Уилям Дийц
Потопът (10)

Глава 8

Д +58:36:31 (По часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / Пеликан „Ехо 419“, близо до оръжейния склад на Съглашението

Двигателите на „Ехо 419“ изреваха, щом пеликанът се спусна през мрака и дъжда към блатото. Листакът наоколо се люлееше насам-натам в отговор на внезапното завихряне, водата под металното шкембе на катера бе равна като огледало, а смрадта на гниеща растителност изпълни товарния трюм, щом трапът плесна в зловещата супа долу. Вражи чук бе на пулта и именно нейният глас се разнесе по радиото:

— Последното предаване от кораба на капитана беше от този район. Когато откриеш капитан Кийс, обади се и ще дойда да ви прибера.

Главния се спусна по рампата и веднага откри, че е затънал до глезен в мазната вода.

— Не забравяй да ми донесеш кърпа!

Пилотът се разсмя, подаде повече газ в двигателите и катерът се изтласка от блатото. През трите часа, откакто бе взела спартанеца от върха на пирамидата, той бе успял да хапне набързо и да поспи малко. Сега, когато Вражи чук свали пътника си в калта, тя се радваше, че е авиатор. Животът на пехотата й се струваше ужасно тежък.

 

 

Кийс плуваше в нищото. Призрачна бяла омара обвиваше зрението му, макар че понякога успяваше да различи нещо по време на светкавично прозрение — кошмарна купчина безформени тела и гърчещи се пипала. Приглушен лъч светлина се лееше от някакъв силно полиран, гравиран метал. В далечината чуваше гаснещо бръмчене. Беше странно и наподобяваше грегориански напев на забавени обороти. Той стреснато осъзна, че образите идват от собствените му очи. Това върна и спомените — от собственото му тяло. Загърчи се и с нарастващ ужас осъзна, че едва усеща ръцете си. Сториха му се някак по-меки, сякаш бяха пълни с гъбеста, гъста течност. Не можеше да помръдне. Дробовете го сърбяха, а от усилието да диша го заболя.

Странният напев внезапно се ускори до насекомоидно жужене, отекващо болезнено в главата му. Имаше нещо… далечно, нещо определено различно в този звук. Без предупреждение, нов образ блесна през съзнанието му — като отражение на видеоекран.

Слънцето залязваше над Пасифика и тройка чайки се носеха над главата му. Надуши солен въздух и усети едрия пясък между пръстите на краката си.

Призля му — усещане за неописуемо насилие — и успокоителният образ изчезна. Той се опита да си спомни какво е видял, но споменът избледня като дим. Сега усещаше само загуба. Нещо му бе отнето… но какво?

Настоятелното бръмчене се възобнови, вече болезнено силно. Усещаше пипала на съзнание — жадни за информация — да се гърчат в объркания му мозък като гниещи червеи. Изпълниха го нови и нови образи: първият път, когато уби друг човек — по време на бунтовете на Харибда IX. Надуши кръв и ръцете му трепереха, докато прибираше пистолета. Усещаше горещината на дулото… гордостта, която изпита, когато завърши Академията, след това замайване — сякаш превъртат назад лош холозапис — после, възел в стомаха. Страх, че няма да успее да посрещне изискванията на Академията… задушаващата миризма на люляци и лилии, а той стои над ковчега на баща си…

Кийс продължи да се рее, очарован от парада на спомените, които започваха да се трупат върху него, всеки появяващ се по-бързо от последния. Носеше се през мъглата. Не забелязваше — а и не го беше грижа, — че веднага щом изблиците памет приключваха, те изчезваха напълно.

Странната другост се изтегли от съзнанието му, но не напълно. Той все още усещаше другия, който го сондираше, но не му обръщаше внимание. Следващият изблик спомени премина… и следващият… и още един…

 

 

Главния провери индикатора си, не откри нищо притеснително и позволи на блатната кал да се затвори около краката му.

„Сприятелете се с околната среда!“ Това беше съветът, даден им от Мендес преди толкова години — и му бе служил добре. Вслушвайки се в постоянното бърборене на дъжда, чувствайки топлия влажен въздух през вентилаторите, и виждайки присъщите на блатото форми, спартанецът щеше да разбере какво принадлежеше на това място и какво не. А това познание можеше да означава разликата между живота и смъртта.

Доволен, че се е настроил спрямо околната среда и с надеждата да се сдобие с по-добра наблюдателна позиция, той се покатери по лек склон. Веднага бе възнаграден с откритие.

Пеликанът бе паднал на по-малко от шейсет метра от мястото, където го свали „Ехо 419“, но околната растителност бе толкова гъста, че от въздуха Вражи чук не бе успяла да види катастрофата.

Главния се приближи, за да огледа останките. Съдейки по вида им, и от факта, че наоколо няма много разпръснати тела, корабът бе катастрофирал по време на излитане, а не на кацане. Впечатлението му се потвърди, когато откри, че макар и да са облечени в дрипи, всички пострадали носят военноморски обозначителни знаци.

Това подсказваше, че катерът е кацнал успешно, свалил е всичките си пътници и е започнал да набира височина, когато механична повреда или вражески огън са го свалили.

Доволен, че се е сдобил с представа какво се е случило, Главния се канеше да тръгне, когато забеляза до едно от телата пушка — помпа, реши, че може да му бъде от полза и метна ремъка й през дясното си рамо.

Следваше водещата встрани от пеликана следа от ботуши и вървеше по посока на блясъка на преносимите прожектори — същия вид светлина бе видял в района около „Истина и Помирение“. Извънземните определено бяха трудолюбиви, особено щом станеше дума за открадване на всичко, което не е заковано. Сякаш за да потвърди теорията му по отношение на съглашенската дейност в района, не след дълго спартанецът се натъкна на втора катастрофа, този път с участник — съглашенски катер, кацнал с носа надолу в блатната кал. Като се изключеше ятото подобни на мушици насекоми и далечното чуруликане на блатните птици, нямаше признаци на живот.

Товарните контейнери бяха разпилени навсякъде около катастрофиралия катер, което поставяше интересен въпрос. Когато катерът се е забил, дали извънземните се бяха опитвали да доставят нещо — може би оръжия — или бяха отнасяли материали? Нямаше как да разбере. Какъвто и да беше случаят, много вероятно беше Кийс да е бил привлечен от светлините, точно като него, да ги е последвал до мястото на катастрофата и да е продължил по-нататък.

Имайки предвид това, Главния зави покрай едно дърво, надигнало се на дебелите си, подобни на паяжина корени, последва някаква пътека по върха на склона и забеляза самотен чакал. Без колебания смъкна карабината от рамото си и свали извънземния с един изстрел. Присви се в очакване на неизбежната контраатака — която не последва. Странно. Имайки предвид прожекторите, катастрофата и пръснатите товарни контейнери, човек би очаквал да се натъкне на по-сериозна съпротива. Много по-сериозна.

Е, къде тогава бяха враговете? Шантава работа. Просто поредната загадка, която да добави към нарастващия си запас.

Дъждът затупка по бронята на Главния, а блатната вода съскаше около ботушите му, докато той си проправяше път през гъстата зеленина и внезапно се оказа под обстрел. За една кратка секунда му се стори, че последният му въпрос е намерил отговора си и съглашенските сили все още се намират в района, но скоро се оказа, че съпротива оказват само няколко нещастни чакала, дошли на разузнаване поради вдигнатия от изстрела му шум. Както обикновено, те се приближаваха приведени, скрити зад щитовете си, тъй че беше почти невъзможно да ги улучиш, ако стреляш отпред. Главния смени позицията си, намери си по-добър ъгъл и стреля. Един чакал падна, но другият се търкулна и така беше почти невъзможно да го улучи. Спартанецът задържа огъня, изчака извънземният да спре и тогава го гръмна.

