Уилям Дийц
Потопът (3)

Глава 1

0127 часа (корабно време), 19 септември 2552 г. (по Военния календар) / крайцер на КУОН „Есенна колона“, неизвестно местоположение

„Есенна колона“ потрепери, когато обшивката от „титан-А“ пое пряк удар.

„Просто поредното чудо в бездънния арсенал на Съглашението — помисли си капитан Якоб Кийс. — Не е плазмено торпедо, иначе вече щяхме да се реем свободно из пространството като облак молекули.“

Военният кораб вече бе поел обстрел от Съглашението на Рийч и беше истинско чудо, че обшивката е непокътната, а още по-забележително чудо — че изобщо са успели да извършат скока в хиперпространството.

— Докладвай! — изрева Кийс. — Какво ни удари току-що?

— Изтребител на Съглашението, сър. Клас „Серафим“ — отвърна тактическият офицер, лейтенант Хикова. Лицето й, изящно като на порцеланова кукла, бе смръщено. — Хитрото копеле сигурно е снижило енергийната употреба и се е прокраднало покрай охранителните ни кораби!

Кийс безрадостно се усмихна. Хикова беше първокласен тактически офицер, абсолютно безмилостна в битка. Явно бе приела действията на пилота на Съглашението като лична обида.

— Преподай му един урок, лейтенант! — нареди капитанът.

Тя кимна и набра серия команди на панела си — нови заповеди за бойния отряд на „Колоната“. Миг по-късно се разнесе радиосигнал и един от изтребителите „Лонгсорд“ С709 на „Колоната“ излетя след серафима. Последван от писукане, щом миниатюрният извънземен кораб се превърна в облак прах със собствена система орбитиращи отломки.

Кийс избърса струйка пот от челото си. Провери екрана пред себе си — бяха излезли в реалното пространство преди двадесет минути. Двадесет минути и патрулите на Съглашението вече ги бяха открили и ги обстрелваха.

Той се извърна към главния екран на рубката — голям прозрачен мехур, окачен под укрепващите структури на носа на „Колоната“. Един масивен пурпурен газов гигант — Прагът — доминираше забележителната гледка. Един от изтребителите „Лонгсорд“ се плъзна покрай него, възобновявайки патрулирането си. Когато получи командването на „Есенна колона“, Кийс се отнесе скептично към големия, сводест илюминатор.

— Съглашението и бездруго е достатъчно мощно — спореше той с адмирал Станфорд. — Защо да им даваме лесна мишена към командната ми зала?

Беше изгубил спора — капитаните не печелят дебати с адмирали, а и бездруго нямаше достатъчно време да бронират илюминатора. Но трябваше да признае, че гледката почти си струваше риска. Почти.

Потънал в мисли, той отсъстващо се заигра с лулата, която носеше по навик. Да се крие в сенките около газовия гигант противоречеше на цялата му същност. Уважаваше Съглашението като опасен, смъртоносен враг и ги мразеше заради безмилостното клане на хора колонисти и събратя войници. Никога обаче не се беше страхувал от тях. Бойниците не се крият от врага — те се срещат лице в лице с него.

Кийс отстъпи назад към командния пулт и задейства навигационния си екран. Начерта курс по-навътре в системата и подаде данните на младши лейтенант Лъвъл, навигатора.

— Капитане — обади се Хикова, — сензорите очертават ескадрон вражески изтребители с курс навътре в системата. Сякаш корабът майка се намира точно зад тях.

— Беше просто въпрос на време, лейтенант — въздъхна Кийс. — Не можем да се крием тук вечно.

„Колоната“ се плъзна извън хвърляната от газовия гигант сянка под ярката слънчева светлина.

Кийс се ококори от изумление, щом корабът излезе иззад звездата. Беше очаквал да види крайцер на Съглашението, изтребители „Серафим“ или някаква друга военна заплаха. Не очакваше масивния обект, реещ се в точката на Лагранж между Прага и луната му, Основата. Конструкцията беше огромна — подобен на пръстен обект, който блещукаше и сияеше с отразена звездна светлина, като осветен отвътре скъпоценен камък. Външната повърхност беше метална и изглеждаше като гравирана с дълбоки геометрични фигури.

— Кортана — обади се капитан Кийс. — Какво е това?

Над малкия холопад близо до капитанския пулт се очерта трийсетсантиметрова холограма. Кортана — могъщият изкуствен интелект на кораба — се намръщи, щом задейства далекообхватното оборудване. Дълги редове числа се плъзнаха по екраните на сензорите и по протежение на „тялото“ на холограмата.

— Пръстенът е с диаметър десет хиляди километра — обяви ИИ, — и е дебел двадесет и две цяло и три километра. Спектроскопският анализ не е окончателен, но моделите не съвпадат с нито един познат ни материал на Съглашението, сър.

Кийс кимна. Първоначалните наблюдения бяха интересни — много интересни — поради факта, че когато „Колоната“ се измъкна от хиперпространството право в скута им, тук вече имаше съглашенски кораби. При първия си поглед към пръстена, капитанът изпита задавящото усещане, че това е някаква голяма инсталация на Съглашението — такава, която е далеч извън възможностите на човешката инженерна наука. Мисълта, че това чудо може да е и извън възможностите на врага бе поне малко от малко утешителна.

Но и го изправи на нокти.

Под силния натиск на вражеските кораби в системата Епсилон Еридани — местонахождението на последната голяма военна база на КУОН, Рийч — Кортана бе принудена да изстреля кораба към произволен набор от координати, стандартна процедура, която да отведе силите на Съглашението надалеч от Земята. А сега изглеждаше, че хората на борда на „Есенна колона“ са успели да оставят първоначалните си преследвачи далеч назад, само за да се сблъскат с още повече съглашенци тук… където и да беше това „тук“.

Кортана прицели далекообхватната камера върху пръстена и на фокус се появи близък план на обекта. Кийс подсвирна дълго и замислено. Вътрешната повърхност на съоръжението представляваше мозайка от зелени, сини и кафяви петна — неизбродна пустиня, джунгли, ледници и океани. Щрихите на бели облаци хвърляха тъмни сенки по земята долу. Пръстенът се въртеше и показа нова своя особеност: огромен ураган, който се оформяше над голяма водна площ.

По полупрозрачното тяло на ИИ отново заплуваха уравнения, докато тя продължаваше да преценява постъпващите данни.

— Капитане — обади се Кортана, — обектът е очевидно от изкуствен произход. Има гравитационно поле, което контролира въртенето на пръстена и задържа атмосферата вътре. Не мога да твърдя със стопроцентова сигурност, но изглежда, че тя се състои от кислород и водород, а гравитацията съответства на земната.

Кийс вдигна вежди.

— Ако е изкуствен обект, то кой, по дяволите, го е построил и защо, в името на Господа?

Кортана осмисляше въпроса цели три пълни секунди.

— Не знам, сър.

„Да вървят по дяволите правилата“ — помисли си Кийс. Взе лулата си, използва старовремска кибритена клечка, за да я запали и издиша облак ароматен дим. Пръстеновият свят сияеше на мониторите насреща.

— Тогава най-добре да разберем!

