Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век… (11)

IX

В Тихия океан, южно от Алеутските острови, отдавна бе минало пладне. Все така продължаваше леката буря и все така се носеха на пенести върволици по цялото видимо пространство огромни вълни, породени от необхватното движение на водната стихия от единия до другия хоризонт. Самолетоносачът „Конвенция“ леко се поклащаше на вълните. Той бе на предишното си място, на съвсем еднакво разстояние по въздуха от Сан Франциско и от Владивосток. Всички служби от международната научна програма бяха в напрежение, в пълна готовност за действие.

По същото време на борда на самолетоносача приключваше извънредното заседание на комисиите със специални пълномощия за разследване на извънредното положение, възникнало след откриването на извънземна цивилизация в системата на светилото Крепител. Самоволно отлъчилите се паритет-космонавти 2–1 и 1–2 бяха все още на планетата Горска гръд, три пъти предупредени от Обединения център за управление чрез радиовръзката на орбиталната станция „Паритет“ — в никакъв случай да не предприемат каквито и да било действия, преди да получат специалните указания на Обединения център за управление.

Тези категорични искания на Обединения център отразяваха фактически не само смут сред умовете, но и изключително сложната, неудържимо изостряща се ситуация, засилването на разногласията между страните, което заплашваше с цялостно прекъсване на сътрудничеството и нещо повече — с открита конфронтация. Онова, което доскоро сближаваше страните в интересите им за интегрирана научно-техническа мощ на водещи държави — програмата „Демиург“ — от само себе си отстъпи на втори план и моментално загуби предишното си значение при наличието на суперпроблема, неочаквано изникнал след откриването на извънземна цивилизация. Членовете на комисиите ясно разбираха едно: че това небивало, с нищо несравнимо откритие подлага на важно изпитание самите основи на съвременното световно общество, всичко проповядвано, култивирано, изработено в съзнанието на поколенията векове наред — цялата съвкупност от правила за неговото съществуване. Възможно ли бе някой да се осмели на такава рискована крачка, да не говорим за съображенията във връзка с общата безопасност на земния свят?

И отново, както винаги в кризисни моменти на историята, се разкриха с цялата си острота коренните противоречия между двете различни обществено-политически системи на Земята.

Обсъждането на въпроса прерасна в разгорещени дебати. Разликата във възгледите, разликата в подходите приемаше все повече характер на непримирими позиции. Работата стремително вървеше към открито сблъскване, към взаимни заплахи, към такива конфликти, които, излизайки извън контрола, неминуемо биха прераснали в световна война. Ето защо всяка страна правеше опити да се въздържа от крайности пред общата опасност от подобен развой на събитията, но още по-голяма задръжка бе нежеланието, по-точно, заплахата от взрив в земното съзнание, който можеше да стане стихийно, ако вестта за неизвестната досега цивилизация получи всеобща гласност… Никой не можеше да гарантира за последиците при такъв изход на нещата…

И разумът надделя, страните стигнаха до компромис — принудителен и пак така на строго балансирана основа. Във връзка с това Обединеният център за управление изпрати до орбиталната станция „Паритет“ кодирана радиограма със следното съдържание:

„До космонавтите-контрольори 1–2 и 2–1. Задължавате се незабавно да влезете чрез бордовите системи на «Паритет» в радиовръзка с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, намиращи се в извънслънчевата Галактика, в така наречената система на светилото Крепител, на планетата Горска гръд. Трябва спешно да им съобщите, че въз основа на заключенията на двустранните комисии, проучили информацията за извънземната цивилизация, открита от паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, Обединеният център за управление взема решение, което не подлежи на преразглеждане:

а) Да не се допусне завръщането на бившите паритет-космонавти 1–2 и 2–1 в орбиталната станция «Паритет» и съответно на Земята като лица, нежелателни за земната цивилизация;

б) Да се обяви на жителите от така наречената планета Горска гръд нашият отказ да влезем в каквито и да било контакти с тях, като несъвместими с историческия опит, с насъщните интереси и особеностите в съвременното развитие на човешкото общество на Земята;

в) Да се предупредят бившите паритет-космонавти 1–2 и 2–1, а също така и другопланетните жители да не правят опити да влязат във връзка със земните хора, нито пък още повече да проникват в околоземните сфери, какъвто бе случаят с посещението в орбиталната станция «Паритет» на орбита «Трамплин»;

г) С цел да се изолира околоземното космическо пространство от евентуално нахлуване на летателни апарати от другопланетен произход Обединеният център съобщава, че ще въведе незабавно Извънреден транскосмически режим, наречен операция «Обръч», като ще програмира серия от баражиращи по определени орбити бойни ракети-роботи, предвидени да унищожават чрез ядрено-лазерно излъчване всякакви предмети, навлезли в космоса около земното кълбо;

Д) Да се съобщи на бившите паритет-космонавти, самоволно влезли във връзка с другопланетните същества, че с оглед на безопасността и запазването на създалата се стабилизация в геополитическата структура на земните хора се изключва каквато и да било възможност за връзка с тях. Ето защо ще бъдат взети всички мерки за най-строго запазване в тайна протеклите събития и мерки да не се допусне подновяването на контактите. За тази цел орбитата на станция «Паритет» ще бъде незабавно променена, а каналите за радиовръзка — наново закодирани;

е) Още веднъж да се предупредят другопланетните жители за опасността от приближаване към зоните на «Обръч» около земното кълбо.

Обединен център за управление Борда на самолетоносача «Конвенция».“

Прибягвайки до тези предпазни мерки, Обединеният център за управление бе принуден да замрази за неопределено време цялата програма „Демиург“ за овладяването на планета Хикс. Орбиталната станция „Паритет“ трябваше да се премести в други параметри за въртене и да се използва за текущи космически наблюдения. Решено бе кооперативният научноизследователски самолетоносач „Конвенция“ да се предаде за съхранение в неутрална Финландия. След пускането в далечния космос на система „Обръч“ всички паритетни служби, всички научни и административни работници, целият обслужващ персонал трябваше да се разформирова срещу строга писмена декларация от всекиго, че до края на живота си няма да разгласява причините за прекратяване дейността на Обединения център за управление.

Предвидено бе да се съобщи на широката общественост, че работите по програма „Демиург“ се спират за неопределено време във връзка с възникналата необходимост от основни проучвания и корекции в бъдещата работа върху планетата Хикс.

Всичко бе грижливо обмислено. Всичко трябваше да се изпълни веднага след извънредното пускане на „Обръч“ около земното кълбо.

Преди това, непосредствено след свършването на заседанието, всички документи, всички шифровани съобщения, цялата информация на бившите паритет-космонавти, всички протоколи, ленти и книжа, имащи някакво отношение към тази тъжна история, бяха унищожени.

В Тихия океан, южно от Алеутските острови, наближаваше краят на деня. Времето бе все така сравнително поносимо. И все пак вълнението в океана постепенно се засилваше. Чуваше се вече бученето на кипящите навсякъде вълни.

Службата на самолетната група напрегнато чакаше момента, когато след края на заседанието членовете на комисиите със специални пълномощия ще се отправят към самолетите. Ето, всички излязоха, сбогуваха се. Едните тръгнаха към единия самолет, другите — към другия.

Излитането мина отлично въпреки люлеенето. Единият самолет взе курс към Сан Франциско, другият в противоположна посока — към Владивосток. Къпана от външните ветрове, Земята плуваше по вечните си кръгове. Плуваше Земята… Тя бе малка песъчинка в необятната безкрайност на Вселената. В света имаше безброй много такива песъчинки. Но само върху нея, върху планетата Земя, живееха хора. Живееха, както могат и както знаят, и понякога, завладени от любознателност, се опитваха да разберат има ли някъде на друго място подобни на тях същества. Спореха, строяха хипотези, кацаха на Луната, изпращаха автоматични устройства на други небесни тела, но всеки път се убеждаваха горчиво, че никъде около Слънчевата система няма същества, подобни на тях, както няма изобщо никакъв живот. После забравяха това, нямаха време да мислят за него, не им се удаваше толкова лесно да живеят и да се погаждат помежду си, пък и трябваше да изкарват насъщния си хляб… Изобщо мнозина смятаха, че това не е тяхна работа. И си плуваше Земята сама…

 

Целият януари беше много студен и мъглив. И откъде се събра толкова студ в сарозеките! Влаковете вървяха със замръзнали букси, побелели от ледения мраз. Странно бе да гледаш — черните нефтени цистерни спираха на кантона като бяла монолитна върволица, целите заскрежени. Пък и влаковете не можеха лесно да потеглят. Скачените на двойки локомотиви, също като чифт коне, дълго теглеха на тласъци вагоните, буквално отскубваха от релсите залепналите към тях колела. И тези усилия на локомотивите се чуваха в мразовития въздух далече наоколо като стържещ железен громол. Нощем децата на боранлъчани се стряскаха от този грохот.

А в същото време взеха да се трупат и преспи по линиите. Тръгна то едно след друго. Ветровете пощуряха. В сарозеките беснееха на воля, няма да отгатнеш от коя страна ще се извие буря. И на боранлъчани се струваше, че вятърът неудържимо се стреми да навее преспи тъкмо на железопътната линия. Гледаше само да издебне място, за да се нахвърли яростно, да вдигне виелица и да затрупа линиите с планини от сняг.

Едигей, Казангап и още трима работници току обикаляха от единия до другия край на участъка, за да разчистват линиите ту на едно, ту на друго, ту пак на предишното място. Камилските влачила спасяваха положението. С тях извличаха на банкета горния тежък пласт на пряспата, а останалото се налагаше да довършат на ръка. Едигей не жалеше Каранар и бе доволен от възможността да го изтощи, да укроти в него буйната кръв, впрегна го с друга, също такава силна камила и ги зашиба с дългия камшик — извозваше преспите с напречната дъска на влачилото с противотежест отзад, върху която стъпваше, за да балансира със собствената си тежест. Нямаше тогава други приспособления. Разправяха, че са пуснати вече от заводите специални снегорини, локомотиви, които изместват преспите настрани. Обещаваха скоро да изпратят такива машини, но обещанията засега оставаха на думи.

Ако един-два месеца през лятото печеше до умопомрачение, то сега беше страшно да вдъхнеш ледения въздух — човек имаше чувството, че дробовете му ще се разкъсат. И въпреки всичко влаковете си вървяха и работата трябваше да се върши. Едигей обрасна с четина и за първи път през оная зима взе да проблясва тук-таме по някой бял косъм, очите му подпухнаха от безсъние, а лицето — противно му бе да се погледне в огледалото: посивяло като чугун. Не сваляше полушубката, а върху нея носеше и една брезентова наметка с качулка. На краката беше с валенки.

С каквото и да се занимаваше Едигей, колкото и тежка да беше работата, от ума му не излизаше историята на Абуталип Кутъбаев. Болезнено се отрази тя на Едигей. Често мислеха и разсъждаваха двамата с Казангап — как тъй се случи всичко и как ще завърши. Казангап все повече мълчеше, мръщеше се, напрегнато си мислеше за нещо. А веднъж рече:

— Всякога е било тъй. Докато се оправят… ето защо едно време хората са казвали: ханът не е бог. Не винаги знае какво вършат ония, дето са около него, а пък ония, дето са около него, не знаят за другите, дето събират данъци по пазарите. Всякога е било тъй.

— Ама слушай, какви ги приказваш! Голям мъдрец се извъди — недоволно му се присмя Едигей. — Откога им духнаха под опашката на разните му ханове! Не е там работата!

— Ами къде? — попита с основание Казангап.

— Къде, къде! — раздразнено повтори Едигей, но не отговори. И живееше с този заседнал в съзнанието му въпрос, без да намери отговор.

Както е известно, нещастието не идва само. Големият син на Кутъбаеви — Даул, силно се простуди. Легна в огън и взе да бълнува момчето, замъчи го кашлица, заболя го гърло. Зарипа казваше, че имал ангина. Цереше го с най-различни хапчета. Но нямаше възможност да бъде постоянно при децата. Работеше като стрелочничка. Трябваше да се живее. Ту нощем, ту денем й се падаше да дежури. Наложи се Укубала да се нагърби с всичко. Техните две, та и още две, с четири деца се оправяше — съзнаваше в какво безизходно положение бе изпаднало семейството на Абуталип. И Едигей помагаше, както можеше. Рано сутрин носеше въглища от барачката и ако имаше време, палеше печката. А за да запалиш каменните въглища, трябва да имаш опит. Изсипваше наведнъж една кофа и половина, та цял ден да държи топло на децата. Вода от цистерната носеше, дърва за подпалки цепеше. Колко му е да свършиш едно-друго, дърва да нацепиш, вода да донесеш и прочие… Най-тежкото беше друго. Измъчваше се, нямаше сили да гледа децата на Абуталип в очите и да отговаря на въпросите им. Големият лежеше болен и по характер беше сдържано момче, но малкият, Ермек, приличаше на майка си, жив, гальовен, безкрайно чувствителен и уязвим, с него, виж, му беше много трудно. Когато носеше сутрин въглища и палеше печката, все гледаше да не събуди децата. Ама рядко му се случваше да си тръгне някога незабелязан. Къдрокосият черноок Ермек веднага се събуждаше. И щом отвореше очи, първият му въпрос беше:

— Чичо Едигей, а ще си дойде ли днес татико?

Дотичваше при него бос и необлечен, с неугасима надежда в очите, че стига само чичо Едигей да каже „да“ — и баща му непременно ще се върне и пак ще си бъде с тях у дома. Едигей го грабваше в прегръдките си — слабичък и топъл, и го връщаше в леглото. Разговаряше с него като с възрастен:

— Не знам, Ермек, ще си дойде ли, или няма да си дойде днес твоят татико, но от гарата трябва да ни съобщят с кой влак ще тръгне. Нали знаеш, че у нас пътнически влакове не спират. Само по нареждане на най-главния диспечер на линията. Според мен тия дни трябва да съобщят. И тогава ние с теб и с Даул, само ако се оправи дотогава, ще идем на влака и ще го посрещнем.

— И ще му кажем: татико, ето ни и нас! Нали? — доразвиваше момченцето измислицата на възрастния.

— Ами то се знае! Точно тъй ще му речем — мъчеше се бодро да потвърди Едигей.

Но не беше толкова лесно да се излъже съобразителният малчуган.

— Чичо Едигей, ами да се качим тогава на товарния влак и да заминем всички при тоя най-главен диспечер. И ще му кажем да спре тук влака, с който ще си дойде татико.

Налагаше се да извърта.

— Да, ама тогава беше лятно време, топло. А сега как ще тръгнеш с товарен влак? Много е студено. Духат силни ветрове. Я виж как са замръзнали стъклата. Няма да стигнем дотам. Ще замръзнем като ледени висулки. Не, това е много опасно.

Момченцето притихваше натъжено.

— Ти сега си полежи, пък аз ще видя как е Даул — намираше причина да се измъкне Едигей, отиваше при леглото на болното дете и слагаше тежката си възлеста длан върху горещото му чело. То с усилие полуотваряше очи и слабо се усмихваше със засъхналите си от огъня устни. Огънят му още не спадаше. — Да не се отвиваш, потен си, чуваш ли, Даул? Повече ще настинеш. А ти, Ермек, му давай легенчето, когато поиска да се изпиша. Чуваш ли? За да не става. Скоро майка ви ще се върне от дежурство. А леля Укубала ще дойде сега да ви нахрани. И когато Даул оздравее, ще идвате у дома да си играете със Сауле и Щарапат. Аз трябва да вървя на работа, че я виж колко сняг има, ще спрат влаковете — залъгваше той децата, преди да излезе.

Но Ермек беше непреклонен.

— Чичо Едигей — казваше му той, когато Едигей стигаше до прага. — Ако има много сняг, когато влакът на татико спре, и аз ще дойда да чистя. Имам си лопатка.

Едигей излизаше с натежало, свито сърце. Усещаше парлива болка от огорчение, безсилие и жалост. Яд го беше тогава на целия свят. И си изливаше яда на снега, на вятъра, на преспите, на камилите, които не щадеше в работата. Работеше като звяр, сякаш сам можеше да спре всички сарозекски ветрове…

А дните минаваха като капки, падащи неизбежно и отмерено една след друга. Мина януари и студовете взеха да отслабват, а от Абуталип Кутъбаев нямаше никаква вест. Губеха се в догадки Едигей и Казангап — и тъй мислеха, и инак размисляха. Но и двамата смятаха, че трябва да го пуснат скоро, какво толкоз страшно има — писал човекът за себе си, а не за друг. Имаха такава надежда те и я внушаваха, доколкото бяха в състояние, на Зарипа, за да се държи, да не пада духом. Пък и тя сама разбираше, че заради децата трябва да бъде твърда като камък. И наистина — сякаш се вкамени. Затвори се, не говореше, само очите й тревожно горяха. Кой знае за колко време щяха да й стигнат сили да издържи.

Тоя ден Бураний Едигей беше свободен от дежурство. Реши да се поразходи в степта, да нагледа стадото камили и най-вече да разбере как се държи Каранар. Дали не е осакатил някое животно в стадото? Дали се е набесувал, време му беше. Отиде със ски, нямаше много път. Върна се рано. И реши да каже на Казангап, че всичко е наред. Пасат си животните в падината Лисичата опашка, там почти няма сняг, вятърът го е издухал, затуй пашата е на открито, засега няма какво да се безпокоят. Но реши първо да се отбие в къщи, да остави ските. Голямата му дъщеря, Сауле, уплашено надникна през вратата:

— Татко, мама плаче! — и се скри.

Едигей хвърли ските и разтревожен забърза към къщи. Укубала така плачеше, че на него му секна дъхът.

— Какво има? Какво се е случило?

— Пусто да опустее всичко на тоя проклет свят! — занарежда Укубала, давейки се от ридания.

Никога не я беше виждал Едигей в такова състояние. Укубала беше силна, въздържана жена.

— Ти, ти си виновен за всичко!

— Защо? Какво съм сторил? — втрещи се Едигей.

— Наприказва цял куп глупости на клетите дечица. А одеве, ей го, преди малко, спира един пътнически влак, насреща му идеше друг. Спря да го пропусне. И как можаха да се срещнат баш на нашия кантон? А децата на Абуталип, и двамата, като видяха, че пътнически влак е спрял, като припнаха с викове: „Татико! Татко! Татико пристигна!“ И право на влака! Аз по тях. Припкат те от вагон на вагон и крещят колкото им глас държи: „Татко, татико! Къде е нашият татико?“ Мислех си, ще паднат под колелата. Припкат по цялата композиция и викат баща си! Ни една врата не се отвори, а те припкат! И докато ги стигна, докато го хвана оня малкия, па докато сграбча и другия за ръка, влакът потегли и замина. А те се дърпат: „Там е нашият татико, не успя да слезе от влака!“ — че като се разреваха. Сърцето ми се скъса, мислех си, ще се побъркам, тъй пищяха и ревяха те. Ермек е зле! Върви успокой детето! Върви! Ти им каза, че баща им ще се върне, когато спре пътнически влак. Да беше видял какво правеха, какво им беше, когато влакът замина, а баща им не слезе! Да беше видял само! И защо е тъй наредено в живота, защо толкова страшно се привързва бащата към детето и детето към бащата? Защо са тия страдания?

Едигей отиваше при децата като на заколение. И само за едно молеше бога: да бъде милостив и да му прости пред свещения съд тая неволна лъжа пред малките доверчиви душици. Та нали той не им желаеше злото. И какво ще им каже сега, какво обяснение ще им даде?

При влизането му Ермек и Даул, разплакани и подпухнали до неузнаваемост, писнаха с нова сила, дотичаха с ридания при него и като се давеха в сълзи, плачеха и хълцаха, мъчеха се да му обяснят един през друг, че влакът е спирал на кантона, а татко им не успял да слезе и нека той, чичо Едигей, да спре тоя влак…

— Сагъндъм, татикомдъ! Сагъндъм, сагъндъм!^[1] — викаше Ермек, молейки го с цялото си сърце, доверие, надежда и скръб.