Успя да се изкатери по един стръмен склон, където забеляза кацнало на гребена на хребета оръдие привидение. Покриваше и двата склона — или би го правило, — ако имаше някой на контролния пулт. Главния спря на върха и прецени възможностите си. Можеше да скочи към привидението, да насочи оръдието надолу и така да извести на всички за пристигането си или да се спусне по склона и да се опита да се инфилтрира в областта по-тихо.

Спря се на втората възможност и тръгна надолу и увисналата сред влажната растителност мъгла почти незабавно го погълна. Не много изненадващо, на индикатора за опасност се появиха няколко червени точици. Вместо да заобиколи врага и да оголи тила си, Главния реши да ги издири. Преметна през рамо карабината и взе в ръка пушката помпа — по-добре пригодена за близка стрелба. Пъхна пълнител, щракна предпазителя и тръгна напред. Широките разнообразни листа галеха раменете му, в дръжката на пистолета се закачаха лози и гъстият полуизгнил хумус на земята поддаваше под ботушите на Главния, който вървеше напред.

Грънтът вероятно чу тихо хрущене, зачуди се дали да стреля и все още обмисляше този въпрос, когато дулото на пистолета се приближи до главата му. Чу се глухо тънк, когато извънземният падна. Когато другите метанодишащи се втурнаха да проверят какво става, примера му последваха още двама.

Уверен, че близките околности са чисти, Главния насочи вниманието си към комплекса на Предходниците, който се извисяваше от дясната му страна. За разлика от изящните кули на другите постройки, тази тук изглеждаше плоска и смътно паякоподобна.

Той изпълзя през равната площ точно пред нея. Реши, че входът й му напомня за главно А, като изключим, че отгоре беше равен и го преграждаха двойка мощни прожектори. Дали това бе тръгнал да търси капитан Кийс? Нещо привлече погледа му — двойка гилзи и безгрижно захвърлена опаковка от протеинова вафла, въргаляща се близо до входа. Сигурно приближаваше.

Щом мина през вратата, Главния се натъкна на половин дузина съглашенци, проснати в локва сгъстяваща се кръв. Поразен за пореден път от липсата на сериозна съпротива, той коленичи точно до ръба на кървавото езеро и се загледа в телата.

Дали пехотинците ги бяха убили? Не, съдейки по естеството на раните им, изглеждаше, че извънземните са били поливани с плазмен огън. Може би дружески? Хора, въоръжени със съглашенски оръжия? Може би, но и двете обяснения не му се струваха правилни.

Притеснен, той се изправи, огледа се внимателно и продължи по-навътре в постройката. За разлика от блатото навън, където постоянното туп-туп-туп на дъжда служеше за звуков фон, тук, в прегръдката на дебелите стени, цареше мъртвешка тишина. Внезапният тътен на някаква машина стресна спартанеца, той се обърна и вдигна пистолета си.

Призован от неизвестен механизъм, един асансьор изплува точно пред него. Тъй като нямаше къде другаде да иде, Главния стъпи на платформата.

Щом тя го понесе надолу, на индикатора му се появи група припокриващи се червени точки и той осъзна, че скоро ще си има компания. Чу се скърцане на измъчен метал и асансьорът спря, но вместо да се втурнат към него, както той очакваше да сторят, точиците останаха неподвижни.

Бяха чували асансьора много пъти, прецени Главния, и смятаха, че сваля група техни приятели. Това предполагаше, че са съглашенци — и то тъпи съглашенци. Любимият му вид, впрочем — като изключим другия любим вид, мъртъвците. Внимавайки да не вдига шум, който да го издаде, той обиколи напълно смътно осветената зала и откри, че точиците всъщност са грънтове и чакали, всички скупчени около един люк. Главния потисна усмивката си, преметна помпата през рамо и свали карабината.

Задето не пазеха асансьора, съглашенците получиха наказание, състоящо се от граната, последвана от четиридесет и девет автоматични изстрела и серия по-кратки откоси, които да ги довършат.

Люкът гледаше към голяма, висока поне четири-пет етажа зала. Главния излезе през него и се озова в компанията на нищо неподозиращи чакали. Веднага ги уби, чу откат от пода долу и пристъпи надясно. Кратък оглед разкри група от седем-осем съглашенци, мотаещи се сякаш в очакване на инструкции. Войникът хвърли една пощенска картичка М9 HE-DP в тълпата, отстъпи назад, за да избегне ударите от блъвналите шрапнели и чу шумно бум, когато гранатата се взриви. Чуха се писъци, последва бясна стрелба. Спартанецът изчака огънят да поспадне и отново пристъпи напред. Серия къси, точни откоси му стигна, за да умиротвори и последните съглашенски войници. Той скочи от платформата и провери околностите.

Все още издирвайки улики къде може да е попаднал Кийс, Главния бързо претърси залата. За нула време насъбра плазмени гранати, заобиколи един товарен контейнер и се натъкна на телата.

Двама пехотинци, и двамата убити с плазмен огън. Оръжията им липсваха.

Спартанецът изруга под нос. Фактът, че са били взети медальоните и на двамата подсказваше, че Кийс и отрядът му са се натъкнали на съглашенци също като него, дали са жертви и са продължили.

Определено беше на прав път, така че пресече подобната на канал вдлъбнатина, разделяща залата на две и бе принуден да прескача и заобикаля разпилените съглашенски трупове по пътя към следващия люк. Когато премина през него, му се наложи да си проправя път през серия от зали, всички празни, но изпръскани със съглашенска кръв. Най-сетне, точно когато започваше да се чуди дали не е по-добре да се върне, влезе в поредната зала и откри един полудял от страх пехотинец. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха нещо скрито в сенките, а устата му бе изкривена в ужасна гримаса. Нямаше и следа от карабината на войника, но той разполагаше с пистолет, с който стреляше по сенките в ъгъла.

— Назад! Назад! Няма да ме превърнете в едно от онези неща!

Главния вдигна ръка с дланта навън.

— Свали оръжието, войниче… на една страна сме!

Но пехотинецът не искаше да чуе и дума и притисна гръб в твърдата стена.

— Махни се от мен! Не ме докосвай, изрод такъв! Предпочитам да умра!

Пистолетът стреля. Спартанецът усети удара, когато 12.7 милиметров куршум го залюля и реши, че толкова му стига. Преди пехотинецът да има време да реагира, Главния измъкна пистолета от ръката му.

— Аз ще го взема — изръмжа.

Войникът скочи на крака, но спартанецът стъпи по-стабилно и внимателно, но решително го смъкна обратно на пода.

— А сега — попита, — къде са капитан Кийс и останалите от групата?

Редникът се загърчи яростно, лицето му се кривеше, а между устните му пръскаше слюнка.

— Намери си собствено скривалище! — изпищя. — Чудовищата са навсякъде! Боже, още мога да ги чуя! Просто ме остави на мира!

— Какви чудовища? — попита кротко спартанецът. — Съглашенците ли?

— Не. Не съглашенците! Те!

Това бе всичко, което Главния успя да измъкне от полуделия пехотинец.