 

 

Сам Маркъс потри схванатия си до болка врат с треперещи от умора длани. Приливът на адреналин, който го бе залял, когато за първи път получи инструкциите на тех-началник Шепърд, се беше изпарил. Сега се чувстваше просто уморен, разбит… и съвсем не само „малко“ уплашен. Тръсна глава, за да поразчисти мозъка си и огледа малката наблюдателна зала. Всеки криосклад беше снабден с такава станция — централна наблюдателна зала за стотиците криоконтейнери, които се съхраняваха в трюма. По корабните стандарти, тази на „Крио две“ беше голяма, но изобилието от следящи жизнените признаци монитори, диагностични тръби и компютърни терминали, свързани директно с отделните криоконтейнери в склада долу — превръщаха помещението в претрупано и неудобно.

Разнесе се звънтене и Сам плъзна поглед по мониторите за състоянието. В този отсек имаше само един активен контейнер и неговият монитор настояваше за внимание. Техникът провери двукратно основния инструментален панел, след което включи интеркома:

— Той идва в съзнание, сър.

Обърна се и погледна през прозореца на наблюдателната зала. Тех-началникът Том Шепърд махна на Сам от мястото си в криоскладова единица Две.

— Добра работа, Сам — подвикна в отговор — Почти е време да отворим печата!

Мониторите продължаваха да сипят информация в наблюдателната зала. Телесната температура на обекта наближаваше нормалната — или поне Сам приемаше, че е нормална — никога преди не беше будил спартанец — и повечето от химикалите вече бяха изведени от системата му.

— В момента е в цикъл на бърз сън, шефе — обади се младежът, — и активността на мозъчните му вълни показва, че сънува — което означава, че е горе-долу размразен. Не остава много време!

— Добре — отвърна Шепърд. — Хвърляй по едно око на нервните сигнали. Опаковахме го с все бойния му скафандър. Може да има някои странични ефекти, за които трябва да сме нащрек!

— Прието!

Червена светлинка примигна на терминала на охраната и по екрана се понесе нова серия кодове: „Поредицата за събуждане в готовност въведете обезопасителен ключ [приоритет «Алфа»] х — Кортана.1.0. — КРИОСКЛ. 23.4.7“

— Какво, по дяволите… — промърмори Сам. Отново се свърза с интеркома долу. — Том? Тук става нещо странно… някакъв вид допълнително обезопасяване от мостика…

— Прието… — разнесе се насечено от смущения щракване, когато Шепърд включи канала на мостика. — „Крио две“ до мостика!

— Слушам те, „Крио две“! — отвърна женски глас, съставен от напевната тоналност на изкуствената реч.

— Готови сме да отворим печата на нашия… гост, Кортана — обясни Шепърд. — Трябва ни…

— Кодът за сигурност — завърши вместо него ИИ. — Предавам го. Мостик — край.

Почти веднага нов ред текст се плъзна по екрана пред Сам: „Отпечатване на Затворения“. Техникът натисна клавиша за въвеждане, предпазната ключалка се отвори и хронометър започна да отброява назад, отбелязвайки момента, когато процедурата по събуждането щеше да бъде приключена.

Войникът се съвземаше. Дишането се подобряваше, също и сърдечният ритъм — връщаха се на нормалните си нива. „Ето го — помисли си Сам, — истински, ама съвсем истински спартанец. Не просто някакъв си спартанец, а може би последният от вида си.“ Слуховете из екипажа разнасяха, че останалите са гушнали букетчето на Рийч.

Като колегите си, Сам само беше чувал за програмата и никога не бе виждал истински спартанец на живо. За да се справи с нарастващите граждански вълнения, Колониалната военна администрация още през 2491-ва тайно бе задействала проекта „ОРИОН“. Целта на програмата била да се развият супервойници, с кодово наименование „Спартанци“, които да получат специална подготовка и физическо подсилване. Първоначалният план дал резултат и през 2517 г. нова група спартанци — поколение II — било подбрано като следващите по ред супервойници. Проектът по идея трябвало да остане в тайна, но войната със Съглашението променила положението.

Не беше тайна, че човешката раса е на ръба на поражението. Корабите и технологиите на Съглашението просто бяха твърде напредничави. И макар че армиите на хората можеха да удържат позициите си на земята, врагът им просто се оттегляше в космоса и изпържваше планетата от орбита. И докато положението се влошаваше все повече и повече, Адмиралтейството се изправи пред зловещата перспектива да води война на два фронта — една срещу Съглашението в космоса и друга срещу срутващата се човешка общност на земята. Общият морал на обществото и армията имаше нужда от подкрепа, тъй че съществуването на проекта „СПАРТАНЕЦ-II“ бе разкрито. Сега съществуваха герои, на които да се разчита — мъже и жени, приели схватката с врага и спечелили няколко решителни битки. Дори Съглашението май се боеше от спартанците. С изключение на това, че вече бяха мъртви — всички, освен един, пожертвани за защитата на човешката раса от Съглашението и твърде реалната опасност от изтребление.

Сам се взираше във войника пред себе си с нещо, сходно с благоговение. Тук, готов да се надигне от гроба, лежеше истински герой. Това беше паметен миг, и ако имаше достатъчно късмет да оцелее, би могъл да разказва за него на децата си. Само че това не намаляваше ни най-малко страха му. Ако историите бяха верни, мъжът, който постепенно се връщаше в съзнание в трюма долу, беше почти толкова чужд по природа и със сигурност не по-малко опасен, отколкото Съглашението.

 

 

Рееше се в нереалните земи някъде между криосъня и пълното съзнание, когато започна да сънува. Беше познат сън — приятен и напълно несвързан с войната. Намираше се на Еридан II — колониалният свят, където бе роден, отдавна разрушен от Съглашението. Чуваше смях около себе си. Женски глас го извика по име: „Джон!“. Миг по-късно попадна в прегръдка и разпозна приятната миризма на сапун. Жената му говореше мило и той искаше да й отговори по същия начин, но думите не идваха на езика му. Помъчи се да я види, да проникне през мъглата, която скриваше лицето й, и бе възнаграден с образа на жена с големи очи, прав нос и пълни устни.

Образът трепна, неясен като отражение в езеро. Едно мигване на окото и жената, която го прегръщаше, се преобрази. Сега имаше тъмна коса, пронизващо сини очи и светла кожа. Знаеше как се казва — доктор Хелси.

Д-р Катрин Хелси го бе избрала за проекта „СПАРТАНЕЦ II“. Мнозинството вярваше, че настоящото поколение спартанци е било подбрано сред най-добрите войници на КУОН, но само шепа хора знаеха истината.

Програмата на Хелси включваше буквалното отвличане на специално наблюдавани деца. Децата бяха флаш-клонирани — което правеше дубликатите устойчиви на неврологични заболявания — и клонингите се върнаха при родителите, които така и не заподозряха, че техните синове и дъщери са… дубликати. В определен смисъл д-р Хелси беше единствената „майка“, която той някога бе познавал. Но не му беше майка, нито пък бледият полупрозрачен образ на Кортана, появил се вместо нея.

