Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
GeOrg (2010)

Издание:

Уилям С. Дийц. Потопът

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

© 2003 by Microsoft Corporation

ISBN 0-345-45921-0

© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2006

ISBN: 978-954-761-416-1

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Д +03:14:26 (по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / Повърхността

Високо пред себе си Главния видя светлина, толкова ярка, че сякаш напълно затъмняваше слънцето. Лееше се някъде отвъд скалите и дърветата пред него, точно между роговете на голяма U-образна конструкция, и се издигаше към небесата, където планетата Праг сияеше като пастелна капка. Беше ли тази пулсация някакъв маяк? Част от онова, което задържа пръстеновия свят цял? Нямаше начин да разбере.

Кортана вече беше предупредила спартанеца, че група пехотинци са кацнали аварийно в района, тъй че той не беше изненадан, когато чу тракането на карабини и характерния за енергийните оръжия на Съглашението вой. Той си проправи предпазливо път през храсталаците на склона над U-образното чудо и масивните структури, които го обграждаха. Видя група грънтове, чакали и елитни, които се стрелкаха напред-назад в опит да надвият група пехотинци.

Вместо да се нахвърли върху тях с трещяща карабина, Главния предпочете да използва своя пистолет M6D. Вдигна оръжието, задейства оптиката и внимателно се прицели. Серия точни изстрели повалиха на земята трима грънтове. Преди войниците на Съглашението да успеят да открият откъде идва огънят, Главния си избра за мишена облечен в синя броня елитен. Беше му необходим цял пълнител, за да повали война, но беше по-добре от ръкопашен бой с извънземните, когато нямаше истинска нужда от това.

Бързата, неочаквана атака откъм тила даде на пехотинците шанса, от който се нуждаеха. Спартанецът си проправи път надолу по склона под прикритието на стрелбата им, спря да събере няколко плазмени гранати от един мъртъв грънт и бе приветстван от дружески слова:

— Радвам се да те видя, Главен! Добре дошъл на купона!

Спартанецът отговори с късо кимване.

— Къде ти е командващия офицер, редник?

— Ей там — отвърна пехотинецът. Обърна се и подвикна през рамо: — Хей, сержант!

Главния познаваше коравия на вид сержант, който се затича към тях. За последно бе видял Джонсън по време на задачата по прочистването на онази орбитална платформа на Рийч.

— Какво е положението, сержант?

— Пълен хаос — изръмжа Джонсън. — Пръснали сме се из цялата долина… — той поспря и добави с по-тих глас: — Обадихме се за евакуация, но преди да се появиш, мислех, че сме живи трупове.

— Не се притеснявай — разнесе се гласът на Кортана по външните слушалки на спартанеца, — ще останем тук, докато пристигнат евакуиращите кораби. Влязох в контакт с ИИ Уелсли. „Парашутисти от Ада“ са в процес на превземане на някаква собственост на Съглашението — и един от пеликаните е получил специална задача да ни прибере.

— Радвам се да го чуя — отвърна Джонсън. — Някои от хората ми имат нужда от медицинска помощ.

— Пристига още един катер на Съглашението — намеси се редникът. — Време е да постелем килимчето за добре дошли!

— Добре, Бисенти — излая Джонсън. — Строй отряда. Да се хващаме за работа.

Главния погледна нагоре и видя, че пехотинецът е прав — поредният катер на Съглашението се зарея за миг и се спусна ниско до земята. Странният по форма съд се нагъна леко и подобната на мандибула конструкция, заменяща фюзелажа му, се разтвори. На земята се изсипаха ято грънтове и един елитен.

Главния се премести петдесетина метра надясно и отново вдигна пистолета. След секунди отрядът пехотинци обля с огън съда на Съглашението и го отблъсна. Докато извънземните се пръскаха в търсене на прикритие, спартанецът ги сваляше един по един.

Възцари се кратко затишие и Главния поспря да прецени обстановката. Кортана изведе позициите на пехотинците, като ги маркира като „Боен отряд С“ и осветли местоположенията им на дисплея му. Няколко от тях се бяха покатерили на голяма структура, която доминираше над района, а останалите патрулираха по периметъра.

Той тъкмо бе приготвил карабината си, когато се разнесе гласът на един от пехотинците:

— Контакт! Забелязани са вражески апарати! Опитват се да ни обградят!

Миг по-късно сензорът за движение на спартанеца показа цел — и то доста голяма — наблизо. Той се прислони близо до една масивна скала и я използва за прикритие, докато предпазливо търсеше мишени.

Този катер свали ново попълнение войници — включително тройка чакали. Техните мъгляви, бляскави щитове засияха, щом хората на сержант Джонсън откриха огън. Куршумите рикошираха, а птицеподобните извънземни се криеха зад защитните си устройства като средновековни пешаци, образуващи предпазна стена. Зад тях още грънтове и един син елитен се разпръснаха в обгръщаща формация. Тактиката беше добра, особено ако се очакваше включване и от други катери. В крайна сметка Съглашението щеше да изтощи защитата на пехотинците и да превземе позицията им.

Планът им имаше само един недостатък — спартанецът се намираше в идеална позиция в тила им. Той се присви, след това се стрелна напред към редицата чакали. Карабината му залая и куршумите се врязаха в откритите извънземни. Те едва се бяха ударили в земята, когато спартанецът се завъртя, измъкна една от плазмените гранати и я метна по елитния на почти трийсет метра от него.

Извънземният имаше време само да изреве изненадано, преди бляскавата топка плазма да го удари в средата на шлема. Оръжието прояде бронята и започна да пулсира в гнусно синкавобяло. Миг по-късно, докато грозникът се опитваше да смъкне шлема си, гранатата експлодира. След това беше сравнително проста операция — поне за Главния — да мине през руините и да излови останалите от бойната група на Съглашението.

Познат глас се разнесе от радиослушалките му:

— Тук е „Ехо 419“. Някой чува ли ме? Повтарям: всички от КУОН, отговорете!

Кортана бързо се включи на същата честота:

— Прието, „Ехо 419“, чуваме те! Тук е боен отряд „Чарли“. Ти ли си, Вражи чук?

— Прието, боен отряд „Чарли“ — измърка Вражи чук, — радвам се да ви чуя!

Разнесе се далечен тътен и Главния се извърна, за да идентифицира източника на звука. Забеляза движение — спасителни катери, които димяха и горяха, докато прегретите им от триенето в атмосферата обшивки се разкъсваха.

— Приближават бързо — предупреди Кортана. — Ако се спуснат, Съглашението ще връхлети върху тях.

Главния кимна:

— Значи трябва да ги открием преди тях!

— Вражи чук, искаме да пуснеш „глигана“ си. Ние с Главния ще проверим дали можем да спасим няколко войника.

— Прието!

Пеликанът зави около кулата на извънземната сграда, прелетя веднъж над района и после висна над хребета на един съседен хълм. Под катера беше закачено четириколесното превозно средство — M12 LRV „Глиган“. Лекото разузнавателно превозно средство се залюля за миг, след това тупна на земята, щом Вражи чук го освободи от кораба си. Глиганът подскочи веднъж на здравите си амортисьори, плъзна се пет метра надолу по хълма и застина.

— Добре, боен отряд „Чарли“ — един „глиган“ освободен — каза Вражи чук. — Оседлайте го и им вижте сметката!

