Серия
Хейло (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Част пета
Две предателства

Глава 10

Д +68:03:27 (по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / Контролната зала на Хейло

Огромната платформа, която преминаваше над черната бездна на Контролната зала изглеждаше малка и неуютна, когато Главния бе нападнат от всички посоки едновременно. Щом летящите стражи започнаха да кръжат, търсейки слаби места в бронята му, засъскаха кървавочервени лазерни лъчи и миризмата на озон изпълни въздуха. Малките роботи се нуждаеха само от едно добро попадение — шанс да го свалят — и щяха да успеят да му вземат не само главата, но и Индекса.

Уменията на Кортана за инфилтриране бяха станали далеч по-сложни, откакто кацнаха на Хейло. Главния бе останал изненадан, когато тя използва комуникационната система на бронята като де факто модем, за да се прехвърли в компютрите на Контролната зала. Остана неподготвен и за внезапното й завръщане. След толкова време, прекарано в масивните системи на пръстена, тя изглеждаше някак по-голяма. Главния се чудеше на необичайното й поведение — лаконичност и странни изблици. Нямаше обаче време да обмисля „умственото състояние“ на Кортана. Все още имаше мисия за изпълняване: да защити ИИ и да държи Искрата възможно най-далеч от Индекса. В изпълнение на тази цел, спартанецът се мяташе насам-натам, наясно с факта, че пътеката няма перила и е много лесно да падне през ръба. Това превърна лова на мишените му в много трудна задача. Но бе виждал потопници да свалят стражи и прецени, че щом бойните форми са способни на това, той също трябва да може. Реши да свали първо най-ниските машини.

Внимаваше да се прицелва добре във всяка мишена. Карабината изгърмя и най-близкият робот се взриви. Главния смени с помпата и започна да стреля методично. Зареди нов пълнител и стреля отново. Благодарение на широката дупка, отваряна от всеки куршум, пушката помпа скоро се доказа като извънредно ефективно срещу стражите оръжие.

Една от машините се взриви, друга се удари в палубата със силно дрънчене, а трета изпусна дим, докато падаше по спирала в мрака долу. След това битката като че се улесни, тъй като имаше все по-малко и по-малко стрелци насреща, а спартанецът успя да свали още три робота в бърза последователност.

Той започна да се движи, презареждайки в движение. Една особено настоятелна машина се възползва от прекъсването, за да отбележи три попадения в гърба му, което включи алармата и доведе щита му буквално до ръба. Само с четири патрона в оръжието си, Главния се обърна, издуха робота от въздуха и се завъртя да закове друг. След това, с вдигната пушка се завъртя в кръг, в търсене на нови мишени. Нямаше такива.

— Така… — каза той, свали пушката и пъхна още патрони в пълнителя. — Хайде не ми казвай — сам ще позная. Имаш план.

— Да — отвърна невъзмутимо Кортана, — така е. Не можем да допуснем Наблюдателя да задейства Хейло. Трябва да го спрем — трябва да разрушим пръстена.

Спартанецът кимна и раздвижи схванатите си рамене.

— И как точно ще стане това?

— Според анализа на наличните данни, смятам, че най-добрият курс на действие е малко рискован.

„Естествено“ — помисли си Главния.

— Експлозия с достатъчни размери — обясни Кортана, ще помогне да дестабилизираме пръстена и ще можем да прекъснем доста първични системи. Трябва само да задействаме детонация с голям мащаб. Корабните реактори в критично състояние ще ни свършат чудесна работа. Смятам да открия къде е паднала „Есенна колона“. Ако горивните й камери са в сравнително добро състояние, можем да ги използваме да разрушим Хейло.

— И това е всичко? — попита сухо спартанецът. — Звучи ми като разходка в парка. Между другото, радвам се, че си пак при мен!

— И аз се радвам, че се върнах — отвърна Кортана и той разбра, че е искрена. Макар че тя би могла да смята произволен брой „естествени“ разумни на биологична основа за свои приятели, връзката, която двамата споделяха, бе уникална. Поне докато деляха една и съща броня, щяха да споделят и една и съща съдба. Ако спартанецът загинеше, умираше и тя. Връзките трудно могат да се усложнят повече от това — нещо, което Кортана смяташе и за прекрасно, и за страховито.

Ботушите на Главния издаваха кухи звуци, докато се приближаваше до гигантските врати и натискаше копчето. Те се разтвориха и разкриха кипяща битка между група стражи и войници на Съглашението. Червените лазери кълцаха въздуха на неправилни форми, докато роботите изгаряха един чакал. Битката обаче, съвсем не бе предопределена, тъй като една от машините се взриви и посипа съглашенците с парченца горещ метал.

Залата беше дълга и правоъгълна, със странно наклонен под. Застанал в единия й край и далеч от пътя на изстрелите, спартанецът наблюдаваше спокойно и остави двете групи да се избиват взаимно. Когато обаче падна и последният робот, все още имаше на крака двама елитни, така че човекът се принуди да ги свали.

Съглашенците го забелязаха, осъзнаха, че ще ги нападне и останаха в очакване. Главния се възползва от малкото прикрития, които можеше да намери и прекоси залата. Само с половин пълнител в карабината нямаше друг избор, освен да ги застреля с пушката — далеч от идеален вариант на такова разстояние. Стреля няколко пъти, колкото да им привлече вниманието, изчака елитните да го нападнат и метна една плазмена граната в пространството помежду им. Взривът уби единия войник и рани другия. Изстрел от пушката бе достатъчен да довърши започнатото. Крачейки през бойното поле, Главния смени карабината си с плазмена пушка.

Оттам до върха на пирамидата преходът бе кратък — само една празна зала. Навън беше тъмно, а откакто войникът си бе проправял с бой път към Контролната зала, бе навалял пресен сняг. Имаше стражи, но всички те бяха обърнали гръб на люка и не си дадоха труда да се обърнат, преди вратите да се отворят наполовина. Чак тогава забелязаха човека, зяпнаха и започнаха да реагират. Но Главния бе готов и използва енергийното оръжие да ги изгори. Елитните подскочиха и паднаха, бързо последвани от неколцина чакали и грънтове. След това, точно така внезапно както бе започнала, битката приключи. Снегът се вихреше около единствения останал на крака и се зае с дългата, трудна работа да покрие всяко тяло с бяло покривало, възвръщайки илюзията за мир.