Сънят се промени. Тъмен, мъгляв силует надвисна зад този на майката — Хелси/Кортана. Джон не знаеше какво представлява, но беше несъмнено заплаха. Бойните му инстинкти се задействаха и адреналинът плисна във вените му. Той бързо огледа района — нещо като площадка за игра с високи дървени стълбове, смътно познати — и реши, че най-добрият начин за действие е да обгради новата заплаха. Забеляза мощна карабина МА5В наблизо. Ако застанеше между жената и заплахата, бронята му щеше да поеме основния удар на нападението, а той да отвърне на огъня. Помръдна бързо и тъмният силует изврещя срещу него — злобен и ужасяващ боен вик. Звярът беше невероятно бърз. Връхлетя го след секунди. Той сграбчи карабината и се извърна да открие огън — и откри, че за свой ужас не може да вдигне оръжието. Ръцете му бяха малки, съвсем недоразвити. Бронята бе изчезнала и тялото му бе на шестгодишно дете. Беше безсилен пред лицето на опасността. Изрева гневно и ужасено срещу звяра — гневен, не само защото бе заплашен, но и заради внезапната си безпомощност…

Сънят започна да избледнява и пред очите на спартанеца се появи светлина. Парата се издигаше, вихреше и започна да се разсейва. Като че ли от голямо разстояние се разнесе глас. Беше мъжки и съвсем спокоен.

— Извинявам се за бързото размразяване, Главен, но положението в момента е малко объркано. Дезориентацията би трябвало бързо да премине.

Втори глас го приветства с добре дошъл и на спартанеца му отне само миг да си спомни къде се е намирал преди да влезе в криоконтейнера. Имаше битка — ужасна битка — в която бяха загинали повечето, ако не и всички негови спартански братя и сестри. Мъже и жени, заедно с които беше отгледан и трениран от шестгодишна възраст и които, за разлика от смътния спомен за жената от сънищата му, съставяха истинското му семейство.

Заедно с този спомен, плюс малките промени в газовата смес, която изпълваше дробовете му, се върна силата. Той раздвижи схванатите си крайници. Чу техника да споменава нещо за „изгаряне от фризера“ и се изтласка нагоре и извън ледената прегръдка на криоконтейнера.

 

 

— Мили боже! — прошепна Сам.

Спартанецът беше огромен, висок над два и десет. Обкован в перлено блестяща зелена бойна броня, мъжът изглеждаше като митична фигура — неземен и ужасяващ. Главния, Спартанец-117, излезе от контейнера си и огледа криоотделението. Огледалният визьор на шлема му го правеше още по-страховит — безлик, безстрастен войник, създаден за разрушение и смърт.

Сам се радваше, че се намира в наблюдателната зала, а не долу на основната палуба на „Крио две“, заедно с боеца. Осъзна, че Том чака диагностичните данни. Провери екраните — нервните пътища бяха чисти, без флуктуации в сърдечната или мозъчната дейност. Отвори канала на интеркома:

— В момента разглеждам датчиците за здравния статус!

Сам проследи как Том води спартанеца към разнообразните установки за изпитания в трюма и се намесваше там, където бе необходимо. Накратко, снаряжението на войника бе в отлично състояние — презареждаща се система на щита, здравен статус в реално време, оптичните и прицелни системи до една даваха зелена светлина.

Скафандърът — броня с кодово име „Мьолнир“ — беше истинско инженерно чудо, както се наложи да признае Сам. Според получените спецификации, бронята на скафандъра се състоеше от многопластова сплав с изключителна здравина, рефрактиращо покритие, което можеше да разсее голяма част от пряко насочена енергия, кристална съхраняваща матрица, способна да поддържа ниво на изкуствен интелект, обикновено запазено само за космически кораб; и друг пласт, който се нагласяше според кожата на носещия костюма и служеше за регулиране на температурата.

Допълнителни пакети на паметта и още сигнални изходи бяха имплантирани в тялото на спартанеца, а близо до основата на черепа му бяха инсталирани два слота за външен достъп. Взети заедно, комбинираните системи служеха за удвояване на силата му, ускоряване на вече и без това свръхсветлинните му рефлекси и правеха възможно да премине спокойно през кое да е високотехнологично бойно поле.

В бронята „Мьолнир“ бяха вградени съществени животоподдържащи системи. Повечето войници влизаха в криосън голи, тъй като покритата кожа като цяло реагираше зле на криопроцесите. Сам веднъж бе носил бандаж във фризера и когато се събуди откри, че поразената кожа е покрита с мехури и разранена.

Кожата на спартанеца сигурно ужасно го болеше, осъзна той. При все това войникът запазваше мълчание и просто кимаше, когато му задаваха въпроси или тихо отговаряше на запитванията на Том. Беше странно — движеше се с механична ефикасност от едното изпитание към следващото, също като робот.

Гласът на Кортана отекна от кома на кораба:

— Сензорите показват навлизащ в системата кораб на Съглашението. Бъдете готови да отблъскваме нападение.

Сам усети прилив на страх — и жал за съглашенските войници, които щяха да се сблъскат със спартанеца в бой.

 

 

Невралният интерфейс, свързващ Главния с неговата броня „Мьолнир“, работеше идеално и незабавно подаде данни в дисплея на неговия шлем — от вътрешната страна на визьора му. Приятно беше да обикаля наоколо и Главния тихичко изпъна пръсти. Кожата го сърбеше и боцкаше, страничен ефект от криогазовете, но той бързо изтри болката от съзнанието си. Много отдавна се бе научил да се дистанцира от физическите неудобства.

Чу съобщението на Кортана. Съглашението идваше насам. Добре. Огледа стаята за оръжия, но не откри оръжейни шкафчета. Липсата на снаряжение не представляваше особен проблем за него — и преди беше отнемал въоръжение от войниците на Съглашението.

Интеркомът изпука отново:

— Мостик до „Крио две“ — говори капитан Кийс. Пратете Главния на мостика незабавно.

Един от техниците понечи да възрази посочвайки, че по програма предстоят още тестове, но Кийс го отряза с думите:

— Незабавно, човече! — и получи единствения възможен в случая отговор:

— Да, сър!

Главния техник се обърна с лице към спартанеца:

— Ще намерите оръжия по-късно.

Главния кимна и се накани да тръгне към вратата, когато през криоотсека отекна експлозия.

 

 

Първите изстрели се удариха във вратата на наблюдателната зала с шум, който накара Сам да подскочи. Сърцето му се разтупка, докато бързо натискаше контролните бутони на вратата, задействайки аварийната ключалка. Тежка метална плоча изтрака на място с глух удар — и после засия в червено, когато енергийните оръжия на Съглашението започнаха да си прогарят път навътре.

— Опитват се да пробият вратата! — извика той.

Погледна надолу към склада и видя Том с изумено изражение на лицето. В огледалния визьор на спартанеца Сам виждаше и собственото си стреснато отражение. Скочи към алармения бутон и дори имаше време да обяви тревога. После защитната преграда избухна в дъжд от огън и стопена стомана.

Техникът чу съскането на плазмената пушка, после усети как нещо го удари в гърдите. Зрението му се замъгли и той посегна да опипа раната. Пръстите му лепнеха от кръвта. „Не боли — помисли си Сам. — Би трябвало да боли, нали?“ Чувстваше се дезориентиран и объркан. Виждаше замъглено движение — бронирани силуети нахлуваха в наблюдателната зала. Пренебрегна ги и се съсредоточи върху снимката на жена си — покрита със собствената му кръв, — която кой знае как бе отлетяла на плочите на палубата. Падна на колене и запълзя към нея с разтреперани ръце.