— Повърхността е натам — каза му той и посочи към вратата. — Предлагам да презаредиш оръжието си, да спреш да хабиш муниции и да тръгнеш нагоре. Щом излезеш, потърси си прикритие и чакай помощ. По-късно ще дойдат да ни приберат. Чу ли ме?

Редникът взе оръжието, но продължи да дърдори несвързано. Малко по-късно се сви в ембрионална поза, разтрепери се и накрая замълча. Никога нямаше да се справи сам.

Поне, благодарение на дрънканиците му, се изясни едно. В случай, че Кийс и войниците му бяха още живи, те се намираха в сериозна опасност. Това не оставяше особен избор на Главния — трябваше да поставя на първо място повечето на брой животи. Младият войник съвсем очевидно бе преминал през ръба, но се налагаше да почака за помощ, докато спартанецът не завърши мисията си.

Бавно и колебливо той се обърна, за да огледа останалата част от залата. Останките от зле натрошена рампа водеха над малък огън и към балкон един етаж по-нагоре. Главния прекрачи един мъртъв елитен. Изгаряше от притеснение, но се успокои от факта, че тялото бе нашарено от куршуми и си проправи път към кръгова галерия. Оттам продължи през серия врати и загадъчно празни зали, докато не стигна до върха на рампа, където един мъртъв пехотинец лежеше в голяма локва кръв.

Отдавна се бе научил да вярва на инстинктите си — а точно сега те го караха да се чувства нервен. Нещо не беше наред. Чуваше се само кухо бумтене, което нарушаваше иначе идеалната тишина. Намираше се близо до нещо, можеше да го усети, но какво?

Главния се спусна по поредната рампа. Стигна до равното на дъното и видя люка от лявата си страна. С готови за стрелба оръжия се приближи предпазливо до металната преграда. Вратата усети присъствието му, отвори се и пусна един мъртъв пехотинец в обятията му.

Пулсът на спартанеца се забърза, когато се наведе леко, за да хване тялото, преди то да падне на земята. Задържа карабината си с една ръка и обхвана с поглед стаята отвъд колкото се може по-добре, търсейки мишена. Нищо.

Пристъпи напред, след това се обърна рязко и обърна оръжието натам, откъдето беше дошъл. Дявол го взел, имаше чувството, че някой направо е забил поглед в главата му. Някой го гледаше. Отстъпи заднешком в стаята и вратата се затвори.

Пусна тялото на земята, след това се отдръпна. Спъна се в празни гилзи, които се търкулнаха. Точно тогава осъзна, че има хиляди празни гилзи — толкова много, че буквално настилаха пода. Забеляза и шлема на пехотинец — и се наведе да го вдигне. Надписът отстрани гласеше „Дженкинс“. Имаше и прикрепена видеокамера — от онези, които носят бойците в отряда, така че да могат да критикуват мисията, когато се върнат в базата, да вкарват данни за вампирите от разузнаването и в случаи като този, да дадат на разследващите сведения относно обстоятелствата, довели до смъртта им.

Спартанецът извади паметта на камерата, пъхна устройството в един от слотовете на собствения си шлем и проследи записа чрез едно прозорче на визьора си.

Образът беше със стандартното качество — което означаваше, че беше доста кофти. Беше включен уредът за нощно виждане, тъй че всичко бе залято в болезнено зелено, подчертавано от бели проблясъци, когато камерата се натъкнеше на светлинен източник. Образът подскачаше и се движеше, от време на време го нашарваха неизбежни смущения. В началото всичко бе съвсем обикновено, като се започне от мига на кацането на товарния катер, следваше марш през блатото и пристигането на войниците пред А-образната постройка.

Главния превъртя напред и записът стана по-притеснителен, започвайки с мъртвия елитен, и още по-притеснителен, след като екипът отвори последната врата и влезе вътре. Не коя да е врата, а именно онази, през която спартанецът бе минал само преди минути, за да падне мъртвият пехотинец в ръцете му. Изкушаваше се да спре записа, да се върне обратно и да зареже мисията, но се принуди да продължи да гледа, докато един от пехотинците каза нещо за „… лошо предчувствие“. Чу се твърде изкривено радиопредаване, странни хрущящи звуци, отвори се един люк и в помещението се търкулнаха, затанцуваха и наскачаха стотици тлъсти топки. Именно тогава започнаха писъците, Главния чу Кийс да казва, че са „обградени“ и видя картината да подскача, сякаш Дженкинс е бил ударен изотзад. Последва чернота.

За пръв път, откакто се бе разделил с ИИ в Контролната зала, му се прииска Кортана да беше с него. Първо, защото може би щеше да разбере какво, по дяволите, става, но и защото бе свикнал да разчита на компанията й и внезапно се почувства извънредно самотен. При все това, макар част от съзнанието му да търсеше утеха, друга част насочи тялото му обратно към люка и чакаше да чуе напевния звук от отварянето на вратата. Само че тя не се отвори — нещо, което Главния бе свикнал да свързва с неприятности. Тежка буца тупна на дъното на корема му.

Докато си стоеше, обладан от нарастващо притеснение, забеляза нещо бяло с ъгълчето на окото си. Обърна се с лице към него и ето, че видя в залата, въртейки се на пипалата си, да нахлуват един… пет… двадесет… петдесет от месестите мехури — и да танцуват към него. Сензорът за движение изрисува огромна сфера от движения — приближаваща се с всяка изминала секунда. Спартанецът стреля по грозните на вид твари. Най-близките се пръснаха като надути балони, но имаше още — много, много повече, — които се търкаляха към него по пода и по стените. Той съсредоточено откри огън по тях, а отвратителните на вид хищници се хвърлиха напред и битката започна.

 

 

Навън цареше мрак. За тази нощ бе предвидена само една мисия и хората се бяха върнали на върха още приблизително в 02:36. Това означаваше, че вахтените в Контролния център нямаха особено много работа и се занимаваха с игра на карти, когато окачените на стената високоговорители блъвнаха смущения и се разнесе отчаян призив:

— Тук е Чарли 2-1-7, повтарям — двеста и седемнадесет, до който и да е от КУОН… Някой чува ли ме? Край.

Свързочник първи клас Мери Мърфи погледна другите двама членове на вахтата си и се намръщи:

— Някой от вас да се е свързвал преди с „Чарли 217“?

Колегите й се спогледаха и поклатиха глави.

— Ще сверя с Уелсли — реши Чо и се обърна към съседния монитор.

Мърфи кимна и включи слушалката микрофон, разположена пред устата й.

— Тук е бойна база „Алфа“ на КУОН. Край.

— Благодаря ти, Боже! — обади се гласът трескаво. — Улучиха ни след излитането от „Колоната“, кацнахме на майната си и успяхме да се ремонтираме. Имам ранени на борда — и се нуждая от незабавно разрешение за кацане!

Уелсли, който се занимаваше със симулация на битката при Маратон, се материализира на екрана на Чо. Както винаги, избраният от него образ представляваше мъж с доста дълга коса, щръкнал нос и висока яка.

— Да?

— Имаме тук един пеликан с позивни „Чарли 217“, иска аварийно кацане. Никой от нас не се е свързвал с него преди.

ИИ отдели част от секундата, за да провери милиардите данни, съхранени в значителната му памет и кимна леко:

— На борда на „Колоната“ имаше катер с позивни „Чарли 217“. Не сме чували вест от 217 откакто напуснахме кораба, но не сме получавали и информация за катастрофа. Приех, че корабът е изгубен. Попитай пилота за името, ранга и серийния му номер.