— Прието, Вражи чук, бъди в готовност да качиш оцелелите и да ги евакуираш!

— Прието… Вражи чук — край!

Докато пехотинците спринтираха към пеликана, Главния се запъти към глигана. Подходящото за всякакъв терен превозно средство беше съоръжено със стандартна противосамолетна картечница М41, наричана още LAAG. Оръжието можеше да изстреля петстотин бронебойни патрона в минута и беше ефективно както срещу наземни, така и срещу въздушни цели. Колата беше в състояние да носи до трима войници и един пехотинец вече бе заел мястото си зад картечницата. На екрана на спартанеца се изписаха рангът и името му: „Редник Фицджералд, М.“.

— Здрасти, Главен! — обади се Фицджералд. — Сержант Джонсън каза, че ще ти трябва стрелец.

Спартанецът кимна.

— Точно така, редник! От другата страна на хребета има два катера пехотинци, и тръгваме да ги измъкнем!

Фицджералд издърпа ръчката за зареждане на карабината към гърдите си и я пусна с метално изщракване. В първото от трите дула на оръжието се плъзна патрон.

— Аз съм твоят човек, Главен. Хайде напред!

Главния се настани зад волана, запали двигателя и се закопча с колана. Двигателят изрева и колелата изхвърлиха гейзери от прах. Глиганът се ускори нагоре по склона, подскочи и тупна с разтърсващ костите удар.

— Сложих навигационен маркер на екрана ти — обади се Кортана, — просто следвай стреличката.

— Нормално — отвърна спартанецът, с лека нотка на веселие в равния си глас. — Ти винаги си била навигатор.

 

 

Както подсказваше и името на самолетите, Кийс чу баншито много преди в действителност да мерне нападателя. Извънземният пилот ги държеше на сензорите си — Кийс беше сигурен — и нямаше да мине много време преди друг отряд да се стовари от небето в опит да ги измести от позицията им. Хълмовете, които изглеждаха така гостоприемни, когато командващият отряд кацна, се бяха превърнали в адски пейзаж, където хората припълзяваха от една камениста цепнатина до следващата, винаги на прибежки и без нито миг покой.

Бяха попадали в капан в три различни случая, но всеки път ефрейтор Уилкинс и неговите пехотинци успяваха да пробият дупка в стесняващата се мрежа на Съглашението и да изведат бойците си от него. „Но докога ли?“ — запита се Кийс. Продължителното пълзене между скали, липсата на сън и постоянната опасност не само ги изтощаваха, но и понижаваха бойния им дух. Абиад, Лъвъл и Хикова все още бяха в сравнително добра форма, също и Уанг и Синг, но мичман Довски беше започнала да се отпуска. Започна с тихо мрънкане срещу съдбата, превърнало се в поток от неспирни оплаквания, а сега заплашваше да прерасне и в нещо по-лошо.

Хората се бяха събрали в един сух овраг. Назъбени скали, надвиснали над главите им, ги защитаваха донякъде от баншито във въздуха. Уанг коленичи до плитко, потъмняло от прахта поточе, което се виеше през каменистия овраг. Наплиска си лицето. Синг се занимаваше с пълненето на командирските манерки, докато Довски просто седна на една скала и се заоплаква:

— Знаят къде сме — каза тя обвинително, сякаш командващият офицер имаше някаква вина за това.

Кийс въздъхна:

— Знаят къде сме, сър.

— Добре де — отвърна мичманът, — знаят къде сме, сър. И защо тогава продължаваме да бягаме? Накрая ще ни хванат.

— Може и така да е — съгласи се Кийс, докато мажеше с мехлем едно изгаряне, — а може и да не е. Поддържам връзка и с Кортана, и с Уелсли. И двамата са заети в момента, но ще ни пратят помощ веднага щом могат. Междувременно трябва да ангажираме колкото се може повече вражески сили, да избегнем пленяването и да убием някои от копелетата, ако смогнем.

— И защо? — поиска да знае Довски. — За да станеш ти адмирал? Аз гласувам, че сме сторили всичко, което можем в разумни граници и че колкото повече отлагаме, толкова по-сурови ще бъдат с нас онези от Съглашението. Има смисъл да се предадем сега.

— Ти да не си идиот? — поинтересува се лейтенант Хикова с очи, блеснали от нетипичен за нея гняв. — Първо, към капитана се обръщай с почетното „сър“. И спазвай това правило, иначе ще те сритам здраво в задника. Второ, използвай си акъла, ако приемем, че имаш такъв. Съглашението не взима пленници — всички го знаят, тъй че ако се предадем, все едно се самоубиваме.

— О, така ли? — отвърна Довски. — Е, защо тогава още не са ни убили? Могат да ни засипят с оръдията си, да гръмнат скалите с ракети или да метнат бомби по позициите ни, но не са го направили. Обясни ми това, а?

— Обясни ми това — отвърна Синг, забивайки дулото на пушката си в лявото ухо на мичмана. — Започвам да си мисля, че много ми приличаш на грънт. Лъвъл… я й провери физиономията. Обзалагам се, че ще се обели с първото дръпване.

Кийс дръпна ципа на корабните си обувки и си пожела да има чифт бойни ботуши като на пехотинците, но знаеше, че Довски е отчасти права, като се изключи нотката на неподчинение. Действително изглеждаше, че извънземните имат желание да заловят групата му, вместо да я унищожат, но защо? Не съответстваше на поведението им досега. Разбира се, Съглашението бе променяло тактиката си спрямо него и преди — когато им извади червата при Сигма Октанус и отново, след като им бяха върнали услугата на Рийч.

Офицерът следеше сцената, която се разгръщаше пред него. Хикова стоеше с юмруци на бедрата и изкривено от гняв лице, а Синг въртеше оръжието си в ухото на Довски. Останалите от командния състав на мостика бяха застинали в несигурност. Пехотинци нямаше наблизо, слава на Бога, но беше наивно да се мисли, че не са наясно с казаното от мичмана, или с разногласията в командването им. Нискостоящите винаги знаеха, без значение по какъв начин го научаваха. Е, и какво да прави? Довски нямаше намерение да си променя мнението — това беше очевидно, а тя се превръщаше в слаба точка.

Баншито изрева високо, докато преминаваше за втори път над оврага. Трябваше да се преместят, и то скоро.

— Добре — съгласи се Кийс. — Печелиш. Бих те обвинил в страхливост, неподчинение и дезертьорство, но в момента не ми стига време. Ето защо ти давам разрешение да се предадеш. Хикова, вземи й оръжията, мунициите и багажа. Синг, вържи я. Не много здраво… просто да не може да тръгне след нас.

На лицето на Довски се изписа ужасено изражение.

— Смятате да ме изоставите? Просто така? Без запаси?

— Не — отвърна Кийс кротко, — ти искаше да се предадеш, спомняш ли си? Съглашението ще ти прави компания, а що се отнася до запасите — е, нямам представа какви са им рационите, но ще е странно, ако ти позволят последно похапване. Bon appetit!

Довски започна да бърбори нечленоразделно, но Синг се бе уморил да я слуша, тъй че пъхна една превръзка в устата й и използва малко от ремонтната лента да я закрепи на място. Със същата лента залепи и ръцете и краката на мичмана.

— Това ще я държи далеч от неприятности за известно време!