Зрителното му поле се стесняваше, докато се бореше да стигне до изпуснатата фотография. Вече бе на броени сантиметри, но му се струваше, че ги разделя цяла бездна. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Името на съпругата му отекна в главата му. Пръстите на Сам едва докоснаха ъгълчето на снимката, когато брониран ботуш прикова ръката му към палубата. Дълги, ноктести пръсти отлепиха фотографията от пода.

Техникът изруга тихо и се помъчи да погледне нападателя си. Извънземният — елитен — с почуда наклони глава към образа. Взря се надолу, сякаш за първи път забелязваше Сам. Човекът продължаваше да се пресяга към снимката.

Смътно чу гласа на Том да се обажда притеснено:

— Сам!

Елитният прицели плазмената пушка в главата на техника и стреля.

 

 

Главния се дразнеше. Силите на Съглашението бяха съвсем наблизо, а и току-що бе загинал събрат — войник. Той копнееше да се покатери в наблюдателната зала и да се бие с врага — но заповедите си бяха заповеди. Трябваше да се добере до мостика.

Криотехникът отвори някакъв люк:

— Хайде — извика, — трябва да си обираме крушите оттук!

Главния последва техника през люка и нататък по коридора. Внезапна експлозия разби съседната врата на парчета, мятайки останките от тялото на началника надолу по коридора и карайки екрана на щита на Главния да засияе.

Той прехвърли наум схемата на корабите клас „Халцион“ и отстъпи назад. Прескочи две енергийни шахти и се приземи в смътно осветения коридор за поддръжка от другата страна. Тътенът на втора експлозия отекна зад него. Спартанецът продължи напред, покрай мъртъв член на екипажа и в следващата секция от коридора.

Видя люк, чийто панел за сигурност пулсираше в зелено, и забърза напред. Последва трета експлозия, но бронята му отрази силата на взрива. Той отвори със сила частично стопената врата, видя процеп от лявата си страна и чу нечии писъци. Някакъв военен стреля в мишена, която Главния не виждаше, и палубата потрепери, когато едно торпедо се удари в обшивката на „Колоната“. Главния се гмурна под полувдигнатата врата точно навреме да види как човекът поема енергиен изстрел в гърдите, докато останалите противници отвръщат на огъня. Войниците на Съглашението отстъпиха през люка и бяха принудени да се оттеглят в съседния отсек. Настъпи хаос, докато екипажът на кораба правеше всичко възможно да отблъсне нашествениците към въздушните шлюзове или да ги хване в капан в отсеци, където можеха да ги задържат и обезоръжат по-късно.

Невъоръжен и наясно с факта, че капитан Кийс има нужда от него на мостика, Главния нямаше друг избор, освен да следва знаците и да избягва пожарите, които бушуваха наоколо. Проправи си път по тъмен служебен коридор — нашествениците от Съглашението сигурно бяха дали на късо осветлението в този отсек — и за малко да се вреже в един елитен.

Персоналният щит на извънземния блесна и той изрева изненадано и гневно. Спартанецът се приведе и се приготви да отрази нападението — и приклекна, щом един военноморски екип откри по елитния масиран огън с карабини. Пурпурна кръв заля главата му и извънземният падна в сгърчена купчина.

Войниците се заеха с обезопасяването на района и Главния кимна благодарно на началника на отряда. Извърна се, затича се по коридора и стигна до мостика без други инциденти.

Погледна през главния наблюдателен купол, видя странното на вид съоръжение, което се носеше в космоса навън и веднага се заинтригува от него. Без съмнение капитанът щеше да го осведоми. Тръгна към капитанския пулт, близо до средата на мостика.

Разнокалибреният военноморски персонал седеше приведен над конзолите си, докато се бореха да овладеят принадлежащите им изтребители. Някои се биеха с последната вълна серафими, други работеха върху овладяването на щетите, а един мрачен лейтенант използваше корабните животоподдържащи системи, за да изсмуква атмосферата от онези отсеци, които бяха заети от силите на Съглашеието. Някои от враговете си носеха собствената атмосфера с тях, но някои — не, а това ги правеше уязвими. В отделни отсеци имаше и хора — вероятно такива, които лейтенантката познаваше лично, но нямаше как да спаси. Ако не ги убиеше тя, щяха да го сторят враговете.

Главния добре разбираше ситуацията. По-добре бърза смърт във вакуума, отколкото от ръцете на Съглашението.

Забеляза Кийс близо до главния тактически екран. Капитанът изучаваше внимателно образа — особено голямото увеличение на странния пръстен.

Спартанецът обяви присъствието си:

— Капитан Кийс!

Капитанът се извърна към него.

— Радвам се да те видя, Главен! Положението не върви на добре. Кортана направи всичко възможно, но всъщност никога не сме имали шанс.

ИИ вдигна холографската си вежда.

— Дузина бойни кораби срещу един крайцер клас „Халцион“? С тези шансове все пак имаме три… — тя поспря, сякаш вниманието й се отклони, после се поправи: — … четири поразени цели.

Кортана погледна към Главния.

— Добре ли спа?

— Да — отвърна той. — Но не и благодарение на твоето шофиране!

Кортана се ухили.

— Така значи, липсвала съм ти!

Преди той да отговори, нова експлозия разлюля целия кораб. Спартанецът сграбчи най-близката опорна колона, за да запази равновесие, а неколцина от екипажа се търкулнаха на палубата. Кийс стискаше за опора конзолата си.

— Докладвай!

Кортана просветна в синьо.

— Сигурно е една от абордажните им групи. Предполагам, че е разряд на антиматерия.

Офицерът, който отговаряше за оръжията, се обърна на стола си:

— Госпожо! Стрелковият отсек на главното оръдие излезе от строя!

Кортана погледна Кийс. Загубата на основното оръжие на кораба — магнитоускорителното оръдие — беше осакатяващ удар за тях.

— Капитане, оръдието беше последната ми възможност за защита.

— Добре — каза намусено Кийс, — задействам кодов протокол, член втори. Напускаме „Колоната“. Това се отнася и за теб, Кортана!

— Докато правите какво? Потъвате заедно с кораба? — отвърна тя.

— Може и така да се каже — съгласи се Кийс. — Обектът, който открихме… ще се опитам да приземя „Колоната“ на него.

Кортана поклати глава.

— С цялото ми уважение… в тази война вече има предостатъчно мъртви герои.

Капитанът се вгледа настойчиво в нея:

— Оценявам загрижеността ти, Кортана, но не зависи от мен. Протоколът е ясен. Разрушаването или пленяването на корабния ИИ е абсолютно неприемливо. Това означава, че ти напускаш кораба. Въведи подбор от зони за аварийно кацане и ги зареди в невралната ми мрежа.

ИИ се поколеба, после кимна:

— Прието, капитане!

— А ето каква ще е твоята роля — продължи Кийс и се обърна да погледне спартанеца. — Махни Кортана от този кораб. Пази я от врага. Ако я заловят, ще научат всичко — разпределението на армията, оръжейните изследвания… — той се поколеба и добави — и къде е Земята.

Спартанецът кимна:

— Разбрано.

Кийс се извърна към Кортана:

— Готова ли си?