— Ей сега ще попитам какво е станало. По-тихо, по-тихо, не плачете — опитваше се Едигей да успокои някак захласналите се от плач деца. И още по-трудно му бе да устои, да не се поддаде, да не промени израза на лицето си, та да не видят децата неговата слабост и безсилие. — Ей сега ще идем, ей сега! „Къде ще идем? Къде? При кого? Какво да сторя? Как да постъпя?“ — мислеше той в същото време. — Ей сега ще излезем и там ще обмислим, ще си поприказваме — несвързано бърбореше Едигей неопределени обещания. Той отиде при Зарипа. Тя лежеше като труп, завряла лице във възглавницата.

— Зарипа, Зарипа! — докосна я по рамото Едигей. Но тя дори не вдигна глава.

— Ние ще идем сега да се поразходим, ще пообиколим наоколо, а сетне ще се отбием у дома — каза й той. — Аз тръгвам с децата.

Това бе единственото, което можа да измисли, за да ги успокои, да им отвлече вниманието и сам да събере мислите си. Качи Ермек на гръб, а Даул хвана за ръка. И тръгнаха те безцелно край железопътната линия. Никога не бе изпитвал Бураний Едигей такова състрадание към чуждото нещастие. Ермек седеше на гърба му, като все още хълцаше, влажно и горестно дишайки в тила му. Малкото, изтерзано от скръб човешко създание така доверчиво се бе притиснало до него, така доверчиво го бе прегърнало за врата, и второто, пак такова малко създание, така доверчиво го държеше за ръка, че на Едигей му идеше да закрещи от болка и жалост към тях.

Така вървяха те край железопътната линия, сред пустинните сарозеки и само влакове минаваха с грохот ту в едната, ту в другата посока… Идваха и си отиваха…

И отново бе принуден Едигей да излъже децата. Каза им, че са сбъркали. Влакът, който случайно е спрял на техния кантон, е отивал в друга посока, а техният татико трябва да пристигне от обратната страна. Ама сигурно няма толкова скоро да си дойде. Излиза, че са го пратили моряк в някакво море и щом корабът доплува от това далечно пътешествие, той ще се върне у дома. Но сега трябва да почакат. Според неговите представи тази лъжа трябваше да им помогне засега да издържат, докато тя самата се превърне в истина. Едигей не се съмняваше, че Абуталип Кутъбаев ще се върне. Ще мине известно време, ония там ще се оправят и той ще се върне незабавно, на секундата, веднага щом го освободят. Баща, който е така привързан към децата си, няма за секунда да се бави и ето защо Едигей не казваше истината… Достатъчно познаваше Абуталип и по-добре от който и да било си представяше какво му е на тоя човек, откъснат от семейството си. Друг на негово място може би няма така остро, така трагично да изживява временната, макар и принудителна раздяла, а ще се крепи с надеждата, че скоро ще се върне у дома. Но за Абуталип, Едигей не се съмняваше в това, тя бе равносилна на най-голямо наказание. И се плашеше за него. Ще издържи ли, ще изчака ли, докато разглеждат и преценяват делото му…

Междувременно Зарипа изпрати вече няколко писма в съответните учреждения със запитване за мъжа си и с молба да й съобщят може ли да получи свиждане с него. Засега нямаше никакъв отговор. Казангап и Едигей си блъскаха главата. Но като мъже, бяха склонни да си го обяснят с това, че кантонът Боранлъ-Бураний няма директна пощенска връзка. Налагаше се да предават писмата си по хора или да ги носят лично на гара Кумбел. Пак чрез Кумбел получаваха цялата поща или по пътя на добрите услуги… Както е известно, такъв начин за свръзка не винаги е най-бързият.

Тъкмо тъй се случи веднъж…

През последните дни на февруари Казангап отиде в Кумбел да навести Сабитжан в интерната. Замина с камила. Зиме е много студено да се пътува с товарен влак. Не можеш да влезеш във вагона, забранено е, а на откритите площадки не се търпи от вятър. А с камилата, добре облечен, можеш спокойно, при добър ход, да идеш и да се върнеш за един ден, пък и работа успяваш да свършиш.

Казангап се върна същия ден вечерта. Още докато слизаше от камилата, Едигей си помисли — нещо не е в настроение Казангап, много е мрачен, навярно синът му е направил някоя пакост в интерната, пък и може би е уморен от тръскането по пътя.

— Е, как мина? — обади се Едигей.

— Добре — глухо отговори Казангап и се зае да сваля багажа. После се обърна и след кратко колебание попита: — Ти сега у дома ли си отиваш?

— У дома.

— Имам работа с теб. Ще се отбия.

— Заповядай.

Казангап не го накара да чака. Дойде заедно със своята Букей. Той отпред, а тя след него. И двамата бяха нещо много загрижени. Казангап имаше уморен вид, вратът му още повече се бе източил, раменете увиснали, мустаците клюмнали. Дебелата Букей дишаше тежко, сякаш сърцето й толкова силно бие, че тя не може да си поеме дъх.

— Защо сте такива, да не сте се скарали случайно? — засмя се Укубала. — Дошли сте да се помирявате. Сядайте.

— Де да се бяхме скарали — прегракнало отговори Букей, като все така тежко дишаше.

Казангап се огледа и полюбопитства:

— Къде са ви момиченцата?

— У Зарипа, играят с децата — отговори Едигей. — А защо са ти?

— Лоши вести нося — промълви Казангап, като погледна Едигей и Укубала. — Нека засега децата да не знаят. Голямо нещастие стана. Умря нашият Абуталип.

— Какво приказваш?! — подскочи Едигей, а Укубала късо изписка, затисна с ръка устата си и побеля като стената.

— Умря! Умря! Клетите деца, клетите сирачета! — полупрегракнало, полушепнешком занарежда Букей.

— Как е умрял? — все още не вярвайки на чутото, уплашено се приближи Едигей до Казангап.

— Такова съобщение е дошло на гарата.

И всички изведнъж притихнаха, без да се гледат един друг.

— Ох, горко им! Ох, горко им! — хвана се за главата Укубала и застена, люлеейки се от една страна на друга…

— Къде е това съобщение? — попита накрая Едигей.

— Там, на гарата — заразказва Казангап. — Ходих аз в интерната и я, викам си, да прескоча до магазинчето на гарата, онова, дето е в чакалнята. Букей заръча сапун да й купя. Тъкмо тръгвам и насреща ми началникът на гарата — Чернов. Е, здрависахме се ние, нали отдавна се знаем, а той ми казва: „Разгеле те срещнах, да се отбием в кабинета, има едно писмо, вземи да го занесеш на кантона.“ Отключи той кабинета, влязохме. Вади един плик от писалището, написан с печатни букви. „Абуталип Кутъбаев, казва, работеше при вас на кантона, нали?“ — При нас, отговарям, а защо? — „Ами оня ден пристигна това съобщение, а няма по кого да го изпратя до Боранлъ-Бураний. На, предай го на жена му. Тук е отговорът на нейните запитвания. Умрял е, така пише тук“ — и рече някаква непозната дума. „От инфаркт“, казва. Ама какво е туй инфаркт, питам. А той отговаря: „Разрив на сърцето. Тъй, значи, пръснало му се сърцето.“ Както си седях, тъй си останах. Не повярвах отначало. Взех аз туй съобщение. А там пише: началникът на гара Кумбел да съобщи в кантона Боранлъ-Бураний официалния отговор за гражданката еди-коя си на нейното запитване — и по-нататък, че последственият Абуталип Кутъбаев, тъй и тъй, умрял от сърдечна криза. Точно тъй пише. Прочетох го, гледам го и не знам какво да правя. „Такива ми ти работи — каза Чернов и разпери ръце. — Вземи, предай го на жена му.“ — Не, казвам, не е прието тъй у нас. Не искам да ставам черен вестоносец. Децата му са малки, казвам, как ще имам сърце да ги убия от скръб, в никой случай. Ние, казвам, боранлъчани, първо ще се посъветваме там и сетне ще решим. Или ще дойде някой от нас специално за съобщението и ще й го донесе, както подобава да се носи такава скръбна вест, зер врабче не е умряло, или по-скоро жена му, Зарипа Кутъбаева, лично ще дойде да си го получи от вас. И вие вече сам ще й обясните и разкажете как е станало всичко. А той ми отговаря: „Твоя работа, както искаш. Само че какво има да обяснявам и да разказвам. В същност никакви подробности не знам. Моя работа е да предам съобщението по назначение, и толкоз.“ — Извинявайте, казвам, ама нека постои още, то на думи, казвам, за предаване ще го предам и ще се посъветваме на място. „Е, добре тогава, ти си знаеш.“ Тръгнах си аз оттам и през целия път съм препускал с камилата, сърцето ми се стегнало: какво да правим? Кой от нас ще има сили да им каже такова нещо?…

Казангап замълча. Едигей се бе прегърбил, сякаш цяла планина се бе стоварила на раменете му.

— Какво ще стане сега? — промълви Казангап, но никой не отговори.

— Тъй си и знаех — скръбно поклати глава Едигей. — Не преживя раздялата с децата. Тъкмо от туй най-много се страхувах. Не я понесе. А тъгата е страшна работа. Ей го, и дечицата му толкоз тъгуват за него, че нямам сили да ги гледам. Ако беше друг човек, и дори да го осъдят, знам ли за какво, ама дори да го осъдят, щеше да полежи година-две, или колкото трябва, и щеше да се върне. Ами че той колко нещо е преживял в немския плен, в концлагерите, и като партизанин не му е било лесно, всички тия години по чужди краища е воювал и не се е прекършил, защото е бил сам, без други грижи, тогава е нямал семейство. А сега, дето е речено, живо месо му откъснаха, от най-скъпото за него, от децата го откъснаха. И ей го, случи се нещастието…

— Да, и аз тъй мисля — обади се Казангап. — Не вярвах, че от раздяла човек може да умре. Съвсем млад беше, умен, образован, щеше да изчака, докато се оправят там и го освободят. Нали не е виновен за нищо. То се знае, с разума си го е разбирал, ама както излиза, сърцето му не е издържало. Колко си обичаше дечицата, за зла участ…

После те още дълго седяха, обмисляха положението, искаха да намерят начин да подготвят Зарипа за тая вест, но както и да умуваха, всичко се свеждаше само до едно — семейството остана без баща, децата осиротяха, Зарипа овдовя, и толкоз, ни можеш да прибавиш нещо, ни да махнеш. И все пак най-разумно предложение направи Укубала:

— Нека Зарипа сама получи това съобщение на гарата. Нека понесе удара там, а не тук, при децата. И нека реши — на гарата и по пътя на връщане ще има време да обмисли какво да прави. Трябва ли децата да знаят, или засега няма смисъл. Може би ще реши да изчака, докато мъничко отраснат и позабравят баща си. Трудно е да се каже…

— Вярно — подкрепи я Едигей. — Тя е майка, нека сама решава ще знаят, или няма да знаят децата за смъртта на Абуталип. Лично аз не мога… — И по-нататък Едигей не можа да се доизкаже. Езикът му не се подчини, изкашля се, за да спре пристъпа на жалост, стиснал гърлото му.

И още нещо каза Укубала, когато вече стигнаха до общо мнение.

— Трябва, Казаке — обърна се тя към Казангап, — да кажете на Зарипа, че някакви писма я чакат при началника на гарата. Уж са дошли отговори на запитванията й. Ама там са помолили тя да отиде лично, уж такъв е редът. И второ — продължи тя, — не бива в такъв ден да пращаме Зарипа там сама. Няма си тука роднини, близки. А най-страшно е да си сам в мъката. Ти, Едигей, замини с нея, бъди до нея в тоя тежък час. Какво ли не може да се случи при такова нещастие. Кажи й, че трябва да ходиш в Кумбел по работа, и заминете заедно. А децата ще останат у дома.

— Добре — съгласи се Едигей с доводите на жена си. — Утре ще кажа на Абилов, че трябва да заведа Зарипа до болницата. Нека спре за малко някой влак.

Така решиха. Но чак след два дни успяха да заминат за Кумбел с попътния влак, спрян по молба на началника. Това беше на пети март. Бураний Едигей за цял живот запомни тоя ден.

Качиха се в общ вагон без купета. Пълно бе с всякакъв народ, пътуваха си хората със семействата, с децата, с неизбежния бит по пътя — миризма на ракия, безредно сноване насам-натам, игра на карти до умопомрачение, женски полусподавени изповеди за тежък живот, за пиянства на мъжете, за разводи, сватби, погребения… Хората пътуваха надалеч. Придружаваше ги всичко, което беше тяхно ежедневие… Към тези хора се присъединиха за кратко време със своето нещастие и мъка Зарипа и Бураний Едигей.

Естествено, Зарипа беше притеснена. Мрачна, разтревожена, през целия път мълчеше, вероятно обмисляше какви отговори я чакат при началника на гарата. И Едигей повечето мълчеше.

Има на света състрадателни, деликатни хора, които забелязват от пръв поглед, че с човека става нещо нередно. Когато Зарипа стана и тръгна през вагона, за да отиде до прозореца на платформата и да постои, една бабичка рускиня, седнала на пейката срещу Едигей, му каза, като го погледна с добрите си, някога сини, а сега обезцветени от старост очи:

— Да не е болна жена ти, сине? Едигей трепна.

— Не ми е жена, майко, сестра ми е. В болницата я водя.

— Тъй ами, гледам аз, коси се сиротата. Хич не й е добре. Очите й са в непрогледна мъка. Сигурно се страхува за нещо в душата си. Страхува се да не й открият в болницата някоя страшна болест. Ех, живот, живот! Не се родиш — свят не виждаш. А щом се родиш, от тегло не можеш се отърва. Тъй е то. Ама господ е добър, млада е още, може пък да й се размине — продължи тя, като долавяше и разбираше по някакъв начин скръбта и тревогата на Зарипа, които все повече се засилваха с приближаването на гарата.

Пътят до Кумбел беше час и половина. На хората във влака им беше все едно през какви места минават тоя ден. Питаха само коя гара иде. А необятните сарозеки тънеха още в сняг, в нямото и безгранично царство на безлюдния простор. Но тук-таме се откриваха вече някакви първи белези, че зимата си отива. Чернееха голи места по склоновете, показваха се неравните ръбове на урви, мяркаха се петна по хълмовете, навсякъде снегът бе започнал да се сляга от влажния, топъл вятър, пробуден в степта от идването на месец март. Но слънцето все още се криеше зад ниски плътни облаци, сиви и воднисти дори на пръв поглед. Живееше си зимата — всеки миг можеше да завали мокър сняг, а току-виж, накрая да се вдигне и някоя виелица…

Поглеждайки през прозореца, Едигей седеше на мястото си, срещу милозливата бабичка, като от време на време разговаряше с нея, но при Зарипа не отиде. Нека, мислеше си той, да постои сама, сама да обмисли положението си. Може някакво вътрешно чувство да й подскаже нещо. Може да си спомни онова пътуване в началото на миналата есен, когато всички заедно, и двете семейства с всички дечурлига, се качиха на един товарен влак и отидоха в Кумбел за пъпеши и дини. Колко щастливи бяха, а за децата бе незабравим празник. Като че съвсем скоро се беше случило всичко това. Седяха двамата тогава, Едигей и Абуталип, до полуотворената врата на вагона, духаше ги ветрецът, а те си приказваха за най-различни неща, наоколо им се въртяха децата, зяпаха отминаващите край тях земи, а жените, Зарипа и Укубала, също си приказваха сърдечно за нещо свое. После обикаляха магазините и се разхождаха в градинката при гарата, ходиха на кино, в бръснарницата. Децата ядоха сладолед. Но най-комично и трагично беше, когато всички заедно не можаха да предумат Ермек да се подстриже. Кой знае защо, страхуваше се да допрат машинката до главата му. И Едигей си спомни как в същия миг се появи на вратата Абуталип и как малчуганът се втурна към него, а той го грабна и притискайки го до себе си, сякаш инстинктивно да го защити от бръснаря, каза, че ще съберат кураж и ще дойдат следващия път, а сега ще почакат. Малкият къдрокос Ермек расте и досега неподстриган от рождение, но вече без баща…

И отново, за кой ли път, се опитваше Бураний Едигей да проумее, да си обясни защо Абуталип Кутъбаев умря, недочакал решението по делото си. И отново стигна до единственото обяснимо заключение, че само дълбоката мъка по децата е разкъсала сърцето му. Само раздялата, чиято тежест далеч не всички са способни да разберат, само горчивото съзнание, че синовете му — а без тях той не можеше не само да живее, но да диша, са останали на един далечен кантон, захвърлени на произвола на съдбата в голите безводни сарозеки, само това го е убило…

Все за същото мислеше Едигей, докато седеше в градинката при гарата и чакаше Зарипа. Уговориха се да я чака именно на тази пейка, докато тя отиде за писмата при началника на гарата.

Наближаваше пладне, но времето бе лошо. Прихлупеното облачно небе така и не се проясни. От време на време във въздуха нещо прехвърчаше — може би снежинки докосваха лицето или капки влага. Подухваше влажен вятър от степта, с дъх на разтапящи се вече застояли снегове. На Едигей му беше неприятно и студено. Обичаше при случай да се поразходи сред тълпата на гарата, в хаоса и блъсканицата, нали за никъде не пътува, няма си грижи, а тук ще погледа влаковете, ще наблюдава как пътниците слизат и бързо сноват по перона, внасяйки в живота нещо от филмите: ето я тази суматоха — влакът е пристигнал, после тя изчезва — влакът е заминал.

Тоя път всичко това не го интересуваше. Чудеше се колко безизразни лица имат хората, колко са безлични, равнодушни, уморени, колко са чужди един на друг… При това музиката, предавана по високоговорителя, който дрезгаво хриптеше, навяваше тъга и безнадеждност с провлечената си монотонност. Каква е тая музика? Пуснали само музика. И нещо не се обаждат тържествените гласове на дикторите. Пуснали само музика!…

Минаха близо двайсет минути, а може би и повече, откакто Зарипа влезе в сградата на гарата. Едигей започна да се безпокои и макар че твърдо бяха се уговорили да я чака на тази пейка, именно тук, където миналия път с децата и Абуталип седяха и ядоха сладолед, той реши вече да я потърси, да разбере какво става.

В същия миг я видя на вратата и неволно трепна. Тя се открояваше сред сновящата тълпа със своята откъснатост от всичко, което ставаше наоколо. Лицето й бе мъртвешкибледо, тя вървеше като насън, с безжизнен поглед, без да се блъсне в някого, сякаш нищо наоколо не съществува, вървеше като сляпа в празно пространство, право напред със скръбно вдигната глава и плътно стиснати устни. Едигей стана, докато тя се приближаваше. Струваше му се, че Зарипа върви много време и пак като насън, толкова страшно бе нейното приближаване с празни очи, чужди за всичко. Мина може би цяла вечност, едно безкрайно смразяващо сърцето, непоносимо дълго очакване, докато тя дойде съвсем близо с писмото в ръце — дебел плик с печатни букви, както беше казал Казангап — и отлепвайки устни, попита:

— Ти знаеше ли?

Той бавно наведе глава.

Зарипа се отпусна на пейката, закри лицето си с ръце и здраво стиснала глава, сякаш можеше да се пръсне на парчета, горчиво зарида, погълната в себе си, отдадена на болката от загубата. Плачеше, свита на кълбо, мъчително потръпваше, изчезваше, потъваше все по-дълбоко в себе си, в своето безкрайно страдание, а той седеше до нея, готов, както тогава с Абуталип, да поеме, без да се замисли, всякакви мъки, само да спаси тази жена от удара. Същевременно разбираше, че с нищо не може да я утеши, нито да спре сълзите й, докато не отмине първата зашеметяваща вълна на нещастието.

И така седяха те на пейката в градинката при гарата. Зарипа плачеше, хълцайки конвулсивно, и в един момент захвърли, без да гледа, смачкания плик със зловещото известие. Кому бе нужно сега това писмо, щом като мъжът й не е вече жив? Но Едигей взе плика и го прибра в джоба си. После извади кърпа и разтваряйки насила пръстите на Зарипа, накара я да вземе кърпата и да обърше сълзите си. Но това не помогна.

А музиката се лееше от високоговорителя, сякаш специално подбрана, траурна, безкрайно тягостна. Сивото мартенско небе надвисваше дъждовно, вятърът досаждаше с поривите си. Минувачите поглеждаха Зарипа и Едигей и вероятно си мислеха: ето тази двойка се е скарала. Сигурно той дълбоко я е обидил за нещо… Но се оказа, че не всички мислят така.