Задрънчаха камъчета, когато ефрейтор Уилкинс и двама от приятелите му пехотинци се появиха в оврага. Войникът видя Довски, кимна, сякаш всичко беше съвсем в реда на нещата и погледна към Кийс:

— Един катер на Съглашението стовари отряд елитни на около километър на юг, сър. Време е за тръгване!

Капитанът кимна:

— Благодаря, ефрейтор! Командният отряд е готов. Моля, водете ни!

 

 

Междувременно, на няколкостотин метра по-нагоре и на около половин километър на север, елитният на име Адо ’Мортумии вкара баншито си в широк завой и проследи кацането на катера. Нямаше много удобни за целта места, което значеше, че щом попаднат на земята, събратята му ще трябва да повървят пеша. Вместо да стовари стотици войници на каменистите хълмове и да ги остави да се влачат по изтощителния стръмен терен, командната структура на Съглашението беше решила да използва въздушното си превъзходство да открие хората и да ги залови.

„И тук — помисли си Мортумии, — е проблемът. Откриването на извънземните е едно — а залавянето им — съвсем друго.“

След кацането си, хората се доказаха като доста изобретателни. Не само бяха избегнали залавянето, но и убиха шестима от преследвачите си, които, действайки според изричната заповед да заловят извънземните живи, изпитваха сериозни затруднения.

След като катерът на хората бе открит, не отне много време разузнавачите на Съглашението да намерят и трупа на Исна ’Носолии — и да проверят самоличността му. Уведомиха разузнаването, колелата на бюрократичната машина се завъртяха и командирите на Съглашението се сблъскаха с поредния проблем — защо един Оссоона ще рискува живота си и ще се качва на катера на хората, и ще се спуска с него до повърхността? Отговорът изглеждаше очевиден — защото на този катер е имало важна клечка.

Всичко това обясняваше защо не бяха способни да убият нито един от хората. Нямаше как да разберат кой извънземен е преследвал ’Носолии — тъй че трябваше да запазят живота на всички. ’Мортумии погледна към панела с датчици пред себе си. Промяна! Редичка от седем горещи точици поемаше на път към относителния „север“, а една остана зад тях. Какво ли означаваше това?

Не мина много време, преди баншито на ’Мортумии да завие над оврага. Довски се бореше да се освободи от лентата, а Съглашението затвори кръга около нея.

 

 

Около върха на платото се виеше дим — пилотът на пеликана използва 70-милиметровата си картечница да усмири огневите позиции на Съглашението. Доволен, че плазменото оръдие — мощно оръжие, което лесно можеше да бъде открито и възстановено — млъкна, той се спусна на около метър от върха на колоната. Петнайсет „Парашутисти от Ада“ от ОСБР — трима повече от оперативния максимум на катера — скочиха от люка и се разпръснаха.

Натъпкването на допълнителни войници в пеликана беше рискован ход, но Силва искаше на платото колкото се може повече хора, а лейтенант „Куки“ Питърсън познаваше добре кораба си. Катерът все още бе в сравнително добра форма и имаше най-добрия екипаж във флота — какво повече можеше да иска един пилот?

Щом пехотинците се спуснаха, Питърсън усети как олекналият кораб се издигна леко и се помъчи да го задържи стабилен и на една височина. Забеляза движение в зоната за приземяване. Картечницата — свързана със сензорите на шлема му — проследи обръщането на главата на пилота. В полезрението му се появи колона съглашенски войници и той стреля по тях. Тежкото ротационно оръдие изтътна гърлено и превърна вражеския отряд в локва синьо-зелено желе.

Щом и последният Парашутист от Ада скочи, командирът им изрева в интеркома:

— Готово!

Питърсън задейства долните дюзи на катера, подаде допълнително газ в двойния турбинен двигател и напусна колоната.

— Тук „Ехо 136“ — каза в микрофона си пилотът. — Ние сме зелени, чисти и извънредно сръчни. Край.

— Прието — отвърна безизразно Уелсли, — моля, върнете се на стартова точка две-пет за следващ товар войници. И, ако настоявате да сте поетичен, опитайте с Киплинг. Може да намерите някои много подходящи цитати. Край.

Питърсън се ухили, изпрати поздрав с един пръст в обща посока на щаба и завъртя кораба в широк завой.

 

 

Съпротивата бе отслабнала минути след първото кацане, което позволи на лейтенант Мелиса Макей и оцелелите членове на групата й да се изкачат нагоре. Значителен брой от защитниците на пътеката бяха изтеглени в закъснял опит да удържат позицията си на платото. Макей откри, че пътят им е блокиран от старо свличане на около трийсет метра по-нагоре, но видя голяма порта, намираща се под него и разбра какво са се опитвали да защитят извънземните. Това беше задната врата — пътят, по който можеше да се проникне във вътрешността на съоръжението и да се напредва оттам нагоре.

Струя плазма бликна от входа, удари се в скалите над главата й и изби каменни късчета от гладката повърхност. Макей махна на войниците си да се оттеглят назад около плавната заобленост на колоната, и размаха ръка във въздуха:

— Хей, Топ! Трябва ми катапулт!

Сержантът се намираше шест войника по-назад, така че една добре изстреляна граната да не може да убие и двамата командири наведнъж. Той даде знак, че е разбрал, излая заповед и предаде една от М19-установките нагоре.

Макей прие оръжието от ръцете на редника зад себе си, провери го, за да се увери, че е заредено и внимателно зави покрай колоната. От вратата бликна плазмен огън, но тя се насили да остане абсолютно неподвижна. Задейства оптиката на оръжието, прицели се внимателно и натисна спусъка. Дулото подскочи, щом 102-милиметровата ракета се втурна напред, влетя през дупката и се взриви с шумен тътен.

Сигурно вътре се съхраняваха и муниции, защото последва синьо-бяла вторична експлозия, която разтърси камъните под краката й. Огнен език блъвна от стената на скалата. Трудно беше да си представи човек, че нещо или някой е оцелял при подобен взрив, тъй че Макей предаде установката назад и махна на войниците си да приближат.

Разнесе се възторжен рев, когато пехотинците изтичаха по пътеката, проправиха си път през дима и влязоха в древната вътрешност на колоната. Имаше тела — или поне останки от такива. За щастие, тунелът не беше пострадал. Двама войници събраха плазмените оръжия, изпробваха ги срещу най-близката стена и ги добавиха към личното си въоръжение. Други, включително и Макей, прекосиха дъното на трийсетметровия кладенец към средата на кръга от дневна светлина над тях. Тя видя над главите им да преминава сянка — един от пеликаните спусна още „Парашутисти от Ада“ на платото. Далечното туп от детонацията на осколочна граната вдигна прах и ги засипа с пръст.

— Хей, Лут — обади се редник Сата, — какво е пък това чудо?

Сата тупна с крак по пода и той звънна в отговор. Точно тогава Макей осъзна, че тя и войниците й стоят на широка метална плоча.

— За какво служи? — запита се редникът на глас. — Да ни държи навън?

Макей поклати глава:

— Не, изглежда старо, твърде старо, за да са го сложили тук от Съглашението.

— Намерих асансьор! — подвикна един от пехотинците. — Или поне така изглежда — елате да видите!

Макей отиде да проучи. Дали по този начин можеше да се стигне до платото? Ритна с крак една гилза, която падна през квадратните дупки в пода и полетя в мрака надолу. Мина много време, преди да се чуе дрънчене по древните камъни.

