.

— Тогава чуйте аз какво ще кажа. Първо на тебе ще го кажа, нещастен Раймалъ. Цял живот в бедност с един-едничък кон, в разходки си прекарал, с песни по разни пиршества, с домрата да дрънкаш, в шут и маскара да се превръщаш. Даде си живота за развлечение на другите. Всичко ти прощавахме на времето, когато беше млад. Сега си стар и смешен. Ние те презираме. Време е за смърт и примирение да мислиш. А ти за смях и клюки на чуждите аули се обърка с онова момиче, като последен празноглавец, престъпи обичаите, законите, не искаш пред съвета тук да преклониш глава, така че нека господ те накаже, сам ще си бъдеш крив. А сега за друго. Стани, Абдилхан, ти си му брат еднокръвен, от един баща и майка, ти си наша надежда и опора. Искахме управник да те видим от името на всички баракбаи. Но ето че брат ти се побърка, не осъзнава делата си и може да попречи. Ето защо ти имаш право да сториш тъй, че безумният Раймалъ да не ни позори пред хората, никой да не смее в очите ни да плюе и за посмешище да прави баракбаите!

— Никой не ми е пророк и съдия — изпреварил брат си Раймалъ-ага. — Жал ми е за всички вас, които сте тук, и за онези, които ги няма, вие сте в дълбоко заблуждение, съдите за нещо, което е недостъпно за вашите умове и не може да се реши на общо събрание. Не знаете вие къде е истината, къде е щастието на този свят. Мигар е срамно да пееш, когато ти се пее, мигар е срамно да обичаш, когато ти идва любов, изпратена от бога? Нали най-голямата радост за хората на земята е да се радват на влюбените. Но щом като вие ме смятате безумен само защото пея и не искам да се откажа от любовта, дошла ми не навреме, а искам да й се радвам, то аз ще се махна от вас. Ще си отида, свят широк, пътища много. Още сега ще възседна Сарала и ще ида при нея или ще тръгнем заедно по чужди места, за да не ви тревожим с песните и с държанието си.

— Не, никъде няма да идеш! — избухнал със страшен прегракнал глас мълчалият през цялото време Абдилхан. — Няма да мръднеш оттук. На никакъв панаир няма да идеш. Ще те лекуваме, докато разумът ти се възвърне.

И с тези думи изтръгнал домрата от ръцете на стария певец.

— Ей така на! — хвърлил на земята и стъпкал тоя крехък инструмент, както разярен бик тъпче пастира си. — Отсега нататък ще забравиш да пееш! Хей, вие! Доведете оная кранта — Сарала! — И плеснал с ръце.

И онези, които чакали отвън, бързо довели Сарала.

— Свали седлото! Хвърли го тук! — нареждал Абдилхан и извадил скрита брадва.

Съсякъл той с брадва седлото, направил го на парчета.

— Така! Никъде няма да идеш! На никакъв панаир! — И яростно нарязал сбруята и ремъците, а стремената запратил в храстите. Захвърлил ги на две различни страни.

Уплашено се замятал Сарала, приклякал на задни крака, пръхтял, желязото гризел на юздата, сякаш знаел, че и него такава участ го очаква.

— За панаир се стягаш, а? Ще възседнеш Сарала? Тогава гледай! — беснеел Абдилхан.

И тутакси роднините повалили Сарала, стегнали го бързо в примка с въже от конски косъм. Абдилхан сграбчил примката на коня в мощната си длан, отметнал главата му назад и вдигнал нож над беззащитното му гърло.

Дърпал се с всички сили Раймалъ-ага да се отскубне от ръцете на пазачите.

— Чакай! Не убивай коня!

Но не могъл нищо да направи. Гореща струя кръв го плиснала в очите и ги замъглила като мрак в слънчев ден. Залитайки, станал от земята Раймалъ-ага, целият облян с топлата кръв на своя Сарала.

— Напразно го убихте! Аз и пеши ще отида. И на колене ще запълзя! — казал оскърбеният певец, като се бършел с полите на дрехата си.

— Не, и пеши няма да отидеш! — вдигнал ухилено лице Абдилхан от гърлото на заклания Сарала. — Оттука крачка няма да направиш! — повторил той тихо и неочаквано извикал: — Дръжте го! Той е безумен! Вържете го, иска да ме убие!

Чули се викове. Настъпила бъркотия, всички се заблъскали:

— Дайте тук въжето!

— Извийте му ръцете!

— Връзвайте го здраво!

— Той е полудял! Бога ми!

— Гледайте очите му какви са!

— Ума си е загубил, ай, ай!

— Отведете го там при брезата!

— Хайде да го завлечем!

— По-скоро го влачете!

Луната вече се издигнала високо. Тихо било небето, тихо било на земята. Дошли магьосници, запалили огън и с диви танци взели да прогонват духовете, които помрачили разума на великия певец.

А той стоял завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

Сетне дошъл ходжата. Прочел молитви от корана. Поучавал го как да тръгне по праведния път.

А той стоял завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

И запял Раймалъ-ага на брат си Абдилхан:

„Нощта минава и отнася последния си мрак и светъл ще настъпи отново денят. Ала от тоя миг за мене няма светлина. Ти радваш се и злобно тържествуваш, че ме разлъчи с любовта, изпратена от бога вече в заника на моите години. Ала ти не знаеш какво щастие ме сгрява, дорде дишам и не е затихнало сърцето. Ти върза ме и с примки прикова ме за дървото, нещастен братко Абдилхан, ала не виждаш, че аз отдавна съм далеч оттука. Остана само тленното ми тяло, а моят дух като вятър преминава разстояния, като дъжд попива се в земята и всеки миг съм с нея неразлъчен, трептя в омайния й глас, преливам се в дъха й. А когато тя в зори очите си отвори, аз ще стана козирога див, дотичал от скалите, и ще чакам на белокаменния рид от юртата си да излезе. Когато огън пък запали, в сладък дим ще се превърна, за да я помилвам. Когато с кон препусне и тръгне речен брод да преминава, ще полетя с пръските изпод копитата на коня и ще я целувам по лицето и ръцете. А когато тя запее, кръшна песен ще й стана…“

Над главата му в светлото утро тихо шумоляла с клонки брезата. Денят настъпвал. Съседите, узнали, че Раймалъ се е побъркал, дошли от любопитство. Без да слизат от конете, тълпели се далеч от него.

А той стоял с разкъсани дрехи, завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

И пеел песента си, оная песен, която после станала прочута:

От черните баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан.

От сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, волността върни ми, братко Абдилхан.

Не съм очаквал никога, че ти

ще ме завържеш здраво през ръцете и нозете.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан,

свободен в небесата аз ще отлетя…

 

От черните баири щом чергарите заслизат,

на панаира няма да ме видиш, Бегимай.

От сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай.

На панаира няма с теб да пеем,

не може конят ми да стигне и без кон не мога.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай,

свободен в небесата аз ще отлетя…

Ето каква е тя, тази история.

 

И сега, когато придружаваше Казангап в последния му път до Ана-Бейит, Едигей непрекъснато мислеше за това.