Уилям Дийц
Потопът (14)

Глава 12

Д +76:18:56 (по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / Пленено банши, на подход към „Есенна колона“

Баншито изсвистя през тясна долина и над безплодната пустош. Сянката на самолета препускаше пред него, сякаш бързаше да стигне първа до „Есенна колона“. Главния усещаше насрещния вятър, който се събираше зад носа на самолета и блъскаше бронята му. Беше приятно — пък макар и за кратко — да се намира извън криволичещите коридори и претъпканите отсеци.

Първият знак за присъствието на кораба на повърхността на пръстена беше дълбоката сто метра следа, гравирана от корпуса на „Колоната“ в кожата на Хейло. Започваше там, където крайцерът бе докоснал земята за пръв път и изчезваше там, където бе подскочил във въздуха, за да се появи отново на около половин километър по-нататък. После оврагът продължаваше прав като стрела до мястото, където корабът най-сетне бе намерил покой, с щръкнал над скала масивен нос. В района имаше и други въздушни превозни средства, до едно принадлежащи на Съглашението и те нямаха причини да подозират новодошлото банши. Поне засега.

Спартанецът, който имаше желание подходът му да бъде максимално нормален на вид, си избра един от многото празни хангари за спасителни лодки, подредени по десния борд на кораба и се вмъкна. За нещастие двигателят угасна в последния момент, баншито удари обшивката на „Колоната“ и, макар че спартанецът успя да изскочи, самолетът падна на камъните долу. Не беше точно незабележимото пристигане, на което се надяваше. При все това, като се имаха предвид плановете на Кортана за кораба, присъствието му и бездруго нямаше да остане в тайна задълго.

— Трябва да стигнем до мостика — каза ИИ. — Оттам можем да използваме невралните импланти на капитана, за да задействаме претоварването в горивните камери на кораба. Експлозията би трябвало да увреди достатъчно системи отдолу и да разруши пръстена.

— Надали ще представлява голям проблем — отбеляза Главния, докато се придвижваше към миниатюрния въздушен люк. — Не знам кой по-добре се справя с взривяването — ти или аз…

В мига, когато излезе навън, видя групичка червени точки да се появяват на детектора му за движение и осъзна, че от лявата му страна се крият разни гадории. Единственият въпрос беше какви врагове го очакват — Съглашението или Потопът? Ако му предоставяха избор, предпочиташе Съглашението. Може би — само може би — Потопът още не бе открил кораба.

Проходът бе задънен отдясно, което означаваше, че няма друг избор, освен да поеме наляво. Но вместо да се вреже в Съглашението или в Потопа, Главния попадна под нападение на ято стражи.

— Олеле — обади се Кортана, когато той започна да стреля, — изглежда Наблюдателят знае къде сме…

— Чудя се дали знае и какво планираме — промърмори Главния.

Един робот се взриви, друг удари палубата с шумно дрънчене и спартанецът взе трети на мушка.

— М-да, той преследва главата ми, но всъщност ти си нещото, което наистина търси!

ИИ не коментира. И третата машина се взриви, а Главния продължи по коридора, използвайки хангарите за спасителни лодки като прикритие. Появиха се още двама стражи, които бяха свалени и се превърнаха в скрап.

Почти веднага след като стигнаха в края на коридора, следваше завой вдясно и ето ти един зейнал люк за поддръжка. Не беше идеалното, тъй като се налагаше войникът да се примири с мисълта за пълзене през твърде тесен тунел, но явно нямаше друг избор. Така че Главния се пъхна вътре, откри, че се намира в лабиринт и се поблъска известно време, преди да забележи един люк, който хвърляше лъч светлина на палубата пред него. Точно там от отвора изплуваха група заразни форми и въпросът му отпреди малко получи отговор. Явно Потопът беше открил „Колоната“ и вече се бе настанил тук.

Той изруга под нос, отстъпи и заля тварите с куршуми. Плъзна се напред и надникна през люка на пода. Видя носител и осъзна, че сигурно има и още. Пусна една плазмена граната през дупката, отстъпи и се поусмихна доволно, когато експлозията отекна.

Служебните тунели явно не го водеха натам, накъдето му се искаше, така че той се спусна през дупката, смачка няколко заразни форми и застреля още две. Залятият с кръв коридор беше мръсен, но добре осветен. Спартанецът се натъкна на шкафче в стената и с удоволствие откри четири осколочни гранати и резервни муниции. Бързо ги прибра и продължи нататък.

Двама стражи се показаха иззад ъгъла, откриха огън с лазерите си и си получиха заслуженото.

— Може би ни търсят — каза Кортана, — но ми се струва, че са пратени да контролират Потопа.

Теорията й имаше смисъл, но всъщност беше без значение за Главния, който бе принуден да се бие със стражите, Потопа и Съглашението, докато си проправяше път през поредица от коридори и в тежко увредената част от кораба, където големи отряди елитни и грънтове чакаха да го хапнат за обяд. Направо гъмжеше от тях, бяха твърде много, за да ги овладее само с карабината, така че им сервира няколко гранати. Един от елитните бе разкъсан на парчета от припокриващите се взривове, друг изгуби крак, а един грънт прелетя през половината помещение. Магическият кръг се бе затворил — и преди принудителното кацане той разстрелваше съглашенски войници; ето, че сега му се налагаше да върши същото.

„Врагът просто не си вади поука!“ — помисли си спартанецът.

Имаше обаче оцелял — един корав елитен, който метна своя плазмена граната и пропусна само на сантиметри. Главния се затича и избяга от зоната на взрива, точно когато устройството изгърмя. Елитният го нападна, пое по-голямата част от цял пълнител и най-сетне падна мъртъв на палубата.

До изгорения мостик оставаше малко разстояние, но там на стража стояха съглашенски войници. Вестта вече се бе разнесла. Те знаеха, че човекът идва насам и откриха огън веднага, щом го видяха.

Спартанецът отново използва граната, за да изравни шансовете, след това смачка главата на един елитен с юмрук. Черепът на извънземното се превърна в каша и тялото му се срути като марионетка с отрязани конци. Бронята даваше на човека достатъчно сила да прекатури глиган. След това, точно когато смяташе, че битката е приключила, някакъв грънт го застреля изотзад. Алармата заглъхна, щом щитовете започнаха да се презареждат. Втори изстрел, пуснат достатъчно бързо, би го убил.

Времето сякаш се забави, когато Главния се обърна надясно. Грънтът, който се криеше в един шкаф за оборудване, застина, когато бронираният извънземен не само оцеля след уж фаталния изстрел, но и се извърна с лице към него. Бяха на една ръка разстояние един от друг, което означаваше, че спартанецът можеше да посегне, да сграбчи дихателния апарат на нападателя си, да му го смъкне и да хлопне вратата на шкафа. Чу се шумно щракане, последвано от бесни удари. Главния продължи напред към мястото, откъдето капитан Кийс раздаваше заповедите си. Кортана се появи над контролния панел пред него. Навсякъде, накъдето ИИ се обръщаше, виждаше изгорено оборудване, окървавени палуби и разбити екрани.

Тя поклати тъжно глава.

— Напускам дома си за няколко дни и виж какво става! — вдигна ръка към полупрозрачното си чело. — Няма да ми отнеме много време… Ето, това би трябвало да ни даде възможност да се качим на спасителна лодка и да се отдалечим от Хейло, преди детонацията.