Последва пауза, докато ИИ огледа за последен път. В определен смисъл този кораб представляваше физическото й тяло и тя не искаше да го напуска.

— Издърпай ме!

Кийс посегна към конзолата, докосна серия клавиши и отново се обърна. Холограмата потрепери. Образът на Кортана се сви в пиедестала отдолу и изчезна. Кийс изчака, докато прожекцията се стопи напълно, извади чипа с данни от поставката и го подаде на Спартанеца заедно с пистолета си.

— Късмет, Главен!

Спартанец-117 прие чипа и го поднесе към слота на устройството в невралния си интерфейс в основата на черепа. Чу се щракване, последвано от прилив на усещания, когато ИИ се присъедини към него в убежището на невралната мрежа на бронята. В началото човек имаше чувството, че някой му е налял чаша ледена вода в мозъка, последвано от мигновена пронизваща болка — и познато присъствие. Той бе работил с Кортана и преди — точно преди катастрофата на Рийч.

Връзката, човек — ИИ, беше вмешателство, но предоставяше и един вид утеха, тъй като той знаеше какво може да прави Кортана. Щеше да зависи от нея през идущите часове и дни — точно както и тя зависеше от него. Беше все едно отново да си част от отбор.

Главния отдаде чест и напусна мостика. Звуците от битката дори се бяха усилили, посочвайки, че при всички вложени от екипажа усилия, силите на Съглашението все пак съумяват да си пробият път през съседни на въздушните люкове отсеци и да изминат целия път до командния отсек.

По коридора бяха разпилени тела, приблизително на петдесет метра от мостика. Хората защитници ги избутваха назад, но Главния можеше да каже, че последното нападение е било близо. Твърде близо. Главния поспря, коленичи до един мъртъв офицер, отдели секунда да затвори клепачите й и да си присвои амунициите. Пистолетът, даден му от капитана, стреляше със стандартни патрони — 12.7 мм полуавтоматични пробивни високоексплозивни, в дванадесет зарядни пълнители. Не беше точно оръжието, с което би предпочел да нападне елитен — но стигаше, за да порази грънт например.

Чу се металическо щракване, когато първият пълнител влезе в дръжката на пистолета, последван от внезапната поява на син кръг във визьора му — кръстчето на прицела — щом бронята създаде електрически контакт с оръжието в ръката му. След това, наясно, че трябва на всяка цена да махне Кортана от кораба, спартанецът тръгна надолу по коридора. Чу странно високочестотно писукане и лай още преди да види грънтоветее от Съглашението. Доволно от статуса си на ветеран, първото извънземно, което зави зад ъгъла, носеше поръбена с червено броня, метанова раница и колан с човешки патрондаш. Беше го нахлузил в стил „Панчо Виля“ и го влачеше по палубата. Двама от другарите му вървяха отзад.

Уверен, че по пътя има и други от смътно човекоподобните извънземни, Главния изчака да дойдат и останалите и чак тогава откри огън. Откатните компенсатори на бронята притъпяваха ефекта, но той все пак усещаше ритниците на пистолета в дланта си. И тримата грънтове паднаха, поразени в главите. По палубата плисна фосфоресцираща синя течност. Не беше кой знае какво, но все пак бе някакво начало.

Спартанецът прекрачи телата и продължи нататък. Спасителна лодка. Това беше истинската му цел — и той щеше да стори всичко възможно, за да си намери такава.

 

 

Засрамен от унизителните заповеди, но решен да ги изпълни, елитният на име Исна ’Носолии изчака грънтовете, чакалите и двама членове на собствената му раса да нахлуят през въздушния шлюз на хората, преди самият той да напусне атакуващия катер. Макар и да бе въоръжен с плазмен пистолет и половин дузина гранати, той беше тук да наблюдава, а не да се бие — което означаваше, че щеше да разчита и на енергийния си щит, и на активния си камуфлаж, за да остане жив.

Ролята му — при това твърде непривична — беше да функционира като Оссоона или Око на Пророка. Идеята, както я описа пред ’Носолии неговият началник, беше да се въвеждат опитни офицери в ситуации, където могат да се съберат разузнавателни сведения, при това — достатъчно рано в битката, за да се получат висококачествени данни. Пророците знаеха, че макар и умни, и храбри, елитните имат неприятната склонност да разрушават всичко по пътя си, оставяйки след себе си твърде малко пригодни за анализ неща. Сега, добавяйки и Оссоони в битката, те се надяваха да научат повече за хората, от данни за оръжията им и разположението на силите до най-голямата награда от всички — координатите на тяхната родна планета — Земята.

’Носолии имаше три главни цели: да се сдобие с ИИ на вражеския кораб, да залови някой от старшия персонал и да записва всичко, което вижда, чрез камерите, прикрепени в шлема му. Първите две задачи би трябвало да се окажат трудни, но бърза проверка потвърди, че видеооборудването работи и третата цел се изпълнява както следва. Така че, при все че задачата бе лишена от чест, ’Носолии разбираше целта й и беше твърдо решен да успее, дори и само като начин да се върне в редовната пехота, на която принадлежеше.

Елитният се вслуша в ритмичното тракане на човешки оръжия — група от техните морски пехотинци отстъпи иззад ъгъла, преследвана плътно от глутница грънтове и чакали. Той обмисли дали да убие хората, отказа се и се притисна към преградната стена. Никой от участниците в битката не забеляза мястото, където металът изглеждаше някак леко изкривен, и миг по-късно шпионинът се измъкна потайно.

 

 

Изглеждаше, сякаш „Колоната“ е заразена с бронирани в хром демони, бълващи плазмен огън. Главния се бе сдобил с карабина МА5В в комплект с близо четиристотин бронебойни патрона. В тази ситуация, с предостатъчно търкалящи се наоколо муниции, той предпочиташе да зарежда, щом индикаторът за въоръжението спаднеше на около 10. Ако не го стореше навреме, можеше да изпадне в затруднение, когато се сблъска със сериозна съпротива. Имайки предвид тази възможност, той натисна копчето за освобождаване, позволи на почти празния пълнител да падне и пъхна нов на мястото му. Дигиталният брояч на оръжието се рестартира, както и събратът му на визьора на шлема.

— Приближаваме — обади се Кортана някъде точно иззад главата му. — Гмурни се през люка пред нас и се качи едно ниво нагоре.

Главния връхлетя върху лъскав, облечен в черно елитен и откри огън. Наоколо имаше и грънтове, но той знаеше, че именно елитният представлява истинската опасност. С опитна ръка изстреля три откоса в извънземния. Елитният изрева и стреля в отговор, но самият брой на специално закалените бронебойни патрони накара щита му да проблесне, да се претовари и да се изключи. Масивният извънземен падна на колене, приведе се напред и припадна. Изплашени от случилото се с предводителя им, грънтовете се разлаяха, извърнаха се и се пръснаха.

Поотделно грънтовете бяха страхливци, но спартанецът беше виждал на какво е способна глутница такива твари. Откри огън отново. Телата на извънземните се разпиляха и изпопадаха. Той продължи напред през люка, чу стрелба и се извърна в посока към нея. Кортана се провикна:

— Съглашенци! На площадката над нас!

