Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век… (4)

II

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

От двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете се движеха от изток на запад и от запад на изток…

 

От кантона Боранлъ-Бураний до родовото найманско гробище Ана-Бейит имаше най-малко трийсетина километра встрани от железопътната линия, и то, ако се тръгне направо, на око по сарозеките. Ако пък човек не иска да рискува, за да не се заблуди случайно в степта, най-добре е да тръгне по обикновения път, който през цялото време върви успоредно на железопътната линия, но тогава разстоянието до гробището още повече се увеличава. Ще трябва да направи едно голямо отклонение до завоя от Кайсъксайската падина към Ана-Бейит. Друг изход няма. Така че в най-добрия случай излизат трийсет версти на отиване и още толкова на връщане. Но освен самия Едигей никой от сегашните боранлъчани не бе наясно всъщност как трябва да се стигне там, макар за чуване и да бяха чули за старинния Бейит, за който се разказваха най-различни истории, дали истински или измислени, но на тях самите засега не им се беше случвало да ходят там. Не бе възниквала такава нужда. През всичките тия години това беше първият случай в Боранлъ-Бураний, железничарското селце от осем къщи, когато умираше човек и предстоеше погребение. Преди няколко години умря ненадейно едно момиченце от астма и родителите му го откараха да го погребат в родния си край, в Уралска област. А жената на Казангап, старата Букей, почиваше в гробището на гара Кумбел — умря преди няколко години в тамошната болница, та решиха тогава в Кумбел да я погребат. Нямаше смисъл да докарват покойната в Боранлъ-Бураний. А Кумбел е най-голямата гара в Саръ-Озеките, при това дъщерята Айзада живее там, и зетят, макар да е безпътен и пияница, ама все пак свой човек е. Та те, значи, ще наглеждат гроба. Но тогава беше жив Казангап, той сам решаваше как да постъпи.

 

А сега мислеха и размисляха какво да правят.

Едигей обаче настояваше на своето.

— Абе я оставете тия неджигитски приказки — възпря той младите. — Такъв човек ще го погребем на Ана-Бейит, където лежат дедите ни. Там, където завеща сам покойният. Хайде да преминем от думи към дела, трябва да се готвим. Предстои ни дълъг път. Утре заранта тръгваме на ранина…

Всички разбираха, че Едигей има право да взема решение. Затова се съгласиха. Наистина Сабитжан се опита да възрази. Той пристигна същия ден с попътен товарен влак, пътническите тук не спираха. И това, че дойде за погребението на баща си, макар да не знаеше жив ли е още, или не, дори само това разчувства и зарадва Едигей. Имаше и мигове, когато те се прегърнаха и плакаха, свързани от общата мъка и скръб. После Едигей се чудеше сам на себе си. Притискайки Сабитжан до гърдите си, той плачеше, не можеше да се овладее и все повтаряше, хълцайки „Добре, че дойде, миличък, добре, че дойде!“ — сякаш идването му можеше да възкреси Казангап. И защо се разплака Едигей така, сам не можеше да разбере, никога не беше му се случвало такова нещо. Дълго плакаха те на двора, пред вратата на осиротялата къщурка на Казангап. Нещо бе подействало на Едигей. Спомни си, че Сабитжан бе израсъл пред очите му, малко момче беше, любимец на баща си, водеха го в кумбелското училище-интернат за деца на железничари, случеше ли се свободно време, наминаваха да го видят ту с някой попътен влак, ту с камили. Как е в общежитието, дали не го е огорчил някой, дали не е сторил някоя пакост, пък и как е с учението, какво говорят учителите за него…

А колко пъти след ваканция са го водили с камила, увит в шуба, през затрупаните със сняг сарозеки, в мраз и виелица, само и само да не закъснее за занятията.

Ех, невъзвратими дни! И всичко туй отмина, отплува като сън. И ей го на, стои сега пред него зрял мъж, който само смътно му напомня за онуй момче от детството, усмихнато и ококорено, а сега е с очила, със смачкана шапка и раздърпана вратовръзка. Работи в областния град и много му се ще да има вид на важна клечка, на голям началник, а животът е коварно нещо, не е толкоз лесно, както сам често се оплакваше, да станеш началник, ако нямаш добра подкрепа, познанства или роднински връзки, а пък той кой е — син на някой си Казангап от някакъв си кантон Боранлъ-Бураннй. Ех, завалията! Ама сега и такъв баща си няма, и най-лошият жив баща е хиляди пъти по-добър от прославения, но мъртъв, ама сега и такъв си няма…

А после сълзите секнаха. Хванаха се на приказки, на работа. И тогава се разбра, че синчето, мило и всезнаещо, не е дошло баща си да погребва, а само да отбие номера, да го закопае как да е и по-скоро да си иде. Сабитжан започна такива мисли да изказва — защо да се влачим толкоз надалече, на Ана-Бейит, я виж какъв простор е наоколо — безлюдната степ на Саръ-Озеките почва от прага на къщата, та чак до края на света. Ами че може да изкопаят гроб някъде наблизо, на някое хълмче край линията, и да си лежи старият кантонер, да слуша как минават влаковете по участъка, на който е работил цял живот. Дори припомни подходяща за случая стара поговорка: „Закопай по-бързо мъртвия, за да се избавиш от мъката по него“. Защо да проточват работата, защо да умуват, не е ли все едно къде ще го заровят сега, колкото по-бързо се върши работата, толкоз по-добре.