Следващият глас, който Главния чу, принадлежеше на 343та Виновна искра:

— Боя се, че за това не може да става и въпрос!

Кортана простена:

— О, по дяволите!

Главния вдигна оръжието си, но не видя и следа от Наблюдателя и стражите му. Това не спря конструкта да приказва в ушите му — извънземното ИИ се бе включило в комуникационната му система.

— Глупаво! Да вградиш в корабното си ИИ толкова много знания! Не се ли притесняваш, че може да го заловят? Или разрушат?

Кортана се намръщи:

— Той е в цикъла ми с данни. Заложил ми е капан!

Макар че не се намираше близо до мостика, Наблюдателят бе на борда и се носеше от един контролен панел към друг, изсмуквайки информация от несъществените субпроцесори на Кортана с лекотата на човек, който почиства завесите си.

— Не можеш да си представиш колко е вълнуващо това! Да разполагаш с пълен запис на цялото ни изгубено време! О, как ще се наслаждавам на всеки миг категоризация! Да мисля, че ще разрушиш тази инсталация, както и този запис… Шокиран съм! Почти твърде шокиран, за да го изкажа!

— Спря саморазрушителния цикъл — предупреди Кортана.

— Защо продължаваш да се бориш срещу нас, Преродени? — попита Искрата. — Не можеш да спечелиш! Дай ни конструкта — и аз ще се погрижа смъртта ти да е относително безболезнена и…

Останалото от казаното от 343та Виновна искра заглъхна, все едно някой бе щракнал ключ.

— Поне все още владея комуникационните канали — обясни Кортана.

— Къде е той? — попита Главния.

— Засичам сигнали из кораба… — отвърна ИИ. — Най-вероятно стражи. Що се отнася до Наблюдателя — той е в машинното отделение. Сигурно се опитва да изключи ядрото. Дори ако успея да задействам отново броенето… не знам какво да правя.

Спартанецът се втренчи изненадано в холограмата. Подобно признание получаваше за първи път — и то я правеше някак по-човечна.

— Колко огнева мощ е нужна, за да се пробие някое от полетата на двигателите?

— Не много — призна Кортана, — една добре хвърлена граната вероятно. Защо?

Главния извади граната, подметна я и я хвана отново. ИИ се ококори и кимна:

— Добре, да вървим!

Войникът се обърна и понечи да си тръгне.

— Главен! — извика Кортана. — Стражи!

Машините ги нападнаха в идеален синхрон.

 

 

Майор Силва стоеше в парадна стойка „свободно“, с разкрачени крака, стиснати зад гърба ръце и гледаше към площадките за кацане, където мъжете и жените под командването му довършваха последните приготовления за нападението над съглашенския кораб „Истина и Помирение“. Петнадесет банши, всички събрани от различни бойни подвизи из Хейло, очакваха заповед за излитане. Пеликани — три от четирите, които бяха останали на хората — спуснаха рампите си и тежко натоварените пехотинци се покатериха вътре. Всеки от оцелелите 236 войници бе снабден с оръжия, подходящи за настоящата мисия. Не такива за далечна стрелба — ракетни установки и снайперистки пушки, — а карабини, пушки помпи и гранати, всички те смъртоносни в затворено пространство и, поне по идея, ефективни както срещу Съглашението, така и срещу Потопа.

Военноморският персонал, от който бяха останали шестдесет и трима души, беше въоръжен със съглашенски плазмени пушки и пистолети, които, благодарение на малкото си тегло и поради факта, че не се нуждаеха от допълнителни муниции, оставяха хората свободни да носят инструменти, храна и медицинско оборудване. Те имаха заповед да избягват схватките, когато е възможно — и да се съсредоточат върху управлението на кораба. Група от шестнадесет души, чиито умения бяха сметнати за жизненоважни в мисията, имаха прикрепени по двама пехотинци за телохранители.

При условие, че Кортана и Главния съумееха да изпълнят мисията си, очакваше се да вземат една от спасителните лодки на „Есенна колона“ и да се срещнат с „Истина и Помирение“ в космоса. Колкото и да бе досадна от време на време, офицерът знаеше, че Кортана ще успее да пилотира извънземния кораб и да ги закара у дома.

Ако първоначалният план не сполучеше, Силва се надяваше, че Уелсли, с помощта на военноморските офицери, ще съумее да прекара кораба през хиперпространството и да го върне на Земята. Събитие, за което вече се бе подготвил — чак до това какво ще облече и кратката, но трогателна реч за пред медиите. Като че призован от мислите му, Уелсли избра този момент да наруши уединението на офицера. ИИ, който се намираше в бронирана матрица, преметната през рамото на Силва, типично за него, дори не се извини.

— Лейтенант Макей се обади, майоре. Отряд Едно е на място.

Силва кимна, спомни си, че Уелсли всъщност не може да го види и отговори:

— Добре. Кажи им, че ако успеят да се прикриват през следващите няколко часа, всичко ще бъде наред.

— Имам пълно доверие на лейтенанта — отвърна с равен глас ИИ.

Намекът му бе очевиден. Уелсли вярваше в Макей и бе загрижен за онази част от плана, в която участваше нейният началник. Силва въздъхна. Ако изкуственият интелект бе човек, офицерът щеше да го е сложил на място още преди доста време. Но Уелсли не беше човек, не можеше да бъде манипулиран по същия начин като подчинените му от плът и кръв и, досущ като личността, по чийто пример се бе моделирал, имаше неприятния навик на езика му да е това, което е и в мислите му.

— Добре — обади се майорът колебливо, — какъв е проблемът?

— „Проблемът“ — поде Уелсли — е Потопът. Ако планът ни успее и сме в състояние да превземем „Истина и Помирение“, почти със сигурност на борда ще има потопни форми. Всъщност според онова, което ние с Кортана успяхме да подслушаме, единствената причина корабът да остане тук е именно тази. Всички необходими ремонти са направени, а Съглашенските сили се опитват да стерилизират вътрешността на кораба преди излитането.

— Което отговаря на въпроса ти — отвърна Силва, стараейки се да сдържи нетърпението си. — По времето, когато приключим завземането, повечето от потопниците ще бъдат мъртви. А тръгнем ли на път, ще изпратя отряди ловци да избият оцелелите. С изключение на няколко екземпляра, които ще поставя под силна охрана, останалите ще бъдат изхвърлени в пространството. Е, доволен ли си?

— Не — отвърна твърдо Уелсли. — Ако носител успее да избяга на повърхността на Земята, цялата планета ще бъде завладяна. Тази заплаха е не по-малко опасна… дори по-опасна от Съглашението. С Кортана сме съгласни в едно — на потопниците не бива да им се позволи да напуснат тази система.

Силва се огледа бързо, за да се увери, че наоколо няма никой, който да го подслуша, и изрази гнева си:

— И двамата с Кортана имате склонност да забравяте едно важно нещо — тук командвам аз, а не вие. Приканвам те да откриеш къде в заповедите ми се получава заплаха за Земята, по-голяма от проклетото Съглашение! Ролята ти е да ми даваш съвети. Моята — да вземам решения. Смятам, че можем да намерим по-добър начин да се преборим с Потопа, ако нашите учени притежават живи екземпляри, с които да работят. Нещо повече — хората трябва да видят този нов враг, да разберат, колко е опасен и да повярват, че може да бъде победен.