Мърфи чу и кимна:

— Съжалявам, Чарли, но се нуждаем от малко сведения, преди да те пуснем. Моля те, дай ни името, ранга и серийния си номер. Край.

Гласът отвърна с все по-нарастващо разочарование:

— Тук е първи лейтенант Рик Хейл, сериен номер 876-544-321. Хайде стига де, имам спешна нужда! Край.

Уелсли кимна:

— Данните съвпадат… но откъде Хейл ще знае за съществуването на база „Алфа“?

— Може да е хващал съобщенията по радиото? — предположи Чо.

— Може би — съгласи се ИИ, — но нека заложим на сигурното. Препоръчвам да вдигнете базата под пълна тревога, да осведомите майора и да пратите отряд за спешно реагиране при „Площадка 3“. Трябват ви аварийна група, спешен медицински екип и неколцина от разузнаването. Хейл трябва да бъде разпитан преди да го пуснете сред персонала на базата.

Третият свързочник, трети клас старшина на име Паули, удари копчето за тревога и проведе нужните обаждания.

— Прието — каза Мърфи в микрофона си. — Насочваме ви към площадка три, повтарям — площадка три, която ще бъде осветена след две минути, смятано от този момент. Ще ви посрещне екип за първа помощ. Обезопасете всички оръжия и изключете двигателите веднага щом кацнете. Край.

— Няма проблем — отвърна с благодарност Хейл. Малко по-късно се обади: — Виждам светлините ви. Идваме. Край.

 

 

Пилотът изключи микрофона си и се обърна към седалката на втория пилот. Окъпан в създаваната от панела за управление на катера зелена светлина, елитният изглеждаше още по-чужд.

— Тъй значи — поиска да знае човекът, — как се справих?

— Изключително добре — отвърна офицерът по специалните операции Зука ’Замамии иззад рамото му. — Благодаря!

С тези думи той спусна прилично на кръг от зелена светлина нещо над главата на Хейл, дръпна дръжките в противоположни посоки и стегна жицата около гърлото на пилота. Очите на човека изскочиха от орбитите, ръцете му се впиха в гаротата и краката му заритаха срещу педалите за управление. Елитният, който заемаше креслото на втория пилот, вече бе поел управлението на пеликана и, благодарение на часовете упражнения, можеше да го пилотира извънредно добре.

’Замамии изчака ритането да спре, разхлаби жицата и надуши неприятна миризма. Едва тогава осъзна, че Хейл е напълнил гащите. Изсумтя отвратено и се върна в товарното отделение. Беше натъпкано с тежковъоръжени елитни, тренирани за проникване. Освен оръжията си, те носеха и камуфлажни генератори. Задачата им беше да овладеят колкото се може повече площадки за кацане и да ги удържат, докато на платото успеят да кацнат шестте катера, натоварени с грънтове, чакали и още елитни.

Войниците видяха идващия офицер и го погледнаха очаквателно.

— Давайте — каза ’Замамии. — Знаете какво да правите. Включете камуфлажа, проверете си оръжията и запомнете този миг. Защото тази битка — тази победа! — ще бъде втъкана в бойната поема на родовете ви и пята от идущите поколения. Пророците благословиха тази мисия, благословиха и вас, и искат всеки войник да знае, че онези, които преминат над физическото, ще бъдат добре дошли в рая. Късмет!

В тъмнината се появиха размазани светлини, катерът остро се спусна и войните замърмориха последните си благословии.

 

 

Както повечето ИИ, Уелсли имаше изразена тенденция да прекарва много повече време за мислене какво не притежава, отколкото какво има, и сензорите бяха на първо място в този списък. Тъжната истина беше, че, макар Макей и групата й да бяха успели да изнесат цял куп съкровища от „Колоната“, не им стигна време да свалят корабната електроника, която би дала на ИИ възможност да вижда в реално време и при всякакъв климат. Това означаваше, че бе принуден да разчита изцяло на данните, осигурени от отдалечените наземни сензори, които патрулите бяха втъкнали тук-там в десеткилометровия периметър на колоната.

Всички данни бяха „чисти“ по време на първоначалната радиовръзка с „Чарли 217“, но сега, докато пеликанът се приближаваше към повърхността, пакетът в сектор 6 започна да предава данни. Той твърдеше, че шест тежки топлинни източника току-що са минали над него, онова, което ги е създало е било доста шумно и се движат навътре със скорост приблизително 350 километра в час.

Уелсли реагира с онази скорост, на която е способен само компютър — но закъсня, за да предотврати кацането на „Чарли 217“. Още докато ИИ даваше серия строги препоръки към човешките си надзиратели, пеликанът докосна повърхността на „Площадка 3“, тридесет почти невидими елитни скочиха от трапа и мъжете и жените на база „Алфа“ бързо откриха, че се сражават за живота си.

 

 

Едно ниво по-надолу, заключен в стая с други трима грънтове, Яяп чу далечния рев на алармата и си помисли, че знае каква е причината. ’Замамии се бе оказал прав — човекът, който носеше странната броня и се смяташе виновен за над хиляда жертви на Съглашението, често навестяваше това място. Яяп знаеше, защото беше видял войника преди повече от шест единици, включи предавателя, скрит в дихателния му апарат и така задвижи нападението.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че плячката на ’Замамии като нищо можеше да е напуснала базата през изминалия период. Ако това се окажеше вярно и мисията преминеше в графа „провали“, грънтът почти не се съмняваше кого ще обявят за виновен. Само че не можеше да направи нищо друго, освен да стисне грубо издяланата решетка, да се вслушва в далечните отгласи от битката и да се надява на успех.

В този миг „успехът“ вероятно значеше бърза и безболезнена смърт.

 

 

Всички членове на аварийния отряд, половината лекари и около една трета от отряда за спешно реагиране вече бяха мъртви по времето, когато Макей се изтърколи от койката си, намъкна дрехите и сграбчи личните си оръжия. Тя последва тълпата нагоре към площадките за кацане, за да открие, че вече кипи разгорещена битка.

Енергийни изстрели сякаш изскачаха от никъде, плазмени гранати се материализираха от нищото и невидими ножове прерязваха гърла. Битката бе ограничена, но само частично, и заплашваше да се прехвърли и на съседните площадки. Силва бе на място, гол до кръста и крещеше заповеди, докато изстрелваше къси откоси от карабината си.

— Полейте Площадка три с гориво! Но го дръжте в засегнатата област! Действайте!

Беше странна заповед и цивилни биха се поколебали, но войниците реагираха с непоклатимо послушание и един редник се затича към горивната колонка на площадка три. Изключи предпазителя и сграбчи маркуча.

Въздухът сякаш трептеше в осветения участък отдясно на морския пехотинец, така че Силва вкара цял пълнител в онова, което приличаше на празно пространство. Един боец-елитен изпищя, сякаш промени цвета си и падна, щом камуфлажният му генератор пое пряк изстрел и той се сгъна в кръста.

Недокоснат и без да знае, че на косъм се е разминал със смъртта, войникът се обърна, стисна здраво дръжката и плисна равномерен поток течност върху повърхността на Площадка три. В дните непосредствено след превземането на колоната, съглашенските пленници бяха накарани да построят насип около предназначената за кацане площ. Целта на бариерата беше да удържа разливи на гориво — и добре си свърши работата, щом високооктановата течност плисна около ските на пеликана и намокри всичко наоколо.