Разсъждаваше така, а като че търсеше оправдание, уж в службата го чакала спешна работа, а времето е съвсем малко, пък то се знае, какво го е грижа началството дали е далече, или е близо гробището, наредено е да се яви на работа в еди-кой си ден, в еди-кой си час, и толкоз. Началството си е началство и градът — град.

Едигей изруга себе си, нарече се стар глупак. Хвана го срам, съжали, че се бе разплакал така, разчувстван от идването на тоя тип, макар и син на покойния Казангап. Стана от мястото си — седяха петима на старите траверси, поставени вместо пейки до стената — и трябваше да събере доста сили, само да не се изтърве в такъв ден и да му наговори пред хората обидни, оскърбителни неща. Пощади паметта на Казангап, Само рече:

— То се знае, място наоколо бол, колкото щеш. Само че не знам защо, ама хората не заравят близките си, където им падне. Сигурно не е току-тъй. А иначе на никого не му се свиди земята. — И замълча, мълком го изслушаха и боранлъчани. — Решавайте, мислете, пък аз ще ида да видя как вървят там работите.

И тръгна с потъмняло и враждебно лице, да е по-далеч, да не стане беля. Веждите му се сключиха. Суров беше той, избухлив — бяха му измислили прякор Бураний, защото и по характер приличаше на буря. Например и сега, ако бяха насаме със Сабитжан, щеше да му наприказва в безсрамните очи всичко, което заслужава. Ама тъй, че да го помни цял живот! Само че не му се щеше да подхваща женски приказни. Жените, виж, шушукат, възмущават се — дошло синчето като гостенин да погребва баща си. С празни ръце в джобовете. Пакетче чай поне да беше донесъл, да не говорим вече за другото. Пък и жена му, градската снаха, можеше да уважи свекър си, да дойде, да поплаче и да понарежда, както си е прието. Ни срам, ни съвест има. Когато старецът беше жив и имотен — чифт дойни камили, близо петнайсет овци с агнета, — тогава беше добър. Тя тогава идваше, докато не го накара всичко да продаде. Отведе го уж при тях да живее, а те взеха, че си накупиха мебели и кола наведнъж, пък сетне старецът им стана непотребен. Сега и носа си не показва. Искаха жените да вдигнат гюрултия, ама Едигей не позволи. Да не сте посмели, рече, в такъв ден уста да отворите, пък и не е наша работа, сами да се оправят…

Той тръгна към кошарата, край нея стоеше вързан докараният от паша Бураний Каранар, който сърдито надигаше глас. Ако не се смятат двата пъти, когато Каранар идва със стадото да пие вода от кладенеца при помпата, той почти цяла седмица се разхожда и деня, и нощя на воля в степта. Разхайти се злодеят му неден и сега си изразява недоволството — свирепо разтваря зъбата муцуна и реве, колкото му глас държи: пак старата песен-неволя и с нея трябва да свиква.

Едигей отиде при него ядосан след разговора със Сабитжан, макар предварително да си знаеше, че така ще стане. Излизаше, че Сабитжан им прави услуга, като присъства на погребението на родния си баща. Това за него беше бреме, от което гледаше по-бързо да се отърве. Не взе Едигей да хаби думи на вятъра, не си струваше, и без друго трябваше да върши всичко сам, пък ей го на, и съседите не останаха със скръстени ръце. Всички, които не бяха заети на линията, помагаха в подготовката за утрешното погребение и помена. Жените събираха съдове по къщите, лъскаха самоварите, месеха тесто и сложиха вече да пекат хляб, мъжете носеха вода, режеха на дърва изживелите времето си стари траверси — в голата степ топливото е винаги най-първа необходимост, както водата. И само Сабитжан се мотаеше наоколо, отвличаше ги от работа, разприказвал се за едно-друго, кой на каква длъжност бил в областта, кого уволнили, кого повишили. А това, че жена му не дойде да погребе свекър си, това никак не го смущаваше. Чудна работа, ей богу! Тя, видите ли, имала някаква конференция, а на тая конференция трябвало да присъстват някакви си задгранични гости. За внуците и дума не отваря. Те там се борят за бележки и редовно посещават училището, та да получат възможно най-добрата диплома за постъпване в институт. „Какви хора се навъдиха, господи, какъв народ! — негодуваше в себе си Едигей. — За тях всичко друго на света е по-важно освен смъртта!“ И това не му даваше мира: „Щом смъртта за тях е нищо, излиза, че и животът няма цена. Какъв смисъл има тогава, как и за какво живеят те там?“

В яда си Едигей се скара на Каранар:

— Ти какво си се разкрещял бе, крокодил такъв? Какво си вирнал глава и крещиш, като че сам господ-бог ще те чуе? — Едигей го наричаше „крокодил“ само в крайни случаи, когато вече съвсем излизаше от кожата си. Железничарите от ремонтните бригади измислиха този прякор на Бураний Каранар заради зъбатата муцуна и злия му нрав. — Ти ще ми викнеш, крокодил такъв, ама всички зъби ще ти изпотроша!