Уелсли се замисли дали да не продължи спора като посочи, че амбициите на Силва като нищо могат да замъгляват обективността му, но реши, че би било чиста загуба на време.

— Това окончателното ви решение ли е?

— Да, окончателното.

— Тогава Бог да ви е на помощ — отвърна мрачно ИИ, — защото ако планът ви се провали, никой друг няма да успее!

 

 

Този незасегнат от боевете отсек бе служил преди време като съблекалня за пилотите на изтребителите „Лонгсорд“ и пеликаните. Сега, без никакви други модификации, освен инсталирането на няколко груби приспособления за спане, маса с малко храна и кутии с оборудване, залата служеше за неофициален щаб на съглашенските сили, настанени на борда на „Есенна колона“.

Командният състав — или поне тези, които бяха останали — седяха прегърбени на неудобните извънземни столове, мнозина бяха твърде уморени, за да помръднат — и се взираха в предводителя си. Той се наричаше ’Онтомии и беше объркан, разочарован и, дълбоко в себе си, изплашен. Ситуацията на борда на „Колоната“ се бе влошила драматично. Въпреки усилията да ги спрат, потопните форми продължаваха да проникват в кораба. Отвратителните боклуци дори бяха успели да овладеят двигателния отсек на кораба преди нов враг — онзи, който се изправяше и срещу съглашенците, и срещу потопниците — да прати летящи роботи в кораба и да овладее на свой ред машинното отделение. А сега, като че ли за да докаже, че ’Онтомии наистина е прокълнат, още една заплаха се бе появила на сцената, и той се колебаеше дали да сподели тази новина с вече изтощените елитни, строени пред него.

— Е — поде ’Онтомии предпазливо, — явно един човек е разбил банши в кораба и сега се намира на борда.

Един ветеран на име ’Касамии се намръщи.

— Един човек? Тоест, един-единствен! С цялото ми уважение, Ваше превъзходителство, един човек повече или по-малко няма никакво значение.

’Онтомии преглътна.

— Да… ами, по принцип бих се съгласил с теб, само че този човек е малко необичаен. Първо, защото носи специална броня и второ, защото явно е зает с някаква мисия, и трето, защото сам-самичък е убил до един членовете на Охранителен отряд III, които носеха отговорност за мостика и командната зала.

Незабелязан от онези пред него, привидно изпадналият в летаргия офицер, известен като Хуки ’Умамии, започна да се кокори заинтригувано. Понадигна се на мястото си и се съсредоточи. Тъй като бе избрал да седне на последния ред, на ’Замамии му беше трудно да чува. Разговорът продължи.

— Един човек е постигнал всичко това? — ’Касамии очевидно не вярваше. — Изобщо не ми се струва възможно.

— Да — съгласи се ’Онтомии, — но е вярно. И не само това, но и след като е постигнал целта, заради която е влязъл в контролната зала, той си е тръгнал и сега се намира неизвестно къде на борда на този кораб… — Той огледа лицата на седналите пред него. — Кой има способностите и смелостта да намери извънземния и да го убие?

Отговор получи със задоволителна бързина.

— Аз — обади се ’Замамии и скочи на крака.

’Онтомии се вгледа в него под ярките човешки светлини.

— Кой си ти?

— ’Умамии — излъга елитният.

— А, да — отвърна с благодарност командирът. — Командосът… Точно такава личност ни трябва, за да се отървем от този двукрак вредител. Мисията е твоя. Дръж ме в течение. А сега да обърнем внимание на онези нови летящи механизми…

По-късно, след края на съвещанието, ’Касамии потърси доброволеца с намерението да поднесе комплиментите си на младия офицер за инициативността му. Но, също като човека, когото елитният трябваше да намери, той беше изчезнал.

 

 

След като си проби с бой път извън мостика, Главния премина през поредица проходи, натъкна се на още потопници и ги повали. Кортана пресметна, че могат да проникнат в машинното отделение през криокамерите и спартанецът се насочи натам. Проблемът беше, че продължаваше да се натъква на затворени люкове, заключени врати и други препятствия, които му пречеха да се движи по права линия.

След като се бе промъкнал през голяма, тъмна зала, осеяна с оръжия, Главния чу отгласи от битка, идващи иззад един затворен люк. Поспря, изчака звуците да заглъхнат и се промъкна в коридора. Докато се приплъзваше покрай стената, навсякъде виждаше паднали трупове, забеляза и стърчащи от един товарен контейнер шипове и кръвта му изстина. Ловец! Или, по-точно, двама Ловци, тъй като те винаги се движеха по двойки.

Тъй като не разполагаше с ракетна установка, той избра единственото по-мощно оръжие в арсенала си — гранатите. Хвърли две една след друга, видя бодливия носорог да пада и чу гневния рев на втория Ловец, който се засили срещу него. Спартанецът стреля само за да забави извънземния, отстъпи през люка и се благодари, когато вратата се затвори. Това му даде още две-три секунди, необходими за да стъпи по-здраво, да извади още една граната и да се приготви да я хвърли. Люкът се отвори, осколочната граната полетя право към целта и взривът събори звяра на земята. Палубата потрепери при удара на тялото му. Ловецът се помъчи да се надигне, но затихна под порой от куршуми.

Главния гледаше да заобиколи отдалеч трупа, докато излизаше от стаята и се връщаше в коридора. По пътя си през вътрешността на кораба видя окъпани в кръв стени, паднали във всевъзможни пози трупове, взривени люкове, искри, летящи от разпределителни кутии и поредица малки пожари, които — поради отсъствието на горими материали — явно не можеха да се разпространят.

Чу тракането на автоматично оръжие някъде пред себе си и премина през следващия люк. Вътре гореше огън на мястото, където две големи тръби преминаваха през зала за поддръжка. Намираше се близо до криокамерите, или поне така смяташе, но му оставаше и да си пробие път през тях.

Тъй като не му се искаше да скача през пламъците, ако не е абсолютно необходимо, спартанецът зави надясно. Отгласите от битката се усилиха, когато един люк се отвори към голяма зала, пълна с най-разнообразни потопни форми, сражаващи се с ято стражи. Спартанецът спря, нарами оръжието си и стреля. Стражите падаха, носителите се взривяваха, всички стреляха по останалите в луд хаос от пресичащи се енергийни лъчи, 7.62-милиметрови куршуми и взривяващи се игли.

Щом роботите бяха извадени от строя, а повечето потопници — неутрализирани, Главния успя да стигне до средата на залата, да се покатери по една стълба и да се озове на тесния перваз горе. От това място виждаше Контролната зала за поддръжката, където няколко стражи се занимаваха с унищожаването на група потопници, които пък не желаеха да ги изпекат, без да окажат съпротива. Участниците в битката бяха твърде заети, за да се озъртат за разни хора, така че Главния се възползва от това, за да се спусне обратно долу и да влезе в Контролната зала.

Това, както скоро осъзна, бе голяма грешка.

В началото не беше много зле, или поне не изглеждаше зле, докато разруши и двамата стражи и се захвана с потопниците. Но всеки път, когато сваляше някой от тях, мястото му сякаш заемаха две нови форми, а това скоро го принуди да премине в защита.