Силва, Уелсли и останалите от организацията в щаба бяха на върха на колоната и я чакаха, когато Макей изплува с антигравитационния асансьор на повърхността и излезе под яркото слънце. Тя примигна и се огледа.

Навсякъде лежаха тела. Някои носеха зеленото на пехотинците, но повечето бяха облечени в цветовете на дъгата, използвани от Съглашението за идентифициране на различните рангове и специалности. Отряд Парашутисти напредваше през клането, търсейки ранени хора и сритвайки труповете, за да се уверят, че вражеските войници наистина са мъртви. Един от тях се опита да се надигне и получи откос от картечница, задето си е дал труда.

— Добре дошли в база „Алфа“ — каза майор Силва, щом се приближи до Макей. — Вие с групата свършихте страхотна работа, лейтенант! Уелсли ще докара останалите от батальона тук горе в рамките на час. Изглежда, че ви дължа онази бира!

— Да, сър — отвърна весело Макей, — ясно като бял ден е, че я дължите!

 

 

Тунелът беше огромен, достатъчно голям през него да мине и танк „Скорпион“, което означаваше, че Главния не срещна никакви затруднения да кара глигана през първоначалния процеп. Почти беше пропуснал отвора, разположен в дъното на голямо сухо ждрело. Именно сензорите на Кортана бяха забелязали входа към системата тунели.

— Това не е естествена формация — предупреди тя.

Това означаваше, че някой я е построил. Логично, това означаваше и че тунелът води нанякъде — и като нищо може да спести ценно време при търсенето на катастрофиралите спасителни лодки.

Щом влязоха вътре, положението малко се усложни, тъй като спартанецът бе принуден да маневрира нагоре по разни рампи, през серия от остри завои и точно по ръба на една яма. Бърз оглед потвърди, че процепът е достатъчно тесен за скок, ако глиго се засили добре. Главния даде заден, предупреди стрелеца да се държи здраво и стъпи на педала за газта. Возилото се засили по рампата, литна във въздуха и подскочи, приземявайки се тежко от другата страна.

— Засичам натоварен съобщителен трафик на Съглашението — заяви Кортана. — Изглежда майор Силва и Парашутистите са превзели вражеска позиция. Ако успеем да съберем останалите оцелели и да намерим капитан Кийс, ще имаме възможност да координираме сериозна съпротива.

— Добре — отвърна Главния. — Време беше късметът да се обърне на наша страна.

Фаровете на глигана се плъзгаха по древни стени, докато спартанецът въртеше волана и колата излезе на голямо открито пространство, обсипано със загадъчни инсталации.

Беше тъмно, пътят свършваше пред дълбока бездна. Не мина много време, преди войниците на Съглашението да се появят, изниквайки като личинки от гниещ груп. Плазмен огън плисна по предното стъкло на машината. Спартанецът се плъзна на земята, присви се до предната гума откъм шофьора и извади пистолета си. Фицджералд откри огън с LAAG-а и обсипа всичко с куршуми. Празните гилзи заваляха около тях.

Главния надникна над бронята на глигана. Бяха опасно оголени. Пътят, който използваха, бе лишен от прикрития, и се издигаше на приблизително три метра над масивната пещерообразна зала. По-лошо, минаваше право през нея, оставяйки ги открити на практика от всички страни. Гигантската пещера бе смътно осветена, видимостта беше лоша и проблясъците от картечницата на глигана си правеха лоша шега с нощното му зрение. Спартанецът примигна, за да прочисти погледа си и активира оптиката на пистолета.

Металният под се спускаше и от двете им страни, всички повърхности бяха гравирани със странните геометрични мотиви, които украсяваха загадъчната архитектура на Хейло. Доста далеч от тяхната позиция имаше някакви по-малки конструкции, колони и поддържащи пилони. Съглашението се бе окопало помежду им.

Един грънт изникна от прикритието, а плазменият му пистолет светеше в зелено — беше го заредил до отказ. Дребните гадинки обичаха да пълнят оръжието с енергия и да го разреждат наведнъж. Така го изтощаваха много бързо, но и предизвикваха ужасни поражения по мишената. Пулсираща топка зелено-бяла плазма изсъска покрай глигана.

Главния отвърна на огъня и се скри зад него.

— Фицджералд — изрева, — продължавай да ги обстрелваш. Ще ида по-наляво и ще ги разкарам.

— Ясно — оръжието с три дула изтътна и заля с огън позициите на Съглашението.

Спартанецът беше готов да се хвърли напред и да влезе в боя, когато сензорът му за движение откри нещо отзад. LAAG-ът млъкна, а Фицждералд изстена от болка и падна от задната седалка на глигана. Шлемът на пехотинеца изтрака в металния под. От бицепса на стрелеца стърчеше снаряд от лъскав, прозрачен материал заострен до невъзможност. Сияеше в призрачно пурпурно.

— Дявол го взел! — изсумтя Фицджералд, докато се опитваше да се изправи на крака. Две секунди по-късно пурпурното чудо се взриви и от раната бликна кръв. Редникът изкрещя от болка.

Нямаше време за нараняванията на Фицджералд. Двойка грънтове се втурнаха напред по лекия наклон и откриха огън. Завеса от стъклените чудесии се издигна във въздуха, повечето рикошираха в глигана. Бяха твърде близо. Главния се прицели в най-близкия грънт и даде три последователни изстрела. Три дупки се подредиха в спретната групичка в гърдите на извънземния. Другарят на грънта изпищя гневно и вдигна своето оръжие — странно, носено на гръб устройство с гребен от стъклените остриета, щръкнали от него като рибешки перки. Оръжието започна да плюе пурпурно бели стъкла. Главния отстъпи встрани и цапардоса грънта с дръжката на пистолета си. Черепът на извънземния се огъна. Спартанецът изрита трупа надолу по склона.

Фицджералд бе допълзял до прикритието зад глигана. Макар и пребледнял, явно още не бе изпаднал в шок. Главния сграбчи комплекта за първа помощ и умело се погрижи за раната. Самозалепваща биопяна изпълни дупката, запечата я и едновременно с това я обезболи. Младият пехотинец щеше да се нуждае от шевове и известно време за заздравяване на скъсаните, раздробени мускули, но щеше да оживее — ако някой от тях изобщо се измъкнеше оттук жив.

— Добре ли си? — попита Главния. Фицджералд кимна, избърса потта от челото си с кървава длан и после се изправи мъчително на крака. Без нито дума повече, се хвана за LAAG-а. На Главния и стрелеца им потрябваха не по-малко от петнайсет минути да прочистят залата от силите на Съглашението.

Спартанецът патрулираше по периметъра. Отляво на глигана помещението бе широко поне осем метра, след това завършваше — както и самият път пред тях — в масивна пропаст.

— Някакви идеи? — попита той Кортана.

Последва кратка пауза, докато ИИ изучаваше данните.

— Пътят пред нас свършва в дупка, но е логично да приемем, че има някакъв мостов механизъм. Намери контролния панел за разгъване на моста и би трябвало да успеем да минем отсреща.

Главния кимна. Обърна се и прекоси пътя, в посока вдясно от паркирания глиган. Докато подминаваше превозното средство, подвикна през рамо към Фицджералд:

— Чакай ме тук. Ще намеря път за отсреща.