Главния се затича към металните стълби и се хвърли право към площадката. Ботушите му издрънчаха в метала, докато пъхаше нов пълнител в оръжието си и подминаваше един ранен пехотинец. Спартанецът го помнеше от последната си акция на една от орбиталните защитни станции на Рийч. Войникът притискаше превръзка към плазмено изгаряне и успя да се усмихне.

— Радвам се, че си тук, Главен… запазили сме специално за теб разни забавления!

Спартанецът кимна, поспря на площадката и се прицели в един чакал. Птицеподобните извънземни носеха енергийни щитове — ръчен модел, а не покриващия цялото тяло щит на елитните. Чакалът се завъртя да се прицели в ранения войник, но Главния забеляза движението му. Пусна един откос в незащитения му хълбок и извънземният тупна мъртъв на палубата.

Спартанецът продължи да изкачва стълбите и се сблъска почти визьор във визьор с друг елитен. Извънземният изрева, хвърли се напред и се опита да използва плазмената си пушка като тояга. Главния избегна удара — беше водил ръкопашен бой с елитни и преди, знаеше, че са опасно силни — и отстъпи назад. Наведе карабината си към корема на врага и натисна спусъка. Войникът на Съглашението сякаш поглъщаше куршумите като гъба, продължи напред и точно се канеше да замахне, когато последният откос прекъсна гръбначния му стълб. Извънземният войник падна на палубата, подритна веднъж и умря.

Спартанец-117 посегна за нов пълнител. Разнесе се рев на нов елитен и на още един. Нямаше време за презареждане, така че Главния се обърна да ги пресрещне. Захвърли карабината и извади пистолета си. В краката на извънземните лежаха двама мъртви пехотинци, приблизително на двадесет и пет метра от него. Съвсем в обхвата, помисли си той и откри огън.

Предният елитен се озъби, когато мощните муниции на пистолета се врязаха в щита около главата му. Усещайки заплахата от спартанеца, извънземните обърнаха огъня си в негова посока, само за да видят как се отразяват от щита и бронята му.

Сега, свободни да насочват стрелбата си накъдето изберат, пехотинците се хвърлиха в организирана набързо контраатака. Осколочна граната превърна единия елитен в кървави късчета, разпарчетоса чакалите, които имаха лошия шанс да стоят близо до него и разпрати късчета шрапнел навсякъде по стълбите, та чак до опорната стена. Другият елитен бе погълнат от вихрушка куршуми. Той сякаш се спихна, сви се и се разлетя на парчета.

— Ето за това говоря! — изхъхри единият пехотинец. Той изпрати coup de grace^[1] в главата на извънземния.

Доволен, че районът е подсигурен поне в разумни граници, Главния продължи напред. Премина през един люк, помогна на двама пехотинци да свалят група грънтове и извървя коридор, пропит с кръв — и човешка, и извънземна. Палубата потръпна, щом „Колоната“ пое нов торпеден удар. Чу се приглушено издрънчаване и над илюминатора примигна светлина.

— Спасителните лодки излитат — обяви Кортана. — Трябва да побързаме!

— Че аз бързам! — отвърна Главния. — Ще се махна оттук веднага щом мога.

Кортана се накани да отговори, отказа се и предаде еквивалент на извинително свиване на рамене. Понякога, колкото и да грешаха, хората всъщност бяха прави.

 

 

Пилотът, капитан Каръл Роули, по-известна сред морските пехотинци на борда по позивните си — Вражи чук — чакаше грънта да завие зад ъгъла. Уцели го в главата и малкото, дишащо метан копеленце се гътна на място. Пилотът надникна бързо, увери се, че съседният коридор е чист и махна на хората зад нея:

— Хайде! Да се махаме, докато има време!

Тримата пилоти, заедно със също толкова членове от наземните екипи, последваха Роули, която се понесе по коридора. Тя беше висока, широкоплещеста жена и тичаше решително. Планът — ако скалъпената набързо от нея схема можеше да се смята за такъв — беше да стигнат до спускателната станция на кораба, да скочат в техните „Пеликан“ D77-TC и да се махнат от „Колоната“ преди крайцерът да се удари в съоръжението под тях. В най-добрия случай излитането щеше да е на косъм, а кацането — доста гнусничко, — но тя предпочиташе да умре зад лоста на птичката си, отколкото да довери съдбата си на някакъв жокей от спасителните лодки. Освен това може би няколко катера — транспортьори щяха да са от полза, ако изобщо някой успееше да се измъкне жив от кораба. Това „ако“ започваше да изглежда все по-несигурно.

— Зад нас са! — извика някой. — Тичай по-бързо!

Роули не беше спринтьорка — беше пилот, дявол го взел. Тя се обърна да се прицели в преследвачите, но покрай ухото й профуча сфера бляскава плазма.

— Да му се не види! — изрева пилотката и се затича с възобновени сили.

 

 

Докато битката с досадниците кипеше, един грънт на име Яяп преведе през полустопен люк малък отряд от собствения си вид и се натъкна на масово клане. Най-близката опорна стена бе залята с бляскава синя кръв. Празни гилзи се търкаляха навсякъде, а сплетени в безредна купчина тела на грънтове свидетелстваха за изгубената кауза. Яяп сведе глава в кратка скръб по падналите си събратя.

Това, че повечето мъртъвци бяха грънтове като самия него, не го изненадваше. Пророците отдавна използваха расата му като пушечно месо. Той се надяваше, че другарите му са попаднали в своя метанов рай и се канеше да подмине печалната купчина, когато едно от телата простена.

Дребосъкът се поколеба и, съпроводен от един от спътниците си — грънт на име Гагау, — нагази в кървавата пихтия, само за да открие, че шумът е свързан с брониран в черно член на елита — една от „благословена от Пророците“ раси, които отговаряха за това зле обмислено нападение. По закон и обичай, от расата на Яяп се изискваше да смятат елитните за почти божествени слуги на Пророците. Разбира се, приложението на закона и обичая на бойното поле беше, хм, леко гъвкаво.

— Остави го — посъветва Гагау. — Това е, което той би сторил, ако някой от нас лежеше ранен.

— Вярно — отвърна Яяп замислено, — но за да го пренесем обратно на катера ще са нужни усилията и на петима ни.

На Гагау му потрябваха десет пълни удара на сърцето, за да схване идеята и най-сетне да оцени гениалността й.

— Няма да се наложи да се бием!

— Именно — съгласи се Яяп, докато отгласите от битката се усилваха отново, — така че нека намажем раните му с мехлем, да го грабваме за ръцете и краката и да извлачим задника му по-надалече.

Бърза проверка разкри, че раните на елитния не са смъртоносни. Човешки куршум бе проправил дупка през визьора на боеца, беше се врязал отстрани на главата и се бе сплескал върху вътрешната страна на шлема. Силата на удара бе повалила елитния в безсъзнание. Като се изключи това, а също и разни порязвания и синини, получени при падането, боецът щеше да оцелее. „Колко жалко!“ — помисли си Яяп.

Доволни, че техният билет за напускане на кораба ще доживее да ги заведе там, където искаха да попаднат, грънтовете награбиха война за крайниците и се потътриха по коридора. За тях битката бе приключила.

 

 

Намиращият се на „Колоната“ контингент от Орбиталните сили за бързо реагиране, известни също като ОСБР или „Парашутисти от Ада“, беше пратен да защитава експерименталния реактор на крайцера, състоящ се от уникална комбинация на ядрени генератори.