Отстъпи в преддверието на контролната зала. Нямаше голям избор, освен да облегне гръб на един заключен люк. По-големите форми налитаха на двойки и тройки — а заразниците пристигаха на цели ята. Някои от нападенията явно бяха наслуки, но голяма част от атаките му се струваха съвсем координирани — по една, две или три бойни форми се хвърляха напред, умираха под тътнежа на карабината и падаха, точно когато спартанецът свършваше мунициите, а в гмежта се появяваха още носители.

Той преметна карабината си, извади помпата — с надеждата, че ще има време да презареди — и откри огън по подутите чудовища преди силата, упражнена от техните взривяващи се тела, да може да му причини вреда. След това, когато новоизлюпените заразници плъзнаха във всички посоки, дойде време за почистване, последвано от отчаяното усилие на спартанеца да презареди и двете оръжия, преди следващата вълна твари да се опита да го погребе.

Накрая навлезе в режим на стрелба и движение. Проправяше си път през кораба, все по-близо до машинното, поспираше само за да залее с огън някоя мишена тук-там. След това бързо вадеше пълнителя, презареждаше и продължаваше да навлиза в дълбините на „Колоната“. Шумът, издаван от собствените му оръжия, отекваше в ушите на Главния, а гъстата, задавяща смрад на кръвта на потопниците лепнеше в гърлото му. Постепенно от всичките тези убийства мислите му напълно замряха.

След като се справи с един съглашенски боен отряд, той се скри зад опорен кабел и пъхна патрони в помпата си. Една бойна форма скочи на гърба му без предупреждение и удари с голям гаечен ключ шлема му. Щитът падна под силата на удара, което позволи на една заразна форма да кацне на визьора му. Още докато се олюляваше от удара и драскаше по хлъзгавото тяло на заразника, острото пипало проникна през шева на гърлото му, откри голата му кожа и я разряза.

Спартанецът изрева от болка, усети пипалото да се плъзга към гръбнака му и осъзна, че това е краят.

 

 

Макар и неспособна да вземе оръжие и да убие заразника направо, Кортана си имаше определени ресурси и побърза да ги използва. Внимавайки да не изтегли твърде много енергия, ИИ отклони част от захранването на „Мьолнир“ и го използва за създаването на електрически заряд. Заразникът започна да вибрира, щом електричеството го прониза. Главния трепна, когато пипалото на потопника предаде шока си в нервната му система, а чудовището се взриви, опръсквайки визьора на войника със зелена кръв.

Все пак спартанецът имаше достатъчно видимост, за да се бие и с къс откос уби размахващия гаечния ключ боен изрод.

— Съжалявам — каза Кортана, докато войникът разчистваше района наоколо, — но не се сетих какво друго мога да направя!

— Чудесно се справи — отвърна той, докато презареждаше. — Размина се на косъм!

След още две-три минути Потопът най-сетне отстъпи и спартанецът успя да се възползва от затишието, за да свали шлема си, да измъкне пипалото изпод кожата си и да постави самозалепваща се антисептична бойна превръзка върху раната. Ужасно болеше — той се намръщи, докато връщаше шлема на главата си и запечатваше бронята.

След това, спирайки само за да убие няколко заблудили се заразници и все още търсейки начин да проникне в криозалата, Главния премина през различни коридори, лабиринт от тунели за поддръжка и излезе в коридор, където забеляза червена стрела на палубата и надпис „Машинно отделение“.

Най-сетне късмет!

Вече без да се мъчи да влезе в криоотсека, войникът премина през един люк и влезе в първия добре осветен, без кървави петна и трупове коридор, който срещаше по пътя си. Поредица завои го доведе пред един люк.

— Машинната зала е открита — обяви Кортана. — Пристигнахме!

Спартанецът чу тананикане и осъзна, че 343та Виновна искра е някъде наоколо. Вече бе започнал да отстъпва през люка, когато Кортана се намеси:

— Тревога! Наблюдателят е прекъснал всички командни подстъпи. Не можем да възобновим броенето. Единствената останала ни възможност е да взривим горивните реактори на кораба. Това би трябвало да нанесе достатъчно щети, за да разрушим Хейло. Не се притеснявай… имам достъп до всички схеми на реакторите и процедурите. Ще ти ги покажа. Първо трябва да махнем капака на камерата за отходните газове. Така ще открием шахта, която води до сърцевината на горивната камера.

— О, прекрасно! — отвърна спартанецът. — Боях се, че може да е нещо сложно!

Главния отвори отново люка, влезе в машинното отделение и една заразна форма полетя право към гръдната му плоча.

 

 

Атаката върху „Истина и Помирение“ се осъществи с главозамайваща скорост — ято от петнадесет баншита връхлетя с вой откъм слънцето, нападна приблизително същия брой съглашенски съдове, пратени да прикриват крайцера и свали половината от тях още през първите шестдесет секунди от битката.

След това, още докато продължаваха отделните схватки, лейтенант „Куки“ Питърсън и събратята му пилоти на пеликани доставиха Силва, Уелсли и четиридесет и пет тежковъоръжени пехотинци в совалковия док на вражеския кораб, където първите войници, слезли от рампите, приветстваха съглашенския защитен отряд с куршуми, овладяха всички люкове и пратиха екип от петнадесет „Парашутисти от Ада“ на път към Контролната зала на кораба.

Наясно с факта, че окупацията на контролната зала не означава нищо, ако не успеят да превземат и машинното отделение, хората задействаха и почти едновременна наземна атака. Благодарение на предишния опит, при който Главния и група пехотинци бяха влезли в кораба в търсене на капитан Кийс, Макей имаше възможност да се възползва от всичко научено по време на онази мисия, включително пълното описание на гравитационния асансьор, филм на вътрешните коридори и операционни данни, които Кортана бе извлякла от корабните системи.

Не беше твърде изненадващо, че охраната около асансьора бе утроена след предишното нападение, което означаваше, че, макар Макей и нейният отряд парашутисти да можеха да пропълзят на броени метри от хълма, където бе фокусиран асансьорът, им предстоеше да се справят с шест Ловци, дванадесет елитни и смесен отряд грънтове и чакали, преди да влязат на борда на кораба горе.

Предвиждайки този проблем, Макей снабди петнадесетте души в отряда си с осем ракетни установки, всички до една насочени право към Ловците. Управляваните от Съглашението баншита тъкмо бяха попаднали под нападение и бодливите чудовища се взираха в почти безоблачното небе, когато Макей даде нареждане:

— Огън!

И осемте установки изстреляха по една и после по още една ракета, вкарвайки общо шестнадесет снаряда в извънземните, така че Ловците нямаха дори възможността да влязат в бой, преди поредица червено-оранжеви експлозии да ги разкъса на парчета. Още докато късовете месо падаха от небето, оръжията бяха презаредени и следващият облак ракети полетя по пътя си.

Трима-четирима елитни бяха убити по време на първия залп, което означаваше, че за втория някои от оцелелите ставаха мишена на поне по две ракети и просто прекратяваха съществуването си, когато мощните 102-милиметрови заряди се взривяваха. Онези, които оцеляха след стрелбата, не бяха много и падаха бързо, когато останалите от отряда метнаха гранати по вражеските позиции и ги заляха с автоматичен огън. Общото изразходвано време бе 36 секунди.