Главния прекоси залата и провери странните конструкции, разпръснати тук и там. Някои бяха озарени от смътното сияние на нещо като крушки, но нямаше показатели какво ги захранва или какво има вътре в тях.

Намръщи се. Не изглеждаше да има следи от механизми или контролни пултове. Тъкмо се канеше да се върне към глигана и да поеме по обратния път, когато спря. Взираше се в една от масивните колони, простиращи се чак до тавана високо над главите им. Тук долу нямаше нищо, но механизмът можеше да се намира и горе, нали?

Отдръпна се толкова назад, колкото му позволяваше ширината на залата. За разлика от противоположната страна, тази половина бе преградена с висока, извита метална стена. Спартанецът повървя покрай ръба на преградата и със задоволство откри процеп в стената — врата.

Вътре една рампа водеше на двадесетина метра нагоре, а после завиваше под деветдесет градуса наляво. Главния извади пистолета си, задейства лампата на шлема и пропълзя по рампата. Предпазливостта му бе възнаградена. Щом стигна до върха, сензорът му за движение показа цел — точно пред него. Той се гмурна зад ъгъла точно навреме, за да се срещне лице в лице с един брониран в червено елитен, който изръмжа предизвикателство и замахна зловещо към главата на противника си.

Главния се присви и щитовете му поеха удара. Стреля от упор, без дори да си дава труд да се цели. Елитният отстъпи и отвърна на огъня, а в тесния коридор заплющяха плазмени откоси. С едно плавно движение Главния извади осколочна граната, прицели се и я хвърли на практика в краката на врага си. Извънземният изписка изненадано, а спартанецът се обърна и се хвърли зад ъгъла.

Възнагради го огнен отблясък и облак дим. По металната стена плисна пурпурночерен кървав дъжд. Главния заобиколи ъгъла с готов за стрелба пистолет и пристъпи над димящия труп на елитния. Продължи по коридора, който излизаше на тесен балкон. Точно отдясно дебелата метална стена се издигаше още по-високо и изчезваше от поглед. Отляво металът се спускаше стръмно надолу към пода, който пък постепенно се отваряше към зейналата бездна отпред. Пред него се забелязваше пулсиращо сияние, също като мигането на светлините на пеликан.

Главния спря при източника на — светлината двойка малки, блестящи сфери, окачени над приблизително правоъгълна рамка от син матов метал. В нея се рееха няколко пулсиращи, местещи се екрани — полупрозрачни, като холографския образ на Кортана, макар че не се забелязваше видимо устройство за проекция. Трепкащите геометрични мотиви по екраните предизвикваха смътен спомен у спартанеца… сякаш би трябвало да успее да ги разпознае. Дори и с подсилената си памет той не можеше да се досети къде може да е виждал такова нещо преди. Просто му се струваха… познати.

Посегна с пръст към един от символите — синьо-зелен кръг. Очакваше пръстът му да мине през въздуха. Остана изненадан, когато срещна съпротива — и светлината на панела започна да пулсира по-бързо.

— Какво направи? — попита Кортана с притеснен глас. — Засичам повишаване на енергийното ниво.

— Не… знам — призна спартанецът. Не беше сигурен защо е докоснал „бутона“ на дисплея. Просто знаеше, че му се е сторило правилно.

Чу се високочестотен вой. От позицията си на високо боецът виждаше ямата на пътя в далечината. По ръбовете й засияха ярки бели светлини, оформяйки пътека през процепа, досущ като лъч на фенерче в димен облак. Светлината се избистри и се разнесе силно стържене.

— Засичам висока фотонна активност — обади се Кортана. — Възбудените фотони са изкривили въздуха около светлинната пътека.

— Което значи… какво?

— Което значи — продължи тя, — че светлината е станала кохерентна. Солидна… — поспря и после добави. — Откъде знаеше кое копче да натиснеш?

— Не знаех. А сега нека се махаме оттук!

 

 

Преходът по яркия светлинен мост беше притеснителен. Главния бе изпробвал „явлението“ с крак — откри, че е твърдо и не поддава повече от камък. След това сви рамене, каза на Фицджералд да се държи и прати глигана право по лъча от светлина. Чуваше ясно как стрелецът му редува ругатните с молитви, докато се носеха над привидно бездънната яма по нищо друго, освен бяло сияние.

Щом се озоваха от другата страна, продължиха по тунела към долината отвъд, където Главния прекара глиго през разпилените скали и дървета и до върха на затревен хълм. От дясната им страна се издигаше отвесна каменна стена, която ги принуждаваше да се движат наляво, тъй че се насочиха към един процеп на юг.

Колата прецапа през плитка река. Видяха отвора на тунел отдясно и решиха, че е най-добре да го огледат, така че подкараха возилото нагоре по каменистия проход. Беше въпрос само на минути преди глиганът да пристигне до ръба, надничащ към долината под тях. Главния видя ясно спасителната лодка на КУОН и разпръснатите войници на Съглашението, но — никакви пехотинци. Лош знак.

В самия център на долината се издигаше някаква пирамидална структура. Главния видя пулсиращ лъч да се устремява към небето и осъзна, че постройката вероятно е същата като онази, която предизвикваше лъча, забелязан от него по-рано. Имаше само секунди да оцени положението, преди извънземните да открият огън и стрелецът да им отговори по същия начин. Време беше да подкара глиго. Главния даде газ, а зад него LAAG М41 виеше и трещеше. Фицджералд крещеше:

— Това хареса ли ви? Ето ви още! — и изстрелваше поредния откос.

Двойка грънтове се търкулнаха в противоположни посоки, а един дългорък чакал бе прерязан през средата и тежкокалибрените куршуми изораха земята зад него.

Щом колата зави зад пирамидата, Кортана се обади:

— Горе на склона се крият пехотинци. Да им подадем ръка!

Спартанецът се прицели в цепнатината между две дървета и видя висок, ъгловат елитен да излиза иззад прикритието. Елитният вдигна оръжието си, но бързо се превърна в смачкана купчинка, тъй като глиганът го прегази и големите гуми сплескаха тялото му.

Пехотинците се показаха почти веднага, вдигнали във въздуха карабините си с приветствени викове. Един сержант кимна:

— Много се радвам да те видя, Главен! Тук взе да става доста горещичко!

Силите на Съглашението атакуваха хълма малко по-късно, но картечните откоси съкратиха бройката им и не след дълго склонът се осея с телата им.

Главния чу силно пращене, последвано от гласа на Вражи Чук:

— „Ехо 419“ до Кортана… обади се!

— Чуваме те, 419! Имаме оцелели и се нуждаем от незабавно прехвръкване!

— Прието, Кортана! На път съм! Забелязах и други спасителни лодки около вас!

— Ясно — отвърна Кортана. — И ние потегляме!

По-голямата част от следобеда отиде за претърсване на съседните долини, намиране на поредните оцелели и разбиване на съглашенците, които се опитваха да се намесят. Накрая, след като бяха събрали общо шейсет и трима пехотинци и флотски персонал, спартанецът проследи как „Ехо 419“ каца за последен път и скочи на борда. Вражи чук го погледна през рамо:

— Дълъг ден беше, Главен! Добре свършена работа! Следваща спирка — база „Алфа“, след трийсет минути.

— Прието — отвърна спартанецът. Издиша и се постара да смекчи острия си тон. Позволи си да се облегне на стената и добави: — И благодаря за возенето!