— Плачете, добри хора, плачете — чу се наблизо съчувствен глас. — Загубихме своя роден баща! Какво ще правим сега?

Едигей вдигна глава и видя минаващата покрай тях жена със стар шинел и патерици. Единият й крак бе отрязан чак до бедрото. Едигей я познаваше. Бивша фронтовачка, работеше в касата на гарата. Касиерката високо плачеше и повтаряше: „Плачете. Плачете. Какво ще правим сега?“ И отмина разплакана, като местеше с глух тропот патериците под неестествено вдигнатите си рамене и провлачваше на всеки втори тъп звук от патериците единствения си крак, доизносващ стар войнишки ботуш.

Едигей осъзна смисъла на думите й, когато видя струпаните хора пред входа на гарата. Те гледаха нагоре как няколко души, опрели стълба до стената, окачваха високо над вратата голям военен портрет на Сталин в черна траурна рамка…

Едигей разбра защо и музиката по радиото е толкова тъжна. Ако беше друг път, и той щеше да стане, да тръгне сред хората и да поразпита какво и как се е случило с този велик човек, без когото никой не можеше да си представи живота, но сега му стигаше и неговата мъка. Той не каза нито дума. И Зарипа не се интересуваше от никого и от нищо…

А влаковете си вървяха, както се полагаше да си вървят, каквото и да се случи на света. След половин час трябваше да мине влак номер седемнадесет с далечен маршрут. И той като всички пътнически влакове не спираше по кантоните. Такъв му беше графикът. На никого обаче не мина и през ум, че този път ще се наложи да спре на Боранлъ-Бураний. Така реши в себе си Едигей, при това твърде спокойно. Той каза на Зарипа:

— Скоро трябва да си тръгваме, Зарипа. Остана половин час. Трябва да помислиш какво ще правиш — Ще кажеш ли на децата за смъртта на баща им, или ще изчакаш временно. Няма да те утешавам и да ти давам съвети, ти сама си знаеш. Ти им остана сега и за баща, и за майка. Трябва да обмислиш всичко, докато сме още на път. Ако решиш засега да не казваш, стегни се. Не бива да лееш сълзи пред тях. Ще можеш ли, ще имаш ли сили? Пък и ние трябва да знаем как да се държим с тях. Разбираш ли? Ето какъв е въпросът.

— Добре, всичко разбирам — отговори през сълзи Зарипа. — И докато пристигнем, ще събера мислите си и ще ти кажа какво да правим. Ей сега ще опитам да се стегна. Ей сега…

На връщане във влака бе пак същото. Хората пътуваха вкупом, сред тютюнев дим, все така прекосявайки огромната страна от единия до другия край.

Зарипа и Едигей попаднаха във вагон с купета. Тук имаше по-малко пътници и те се настаниха в коридора до прозореца, в края, за да не пречат на другите и да си поговорят за своите работи. Едигей седеше на резервната седалка, а Зарипа, макар че той й бе предложил да седне, стоеше права до него и гледаше през прозореца.

— Така ми е по-добре — бе отговорила тя.

И сега, като все още хълцаше от време на време, тя се мъчеше да превъзмогне болката от сполетялото я нещастие, да се съсредоточи, да обмисли поне в началото своя вдовишки живот. Ако по-рано хранеше надежда, че един прекрасен ден всичко това ще свърши като кошмарен сън, че рано или късно Абуталип ще си дойде — невъзможно бе все пак да не се изясни такова недоразумение — и те двамата ще бъдат пак заедно, цялото семейство, а всичко друго ще се нареди — биха намерили начин, колкото и трудно да им бъде, да преживеят, да издържат, да отгледат синовете си, то сега нямаше надежда. Имаше за какво да мисли…

За същото мислеше и Бураний Едигей, защото не можеше да не се тревожи за съдбата на това семейство. Тъй се бе получило. Но той смяташе, че сега трябва да бъде по-въздържан и спокоен от всеки друг път и така именно да й внуши поне някаква увереност. Не я подканяше да бърза. И правилно постъпи. След като се наплака, тя сама подхвана разговора:

— Засега ще трябва да скрия от децата, че баща им го няма вече — заговори с разтреперан глас Зарипа, преглъщайки сълзите — нямам сили да им кажа. Най-вече на Ермек… каква е тая страшна привързаност… Как да им отнема мечтите? Какво ще стане с тях? Та нали само с това живеят… Непрекъснато го чакат всеки ден, всяка минута… Трябва след време да се махнем оттук, да се преместим… Нека поотраснат. Много се плаша за Ермек. Нека да стане по-голям… И тогава ще им кажа, пък и малко по малко сами ще се досетят… А в момента не мога, нямам сили… Нека сама… Ще пиша на братята и на сестрите — моите и неговите. Защо да се страхуват сега от нас? Надявам се, ще отговорят, ще ни помогнат да заминем… А после ще видим… Сега единственото ми задължение е да отгледам децата на Абуталип, щом като него вече го няма…

Така разсъждаваше тя, а Бураний Едигей мълчаливо я слушаше, вниквайки в смисъла на всяка нейна дума, сигурен, че това е само най-нищожната, най-повърхностната частица от онова, което като ураган е минало и минава сега в мислите й. Невъзможно е да се изкаже всичко в подобни случаи… Затова рече, като се стараеше да не разширява границите на разговора:

— Мисля, че имаш право, Зарипа… Ако не познавах децата, щях да се усъмня. Но на твое място и аз нямаше да имам кураж да го кажа. Трябва да се поизчака, а докато твоите роднини се обадят, осланяй се на нас за всичко. Каквито сме били с теб, такива ще си останем. Продължавай да работиш, а децата ще идват у дома, при нашите. Сама знаеш, че Укубала ги обича като свои. Пък останалото ще видим…

И още нещо каза в оня разговор Зарипа, като въздъхна тежко:

— Ето, значи, как е било наредено в живота. Всичко да е толкова страшно, толкова мъдро и взаимно свързано. Край, начало, продължение… Ако не бяха децата, Едигей, честна дума, не бих живяла повече. Бих се решила дори на това. Защо да живея? Но заради децата съм длъжна, те ме принуждават и задържат. Това е всъщност спасението и продължението. Горчиво и тежко, но продължение… И отсега си мисля със страх, дори не за момента, когато ще узнаят истината, това е неизбежно, а какво ще стане по-нататък. Винаги ще кърви в тях онова, което се случи с баща им. И никъде — в учението, в работата или в обществото — няма да си пробият път с това име… И когато мисля за това, имам чувството, че пред нас се издига някаква непроходима преграда. Ние с Абуталип избягвахме тези разговори. Взаимно се щадяхме. С него бях уверена, че нашите синове ще станат пълноценни хора. И тази надежда ни крепеше в несгодите. А сега не зная… Не мога да им го заместя… Защото той бе незаменим… Той щеше да постигне всичко. Искаше като че ли да се пренесе, да се превъплъти в децата си. И затова умря, защото бе откъснат от тях…

Едигей внимателно я слушаше. Фактът, че Зарипа сподели с него тези съкровени мисли като с най-близък човек, породи в него искреното желание по някакъв начин да се отзове, да я защити, да й помогне, но съзнанието, че е безсилен, го потискаше, предизвикваше в него глухо и скрито раздразнение.

Наближаваха вече кантона Боранлъ-Бураний. Минаваха през познати места, през участъка, на който Бураний Едигей бе работил много зими и лета…

— Приготви се — каза той на Зарипа. — Пристигаме вече. Значи, решихме — засега на децата нито дума. Добре. Тъй да знаем и ние. Ти, Зарипа, гледай да не се издадеш. А сега вземи да се пооправиш. И иди на платформата. Застани до вратата. Щом спре влакът, слез спокойно и ме чакай. Аз ще сляза и ще си тръгнем.

— Какво искаш да направиш?

— Нищо. Остави на мен. В края на краищата ти имаш право да слезеш.

Както обикновено, пътническият влак номер седемнадесет трябваше да мине транзит през кантона, наистина, намалявайки скоростта при семафора. Тъкмо в този момент, при навлизането в Боранлъ-Бураний, влакът рязко спря със съскане, страшно изскърцаха калотките. Пътниците стреснато наскачаха от местата си. Чуха се викове и свирки по целия влак.

— Какво стана?

— Да не са дръпнали внезапната спирачка?

— Кой?

— Къде?

— Във вагона с купетата!

През това време Едигей отвори вратата на Зарипа и тя слезе. А той изчака на платформата вагонния придружител и кондуктора.

— Стой! Кой дърпа внезапната спирачка?

— Аз — отговори Бураний Едигей.

— Кой си ти? С какво право?

— Трябваше.

— Как да е трябвало? Ти под съд ли искаш да те дадем?

— Добре. Запишете в акта си, който ще предадете в съда, или къде другаде, не знам. Ето ми документите. Запишете, че бившият фронтовак, железничарят Едигей Жангелдин, е дръпнал внезапната спирачка и е спрял влака на кантон Боранлъ-Бураний в знак на траур за другаря Сталин.

— Как? Нима Сталин е умрял?

— Да, съобщиха по радиото. Трябваше да слушате.

— Е, така може — омекнаха те, готови да пуснат Едигей. — Слизай тогава, щом е такава работата.

След няколко минути влак номер седемнадесет продължи своя път…

 

И отново вървяха влаковете от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха все същите девствени голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи. Тогава в тези краища нямаше и помен от космодрума Саръ-Озеки—1. Може би той се очертаваше само в замислите на бъдещите творци на космически полети.

А влаковете все така вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Лятото и есента на петдесет и трета година бяха най-мъчителните в живота на Бураний Едигей. Нито преди това, нито по-късно никакви снежни преспи по линиите, сарозекски жеги и безводие или други несгоди и нещастия, нито дори войната, а той стигна чак до Кьонигсберг и можеше да бъде хиляди пъти убит, ранен и осакатен, не донесоха на Едигей толкова страдания, колкото онези дни…

Афанасий Иванович Елизаров му разказваше веднъж коя е причината за свлачищата, тези неизбежни размествания на пластовете, когато започват да се смъкват цели склонове, а понякога и цялата планина ляга настрани, разтваряйки дълбоките недра на земята. И хората се ужасяват — какво зло се е криело под краката им. Най-опасното на свлачищата е, че катастрофата назрява незабелязано, от ден на ден, защото подпочвените води постепенно подмиват основите на земните пластове — и е достатъчен само някой лек земен трус, гръм или проливен дъжд, за да започне планината бавно и неотклонно да се свлича надолу. Обикновеното срутване става внезапно и отведнъж, а свлачището тръгва зловещо и няма сили, които да го спрат.

Нещо подобно може да се случи и с човека, когато остане насаме със своите непреодолими противоречия и се мята в душевни терзания, без да смее да ги разкаже на някого, защото никой на света не е в състояние както да му помогне, така и да го разбере. Само той ги знае и се страхува от тях. И те неотстъпно го завладяват…

За първи път Едигей усети тази промяна и ясно осъзна какво означава, когато два месеца след пътуването със Зарипа в Кумбел пак отиде там по работа. Обеща на Зарипа да провери в пощата има ли писма за нея и ако няма, да изпрати три телеграми до трите адреса, които тя му даде. До този момент не бе получила отговор на нито едно писмо до роднините си. И сега искаше просто да знае дали са получили писмата; в телеграмите точно така пишеше — настоятелно моля да съобщите получихте ли писмата ми само с „да“ или „не“, отговор на писмата не е задължителен. Излизаше, че братята и сестрите не искаха да имат дори писмена връзка със семейството на Абуталип.

Едигей тръгна със своя Бураний Каранар сутринта, за да се върне вечерта. Разбира се, когато тръгваше без багаж, всеки познат машинист щеше да го вземе с удоволствие и за час и половина той можеше да стигне в Кумбел. Но Едигей избягваше вече тези пътувания заради децата на Абуталип. И двамата, както малкият, така и големият, продължаваха да чакат всеки ден при железопътната линия завръщането на баща си. В техните игри, разговори, гатанки, рисунки, в цялото им простичко детско ежедневие очакването на бащата бе смисълът на техния живот. И без съмнение през този период най-авторитетна личност за тях бе чичо Едигей, който по тяхно убеждение трябваше да знае всичко и да им помогне.

И Едигей разбираше, че без него децата ще се чувстват още по-изоставени и самотни на кантона, и затова се стараеше почти през цялото си свободно време да се занимава с тях, постепенно да ги отвлече от напразното очакване. Помнеше завета на Абуталип и им разказваше за морето, сещаше се за все нови и нови подробности от детството и рибарските години, най-различни бивалици и небивалици на Аралско море. Как само умееше да нагажда тези разкази за дечицата, но всеки път се учудваше на техните способности — колко са съобразителни, впечатлителни, паметливи. И голямо задоволство изпитваше от това — значи, в тях се проявява бащиното възпитание. Докато разказваше, Едигей се ориентираше най-вече към малкия, Ермек. Но Ермек изобщо не отстъпваше на батко си и сред четиримата слушатели — децата от двете къщи, той му бе най-близък, макар че Едигей се мъчеше да не го отделя. Ермек се оказа най-внимателният слушател и най-добрият тълкувател на неговите разкази. За каквото и да ставаше дума, той свързваше всяко събитие, всеки интересен обрат в действието с баща си. За него баща му присъстваше във всичко и навсякъде. Води се например следният разговор:

— А край бреговете на Аралско море има езера, обрасли с гъста тръстика. В тая тръстика се крият ловци с пушки. И тъй, патиците тръгват през пролетта към Аралско море. Цяла зима са живели по други морета, където е по-топло, но щом се стопят ледовете на Арал, бързат да се върнат и летят денем и нощем, защото страшно са се затъжили по тукашните места. Идват те на голямо ято, иска им се да поплуват във водата, да се изкъпят след пътя, да се погмуркат, все по-ниско летят към брега, но не щеш ли, тогава ги посреща дим и огън от тръстиките, „бум-бум“! Стрелят ловците. Патиците с крясък падат във водата. А другите, подплашени, отлитат в средата на морето и не знаят какво да правят, къде да живеят сега. Кръжат те над вълните и крещят. Нали са свикнали да плуват край бреговете. А там се страхуват да отидат.

— Чичо Едигей, ама нали една патица веднага се е върнала назад, там, откъдето е долетяла?

— Защо се е върнала?

— Ами как, нали там моят татико е моряк, плува с голям кораб. Нали така каза ти, чичо Едигей?

— Да, вярно, ами то се знае — сеща се Едигей, попаднал натясно. — И сетне?

— Тая патица е отишла и казала на моя татико, че ловците са се скрили в тръстиката и стрелят по тях. И че те нямат къде да живеят!

— Да, да, правилно.

— А татико е казал на оная патица, че скоро ще си дойде, че на кантона си има две момченца — Даул и Ермек, и че там е още чичо Едигей. И когато той си дойде, ние всички ще се съберем и ще отидем на Аралско море да изгоним от тръстиките ловците, които стрелят по патиците. И пак ще им бъде хубаво на патиците край Аралско море. Ще си плуват във водата и ще се премятат презглава ей така…

А когато разказите се изчерпваха, Бураний Едигей започваше да гадае на камъчета. Сега постоянно носеше със себе си четиридесет и едно камъчета, едри колкото голям орех. Тоя старинен начин за гадаене си имаше сложна символика и терминология. Когато Едигей подреждаше камъчетата и същевременно ги заклеваше да отговарят честно и правдиво има ли жив човек на име Абуталип, къде е той, скоро ли му се пада път и какво има на челото му, какво има на сърцето му, децата съсредоточено мълчаха и следяха, без да откъсват очи, разположението на камъчетата. Веднъж Едигей чу някакво шумолене и тих разговор зад ъгъла на бараката. Надникна предпазливо. Там бяха децата на Абуталип. Сега Ермек сам гадаеше на камъчета. Докато ги подреждаше, както бе запомнил, той допираше всяко камъче до челото и до устните си и го уверяваше:

— Аз те обичам. И ти си много умно и хубаво камъченце. И ти недей да бъркаш, не се запъвай, говори честно и направо, както говорят камъчетата на чичо Едигей — после се зае да тълкува на батко си разположението на камъните, като повтаряше съвсем точно разказа на Едигей. — И тъй, виждаш ли, Даул, общата картина не е лоша, никак не е лоша. Това му е пътят. Малко е замъглен. Има някаква мъгла. Ама то не е страшно. Чичо Едигей казва, че това са пътни неуредици. На път не минава без това. През цялото време татко се стяга за път. Иска да се качи на седлото, ама коланите са се поразхлабили. Ето виждаш ли, не са стегнати. Трябва да се стегнат по-добре. Значи, Даул, татко нещо го задържа. Ще трябва да почакаме. А сега да видим какво има на дясното му ребро и какво — на лявото. Ребрата са цели. Това е добре. А на челото му какво има? На челото има някаква сянка. Много се безпокои за нас, Даул. На сърцето му, виждаш ли, ето виж това камъче, на сърцето си има болка и мъка — много се е затъжил за къщи. А скоро ли му се пада път? Скоро. Ама едната подкова на коня, тая на задното копито, се е разклатила. Значи, трябва да се подкове наново. Ще трябва да почакаме още. А какво има в дисагите? О, в дисагите има покупки от пазара! А сега — ще има ли той добро разположение на звездите? Ето, виждаш ли, тая звезда е златен коневръз. А от нея тръгват следи. Още не са съвсем ясни. Значи, скоро ще си отвърже коня и ще потегли на път…

Бураний Едигей незабелязано се отдалечи, разстроен, огорчен и удивен. От този ден избягваше вече да гадае на камъчета…

Но децата са си деца, все пак можеш да ги утешиш, да им вдъхнеш надежда и щом като е тръгнало натам, да си сложиш грях на душата, да ги излъжеш за известно време. Но още една тежка мисъл заседна в сърцето на Бураний Едигей. При тези обстоятелства и в тази верига от събития тя трябваше да се породи и като онова свлачище да тръгне някога от мястото си, а той вече нямаше сили да я спре…

Много страдаше Едигей за Зарипа. Непрекъснато мислеше за нея, макар помежду им да нямаше други разговори освен ежедневните, житейски разговори. Но неговата жалост и съчувствие към нея не бяха обикновени, както на всички останали, и състраданието му не беше само защото виждаше и знаеше колко е нещастна, в противен случай не би заслужавало да се отваря дума за това. Той мислеше за нея с любов, с постоянна грижа и вътрешна готовност да стане за нея човек, на когото да разчита за всичко в живота. И той би бил щастлив, ако узнаеше, че тя, да допуснем, наистина го смята за човек, който й е най-предан и най-много я обича на света.