Цяла минута бе погълната от тичането нагоре по хълма и смазването на стражата на върха, което означаваше, че бяха минали минута и 36 секунди до момента, в който смъртоносните хора се бяха пръснали из вътрешността на „Истина и Помирение“, бяха избили грънтовете на стража и бяха дезактивирали асансьора.

Дженкинс бе вързан между двойка яки пехотинци. Макей подкани триото напред:

— Хайде, хора. Идеята е да превземем машинното — така че да се хващаме за работа.

Дженкинс — или поне това, което бе останало от него, надушваше Потопа. Те бяха тук, криеха се из кораба и той се помъчи да каже това на Макей. Но единственото, което излезе от устата му, бе поредица хъркания и ръмжене. Хората бяха превзели кораба, но се бяха сдобили и с нещо, което можеше да избие всеки един от тях.

 

 

’Замамии вкара Яяп в строго охранявания Съглашенски комуникационен център — и даде на грънта време да се огледа. Пространството някога бе побирало цялото комуникационно оборудване, свързвало „Есенна колона“ с леките й изтребители, совалките и транспортьорите. Човешките машини бяха изкъртени, за да се освободи място за съглашенските, но всичко друго бе в почти същата конфигурация. Отряд от шестима техници дежуриха, всички обърнали гръб към средата на залата, с пръснати пред тях маси с оборудване. Постоянното мърморене на разговорите можеше да бъде чуто по говорителите отгоре, някои от които бълваха и отгласи от схватки, докато приемаха заповеди и връщаха доклади.

— Ето тук ще седиш — обясни елитният, посочвайки празния стол. — Трябва само да слушаш входящия трафик, да си отбелязваш докладите, които се отнасят до човека и да предаваш информацията на моята честота. Той има някаква цел, това е сигурно, и щом разберем какво точно прави, ще ида да го посрещна. Знам, че предпочиташ да участваш в лова заедно с мен, но ти си единственият, на когото мога да се доверя да обработва комуникациите ми, така че, надявам се, разбираш…

Яяп, който никак не изгаряше от желание да присъства на лова, се постара да си придаде унил вид.

— Ще си свърша работата, Ваше превъзходителство, и ще се радвам на успеха на отряда ни!

— Така те искам! — отвърна ’Замамии окуражително. — Знаех си, че мога да разчитам на теб! Сега сядай пред пулта, сложи си тези слушалки и се приготви да записваш. Знаем, че човекът е напуснал мястото, наричано от хората „мостик“, водил е битка близо до Контролната зала за поддръжка и за последно е забелязан да се насочва към машинното отделение. Нямаме персонал в това отделение в момента, но това е без значение, защото за нас е най-важно да открием накъде се е запътил всъщност. Ти ми предай тази информация, аз ще заведа отряда ни на правилното място и човекът ще влезе в капана. Останалото ще е лесно!

Яяп си спомни предишните си срещи с човека, по гърба му пробяга ледена тръпка и той седна на стола си. Нещо му подсказваше, че когато се стигне до последния сблъсък между елитния и човека, „лесно“ надали ще е подходящият термин за описание на ситуацията.

 

 

Люкът на машинното отделение се отвори, една заразна форма литна към лицето на Главния и той изстреля четвърт пълнител в нея. Доста повече куршуми, отколкото мишената изискваше, но споменът за това как пипалото се бе плъзнало под кожата му, бе още пресен в съзнанието му и той нямаше намерение да допусне други топки до лицето си, особено с дупката в уплътнението на врата си. Червен навигационен индикатор сочеше пътя към една рампа в другия край на огромната зала.

Спартанецът премина по издигнатата платформа, претича покрай няколко контролни пулта и се гмурна през люк, водещ нагоре към Ниво Две. Последва коридор, който излизаше в открито пространство, след това и рампата към Ниво Три. Близо до върха двойка бойни форми паднаха под точния му огън. Той събра мунициите на падналите твари, взе и гранатите им, и продължи нататък.

— Не е приемливо, Преродени — обади се 343та Виновна искра. — Трябва да предадеш конструкта.

Главния не му обърна внимание, а продължи през Ниво Три и се сблъска с „комитет по посрещането“, съставен от Потопа. Започна да стреля, свали от върха две бойни форми и носител и отстъпи назад, за да презареди. С нов пълнител в оръжието, спартанецът откри огън, сряза най-близката форма през коленете и метна граната в тълпата зад нея. Осколките се взривиха и ги пратиха в ада. Бързи откоси автоматичен огън стигаха да довърши оцелелите и Главния да се придвижи до другия край на прохода. Група форми го чакаше с приветствия, но бързо отстъпи пред целеустременото му нападение и той си проправи път нагоре по хлъзгавата от кръвта стомана и през люка към върха на рампата.

Премина на балкона на Ниво Три и незабавно стана мишена. Там цареше пълен хаос — стражи стреляха по потопници, те им отвръщаха, и явно всички искаха да докопат и спартанеца. Важно беше да се съсредоточи обаче, да се концентрира върху мисията си, така че той се хвърли бясно към най-близкия контролен панел. Удари бутона с надпис „Отворено“, чу алармата да се изключва и Кортана отбеляза:

— Добре! Първата стъпка е осъществена. Имаме пряк достъп до горивния реактор. Трябва ни катализаторна експлозия, за да дестабилизираме магнитното сдържащо поле, заобикалящо горивната клетка.

— Уф — въздъхна войникът, докато скачаше върху дебелата плоча от дуракрит и я усети как се раздвижва. — Мислех, че се предполага да хвърля граната в дупка.

— Нали това казах?

Когато ярко осветеният правоъгълен отвор се разкри пред него, Главния се ухили и метна граната вътре. Последвалата експлозия пръсна парченца овъглен метал около пълния с дим отвор.

„Един готов, остават още три!“ — каза си спартанецът, докато стражите стреляха и лазерните лъчи улучиха гърдите му.

 

 

Благодарение на свръхсветлинната скорост и изключително добрата координация на атаката, хората овладяха повече от осемдесет процента от „Истина и Помирение“ и се готвеха за излитане. Тези отсеци, които не бяха под човешки контрол, можеха да изчакат до по-късно. От известно време нямаха връзка с Кортана и Силва възнамеряваше да заложи на сигурното. Ако Хейло щеше да се взривява, искаше да е далеч от пръстена, когато това се случи.

Контролната зала на крайцера представляваше сцена на трескава дейност, където Уелсли се сражаваше с неразумния навигационен компютър на кораба, военноморските техници се мъчеха да се запознаят с различните извънземни системи за управление, а Силва се възгордяваше от последния си успех. Атаката бе толкова бърза и така успешна, че парашутистите бяха заловили една твар, наричаща себе си Пророк и твърдяща, че е важен член на съглашенската управляваща класа. Сега, заключен на сигурно място, извънземният щеше да стане поредният елемент от триумфалното завръщане на Силва на земята. Офицерът се усмихна, когато освободиха гравитационните котви на кораба, той се залюля леко в отговор и предстартовото броене започна.

* * *

Много палуби по-надолу, Макей усети някой да я докосва по рамото.

— Лейтенант? Може ли за момент?

Макар и да не бе част от същата командна верига, лейтенант командир Гейл Пърди превъзхождаше по ранг парашутистката, което бе причината Макей да отвърне почтително:

— Да, госпожо! Какво мога да сторя за вас?