Бураний Каранар трябваше да се оседлае и Едигей, пристъпвайки към работа, малко по-малко се успокои, омекна. Взе да му се любува. Красив и як беше неговият самец. Главата му с ръка не можеш да достигнеш, макар че Едигей беше доста висок. Едигей улучи сгоден момент, сведе врата на Каранар и като потупваше с дръжката на камшика мазолестите му колене и подвикваше строго, накара го да легне. С гръмки протести самецът все пак се подчини на волята на стопанина си и когато най-сетне подви крака, прилегна с гърди на земята и се укроти, Едигей започна работа.

Да оседлаеш камила както трябва, е голяма работа, все едно да построиш къща. Всеки път се прави ново седло, иска се умение, пък и доста сили, особено ако оседлаваш такава грамада като Каранар, Каранар, тоест Черния нар^[1] — не носеше току-тъй това име. Той имаше черна рошава глава с черна, дълга чак до гривата, буйна брада, вратът в долната част беше целият в черни валма, увиснали до коленете в гъста неподстригана грива — главното украшение на самеца, — и две жилави гърбици, щръкнали като черни кули на гърба му. И като завършек на всичко това крайчецът на подрязаната опашка беше черен. А всичко останало — горната част на врата, гърдите, хълбоците, краката, коремът — беше светло, със светлокестеняв косъм. Тъкмо това беше красотата на Бураний Каранар, с това се славеше — с телосложение и косъм. Пък и той самият беше по това време в пълната си атаповска зрелост — беше подкарал тридесетата си година.

Камилите живеят дълго. Навярно затова раждат малките си на петата година, а после само на две години веднъж и износват плода в утробата си по-дълго от всички други животни — дванайсет месеца. Най-важното е малкото да се гледа през първата година и половина, да се опази от простуда, от течението в степта, а после си расте с всеки изминал ден и тогава вече от нищо не се бои — ни от студ, ни от жега, ни от липса на вода…

Едигей разбираше от тия работи — винаги поддържаше Бураний Каранар в ред. Първият признак за здраве и сила бе, че черните му гърбици стърчаха като чугунени. Едно време Казангап му подари Каранар още като сукалче, мъничък и пухкав като пате, това беше в първите години, когато Едигей се върна от фронта и се засели на кантона Боранлъ-Бураний. Пък и Едигей беше още млад — къде ти! За знаене не знаеше, че ще остане тук до старини. Някой път, като погледне ония снимки, и сам не вярва на очите си. Здравата се е променил — посивя. Дори веждите му, и те побеляха. То се знае, и в лице не беше съшият. А в тяло, виж, не беше наедрял, както се случва на тая възраст. От само себе си някак се получи — отначало пусна мустаци, после брада. А сега като че изобщо не може без брадата, все едно, че гол ходи. Може да се каже, цяла епоха мина от онова време.

Ето и сега, докато оседлаваше легналия на земята Каранар и му подвикваше или замахваше с ръка, защото Каранар стои, стои, пък току се озъби и изреве като лъв, въртейки черната си рошава глава на дългия врат, Едигей между другото си припомняше какво и как беше през ония години. И ядът му минаваше…

Дълго се въртя около седлото, все току наместваше, подреждаше такъма. Този път, преди да нагласи седлото, наметна Каранар с най-хубавия празничен чул, който беше старинна изработка, с дълги разноцветни пискюли, с килимена шарка. Едигей в същност не помнеше вече кога за последен път е пременявал Каранар с този рядък такъм, който Укубала ревниво пазеше. Сега се падна такъв случай…

Когато Бураний Каранар беше оседлан, Едигей го накара да се изправи и остана много доволен. Дори изпита гордост от работата си. Каранар имаше внушителен и величествен вид с чула, с пискюлите и майсторски подреденото между двете гърбици седло. Нека де, нека се полюбуват младите, най-вече Сабитжан, нека разберат, че погребението на един достойно живял човек не е бреме, не е пречка, а голямо, па макар и скръбно събитие, за което трябва да си има съответни почести. При някои свири музика, окачват знамена, при други гърмят с пушки, при трети хвърлят цветя и носят венци…

А той, Бураний Едигей, ще яхне утре заранта пременения с чула Каранар и ще поведе шествието към Ана-Бейит, ще изпрати Казангап до последното му вечно жилище… И през целия път ще си мисли за него, докато прекосява необятните пустинни сарозеки. И с мисли за него ще го погребе в родовото гробище, както се бяха уговорили. Да, имаха такава уговорка. Далече ли, близко ли трябва да се ходи, ама трябва да изпълни волята на Казангап, никой няма да го разубеди, дори родният син на покойния…

Нека всички знаят, че тъй е редното и за тази цел неговият Каранар е готов — оседлан и подреден с такъма.

Нека всички видят. Едигей хвана Каранар за юздата и го поведе от кошарата покрай всички къщи, после го върза при къщурката на Казангап. Нека всички видят. Не може той, Бураний Едигей, да не удържи думата си. Само че нямаше смисъл да го доказва. Докато Едигей се занимаваше с оседлаването, Едилбай Дългия улучи сгоден момент и извика Сабитжан настрана:

— Да вървим на сянка да си поговорим.

Разговорът им беше кратък. Едилбай не се хвана да го предумва, а рече направо:

— Виж какво, Сабитжан, благодари на господа, че има на света човек като Бураний Едигей, приятел на баща ти. И не ни пречи да погребем човека, както си му е редът. Ако бързаш, не те спираме. Аз ще хвърля една шепа пръст повече и за тебе!