Кортана се възползва от моментната пауза да просвети спартанеца в плана си:

— Трябва да спечелим известно време в случай, че Наблюдателят и неговите стражи намерят начин да задействат главното оръжие на Хейло без Индекса. Машините в тези каньони са главните стрелкови механизми на Хейло. Съставени са от трифазни пулсови генератори, които усилват сигнала на Хейло и му позволяват да стреля далеч в пространството. Ако повредим или разрушим генераторите, Наблюдателят ще трябва да ги ремонтира, преди да може да използва пръстена. Това би трябвало да ни спечели известно време. Ще маркирам местонахождението на най-близкия генератор със синя точка. Трябва да се придвижим и да неутрализираме устройството.

— Прието — отвърна Главния, докато си проправяше път по първата рампа към платформата долу. Елементът на изненада отново сработи в негова полза. Уби двама елитни, хвана няколко чакала, които се опитваха да избягат и закова един грънт, който се появи изотдолу.

Вятърът свиреше около пирамидата. Спартанецът оставяше редица големи стъпки, докато крачеше към мястото, където рампата се срещаше със следващото ниво от бордюра, заобиколи от другата страна на постройката и се натъкна на двойка елитни, които тъкмо бяха изкачили рампата за нагоре и завиваха. Нямаше достатъчно време за друго, освен стрелба — и той продължи да стреля в опит да надвие бронята на Съглашението. Нямаше да стане, ако извънземните се намираха по-далеч, но фактът, че плазмените импулси биеха в тях от упор, промени положението. Първият елитен издаде ужасен гъргорещ звук, докато падаше, а вторият изгуби половината си лице при преминал на косъм лъч. Вдигна ръце към дупката, направи ужасното откритие и точно се канеше да изпищи, когато вторият енергиен изстрел му отнесе и живота.

След това, докато спартанецът се готвеше да слезе в долината долу, Кортана се обади:

— Чакай, трябва да си присвоим едно от онези баншита. Налага се да стигнем до пулсовия генератор навреме…

Както много от предложенията на ИИ, това беше лесно на думи и трудно на дело, но Главния имаше на своя страна бързина и успя.

Докато се спускаше по пирамидата, бе видял много съглашенци, но никакви потопници и усети странно облекчение. Съглашенците бяха корави, но поне ги разбираше, а това успокояваше нервите му.

Извънземната плазмена пушка нямаше точността, предлагана от пистолетите или оръжията на снайперистите, но Главния стори всичко възможно да свали неколцина съглашенци. При все това, бе успял да убие само трима, когато усилията му привлякоха вниманието на един танк „Дух“, заедно с още войници. Нямаше друг път, освен да отстъпи назад и нагоре. Танкът, който продължи да хвърля плазмени бомби по склона, всъщност спираше останалите съглашенски войници да не се втурнат след целта си. Това предимство не продължи дълго, което означаваше, че спартанецът трябваше да си намери допълнителна огнева мощ и то бързичко.

Макар и да нямаше признаци за Потоп в момента, някои от полузамръзналите им тела лежаха разпилени наоколо, доказвайки, че през последните няколко часа е имало сериозна битка. Главния знаеше, че потопниците носят оръжия, взети от мъртви жертви, така че обиколи труповете, търсейки онова, от което имаше нужда. В началото задачата му се стори безнадеждна, но намери няколко пистолети — както M6D, така и енергийни, бойни ножове и друго оборудване — всичко, освен онова, от което имаше най-голяма нужда. И тогава, точно преди да се откаже, забеляза няколко сантиметра кафеникава тръба да стърчи изпод мъртва бойна форма. Преобърна бившия елитен и усети нарастваща възбуда. Дали ракетната установка бе заредена? Ако да, значи беше извадил късмет.

Бърза проверка разкри, че оръжието наистина е заредено, и сякаш за да докаже поговорката, че късметът — късмет води, спартанецът намери два пълнителя само на няколко метра встрани.

Въоръжен с установката, той бе готов да се хване за работа. Духът представляваше най-сериозната заплаха, така че той реши първо да се разправи с него. Отне му известно време да се върне обратно надолу по стената на пирамидата до мястото, където можеше да се прицели добре, но успя. Чудовището се намираше опасно близо, когато той вкара двойка ракети в мортирния танк и проследи експлозията му.

Извади празните ракетни гилзи, пъхна новия заряд и коригира мишената. Още две ракети се стрелнаха във въздуха и се взривиха насред група съглашенски войници. Спартанецът се отдръпна и преметна през рамо ракетната установка, имаше ограничен запас от ракети и щом свършеха, нямаше да има друг избор, освен да слезе долу в долината и да довърши работата по трудния начин.

Тихо се промъкна до двойка елитни, стоящи на стража до едно банши. Смъртоносните удари прекършиха гръбнаците им и Главния прекрачи труповете им. Огледа управлението на баншито, докато Кортана вадеше файловете, приготвени от техниците на разузнаването съобразно проучванията на заловени самолети.

Главния се качи в едноместния самолет и задейства двигателя му. Питаше се защо ли извънземните не са го използвали срещу него — беше благодарен, че не са — и огледа контролния панел. Досега не бе летял на боен самолет от този тип, но бе квалифициран да управлява повечето от атмосферните и пространствени кораби на КУОН, тъй че, благодарение на опита си и досието на техниците, дадено му от Кортана, откри, че не му е трудно да разбере принципа на управление. Излитането беше малко нестабилно, но не след дълго, полетът се стабилизира и баншито започна да се издига.

Беше тъмно и снегът продължаваше да вали, което означаваше лоша видимост. Главния следеше внимателно и навигационния маркер, проектиран от Кортана на дисплея на шлема му, и контролния панел. Дизайнът бе различен, но извънземният индикатор за посока и височина все пак достатъчно приличаше на аналога си и помагаше на човека да се ориентира. Бойният самолет набра добра скорост, а и долините бяха плътно сближени, така че не след дълго спартанецът забеляза добре осветена платформа, която стърчеше от една скала. Като приветствие срещу него откриха огън. Явно се бе разнесъл слух и Съглашението не искаше никакви посетители.