Пърди беше инженерен офицер, една от избраните шестнадесет, които имаха телохранители, и двамата застанали с гръб към офицера и с лице навън. Тя беше на средна възраст, набита, с рижа коса. Изражението й бе съвсем сериозно, когато се вгледа в Макей.

— Ела насам. Искам да ти покажа нещо!

Лейтенантът последва другия офицер до голяма тръба, служеща за мост над еднометровата пропаст между две масивни инсталации. Дженкинс, който нямаше друг избор, освен да ходи натам, където отидат и пазачите му, бе принуден да ги последва.

— Виждаш ли я? — поинтересува се офицерката, сочейки тръбата.

— Да, госпожо — отвърна Макей, озадачена какво в тази структура би имало нещо общо с нея.

— Това е входна точка за фиброоптичните кабели, които свързват контролната зала с машинното — обясни инженерът. — Ако някой прекъсне тази връзка, енергийните центрове ще откачат. Може да има допълнителна връзка някъде, но не сме я открили. Като се има предвид фактът, че двадесет процента от кораба са под съглашенски контрол, предлагам ви да сложите пазач на тази част от оборудването, докато всички съглашенци не се озоват в килиите.

Предложението на Пърди имаше силата на заповед и Макей отвърна:

— Да, госпожо, ще се погрижа за това!

Офицерът кимна, когато палубата се наклони и накара и двете жени да се хванат за фиброоптичния канал. Двама души паднаха на палубата. Пърди се ухили:

— Доста тромаво излитане, а? Капитан Кийс би откачил!

 

 

Силва не се притесняваше за тънкостите около управлението на кораба. Последните екипи от КУОН бяха стоварени в совалковия хангар, пеликаните — прикрепени и външните врати — затворени, а „Истина и Помирение“ се мъчеше да се отърве от хватката на Хейло.

Не, Силва бе доволен просто да се махне от повърхността и да усеща вибрациите на палубата. Двигателите на крайцера се бореха да прехвърлят безброй тонове мъртва маса нагоре през гравитационния кладенец на пръстеновия свят и до мястото, където корабът щеше да се откъсне от прегръдката му.

 

 

Пришпорени в действие от вибрациите или може би просто уморени от чакане, потопниците избраха този момент да нападнат двигателния отсек. Една вентилационна шахта се отвори, лавина от заразни форми плисна навън и попадна под незабавен обстрел.

Дженкинс полудя и задърпа веригите си, дърдорейки несвързано, докато пазачите му се мъчеха да го овладеят.

Мина не повече от минута, преди всички потопни форми да бъдат избити, шахтата — запечатана, а капакът й — сложен на място. Но нападението послужи, за да напомни на Макей за грижите, които вече си имаше. Потопът беше като извънредно смъртоносен вирус — и би било наивно да се вярва, че могат да се справят с него по друг начин, освен чрез пълно изтребление. Офицерът използва ранга си на втора в йерархията, за да се добере до Силва, да докладва за нападението и да завърши с думите:

— Ясно е, че корабът още е заразен, сър. Предлагам да кацнем и да стерилизираме всеки квадратен сантиметър, преди да излетим отново!

— Нищо подобно, лейтенант — отвърна мрачно Силва. — Имам причина да вярвам, че Хейло ще се взриви и то скоро. Освен това, искам да запазя няколко екземпляра, така че се погрижи да хванеш живи някои от грозните копелета.

— Лейтенантът е права — вмеси се безстрастно Уелсли. — Рискът е твърде голям. Предлагам да преразгледате решението си!

— Решението ми е окончателно — изръмжа Силва. — А сега се върни към задълженията си, това е заповед!

Макей прекъсна връзката. Поне според нея едно от най-важните качества на войника бе дългът му. Дълг към армията, но и към милиардите хора на Земята, за които носеше отговорност. Сега, изправена пред конфликт между военната дисциплина — лепилото, поддържащо цялата конструкция — и дълга, целта на всичко, какво ли би трябвало да стори?

Отговорът, колкото и да бе странно, дойде от Дженкинс, който — присъствал на края на разговора й — дръпна веригата си. С това хвана един от стражите си неподготвен. Той падна, щом Дженкинс се хвърли към фиброоптичната връзка и все още се мъчеше да се изправи, когато бойната форма стигна до края на веригата си. Миг по-късно пехотинците овладяха отново пленника. Тъй като не успя да постигне онова, което знаеше, че е правилно и с изпънати до краен предел вериги, Дженкинс умолително погледна Макей в очите.

Тя осъзна, че решението лежи в ръцете й и че, макар да бе наистина ужасно и непростимо, бе и също тъй просто. Толкова просто, че дори ужасно увреденият Дженкинс знаеше какъв е дългът му.

Бавно и внимателно, тя премина по палубата до мястото, където стояха пазачите, каза им да идат да си починат, огледа се за последно и извади една граната. Дженкинс, все още неспособен да проговори, успя да оформи с устни думите: „Благодаря ти!“

Силва беше отдалечен на твърде много палуби, за да усети експлозията или да чуе приглушения взрив, но можеше да види резултатите от първа ръка. Някой изкрещя:

— Управлението изчезна!

Палубата се наклони, когато „Истина и Помирение“ се гмурна надолу и Уелсли се обади за последно:

— Добре си я обучил, майоре. С това може да се гордееш!

След това кърмата се удари в земята, серия експлозии нацепиха обшивката и самият кораб, както и всички на борда му, преминаха в небитието.

* * *

— Сигурен ли си? — попита ’Замамии, с леко изкривен и от радиото, и от нарастващите смущения глас.

Яяп не беше сигурен в нищо, освен във факта, че летящите около него доклади са все по-тревожни, а съглашенските сили попадат под тежък обстрел и от страна на Потопа, и от стражите. В стомаха на грънта сякаш бе паднал огромен камък и леко му се гадеше. Но никога не би си го признал, не и пред тип като ’Замамии, така че вместо това излъга:

— Да, Ваше превъзходителство. Според докладите и ако съдим по схемите тук в комуникационния център, явно човекът няма друг избор, освен да излезе през люк Е-117, да стигне до асансьор V-1269 и да се качи по сервизен коридор клас седем, който минава по протежение на кораба.

— Добра работа, Яяп! — каза елитният. — Тръгваме натам!

По причини, за които не бе съвсем сигурен и въпреки множеството досегашни провали, грънтът изпитваше странна привързаност към елитния.

— Внимавайте, Ваше превъзходителство! Човекът е много опасен!

— Не се притеснявай! — отвърна ’Замамии. — Имам изненада за него. Малко подаръче, което да изравни шансовете. Ще ти се обадя когато е мъртъв.

Яяп отвърна:

— Да, Ваше превъзходителство! — чу щракване и осъзна, че е разговарял с началника си за последен път. Не защото вярваше, че ’Замамии ще умре, а защото смяташе, че те всички ще умрат.

Ето защо дребният извънземен обяви, че отива да си поеме въздух, излезе от комуникационния център и изобщо не се върна. Малко след това натовари еднодневен запас храна и цистерна с метан на един призрак, изкара го от „Есенна колона“ и незабавно откри онова, което търсеше: умиротворение. За първи път от много, много дни Яяп бе щастлив.