Мъчително му бе да се преструва, че е безразличен, че помежду им не може и не бива да има нищо!…

През целия път до Кумбел го занимаваха тези мисли. Тормозеше се. Най-различни неща му минаваха през ума. Изпаднал бе в странно, променливо настроение, сякаш очакваше предстоящ празник или неизбежна болест. И от време на време в това състояние му се струваше, че е пак в морето. Човек винаги се чувства другояче в морето, не както на земята, дори ако всичко наоколо е спокойно и няма никаква опасност. Колкото и свободен да се чувстваш, каквото и удоволствие да изпитваш, когато браздиш по вълните, макар и зает с ежедневната работа, колкото и красиви да са отраженията на залеза и на зората върху гладката водна шир, все пак трябва да се върнеш на брега, на единия или на другия, но на брега. Не може вечно да плаваш. А на брега те чака съвсем друг живот. В морето си временно, на сушата — постоянно. И ако те е страх да отидеш на брега, трябва да намериш остров, да слезеш на него и да знаеш, че твоето място е тук, че винаги трябва да бъдеш тук. Едигей дори си представи: ако се намери такъв остров, би взел Зарипа с момченцата и би отишъл да живее там. Ще възпита децата да свикнат с морето, а той самият ще довърши дните си на тоя остров и ще бъде щастлив, няма да се оплаква от съдбата. Стига само да знае, че по всяко време може да вижда Зарипа и да бъде за нея желан, необходим, най-скъп човек на света…

Но тутакси го хващаше срам от тези негови желания — усещаше как се изчервява, макар че на много километри наоколо нямаше жива душа. Размечтал се като хлапак, на остров му се приискало да живее, ами че как тъй, пита се, отде накъде? И има смелостта така да мечтае, когато е обвързан напълно от целия си живот, от семейство, деца, работа, от железопътната линия в края на краищата, от сарозеките, с които се е сраснал, без сам да го забелязва, и тялом, и духом… И нужен ли е на Зарипа, макар че й е тъжно, разбира се, ама защо да си въобразява такива работи, защо трябва да й бъде мил? За децата не се съмнява — душата си дава за тях, а и те са привързани към него. Но отде накъде трябва да иска същото от Зарипа? И има ли право да мисли така, когато животът отдавна го е закотвил на място, където ще остане навярно до края на дните си…

Бураний Каранар вървеше по познати, често минавани пътеки, знаеше колко път още му предстои и без да чака стопанинът да го подкарва, бързо тичаше в тръс, преодолявайки с бодра крачка неизмеримите сарозекски разстояния, по пролетните хълмове и падини, покрай пресъхналото някога солено езеро. А Едигей се измъчваше, страдаше, отдаден изцяло на чувствата си… Те бяха толкова противоречиви, че той не можеше да си намери място и сърцето му не намираше убежище в необятната шир на Саръ-Озеките. Толкова бе изтерзан…

С това настроение пристигна в Кумбел. Искаше му се естествено Зарипа да е получила най-сетне отговор на писмата, но при мисълта, че роднините й може да дойдат и да я отведат в своя край или да я извикат при себе си, той почти се отчайваше. В пощата, на гишето за писма до поискване, му казаха, че няма нищо за Зарипа Кутъбаева. Неочаквано за самия себе си Едигей се зарадва. Мина му дори някаква лоша, чужда на съвестта му мисъл: „Добре, че няма.“ После добросъвестно изпълни поръчката — изпрати трите телеграми до трите адреса. Привечер се върна…

 

Междувременно пролетта отстъпваше място на лятото. Посърнаха, изгоряха вече сарозеките… Отиде си зелената тревица като кротък сън. Жълтата степ отново стана жълта. Въздухът се нагряваше и с всеки изминал ден наближаваха жегите. А от роднините на Кутъбаеви все така нямаше вести. Не, не отговориха както на писмата, така и на телеграмите. А влаковете минаваха през Боранлъ-Бураний и животът си течеше по реда…

Зарипа не чакаше вече отговор, разбра, че няма защо да разчита на помощ от роднините, че няма смисъл да ги обременява повече с писма и призиви за помощ… И убеждавайки се в това, изпадаше в мълчаливо отчаяние — накъде да тръгне, какво да прави?… Как да каже на децата за баща им, с какво да започне, как да преустрои разбития си живот? Засега не намираше отговор.

Може би не по-малко от Зарипа страдаше за тях и Едигей. За тях страдаха всички боранлъчани, но в същност само Едигей осъзнаваше, че трагедията на това семейство се бе превърнала в негова лична трагедия. Сега вече бе неразривно свързан. Ден след ден живееше със съдбата на децата и на Зарипа. И също бе в напрегнато очакване — какво ще стане сега с тях, и също бе в мълчаливо отчаяние — какво да правят, на всичкото отгоре непрекъснато мислеше, през цялото време мъчително мислеше: какво да прави той самият, как да се пребори със себе си, как да заглуши гласа, който го мами при нея? Не, и той не намираше никакъв отговор… Никога не бе предполагал, че ще му се случи и такова нещо в живота…

Много пъти искаше Едигей да събере кураж и направо да й признае колко я обича, да й каже, че е готов да поеме върху себе си цялото й бреме, защото не може да си представи живота без тях тримата, но как трябваше да го направи? По какъв начин? Пък и дали тя щеше да го разбере? Нали сега не беше в състояние да мисли за друго, толкова нещастия се струпаха на самотната й глава, а той, видиш ли, ще вземе да й натрапва чувствата си! На какво прилича? Измъчван постоянно от тези мисли, той все повече се затваряше в себе си, объркваше се, полагаше големи усилия да остане външно такъв, какъвто трябваше да бъде пред хората.

Веднъж все пак й загатна. Когато се връщаше от обиколка на участъка, забеляза отдалеч, че Зарипа отива с кофи за вода на цистерната. Нещо го подтикна да иде при нея. И тръгна. Но не за да използва удобния момент — уж да отнесе кофите. Почти през ден, а понякога дори всеки ден работеха заедно на линиите и имаха възможност да разговарят, колкото си искат. Но сега точно нямаше сили да превъзмогне силното желание тутакси да отиде при нея и да й каже онова, което напираше да се излее от сърцето му. Дори в първия миг си помисли, че така ще стане по-добре — нека да не го разбере, нека да го отблъсне, но затова пък той ще поизтрезнее и сърцето му ще се успокои… Зарипа нито виждаше, нито чуваше неговото приближаване. Стоеше обърната с гръб, отворила крана на цистерната. Едната кофа бе напълнена и оставена настрана, под струята беше втората, от която водата вече преливаше. Кранът беше отворен докрай. Водата се пенеше, плискаше, изтичаше в локва наоколо, а Зарипа сякаш не забелязваше нищо, стоеше унило, опряла рамо на цистерната. Беше с басмената рокличка, с която миналото лято посрещнаха големия проливен дъжд. Едигей съзря малките й къдрици на слепоочието и зад ухото, нали Ермек бе къдрокос като нея, омършавялото й лице, изтънялата шия, приведеното рамо, отпуснатата ръка на бедрото. Дали шумът на водата я бе омаял, напомняше й може би планинските поточета и реки на Седморечието, или просто бе погълната в себе си, застигната в момента от горчиви мисли? Бог знае. Но на Едигей му секна дъхът, когато я видя, защото всичко в нея му стана безкрайно скъпо от желанието начаса да я приласкае, да я закрили, да облекчи всички нейни страдания. Но не биваше да го прави. Само завъртя мълчаливо крана, за да спре леещата се вода. Зарипа го погледна, без да се учуди, но някак продължително, сякаш той не бе до нея, а някъде много далеч.

— Какво правиш? Какво става с теб? — попита той съчувствено.

Тя не отговори, само се усмихна с ъгълчетата на устните и неопределено вдигна вежди над проясняващите се очи, сякаш отговаряйки; нищо, просто така…

— Да не ти е зле? — отново попита Едигей.

— Зле ми е — призна тя с тежка въздишка.

Едигей объркано сви рамене.

— Защо се съсипваш така? — преизпълнен с жалост я упрекна той, макар че се готвеше да й говори за друго. — Докога? Нали с това няма да помогнеш. И на нас ни е тежко (искаше да каже и на мен) да те гледаме, и за децата е тежко. Разбери, не бива така. Трябва да се намери изход — продължи той, като се стремеше да подбира думите, които според желанието му трябваше да й кажат, че именно той най-много от всички страда и я обича. — Помисли сама. Е, не отговаряли на писмата, много им здраве. Няма да загинем. Нали ние (искаше да каже — аз) те имаме тук за своя. Само не падай духом. Работи, дръж се. А децата ще израснат и между нас (искаше да каже — с мен). И малко по малко всичко ще се нареди. Защо трябва да се местиш? Всички тук сме ти като свои. А пък аз, сама знаеш, ден не минавам без децата. — И спря, защото се разкри дотолкова, доколкото позволяваха обстоятелствата.

— Всичко разбирам, Едике — отговори Зарипа. — Благодаря ти. Знам, че няма да ни изоставите в нещастието. Но ние трябва да се измъкнем оттук. За да забравят децата всичко — как и какво е било. И тогава ще трябва да им кажа истината. Сам разбираш, че това не може да продължи дълго… И ето, мисля сега какво да правя…

— Че е така то, така си е — принуден бе да се съгласи Едигей. — Само че не бързай. Помисли още. Как ще тръгнеш с тия невръстни деца. Накъдето и както се случи? А пък аз, при самата мисъл, страх ме хваща, как ще живея тук без вас…

И наистина, много се страхуваше за тях, както за нея, така и за децата, затова не се опитваше да погледне в бъдещето по-далеч от утрешния ден, макар да му беше ясно и на него, че повече така не може да продължава. Няколко дни след този разговор имаше още един случай, когато напълно се издаде и после дълго се измъчваше и съжаляваше, без да си намери оправдание.

От онова незабравимо пътуване до Кумбел, когато Ермек се уплаши от бръснаря и не му позволи да го подстриже, бяха минали много месеци. Малчуганът си ходеше все така обрасъл с дълги черни къдрици, които, макар и да разхубавяваха този малък и упорит пъзльо, отдавна трябваше да се отрежат. Едигей току завираше нос в пухкавото му теме, като го целуваше и вдъхваше миризмата на детската главица. Но косата на Ермек стигаше вече до раменете и му пречеше да играе и да тича. Колко ли странна, може би чужда и непонятна бе за него необходимостта да бъде подстриган. Ето защо не се оставяше на никого, а Казангап виждаше това и съумя да го придума. Дори го посплаши, че козленцата не обичали дългокосите момчета — ще го подгонят с рогцата.

А тя станала една, кажи-речи, световна трагедия! По-късно Зарипа разказваше, че за почване, почнали да го подстригват, ама с голяма мъка успели да довършат. Видели се в чудо какво да правят! Взел Ермек да плаче и да се дърпа, наложило се Казангап да употреби сила. Стиснал го между коленете си и го обработил с машинката. Вдигнала се врява из целия кантон. А когато свършили, добрата Букей, за да успокои детето, му пъхнала в ръцете огледало. На, виж какъв хубавец си ми станал. Малчуганът се погледнал, не могъл да се познае и писнал още по-силно. Така разреван, колкото му глас държи, го водеше Зарипа от къщата на Казангап, когато се срещнаха на пътечката с Едигей.

Остриганият до кожа Ермек, съвсем променен, с оголено тъничко вратле и щръкнали уши, целият облян в сълзи, се отскубна от ръцете на майка си и се втурна към Едигей с плач:

— Чичо Едигей, виж какво ми направиха!

Ако по-рано някой беше казал на Бураний Едигей, че така ще постъпи, за нищо на света не би повярвал. Той грабна детето в прегръдките си и като го притискаше и възприемаше с цялото си същество неговото нещастие, беззащитност, мъка и доверие, сякаш всичко това се бе случило със самия него, взе да го целува и да му приказва с разтреперан от горчивина и нежност глас, без да разбира смисъла на думите си:

— Успокой се, миличък! Не плачи. На никого няма да позволя да те огорчава. Аз ще ти бъда като татко! Ще те обичам като татко! Само не плачи! — А когато погледна примрялата и съвсем разстроена Зарипа, разбра, че е прекрачил някаква забранена черта и смутен, побърза да се отдалечи с детето на ръце, като бърбореше объркан все същите думи: — Не плачи! Сега ще му дам аз да разбере на тоя Казангап, сега ще го науча! Ще го науча аз тоя Казангап, ей сега ще му дам да се разбере!

Няколко дни след това Едигей избягваше Зарипа. Пък и тя, както разбра той, се стремеше да не го среща. Разкайваше се Бураний Едигей, че така глупаво се изтърва, че разстрои съвсем невинната жена, която си имаше и без това много грижи и тревоги. Как ли се е почувствала в своето положение, колко ли болка е добавил към всичките й горести и страдания! Едигей не намираше нито прошка, нито оправдание за себе си. И за много години, може би до последния си час запомни мига, когато с цялото си същество усети беззащитността и огорчението на сгушеното в прегръдките му дете, как се преизпълни тогава с нежност и мъка и как го гледаше Зарипа, поразена от тази сцена, с ням скръбен вик в очите.

След този случай Бураний Едигей се затвори за известно време в себе си и всичко онова, което бе принуден да скрие и да потисне, го пренесе върху нейните синове. Не намираше друг начин. Той им отделяше цялото си свободно време и продължаваше да им разказва за морето, като преповтаряше и си припомняше още много неща. Това бе най-любимата им тема. За чайките, за рибите, за прелетните птици, за аралските острови, на които са останали редки животни, изчезнали вече по другите места. Но в онези разговори с децата Едигей все по-често и по-натрапчиво бе завладяван от спомена за една своя преживелица на Аралско море, единствената, която предпочиташе да не разказва на никого. Тя не бе изобщо за деца. Знаеха я само двамата, той и Укубала, но и помежду си никога не бяха споменавали за нея, защото бе свързана с умрелия им първороден син. Ако беше останал жив, сега щеше да бъде много по-голям от боранлънските деца, дори с една-две години по-голям от Казангаповия Сабитжан. Но не живя. А нали всяко дете се чака с надеждата, че ще се роди и ще живее дълго, много дълго, трудно е дори да си представи човек колко дълго, иначе биха ли раждали хората деца!…

На младини, като рибар, малко преди войната, двамата с Укубала преживяха нещо необикновено. Такива неща се случват може би само веднъж и никога не се повтарят.

След женитбата им, когато излизаше в морето, Едигей изгаряше от нетърпение по-скоро да се върне у дома. Обичаше Укубала, знаеше, че и тя го чака. Тогава нямаше за него по-жадувана жена от нея. И копнежът по-скоро да се върне го измъчваше и заемаше изцяло мислите му. Понякога имаше чувството, че живее само за да мисли непрекъснато за нея, да поглъща и да натрупва сили в себе си и от морето, и от слънцето, после да й ги отдава, тъй като това поражда тяхното съвместно щастие, неговата сърцевина — а всичко външно само го допълня и обогатява, увеличава взаимното им опиянение от даровете на слънцето и морето. А когато тя усети, че е бременна и ще става скоро майка, към постоянното очакване на срещите след морето се прибави и очакването на бъдещия първороден син. Това бе честито време в техния живот.

Късно есента, почти в началото на зимата, по лицето на Укубала взеха да излизат кафяви петна, които се забелязваха при по-внимателен поглед. Очерта се, закръгли се вече коремът й. Веднъж тя попита Едигей какво представлява рибата алтън мекре. „За чуване, чувала съм за нея, но никога не съм я виждала.“ Той й обясни, че това е много рядък вид от есетровите риби, дълбоководна, доста едра, но достойнството й е повече в красотата — цялата риба е на синкави петънца, а темето, плавниците и хрущялният гребен по гърба — от главата до крайчеца на опашката — са като от чисто злато, с прекрасен блясък. Затова в същност е наречена алтън мекре, златна мекре.

След известно време Укубала каза, че е сънувала златната мекре. Рибата плувала наоколо й, а тя се опитвала да я улови. Много й се искало да я хване, а сетне да я пусне. Но непременно да я подържи в ръце, да усети златната й плът. Толкова силен бил копнежът да я пипне, че в съня дори се втурвала да я гони. А рибата не се оставяла да я хване и когато Укубала се събудила, дълго не могла да се отърве от някаква странна досада, сякаш наистина не успяла да постигне важна цел. Укубала се посмя на себе си, но и наяве не можеше да се освободи от непреодолимото желание да пипне златна мекре.

Едигей разбра съня, мислеше за него, докато вадеше мрежите от морето, и както излезе по-късно, правилно изтълкува желанието на Укубала, появило се насън и неизчезнало наяве. Разбра, че на всяка цена трябва да намери златна мекре, защото онова, което изпитваше бременната Укубала, беше нейният талгак — пощявка. Много жени, когато са бременни, изпитват подобна незадоволеност. Пощявките им се изразяват в желанието да хапнат нещо кисело, солено или люто, а по някой път страшно им се яде печен дивеч. Едигей не се учуди на пощявката на жена си. В същност жената на един рибар трябва да пожелае нещо, свързано с професията на мъжа й. Самият господ й бе внушил с очите си да види и с ръцете си да усети златото на тази едра и красива риба. Едигей бе чувал да се говори, че ако пощявката на една бременна жена не бъде задоволена, може да има вредни последици за детето в утробата й.

Пощявката на Укубала се оказа толкова необикновена, че тя самата не посмя да я признае гласно, а Едигей не искаше да я разпитва и да уточнява, защото не се знаеше дали ще може да намери тази рядка риба. Реши първо да я хване, после вече да изясни дали това е бил талгакът на жена му.

По същото време усиленият риболовен сезон на Аралско море привършваше — разгарът на сезона бе от юли до ноември. Усещаше се полъхът на зимата. Задругата подготвяше зимния риболов, когато морето се покрива със здрав лед по цялата си хиляда и петстотин километрова повърхност, а рибарите пробиват огромни дупки, за да пускат през тях на дъното мрежи с тежести и после да ги изтеглят от една дупка през друга с лебедки и впрегнати камили, тези незаменими влекачи в степта… Вятърът вдига виелици, а рибата, попаднала в мрежите, не успява и да шавне, когато я измъкнат горе — веднага става твърда като камък, покрива се с ледена броня от аралския студ… Но колкото и да беше ловил риба със задругата, както зиме, така и лете, както ценни, така и не толкова ценни видове, Едигей не помнеше да е попадала някога в мрежите му златна мекре. Понякога много рядко се случваше тази риба да бъде уловена с въдица или стръв и това бе цяло събитие за рибарите. После се разправяше, че еди-кой си имал голям късмет — хванал златна мекре.

В онази ранна утрин той излезе в морето под предлог, че иска да налови малко риба за в къщи, докато няма още лед. Предишната вечер Укубала го придумваше да се откаже.

— Ами че в къщи е пълно с най-различна риба. Има ли смисъл да излизаш? Студено е вече.

Но Едигей настоя на своето.

— Което си е в къщи, то си е за в къщи — рече той. — Нали сама каза, че леля Сагън е тежко болна. Трябва да я церим с топла чорба от прясна риба — мряна или харамия. Това е най-добрият цяр. А кой ще й налови на нея, старата жена, малко риба?

И така, той тръгна рано заранта, за да хване златна мекре. Предварително бе обмислил и подготвил всички необходими принадлежности и приспособления. Всичко бе натоварено и подредено на носа на лодката. А той самият облече по-дебели дрехи, върху тях мушама с качулка и излезе.

Времето беше облачно, нещо средно между есен и зима. Преодолявайки под кос ъгъл крайбрежните вълни, Едигей загреба към открито море, там според неговите предположения трябваше да има места, където ще кълве златната мекре. То се знае, всичко зависеше от слуката, защото няма нищо по-безнадеждно от морския риболов с въдица. Все пак на сушата човекът и неговата плячка са в една среда. Ловецът може да преследва дивеча, да го издебва и напада. А рибарят няма такава възможност във водата. Той пуска въдицата и е принуден да чака ще се появи ли риба и ако се появи, дали ще закълве стръвта.

В душата си Едигей много се надяваше да му провърви, понеже бе излязъл в морето не на работа, както обикновено, а заради пощявката на бременната си жена.

Ето защо гребеше енергично. Здрав и силен беше младият рибар. Неуморно и равномерно изтласкваше лодката с гребла, извеждаше я в открито море, по лъкатушните променливи вълни. Аралските рибари ги наричаха ийрек толкун — крива вълна. Ийрек толкуните са ранни предвестници на буря. Но те самите не са опасни и той можеше без страх да отиде по-навътре в морето.

Едигей все повече се отдалечаваше, а брегът с неговите глинести урви и каменистата ивица край водата постепенно намаляваше, ставаше неразличим и скоро се превърна в мъглива черта, която от време на време изчезваше съвсем. Облаците се бяха прихлупили неподвижно отгоре, а долу подухваше доста пронизващ вятър, който лижеше набръчканата водна повърхност.

След около два часа Едигей спря лодката, прибра греблата, пусна котвата и взе да залага стръвта. Имаше две макари със саморъчно направено устройство за спиране на влакното. Едната закрепи на кърмата, влакното с тежестта се спусна през вилката на стотина метра дълбочина, в резерва оставаха още двайсетина. По същия начин сложи другата макара на носа. И отново взе греблата, за да поддържа лодката, да не се върти от теченията и вятъра. Най-важното да не се оплетат влакната.

И зачака. Според неговите предположения златната мекре можеше да обитава именно тези места. Той нямаше доказателства, това беше чиста интуиция. Но въпреки всичко вярваше, че тя ще дойде. Непременно, на всяка цена трябваше да дойде. Без нея не можеше да се върне у дома. Той я търсеше не за удоволствие, а за нещо много важно в живота си.