Вместо да влезе под обстрела, той реши първо да направи няколко проучвателни обиколки. Плъзна се ниско и използва плазмените оръдия и огнепръскачките на баншито, за да почисти платформата от пазачи, преди да намали скорост за, както се надяваше, кацане без съпротива.

Самолетът грохна върху платформата, подскочи веднъж и спря. Главния слезе, прекоси един люк и влезе в тунела отвъд.

— Трябва да прекъснем енергийния лъч на пулсовия генератор — съобщи Кортана. — Приспособих системата ти от щитове, така че да може да пресече действието на генератора чрез електромагнитен импулс, но… се налага да влезеш в самия лъч, за да я задействаш.

Главния спря само колкото да се прикрие до следващия люк.

— Ще трябва да направя какво?

— Да влезеш в самия лъч, за да го задействаш… — повтори ИИ-то със спокоен глас. — ЕМИ-то би трябвало да неутрализира генератора.

— Би трябвало… — промърмори Главния. — На чия страна си?

— На твоя — отвърна твърдо Кортана. — Участваме в тази каша заедно — нали помниш?

— Да, аз помня — изръмжа спартанецът. — Но на теб не ти остават синини.

Кортана предпочете да запази мълчание, докато Главния преминаваше през един люк, поспря да види дали някой ще се опита да му продупчи билета и последва навигационния индикатор към залата, разположена в средата на помещението. Щом стигна дотам, бе невъзможно да не забележи пулсовия генератор. Беше толкова наситено бял, че визьорът му автоматично потъмня, за да предпази очите. Не само това, но и се виждаше как въздухът пука около лъча… Главния приближи делтовидните насочващи структури и се приготви да мине помежду им.

— Трябва да вляза тук вътре, нали? — попита той със съмнение. — Няма ли по-лесен начин да се самоубия?

— Всичко ще е наред — отвърна Кортана успокоително. — Почти съм сигурна.

Спартанецът си отбеляза наум това „почти“, стисна зъби и се пъхна в ослепителната ярка светлина. Отговорът бе почти незабавен. Чу се нещо като взрив, светлината започна да пулсира, а подът потръпна в отговор. Главния побърза да се махне. Лъчът сякаш го засмукваше, но успя да се освободи. Пътем забеляза и че щитовете му са били изтощени. Имаше чувството, че кожата му е като изгоряла на слънце.

— Централната сърцевина на пулсовия генератор е извън строя — каза Кортана. — Добра работа!

Появи се нов ескадрон стражи. Влетяха в залата на счупения пулсов генератор като лешояди, разпръснаха се и заляха мястото с рубиненочервените си енергийни лъчи. Наблюдателят не само бе забелязал разрушенията — преследваше и Индекса. Но Главния знаеше как да се оправя с механичните убийци и продължи да избягва лазерите им, докато ги разрушаваше един по един. Накрая въздухът натежа от миризмата на озон и той успя да се изтегли. Мина през същия тунел към платформата, където бе оставил баншито.

— Вторият пулсов генератор се намира в съседен каньон — обяви Кортана весело. — Действай, а когато се приближим, ще ти осветля навигационен маркер.

Главния завъртя баншито в широк завой и го насочи към следващата цел.

 

 

Тъй като нямаше охлаждане да ги консервира, телата, разположени на металните маси, вече бяха започнали да се разлагат и смрадта принуди Силва да диша през устата, когато влезе в набързо съоръжената морга и зачака Макей да започне лекцията си. Шест тежковъоръжени Парашутисти се бяха строили, готови да реагират, ако някой от потопниците внезапно се съживи. Изглеждаше слабо вероятно, като се имаха предвид пораженията, понесени от всеки труп, но тварите се бяха показали извънредно жизнени и имаха притеснителната склонност да скачат на крака.

Макей бе бледа и все още се опитваше да преглътне факта, че повече от петнадесет пехотинци под нейно командване бяха изгубили живота си в една-единствена битка. Силва я разбираше и дори й симпатизираше, но не можеше да допусне това да си проличи. Просто нямаше време за мъка, самосъмнения или самообвинения. Командирът на отряда трябваше да прави това, което и той — тоест, да се крепи и да продължава нататък. Той й кимна студено.

— Лейтенант?

Макей преглътна в опит да се пребори с гаденето, което изпитваше.

— Сър? Да, сър. Очевидно има все още много неща, които не знаем, но според наблюденията ни по време на битката, и информацията, получена от съглашенските пленници, ето най-добрите сведения, с които разполагаме. Изглежда, че Съглашението е дошло тук да изучава „светите реликви“ — смятаме, че това означава полезни технологии — и се е натъкнало на форма на живот, която те наричат „Потопа“… — тя посочи мъртвите твари на тезгяха. — Тези са Потопа.

— Очарователно — промърмори Силва.

— Поне доколкото сме могли да установим — продължи Макей, — Потопът е паразитна форма на живот, която напада разумни същества, изтрива ума им и овладява телата им. Уелсли смята, че Хейло е съоръжен като дом за тях — да ги държи под контрол, — но нямаме преки доказателства в подкрепа на тази теория. Вероятно Кортана и Главния ще могат да потвърдят находките ни, когато успеем да се свържем отново с тях. Потопът се проявява в различни форми, започвайки от тези тук… — Макей използва бойния си нож, за да побутне една разплута заразна форма, — както виждате, има пипала вместо крака, плюс няколко допълнителни остри жила, които използва, за да влезе в нервната система на жертвата и да я овладее. В крайна сметка проникват в тялото на домакина и се настаняват там…

Силва се опита да си представи какво ли е усещането и потрепери. На външен вид не му пролича нищо.

— Моля, продължавай!

Макей кимна:

— Да, сър! — и пристъпи към следващата маса. — Това тук е така наречената от Съглашението „бойна форма“. Както виждате по останките от трупа, за основа е послужил човек. Смятаме, че е била военноморски оръжеен техник, ако се съди по татуировките, видими все още по кожата й. Ако надникнете през дупката в гърдите й, ще видите останките от заразната форма, която е спаднала достатъчно, за да се намести около дробовете и сърцето.