— Той ми е баща и сам зная… — започна Сабитжан, но Едилбай не му даде да се доизкаже:

— То баща ти си е твой, ама ти не си свой.

— Е, щом казваш — взе да бие отбой Сабитжан. — Добре, хайде да не се разправяме в такъв ден. Нека бъде Ана-Бейит, няма значение, просто си мислех, че е някак далечко…

С това разговорът им приключи. И когато Едигей, след като върза Каранар на лично място, да го видят всички, върна се и рече на боранлъчани: „Абе зарежете тия неджигитски приказки. Такъв човек трябва да се погребе в Ана-Бейит…“ — то никой не му възрази, всички мълчаливо се съгласиха…

Вечерта и нощта прекараха всички заедно, по съседски, навън пред къщата на умрелия, още повече, че и времето беше подходящо за това. След жегата през деня привечер настъпи рязката предесенна прохлада на сарозеките. Падна здрач, всичко наоколо потъна в дълбока тишина… И вече по тъмно приключиха да дерат и кормят заклания за утрешния помен овен. А сега пиеха чай край димящите самовари и си приказваха за едно-друго… Почти всички приготовления за погребението бяха свършени и сега оставаше само да изчакат утрото, за да тръгнат към Ана-Бейит. Тихо и спокойно минаваха тези вечерни часове, тъй както си е редно при смъртта на стар човек, защото какво има толкоз да се скърби…

А на кантона Боранлъ-Бураний както обикновено идваха и отминаваха влакове — срещаха се от изток и от запад и се разделяха на изток и на запад…

Така минаваше вечерта преди тръгването за Ана-Бейит и всичко щеше да свърши добре, ако не беше един неприятен случай. Междувременно с попътен товарен влак пристигна за погребението на бащата и Айзада с мъжа си. И още щом извести появяването си с високи ридания, жените я наобиколиха и също избухнаха в плач. Най-дълбоко й съчувстваше Укубала, тръшкаше се заедно с нея, жалеше я. Високо плачеха и нареждаха. Едигей се опита да успокой Айзада: „Какво, рече й, да правим сега, умрелият си е умрял, зер няма да умрем заедно с него, трябва да се примирим със съдбата.“ Но Айзада не спираше.

И както се случва обикновено — смъртта на бащата стана повод Айзада да си изплаче, да си излее пред хората сърцето, всичко онова, което отдавна не е могло открито да се излее в думи. Раздърпана и подпухнала от плач, тя ридаеше високо, обръщаше се към покойния си баща, горчиво, по женски, се оплакваше от злочестата си съдба, че няма кой да я разбере, добра дума да й каже, че от младини не е случила в живота, мъжът й е пияница, децата от сутрин до вечер се пилеят из гарата без контрол и строгост, затова са станали хулигани, а утре може и бандити да станат, влакове да почнат да грабят, ей го на, големият взе да пие вече, и милиция идва да я предупреди — скоро работата ще стигне до прокуратурата. А какво може да стори тя сама, шест деца са! А баща им хич пет пари не дава…

А той наистина хич пет пари не даваше, седеше си отпуснат и разстроен настрани, с тъжно лице, все пак на погребението на тъста си беше дошъл, и мълчаливо си пушеше миризливите долнокачествени цигари. Не му беше за първи път. Знаеше си: жената ще пописка, ще пописка, пък ще се умори… Но тогава съвсем не на място се намеси братът — Сабитжан. С това всъщност се започна. Сабитжан взе да упреква сестра си: къде се е чуло и видяло такова държание, защо е дошла — баща си ли да погребва, или себе си да срами? Така ли подобава на една казахска дъщеря да оплаква почтения си баща? Нима големите жалби на казахските жени не са се превръщали в легенди и песни за потомците векове наред? От тези жалби само мъртвите не са се вдигали, а всички живи наоколо са проливали реки от сълзи. Умрелият е бил възхваляван и всички негови достойнства са били превъзнасяни до небесата — ето как са оплаквали жените едно време. А тя? Захванала тук някаква сирашка жалба, колко нещастна била в живота!

Айзада сякаш само това и чакаше. Че като писна тя с нова сила и ярост. Ах ти, умнико, колко учен се извъди! Ти, казва, първо жена си научи. Тия красиви думи първо на нея ги втълпи! Че защо не дойде тя да ни покаже хвалебствено оплакване… Пък и нямаше да сбърка, ако беше уважила заслужено баща ни, защото тя, лисицата му недна, и ти, мизернико под чехъл, обрахте, ограбихте стареца до шушка. Моят мъж, какъвто и алкохолик да е, ама е тук, а къде е твоята умна-разумна женичка?