След известно време рибата взе да кълве. Но това не бе онази, която му трябваше. Улови се харамия. Когато започна да я вади, Едигей знаеше, че не е златна мекре. Невъзможно бе още от първия път да се хване. Иначе животът щеше да бъде твърде лек и безинтересен. А Едигей бе готов да се потруди, да почака. Сетне изтегли едра мряна, една от най-хубавите риби на Арал, ако не най-хубавата. След като зашемети и нея, хвърли я на дъното на лодката. Във всеки случай имаше вече достатъчно риба за чорба на болната леля Сагън. Хвана се още и трай — аралска платика. Кой дявол го бе докарал тук? Обикновено транът се навърта по-близо до повърхността. Но много му здраве, сам си е виновен. След това настъпи дълга и тягостна пауза. „Не, ще дочакам — каза си Едигей. — Макар да не съм й казал, Укубала знае, че излязох за златна мекре. И аз трябва да хвана, за да не страда детето в утробата й. Нали в същност то иска майка му да види и да подържи в ръце тази риба. А защо иска, това никой не знае. И майката жадува същото, а пък аз, бащата, ще направя тъй, че да задоволя желанието и на двамата.“

Ийрек толкуните лудуваха, въртяха лодката, нали затова са криви, променливи вълни. Едигей усещаше как замръзва от седене, но не откъсваше поглед от макарите — няма ли да се подръпне влакното и да запълзи от вилката надолу. Не, нито на носа, нито на кърмата имаше някакви признаци за това. Едигей обаче не губеше търпение. Знаеше, вярваше, че златната мекре ще дойде при него. Само че морето нека има мъничко търпение — нещо доста силно се развъртяха тези ийрек толкуни. Защо? Не, не може бурята да се извие толкова скоро. Най-вероятно е привечер или през нощта да се вдигнат бурните вълни — алабашите, пъстроглавите ревящи зверове. И тогава ще закипи страшният Арал от край до край, ще се покрие с бяла пяна и никой няма да посмее да навлезе в морето. А засега все още можеше, все още имаше време…

Настръхнал от студ, Едигей се оглеждаше наоколо и чакаше своята риба. „Ама къде се бавиш, за бога, не се плаши — помисли си. — Не се плаши, ти казвам, нали пак ще те пусна в морето. Или си мислиш, че такива работи не стават? Пък ей го на, представи си, стават. Не чакам да те уловя за ядене. У дома е пълно с храна и с най-различна риба. Ей го и на дъното на лодката има три големи риби. Мигар за едното ядене щях да те чакам толкова, златна мекре? Разбери, първа рожба ще си имаме. А наскоро жена ми те е сънувала и оттогава мира няма, макар да не го, казва, ама нали виждам всичко? Не мога да ти обясня защо, но много ми трябва тя да те види и да те подържи в ръце, пък аз ти давам дума незабавно да те пусна в морето. Тук работата е такава, че ти си необикновена, рядка риба. Отгоре главата ти е златна, опашката, плавниците и хребетът на гърба ти са също златни. Влез ни в положението. Тя жадува да те види наяве. Иска да те докосне, за да усети каква си на пипане, златна мекре. Не мисли, че щом си риба, нямаш нищо общо с нас. Ти си риба, ама, кой знае защо, жена ми тъгува за тебе като за сестра, като за брат и иска да те види, преди да се роди детето. И рожбата в нейната утроба ще е доволна. Така стоят нещата. Спасявай ни, приятелко, златна мекре. Ела. Няма да те огорча. Обещавам. Ако имах зъл умисъл, ти щеше да го почувстваш. На кукичката, а те са две, избери, която искаш, закачил съм голямо парче месо. Леко намирисва, ама то е, за да го усетиш отдалеч. Ела и нищо лошо недей мисли. Виж, ако ти бях пъхнал изкуствена стръв, щеше да бъде нечестно, макар че ти щеше да налетиш по-скоро на изкуствената рибка. Ще я глътнеш, ама как ще живееш сетне с туй желязо в корема, когато те пусна в морето? Значи, да те измамя. Пък аз честно ти предлагам кукичка. Само ще ти се поразранят бърните, и толкоз. Не се тревожи, взел съм и един голям мех. Ще го напълня с вода, ти ще полежиш известно време в него, сетне ще си идеш. Но знай, че няма да си тръгна без теб. А времето не чака. Мигар не усещаш колко се засилват вятърът и вълните, мигар искаш първото ми чедо да се роди сираче, без баща? Помисли си, помогни ми…“

Смрачаваха се вече сивите простори над студеното зимно море. Лодката вървеше към брега и ту възсядаше гребените на вълните, ту изчезваше сред тях. Тежко напредваше в тази борба с водата, а морето шумеше, започваше да кипи, разлюляваше се, набирайки буреносна сила. Ледени пръски летяха в лицето на Едигей, ръцете му се подуха от студа и влагата.

Укубала разтревожено обикаляше брега. От дълго време чакаше мъжа си край морето. Когато се сгоди за Едигей, нейните роднини, скотовъди в степта, й казваха: „Да беше помислила, преди да се вречеш на рибар, тежък живот те чака, омъжваш се за морето, не веднъж и два пъти ще ходиш при него да се обливаш в сълзи и да му се молиш.“ Но тя не се отказа от Едигей. Само отговори: „Каквото мъжът ми, това и аз…“

Точно тъй стана. Тоя път обаче Едигей беше тръгнал сам, без задругата, а вече бързо мръкваше и в морето имаше вълнение.

Но ето замяркаха се гребла и лодката се показа на една голяма вълна. Укубала, пребрадена с кърпа и с наедрял вече корем, отиде до водата и остана там да чака идването на Едигей. Прибоят изнесе с мощен тласък лодката на плитко. Едигей веднага скочи и я изтегли на брега, влачейки я като бик за рогата. А когато се изправи, прогизнал от вода и сол, Укубала отиде при него и го прегърна през мокрия врат, под студената, корава мушама.

— Изгледах си очите. Защо се забави толкоз?

— Цял ден я чаках, едва накрая дойде.

— Ама как, ти за златна мекре ли си ходил?

— Да, измолих я. Ето, можеш да я видиш.

Едигей извади от лодката тежкия кожен мях с вода, развърза го и изхвърли златната мекре заедно с водата върху чакъла на брега. Тя беше едра риба. Силна и красива. Бясно се заблъска със златната опашка, разпръсквайки наоколо си мокри камъчета, извиваше се, мяташе се, като разтваряше широко розовата си уста и се мъчеше да стигне до родната стихия. Изведнъж за някакви секунди напрегнато замря, притихна, опитвайки се да посвикне със света, в който случайно се бе озовала, гледайки го с немигащи, съвсем кръгли бистри очи. Дори в здрача на зимния ден необичайната за нея светлина я заслепи, но тя видя сияещите погледи на хората, наведени над нея, ивицата на брега, небето и в много далечна перспектива зад редките облаци над морето различи на хоризонта нетърпимо яркия за нея залез на угасващото слънце. Започна да се задушава. Замята се. Заблъска се, завъртя се с нова сила, мъчейки се да стигне до водата. Едигей я вдигна за хрилете.

— Дръж, поеми я — рече той на Укубала.

Укубала прегърна с две ръце рибата, като дете, и я притисна до гърдите си.

— Колко е гъвкава! — възкликна тя, усетила нейната пъргавина и вътрешна сила. — А тежи като цепеница! И колко хубаво мирише на море! Колко е красива! Вземи я, Едигей, доволна съм, много съм доволна. Изпълни се желанието ми. Пусни я по-скоро във водата…

Едигей понесе златната мекре към морето. Навлезе до колене в прииждащите вълни и остави рибата да се плъзне по ръцете му. За секунда, докато падаше във водата, златната мекре проблесна в гъстата синева на здрача с всичките си златисти багри от върха на главата до опашката и светвайки още веднъж сред вълните, стремително отплува към дъното…

А голямата буря се разрази през нощта. Морето ревеше край урвата. Още веднъж се убеди Едигей, че не току-тъй се появяват ийрек толкуните — предвестниците на буря. То бе вече късно през нощта, заслушан сред плоудрямка в бушуващия прибой, Едигей си спомни заветната мекре. Как ли се чувства неговата риба сега? Макар че на голяма дълбочина може би няма такова вълнение, навярно и тя, спотаена в мрака, се ослушва как лудуват вълните на повърхността. При тази мисъл Едигей щастливо се усмихна и заспивайки, сложи ръка върху хълбока на жена си и усети леки тласъци от корема й. Обаждаше се първата им бъдеща рожба. И на това Едигей се усмихна щастливо, после безгрижно заспа.

Ако знаеше, че след по-малко от година ще избухне война и всичко в живота му ще се обърне наопаки, че ще напусне завинаги морето и само ще си спомня за него… Особено когато настъпят тежки дни…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия в тези краища се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…

 

В онази страшна за Бураний Едигей петдесет и трета година и зимата настъпи рано. Никога не се беше случвало такова нещо в сарозеките. В края на октомври падна вече сняг, започнаха студовете. Добре, че преди това успя да докара картофи от Кумбел за себе си и на Зарипа с децата. Знаеше и избърза. Последния път се наложи да отиде с камилата, страх го беше, че с товарния влак картофите ще измръзнат на откритата платформа, докато ги докара. А сетне ще станат за боклука. И така, тръгна с Бураний Каранар, натовари го с два огромни чувала — сам нямаше да се оправи с тях, добре, че му помогнаха някакви хора — сложи единия от едната страна, другия — от другата, покри ги с плъст, подви краищата, за да не подвява, намести се между чувалите и потегли спокойно за Боранлъ-Бураний. Пътуваше с Каранар като на слон. Така си мислеше Едигей. По-рано никой не знаеше, че слоновете може да се яздят. Но същата есен в града даваха първия индийски филм. Всички кумбелчани, и мало, и голямо, се извървяха да гледат тоя необикновен филм за необикновената страна. Във филма освен безкрайните песни и танци показаха слонове, ходеха с тях на лов за тигри в джунглата. И Едигей има възможност да гледа филма. Отидоха с началника на кантона на общо профсъюзно събрание в клуба на депото, като делегати от Боранлъ-Бураний, та след събранието даваха индийския филм. И оттам започна. Тръгнаха да излизат след филма, приказваха си железничарите най-различни работи, не можеха да се начудят, че слоновете в Индия се яздят. А по едно време някой високо се обади:

— Какво толкоз са ви влезли в устата тия слонове, да не би Бураний Каранар на Едигей да е по-лош от слон? Натовариш го и тръгва като слон!

— Вярно бе — чу се смях наоколо.

— Какъв ти слон! — обади се друг. — Слонът живее само в топлите страни. А я го пусни през зимата у нас в сарозеките. Твоят слон може и да хвърли петалата, къде ще се мери с Каранар!

— Слушай, Едигей, слушай бе, Бураний, защо не вземеш и ти да си направиш една такава будка върху Каранар като на слоновете в Индия? И ще си яздиш като тамошните богаташи!

Едигей се подсмиваше. Шегуваха се приятелите с него, ама все пак му беше драго да чува такива думи за своя прочут атан…

Затова пък същата зима колко нещо му се струпа на главата, доста преживя, доста нерви изхаби заради тоя Каранар…

Но то беше вече през студовете. А тоя ден го застигна по пътя първият сняг. И преди беше превалявало на няколко пъти, но бързо се топеше. А сега като започна, няма спиране! Прихлупи се небето над сарозеките с непрогледен мрак, вдигна се виелица. Снегът валеше на гъсти тежки парцали, които вятърът въртеше на вихрушка. Не стегна студ, но беше влажно и неприятно. А най-важното, нищо не можеше да се различи наоколо от снега. Какво да прави? В сарозеките няма попътни заслони, където можеше да изчака. Оставаше му само едно — да се довери на силата и усета на Бураний Каранар. Той трябваше да намери пътя до къщи. Едигей го пусна да се движи свободно, вдигна си яката, нахлупи по-ниско калпака, сложи качулката и търпеливо притихна, като напразно се мъчеше да различи нещо наоколо. Непрогледна завеса от сняг, и толкоз… А Каранар вървеше в тази веявица, без да намалява крачка, и може би усещаше, че неговият господар сега не му е господар, затова се е умълчал върху чувалите и за нищо вече не се обажда. Очевидно голяма сила имаше Каранар, за да тича с такъв товар, при това лошо време в степта. Разгорещено и шумно дишаше, ръмжеше, ревеше като звяр, сегиз-тогиз започваше продължително да вие в ритъма на крачките, но вървеше все така неуморно и енергично през бръснещия насреща му сняг.

Нищо чудно, че твърде дълъг се стори сега пътят на Едигей. „По-скоро да стигнем“ — мислеше той и си представяше как ще се прибере, как всички в къщи навярно се безпокоят какво ли му се е случило в това лошо време. Укубала се тревожи, само че няма да го покаже. Не е от жените, дето разправят всичко, което им е на ума. Може и Зарипа да се е размислила. То се знае, че мисли. Ама тя по-малко ще го покаже и звук няма да пророни, старае се колкото може по-рядко да му попада пред очите и избягва всякакви разговори насаме. А защо трябваше да ги избягва, какво чак толкоз лошо се е случило? Нали той, Едигей, не е давал никакъв повод — с думи или постъпки, — та някой да си помисли, че между тях има нещо не в ред. Каквото си беше преди, такова е и сега. Просто те двамата като случайни спътници в живота сякаш изведнъж се бяха огледали по същия път ли вървят. И отново бяха тръгнали. Ето всичко. А онова, което му е на сърцето, то си е вече негово нещастие… Това му е съдбата — може би така му е било писано, между два огъня да се разкъсва. И нека това да не тревожи никого, негова работа си е какво ще прави със себе си, със своята многострадална душа. Не ги засяга хората какво му е и какво го чака занапред! Не е малко дете, все някак ще се справи, сам ще развърже стегнатия възел, който все по-силно се затяга по негова вина…

Страшни и отчаяни мисли го измъчваха. Ето и зимата вече настъпи в сарозеките, а той все още не можеше да забрави Зарипа, нито пък да се откаже, поне в мислите си, от Укубала. За свое нещастие имаше нужда и от двете наведнъж, а те може би го виждаха и знаеха, затова не се опитваха да ускоряват събитията, за да му помогнат по-бързо да се ориентира. Външно всичко си вървеше нормално — отношенията между жените бяха гладки, децата и от двете къщи растяха като в едно общо семейство, непрекъснато играеха заедно — ту в едната, ту в другата къща… Така мина лятото, така мина и есента…

Изоставен и нещастен се чувстваше Бураний Едигей в самотата сред снега. Духаше силен вятър, жива душа нямаше наоколо. Каранар току отърсваше полепналите по главата му топки сняг и огласяше тишината със своя рев или ръмжене. Зле се чувстваше неговият стопанин в това пътуване. Едигей не можеше да се пребори с чувствата си, не намираше начин да се успокои, да вземе някакво категорично решение. Не можеше открито да се изповяда на Зарипа, не можеше да се отрече и от Укубала. И започваше да се хока, да се ругае с най-долни думи: „Гад такъв! Същият скот си като твоя самец! Мръсник! Куче! Тъпа глава!“ — И примесвайки всичко с яки псувни, продължаваше да се самобичува, заплашва и оскърбява, за да поизтрезнее, да се опомни, да спре… Но нищо не помагаше… Той беше също като свлачищата, тръгнали вече надолу. Единствената радост, която му оставаше, бяха децата. Те го приемаха безрезервно, без да му създават някакви проблеми. За тях бе готов винаги и всичко да направи с най-голямо удоволствие — да помогне в някоя работа, да докара нещо, да постегне къщата, ей го и сега им носеше картофи за зимата, с двата огромни чувала върху Каранар. С дърва и въглища ги снабди…

Мислите за децата бяха спасение за Едигей, в тях намираше утеха и спокойствие. Представяше си как ще стигне до Боранлъ-Бураний, как ще изскочат от къщи малчуганите, когато го чуят да идва, и никой няма да може вече да ги прибере, макар че вали сняг, те ще подскачат наоколо му с радостни викове: „Чичо Едигей си дойде! С Каранар! Картофи докара!“ — И как той ще заповяда строго и властно на Каранар да легне на земята, ще слезе от него целият в сняг и ще вземе да се отърсва, успявайки между другото да погали някое дете по главата, как след това ще започне да разтоварва чувалите с картофи и от време на време ще поглежда няма ли да дойде Зарипа, ако си е у дома, нищо особено няма да й каже, пък и тя повечето ще мълчи, само ще я погледне в лицето и ще е доволен, сетне пак ще се поболее, ще се заизмъчва, без да може да си намери място, а децата ще се въртят наоколо, ще му се пречкат в краката и макар че се плашат от рева на камилата, току ще претичват предпазливо до него, за да помагат и това ще му бъде наградата за всички мъки…

Едигей се готвеше в себе си за предстоящата среща с малчуганите на Абуталип и предварително обмисляше: какво ли да разкаже тоя път на своите, както ги наричаше, ненаситни слухари? Пак ли за Аралско море? Най-любимите разкази — случките край морето, които те доизмислят с неизменното участие на бащата и с това, без сами да го съзнават, поддържат връзката си с него, спомена за него… Само че всичко, което Едигей знаеше и беше чувал за морето, се изчерпа, много пъти беше казано и преразказано освен може би историята за златната мекре. А как да им я разкаже? На кого да обясни освен на себе си, защото само той знаеше какво се крие зад това отдавнашно събитие.

И така му минаваше пътят в тоя снежен ден. Не го напускаха съмненията и мислите… А снегът непрекъснато валеше…

Всъщност от тоя сняг започна зимата в сарозеките, ранна и студена още от първите си крачки.

С идването на студовете Бураний Каранар отново пощръкля, отново побесня, отново се разбунтува силата му на самец и вече нищо и никой не бе в състояние да посегне на неговата свобода. Сега беше време дори и господарят му да се оттегли, да не си търси белята…

На третия ден след падането на снега задуха силен и студен вятър, изведнъж се вдигна като пара остра мразовита мъгла над степта. И в тоя студ скърцащите стъпки на хората ехтяха надалече, всеки звук, всяко шумолене отекваше с пределна яснота. Влаковете се чуваха от много километри. А на разсъмване, когато Едигей чу в просъница тръбния рев на Бураний Каранар от кошарата, чу го да тъпче на място и да разклаща с трясък оградата зад къщата, разбра каква напаст ги е споходила отново. Бързо се облече, излезе в мрака, отиде при кошарата и закрещя, усещайки в гърлото си остра болка от ледения тръпчив въздух:

— Ти какво бре! Пак ли дойде краят на света? Пак ли те хванаха дяволите, а? Пак ли ще ми пиеш кръвчицата! Ах ти, хайван такъв! Млъкни бре! Запуши си устата! Нещо много рано си решил да започваш оная работа. Гледай да не станеш за смях на хората!

Но нямаше смисъл да хаби думите си на вятъра. Завладян от пробудилата се страст, самецът изобщо не го слушаше. Искаше си своето, ревеше, пръхтеше, скърцаше заплашително със зъби, трошеше оградата на кошарата.

— Значи, подуши, а? — Стопанинът смени гнева си с укор. — Ясно де, ще ти се сега час по-скоро да идеш в стадото. Подуши, че някаква кайманча^[2] е навирила опашка! Ех, ех! И отде му е хрумнало на господ тъй да нагласи вашето камилско племе, че само веднъж в годината да се сеща за онуй, което можехте да си правите всеки ден, без врява и скандали? И на никого нямаше да му влиза в работата! Ама не, дошъл е направо свършекът на света!…

Бураний Едигей говореше всичко това повече за авторитет, да облекчи малко яда си, тъй като добре разбираше своето безсилие. Нищо друго не му оставаше, зер няма да вдигне целия кантон на главата си — отвори кошарата. Неуспял още да отмести тежката и висока колкото човешки бой врата от колове, която държеше вързана със здрав синджир, и Каранар изскочи, едва не го събори на земята и с яростен вопъл и рев хукна към степта, като мяташе широко настрани жилестите си крака и тресеше коравите си черни гърбици. Тутакси изчезна сред облаци сняг.

— Пу! — плю господарят му след него и добави ядно: — Тичай, глупако, тичай! Да не закъснееш!

Същата сутрин Едигей трябваше да отиде на работа. Затова бе принуден да се примири с бунта на Каранар. Ако знаеше с какво ще завърши, мигар щеше да го пусне — за нищо на света, па нека да пукне. Но можеше ли някой в къщи да се оправи без него с пощръклелия самец? Да се пръждосва по-надалече! Едигей се надяваше, че Каранар ще се разведри на свобода, ще поизстине горещата му кръв, ще се укроти малко…

А по пладне дойде Казангап и му каза съчувствено усмихнат:

— Е, байо, лоша ти е работата. Току-що бях на пасището. Както ми се види, твоят Каранар е тръгнал на голям поход. Нашите камили не му стигат вече.