Силва не искаше да поглежда, но знаеше, че се налага и пристъпи достатъчно близо, за да види сбръчкания скалп, към който все още бяха залепнали няколко кичура мръсна коса. Плъзна поглед, съставяйки наум списък от кошмари: болезнено бледата кожа, притеснително сините очи, които продължаваха да се цъклят, сякаш в отговор на някаква невъобразима болка; изкривената, беззъба уста; леко подпухналата дупка от 7.62-милиметров куршум в дясната скула; буцестия, изпънат от хищника врат; кокалестия гръден кош, сега отворен в средата, така че плоските гърди на жената висяха от двете страни; силно изкривеният торс, продупчен от три припокриващи се огнестрелни рани; тънките, посинели ръце; и странно изящните пръсти, на един от които все още се крепеше сребърен пръстен.

Майорът не каза нищо, но сигурно изражението му предаваше изпитваните от него чувства, защото Макей кимна:

— Доста е ужасно, нали, сър? И преди съм виждала мъртъвци, но… — тя преглътна и поклати глава, — нищо подобно. Е, поне е добре да се знае, че и съглашенските жертви са също толкова зле увредени. Този индивид беше въоръжен с пистолет, вероятно нейният собствен, но Потопът явно събира и използва всички оръжия, които може да пипне. Не само това, но и в резерв пазят много ужасен удар, който може да е смъртоносен. Повечето бойни форми явно произлизат от хора и елитни — продължи Макей, пристъпвайки към последната маса. — Подозираме, че грънтовете и чакалите са се оказали твърде дребни за първокласен боен материал, поради което ги използват за нещо като ядро, в което да растат следващите форми носители. Трудно е да се каже, като се погледне локвата мръсотия на масата пред вас, но някога в това чудо е имало четири от заразните форми, които видяхте преди малко, а когато се пръсна в резултат на взрив, мощта бе такава, че събори сержант Листър…

Това — или представата, която думите водеха — стигаше да предизвика нервни усмивки у строените до стената Парашутисти. Очевидно им хареса идеята, че нещо може да свали Листър по задник.

Силва се намръщи:

— Уелсли сканирал ли е това чудо?

— Да, сър.

— Прекрасно. Добре свършена работа. Изгорете телата, пратете тези войници горе да подишат чист въздух и докладвайте в кабинета ми след час.

Макей кимна:

— Да, сър!

 

 

Зука ’Замамии лежеше по корем върху добре отъпканата пръст и използваше монокъла си, за да разглежда „Есенна колона“. Не беше тежко охранявана — силите на Съглашението бяха твърде оредели за това, но Съветът бе подпомогнал пазачите след човешкото нападение и доказателство за това бяха баншитата, призраците и привиденията, които патрулираха около падналия кораб. Яяп, който лежеше до елитния, не разполагаше с наблюдателно устройство и бе принуден да разчита на собственото си зрение.

— Този план е налудничав — каза ’Замамии с ъгълчето на устата си. — Трябваше да съм те убил още отдавна.

— Да, Ваше превъзходителство — съгласи се търпеливо грънтът, наясно, че няма да преминат отвъд заплахите. Истината беше, че офицерът се страхуваше да се върне на „Истина и Помирение“ и сега нямаше друг избор, освен да приеме плана на Яяп, особено в светлината на факта, че не бе успял да измисли свой собствен.

— Я ми го повтори още веднъж — пожела елитният, — за да знам, че няма да направиш някоя грешка.

Яяп погледна индикатора на китката си. Оставаха му две, може би две и половина единици метан, преди цистерната да се изпразни и той да се задуши — проблем, който явно изобщо не притесняваше елитния. Беше съблазнително да извади пистолета си, да застреля ’Замамии в главата и да си измисли собствена стратегия. Но си имаше предимства да го съпровожда брониран боец — плюс замайващото усещане за сила, което идваше от това да заплашиш началника си и да оцелееш. Имайки предвид това, Яяп успя да потисне и паниката си, и надигащото се отвращение.

— Разбира се, Ваше превъзходителство. Както знаете, простите планове често са най-добри, което е и причината този да има голяма вероятност за успех. Поради възможността Съветът на господарите да търси активно Зука ’Замамии, вие ще изберете един от командосите, загинали в човешкото селище и ще приемете личността на този индивид. След това, с мен до вас, ще се явите при дежурния по охраната на извънземния кораб офицер, ще обясните, че са ви взели пленник след нападението, но впоследствие сте успели да избягате.

— И какво тогава? — недоволно се поинтересува елитният. — Ами ако поиска проба от ДНК-то?

— Че защо да го прави? — търпеливо се възпротиви грънтът. — Не му стигат хора и ето му, като подарък от самите Велики, един командос-елитен. Вие бихте ли рискували да ви отнемат такава находка? Не, не мисля. При обстоятелства като тези, ще се хванете за възможността да добавите един много умел войн към отряда си и ще се благодарите за благословията.

Звучеше добре — особено изразът „много умел войн“, така че ’Замамии се съгласи.

— Добре. Ами после?

— После ако изобщо има после — отвърна Яяп уморено, — ще разполагаме с време да измислим друг план. Междувременно ще сме си осигурили храна, вода и метан.

— Добре — съгласи се Замамии, — да скачаме в баншито и да се появяваме.

— Сигурен ли сте, че това е най-добрата идея? — поинтересува се грънтът тактично. — Ако пристигнем с банши, командващият офицер може да се почуди защо се явяваме толкова време след битката…

Елитният погледна очакващия ги дълъг и труден преход, въздъхна и се предаде.

— Добре де… — съгласи се той, но с намек за предишната си арогантност додаде: — Но ти ще ми носиш нещата.

— Разбира се — Яяп се изправи на крака. — Нима сте се съмнявали?

 

 

Пленникът бе опитал да се самоубие два пъти. Поради тази причина вътрешността на килията му беше гола и го наблюдаваха двадесет и четири часа в денонощието. Тварта, представлявала навремето редник Уолъс А. Дженкинс, седеше на пода, а китките му бяха оковани към една халка, намираща се точно над главата му. Съзнанието на потопника, за което човекът продължаваше да мисли като за „другия“, от известно време бе тихо, но продължаваше да присъства и се цупеше в несъществуващия аналог на ъгъл гневно, но слабо. Изскърцаха панти, когато металната врата се отвори. Дженкинс се обърна да погледне и видя един войник да влиза в килията, последван от жена — офицер.