— Назад! — извика Силва и метна една осколочна граната под корема на „Чарли 217“. Последва експлозия и шумно ууумф, щом горивото се запали и войникът спря притока му.

Като цяло ефектът се изразяваше в това, че останалите на площадката елитни се превърнаха в трептящи факли — пищящи, танцуващи факли. Войниците незабавно откриха огън, свалиха командосите и след това бяха принудени да обърнат усилията си към борбата с огъня. По това време „Чарли 217“ бе изцяло погълнат от пламъците и подскочи, когато едната му цистерна с гориво се взриви.

Но имаше и други пеликани за опазване и, докато някои излитаха, други останаха на площадките си.

Силва се обърна към Макей:

— Време е за шоу! — каза майорът, щом Уелсли заговори в ухото му. — Това беше само загрявка, ако ме разбирате. Истинският атакуващ отряд е на пет минути от нас. Шест съглашенски катера, ако Уелсли е пресметнал правилно. Не могат да кацнат тук, така че ще се спуснат някъде другаде на платото. Аз ще се оправя с площадките — ти поеми платото.

Макей кимна, отвърна:

— Да, сър! — и махна на сержант Листър да се приближи. Той бе събрал вече отряд от нейните пехотинци. — Събери и останалите от отряда ми и им кажи да се окопаят обратно на въртенето спрямо площадките, и да се приготвят за атака откъм платото. Да посрещнем горещо онези копелета!

Листър стрелна с поглед беснеещите пламъци и се ухили на непреднамерената шегичка на Макей.

— Да, госпожо! — каза и побягна нататък.

Разположеното на неравния ръб на колоната оръдие привидение откри огън. Пулсиращи топки синьо-бяла енергия пронизаха околния мрак, натъкнаха се на първия катер и разрязаха нощта на парчета.

 

 

’Замамии и група от пет командоси-елитни вече бяха напуснали площадката за кацане, когато хората я заляха с гориво. Всъщност, когато огненият ад се развихри, елитният офицер дори не се намираше на повърхността на постройката на Предходниците — той и бойците му вече бяха слезли на долния етаж и се придвижваха от зала в зала, избивайки всеки човек, когото намереха по пътя си. Нямаше следи от онзи вражески войник, за чиято глава копнееха, но бе още рано, а той може би ги очакваше точно зад ъгъла.

 

 

Мърфи тъкмо бе свалила предпазителите на 50-милиметровите оръдия MLA и бе прехвърлила контрола на Уелсли, когато усети как нещо докосва рамото й. Дребният офицер понечи да се обърне, видя кървава струя и осъзна, че кръвта е нейна. Един елитен издаде дълбок гърлен кикот, когато и Чо, и Паули срещнаха същата съдба. Контролната зала бе неутрализирана.

Но Уелсли забеляза убийствата посредством камерата, поставена над главния видеомонитор, угаси светлините и съобщи на Силва. След броени минути шест отряда от по трима души, всички снабдени с чувствителни към топлината очила за нощно виждане, се захванаха да си проправят път през лабиринтоподобния комплекс. Съглашенските камуфлажни генератори не блокираха топлината, те всъщност я генерираха и това изравняваше шансовете на двете страни.

Междувременно, благодарение на личната инициатива на мъртвия офицер, Уелсли разполагаше с 50-милиметрова изненада за следващите катери. Макар и да бяха ефективни срещу баншитата, привиденията нямаха нужната мощ, необходима да свалят катер от небето — нещо, което Съглашението явно знаеше. Но, точно както елитният не би могъл да издържи петдесет изстрела с бронебойни патрони калибър 7.62 мм, така и вражеските кораби се оказаха уязвими за 50-милиметровите експлозивни снаряди, които внезапно излетяха срещу тях. Не само това, но бяха и управлявани от компютър — по-точно, от Уелсли — което означаваше, че почти всеки изстрел улучва точно там, където е насочен. Контролът бе прехвърлен на ИИ-то твърде късно, за да закове първия катер, но вторият се намираше точно там, където той го искаше. Взриви се, щом около дузина експлозивни се забиха във фюзелажа му. По ирония на съдбата, трюмовете, където се намираха войниците, спасиха живота на повечето от тях, за да могат те да умрат, когато самолетът се удари в основата на колоната. Но имаше само две оръдия — едно от запад и едно от изток — което значеше, че оцелелите катери са минали спокойно през огневия обхват на източното MLA, преди ИИ да може да стреля по тях. При все това, дори разрушаването на един-единствен кораб бе намалило силите на нападателите с една шеста, което — според Уелсли — бе съвсем приличен резултат.

Трупове обсипаха платото, щом съглашенските кораби задействаха плазмените си оръдия, за да разчистят зоната за кацане. Един отряд за спешно реагиране бе хванат на открито и накъсан на парченца, още докато дъжд от изстреляни от рамо ракети се стрелваше да посрещне прииждащите катери. Имаше попадения, някои от които взеха жертви, но не бе разрушен нито един от транспортьорите на извънземните.

След това, зависнали като досадни насекоми, U-образните катери се обърнаха по посока на въртенето на пръстена и изсипаха войници от страничните си рампи, пръскайки ги като зли семена по платото. Макей пресметна наум. Пет останали катера, съдържащи грубо по трийсет войника, се равняваха на бойна армия от около сто и петдесет.

— Ударете ги! — извика Листър. — Убийте копелетата, преди да кацнат!

В отговор се разнесе равномерно пук-пук-пук — снайперистите на отряда откриха огън и елитни, грънтове и чакали се затъркаляха мъртви по земята. Но оцеляха предостатъчно — и Макей си пое дълбоко дъх пред надвисналата битка.

 

 

Лампите угаснаха по причини, за които грънтът можеше само да гадае, фактор, който се добави към изпитвания от него страх. Неспособен да направи нищо повече, Яяп се вслушваше в приглушените отгласи от битката и се чудеше коя страна печели. Не му харесваше да бъде затворник, но започваше да се пита дали не му е било по-добре при хората. Поне за малко, докато…

Появи се светлинна топка, плъзна се по отсрещната стена, прекоси пода и намери път към килията му.

— Яяп? Тук ли си?

Светнаха и други лампи и грънтът забеляза потреперването на въздуха пред себе си. Това беше ’Замамии! За голяма изненада на Яяп, елитният бе сдържал думата си и наистина бе дошъл да го търси. Осъзнавайки, че заради дихателния апарат, на другите раси им е трудно да разпознават отделните личности от неговата, грънтът притисна лице към решетките.

— Да, Ваше превъзходителство, тук съм.

— Добре! — каза елитния. — Сега се отдръпни, за да взривим вратата!

Всички грънтове в килията се оттеглиха до задната стена, докато един от командосите залепяше заряд на ключалката на вратата, отстъпи и използва дистанционното си. Последва леко присветване и приглушено бум, когато експлозивът се взриви. Пантите изскърцаха, щом Яяп избута вратата от пътя си.

— А сега — каза нетърпеливо ’Замамии, — заведи ни при човека! Преровихме по-голямата част от комплекса, но още не сме го срещнали!

„Така значи — каза си Яяп, — единствената причина да дойдеш да ме търсиш, е за да намериш човека. Трябваше да се сетя!“ Но на глас отвърна, изненадан от собственото си спокойствие:

— Разбира се, Ваше превъзходителство! Извънземните заловиха някои от нашите баншита. Човекът бе пратен да ги пази.