— Да не е щукнал нанякъде? Без майтап, кажи сериозно.

— Че какво му е несериозното? Нали ти казвам, заби по другите стада. Подушил е нещо, зверът му неден. Отидох да видя как е добитъкът. Тъкмо излизам отвъд широкия дол, и гледам някакво животно се носи по степта, чак земята се тресе — а то Каранар. Облещил очи, реве, та се къса, и слюнки му текат от устата. Цепи като локомотив. А подире му същинска виелица. Мислех си, ще ме стъпче. Но край мен профуча, сякаш не вижда човек пред очите си. Запиля се към Малакумдъчап. Нататък при урвата има по-големи стада от нашето. Тук вече му е безинтересно. Размах му трябва. Добичето си е в разцвета на силите.

Едигей много се разстрои. Представи си колко главоболия, колко неприятности ще има.

— Хайде, стига, не се тревожи. Ще се намерят по ония места добри атани, ще му дръпнат бой и ще се прибере като бито куче, къде ще иде — успокои го Казангап.

Още на следващия ден започнаха да пристигат, също като новини от фронта, вести за бойните действия на Бураний Каранар. Очертаваше се доста тревожна картина. Спреше ли влак на Боранлъ Бураний, машинистът, огнярят или кондукторът се надпреварваха да му разказват за погромите и злодеянията на Каранар в камилските стада край другите кантони и гари. Съобщиха му, че при кантона Малакумдъчап Каранар пребил до смърт два самеца и подгонил към степта четири самки, стопаните им с голяма мъка успели да ги отърват. Дори стреляли във въздуха с пушки. На друго място Каранар смъкнал от една камила нейния стопанин. А той, будалата му с будала, чакал близо два часа, мислел, че атанът, след като се позабавлява, ще пусне по живо по здраво камилата му, която между другото нямала никакво намерение сама да се отърве от тоя нахалник. Но когато тръгнал да си я прибере, за да се върне с нея у дома, Каранар се нахвърлил върху него като някой кръвожаден звяр, подгонил го и щял да го стъпче, добре, че човекът сварил да скочи в една дълбока ровина и там да се притаи като мишка, ни жив, ни умрял от страх. След малко се съвзел, излязъл през дерето по-далеч от мястото, дето срещнал Бураний Каранар, и побързал да се върне в къщи, доволен, че е останал жив.

Пристигаха по устния сарозекски телефон и други подобни вести за свирепите похождения на Каранар, но най-тревожното и страшно съобщение дойде в писмен вид от кантона Ак-Мойнак. Виж го ти къде се запилял чак, дяволът му неден — Ак-Мойнак е отвъд гара Кумбел! Оттам беше изпратил своето послание някой си Коспан. Ето какво пишеше в това забележително писмо:

„Салем, уважаеми Едигей-ага! Макар да си известен човек в сарозеките, ама ще трябва да чуеш неприятни работи. Мислех те за по-корав мъж. Защо тъй си го разпуснал твоя разбойник Каранар? Не сме очаквали от теб такова нещо. На всички ни тук е взел страха. Осакати нашите атани и отби трите най-хубави самки, а при това доведе и някаква оседлана камила, види се, по пътя е свалил нейния стопанин, иначе защо ще е оседлана чуждата камила. Та, отвлече ги той тия самки в степта и никого не пуска да припари — ни човек, ни добиче. На какво прилича туй? Един от нашите млади самци вече издъхна, ребрата му бяха счупени, исках аз да стрелям, за да подплаша Каранар и да прибера самките. Къде ти! От нищо не се бои. Готов е да изяде всекиго с парцалите! Само да не му пречат да си върши работата. Ни яде, ни пие, покрива самките наред, та чак земята се тресе. Да ти прилошее, така зверски го прави. И реве из цялата степ, като че ли е дошъл свършекът на света. Нямаме сили да го слушаме! И както ми изглежда, той може да си я върши тая работа сто години без почивка. През живота си не съм виждал такава хала. Всички в нашето селце са в тревога. Жените и децата ги е страх две крачки да направят вън от къщи. Та затуй искам да дойдеш час по-скоро и да си вземеш Каранар. Давам ти срок. Ако след един ден не пристигнеш и не ни отървеш от тая напаст, няма да се сърдиш, уважаеми ага. Имам пушка с голям калибър. С такива куршуми се трепят мечки. Ще му продупча омразната кратуна пред свидетели и ще свърши цялата история. А кожата ще ти изпратя с попътен влак. Хич няма да гледам, че туй е Бураний Каранар. Пък аз съм човек, който си държи на думата. Пристигай, докато не е късно.

Твой ак-мойнакски ини^[3] Коспан“

Ето каква стана тя. Писъмцето, макар да беше писано от някакъв чудак, но предупреждението в него беше съвсем сериозно. Посъветваха се двамата с Казангап и решиха, че Едигей трябва веднага да замине за кантона Ак-Мойнак.

Просто е да се каже, ама не е толкоз лесно да се направи. Трябваше да стигне по някакъв начин до Ак-Мойнак, да хване Каранар в степта и да се върне обратно по тоя студ, пък и всеки момент можеше да се извие буря. Най-лесно беше да облече по-дебели дрехи и да се качи на някой товарен влак, а оттам да се върне с Каранар. Ама кой го знае докъде чак се е забил в степта със своя харем. И съдейки по тона на писмото, ак-мойнакчани може да са толкова ядосани, че да не му дадат камила и ще се наложи в чуждите места пеши да гони Каранар из преспите.

На другата сутрин Едигей потегли на път. Укубала му наготви храна за из път. Облече се топло. Върху ватените панталони и ватенката облече овчи кожух, обу валенки, нахлупи лисичи малахай-трилистник — хем отстрани пази, хем отзад, цялата глава и вратът са в кожа, — на ръцете си сложи дебели кожени ръкавици. А когато оседлаваше камилата, с която смяташе да замине, дотичаха малчуганите на Абуталип, и двамата. Даул му донесе вълнен шал, плетен на ръка.

— Чичо Едигей, мама каза, да не ти изстине гушата — рече момченцето.

— Гушата ли? Кажи гърлото.

От радост Едигей взе да целува децата и да ги стиска в прегръдките си, така се трогна, че други думи не можа да намери. Ликуваше в душата си като хлапак — това беше първият знак на внимание от нейна страна.

— Кажете на майка си — рече той на тръгване, — че бързо ще се върна, ако даде господ, още утре ще си дойда. Секунда няма да се бавя. И всички ще се съберем, ще пием чай заедно.

Как му се искаше на Бураний Едигей по-скоро да стигне до злополучния Ак-Мойнак и по-скоро да се върне, за да види по-скоро Зарипа, да я погледне в очите и да се увери, че неслучайно е дала това шалче, което той грижливо сгъна и прибра във вътрешния джоб на сакото. Когато тръгна, и по-късно, когато се отдалечи на доста голямо разстояние от къщи, той едва се сдържа да не се върне, много му здраве на тоя пощръклял Каранар, нека го застреля някой си там Коспан и сетне да му прати кожата, в края на краищата докога ще се занимава с тоя див самец, нека го накаже съдбата. Нека! Тъй му се пада! Да, имаше й такива горещи пориви. Но се засрами. Разбра, че ще се покаже голям глупак, ще се посрами в очите на хората и най-вече в очите на Укубала, пък и на самата Зарипа. И охладня. Увери се, че единственият начин да задоволи нетърпението си, е по-бързо да стигне и по-бързо да се върне.

И затова шибаше камилата да препуска. Беше доста студено. Духаше постоянен остър вятър. Върху лицето полепваше скреж, кожата на лисичия малахай замръзваше като пухкава вълна от лед. Дъхът на бялата камила оставаше като скрежен шлейф от врата до холката. Види се, зимата навлизаше в силата си. Далечината беше замъглена. Уж наблизо нямаше мъгла, а като погледнеш — хоризонтът бе целият забулен и сякаш тая мъгла непрекъснато се местеше напред. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече тя отстъпваше. Диви и сурови бяха зимните сарозеки, застинали във ветровита белота.

Младата, но бързоходна камила вървеше с ездач доста добре, бодро цепеше целината на снега. Но Егидей не беше доволен нито от ездата, нито от скоростта. Виж, ако беше с Каранар, съвсем другояче щеше да пътува, Каранар диша къде-къде по-мощно и размахът на крачката му не може да се сравни. Нали не току-тъй от едно време е казано:

С какво се отличава този кон от другия?

С вървежа си го превъзхожда.

С какво се отличава тоз юнак от другия?

С ума си той го превъзхожда.

Дълъг и скучен беше пътят. Доста щеше да се измъчи Едигей, ако не беше шалчето от Зарипа. Той усещаше през цялото време тази уж незначителна вещ. Колко годишен мъж вече стана, а никога не му беше минавало през ум, че една такава дреболия може толкова да стопли сърцето на човека, ако е подарък от любимата жена. И това му даваше сили през целия път. Току бъркаше в пазвата, галеше шалчето и блажено се усмихваше. Но по едно време се замисли. Какво ще прави, как ще живее по-нататък? Не виждаше никакъв изход. Какво ще прави? Нали живият човек трябва да живее с някаква цел пред себе си, да вижда пътя към тази цел. А пред него нямаше нищо.

И скръб забулваше погледа на Бураний Едигей, също като оная мразовита мъгла, покрила сарозекските далечини. Не намираше отговор, тормозеше се, страдаше, изпадаше в отчаяние, сетне пак се обнадеждаваше с безнадеждни мечти…

И понякога го обземаше истински страх в тази пустош и самота. Защо му се падна такъв живот? Защо се озова в сарозеките? Защо дойде в Боранлъ-Бураний това нещастно семейство, гонено от съдбата? Ако не беше всичко това, той нямаше да знае никакви терзания и щеше да си живее спокойно и удобно. Ама не, сърцето му е невменяемо, иска невъзможното… Пък и тоя побеснял Каранар, също бреме, също божие наказание, ех, няма си късмет. Не, наистина си няма късмет в живота… Едигей пристигна в Ак-Мойнак привечер. Камилата се умори. Пътят беше дълъг, снегът дълбок.

И Ак-Мойнак беше кантон като Боранлъ-Бураний, само че там имаха своя вода, кладенчова. Иначе друга разлика нямаше — същите сарозеки.

В началото на Ак-Мойнак Едигей срещна едно момче и го попита къде живее Коспан. То му отговори, че в момента Коспан е на работа, дежурен по кантона. Бураний Едигей се отправи нататък. Когато наближи сградата на кантона и се приготви да слезе от камилата, на вратата се показа някакъв мъж, среден на ръст, енергичен, с хитра усмивка, с доста широка полушубка, сякаш взета назаем, с износени валенки и стара накривена ушанка.

— А-а, Едигей-ага! Нашият скъп Борналъ-ага! — позна го веднага той и се хлъзна по стъпалата надолу. — Значи, дойде, а ние се изчакахме. Блъскаме си главата, ще дойде ли, няма ли да дойде.

— Какво друго ми остава — криво се усмихна Едигей. — Като ми пратихте толкова страшно писмо…

— Аче как, има си хас! Е, то писмото, Едигей-ага, е още половин нещастие. Хартийка. А тук положението е такова, че трябва час по-скоро да ни отървеш от твоя Каранар, иначе сме като в блокада. Не можем да припарим в степта. Съзре ли някого отдалеч, хуква като бесен, готов е да го осакати! Каква напаст! Страшно е да имаш такъв атан. — Той млъкна, огледа Едигей, който беше още на камилата, и добави: — Само че не знам как ще го озаптиш, с голи ръце ли?

— Защо да съм с голи ръце? Ето ми оръжието. — Едигей извади от торбата дълъг бич, навит на дръжката.

— С това камшиче?

— А ти да не искаш топ да докарам срещу една камила?

— Ние тук и с пушки не смеем да му излезем насреща. Не знам, може и да те познае, нали си му стопанин, тогава… Ама едва ли, той е като пиян, сляп е за всичко…

— Е, ще видим — отговори Едигей. — Защо да губим време. Нали ти си Коспан? Щом е тъй, води ме, покажи ми къде е, пък другото остави на мен.

— Не е толкова близо — рече Коспан и се озърна, сетне погледна часовника си. — Слушай, Едигей-ага, късно е вече, докато стигнем, ще мръкне. И къде ще ходиш по нощите? Не, тъй не върви. Пък и човек не винаги може да покани такъв гост като теб. Ела, ще ни погостуваш. А утре — както ти си решиш.

Едигей беше изненадан. Той смяташе, ако успее да хване Каранар, още същата нощ да стигне в Кумбел, да пренощува на гарата у познати, а на разсъмване да тръгне рано-рано за в къщи. Коспан го видя, че иска по-бързо да си замине, и решително запротестира:

— А-а, не, Едигей ага, тъй не става. Ти за писмото прощавай. Но друг изход нямаше. Черен ни се видя светът. Сега обаче няма да те пусна. Мръква се и ако, не дай боже, се случи нещо в безлюдната зимна степ, не искам да ме сочат с пръст из целите Саръ-Озеки. Остани, пък утре както знаеш. Ето я моята къщурка, там, открая. Аз имам още час и половина да дежуря. Заповядай, чувствай се като у дома си. Вкарай камилата в кошарата. Храна има. И бол вода си имаме.

Бързо се стъмни в тоя зимен ден. Коспан и семейството му бяха необикновени хора. Бабата — неговата майка, жената и петгодишният му син (дъщерята била по-голяма и учела в Кумбелския интернат), а и самият Коспан се чудеха как да угодят на гостенина. В къщата цареше особено оживление и беше добре затоплено. В кухнята се вареше месо от зимно клане. Междувременно пиеха чай. Бабата сама наливаше чашата на Бураний Едигей и го разпитваше за семейството, за децата, какъв е животът и времето на техния кантон, откъде е родом и от кое племе, пък и тя на свой ред разказваше кога и как са дошли в Ак-Мойнак. Едигей с удоволствие отговаряше на въпросите, хвалеше жълтото топено масло, като гребеше от него с хапки гореща питка и ги слагаше в устата си. Кравето масло в сарозеките е рядкост. Овчето, козето и камилското също не са лоши, но все пак кравето е по-вкусно. А на тях им изпратили краве масло роднини от Урал. Едигей гълташе лакомо топлите питки с масло и твърдеше, че усеща дъха на ливадните треви, с което напълно грабна сърцето на бабата и тя взе да му разказва за своя роден край — за яицките^[4] земи, за тамошните гори, треви и реки…

По едно време дойде началникът на кантона — Ерлепес, когото Коспан беше поканил по случай пристигането на Бураний Едигей. След идването на Ерлепес разговорът незабелязано се прехвърли само между мъжете — за службата, за влаковете, за преспите по линията. Едигей познаваше бегло Ерлепес от по-рано, нали отдавна работеха на железопътната линия, но сега имаше случай да се запознае с него отблизо. Ерлепес беше по-стар на години. Работеше като началник на кантона от края на войната и се чувстваше, че в Ак-Мойнак се отнасят с уважение към него.

Навън бе паднала нощта. Както и на Боранлъ-Бураний, непрекъснато громоляха влакове, позвънваха стъклата на прозорците, вятърът свиреше в пролуките. Но въпреки всичко мястото беше съвсем различно, макар и на същата железопътна линия в сарозеките и Едигей седеше при съвсем други хора. Той им беше на гости и макар че дойде заради смахнатия Каранар, те го посрещнаха с уважение.

След идването на Ерлепес Едигей се почувства още по-добре. Ерлепес беше сериозен събеседник и добре познаваше старата казахска история. Скоро се заприказваха за миналите времена, за прочути хора, за легендарни истории. Много му допаднаха на Едигей през оная вечер новите ак-мойнакски приятели. Харесваха му не само разговорите, но и радушието на домакините, пък и до голяма степен хубавата гощавка и пиенето. Имаше водка. След дългия път в студа Едигей пийна половин чашка, замези от сервираните на ниската кръгла маса туршии и сушен оркоч — сланина от гърбицата на млада камила, и по тялото му се разля благодат, която разнежи и отпусна сърцето му. Понапи се Бураний Едигей, оживи се, усмихна се. И Ерлепес си позволи да пийне в чест на госта, повиши му се настроението. По едно време каза на Коспан:

— Коспан, много те моля, иди и ми донеси домрата.

— Виж, това е хубаво — одобри Едигей. — От малък завиждам на ония, дето могат да свирят на домра.

— Не ти обещавам да покажа кой знае какво майсторство, Едике, но ще си припомня нещичко в твоя чест — каза Ерлепес, свали сакото и предварително запретна ръкавите на ризата си.

За разлика от пъргавия приказлив Коспан, Ерлепес беше по-сдържан по характер. Беше пълен и снажен мъж, с масивно лице и внушаваше доверие. Взел домрата в ръце, той се позамисли и сякаш се откъсна от ежедневието. В такова състояние човек изпада, когато се готви да открие свои съкровени мисли и чувства. Докато настройваше домрата, Ерлепес погледна Едигей с дълбок продължителен поглед и в големите му леко изпъкнали очи проблеснаха светлинки като отражения в морето. А когато удари струните и прекара сръчно дългите си пръсти нагоре-надолу по високия, в цял размах на ръката гриф на инструмента, отведнъж извлече богат грозд от звуци и същевременно завързваше нови гроздове, които след това щеше да откъсва щедро от струните и да съчетава в мелодия, Бураний Едигей разбра, че тази музика дълбоко ще го разчувства. Защото тук, сред хората, се беше само поразсеял, беше позабравил мъката си, но още първите звуци на домрата го накараха отново да се върне в себе си, отново да полети с главата надолу в бездната на горестите и страданията. Защо така се развълнува? Оказва се, че хората, съчинили тая музика, отдавна са познавали чувствата, които ще го разтърсят, и мъките и страданията, които ще му предопредели съдбата. Иначе отде ще знаят предварително какво ще усети той, когато чуе себе си в песните на Ерлепес? Потръпна душата на Едигей, полетя и застена, изведнъж се разтвориха в нея всички врати в света — на радостта и мъката, на размислите, на смътните желания и съмнения…

Ерлепес наистина свиреше великолепно на домра. Някогашните преживявания на някогашните хора оживяваха от струните и освобождаваха, също като сухи дърва в огън, пламъка на горящата душа. А през това време Едигей си мислеше, като от време на време галеше подареното шалче, скътано във вътрешния джоб на сакото, че има на света жена, която той обича, и самата мисъл за нея му носи наслада и мъка, че той не може да живее без тази жена и винаги ще я обича безумно, до болка, цял живот, каквото и да му струва тая любов. За всичко това разказваше домрата на Ерлепес, звуците й ту затихваха, ту се извисяваха отново. Мотивите се сменяха един след друг, мелодиите преливаха една в друга, а душата на Едигей плуваше като лодка по вълните. Той пак се озова мислено на Аралско море, спомни си невидимите течения край бреговете, посоката им се отгатваше по дългите и гъсти, като женски коси, водорасли, провлечени във водата на едно и също място. Някога и Укубала имаше такава коса, чак под коленете. И когато се къпеше, разкошната й коса бавно плуваше настрани, като водораслите по морското течение. А тя щастливо се смееше и беше красива и мургава.