Редникът усети почти всепоглъщащ срам — и стори, каквото можеше, за да се извърне. По-рано, преди пазачите да прикрепят китките му за стената, бе използвал жестове да си поиска огледало. Един добронамерен ефрейтор му донесе, задържа го пред съсипаното лице на войника и се уплаши, когато той се опита да изпищи. Първият опит за самоубийство последва три минути по-късно.

Макей погледна сухите, напукани устни на пленника и предположи, че може да е жаден. Поръча да донесат вода, взе манерката и тръгна през килията.

— При цялото ми уважение, госпожо, не мисля, че трябва да го правите — каза предпазливо сержантът. — Тези копелета са ужасно диви.

— Дженкинс е редник във военноморските сили на КУОН — отвърна упорито Макей — и към него ще се отнасяте като към такъв. Но ще имам предвид загрижеността ви.

След това, като учител, занимаващ се с умствено изостанало дете, тя протегна манерката така, че Дженкинс да може да я види.

— Виж — каза тя, като я разклати, за да се чуе плисъкът на водата. — Дръж се добре и ще ти дам да пийнеш!

Дженкинс се опита да я предупреди, опита се да каже „не!“, но се чу да мърмори нечленоразделно. Окуражена от това, Макей развинти капачката на манерката, пристъпи три крачки напред и тъкмо се канеше да се наведе, когато бойната форма я нападна. Дженкинс усети, как лявата му ръка се чупи, когато веригата го дръпна назад — и се пребори с другия, за да го спре да сграбчи офицерката в ножична хватка.

Макей отстъпи назад точно навреме, за да избегне размаханите му крака. Чу се дрънчене, когато един от пазачите зареди пушката си и се приготви да стреля. Лейтенантът извика:

— Не! — и вдигна ръка. Войникът се подчини, но задържа оръжието си прицелено в главата на бойната форма.

— Добре — каза Макей, втренчена в очите на съществото, — нека бъде по твоему. Но, все едно дали ти харесва или не, ще трябва да си поговорим.

Силва влезе в килията и застана зад лейтенанта. Сержантът го видя да кима и отстъпи в ъгъла с все още готово за стрелба оръжие.

— Казвам се Силва — поде майорът, — а ти вече познаваш лейтенант Макей. Първо, нека да кажа, че и двамата съжаляваме много за това, което ти се е случило, разбираме как се чувстваш и ще се погрижим да получиш възможно най-добрите медицински грижи, които КУОН може да предложи. Но първо трябва да си пробием път извън този пръстен. Смятам, че знам как можем да го сторим — но ще ни отнеме известно време. Трябва да удържим тази крепост, докато сме готови да направим хода си. Ето къде встъпваш ти. Знаеш къде сме — и знаеш как се придвижва Потопът. Ако беше на мое място и се налагаше да защитиш базата, къде би съсредоточил усилията си?

Другият използва дясната си ръка да сграбчи лявата, дръпна силно и оголи парче счупена кост. Сякаш се надяваше да я използва като нож, бойната форма скочи напред. Веригите отново я дръпнаха назад. Дженкинс усети неописуема болка, започна да губи съзнание и се пребори да се върне отново.

Силва погледна Макей и сви рамене.

— Е, струваше си да опитаме, но според мен вече отдавна е отишъл по дяволите.

Дженкинс почти очакваше другият отново да скочи напред, но след като бе споделило болката на човека, извънземното съзнание избра този миг да отстъпи. Човекът се пребори с него, издаде гъргорещи звуци и използва здравата си ръка да посочи десния ботуш на Силва.

Офицерът погледна към ботуша си, намръщи се и се канеше да каже нещо, когато Макей докосна ръката му:

— Той не сочи ботуша, сър, сочи надолу. В областта под колоната.

Кръвта на майора изстина в жилите.

— Правилно ли тълкуваме, синко? Потопът може да е точно под нас?

Дженкинс закима усърдно, забели очи и издаде нечленоразделни давещи се звуци. Майорът кимна и се изправи.

— Благодаря ти, редник! Ще проверим мазето и ще се върнем пак да поговорим с теб!

Войникът не искаше да разговарят, искаше да умре, но на никой не му пукаше. Пазачите си тръгнаха, вратата се хлопна и пехотинецът остана сам със счупена ръка и извънземен в главата си. Кой знае как, без всъщност да е умрял, бе осъден да иде в ада.

Сякаш за да потвърди заключението му, другият изплува напред, задърпа веригите и заблъска с крака по пода. Бе дошла храна, храната си бе тръгнала, а той остана гладен…

 

 

Главния забеляза следващата си цел, приземи баншито на една платформа и влезе в комплекса през неохраняван люк. Чу битката, преди всъщност да я види, промъкна се през един съседен тунел и надникна през следващата врата. Както се бе случвало и преди, съглашенците се занимаваха с поваляне на потопници, тъй че той даде и на двете групи малко време да се поизбият, напусна безопасността на тунела и продължи да разчиства. След това, нетърпелив да попълни запасите си, обиколи като крадец на гробове и скоро успя да се екипира с карабина, пушка и няколко плазмени гранати. Макар че не му харесваше мисълта откъде ги е взел, беше му приятно да захвърли съглашенските оръжия и да стисне в ръце истинско синьо КУОН-ско пушкало за разнообразие.

Вече се бе разправил с един пулсов генератор и умираше от желание да обезвреди и номер две, след което да пристъпи към последната си цел. Влезе в лъча, видя светлинното примигване, усети подът да потръпва и се канеше да излезе, когато Потопът го нападна от всички страни едновременно. Нямаше време да мисли или да се бие. Единственото, което можеше да стори, бе да побегне. Обърна се и хукна по коридора, през който бе влязъл в залата — и отнесе два мощни удара от бойна форма. Проправи си силом път през две форми носители и скочи встрани от пътя, когато те се пръснаха като гранати. Нови заразни топки бликнаха от спадащите им трупове. Едва имаше време да се обърне, да обсипе най-близките заразници с куршуми и да метне граната в групичката отвъд. Гранатата се взриви с шумен тътнеж, счупи стъкла и повали три от чудовищата. Мунициите му вече бяха свършили, знаеше, че няма време да презареди и вместо това грабна пушката. Тя отвори големи дупки в напиращата тълпа. Втурна се през една от тях и хукна с все сили.