 

 

След като и последната граната се взриви, Главния усети, че шахтата, върху която стои, се люлее в синхрон и Кортана крещи в ушите му:

— Ти успя! Двигателите ще се взривят! Имаме петнадесет минути да се махнем от кораба! Трябва да излезем и да стигнем до третия асансьор! Той ще ни заведе в сервизен коридор клас седем, който минава по протежение на кораба! Побързай!

Главния скочи на платформата на Ниво Три, издуха една бойна форма и се обърна към люка от дясната си страна. Той се отвори, спартанецът премина през него и претича по дължината на прохода. Втората зейнала врата гледаше към площадката точно пред голям служебен асансьор.

Главния чу воя на машините, прецени, че е задействал някакъв сензор и изчака пристигането на асансьора. За първи път от часове не го заплашваше непосредствена опасност и той си позволи да се отпусне леко. Това беше грешка.

— Главен! — обади се Кортана. — Връщай се!

Благодарение на предупреждението й, той вече отстъпваше през люка, когато асансьорът пристигна изотдолу и един елитен, седнал върху плазмено оръдие, откри огън срещу него.

 

 

Офицерът от специалните операции Зука ’Замамии стреля с привидението. Енергийното оръжие заемаше по-голямата част от платформата, оставяйки място само колкото за грънтовете, които помагаха на елитния да качи оръжието на нея. Изстрелът избухна в синьо, удари люка, който започваше да се затваря и стопи половината врата.

Офицерът усети прилив на радост, докато вълните от енергия се носеха през въздуха към мишената му. Скоро победата щеше да е пълна, и честта му да бъде възстановена. След това щеше да се разправя с глупавия грънт Яяп.

Очертаваше се славен ден.

 

 

— По дяволите! — възкликна Главния. — Откъде се появи това?

— Явно някой те е следил — отвърна мрачно Кортана. — Сега се приготви — ще поема контрол над асансьора и ще го сваля надолу. Ти метни няколко гранати в шахтата.

 

 

’Замамии видя енергийната стрела да удря люка, усети прилива на радост, когато човекът побърза да избяга… и в същия миг платформата спря.

Елитният тъкмо бе стрелял отново и бе взривил останките от прикритието на човека, когато чу щракване и асансьорът се спусна надолу.

— Не! — извика той, сигурен, че някой от грънтовете е отговорен за внезапното движение и отчаян, че човекът ще избяга от капана му. Но бе твърде късно и нямаше нищо, което дребните извънземни можеха да сторят — асансьорът продължи да се спуска.

След това, още докато мишената изчезваше от поглед и ’Замамии се караше на подчинените си, няколко гранати паднаха отгоре, изтътнаха по пода и се взривиха.

Силата на взрива вдигна елитния от мястото му, даде му възможност да мерне съперника си за последно и го пусна. Той се удари с тупване, усети как нещо се чупи и зачака първия си поглед към рая.

 

 

Кортана върна асансьора нагоре. Главния нямаше друг избор, освен да се качи на окъпаната в кръв платформа и да го остави да го изнесе на сервизния коридор горе. ИИ се възползва от момента да преработи плана им за бягство.

— Кортана до „Ехо 419“, обади се, „Ехо 419“!

— Прието, Кортана — обади се Вражи чук някъде изотгоре. — Чувам те идеално.

Главния долови серия експлозии, които разтърсваха асансьора, осъзна, че корабът започва да се разпада и с нетърпение очакваше момента, когато ще се озове на свобода.

— Двигателите на „Есенна колона“ са в критично състояние, Вражи чук — продължи Кортана. — Искам незабавно изтегляне! Приготви се да ни вземеш от свръзка четири-С за външен достъп веднага, щом дам сигнал!

— Прието. „Ехо 419“ до Кортана — положението тук става доста напечено… Всичко наред ли е?

Асансьорът се разклати отново, когато ИИ каза:

— Не, не е! Не е! Следва непредвидима дестабилизация на корабната двигателна сърцевина! Двигателите трябва да са понесли повече щети, отколкото предполагах!

След това, щом платформата спря рязко и някъде изотгоре се посипаха парчета отломки, ИИ се обърна към спартанеца:

— Имаме шест минути, преди двигателите да се взривят! Трябва да изчезваме веднага! Експлозията ще генерира температура от почти сто милиона градуса. Не бива да сме тук, когато „Колоната“ гръмне!

Съветът беше прекрасен. Главния изтича през един люк в хангар, пълен с глигани, всеки окачен в свой отделен слот. Избра един, намиращ се близо до входа, скочи на седалката и с облекчение включи двигателя.

Броячът, който Кортана проектира на вътрешната повърхност на шлема му не само отброяваше, но и броеше бързо, или поне така се стори на Главния, докато караше извън хангара, зави наляво, за да избегне един горящ глиго и се вряза през тълпа съглашенци и потопници. Един елитен падна, завлечен под големите гуми и возилото подскочи, докато го прегазваше. Склонът пред тях гъмжеше от люлеещи се заразни форми. Те се пукаха като пиратки, човекът ускори нагоре, докато плазмените изстрели отзад се помъчиха да го достигнат. После, внимавайки да не направи грешка и да загуби ценно време, той отпусна педала за газта и спря на върха на рампата.

Пред него се простираше голям коридор, с пътеки от двете страни, пешеходен мост в далечината и тесен сервизен тунел право напред. Няколко потопни форми бяха заели места над входа и стреляха по спартанеца, докато той подкарваше глигана и го пъхаше в отвора отпред.

Рампата тръгна надолу и спартанецът натисна спирачката, доволен, че е направил нещо, когато отекна взрив и парчета ръбест метал се разлетяха по прохода пред него. Главния свали крак от спирачката, превърна един носител в паста и прати колата нагоре по отсрещния склон.

Излезе от подземния тунел и тъй като отпред имаше преграда, зави наляво и се засили по протежението на една вертикална стена. Видя тясна рампа, ускори по нея и прескочи двойка дупки, които никога не би преминал, ако бе осъзнал какво прави. Стигна до равно място, по инстинкт натисна спирачката и благодари, когато глиганът се гмурна с носа напред през края на прохода и тупна в поредния сервизен тунел.

Отпред го чакаха група потопници и той си проправи път през тях, мачкайки чудовищата с гумите си.

— Добра работа на последния участък! — одобри Кортана. — Откъде знаеше, че трябва да забавиш?

— Не знаех — отвърна Главния, а колата изскочи от тунела и се вряза в друг.

— О!

Този тунел беше празен, което позволи на спартанеца да набере скорост, докато промушваше глигана в по-широк коридор. Натисна педала до дупка с идея да спечели малко време.

Широкият тунел бе равен и чист, но ги изведе в ад от летящ метал, самоубийци потопници и веселяци стражи, които до един искаха да му видят сметката, докато спираше, избираше една рампа отляво и се насочваше към нея, а пресичащите се лазерни лъчи съскаха по повърхността на бронята му и шареха по вътрешността на колата.

Спартанецът се пребори да овладее глигана — едната гума се покатери върху метална плоча и заплаши да преобърне машината в хаоса долу. Беше трудно, обстрелваха го отвсякъде, но той успя да коригира курса, спусна се по рампата, зави наляво и откри, че се намира в огромен тунел с централни опорни колони, които изчезваха в далечината.