Засия, разнежи се Бураннй Едигей, толкова му беше хубаво да слуша домрата. Само заради тая музика си заслужаваше да измине днешния път по заснежените сарозеки. „Добре, че Каранар е стигнал чак дотук — мина му през ум. — Сам дойде, и мен довлече, просто ме принуди да дойда. Но затова пък сърцето ми поне веднъж ще се наслади на домра. Ех, браво, Ерлепес! Голям майстор излезе! Дори не съм предполагал…“

Слушайки мелодиите на Ерлепес, Едигей не се откъсваше от мислите, искаше да погледне живота отстрани, да се издигне над него като сокол над степта, високо-високо, и оттам, в пълна самота, зареян по въздушните потоци с широко разперени криле, да оглежда всичко долу. Пред очите му се разстила необятната шир на зимните сарозеки. Хей там, където железопътната линия прави лек завой, са се скупчили няколко къщурки, няколко светлинки — това е кантонът Боранлъ-Буаний. В една от къщурките е Укубала с дъщеричките. Те може би вече спят. А Укубала навярно не спи. Нали е все умислена, вероятно сърцето й подсказва нещо. В другата къщурка е Зарипа с малчуганите. Тя, виж, сигурно не спи. Не ще и дума, тежко й е. Пък и тепърва колко има още да се мъчи — засега дечицата не знаят за баща си. Ама къде ще идеш, не можеш да заобиколиш истината…

Представи си как в този час минават влаковете с грохот, пламнали от светлини, сред облаци снежен прах и каква черна и безкрайна нощ е наоколо. А недалеч от мястото, където е сега на гости и слуша домра в непрогледно тъмната и дива степ, сред снегове и вятър бди неукротимият Каранар. Не мисли той за сън, не мисли за спокойствие. Ето, значи, как е наредено в природата. Цяла година събира сили, цяла година ден след ден пасе и преживя, непрекъснато претрива храната с могъщите си челюсти, съответно и стомахът му така е устроен, отначало поема грубата паша, а сетне я връща, за да се раздроби наново, с което в същност камилите се занимават по всяко време, преживят дори насън и всичко това е, за да натрупат, да насъберат сила в гърбиците и колкото по-едри, налети и жилави са гърбиците, колкото по-твърда е в тях лойта, толкова по-силен е самецът в зимното разгонване. И тогава не се плаши от снега и от студа, нито дори от стопанина си, а толкоз повече от другите хора. Тогава беснее, заслепен от неудържима сила, тогава е цар и владетел, за него няма умора, няма страх, не съществува нищо друго на света — нито ядене, нито пиене, нищо освен желанието да задоволи безкрайната необуздана страст. Но нали именно затова е набирал сили цяла година, ден след ден. И сега, когато Бураний Едигей седи тук, на топло, добре нагостен и слуша музика, някъде в степта сред снеговете, в бурната нощ, беснее и се мята Бураний Каранар, верен на повика на кръвта си, пазейки ревниво похитените самки от всичко странично и не допуска да припари звяр, нито дори птица, силно реве и тресе заплашително черните валма на брадата си.

И такива мисли му минаваха на Едигей под звуците на домрата…

Музиката за секунда го пренасяше от миналото в настоящето, пак го връщаше в миналото и после го отнасяше към утрешния ден. Същевременно изпита странно желание да заслони, да защити от опасности всичко, което му е познато и скъпо, целия свят, та никой да не страда. Но някакво смътно чувство за лична вина пред близките му предизвика в него скрита тъга…

— Едигей — привлече вниманието му Ерлепес, кротко усмихнат, като довършваше мелодията със ситни акорди от затихващите струни. — Сигурно си уморен от пътя, трябва да си починеш, пък аз съм се раздрънкал с тая домра.

— Не, какво говориш, Ерлеке — искрено се смути Едигей и сложи ръка на гърдите си. — Напротив, отдавна не ми е било така хубаво, както сега. Ако ти не си уморен, продължавай, бъди така добър. Свири.

— Какво искаш да изсвиря?

— Ти ще кажеш, Ерлеке. Майсторът най-добре усеща кое му иде отръки. То се знае, нещо от старите песни — те по ми лягат на сърцето. Не мога да си обясня защо, ама много ме разчувстват, мисли ми навяват.

Ерлепес кимна съчувствено.

— Виж, и нашият Коспан е същият — погледна той с усмивка неочаквано притихналия Коспан. — Когато слуша домра, сякаш се топи, друг човек става. Нали, Коспан? Ама днес си имаме гост. Недей забравя. Налей по още една.

— Веднага — оживи се Коспан и наля в чашите им още малко водка.

Пиха, замезиха си. След малко Ерлепес отново взе домрата и удари струните, за да провери настройката.

— Щом ти харесват старинните неща — обърна се той към Едигей, — ще ти припомня една история, Едике. Много старци я знаят, пък и ти я знаеш. Впрочем вашият Казангап я разказва добре, но той я разказва, а пък аз хем ще я изсвиря, хем ще я изпея — цял театър ще ви покажа. В твоя чест, Едике. „Обръщението на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“.

Едигей закима признателно с глава, а Ерлепес прекара ръка по струните и започна сказанието с добре познатата увертюра на домра — отново застена тревожната душа на Едигей, защото сега всичко от тая история отекваше в него с особена болка и разбиране.

Звучеше домрата, пееше Ерлепес с дълбокия си нисък глас, твърде подходящ фон в разказа за трагичната съдба на прочутия жърау^[5] Раймалъ-ага. Раймалъ-ага бил вече над шейсет години, когато се влюбил в младата деветнадесетгодишна странстваща певица Бегимай, пламнала като звезда на пътя му. По-точно тя се влюбила в него. Но Бегимай била свободна, своенравна и могла да прави, каквото си иска. А злите езици осъдили Раймалъ-ага. И оттогава историята за тяхната любов има свои привърженици и противници. Безразлични няма. Едни не одобряват постъпката на Раймалъ-ага и настояват името му да се забрави, други му съчувстват и предават горчивата повест за неговата любов от уста на уста, от поколение на поколение. И така живее сказанието за Раймалъ-ага. Във всички епохи той си има свои хулители и свои защитници.

Тая вечер Едигей си спомни как плюеше и злобееше бистроокият срещу Абуталип Кутъбаев, когато намери сред неговите записки обръщението на Раймалъ-ага до брат му Абдилхан. Абуталип имаше много високо мнение за тази, както я нарече, поема за степния Гьоте; излиза, че и немците са имали велик и мъдър старец, който се влюбил в младо момиче. Абуталип записа от Казангап песента за Раймалъ-ага с надежда синовете му да я прочетат, когато станат зрели хора. Той казваше, че има случаи, отделни човешки съдби да станат достояние на мнозина, защото цената на техния пример е толкова висока, историята им побира толкова неща в себе си, че сякаш преживяното от един се разпростира върху всички негови съвременници и дори върху ония, които ще дойдат много по-късно…

И ето сега Ерлепес седеше пред Едигей, свиреше вдъхновено на домрата и пееше. Човек би рекъл защо му е на един началник на кантон, който трябва преди всичко да ръководи, да познава определен участък от железопътната линия, да носи в сърцето си тая мъчителна история от старото минало, историята на нещастния Раймалъ-ага, защо му е да страда така, сякаш е на негово място… Ето какво значи музика, истинско пеене, мислеше си Едигей, кажат ли ми сега: умри, за да се родиш отново — и това съм готов да направя… Ех, как ми се ще винаги да гори в разведрената ми душа такъв огън, който дава свобода и сили на човека да мисли светли и хубави неща за себе си…

Едигей не можа веднага да заспи на новото място, макар че преди това излезе да подиша чист въздух, а домакините му постлаха удобно и топло легло с чисти чаршафи, които се пазят за подобни случаи във всяка къща. Лежеше до прозореца и чуваше как свири и скърца вятърът в пролуките, как минават влаковете в едната и в другата посока… Чакаше да съмне, за да хване разбунтувания Каранар, по-рано да потегли на път и по-бързо да стигне в Боранлъ-Бураний при дечицата от двете къщи, защото ги обича еднакво, нали затова именно живее на тая земя, на тях да им бъде добре… Обмисляше как да укроти Каранар. Това, виж, е голяма и трудна работа, всичко му върви наопаки, не както при другите, та и камилата му чак се случи най-опърничавата и свирепа, хората се плашат само като я видят и са готови дори да я застрелят. Но можеш ли да внушиш на едно добиче какво е хубаво и какво не… Нали е имало причина да дойде чак тук — тъй се е разпоредила природата, а Каранар е грамаден и як, ето защо няма никакви прегради за него и всеки, който му се изпречи на пътя, ще бъде пометен… Какво да прави, как да го озапти? Ще се наложи да го окове с вериги и да го държи цяла зима в кошарата, инак ще си изпати нещастната му глава, ако не Коспан, друг ще го застреля и после нищо не можеш да му кажеш… Когато вече заспиваше, Едигей си спомни още веднъж песните на Ерлепес и беше много доволен, че има случай да прекара цяла вечер с този човек. От неговата домра заживяха, преселиха се в сърцето на Едигей страданията на влюбилия се някога за зла участ певец Раймалъ-ага. И макар че нямаше нищо общо помежду им, Едигей усети някакво далечно сходство, почти еднаква болка. Онова, което преди сто години е изпитвал Раймалъ-ага, сега звучеше като ехо в него тук, сред голите сарозеки. Едигей въздишаше тежко, въртеше се в леглото, страдаше от тази неяснота в душата си. Къде да отиде, как да живее по-нататък? Какво да каже на Зарипа и какво да обясни на Укубала? Не, не намираше изход, луташе се, объркваше се и когато заспа, изведнъж се озова на Аралско море… Главата му се замая от ослепителната синева и вятъра. И както тогава, в детските години, затича към морето, за да си представи, че е чайка, полетяла волно над пенестите вълни — ликуваше от щастие, рееше се над морския простор, в ушите му непрекъснато се лееха звуците на домрата и гласът на Ерлепес, който му пееше за нещастната любов на Раймалъ-ага, после му се присъни как пуска отново златната мекре в морето. Тя беше гъвкава и тежка и когато я носеше към водата, ясно усещаше живата й плът, копнежа й да се отскубне от ръцете му и да се гмурне в родната стихия. Той вървеше сред вълните, морето прииждаше към него, а той се смееше срещу вятъра, после разтвори ръце и златната мекре, проблясвайки в гъстата синева на въздуха с ярките багри на дъгата, много дълго се плъзгаше и падаше във водата… И все така се чуваше отнякъде музика. Някой ридаеше, оплакваше съдбата си.

Същата нощ в степта вилнееше буен леден вятър. Студът се засилваше. Четирите самки, които Бураний Каранар си беше избрал и ревниво пазеше, стояха притихнали на завет под един хълм. Откъм откритата страна вятърът ги затрупваше със сняг и те се бяха скупчили, за да се топлят, сложили глави една на друга на шиите си, но техният неудържим рунтав повелител не ги оставяше на мира. Току обикаляше наоколо и злобно ръмжеше, ревнуваше ги бог знае от кого и от какво освен може би от луната, която просветваше през мъглата от снежен прах. Каранар не можеше да си намери място. Тъпчеше сред облаците сняг, черен звяр с две гърбици, с дълъг врат и рошава глава, със зинала ревяща паст. Каква сила кипеше в него! Готов бе и сега да се отдаде на любов и непрекъснато досаждаше и закачаше ту една, ту друга самка, хапеше ги силно за глезените и бедрата, опитваше се да ги раздели, но от негова страна това бе вече прекалено, на самките им стигаше и денят, когато с охота изпълняваха капризите му, а през нощта им се искаше да ги остави на мира. Ето защо и те ревяха враждебно в отговор, бранеха се от неуместните му закачки и нямаха намерение да отстъпят. Искаха да прекарат нощта спокойно.

Призори Бураний Каранар се укроти, попритихна. Застанал до своя харем, се обаждаше като в полусън и диво се оглеждаше наоколо. Тогава самките полегнаха на снега, една до друга, с проточени вратове и наведени глави, успокоиха се, позадрямаха. Присъниха им се малките камилчета, онези, които си имаха, и другите, които щяха да се родят от черния атан, дошъл тук бог знае откъде и станал техен повелител в битка с другите атани. И сънуваха лятото, дъхавия пелин, нежното докосване на сукалчетата до вимето им, и виметата ги понаболяваха, пробождаха ги лекичко отвътре, предусещайки бъдещото мляко… А Бураний Каранар беше все така нащрек и вятърът свистеше в гъстите валма на козината му…

И плуваше Земята по своите кръгове, къпана от външните ветрове. Плуваше около Слънцето, въртеше се около себе си и когато най-после се обърна към него с онази страна, че над сарозеките настъпи утро, изведнъж Бураний Каранар съзря наблизо хора — двама души, яхнали камила. Това бяха Коспан и Едигей. Коспан беше взел пушката си.

Разяри се Бураний Каранар, затрепери, заръмжа, закипя от гняв — как са дръзнали тия хора да навлязат в неговите владения, да се приближат до неговите самки, с какво право ще му пречат в любовта? И той ужасно зарева, свирепо затресе глава на дългия врат, заскърца със зъби като дракон, разтваряйки страшно зъбата муцуна. Кълбета пара излизаха като дим от горещата му зинала паст и тутакси полепваха на бял скреж върху черната рунтава козина. От възбуда Каранар взе да пикае, пусна разкрачен струята срещу вятъра, от което разпръснатата пикоч силно се размириса и ледени капчици шибнаха Едигей в лицето.

Едигей скочи на земята, хвърли кожуха на снега, за да се чувства по-леко — само с ватенка и ватени панталони — и размота от дръжката бича, който държеше вече в ръка.

— Внимавай, Едике, ако се случи нещо, ще го оставя на място — рече Коспан и вдигна пушката.

— Недей, в никакъв случай. За мен не се безпокой. Аз съм му стопанинът, аз отговарям. Запази пушката за себе си. Ако те нападне, тогава друга работа.

— Добре — съгласи се Коспан и остана върху камилата.

А Едигей размаха бича с остро, стрелящо плющене и тръгна срещу своя Каранар. Когато го видя да приближава, Каранар още повече освирепя и хукна срещу него с рев, захвърчаха от устата му слюнки. През това време самките се изправиха на крака и неспокойно затичаха наоколо.

Едигей плющеше с бича — обикновено с него подкарваше впрегнатите във влачилата камили при разчистването на линията, — газеше по снега и отдалече викаше Каранар с надежда, че той ще познае гласа му.

— Хей, Каранар, Каранар! Не се прави на глупак! Не се прави, казвам ти! Аз съм! Абе ти ослепя ли? Аз съм, ти казвам!

Но Каранар не реагираше на гласа му и Едигей се ужаси, когато видя злобния поглед на самеца през дългата грива, паднала над очите, и цялата му черна грамада с тресящи се гърбици, която се носеше към него. Тогава нахлупи по-ниско калпака и развъртя бича. Той беше дълъг близо седем метра, плетен от дебела просмолена кожа. Каранар ревеше, настъпваше срещу Едигей, като се опитваше да го захапе или да го повали и стъпче на земята, но Едигей не му даваше възможност да се приближи и го шибаше с всички сили, измъкваше се, отстъпваше, настъпваше и непрекъснато му крещеше, за да се опомни и да го познае. Така се биеха те, всеки както може и всеки за себе си беше прав. Едигей бе потресен от буйния неудържим устрем на атана към щастие и разбираше, че го лишава от това щастие, но друг изход нямаше. От едно само се опасяваше: да не му извади окото. Останалото ще мине. Волята на човека сломи накрая упорството на животното. Като шибаше, крещеше и настъпваше срещу него, Едигей успя да се приближи, хвърли се и го сграбчи за горната устна, едва не я откъсна, с такава сила се вкопчи, и тутакси, издебнал сгоден момент, пъхна в ноздрите отрано приготвената запушалка. Каранар замуча, застена от нетърпима болка, в разширените му немигащи, изцъклени от страх и болка очи Едигей съзря отражението си като в огледало и понечи да отстъпи, стреснат от вида си. Какъв нечовешки израз бе разкривил пламналото му потно лице и колко разровен бе от краката им снегът наоколо — за миг видя тази ужасна картина в обезумелите зеници на Каранар, изпита желание да захвърли всичко по дяволите и да избяга, вместо да мъчи съвсем невинното животно, ала веднага се опомни: в Боранлъ-Бураний го чакаха, пък и не биваше да се връща без Каранар, защото ак-мойнакоките съседи щяха просто да го застрелят. И успя да се овладее. Победоносно закрещя и го задърпа да легне на земята, като му подвикваше строго и заплашително. Трябваше да го оседлае. Бураний Каранар продължаваше да се съпротивлява, ръмжеше и ревеше, облъхвайки лицето на господаря си с влажното дихание на горещата ревяща паст, но господарят му остана непреклонен. Застави го да се подчини.

— Коспан, хвърли ми тук седлото и пропъди онези камили отвъд хълма, за да не ги вижда! — извика Едигей.

Коспан веднага свали седлото от обяздената камила и хукна да прогони харема на Каранар. През това време Едигей свърши всичко — чевръсто намести седлото и когато Коспан дотича и му донесе кожуха, бързо се облече и незабавно яхна оседлания обуздан Каранар.

Разяреният самец все още се мъчеше да отиде при отнетите му самки, искаше дори, мятайки глава назад, да докачи стопанина си със зъби. Но Едигей си знаеше работата. И въпреки злобното му ръмжене и нестихващия вой упорито го подкарваше да тича по снежната степ, като се опитваше да го успокои.

— Хайде, стига! Престани! — говореше му той, — Млъкни де! Все едно, няма да се върнеш. Празна глава си ти! Да не мислиш, че ти искам злото? Ако не бях аз, сега щяха да те застрелят като бясно куче. И какво ще кажеш? Че си бесен, вярно е, и то как! Разбеснял си се като някой дявол! Ако не е тъй, защо тогава се заби чак тук, не ти ли стигаха нашите самки? И да знаеш, че сега, като пристигнем у дома, веднага ще сложа край на безобразията ти по чуждите стада! Ще те вържа с верига и крачка няма да направиш, щом излезе такъв калпазанин!

Бураний Едигей говореше тия заплахи по-скоро за собствено оправдание. Насила раздели Каранар от неговите ак-майнакски камили. И това бе съвсем несправедливо. Но ако Каранар беше кротко животно — иска ли питане! Ей го, нали сега остави бялата камила при Коспан. Коспан обеща при възможност да я прати в Боранлъ-Бураний — и никакви проблеми няма да има с нея, всичко ще мине тихо и мирно. А с тоя проклетник има само неприятности.

След известно време Бураний Каранар се примири, че отново е обязден и отново е под властта на своя господар. Попрестана да крещи, поизравни, ускори крачка и след малко достигна най-хубавия си ход — тичаше в тръс, отмерваше пътя по сарозеките като навит с пружина. И Едигей се успокои, намести се по-удобно между жилавите гърбици, закопча кожуха си, нахлупи калпак и нетърпеливо зачака да стигнат в боранлънските места.

Но още много път оставаше до къщи. Денят се случи сносен. Леко ветровит, с малко облаци. Нямаше опасност от виелица в близките часове, макар че бе съвсем възможно през нощта да се извие буря. Бураний Едигей се връщаше доволен, че можа да хване и обуздае Каранар, но по-доволен бе от вчерашната вечер у Коспан, от домрата и песните на Ерлепес.

И неволно се върна към мислите за своя несретен живот. Гледай ти колко лошо! Какво да направи, че никой да не пострада, а и болката си да не крие, да каже направо — тъй и тъй, Зарипа, обичам те. И ако децата на Абуталип не могат да си пробият път с бащиното име, и Зарипа се съгласи, то нека ги запише на името на Едигей, той ще бъде само щастлив, ако името му помогне на Даул и на Ермек. Та нека да не срещат никакви пречки и прегради в живота. Нека да постигнат успех със собствени сили и възможности. Мигар ще му се посвиди да даде името си на децата? Да, и за такива неща мислеше по пътя Бураний Едигей.

Денят вече свършваше. Неуморният Каранар, въпреки цялата си ярост и упорство, обязден, тичаше добросъвестно. Скоро се показаха боранлънските падини, ей ги познатите дерета, затрупани с преспи, ей ги високите хълмове — и отпред, при завоя на линията — сгушеният кантон Боранлъ-Бураний. Над къщурките се виеше пушек. Какво ли правят там неговите скъпи семейства? Уж замина само за един ден, а се тревожи сякаш цяла година не е бил при тях. Много се затъжи — най-вече за децата. Когато видя селцето отпред, Каранар още повече ускори крачките си. Тичаше потен и разгорещен, като широко мяташе крака настрани, от устата му излизаха кълбета пара. Докато Едигей наближи кантона, там успяха да се срещнат и разминат два товарни влака. Единият отиде на запад, другият на изток…

Едигей спря в задния двор, за да прибере веднага Каранар в кошарата. Слезе, грабна вкопаната за напречната греда в земята дебела верига и окова с нея предния крак на самеца. Остави го да почива. „Нека да му мине потта, сетне ще го разседлая“ — реши той. Кой знае защо, много бързаше. Поразкършвайки изтръпналите си рамене и крака, Едигей тръгна да излезе от кошарата, когато дотича голямата му дъщеря — Сауле. Едигей я прегърна непохватно, защото кожухът му пречеше да я целуне.