След това, когато получи преднина, човекът се обърна да простреля преследвачите си. Цялата битка отне не повече от две минути, но остави Главния потресен. Дали Кортана можеше да засече лекото треперене на ръцете му, докато презареждаше и двете оръжия? По дяволите, тя имаше неограничен достъп до жизнените му показатели, така че знаеше за това какво става с тялото му повече, отколкото той самият. При все това по думите й не пролича дали имаше представа как се чувства той.

— Пулсовият генератор е дезактивиран — добре свършена работа.

Главния кимна беззвучно и се върна през тунела до мястото, където го чакаше баншито.

— „Есенна колона“ се намира на хиляда и двеста километра по посока на въртенето — продължи Кортана. — Енергийните показатели твърдят, че горивните й реактори са още в действие! Системите на „Есенна колона“ имат предпазители и дори аз не мога да ги прескоча без оторизацията на капитана. Ще трябва да го намерим — или поне невралните му импланти, за да включим кода за детонация на ядрото. Остана ни една цел. Нека се погрижим за последния пулсов генератор!

На визьора на войника светна навигационен индикатор, щом той излетя, пое изстрела от съседна инсталация и вкара бързия катер в стръмно гмуркане. Земята приближаваше бързо, Главния дръпна ръчката и насочи извънземния самолет през един проход и в каньона отвъд. Навигационният индикатор сочеше светлината, лееща се от един тунел. Баншито започна да получава наземен обстрел и спартанецът осъзна, че пилотските му умения ще бъдат подложени на сериозно изпитание.

Блесна ракета, той свали самолета надолу, стреля с оръжията му и изключи двигателите. Полетът в тунела беше достатъчно гаден сам по себе си — но да влети в него на висока скорост би било самоубийство.

Щом влезе в коридора, основното предизвикателство се състоеше в това да се държи далеч от стените и да взима острите леви и десни завои, без да се убие. Няколко секунди по-късно видя двойни врати и включи дюзите за аварийно кацане.

Скочи от самолета, намери контролния панел, натисна ключа и чу ръмжащи звуци, щом вратите започнаха да се отварят. Разнесе се шумно дум, когато нещо се взриви и огромните крила спряха внезапно. Появилият се отвор бе твърде малък за баншито, но стигаше да минат две форми носители. Зверовете се понесоха към Главния на късите си крачета. Прегърбените мехури, каквито представляваха торсовете им, пулсираха и се гърчеха, докато заразните форми вътре се бореха да излязат. Главния издуха и двата звяра с двоен изстрел от пушката и забърса останалите заразни форми с втори. Поспря и презареди; със сигурност от другата страна на вратата имаше още твари.

Решен да се бие, той влезе през цепнатината и спря. Не се чуваше нито звук, като се изключеше тихото ръмжене на машините, капенето на вода отдясно и стърженето на собствения му дъх. Индикаторът за движение бе чист й не се забелязваха врагове, но това не означаваше нищо. Не и когато ставаше дума за Потопа. Те имаха навика да изникват от нищото.

Пещерата, ако това бе правилният термин за огромното сводесто пространство, съдържаше предостатъчно места за криене. Огромни тръби изникваха от стените и се спускаха надолу, загадъчни устройства се издигаха около войника като острови на платформи и нямаше начин да разбере какво може да се крие в тъмните ъгли. Лампите, окачени високо горе, осигуряваха твърде слабо осветление.

Човекът се изправи на огромна платформа, прекосяваща изцяло откритото пространство. Дълбока бездна отделяше неговата платформа от идентична на вид от другата страна. Преди време ги бяха свързвали два моста, но първият бе паднал, оставяйки само един, по който можеше да се мине — просто идеално място за засада за всички, които биха искали да нагласят такава. Нямаше обаче особен избор, така че Главния се отправи към мястото, където бе закотвен мостът и тръгна по него. Не бе изминал и тридесет крачки, когато петдесет-шестдесет заразни форми излязоха от скривалищата си и затанцуваха, за да му препречат пътя.

Спартанецът спря на място, изчака ги да се приближат още малко и метна осколочна граната в средата на групата. Пещерата погълна част от звука, но взривното устройство все пак успя да провъзгласи бум, и шрапнелите попиляха почти всички. Имаше двама оцелели — и двамата оптимисти — които продължиха да подскачат напред, въпреки начина, по който бе избита останалата част от групата. Един изстрел стигаше да ги отпрати в небитието.

Спартанецът пъхна нови патрони в оръжието си, пое си дълбоко дъх и отново тръгна напред. Беше стигнал почти до средата, когато от другата страна на пропастта започна да се събира смесена група от бойни форми, носители и заразници. Нова граната им нанесе известни поражения, но след това те го нападнаха и Главния бе принуден да отстъпи, стреляйки с карабината. В течение на няколко секунди положението стана опасно — бойните форми се метнаха на петнадесетина метра във въздуха, носителите се хвърлиха право напред, а вездесъщите заразници плъзнаха помежду им. Отстъпвайки, спартанецът вече бе презаредил три пъти, преди да опре гръб в стената и последната бойна форма да се стовари в краката му, да се помъчи да стане и да поеме изстрел в главата.

Отново беше време да презарежда, да стъпи на залятия с кръв мост и да се опита да го пресече повторно. Този път успя, само с лека съпротива от другата страна и дори имаше възможността да посъбере муниции.

Следващият комплект врати се отвори безпроблемно и позволи на спартанеца да влезе в относително къс участък от тунел, който водеше обратно към повърхността. Твърдо решен да се крие винаги, когато е възможно, той се измъкна от прохода, покатери се по снежната пряспа отдясно и се натъкна на група от четири потопника. Граната се погрижи за двамина, а карабината довърши останалите. Едно банши се появи ниско, прогори дълга линия щрихи в снега и продължи нататък в долината. Главния остана изненадан, че се измъква толкова лесно, но като се имаше предвид мракът и царящият хаос, беше възможно пилотът да го е сбъркал с бойна форма. Ценна мишена, определено, но не и нещо, заради което да си дадеш труда да завиеш. Особено при условие, че долината е пълна с бойни форми.