Тогава Сабитжан се развика на мъжа й да я накара да млъкне, а той неочаквано побесня и се нахвърли да го души…

С големи мъки успяха боранлъчани да укротят разлуделите се роднини. На всички им стана неприятно и срамно. Едигей много се разстрои. Знаеше ги кой колко струва, ама такъв обрат не бе очаквал и ядосано ги предупреди от строго по-строго, ако не се уважавате, рече, помежду си, поне паметта на баща си не позорете, инак на никой няма да разреша да остане, нищо не ме интересува, сърдете се на себе си…

Да, ей такава на лоша история се получи вечерта преди погребението. Много мрачен беше Едигей. И отново се сключиха строго веждите на мрачното му чело, и отново го заизмъчваха въпроси — откога и защо те, децата им, са станали такива? Мигар за това мечтаеха с Казангап, когато в студ и жега ги водеха в кумбелския интернат, само и само да ги изучат, да станат хора, та да не стоят да мръзнат на някой кантон в сарозеките, да не проклинат сетне съдбата си: ей го, значи, ще рекат, бащите ни не се погрижиха за нас. А всичко излезе наопаки… Защо, какво им попречи да станат хора, от които да не ти се отвръща сърцето?…

И пак Едилбай Дългия помогна, прояви житейски усет, с което твърде много облекчи положението на Едигей през тази вечер. Той, виж, разбираше какво му беше на Едигей. Децата на умрелия родител са главните лица на неговото погребение, тъй си е наредено на света. И няма къде да ги денеш, няма къде да ги отстраниш, каквито и безсрамници и негодници да са.

Едилбай покани мъжете в дома си, за да заглади някак разстроилия всички скандал между брата и сестрата. Какво, рече, ще броим звездите по небето, хайде да вървим да пием чай, да поседим у дома…

В къщата на Едилбай Дългия Едигей попадна сякаш в друг свят. И по-рано се беше отбивал като съсед на приказки и всеки път оставаше доволен, сърцето му се пълнеше с радост за семейството на Едилбай. А днес му се искаше да остане тук по-дълго, изпитваше такава нужда, сякаш в този дом да си възвърне някакви изгубени сили.

И Едилбай Дългия беше железничар като другите, не вземаше повече пари от тях, наемаше като всички едната половина на панелната къщичка от две стаи и кухня, ама съвсем друг живот цареше тук — чисто, уютно, светло. Същият чай, който правеха и другите, се струваше на Едигей в чашите на Едилбай като прозрачен восъчен мед с вощината. Жената на Едилбай беше и на външност хубава, и на къщата стопанка, пък и децата му деца… „Ще поживеят в сарозеките, колкото могат, мислеше си Едигей, а сетне ще идат някъде на по-хубаво. Много жалко ще бъде, когато си заминат оттук…“

Едигей свали кирзовите си ботуши още на вратата и седна във вътрешната стая, подвил крака, по чорапи, и за първи път през този ден усети, че е уморен и гладен. Опря гръб на дъсчената стена и притихна. А наоколо край ниската масичка насядаха другите гости и взеха тихо да си приказват за разни неща.

Истинският разговор се завърза малко по-късно, странен разговор. Едигей бе забравил вече за космическия кораб, който стартира снощи. А ето че ония, дето разбираха от това, рекоха нещо, което го накара да се позамисли. Не че направи някакво откритие за себе си, просто се учуди на техните разсъждения и на своето невежество в тия работи. Но същевременно не се укоряваше вътрешно — всички тези космически полети, които толкова занимаваха другите, бяха за него нещо твърде далечно, почти вълшебно и чуждо. Ето защо и отношението му към всичко това бе някак боязливо и почтително, както към появата на някаква могъща безлична воля, която в най-добрия случай има право да вземе само под внимание. И все пак гледката на излитащия в космоса кораб го бе потресла и възхитила. Тъкмо за това се заприказваха в дома на Едилбай Дългия.

Отначало седяха и пиеха шубат — кумис от камилско мляко. Превъзходен шубат, разхладителен, пенлив, леко опияняващ. Железничарите от контролно-ремонтните бригади често пъти бая си пийваха от него, наричаха го сарозекско пиво. А към горещото мезе имаше сега и водка. Обикновено в такива случаи Бураний Едигей изобщо не отказваше, пиеше за компания, но този път не взе и глътка в уста и с това, както си мислеше, показа и на останалите да разберат, че не ги съветва да се увличат — утре ги чака тежък ден, дълъг път. Безпокоеше го, че другите, най-вече Сабитжан, се запиха, след водката се наливаха с шубат. Шубатът и водката вървят добре, като двойка добри коне, впрегнати в една каруца — повдигат ти настроението. А днес това беше излишно. Ама как да речеш на възрастни хора да не пият? Сами трябва да си знаят мярката. Успокояваше го поне това, че мъжът на Айзада се възпираше засега да пие водка, то на алкохолика колко му трябва, из един път ще го удари, ала той пиеше само шубат, види се, все пак разбираше, че ще е прекалено — на погребението на тъста си да се въргаля кьоркютук пиян. Ама докога ще издържи, един господ знае.

Така седяха те на приказки за най-различни работи, когато Едилбай, който ги гощаваше с шубат — а ръцете му едни дълги-дълги, разтварят се и се затварят като челюсти на екскаватор, — се сети изведнъж, подавайки през масата пълната чаша на Едигей:

— Едике, снощи, когато ви смених на дежурството, едва-що се отдалечихте и нещо така тресна във въздуха, че чак залитнах. Погледнах, а то ракета тръгнала от космодрума в небето! Огромна! Колкото аръш! Видяхте ли я?

— И още как! Чак зяпнах! Каква сила! Цялата в огън и все нагоре върви, нагоре, свършване няма. Страх ме хвана. От колко време вече живея тук, никога не съм виждал такова нещо.