Яяп очакваше ’Замамии да постави под въпрос изявлението му, да попита откъде знае, но елитният му повярва безрезервно.

— Много добре! — отвърна той. — Къде държат самолетите?

— Горе на платото — отвърна съвсем откровено Яяп. — На запад от площадките за кацане.

— Ние ще водим — отсече елитният. — Но ти стой наблизо. Лесно е да се изгубиш!

— Да, Ваше превъзходителство! — съгласи се грънтът. — Както кажете!

 

 

Неспособен да кацне на площадките или поне да се приближи до тях, както бе първоначалният план, полеви командир ’Путумии бе принуден да спусне бойния си отряд на място в посока обратна на въртенето спрямо комплекса на Предходниците. Това означаваше, че войниците му трябваше да се придвижат през открито пространство без почти никакви прикрития и без да им разчистват пътя тежки оръжия.

Опитният полеви офицер обаче имаше коз в ръкава. Вместо да освободи катерите, той им нареди да останат над точката на кацане и да разчистват пътя пред равномерно напредващия му отряд. Не беше точно предназначението на транспортьорите и на пилотите не им хареса, но какво от това? ’Путумии, който смяташе всички авиатори просто за прославени мързеланковци, не се интересуваше особено от това как се чувстват. Така че U-образните катери се рееха по посока на човешките укрепления, плазмените им оръдия заливаха земята под тях, а откосите на ракетите се стрелкаха нагоре и експлодираха безвредно по страните им.

Полевият офицер, който крачеше заедно с втората редица войници, махна на чакалите си да минат напред, щом хората бяха принудени да се изтеглят от огневите си позиции и да отстъпят към задната си линия за защита. ’Путумии спря близо до един от сега празните окопи и надникна вътре. Нещо в изкопа го притесняваше, но какво? След това схвана. Правоъгълната яма беше прекалено спретната, прекалено равна, за да са я изкопали през последната половин единица. Какви ли други неща са подготвяли извънземните, почуди се офицерът. Отговорът последва след миг. Макей извика:

— Огън! — и стрелците на „Скорпионите“ се подчиниха. Танкът изскочи изпод краката на офицера, снарядът напусна дулото и обшивката завибрира, щом картечницата започна да стреля. Експлозията, на около шестстотин метра по-надолу, изтри от лицето на земята цяла глутница грънтове. Другият танк, един от двата, които Силва бе поръчал на хората си да качат горе, стреля две секунди по-късно. Този снаряд уби един елитен, двама чакали и един Ловец.

Пехотинците се развикаха триумфално и Макей се ухили. Макар да се съмняваше, че Съглашението ще се опита да вкара войници на платото, майорът бе предпазлив човек и това бе причината да нареди на „Парашутисти от Ада“ да изкопаят огневите позиции по посока на въртенето спрямо инсталацията, и да създадат бункери за танковете. Сега, стреляйки с дула почти успоредни на земята, танковете постепенно превръщаха платото пред тях в лунен пейзаж. Всеки снаряд изравяше по половин тон пръст във въздуха и гравираше дълбоки кратери в повърхността.

Незнайно за Макей — или за някой от другите хора — третият снаряд, изстрелян обратно на въртенето, разкъса на две полеви командир ’Путумии. Нападението продължи, но вече по-бавно, тъй като командването бе поето от по-нископоставени елитни, които се опитаха да строят войниците си.

 

 

Макар и преследвайки собствената си подмисия, ’Замамии следеше командната мрежа и знаеше, че нападението е в застой. Беше въпрос само на време, преди на катерите да бъде наредено да се приближат, да съберат онези, които са способни да пълзят, ходят и тичат, и да отлетят към по-безопасни територии. Това означаваше, че е време да се изтегля, да търси начин да се промъкне през редиците на хората, но продължаваше да го тревожи срещата с Пророка. Най-добрата му възможност… не, единствената му възможност, бе да намери човека и да го убие. Щеше да си запази главата, всичко да бъде простено и, кой знае… Много елитни бяха загинали — тъй че нищо чудно да го очакваше и повишение. Тази мисъл му вдъхна самоувереност и той продължи напред.

Командосите бяха стигнали вече до първия етаж, и тъкмо приближаваха вратата към изхода, когато един от тримата чакащи пехотинци видя редица зелени светлинки, която преминаваше покрай алкова — послужил му за прикритие — и откри огън.

Последва страховито клане, по време на което хората сменяха пълнител след пълнител, грънтовете бяха съборени на земята, елитните стреляха във всички посоки и скоро започнаха да падат. ’Замамии усети, че плазмената му пушка отваря дюзите си в опит да се охлади и осъзна, че ще умре. Точно тогава плазмена граната преплува сред хората и се залепи за рамото на един войник. Той изкрещя „Не!“, но вече бе твърде късно и експлозията изби целия му отряд.

Яяп, който бе взел гранатата и пистолет от един от мъртвите командоси, подръпна бойната сбруя на ’Замамии:

— Оттук, Ваше превъзходителство… Последвайте ме!

Елитният го последва. Грънтът преведе офицера през една врата, надолу по коридор и навън при платформата, където стояха строени десет баншита. Нямаше пазачи.

’Замамии се огледа.

— Къде е?

Яяп сви рамене:

— Нямам представа, Ваше превъзходителство.

Елитният усети смес от страх, гняв и безнадеждност. Един катер премина над главата му и изчезна в посока обратна на въртенето. Целият му план бе претърпял поражение.

— Така значи — каза той сурово, — ти ме излъга! Защо?

— Защото вие знаете как се лети с тези чудеса — отвърна простичко грънтът. — А аз не знам.

Очите на елитния сякаш засияха изотвътре.

— Би трябвало да те застрелям и да оставя тялото ти тук, за да го хвърлят хората от скалите!

— Може да опитате — каза Яяп и насочи пистолета към главата на командира си, — но не бих ви съветвал!

Дребният грънт се нуждаеше от цялата си смелост, за да обърне оръжието си срещу елитен — и ръката му трепереше поради изпитвания от него страх. Но не много — не достатъчно, та енергийната стрела да пропусне… и ’Замамии го знаеше.

Елитният кимна. Секунди по-късно тежко натовареното банши с олюляване се отлепи от земята, плъзна се над ръба на колоната и незабавно започна да губи височина. Един стрелец на привидение го забеляза и прати три откоса плазмени торпеда по дирите му, но баншито скоро излезе от неговия обхват.

С това битката за база „Алфа“ приключи.

 

 

Спартанецът стреляше в онова, което му приличаше на приливна вълна от кошмар с пипала, отстъпи назад и реши да се движи непрекъснато. Беше уязвим, особено отзад, но бронята щеше да помогне, особено след като чудовищата харесваха скачането върху хора. Нямаше представа какво става после с жертвите, но явно то можеше да накара пехотинци да пищят и да ги извади от строя за относително кратко време. Спартанецът добре знаеше, че мунициите ще се окажат проблем, тъй че вместо да стреля наслуки, се насилваше да се цели, опитвайки се да пръсне колкото се може повече от тварите.