Тридесет секунди по-късно вече спеше.

 

 

Капитан Якоб Кийс клечеше задъхан пред вертикална скална стена. Той и другите от командния състав бяха тичали насам-натам цели три часа. Дори пехотинците бяха изморени, а хвърляната от кораба на Съглашението сянка падаше над тях и затъмняваше слънцето. Кийс се чудеше дали да не стреля с пистолета на Довски по катера, но не успяваше да събере толкова сили. Гласът, който изтътна през външните високоговорители, му беше твърде познат:

— Капитан Кийс? Аз съм, Елън Довски. Този каньон е задънен. Няма къде да бягате. По-добре се предайте!

Сянката, хвърляна от кораба, се премести, когато той се спусна на дъното на каньона. Двигателите виеха и хвърляха прах във всички посоки, преди в крайна сметка да затихнат. Отвори се един люк и Довски скочи на земята. Беше невъоръжена, а на лицето й бе изписана самодоволна усмивка.

— Нали виждате? Точно както казах, че ще стане!

Половин дузина ветерани-елити скочиха на земята, последвани от няколко грънтове. Всички бяха тежковъоръжени. Чакълът скърцаше, докато приближаваха скалната стена. Един от извънземните заговори и тътнещият му глас въргаляше човешката реч с доловимо затруднение.

— Ще пуснете оръжията. Сега.

Командирите се спогледаха с Кийс. Той сви рамене, наведе се и положи карабината си на земята. Другите офицери последваха примера му. Грънтовете побързаха да съберат оръжията. Един от тях ломотеше на своя си език, докато прибираше и трите карабини на пехотинците, после ги отнесе.

— Кой? — попита елитният с транслатора и погледна към Довски.

— Онзи! — обяви офицерът ренегат и посочи към Кийс.

Хикова тръгна напред:

— Ти, малка кучко! Ще…

Никой не разбра какво е искала да стори Хикова, тъй като един от елитните я застреля. Кийс скочи напред в опит да събори противника, но нямаше шанс. Бърз като светкавица удар го улучи в главата — достатъчно силен, за да замъгли зрението му. Той падна на земята. Елитният бе методичен. Започна с пехотинците и застреля пленените хора до един. Уан се опита да избяга, но плазмен изстрел го улучи между лопатките. Лъвъл посегна към пистолета и пое изстрел в лицето.

Замаян и дезориентиран, Кийс отново се изправи на крака и се опита да нападне елитния. Беше съборен на земята за втори път. Мъртвите очи на Хикова се взираха сляпо в него. Накрая, когато изгърмя и последният плазмен изстрел и докато миризмата на изгорена плът още се разнасяше във въздуха, живи бяха останали само двама членове на корабния екипаж — Кийс и Довски. Мичманът бе пребледняла. Поклати глава и закърши ръце.

— Не знаех, сър, честно — нямах представа! Те ми казаха…

Елитният взе един изпуснат пистолет M6D и застреля Довски. Куршумът я улучи в средата на челото. Откатът на пистолета отекна в каньона. Мичманът забели очи, коленете й поддадоха и тя се свлече на земята. Елитният обърна пистолета в ръката си. Оръжието бе мъничко в сравнение с неговия пистолет и пръстите му не влизаха лесно в люлката на спусъка.

— Снаряди. Много примитивно. Отведете го!

Кийс усети как другите елитни го сграбчват под мишниците и го извлачат нагоре по рампата в мрачната вътрешност на кораба. Май правилата на Съглашението се бяха променили отново. Сега те взимаха пленници — просто малко на брой. Катерът излетя и единственият оцелял човек много би желал да не е сред живите.

 

 

База „Алфа“ не предлагаше кой знае колко удобства, но спартанецът се възползва изцяло от наличните. Първо изкара десет пълни часа абсолютно непрекъснат сън, следвани от поглъщането на два ЯГУ, тоест — ястие, готово за употреба — и двеминутен горещ душ. Водата се осигуряваше от самия пръстен, затоплянето й бе резултат от работата на енергийната станция на Съглашението, душът пък бе изработен от един от техниците на „Есенна колона“. Макар и кратък, душът бе прекрасен — наистина прекрасен — и спартанецът се наслади на всяка една секунда.

Главния се избърса, навлече чисти дрехи и тъкмо се канеше да проведе рутинната проверка на скафандъра си, когато един редник пъхна глава в квартирата му — сглобяем куб от мемо-пластмаса, заменил древната военна палатка.

— Извинете, че ви безпокоя, Главен, но майор Силва иска да го навестите в командния пост… незабавно!

Спартанецът избърса ръцете си с парцал.

— Идвам веднага!

Тъкмо се канеше да върне бронята си в оперативна готовност, когато пехотинецът се появи отново:

— И още нещо… Майорът каза да оставите бронята тук!

Главния се намръщи. Не обичаше да се отделя от бронята си, особено по време на военно положение. Но заповедта си бе заповед, и докато не определяха какво се бе случило с Кийс, тук командваше Силва. Така че кимна:

— Благодаря, редник!

Провери, за да се увери, че оборудването му е изключено и задейства защитната система на бронята, след което окачи пистолет на кръста си.

Щабът на майора се намираше в централния пост на база „Алфа“, в средата на извънземните постройки на върха на колоната. Главния премина през няколко зали и надолу по окървавен коридор. Двойка военнопленници грънтове се занимаваха с щателното почистване на пода под зоркото око на един войник. Двама парашутисти седяха на пост пред вратата на Силва. И двамата изглеждаха извънредно свежи за войници, влизали в бой предния ден. Възнаградиха спартанеца с обичайния враждебен поглед, който членовете на ОСБР пазеха за всеки и всичко, което не е част от елитната им организация. По-едрият от двамата огледа знаците на яката на пришълеца.

— Ооо, Главен, какво можем да направим за вас?

— Главен старшина Спартанец-117 се явява при майор Силва.

Спартанец-117 беше официалното обозначение, което му бяха дали военните. Хрумна му, че след падането на Рийч не е останал друг, който да знае, че името му е Джон.

— Спартанец-117 ли? — поиска да знае по-дребният от двамата пехотинци. — Що за име е пък това?

— Виж ти кой го дърпат за езика! — прекъсна ги Макей, приближаваща се към спартанеца изотзад. — Доста странен въпрос, идващ от устата на човек на име Ютрзеника.

И двамата парашутисти се разсмяха, а Макей махна на спартанеца да влезе.

— Не им обръщай внимание, Главен! Просто са весели като краставички. Аз се казвам Макей. Хайде, ела!

Спартанецът каза:

— Благодаря, госпожо! — направи три крачки напред и откри, че е застанал през сглобено набързо бюро.

Майор Силва вдигна глава от работата си и срещна погледа на Главния. Той веднага козирува:

— Сър! Главен старшина Спартанец-117 се явява по ваша заповед, сър!

Креслото бе отмъкнато от спасителен катер на КУОН. То изсъска тихо, когато Силва се облегна назад. В ръката си държеше писалка, с която потупваше устните си. Беше момент, в който повечето офицери биха дали команда „Свободно“ и фактът, че не го направи подсказваше ясно, че нещо не е наред. Но какво?