— Да, и аз за първи път видях с очите си — призна Едилбай.

— Ех, щом и ти си видял за първи път, то такива като нас още по-малко биха могли да видят — реши Сабитжан да се пошегува за ръста му.

Едилбай Дългия само бегло се усмихна.

— Мен ме остави — махна той с ръка. — Гледам и не вярвам на очите си — непрекъснат огън бумти във висините! Е, мисля си, още някой е тръгнал в космоса. Добър му път! И бързо-бързо взех да въртя копчето на транзистора, нали винаги го вземам със себе си. Сега, мисля си, навярно има предаване по радиото. Обикновено предават направо от космодрума. И по случай радостното събитие дикторът говори като на митинг. Чак тръпки ти полазват по гърба! Много ми се щеше, Едике, да разбера кой е, кого видях с очите си да излита. Ама така и не разбрах.

— А защо? — изпреварвайки всички, каза учудено Сабитжан, като многозначително и важно вдигна вежди. Започнал бе вече да се напива. Беше потен и зачервен.

— Не знам. Нищо не съобщиха. „Маяк“ през цялото време беше на станция, една дума не споменаха дори…

— Не може да бъде! Тук има нещо друго! — предизвикателно изказа съмнение Сабитжан, бързо отпивайки глътка водка с шубат. — Всеки полет в космоса е световно събитие… Разбираш ли? Това е престижът ни в науката и политиката!

— Не знам. Слушах специално и последните новини, и прегледа на вестниците слушах…

— Хм! — поклати глава Сабитжан. — Ако си бях на място, в службата, щях непременно да знам. Обидно е, дявол да го вземе. А може пък тук нещо да не е в ред?

— Кой го знае кое тук е в ред, кое не е, само че на мен лично ми е обидно, бога ми — чистосърдечно каза Едилбай Дългия. — За мен този космонавт е нещо като свой човек. Пред очите ми излетя. А може, мисля си, някое от нашите момчета да е тръгнало. Каква радост ще бъде. Току-виж, се срещнем някъде, все пак би било приятно…

Сабитжан бързо го прекъсна, възбуден от някаква догадка:

— А-а, разбирам! Пуснали са безпилотен кораб. За експеримент, значи.

— Как така? — погледна го под око Едилбай.

— Ами експериментален вариант. Разбираш ли, това е проба. Безпилотен кораб е излетял да се скачи с друг или да влезе в орбита и засега не се знае какво и как ще излезе. Ако всичко мине сполучливо, ще съобщят и по радиото, и във вестниците. Ако не, може и да няма съобщение. Просто научен експеримент.

— Аз пък мислех — Едилбай огорчено се почеса по челото, — че жив човек е полетял.

Всички се умълчаха малко разочаровани от обяснението на Сабитжан и може би разговорът щеше да приключи с това, само че Едигей неволно го прехвърли в тази област.

— Значи, както разбирам, джигити, в космоса е отишла ракета без човек? Ами че кой я управлява?

— Как кой? — изумено плесна ръце Сабитжан и тържествуващо погледна невежия Едигей. — Там, Едике, всичко става по радиото. По команда от Земята, от Центъра за управление. Всички неща се управляват по радиото. Разбираш ли? Дори и да има космонавт на борда, въпреки това полетът на ракетата се ръководи по радиото. А космонавтът трябва да получи разрешение, за да предприеме нещо сам… Това, драги кокетай^[2], не ти е да яздиш Каранар по сарозеките, всичко там е много сложно…

— Виж ти какво било — неясно издума Едигей.

Бураний Едигей не можеше да разбере самия принцип за управление по радиото. В неговите представи радиото е думи, звуци, долитащи по етера от далечни разстояния. Но как може да се управлява така един бездушен предмет? Ако вътре в предмета има човек, тогава друга работа: той изпълнява напътствия — направи така, направи онака. Едигей искаше да поразпита за всичко, ама реши, че не си заслужава. Кой знае защо, сърцето му се противеше. Премълча. С твърде снизходителен тон предлагаше Сабитжан познанията си. Ето, значи, вие нищо не разбирате, а на всичкото отгоре ме смятате за нищожество, и зет ми, последен алкохолик, дори се нахвърли да ме души, ама аз повече от всички ви разбирам тия работи. „Е, много ти здраве! — помисли си Едигей. — Затуй те учихме цял живот. Все пак трябва да знаеш нещо повече от нас, неуките.“ Хрумна му още и мисълта: „Какво ли, ако такъв човек получи власт — ами че той ще изтормози всички, ще кара подчинените му да се правят на професори, а другите в никой случай няма да ги търпи. Сега дето е дребна риба, търчи насам-натам и пак му се ще всички в устата да го зяпат, поне тук, в сарозеките…“

А Сабитжан може би наистина си беше поставил за цел да смая, да срази боранлъчани, вероятно, за да си вдигне по този начин цената в очите им след позорния скандал със сестра си и зет си. Решил бе да ги умори с думи, да им отвлече вниманието. И почна да им разказва за невероятни чудеса, за научни постижения, а в същото време си пийваше водка, половин глътка, после още половин, и веднага след нея — шубат. Това още повече го разпалваше и той взе да приказва такива чудесии, че клетите боранлъчани не знаеха вече на, кое да вярват и на кое не.