Главния внимаваше да се придържа към скалната стена и под прикритието, осигурено от камъните и дърветата, които обграждаха този край на долината. Непрестанният тътнеж на автоматични оръжия и свистенето на плазма доказваше сериозността на бушуващия от дясната му страна бой. След това, тъкмо когато бе започнал да вярва, че ще успее да се измъкне без да даде нито един изстрел, спартанецът се натъкна на лек хребет, откъдето видя, че съглашенци и потопници се бият в долинката под него. Една граната и няколко откоса от МА5В намалиха състава и на двете групи.

Снегът скърцаше, докато човекът се спускаше по окървавения склон, подмина мястото, където три алчни заразни форми се бяха струпали над един ранен елитен и се изкачи по съседния хребет до група дръвчета, където се опитаха да го нападнат бойна форма и носител. И двамата паднаха под мощта на 7.62-милиметровите куршуми и снегът ги погълна.

След като бе преминал по периферията на битката, Главния можа да последва навигационния индикатор във втора долина, където се натъкна на група мъртви пехотинци, събра муниции и се опита да реши дали да задържи пушката си или да я замени за снайпер… или пък с ракетна установка. Щеше да е приятно да има под ръка и трите, но щеше да е неудобно да носи толкова оръжия, пък и тежаха. Накрая се примири с карабината и пушката си и се помоли да е взел правилното решение. Спартанецът провери пехотинците за медальони, откри, че някой друг вече им ги е свалил и си позволи да завлече телата в една близка пещера, с надеждата заразните форми да не ги открият. Стори му се добро място да складира и допълнителните оръжия — което и стори.

След това, следвайки втората долина до мястото, където преминаваше в трета, се натъкна на вече позната сцена. Съглашенците се биеха с Потопа с всички подръчни средства, включително привидения, двойка призраци и няколко извънредно активни Духа, но потопниците разполагаха с предостатъчно тела, с които да ги нападнат и не се колебаеха да го сторят.

Онова, към което се стремеше Главния, бе баншито, приземено в началото на долината, но за да се добере до самолета, трябваше да намали чувствително броя и на двете враждуващи групи. Придържаше се вдясно, плъзгаше се покрай скалната стена и се възползваше от тънката преграда от дървета и скали, за да прикрие движенията си от намиращите се в средата на долината. Накрая, след като подмина скала с размерите на къща и откри наблюдателна точка, която му позволяваше да оглежда областта, където бяха струпани повечето съглашенски войници, спартанецът извади пушката S2AM, нагласи оптиката на десетократно увеличение и започна кървавата си работа.

В това конкретно положение избираше най-лесните мишени, като започна с грънтовете на привиденията; последваха ги чакалите — всичко с надеждата, че ще успее да нанесе много щети, преди елитните да забележат и да пратят някой танк да го спипа. Проблемът беше, че малкият свят в мерника изцяло поглъщаше вниманието му — факт, който го накара да свали защитата си. Първият удар, който получи, беше от един заобиколил го изотзад потопник, когото забеляза чак когато врагът го цапардоса по главата.

Ударът би убил всеки друг, но бронята го спаси и Главния се претърколи в посока на врага. Дългото дуло на снайперската пушка не беше пригодено за стрелба от упор, но той разполагаше само с това. Нямаше време да се прицелва, когато потопникът се нахвърли, можеше само да стреля — и така и постъпи. Куршумът улучи бившия елитен в гърдите. Бойната форма дори не трепна, когато той премина през гъбестата плът. Малка струйка сиво-зелена течност се процеди през входната рана, докато тварта замахваше с все сила към Главния.

Той се приведе и пусна пушката. Претърколи се и се изправи с пистолет в ръка, след което изпразни пълнителя в чудовището. Един от куршумите откъсна дясната му ръка, а последният отвори широка цяла педя изходна рана в гърба на потопника. След това спартанецът ритна чудовището в гърдите, като смачка заразната форма вътре. Взе си снайпера и се намръщи. Огледа за момент падналия потопник и видя, че вътрешностите на тварта бързо се стопяват. Поради високата си скорост, куршумът от снайпера бе преминал през не жизненоважната плът в гърдите на създанието и бе продължил по пътя си.

Поредната гадна изненада, запазена марка на Потопа.

След бърз оглед, за да се увери, че в близост не се крият други изненади и със сърце, все още биещо като парен чук, Главния се върна към мръсната си работа. Паднаха трима нови съглашенски войници, преди пороят огнени топки да се издигне високо във въздуха и да накаца около позицията му. Една се приземи толкова близо, че само откатът от нея стигаше да вкара щитовете му в червената зона и да задейства алармата.

Спартанецът отстъпи, като се прехвърли на карабината достатъчно бързо, че да смачка няколко твърде амбициозни грънтове и пак се върна към снайпера, щом зави от другата страна на големия камък. Избра си място, където можеше да се занимава едновременно със Съглашението и с Потопа — и се захвана за работа.

Сега вече искаше да сваля елитни и, благодарение на мощните 14.5-милиметрови бронебойни куршуми, успяваше да убие повечето с един изстрел. Бойните форми бяха друго нещо и за тях му се наложи да прибегне до пистолета си. Беше по-неточен, но вършеше работа. Не мина много време, преди дузина тела да останат неподвижни на снега. Но дотогава вече го бяха усетили. Скоро мортирният танк се придвижи в позиция да бомбардира сегашното му местонахождение и се наложи човекът да се изтегли.

Духът представляваше проблем — и то сериозен — което означаваше, че спартанецът можеше да стори само едно — да се върне до склада за оръжия и да смени пушката с ракетната установка. Беше сериозно затруднение, но нямаше особен избор, така че се изтегли. Отне му половин час да се върне през долината до склада си, така че очакваше нещата да са се уталожили през това време. Оказа се, че греши, което предполагаше, че Потопът е хвърлил още повече тела в битката.

Главния проследи собствените си стъпки до скривалището до големия камък, метна установката на рамо и натисна копчето за оптиката. Духът, който се занимаваше с хвърляне на бомби в обратна посока, сякаш скочи към него. Като че ли надушил присъствието на врага, танкът се завъртя по оста си и запрати една бомба към скалата.