Макей заобиколи Силва отляво, където се облегна на стената и се загледа в сцената с премрежени очи. Носеше косата си в прическа „Парашутистка“, подкъсена отстрани, за да се виждат татуировките на главата й, и изравнена отгоре. Имаше зелени очи, леко приплеснат нос и пълни устни. Лицето й бе едновременно войнишко и женствено.

Когато Силва заговори, сякаш четеше мислите на спартанеца.

— Така, значи се чудиш кой съм и какво е всичко това. Разбираемо, особено като се имат предвид елитният ти статус, близките ти отношения с капитан Кийс и фактът, че сега знаем, че той е попаднал в плен. Лоялността е хубаво нещо, една от многото добродетели, с които се славят военните, и е качество, което харесвам! — Силва се изправи и тръгна да се разхожда насам-натам зад стола си. — При все това, съществува командна верига, което означава, че сега си под мое командване. Не на Кийс, не на Кортана и не под твое.

Пехотинецът спря, обърна се и погледна Главния право в очите.

— Смятах, че ще е добре ние с теб да проведем кратък брифинг за ранговете тук. Та, ето какво е положението. Не ми стига един капитан, тъй че лейтенант Макей служи като мой втори офицер. Ако някой от нас каже „лайно“, очаквам да питаш: „Какво на цвят, колко голямо и къде го искате?“. Схващаш ли?

Главния се замисли за миг и стисна зъби.

— Прекрасно, сър.

— Чудесно. И още нещо. Запознат съм с досието ти и то е великолепно. Ти си страхотен войник. Но освен това си и изрод, последният останал елемент от ужасно грозен експеримент, който не бива никога да се повтаря.

Макей наблюдаваше лицето на Главния. Косата му беше подстригана късо — не колкото нейната, но късо. Очите му бяха сериозни, устата — упорита, челюстта — силна. Кожата му не бе виждала слънце дълго време и беше бяла, твърде бяла — като на създание, обитавало дълбините на някоя пещера. Доколкото лейтенантката знаеше от слуховете, той бе станал професионален войник на шестгодишна възраст, което означаваше, че е експерт в контролирането на изражението си, но тя виждаше ясно как думите го улучват, както куршумите — мишена. Нищо забележимо, просто леко присвиване на очите и стягане на устните. Макей погледна към Силва, но ако и той бе забелязал насрещната реакция, явно не го беше грижа за това.

— Тази идея с подбора на хора при раждането, бърникането в мозъците им и модифицирането на телата им е грешка. Първо, защото кандидатите нямат избор. Второ, защото попадналите в програмата се превръщат в извънземни човекоподобни и трето, защото програмата „Спартанец“ не даде резултат. Чувал ли си за човек на име Чарлз Дарвин? Не, вероятно не си, защото той никога не е ходил на война. Дарвин е бил естествоизпитател, който създал теория, наречена „естествен подбор“. Казано простичко, вярвал е, че най-добре приспособените за оцеляване видове продължават напред — а другите, по-неефективни организми, в крайна сметка измират. Това е станало и със спартанците, Главен. Те са измрели. Или ще измрат, щом и ти си идеш. И тук се намесва ОСБР. Именно „Парашутисти от Ада“ превзеха тази крепост, синко — не банда изкуствено подсилени уроди, облечени в шашави брони. Когато отблъснем Съглашението назад, а аз искрено вярвам, че така ще стане, тази победа ще е резултат от делото на мъже и жени като лейтенант Макей. Човешки същества, остри като нож, корави като метал и живи до сърцевината си. Разбра ли?

Главния си спомни Линда, Джеймс и всички останали от седемдесет и трите момчета и момичета, заедно с които се бе учил да се бие. Всички мъртви, всички с табелка „изроди“ и изхвърлени като част от провален експеримент. Пое си дълбоко дъх.

— Сър, не, сър!

Последва продължително мълчание, докато двамата мъже се взираха един в друг. Накрая, след поне пет секунди, майорът кимна:

— Ясно. ОСБР също са верни на мъртъвците си. Но това не променя фактите. Спартанската програма е приключена. Тази война ще бъде спечелена от човеци… тъй че най-добре свиквай. Междувременно имаме нужда от всеки войник — особено онези, които носят повече медали от всички генерали взети заедно… — След това, сякаш бе щракнато някакво реле, цялото настроение на офицера от ОСБР се промени. Той нареди:

— Свободно! — и покани и двамата си гости да седнат, след което запозна накратко Главния с предстоящата му мисия. Съглашението бе заловило капитан Кийс, разузнаването го бе потвърдило и Силва имаше твърдото намерение да го върне обратно.

 

 

Макар че корабът бе повреден от „Есенна колона“ по време на кратката схватка в системата, инженерите на Съглашението се трудеха с все сили по поправката на „Истина и Помирение“. Сега, зависнал само на няколкостотин единици от повърхността на Хейло, корабът се превърна в нещо като истински щаб за изпратените да „пожънат“ технологиите на пръстеновия свят.

Военният кораб се намираше в самия център на действия на командната структура. Коридорите гъмжаха от офицери елитни, високопоставени чакали и ветерани грънтове. Имаше и сума ти инженери, аморфни на вид твари, поддържани във въздуха от газови балони, които притежаваха способността компетентно да разглобяват, ремонтират и сглобяват отново всякакви сложни технологични съоръжения.

Но всички те, независимо от високия си ранг, бързаха да се махнат от пътя на Зука ’Замамии, който крачеше през коридорите, следван плътно от колебливия Яяп. Не го правеха заради ранга му, а заради вида му и посланието, което излъчваше. Арогантният наклон на главата му, черната като космоса броня и равномерното трака-трак на токовете му буквално лъхаха на самоувереност и власт. При все това, колкото и забележителен да бе ’Замамии, не допускаха никого на командния мостик без да бъде проверен и когато той и помощникът му слязоха от гравитационния асансьор, там вече чакаха поне пет-шест облечени в черно елитни. Не показаха с нищо, че арогантното поведение на техния събрат им е повлияло.

— Идентификация — каза един от тях рязко и протегна ръка.

’Замамии пусна диска си в шепата на другия боец с излъчването на човек, който прави услуга на нискостоящо същество. Офицерът по сигурността прие идентификационния диск и го пусна в ръчния четец. По екрана изплуваха и се плъзнаха отдясно наляво данни.

— Сложете длан в слота!

Втората машина прие формата на правоъгълна черна кутия, висока около пет единици. От намиращия се на стената й отвор се лееше зелена светлина. ’Замамии направи каквото му бе наредено и усети остро болезнено убождане, когато машината взе проба от тъканта му и компютърът се зае да сравни неговата ДНК с тази в досието му. Не защото можеше да се окаже човек, а защото в Съглашението политиката бе опасно нещо и напоследък бе имало няколко убийства.

— Потвърдено — обади се Елитният. — Явно ти си същият Зука ’Замамии, който има назначена среща със Съвета на Господарите след петнадесет единици. Съветът обаче изостава от графика, тъй че трябва да изчакаш. Моля, предай ми всичките си лични оръжия. Ето там има чакалня, но грънтът ще трябва да остане отвън. Ще те извикат, когато Съветът бъде готов.