Те му налитаха на двойки, тройки и четворки, пръскаха се на месести късчета щом куршумите ги разкъсаха и сякаш се стапяха. Само дето имаше стотици от тези малки копеленца, може би хиляди, и беше трудно да им насмогнеш, ако летят в твоя посока. Съществуваха обаче стратегии, чрез които Главния можеше да изравни шансовете — и това бе разликата между живота и смъртта. Първият вариант бе да се обърне и да бяга, стреляйки бежешком, като разпръсне формацията на чудовищата на по-голяма площ и ги принуди да се носят от единия край на залата до другия. Те бяха многобройни и целеустремени, но не особено умни. Вторият вариант беше да следи внимателно за по-големи концентрации на тварите, където една добре метната граната можеше да избие стотици наведнъж. А третата беше да сменя непрекъснато карабината и пушката помпа, поддържайки по този начин постоянен огън, спирайки само да презареди, когато му се удаде по-спокоен миг в битката.

Редуването на тези три стратегии стана още по-трудно, когато нещо ново изскочи от мрака. Купчина парцалива плът и вършеещи пипала посегна към главата на спартанеца. По време на първите мигове на нападението, Главния се питаше дали трупът по някакъв начин е паднал върху му от тавана, но скоро научи истината, щом още подобни сбъркани твари изникнаха и се метнаха напред. Не просто тичаха, а се мятаха високо във въздуха, сякаш се надяваха да го смачкат под тежестта си. Тварите бяха приблизително хуманоидни, движеха се прегърбени и изглеждаха и частично изгнили. Крайниците им сякаш бяха изпънати до счупване. Гъсталаци пипала стърчаха от зеещите в кожата дупки.

Зверовете обаче бяха уязвими за куршуми, за което Главния бе благодарен, макар че често бяха нужни петнадесет-двадесет изстрела, за да прати в отвъдното някой от тях. Странно, но дори живите му изглеждаха така, сякаш вече са мъртви, в което, впрочем, Главния постепенно започваше да вярва. Това би обяснило защо някои от грозните кучи синове имат забележителна прилика със съглашенски елитни или поне с това, на което би заприличал един елитен, ако го убиеш, погребеш тялото и го изкопаеш две седмици по-късно.

Накрая, след както му се стори, цяла вечност, двама от съживените елитни нахлуха през люка и бяха бързо свалени. Това даде на Главния възможност да избяга. Плътно го следваха обаче и други двукраки изроди заедно с ятото търкалящи се, скачащи сферични гадове — това го принуди да избие всички с картечен огън, преди да може да се отърве и да мине през вратата.

Спартанецът откри, че се е озовал в горната галерия на голяма, добре осветена зала. Беше пълна с двукраки, гротескни твари, но никой сякаш не го бе забелязал. Той предпочиташе така и да си остане и тихичко се плъзна покрай дясната стена към един люк. Краткото пътешествие го доведе до сходна зала, където му се стори, че кипи истинска битка между съглашенски войници и новите врагове.

Спартанецът за кратко се зачуди дали да не се захване със стрелба — определено не му липсваха мишени. Задържа обаче огъня си и се скри зад един съборен товарен модул. В бясната битка войниците се бяха унищожили едни други, което му даде възможност да прекоси моста, който водеше към другата страна, да се върне на пътеката и да излезе през страничната врата.

Поредното прегърбено създание падна отгоре и се удари в него. Спартанецът се олюля, приведе се и преметна чудовището през рамо. То се удари в стената и докато се плъзгаше към пода, остави следа от сиво-зеленикава, лепкава течност. Главния се обърна да продължи, когато сензорът му за движение блесна в червено, разкривайки наличието на враг точно зад гърба му. Той се завъртя и с изумление видя как присвитото, зле наранено същество се изправя на крака. Лявата му ръка висеше безсилна и от светлата, гангренозна плът стърчеше счупена кост. Дясната ръка на чудовището обаче още функционираше. Гърчеща се струя от пипала излетя от дясната китка на тварта и Главния чу как костите вътре се чупят, докато пипалата грубо отмятат ръката встрани.

Снопът пипала се раздвижи, плесна като бич и стовари Главния на пода. Щитовете му бяха почти напълно изтощени от страничния удар. Той се претърколи, присви се и откри огън. 7.62-милиметровите бронебойни куршуми почти прерязаха чудовището на две. Той ритна падналия войн и вкара два допълнителни изстрела в гърдите му. Помисли си: „Този път проклетото нещо ще си остане мъртво!“

Продължи нататък по коридора. Двама пехотинци лежаха там, където бяха паднали, доказвайки, че поне някои от втория отряд са успели да стигнат чак дотук, което предполагаше възможността други да са успели и да избягат. Главния провери, откри, че момчетата все още носят медальоните си и ги прибра. Придвижваше се на прибежки през широки галерии и тесни коридори, покрай шумни машини и влезе в тъмна, сумрачна гробница. Сензорът му за движение подхвърли червени предупреждения — намираше се в централата на врага.

Още един от сбърканите двукраки премина, клатушкайки се, наблизо и Главния разпозна формата на главата на тварта — към него се обърна дългата, ъгловата муцуна на елитен. Това, което го накара да спре огъня, беше местоположението на главата. Черепът на извънземния бе наклонен под ужасен ъгъл, сякаш костите на врата му бяха размекнати или втечнени. Главата висеше вяло от врата на съществото, безжизнена — като крайник, който се нуждае от ампутация.

Сякаш нещо бе пренаписало елитния, бе го преоформило отвътре навън. Спартанецът усети прилив на непривична емоция — тръпка на страх. Видя се безпомощен, видя се как пищи пред надвисналата заплаха, безсилен… образ от предизвиканите от криопътуването сънища на борда на „Есенна колона“.

„Няма начин това да се случи и с мен — помисли си. — Няма начин!“

Тварта го подмина и изчезна от погледа му. Той си пое дълбоко дъх, издиша, след това изскочи от скривалището си и се втурна към средата на залата. Изблъскваше настрани олюляващи се чудовища и смачка шепа от малките сферични твари под ботушите си. Оръжието му изтътна и гъста зелена кръв оплиска пода. Спартанецът стигна до целта си — голяма асансьорна платформа, същата като онази, с която преди това се бе спуснал в ада. Посегна към активационния панел и се помоли да намери копчето за нагоре.

Един от враговете скочи високо във въздуха и се приземи до него. Главния се отпусна на коляно, набута дулото на пушката си в корема на тварта и стреля. Чудовището се прегъна на две и падна в ято от малките, сферични твари. Главния се хвърли към панела за управление и натисна копчетата.

Платформата на асансьора се спусна като падащ камък, толкова надълбоко и толкова бързо, че ушите му изпукаха. Къде, по дяволите, е Кортана, когато ти трябва? Винаги казваше: „Мини през тази врата“, „прекоси този мост“ или „изкатери онази пирамида“. Понякога досадно, но също така и успокоително.

Мазето, ако всъщност се бе спуснал там, притежаваше цялото очарование на крипта. Един проход го отведе до друга голяма зала, където се наложи с бой да си пробива път към врата и тунелоподобния коридор отвъд. Точно там спартанецът се сблъска с нещо, което не бе срещал досега и предпочиташе да не види повече — едно от изкривените, двукраки животни… само дето то представляваше ужасно мутирал човек. Макар тварта да се бе променила от онова, което бе разкъсало тялото й, Главния все пак позна жертвата.

Беше редник Мануел Мендоса — войникът, по когото сержант Джонсън обожаваше да крещи и един от пехотинците, съпътствали Кийс, когато бе изчезнал в този кошмар. Макар и разкривено от стореното му, лицето на редника все още пазеше следа от човешкото излъчване и именно това бе причината Главния да свали пръст от спусъка и да се опита да осъществи връзка.