— Ето, преценете сами — говореше той, като оглеждаше всички с пламнал хипнотизиращ поглед през проблясващите очила, — ние, ако го съзнаваме, сме най-щастливите хора в историята на човечеството. Ти например, Едике, си най-старият между нас. Знаеш какво е било преди и какво е сега. Защо го казвам. Едно време хората са вярвали в богове. В древна Гърция те са живеели уж на планината Олимп. Ама какви богове са били те?! Някакви глупаци. И какво са могли? Не са се погаждали помежду си и с това именно са се прочули, а да променят човешкия живот, не са могли, пък и не са мислили за това. Тях в същност ги е нямало, тия богове. Само митове са това. А нашите богове — те живеят до нас, ей тук на космодрума, на наша сарозекска земя, с което се гордеем пред целия свят. Никой от нас не ги вижда, никой не ги познава, пък и не се полага на всеки срещнат Миркинбай-Ширкинбай да се здрависва с тях: здравей, значи, как си? Но те са истински богове. Е, та ти, Едике, се чудиш как се управляват по радиото космическите кораби. Това е вече дреболия, изминат етап! Там действа апаратура, машини с програма. А ще дойде време, когато с радио ще управляват и хората, като онези автомати. Разбирате ли — хората, всички поголовно, и мало, и голямо. Има вече такива научни данни. Науката е постигнала и това, изхождайки от висши интереси.

— Чакай, чакай, как да се разбира — изведнъж висши интереси! — прекъсна го Едилбай Дългия. — Туй кажи, че нещо хич не мога да го проумея. Излиза, че всеки от нас ще трябва постоянно да си носи малък радиоприемник, като транзистора, за да чува командата? Ами туй вече го има навсякъде!

— И таз добра! Нима за това става въпрос? Глупости, детски играчки! Никой нищо няма да носи. Ако ще гол да ходи. Само невидими радиовълни — така наречените биотокове — ще въздействат постоянно върху съзнанието ти. И къде ще се денеш тогава?

— Така ли било?

— А ти какво мислиш! Човек ще върши всичко по програма от центъра. Той си въобразява, че живее и действа сам по своя собствена воля, а всъщност ще прави всичко по указания от горе. И то под строг ред. Трябва да пееш — идва сигнал — и почваш да пееш. Трябва да танцуваш — идва сигнал — и почваш да танцуваш. Трябва да работиш — ще работиш, и още как! Кражби, хулиганство, престъпления — всичко ще се забрави, само в старите книги понякога ще четем за това. Защото всичко в поведението на човека ще бъде предвидено — всички постъпки, всички мисли, всички желания. Например, да речем, в света сега има демографски взрив, тоест твърде много хора са се наплодили, няма с какво да се хранят. Какво трябва да се направи? Да се съкрати раждаемостта. С жена си ще имаш работа само когато ти дадат сигнал за това, изхождайки от интересите на обществото.

— Висшите интереси ли? — не без ехидство уточни Едилбай Дългия.

— Точно така, преди всичко интересите на държавата.

— Ами ако аз без тия интереси поискам онуй същото с жената, тогава как?

— Едилбай, миличък, нищо няма да излезе. Такава мисъл няма да ти дойде в главата. И най-голямата красавица да ти покажат, няма дори да я погледнеш. Защото ще ти включат отрицателни биотокове. Така че и в тая работа ще въведат пълен ред. Бъди сигурен. Или да вземем военното дело. Всичко ще бъде по сигнал. Трябва да се хвърлиш в огъня — хвърляш се, трябва с парашут да скочиш — скачаш, окото ти не мигва, трябва да се пъхнеш с атомна мина под танк — моля, момент само. Защо, ще попитате вие? Подаден е биоток за безстрашие — и край, никакви страхове няма човек… Не ти е работа.

— Ох, че те бива да лъжеш! Ама ги плещиш! На какво са те учили толкоз години? — искрено се чудеше Едилбай.

Другите открито се подсмиваха, въртяха се на местата си, клатеха глава, виж, значи, как ни баламосва момчето, но въпреки това продължаваха да го слушат — дяволии плещи, ама забавни, нечувани, всички разбираха, че както си попийва водката с шубат, вече доста го е хванало и какво да му придирят, нека си дрънка. Чул някъде нещо човекът, а кое е истина, кое лъжа, има ли смисъл да си блъскат главата. Да, но Едигей изведнъж го достраша — не току-тъй се е разграчил нашият дърдорко, разтревожи се той, все някъде го е прочел или чул с крайчеца на ухото, нали всичко узнава начаса, къде какво не е в ред. Ами ако наистина има такива хора, при това големи учени, които ламтят да ни управляват като богове?…

А Сабитжан ги редеше едно след друго на провала, толкоз повече, че още го слушаха. Зениците му под запотените очила се бяха разширили като котешки очи на тъмно, а той все току си сръбваше ту водка, ту шубат. Сега, размахвайки ръце, разказваше едни врели-некипели за някакъв Бермудски триъгълник в океана, където тайнствено изчезвали корабите и прелитащите над това място самолети.