’Замамии не бе обременен от енергийна пушка — връчил я бе на Яяп да му я носи — но извади плазмения си пистолет и го предаде с приклада напред. После влезе в набързо съоръженото място за изчакване и откри, че там са принудени да се маят и други същества. Повечето седяха прегърбени, затворени в себе си, и се взираха в палубата. Проблемът се влошаваше още повече от факта, че, вместо дошлите по-рано да бъдат обслужвани първи, изглеждаше, че високият ранг определено си има привилегиите, и повечето високопоставени молители преминаваха по-рано от другите. Не че елитният имаше право да се оплаква. Ако не беше неговият ранг, Съветът никога нямаше да се съгласи да го приеме въобще. Но най-сетне след, както му се стори, цяла вечност, ’Замамии бе извикан в залата, където се бе събрал Командният съвет.

Един нископоставен Пророк седеше с подвити крака на мястото до средата на масата, която заобикаляше подиум, на който съвсем очевидно се очакваше да застане елитният. Всеки път, когато въздушен порив докоснеше този Извисен, той сякаш се полюшваше леко, подсказвайки, че вместо да седи на стол би предпочел да остави антигравитационния си колан да го подкрепя — или по навик, или като стратегия, предназначена да напомня на другите кой и какво е той. Нещо, което ’Замамии не само разбираше, но и одобряваше.

Пророкът носеше много сложен шлем. Беше инкрустиран със скъпоценни камъни и накичен с комуникационни антенки. На раменете му бе заметната сребърна мантия, която крепеше сложна плетка от златни жички, минаващи отпред, за да поставят микрофон пред кокалестите му устни. Богато бродирана червена роба се спускаше над скута му и падаше до палубата. Обсидианово черните му очи проследиха елитния по целия път към подиума, а асистентът му шепнеше нещо в ухото.

Другият елитен — аристократ на име Соха ’Роламии, вдигна ръка с длан навън.

— Приветствам те ’Замамии. Как е раната ти? Зараства добре, надявам се.

’Роламии превъзхождаше ’Замамии по чин с цели две пълни нива. Нисшият офицер отговори с уважителния тон, с който го бе поздравил другият елитен:

— Благодаря, Ваше превъзходителство. Ще оздравея.

— Стига — обади се Пророкът тържествено, — закъсняваме, тъй че нека минем на темата. Зука ’Замамии се изправя пред Съвета с искане за специално разрешение да напусне отряда, който командва, за да открие и убие един конкретен човек. Доста странна идея, след като те всички си приличат и са еднакво досадни. При все това, съгласно собствените ни записи, този конкретен човек е виновен за стотици жертви на Съглашението. Съветът отбелязва, че офицер ’Замамии е бил ранен по време на сблъсък с този човек и напомня на офицера, че Съглашението не толерира личните вендети. Моля, имай това предвид, докато излагаш случая си, и не забравяй за времето. Известна сбитост би била от полза.

’Замамии сведе очи в знак на уважение:

— Благодаря, Ваше височество. Нашите шпиони подозират, че въпросният индивид е бил отгледан като воин от много ранна възраст, по хирургически път са подобрили уменията му и са го снабдили с броня, която може да се окаже по-успешна от нашите.

— По-успешна от нашите ли? — изуми се Пророкът с тон, който ясно подсказваше, че смята подобна възможност за извънредно неправдоподобна. — Внимавай какво говориш, офицер ’Замамии. Технологията, заложена в носената от теб броня, идва направо от Предходниците. Твърдението, че тя отстъпва на нещо, е на границата на светотатството.

— И все пак думите на ’Замамии са истина — вметна ’Роламии. — В досиетата има предостатъчно доклади, които — макар и да си противоречат в някои случаи — споменават за един или повече човеци, облечени в специална броня. Ако приемем, че свидетелствата на очевидците са верни, става ясно, че този индивид или група индивиди могат да абсорбират големи щети без да пострадат ни най-малко, имат изключителни бойни умения и демонстрират превъзходни военни качества. Където и да се появят той или те, другите хора се сплотяват и се бият с подновени сили.

— Точно така — каза и ’Замамии благодарно. — Което е причината да препоръчвам събирането на специален отряд за откриването на човека и изземването на бронята му за анализ.

— Вписано е — тежко изрече Пророкът. — Оттегли се, докато Съветът заседава.

’Замамии нямаше друг избор, освен да сведе очи, да отстъпи заднешком от подиума и да се обърне към вратата. Навън в коридора елитният остана да чака само няколко единици, преди отново да извикат името му и да го върнат обратно в залата. Видя, че и Пророкът, и вторият елитен са изчезнали, оставяйки ’Роламии да му поднесе новината.

Другият офицер се изправи, сякаш да намали ширината на социалната пропаст, която ги разделяше.

— Съжалявам, ’Замамии, че Пророкът цени твърде малко докладите, наричайки ги „предизвикана от битката истерия“. Нещо повече, всички ние се съгласихме, че засега си твърде ценна собственост, за да я хабим за една отделна мишена. Молбата ти е била отхвърлена!

’Замамии знаеше, че ’Роламии е измислил „твърде ценния“ момент в речта си, за да смекчи удара, но все пак оцени вложеното в тези думи чувство. Макар и да бе ужасно разочарован, той си оставаше войник и това означаваше, че следва заповедите. Сведе очи.

— Да, Ваше превъзходителство. Благодаря, Ваше превъзходителство!

 

 

Яяп забеляза елитния да излиза, разчете лекото хлътване на раменете му и разбра, че молитвите му не са получили отговор. Съветът бе отказал на налудничавата молба, на него щеше да му бъде позволено да се върне в отряда си и животът щеше да се върне към нормалното.

Ако ’Замамии изглеждаше страховит на път за срещата със Съвета, излъчването му сега бе намаляло. При все това вървеше доста по-бързо, карайки Яяп да се затича и да се мъчи да остане в крак с него сред разтварящата се пред тях тълпа.

Яяп джафна изненадано, когато се удари в бронираните бедра на командира си; елитният внезапно бе спрял. Грънтът забеляза с притеснение, че юмруците на новия му господар са свити. Проследи погледа му и забеляза групичка от четири чакала.

Те влачеха помежду си униформен човек.

* * *

Току-що бяха разпитвали Кийс за трети път. За да го накарат да говори, приложиха някакъв вид неврална шокова терапия и нервните му окончания продължаваха да бръмчат докато извънземните го бучкаха в гърба, крещяха неразбираеми дрънканици в ушите му и се смееха на изпитваното от него неудобство. Той вкуси собствената си кръв.

Процесията внезапно спря, защото един елитен в черна бойна броня блокира пътя, посочи пленника с дългия си тънък пръст и каза:

— Ти! Кажи ми къде да намеря човека, който носи специалната броня!

Кийс вдигна поглед, помъчи се да фокусира очи и да погледне извънземния. Видя превръзката и отгатна какво се е случило. Каза:

— Нямам ни най-малка представа… — успя да се усмихне вяло. — Но следващия път, като се натъкнеш на него, може и да прецениш за по-разумно да се наведеш!

’Замамии пристъпи цяла крачка напред и с опакото на дланта си удари човека през лицето. Кийс се олюля, успя да се овладее и избърса кървавата ивичка от ъгълчето на устата си. Втренчи се за втори път в извънземния:

— Хайде де, застреляй ме!

Яяп видя, че елитният обмисля дали да не стори точно това, дясната му ръка посегна към пистолета, докосна дръжката… и се отпусна. Без да каже и дума повече, ’Замамии се отдалечи. Грънтът го последва. Неясно как, чрез неразгадаем за Яяп похват, човекът бе спечелил.