— Мендоса, хайде, да се махаме оттук. Знам, че са ти сторили нещо, но докторите могат да те оправят!

Съживеният пехотинец притежаваше свръхчовешка сила и удари Главния с такава мощ, че почти го събори и задейства алармата на бронята му. Мендоса — или по-скоро тварта, била навремето Мендоса — размаха камшикоподобно пипало и отново се засили. Спартанецът се олюля назад, дръпна спусъка и впоследствие бе принуден да го дръпне отново, докато най-сетне мощните заряди разкъсат някогашния човек на парчета.

Резултатът бе и забележителен, и отвратителен. Щом трупоподобното чудо се разпадна, Главния видя, че едно от малките, сферични същества се бе загнездило в гръдната кухина на войника, и явно бе пъхнало пипала в различните части от някогашното му тяло. Трети изстрел помогна да прати и него в небитието.

Дали така действаха тези твари? Малките обли чудовища заразяваха домакините си и променяха жертвата в нещо като бойна „форма“. Той обмисли възможността това да е някакво ново съглашенско биооръжие и я отхвърли. Първите такива бойни форми, които бе видял, бяха някогашни елитни. Все едно какво представляваха тези твари, бяха смъртоносни и за хората, и за съглашенците.

Главния бързо зареди карабината и продължи напред. Движеше се колкото се може по-бързо — смъртоносен бяг. Хвърли се в поредната стая, изкатери се на балкона горе, издуха променения елитен направо от ботушите му и се гмурна през очакващата го врата. От другата страна го очакваше нещо повече от предизвикателство. Главния разполагаше с целия втори етаж, но истинска армия изроди владееше етажа под него, а точно там трябваше да попадне.

Височината му предлагаше известни предимства. Няколко добре метнати гранати, последвани от скок от площадката и шейсет секунди ръкопашен бой се оказаха достатъчни да се измъкне. При все това за него бе огромно облекчение да мине през напълно незаето място и да влезе в отсек, където откри нов проблем, с който трябваше да се справи. В допълнение към разрушителните си атаки, тварите притежаваха и човешки, и съглашенски оръжия, взети от жертвите им — и така бойните им форми ставаха дори още по-опасни. Не бяха най-умните врагове, които спартанецът бе срещал, но не бяха и глупави автомати — можеха да оперират с машини и да стрелят с оръжия.

Куршумите отскачаха от металните стени, плазменият огън с пукот разсичаше въздуха и една граната се взриви, когато Главния разчисти района и откри място, където преди смъртта си няколко пехотинци се бяха окопали на покрива на един товарен контейнер. Поспря да събере медальоните с имената им и да ги претърси за муниции, и продължи нататък.

 

 

Нещо го тревожеше, но какво точно? Нещо, което бе забравил? Изведнъж се сети — почти беше забравил собственото си име.

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK. Упоителният напев, който бе затихнал под съзнателното ниво, се засили и той усети нещо като натиск — усещане за гняв.

Защо беше гневен?

Не, нещо друго се гневеше… защото си бе спомнил името си? Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912JK

Къде ли се намираше? Как се бе озовал тук? Помъчи се да открие спомена.

Спомняше си това-онова. Намираше се в тъмна, извънземна зала, орди от някакви ужасни врагове, стрелба, после пронизителна болка… Те сигурно го бяха заловили. Ето това беше. Може би беше някакъв нов номер на врага? Не им беше издал нищо. Помъчи се да си спомни кои бяха враговете. Повтаряше мантрата в главата си: Капитан. Кийс, Якоб. Служебен номер 01928-19912-JK.

Бръмчащият натиск се усили. Той се съпротивляваше, макар и да не бе сигурен защо. Нещо в напева го плашеше. Усещането за нахлуване се задълбочи.

„Дали това е някакъв номер на Съглашението?“ — запита се той. Опита се да изкрещи: „Е, няма да подейства. Никога няма да ви отведа до Земята“ — но не можа да раздвижи устата си, не чувстваше собственото си тяло. Сякаш самата мисъл за родната планета предизвика отглас в съзнанието на Кийс, тонът и напевът на бръмченето се промениха, сякаш то бе доволно. Той — Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK — се стресна, когато нови образи затанцуваха пред очите му.

Твърде късно осъзна, че нещо се движи в ума му, като крадец на гробове, разграбващ крипта. Никога не се бе чувствал тъй безпомощен и уплашен… Страхът му изчезна в прилив на чувства, щом усети топлината на първата жена, която някога бе целувал… Опита се да изпищи, когато споменът му бе откъснат и изхвърлен.

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK.

Щом всеки от фрагментите от миналото му преминеше и потънеше в бездната, той усещаше как нашественикът го обгръща като океан от зло. Но също като парченцата боклук, които остават след потъването на кораба, случайни късчета от самия него бяха оцелели — нещо като саморъчен сал, за който той можеше да се залови за миг.

Образът на усмихната жена… топка, падаща през въздуха… претъпкана улица… мъж, на когото бе издухано половината лице… билет за представление, което не помнеше… нежната песен на вятърни чанове и миризмата на прясно изпечен хляб…

Но морето бе твърде сурово, вълните се блъскаха в сала и го разбиваха. Някои издигаха Кийс, други го блъскаха надолу и го мамеше мракът в края. Тогава обаче, точно когато океанът се канеше да го погълне, капитанът се сети за едно нещо, което съществото, обладало разума му, не можеше да погълне — носещата вълна на невралната му мрежа. Той се пресегна за нея като давещ се, хванал с все сили спасителното въже, и отказа да я пусне. Защото тук, дълбоко във водния му гроб, се намираше нишката, водеща обратно към онова, което някога е бил.

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK.

 

 

Главния изстреля последните патрони от карабината си по прегънатото тяло на поредната бойна форма. Тя потръпна и застина.

След като бе прекосявал лабиринт от подземни стаички и коридорчета в течение на, както му се стори, часове, той най-сетне намери асансьор към повърхността. Внимателно чукна активационния панел — за миг се притесни да не би асансьорът отново да го свали още по-дълбоко в сградата — и усети как ускорява бързо нагоре.

Докато се изкачваше, притесненият глас на Вражи чук изпука в слушалките му:

— Тук е „Ехо 419“. Главен, ти ли си? Изгубих сигнала ти, когато влезе в постройката. Какво става там долу? Наблюдавам движение навсякъде!

— Няма да ми повярваш и да ти разкажа — отвърна Главния мрачно. — Но, повярвай, не ти трябва и да знаеш. Запиши си: капитан Кийс е безследно изчезнал, най-вероятно — ЗКИ^[1]. Край.

— Прието — отговори пилотката. — Неприятно ми е да го чуя. Край.

Асансьорът спря рязко и спартанецът слезе, за да открие, че е обграден от пехотинци. Не от гниещите бойни форми, сред които бе прекарал сякаш цяла вечност в бой, а от нормални, непроменени човешки същества.

— Радвам се да те видя, Главен! — обади се един ефрейтор.

Главния отряза набързо войника:

— Няма време за веселба, пехотинец. Докладвай.

Младият войник преглътна и започна да разказва:

— След като изгубихме връзка, тръгнахме към точката за излитане и тези неща, те ни устроиха засада. Сър, предлагам да си обираме крушите оттук, бързо!

— Добра мисъл, ефрейтор! — отвърна Главния. — Да тръгваме!

Изкачиха набързо рампата и излязоха под дъжда. Странно, за голяма негова изненада, му стана приятно да нагази в смрадливото блато. Много приятно.