Внимавайки да криволичи между колоните, за да спечели време, той премина през една схватка между потопници и отряд съглашенци, беше обстрелян от ято стражи и вкара колата в поредното открито пространство с бариера отпред. Бърз поглед потвърди, че поредната рампа води надолу и вляво към огромен проход, така че той зави натам.

Експлозии изпратиха огнени езици и дим през пукнатината пред него и за малко да отклонят глигана от курса му.

Щом слезе от рампата, положението се облекчи малко, тъй като навлезе в широк тунел, ускори през него и спря рязко на открито пространство, а после спусна возилото по по-тесен сервизен тунел. Заразните форми се пукаха шумно, докато гумите ги мачкаха. Двигателят ръмжеше и Главния почти загуби управление, когато излетя твърде бързо от тунела, осъзна, че го очаква нов подземен проход и се заби в него с носа напред, така че предните колела не само тупнаха тежко, но и машината едва не се преобърна. Само натиснатата в последния момент спирачка и малко късмет му позволиха да падне правилно и му дадоха възможност да изкатери тунела и да навлезе в лабиринт от колони.

Той изруга, принуден да заобикаля препятствията, а ценните секунди изтичаха между пръстите му, докато всеки един извънземен, изрод и робот с оръжие се стараеше да го уцели. След това стигна до прелестна ивица права настилка, бързо се гмурна през нов служебен тунел и изкачи една рампа към по-голям, докато Кортана извика пеликана:

— Кортана до „Ехо 419“! Искам извозване сега! Веднага!

— Прието, Кортана — отвърна пилотът, докато Главния ускоряваше по коридора.

— Чакай! Спри! — настоя Кортана. — Тук идва да ни прибере Вражи чук. Задръж тук!

Спартанецът натисна спирачките, чу откъс от изкривен радиосигнал и видя катера на КУОН да се приближава отляво. Зад пеликана се влачеше струя дим и причината за него бе видима. Едно банши летеше зад него и се опитваше да улучи двигателите му. Последва светкавица, когато десният енергиен сектор бе улучен и избухна в пламъци.

Главния можеше да си представи Вражи чук на пулта за управление, бореща се едновременно да спаси кораба си и втренчена в прохода пред нея.

— Изтегли се! Изтегли се! — извика спартанецът с надежда, че тя ще го чуе, но беше твърде късно. Пеликанът изгуби височина, премина под прохода и изчезна от поглед. Взривът се разнесе три секунди по-късно.

Кортана се обади:

— „Ехо 419“! — и, като не получи отговор, констатира: — Мъртва е!

Главния си спомни веселия глас по радиото и безбройните пъти, когато пилотът бе спасявала хора, и усети дълбока мъка.

Последва кратка пауза, през която ИИ се включи в оцелелите системи на кораба.

— Един „Лонгсорд“ все още е на док в хангар седем. Ако тръгнем сега, ще успеем!

Гумите изскърцаха, когато Главния натисна газта до дупка, завъртя глигана през люка, хвърли го надолу по една рампа и прелетя през някакъв тунел. Огромни колони отбелязваха средата на прохода и поредица от дълбоки вдлъбнатини накараха колата да се залюлее, преди отново да стъпи на равното. Взривове разхвърляха отломки и от двете страни на тунела и гласът на Кортана едва се чуваше, но май спомена нещо за „пълна скорост“ и някаква дупка.

Главния натисна газта, но всичко друго бе по-скоро въпрос на късмет, а не на умения. Глиганът изкачи една рампа, дъното под него изчезна и колата полетя във въздуха, падна два-три етажа, тупна тежко, хлъзна се странично и спря.

Главния се пребори с волана, обърна колата и погледна таймера. Показваше 01:10:20. Той натисна газта. Глиганът се стрелна напред, прелетя през друг тесен тунел… Спартанецът намали, защото забеляза редица хоризонтално обърнати варели, преграждащи пътя му. Не само това, но и всичко наоколо гъмжеше от съглашенци и потопници. Той скочи напред, падна вече в движение и прониза един елитен, имал лошия късмет да застане на пътя му.

Изтребителят бе право пред него — надолу по рампата, в очакване да се качи на борда му. Плазмени изстрели свистяха край главата му, взривовете разпиляваха отломки около него и ето, ботушите му затупаха по метал, когато се качи на кораба.

Рампата се прибра, точно когато тълпа потопници стигнаха до нея, изтребителят се заклати в синхрон с поредната експлозия, разтърсила „Есенна колона“ и спартанецът се олюля, докато крачеше напред. Похаби безценни секунди, докато се хвърли в пилотското кресло, задейства двигателите и погледна контролния пулт.

— Да тръгваме!

Главния използва долните дюзи, за да отдели лонгсорда от палубата. Обърна изтребителя обратно на часовниковата стрелка и натисна ръчките. Ускорението го притисна към седалката, щом корабчето се изстреля от хангара си и се понесе през атмосферата.

 

 

Яяп, който вече бе стигнал до подножието на хълмовете, чу серия приглушени взривове и се обърна навреме да види как ивица червено-оранжеви цветя разцъфват по протежението на измъчения корпус на „Есенна колона“.

 

 

Когато двигателите на кораба достигнаха критично състояние, на повърхността на Хейло избухна малко слънце. Ядрената експлозия издълба петкилометров кратер в свръхплътния материал на пръстена и изпрати мощни вълни напрежение през структурата му. И по посока на въртенето, и в обратна на въртенето посока спрямо взрива, огнени топки изгладиха и стерилизираха терена на повърхността. За секунди жълто-бялата сърцевина на експлозията погълна цялото налично гориво, сви се в себе си и изчезна.

Все още въртейки се, но неспособна да се противопостави на силите, упражнени върху новото й слабо място, пръстеновидната конструкция бавно се разкъса на парчета. Огромни отломки се въртяха в космоса, а петкилометров участък от пръстеновия свят се вряза през още по-дълга ивица изумително обработен метал, пръст и вода в каскада от странно безшумни експлозии.

 

 

Чуваше се настоятелно писукане, на контролния панел примигваше надпис „Двигатели — критично напрежение“ и Кортана се обади:

— Изключи двигателите. Ще ни трябват по-късно!

Главния посегна към няколко превключвателя, измъкна се от креслото и се изправи пред екрана навреме, за да види последното цяло парче от обшивката на Хейло, което се разкъсваше на две в ужасяващ танц на забавен кадър сред летящи парчета метал.

Кой знае защо се сети за лейтенант Мелиса Макей, за спокойните й зелени очи и за факта, че така и не я опозна.

— Някой друг измъкнал ли се е?

— Сканирам — отвърна ИИ. Поспря и той видя как данните пълзят по главния терминал. Миг по-късно тя се обади отново, с необичайно тих глас: — Само прах и ехо. Останали сме единствено ние.

Спартанецът се намръщи. Макей, Вражи чук, Кийс и всички останали. Мъртви. Също като децата, с които бе отгледан — и като част от него.

Когато Кортана заговори отново, сякаш усещаше, че трябва да оправдае случилото се току-що.

— Сторихме онова, което трябваше за Земята. Цяла съглашенска армада е унищожена. А и Потопът — нямахме избор. Свършено е с Хейло.

— Не — отвърна Главния, настанявайки се зад контролния пулт на изтребителя. — Съглашенците все още са в космоса, а Земята е заплашена. Това е само началото!