Машинното отделение имаше само две основни входни точки, всяка защитена от люк от „титан-А“. И двата бяха свързани с тясно балконче и все още бяха под контрола на хората. Фактът че, за да пазят чист огневия рубеж, морските пехотинци на майор Антонио Силва бяха принудени да подреждат телата на съглашенските бойци като трупи, свидетелстваше колко ефективни бяха мъжете и жените под негово командване.

Имаше и жертви — предостатъчно при това, — включително лейтенант Мелиса Макей, която чакаше нетърпеливо, докато „док“ Валдес, медикът на отряда, превързваше ръката й. Имаше много работа, а очевидно Макей искаше да стане и да я свърши.

— Имам лоша новина за теб, лейтенант — сподели медикът. — Татуировката на бицепса ти, онази с черепа и надписа „ОСБР“, е пострадала сериозно. Може да си направиш нова, разбира се… но тъканта на белега няма да поеме мастилото по същия начин.

Макей знаеше, че това дрънкане е целенасочено. Знаеше, че така Док се опитва да отклони мислите й от Даукинс, Ал-Тани и Сузуки. Медикът нагласи превръзката и офицерът спусна ръкава си над нея.

— Знаеш ли какво, Валдес? Ти наистина си голямо дрънкало. И го казвам като комплимент.

Док избърса челото си с ръкав. Изцапа го с кръвта на Ал-Тани.

— Благодаря, лейтенант. Приемам комплиментите.

— Хора — изтътна майор Силва, докато излизаше в средата на балкончето. — Слушайте! Играта свърши. На капитан Кийс му писна от нашата компания и иска да се махаме от тая барака. Там долу има някакво си чудо, с все атмосфера, гравитация и онова, което пехотата обича колкото бирата, а именно — пръстта под краката ни.

Офицерът от ОСБР замлъкна за миг и плъзна бляскавия поглед на хлътналите си очи по лицата наоколо, стиснал устни като тънка черта.

— Повечето от екипажа, да не споменавам за събратята ви бойци, ще напуснат кораба със спасителните лодки. Ще се спуснат до повърхността луксозно, с климатик, пийвайки винце и похапвайки ордьоври. Не и вие обаче. О, не, вие ще напуснете „Есенна колона“ по друг начин. Кажете ми, момичета и момчета… Как ще напуснете вие!

Ритуалът бе установен от време оно и пехотинците от ОСБР изреваха отговора в хор:

— С краката напред, сър!

— Дяволски прави сте, да знаете — излая Силва. — А сега да се напъхваме в скачачите. Съглашението ни е опънало пикник долу на повърхността и всеки един от вас е лично поканен. Имате пет минути да се закопчаете, да се закачите и да си пъхнете тапите в задниците!

Шегата беше от старите — тяхна любима — и пехотинците се разсмяха, сякаш току-що я чуваха за първи път. След това се строиха в отряди и последваха офицерите си навън в коридора, който минаваше по протежение на левия борд на кораба.

Макей изведе отряда си покрай войниците, сложени да пазят на кръстовището и през доскорошното бойно поле. Телата лежаха там, където бяха паднали, по стените имаше следи от плазмен огън, а дълга линия вдлъбнатини от куршуми подсказваше накъде последно е стрелял един от мъртвите войници. Те завиха зад ъгъла и влязоха в онова, което пехотинците наричаха „Чакалнята на Ада“. Войниците се посипаха надолу през средата към дългото тясно отделение, в което бяха разположени два реда индивидуални „скачачи“. На всеки имаше изписано по едно име и носът бе обърнат към тръба, която минаваше през дъното на кораба.

Повечето бойни кацания се извършваха с въоръжени катери, но катерите бяха бавни и уязвими за противосамолетен обстрел. Ето защо КУОН инвестира време и пари, нужни да се създаде втори начин за доставяне на войници през атмосферата — ЕЧЛ, едночленните лодки. Контролираният от компютри противосамолетен огън можеше да прикове и скачачите, но те представляваха малки мишени и всеки удар щеше да доведе до смъртта само на един войник, а не на дузина. Имаше само един проблем. Тъй като керамичното покритие на ЕЧЛ изгаряше, въздухът в скачача се нагорещяваше невероятно, понякога и фатално, ето защо ОСБР се наричаха „Парашутисти от Ада“. Подразделението бе изцяло доброволческо, и за да се запише в него, човек би трябвало да страда от по-специален вид лудост.

Макей остана на централната пътека, докато всеки един от хората й влезе в своя скачач. Тя знаеше, че по този начин получава шейсет секунди по-малко за собствената си подготовка и побърза да влезе в своя ЕЧЛ, веднага щом и последният люк хлопна.

Веднъж озовала се вътре, тя изпълни като вихър нужните процедури по закопчаването на предпазната мрежа, провери системите, премахна поредица кодове за безопасност, задейства изтласкващата си тръба и хвърли едно око на малкото екранче, поставено пред нея. Бойният компютър на „Колоната“ вече бе пресметнал силата, необходима, за да изстреля скачача и да хвърли ЕЧЛ по подходящия за навлизане в атмосферата начин. Лейтенантът трябваше само да се държи, да се моли керамичната обшивка да издържи, докато парашутът се отвори и да се опита да пренебрегне мисълта колко крехко всъщност е устройството й.

Веднага щом офицерът опря ботуши в обшивката и погледна към брояча, последната цифра се премести от едно на нула. Скачачът падна, ускори се извън изтласкващата тръба и се понесе към пръстеновидния свят долу. Стомахът на лейтенанта се сви и сърцето й се разтупка.

Някой пъхна малък диск в информационния плеър, натисна копчето и пусна усилените звуци на „Марша на «Парашутисти от Ада»“ по честотата на отряда. Правилата твърдяха, че неодобрената употреба на комуникационни канали на КУОН е неправилна — много неправилна, — но Макей знаеше, че в този конкретен момент е правилна и Силва сигурно беше съгласен, защото по командната честота не се чу нищо. Музиката тътнеше в ушите й, ЕЧЛ затрепери, щом се удари във външната обвивка на атмосферата на конструкцията и пехотинците започнаха да падат с краката напред през пръстена.

 

 

Палубата подскочи, когато „Есенна колона“ пое поредния удар и битката вътре продължи да кипи. Главния вече приближаваше целта и се приготви за спринт към спасителната лодка. Точно тогава Кортана се обади:

— Зад теб! — и той усети как плазменият изстрел го удря право между лопатките.

Претърколи се, тласнат от инерцията, и скочи на крака. Завъртя се с лице към нападателя и видя, че един грънт бе скочил от коридора за поддръжка над главата му. Миниатюрният извънземен стоеше, разкрачен за повече стабилност на олюляващата се палуба и стискаше в ноктите си презареждащ се плазмен пистолет. Главния направи три крачки напред, използва карабината, за да събори тварта на земята и я прониза с три изстрела. Пистолетът на грънта разреди събраната енергия в тавана. Капки стопен метал запръскаха по щитовете на спартанеца. Бронебойните куршуми бяха пробили дихателния апарат на извънземния и оттам изтичаше струйка метан. Тялото се въртеше бясно под напора на тази „дюза“.