— Например един от нашите в областта все правеше постъпки да замине в чужбина. И какво толкоз има там, голяма работа! Е, и тръгна да си троши главата. Измести други, замина някъде със самолет през океана, дали в Уругвай или Парагвай — и свършено. Точно над Бермудския триъгълник самолетът изчезнал и помен не останал. Няма го, и толкоз! Затова, приятели, защо да молим, да тичаме за разрешение, да изместваме някого, ще минем и без бермудските триъгълници, живи и здрави да сме си на собствена земя. Да пием за наше здраве!

„Ей го на, започна вече! — изруга наум Едигей. — Сега ще си запее любимата песен. Ох, тоя човек е цяло наказание! Пийне ли, спирачки няма!“ Така излезе.

— Да пием за наше здраве! — повтори Сабитжан, като оглеждаше околните с мътен, блуждаещ поглед, но все още се мъчеше да придаде на лицето си някаква многозначителна важност. — А нашето здраве е най-голямото богатство на страната. С други думи, здравето ни е държавна ценност. Това е то! Не сме ние толкоз обикновени, държавни хора сме ние! Искам още да кажа…

Бураний Едигей рязко се изправи, без да го изчака да си довърши тоста, и излезе. Като срита в тъмното пред вратата нещо, което издрънча — дали някоя празна кофа или друго, замотало му се в краката, — набързо си обу ботушите, изстинали междувременно навън, и си тръгна за в къщи огорчен и ядосан. „Ех, горкият Казангап! — нечуто застена той, като хапеше мустаци от обида. — На какво прилича това — и смъртта за него не е смърт, и скръбта — скръб! Седи, пие си като на вечеринка и пет пари не дава! Измислил тая щуротия за държавното здраве и тъй на, всеки път я повтаря. Е, дай боже утре всичко да спазим, както му е редът, достойно, пък щом мине погребението и първия помен направим, кракът му вече няма да стъпи, ще се избавим от него, на кого е притрябвал тук и кой от нас му трябва на него?“

И все пак, както излезе, бая се заседяха в къщата на Едилбай Дългия. Наближи полунощ. Едигей вдишваше с пълни гърди студения въздух на нощните сарозеки. На другия ден времето обещаваше да бъде както обикновено, ясно и сухо, доста горещо. Винаги е така. Денем е горещо, а нощем стегне студ, чак те втриса. Затуй са сухи степите наоколо — тежко е на растенията да се нагодят. Денем се стремят към слънцето, разтварят чашки, жадни са за влага, а нощем студът ги убива. И оцеляват само ония, дето свикват. Най-различни тръни, на много места пелин, а по края на урвите растат на снопове разни треви, може да се косят за сено. Геологът Елизаров, стар приятел на Бураний Едигей, често разправяше, направо му описваше картина, че едно време тук е имало тучни ливади, климатът бил друг, падали са три пъти повече дъждове.

Е, то се знае, затуй и животът е бил друг. Стада и табуни са бродили по сарозеките. Навярно туй е било отдавна, може би преди още да дойдат тук ония свирепи пришълци — жуанжуаните, чиито следи се губят във вековете, само слухът за тях е останал. А иначе как е могъл да се побере толкова народ в сарозеките. Не току-тъй Елизаров разправяше, че сарозеките са забравената книга от миналото на степта… Той смяташе, че историята на гробището Ана-Бейит също не е случайна. Има някои учени, които признават за история само написаното на хартия. Ами ако в онуй време книги още не са се писали, тогаз какво?…

Заслушан в грохота на минаващите през кантона влакове, Едигей по някаква странна аналогия си спомни бурите в Аралско море, на чийто бряг се роди, израсна и живя до започването на войната. Нали и Казангап беше аралски казах. Тъкмо туй ги сближи, когато се заселиха край железопътната линия, често тъгуваха в сарозеките за своето море, а малко преди смъртта на Казангап, през пролетта, двамата заминаха за Арал, излиза, че старецът отиде да се сбогува с морето. Ама по-добре да не бяха ходили. Само дето се разстроиха. То, както излезе, морето си отиваше. Десетина километра вървяха по предишното дъно, само пясък и глина, докато стигнат водата. И тогаз Казангап рече: „Що е земя наоколо — все аралско море беше. И то сега изсъхва, а какво да приказваме за човешкия живот.“ И още рече: „Ти ме погреби в Ана-Бейит, Едигей. А с морето се виждам за последен път!…“

Бураний Едигей обърса с ръкав появилата се сълза, изкашля се, за да прочисти гърлото си, да не му е дрезгав гласът от скръбта, и тръгна към къщурката на Казангап, където седяха, спазвайки траура, Айзада, Укубала и с тях другите жени. Боранлъчанки идваха ту една, ту друга покрай другата работа, за да поседят и да помогнат с нещо, ако потрябва.

На минаване покрай кошарата Едигей се поспря до чепатия кол, забит в земята, до който стоеше готовият Бураний Каранар, оседлан и пременен със старинния чул с пискюли. На лунната светлина той изглеждаше огромен, могъщ, невъзмутим като слон. Едигей не се стърпя и го потупа по хълбока.

— Ама че си ми як!

Вече на прага, кой знае защо, без да може дори сам да си обясни, Едигей си спомни вчерашната нощ. Как дойде при линията онази лисица от степта, как не посмя и се отказа да я убие с камък и после, когато си тръгна към къщи, как от космодрума в далечината излетя огненият кораб към черната бездна…