Спартанецът се постара да не обръща внимание на изкуствената комета, заключи мишената и пусна ракетата. Последва удар и шумен тътен, блъвна дим, но въпреки това Духът продължи да стреля. Сега, докато бомбите гърмяха навсякъде около него, Главния си пое дълбоко дъх, задържа танка в центъра на мерника и отново дръпна спусъка. Дулото подскочи, втората ракета се понесе право към целта и улучи с шумен пукот. Танкът се разтвори като червено цвете, блъвна катраненочерен дим и заби нос в снежния склон.

— Добър изстрел — обади се Кортана доволно, — но внимавай за призрака!

Хубав съвет, тъй като, макар че атакуващото возило бе стояло назад допреди малко, сега то се появи на висока скорост, откри огън с плазмените си оръжия и заплашваше да довърши онова, което другите съглашенски войници не бяха могли. Но Главния вече бе успял да презареди. Ракетната установка бе идеална за целта и една ракета стигаше да прати нападателя на продължително търкаляне, завършило с падане с корема нагоре и бълващи от двигателния отсек пламъци.

След като отстрани този проблем, Главния скочи на крака, пъхна нов заряд в установката и се устреми към баншито. Бе изминал половината път и нямаше къде да се скрие, когато иззад няколко скали изникнаха двама Ловци.

Благодарен, че все още има ракети, той нямаше друг избор, освен да спре, да падне на едно коляно и да ги свали. Първият изстрел улучи право в целта, удари извънземния в гърдите и разпарчетоса копелето. Другата ракета прелетя над дясното рамо на втория Ловец и сряза едно дърво. Едрият извънземен се затътри през откритото пространство, набирайки скорост и насочвайки оръдието на дясното си рамо. Щеше да е хабене на муниции човекът да посипва предницата на Ловеца със 7.62-милиметрови куршуми, а и колкото и бавен да беше, врагът все още можеше да отнесе противника си с изстрел от огнепръскачката. Така че Главния свали прицела си към мишена толкова голяма, че нямаше нужда от оптика, и натисна спусъка. Ловецът видя приближаващата ракета, опита се да я отклони с щита си и не успя. Секунда по-късно парчета топло месо обсипаха поляната, стопиха дупки в снега и продължиха да димят.

Главния се затича, без да поглежда назад, скочи върху баншито и се плъзна покрай останалите съглашенци по пътя си надолу през долината. Съдейки по начина, по който бе ориентиран навигационният маркер, спартанецът се нуждаеше от височина — и то много, — тъй че вкара извънземния самолет в стръмно изкачване. Най-сетне, когато червената делта затрептя и започна да сочи надолу, той осъзна, че се намира достатъчно високо. Завъртя самолета остро и за първи път мерна площадката долу. Околностите бяха тъмни, снегът продължаваше да вали, но платформата бе прелестно осветена. Той снижи баншито върху нея и тъкмо бе изскочил от пилотското кресло, когато го нападнаха стражите.

— Този е последният — каза Кортана. — Наблюдателят ще стори всичко по силите си да ни спре.

Главния издуха три от наглите машинки от въздуха, отстъпи заднешком през един люк и остави вратата да се затвори.

— Близо сме — обади се ИИ-то. — Генераторът е някъде над нас.

Спартанецът кимна, бързо влезе в една зала и усети през бронята му да се врязва лазер. Струваше му се, че Наблюдателят е разположил стражи навсякъде вътре в комплекса. Не само това, но машините се възползваха и от преплитащи се силови полета, които бяха устойчиви на автоматичен огън. При все това той имаше в запас няколко 102-милиметрови изненадки за електромеханичните бойци, които изстреля в средата на ятото им. Три стражи изчезнаха. Четвъртият правеше лупинги и се опита да се отърве от една плазмена граната, не успя и свали още една машина заедно със себе си. Петият и шестият паднаха под порой от куршуми преди щитовете им да се презаредят, а седми се удари в стена, рухна на пода и се мъчеше да се издигне отново, когато Главния го стъпка.

За момента пътят бе чист и спартанецът побърза да се възползва от това. Няколко бързи крачки стигаха да го пренесат в централната зала, където бе свободен да се приближи към последния пулсов генератор.

— Последната мишена неутрализирана — каза Кортана, когато след миг войникът отстъпи встрани. — Да се махаме оттук!

— Да си потърсим транспорт и да намерим капитана — съгласи се Главния и се приготви да потегли.

— Не, ще ни отнеме твърде много време.

— Да имаш по-добра идея?

— В Хейло има вградена телепортационна мрежа. Наблюдателят се придвижва толкова бързо благодарение на нея — обясни ИИ. — Докато бях в Контролния център, се научих как да се включвам в мрежата.

— Тогава — попита Главния, малко раздразнен, — защо просто не се телепортирахме при пулсовите генератори?

— Нямаше как. За нещастие, всеки скок изисква доста сериозен разход на енергия, а аз нямам достъп до енергийните системи на Хейло, за да пренасочвам енергията, която ни трябва… — Кортана се поколеба и продължи неуверено: — Мисля обаче, че открих и друг начин.

Спартанецът се намръщи и поклати глава:

— Нещо ми подсказва, че идеята ти няма да ми хареса.

— Почти съм сигурна, че мога да извлека нужната ни енергия от бронята ти, без да повредя за постоянно системата на щитовете ти или батериите й — продължи ИИ. — Няма нужда да казвам, че е желателно да опитваме този номер само веднъж!

— Добре. Включи се в мрежата на Съглашението и виж дали можеш да намериш капитана. Ако ще разполагаме само с един опит, тогава трябва да го направим както трябва.

Последва пауза, докато Кортана вършеше магиите си с нахлуването и сканиращия софтуер. Миг по-късно тя обяви:

— Имам добър обхват спрямо сигнала на невралната мрежа на капитан Кийс. Той е жив! И имплантът е невредим! Долавям някаква интерференция от повредения реактор на крайцера. Ще ни прехвърля толкова близо, колкото е възможно.

— Давай — изръмжа Главния. — Да приключваме с това!

Веднага щом го каза, облак златни искри се плъзна по бронята му, вече познатото гадене се завърна и той сякаш изчезна през пода. Само няколко кехлибарени искрици останаха да отбелязват мястото, където бе стоял. След няколко секунди избледняха и те.