— Ще замръзнеш — каза й той. Тя беше леко облечена. — Тичай в къщи. Сега ще дойда.

— Татко — рече Сауле, като се галеше на баща си, — Даул и Ермек заминаха.

— Къде са заминали?

— Ами заминаха завинаги. С майка си. Качиха се на влака и заминаха.

— Заминаха?! Кога са заминали? — все още без да разбира нищо, попита той, като гледаше дъщеря си в очите.

— Още днес сутринта.

— Значи, така! — промълви с потреперващ глас Едигей. — Хайде, тичай у дома — пусна той дъщеря си. — Пък аз ще дойда след малко. Хайде, върви сега…

Сауле изчезна зад ъгъла на къщата, а Едигей, както беше още с кожуха върху ватенката, без дори да притвори след себе си вратата на кошарата, бързо тръгна към бараката на Зарипа. Вървеше и не вярваше. Детето може да е объркало нещо. Невъзможно е. Но снегът пред бараката бе отъпкан от много следи. Едигей рязко дръпна вратата за скобата и когато прекрачи прага, видя напуснатата, отдавна вече изстинала стая, осеяна с разхвърляни ненужни вещи. Нямаше ги нито децата, нито Зарипа.

— Но как е възможно? — прошепна Едигей в кънтящата празнота, като все още не искаше да възприеме случилото се. — Значи, са заминали? — каза той учудено и скръбно, макар това да бе съвсем очевидно.

Призля му, така зле се почувства, както никога през целия си живот. Стоеше с кожуха сред стаята, до студената печка, без да знае какво да направи, как да спре крещящата, преливаща в гърдите му горчива болка от загубата. Върху перваза на прозореца лежаха забравените от Ермек камъчета за гадаене, онези четиридесет и едно камъчета, с които малчуганите се научиха да гадаят кога ще се върне техният отдавна вече несъществуващ татко, камъчета на надеждата и любовта. Едигей ги взе в шепа и ги стисна — ето всичко, което му беше останало. Без да има повече сили, той се извърна към стената и зарида глухо и неутешимо, притиснал пламналото си горестно чело до студените дъски. Докато плачеше, камъчетата започнаха едно по едно да падат. Той се мъчеше конвулсивно да ги задържи в разтрепераната си ръка, но тя не му се подчиняваше и те едно след друго се изплъзваха, падаха с тъп звук на пода и се търкулваха по разни ъгли в запустялата къща…

После Едигей се обърна, свлече се бавно с гръб по стената и клекнал така с кожуха и нахлупения калпак, продължи горчиво да хълца. Извади от джоба шалчето, подарено от Зарипа, и взе да бърше сълзите си с него…

Седеше тъй в изоставената барака и се мъчеше да проумее случилото се. Излиза, че Зарипа е заминала с децата нарочно в негово отсъствие. Значи, така е искала или се е страхувала, че той няма да ги пусне. Да, нямаше да ги пусне в никакъв случай, за нищо на света. Независимо какъв край можеше да има всичко, нямаше да ги пусне, ако си беше тук. Но сега вече е късно да гадае какво и как е щяло да бъде. Те си бяха отишли. Нямаше я Зарипа! Нямаше ги малчуганите! Мигар щеше да се раздели с тях! Ето защо Зарипа е решила, че е по-добре да замине в негово отсъствие. Улеснила е заминаването си, но не е помислила за него, не е помислила колко страшно ще му бъде да завари опустялата барака.

По нали някой е спрял влака на кантона! Някой! Ами то се знае — Казангап, кой друг може да бъде! Само че той естествено не е дърпал внезапната спирачка, както Едигей в деня, когато умря Сталин, а е помолил началника на кантона да спре пътнически влак. Той е такъв тип… И Укубала може да има пръст в тая работа, по-бързо да ги отпрати! Ама чакайте вие, ще видите! И желанието за мъст глухо и черно закипя в кръвта му, разпали мозъка — сега му се искаше да събере всички сили и да унищожи всички до един на този проклет от бога кантон, наречен Боранлъ-Бураний, да разруши всичко до основи, камък върху камък да не остане, да яхне Каранар, да се забие в сарозеките и там да издъхне в самота от глад и студ! Така седеше той в празната барака, изтощен, опустошен, потресен от случилото се. В него бе останало само тъпо недоумение: „Защо е заминала, къде е заминала? Защо е заминала, къде е заминала?“

После си отиде в къщи. Укубала мълчаливо пое кожуха, калпака и валенките му и ги отнесе в ъгъла. По застиналото като камък, посивяло лице на Бураний Едигей трудно можеха да се определят неговите мисли и намерения. Очите му изглеждаха като слепи. Без никакъв израз, затаили в себе си само нечовешкото му усилие да остане сдържан. Докато го чакаше, Укубала на няколко пъти беше слагала самовара. Самоварът кипеше, пълен с тлеещи дървени въглища.

— Чаят е горещ — каза тя. — Току-що съм го наляла.

Едигей мълчаливо я погледна и продължи да сърба врялата течност. Не усещаше, че го пари. И двамата напрегнато чакаха разговора.

— Зарипа замина с децата — промълви най-сетне Укубала.

— Знам — без да вдига глава от чашата, късо измърмори Едигей. След известно мълчание попита все така, без да вдига глава: — Къде замина?

— Не ни каза — отговори Укубала.

Отново настъпи мълчание. Без да забелязва, че врелият чай пари езика му, Едигей беше зает само с едно: да не избухне, да не изпотроши всичко на парчета, да не уплаши децата, да не направи беля…

След чая взе да се стяга пак за излизане. Обу валенките, облече кожуха, сложи калпака.

— Къде отиваш? — попита жена му.

— Да нагледам добичето — подхвърли той от вратата.

Междувременно късият зимен ден бе свършил. Бързо, почти видимо се сгъстяваше, потъмняваше въздухът наоколо. Студът забележимо се засилваше, вятърът гонеше снега по земята, вдигаше го, виеше го на летящи гриви. Едигей намръщено тръгна към кошарата. Когато влезе, ядно впи очи в дърпащия се от веригата Каранар и кресна:

— Още ревеш! Не те свърта на място! Ама сега ще видиш, мръсник такъв! Кратък ще бъде разговорът ни с теб! Сега не ме е страх от нищо!

Сърдито го ритна в хълбока със злобна псувня, разседла го и освободи крака му от веригата, с която беше окован. После го хвана за юздата и стиснал в другата ръка бича, намотан на дръжката, го поведе към степта — Каранар продължаваше отегчително да стене и вие от мъка. На няколко пъти Едигей се обръщаше, замахваше да го удари, дърпаше му юздата, за да го накара да млъкне, но тъй като това не действаше на Каранар, плю и без да му обръща вече внимание, слушайки мрачно и търпеливо неговия рев, продължи да гази упорито по дълбокия сняг, сред виелицата, в здрачената степ, която постепенно губеше очертания. Едигей тежко дишаше, но вървеше, без да спира. Дълго вървя с мрачно наведена глава. Когато превали хълма и се отдалечи на доста голямо разстояние от кантона, спря, за да се разправи жестоко с Каранар. Хвърли кожуха на снега, върза юздата за колана върху ватенката, за да са свободни ръцете му, а самецът да не избяга, и като грабна с две ръце камшика, започна да го бие, изливайки върху него цялата си болка от нещастието. Свирено и безжалостно го шибаше, нанасяйки му удар след удар, като се задъхваше и сипеше ругатни и проклятия:

— На! На! Подла гадина! Всичко е заради теб! Заради теб! Ти си виновен за всичко! Сега ще те пусна да се пръждосаш, накъдето ти видят очите, ама преди това нека да те осакатя, да те обезобразя. На! На! Ненаситна твар! Винаги ти е малко! Гледаш само да кръшкаш! А през това време тя замина с децата! И никой от вас пет пари не дава какво ми е на мен! Как ще живея сега? Как ще живея без нея? Щом като на вас ви е все едно, и на мен ми е все едно! Тъй ти се пада, куче такова! Тъй, тъй!

Каранар ревеше, дърпаше се, мяташе се под ударите на бича и обезумял от страх и болка, повали господаря си на земята и хукна, като го повлече по снега. Влачеше го с дива, чудовищна сила, влачеше го като дърво само да се отърве от него, да се освободи и да избяга там, откъдето го бяха върнали насила.

— Стой! Стой! — викаше Едигей, давейки се от снега, в който го влачеше атанът.

Калпакът му отхвръкна настрани, коравият сняг на преспите го биеше с парещ студ по главата, лицето и корема, влизаше в гърба и пазвата му, камшикът се беше омотал на ръцете му и Едигей не можеше да направи нищо, за да спре самеца, да отвърже юздата от колана си. А той го влачеше панически, безразсъдно, виждайки в бягството своето спасение. Кой знае как щеше да завърши всичко, ако Едигей не бе успял по някакво чудо да разкопчае катарамата на колана си и така да се спаси, иначе щеше да се задуши в преспите. А когато вече се хвана за юздата, Каранар продължи да го влачи още няколко метра и спря — Едигей го задържаше с последни сили.

— Ах, ти! — съвземайки се, промърмори задъхано Едигей и стана, залитайки, целият изпожулен от снега. — Така, значи! На ти, да си го получиш, гадина такава! И се махай от очите ми, махай се! Бягай, проклетнико, и никога вече да не съм те видял! Пръждосвай се по дяволите! Вдън земя да идеш! Нека да те застрелят, да те претрепят като бясно куче! Всичко е заради теб! Дано пукнеш в степта! И кракът ти вече да не е стъпил тук! — Каранар бягаше с рев към Ак-Мойнак, а Едигей тичаше подире му, като го налагаше с камшика и го изпращаше със злобни ругатни и проклятия. Дошъл бе часът на разплатата и на раздялата. Ето защо Едигей продължи още дълго да крещи:

— Вдън земя да идеш, дяволско изчадие! Тичай! Дано пукнеш там, ненаситна твар! Куршум да ти забият в челото!

А Каранар се отдалечаваше по здрачената, потъмняла степ и скоро изчезна сред облаците сняг, от време на време само долиташе неговият остър, тръбен рев. Едигей си го представи как цяла нощ ще тича неуморно във виелицата, за да стигне по-бързо там, при ак-мойнакските си самки.

— Пу! — плю Едигей и тръгна обратно по широката, разорана от собственото му тяло снежна диря. Без калпак и без кожух, с пламнала кожа на лицето и ръцете, той се луташе в мрака, влачейки след себе си камшика, изведнъж се почувства съвсем опустошен и изтощен. Свлече се на колене в снега и свит на кълбо, здраво стиснал глава с ръце, зарида глухо и мъчително. Сам, на колене сред сарозеките, той чу как свири вятърът в степта, как се засилва и вдига вихрушка наоколо, чу и как пада снегът отгоре. Всяка снежинка, милионите снежинки, едва доловимо шумолейки във въздуха, сякаш му нашепваха все същото — че няма да понесе тежката раздяла, че няма смисъл да живее без любимата жена и без онези дечица, които обичаше така, както не всеки баща е способен да обича. Изпита желание да умре, да го затрупа тук снегът.

— Няма господ! Няма той хабер от живота! Какво да чакам тогава от другите? Няма господ, няма! — отрече се от бога Едигей в онази отчаяна самота сред нощните голи сарозеки. По-рано никога не беше произнасял на глас такива думи. Дори когато Елизаров, споменавайки бога на всяка дума, същевременно го убеждаваше, че от гледна точка на науката бог не съществува, той не можеше да повярва. А сега повярва…

И плуваше Земята по своите кръгове, къпана от външните ветрове. Плуваше около Слънцето, въртеше се около себе си, носейки един човек, коленичил сред снежната пустиня. Никой крал, никой император, нито друг владетел, съкрушен от загубата на своята държава и власт, не би паднал на колене пред белия свят с такова отчаяние, с каквото бе го сторил Бураний Едигей в деня, когато загуби любимата жена… И плуваше Земята…

 

След около три дни Казангап спря Едигей пред склада, където получаваха крампони и подложки за ремонт на релсите.

— Станал си нещо саможив, Едигей — каза той уж между другото, докато подреждаше връзката железа върху носилката. — Избягваш ли ме, или искаш, кой знае защо, да страниш, все не ми се отдава случай да си поговорим.

Едигей го погледна втренчено и злобно.

— Ако вземем да говорим, ще те удуша на място. И ти го знаеш!

— Не се и съмнявам, че си готов да ме удушиш, може би ти се иска и още някого да удушиш. Само че защо така се гневиш?

— Вие сте я принудили да замине! — направо каза Едигей онова, което го измъчваше и не му даваше мяра през последните дни.

— Знаеш ли — поклати глава Казангап и лицето му стана червено, дали от гняв, или от срам. — Ако ти е дошла такава мисъл, значи, имаш лошо мнение не само за нас, но и за нея. Ти се благодари, че тая жена излезе с ум в главата, а не като тебе. Мислил ли си някога как можеше да свърши всичко? Не? А тя е помислила и реши да замине, докато не е станало късно. И аз й помогнах да замине, когато ме помоли. Не я попитах къде ще иде с децата, пък и тя нищо не рече, нека го знае само съдбата и никой друг. Разбра ли? Замина, без да каже една-едничка дума заради своето достойнство и заради достойнството на жена ти. И те се сбогуваха като хора. А ти трябва и на двете да се поклониш до земята, че те предпазиха от неизбежна беда. Жена като Укубала цял живот да търсиш, няма да намериш. Друга на нейно място такава пара щеше да вдигне, че ти щеше да бягаш накрай света, много по-далеч и от твоя Каранар…

Едигей мълчеше. Какво да каже? Общо взето, Казангап му говореше истината. Да, ама Казангап не разбираше онова, което му бе непознато. И Едигей се осмели да му го каже грубо в очите.

— Стига! — рече той и се изплю презрително настрани. — Стига съм те слушал теб, умнико. Нали от много ум се мотаеш тук двайсет и три години, непрекъснато, без никакви кусури, като божа крава. Къде можеш да ги разбереш тия неща! Стига! Сега нямам време да те слушам. — И си тръгна, без повече приказки.

— Е, ти си знаеш, твоя работа — чу се отзад.

След тоя разговор Едигей реши да напусне кантона, който му беше опротивял. Сериозно реши, защото не намираше утеха, не намираше сили да забрави, не можеше да превъзмогне мъчителната душевна болка. Без Зарипа и нейните малчугани всичко наоколо помръкна, опустя, обедня. И тогава, за да се избави от тези страдания, Едигей Жангелдин реши да подаде до началника на кантона официална молба за напускане и да замине със семейството си накъдето му видят очите. Само да не е тук. Нали не е вързан с вериги за тоя от бога забравен кантон, повечето хора живеят по други места — по градове и села, — никой от тях не би се съгласил, макар и един час, да живее тук. А защо пък той да кукува цял живот в сарозеките? Заради какви грехове? Не, стига, ще замине, ще се върне на Аралско море или ще хване към Караганда, Алма Ата — малко ли места има още на света. Добър работник е, ръце, крака, всичко си му е в ред, здрав е, засега главата му си е на раменете, ще плюе на всичко и ще замине, какво толкоз има да му мисли. Едигей преценяваше как да подхване разговора с Укубала, как да я предума, останалото не беше трудно. А докато се готвеше и търсеше удобен случай, мина цяла седмица и изведнъж се появи натиреният на свобода Бураний Каранар.

На Едигей му направи впечатление, че в задния двор кучето все нещо лае, върти се неспокойно, изтича нанякъде, лае и пак се върне. Излезе да види какво става и съзря недалеч от кошарата непознато животно — уж камила, ама някак странно изглежда, стои и не мърда. Едигей се приближи и чак тогава позна своя Каранар.

— Значи, ти си бил, а? Докъде стигна, бечара^[6], скапал си се от разврат! — възкликна слисаният Едигей.

От предишния Бураний Каранар бе останало само кожа и кости. Огромната му глава с хлътнали тъжни очи се люлееше на изтънелия врат, гривата му стоеше като чужда, сякаш прикачена за смях, провиснала чак под коленете, от предишните му гърбици, стърчащи като черни кули, нямаше и помен — и двете се бяха смъкнали настрани, като повехнали гърди на бабичка. Той беше толкова изтощен, че нямаше сили да стигне до кошарата. И беше спрял тук да си почине. Целият се беше изразходвал в любовта до последната капчица кръв, до последната си клетка и сега се бе върнал като празен чувал, едва се бе добрал, допълзял.

— Ех-хе-хе! — чудеше се Едигей не без злорадство, оглеждайки Каранар от всички страни. — Я виж докъде си я докарал! Дори и кучето не те позна. А какъв атан беше! Ех, ти! И на всичкото отгоре си дойде?! Ни срам, ни съвест имаш! Яйцата ти на място ли са? Можа ли да ги дотътриш, или ги загуби някъде из пътя? Пък и каква воня се носи от теб! Види се, по краката си го лял, не си имал сили да пикаеш. Я виж как ти е замръзнало по задника! Бечара! Съвсем си изпаднал!

Каранар стоеше безсилен да се мръдне, нямаше я предишната му сила, предишното величие. Тъжен и жалък, той само люлееше глава и се мъчеше да не падне, да се задържи на крака.

На Едигей му дожаля за него. Отиде в къщи и донесе цял леген с хубаво пшеничено зърно. Отгоре му изсипа половин шепа сол.

— На, яж — сложи го той пред Каранар. — Може да се посъвземеш. А сетне ще те заведа в кошарата. Ще полежиш и ще дойдеш на себе си.

Същия ден има разговор с Казангап. Сам отиде при него в къщи и подхвана тъй:

— Ето по каква работа съм дошъл при тебе, Казангап. Недей да се чудиш, че вчера не исках да разговарям и ти наприказвах едно-друго, а днес идвам. Работата е сериозна. Искам да ти върна Каранар. Дойдох да ти благодаря. Едно време ти ми го подари още сукалче. Благодаря ти. Той ми служи добре. Преди известно време го пропъдих, бях излязъл от кожата си, а днес се върна. Едва се е довлякъл. Сега лежи в кошарата. След седмица-две ще си възвърне предишния вид. Пак ще стане силен и здрав. Само трябва да се поохрани.

— Чакай — прекъсна го Казангап. — Какво искаш да кажеш? Защо си решил изведнъж да ми го връщаш? Молил ли съм те?

И тогава Едигей му разказа какво иска да направи. Тъй и тъй, решил съм да замина със семейството си. Омръзнаха ми сарозеките, време е да се преместя другаде да живея. Може пък да тръгне на добре. Казангап внимателно го изслуша и ето какво му рече:

— Твоя си работа. Ама както ми се чини, сам не знаеш какво искаш. Е, добре, да допуснем, заминеш, ама нали от себе си няма да заминеш. Където и да се запилееш, от мъката си няма да избягаш. Тя ще бъде навсякъде с теб. Не, Едигей, ако си джигит, опитай тук да пребориш себе си. А да заминеш — не е геройство. Всеки може да замине. Ама не всеки може да надвие себе си.

Едигей нито се съгласяваше с него, нито спореше. Седеше замислен и тежко въздишаше. „Може би все пак да замина, да хвана по други краища? — мислеше си той. — Но ще мога ли да забравя? А защо трябва да забравям? Как ще живея по-нататък? Хем нямам сили да не мисля, хем пък, като мисля, ми е тежко. А как ли се чувства тя сега? Къде е отишла с ония невръстни деца? Има ли кой да я разбере, да й помогне в нужда? И на Укубала не й е леко — колко дни вече понася мълчаливо моята студенина и цупене… А за какво?“

Казангап разбра състоянието му и за да го облекчи, рече, като се изкашля, за да привлече вниманието му:

— Впрочем защо трябва да те убеждавам, Едигей, като че имам някаква изгода. Сам си знаеш най-добре. И при туй положение ще ти река, че нито ти си Раймалъ-ага, нито пък аз съм Абдилхан. И най-важното, че на сто версти наоколо няма дори една бреза, на която бих могъл да те завържа. Ти си свободен, постъпи тъй, както искаш. Само че помисли, преди да направиш първата крачка.

Тези думи на Казангап дълго останаха в паметта на Едигей.