Трима други грънтове се стовариха върху раменете на Главния и се хванаха здраво за него. Беше почти смешно, докато спартанецът не осъзна, че единият се опитва да му свали шлема. Второто извънземно държеше плазмена граната с изваден предпазител — малкото копеленце смяташе да я пусне в бронята му! Той размърда рамене и се отръска като куче.

Грънтовете се разлетяха във всички посоки, а Главния използва кратки насочени откоси, за да ги свали. Обърна се към спасителните лодки.

— Сега! — прикани го Кортана. — Тичай!

Спартанецът се засили, точно когато вратата започна да се затваря. До него един пехотинец се спъна и Главния се поспря, колкото да го вдигне и да го метне на борда на спасителната лодка. Вътре ги очакваше малка група от екипажа, успели да се доберат до хангара преди тях.

— Сега е идеалният момент за отлитане — коментира ледено Кортана, щом поредната експлозия отекна и крайцерът се разтърси.

Главния остана с лице към люка. Чакаше го да се затвори напълно, видя да светва червената лампичка и се увери, че е херметично запечатан.

— Давай!

Пилотът задейства процедурата за излитане и спасителната лодка се освободи от кораба, крепейки се на огнена струя. Плъзна се покрай корпуса на „Колоната“ с главозамайваща скорост. Плазмен изстрел от военен кораб на Съглашението се заби в обшивката на крайцера. За секунди лодката се отдалечи и се гмурна към пръстена.

Главния изключи външната си система за връзка и се обърна пряко към Кортана:

— И тъй, да имаш някакви идеи що за чудо е това?

— Не — отвърна тя, — успях да отмъкна малко данни от бойната мрежа на Съглашението. Наричат го „Хейло“ и за тях има някакво религиозно значение, но… и ти знаеш толкова, колкото и аз… — тя замълча за миг и спартанецът усети веселието на ИИ. — Добре де, почти толкова.

— Хейло — повтори той. — Струва ми се, че поне за известно време ще го наричаме и „дом“.

Спасителната лодка беше твърде малка за свръхсветлинен двигател от типа „Шоу-Фуджикава“, тъй че нямаше накъде другаде да се насочи, освен към пръстена. Не се разнесоха весели викове, нито поздравления за успешното излитане — докато катерът пропадаше през чернотата на пространството, на борда цареше тишина. Бяха живи, но положението лесно можеше да се промени, за това и нямаха какво да празнуват. Един пехотинец се обади:

— Тази служба е наистина кофти…

Никой не видя причини да му възрази.

 

 

В крайна сметка Роули и спътниците й спряха, обърнаха се в посоката, откъдето бяха дошли и откриха огън с всички оръжия, с които разполагаха. Въоръжението им се състоеше от два пистолета, карабина и плазмена пушка, която един от пилотите бе забърсал по пътя. Арсеналът не беше кой знае какъв, но стигаше да събори тримата чакали и да ги потопи във вечен сън. Роули строши черепа на последния с ботуша си.

Нетърпеливи да се качат на корабите си, войниците се пъхнаха през люка на дока, затвориха го зад гърба си и се затичаха към пеликаните. Вражи чук забеляза птичката си, благодари на Бога, че е непокътната и се засили по рампата. Както винаги, изтребителят беше зареден, въоръжен и готов за полет. Фрай, нейният втори пилот, тичаше редом с нея, а зад тях се намираше началникът на екипажа — Кълън.

Щом се озова в рубката, Роули се закопча, мина през съкратената предстартова подготовка и включи двигателите на транспортьора. И те, както и тези на другите катери, ревнаха напълно задоволително. Външният люк се завъртя в отворено положение. Докът експлозивно се декомпресира и всички незакрепени предмети излетяха в пространството. Секунди по-късно крайцерът навлезе в атмосферата на пръстеновия свят, което означаваше, че транспортьорите могат да излитат… но трябваше да го сторят бързо. Триенето на въздуха вече изграждаше огнена бариера около кораба.

— Дявол го взел! — възкликна Фрай. — Гледай само! — и посочи напред.

Роули погледна, видя един катер на Съглашението да се засилва право към дока, борейки се с горещината, създадена от навлизането на „Колоната“ в атмосферата. Прозорецът за измъкване от този потъващ кораб и бездруго беше ограничен, а копелето от Съглашението се намираше точно на пътя им!

Вражи чук изруга и свали предпазителя на 70-милиметровата картечница на пеликана. Оръжието разтърси целия кораб, проби дупки през бронята на извънземния и явно улучи нещо съществено. Вражеският катер потръпна, изгуби контрол и се удари в обшивката на „Колоната“.

— Добре — обади се на междукорабната честота водачът на ятото. — Да слизаме и да се срещнем с домакините ни. Ще се видим на земята! Вражи чук — навън!

Тя щракна превключвателя и прошепна:

— И късмет!

Един по един катерите напуснаха дока, превъртяха се през крило и се спуснаха през нарастващия пръстен насреща. Роули се бореше да запази контрол, докато атмосферата притискаше кораба и панелът за състоянието предупреди за температурата — триенето загряваше сериозно фюзелажа на пеликана. Предните ръбове на късите, широки крила на кораба започнаха да сияят.

— Леле, шефе… — обади се Фрай, чиито зъби тракаха от постоянното тръскане на пеликана, — може би идеята не беше чак толкова добра!

Вражи чук се пресегна за някои настройки и успя да подобри ъгъла на спускане на катера, след което погледна надясно и подвикна:

— Ако имаш по-добра идея, представи я на следващата среща на командния състав!

Той кимна:

— Непременно, мадам!

— А дотогава — допълни тя, — си затваряй човката и ме остави да карам това чудо!

Пеликанът се удари във въздушен джоб, падна като камък и успя да изравни полета. Тресеше се като обладан от зъл дух. Роули изпищя от гняв и продължи да се бори с управлението, докато катерът се носеше към повърхността на пръстена.

* * *

Преди петнадесетина минути силите на Съглашението бяха организирали сплотена атака срещу командния отсек, но защитниците ги бяха отблъснали. Оттогава насам боевете се бяха поукротили и постъпваха доклади, че поне някои от извънземните използват катерите си, за да напуснат кораба. Не беше ясно дали го правят заради солидния брой жертви, които бяха дали, или защото осъзнаваха, че крайцерът е на път да се разпадне на части… но и нямаше значение. Важното беше, че районът около мостика е чист, което пък значеше, че Кийс и онези от командния състав, които бяха останали да му помагат, могат да изпълняват задълженията си без да се боят, че ще ги застрелят в гръб. Поне за момента.

Следващата им задача беше да свалят „Колоната“ в атмосферата. Не беше лесно, като се има предвид факта, че — като всички кораби с този тонаж — крайцерът е бил строен за условията на нулева гравитация и не беше подготвен да оперира в планетарна атмосфера. Кийс обаче вярваше, че е възможно. Планираше да се приближи до пръстеновия свят, да връчи управлението на субпрограмата, която Кортана бе оставила за тази цел и да използва последната спасителна лодка, за да се измъкне. Корабът можеше и да кацне, както го е предвидил, но можеше и да не успее. Каквото и да станеше, беше почти сигурно, че е най-добре приземяването да се наблюдава от безопасно разстояние.

Капитанът се обърна да хвърли едно око на плъзгащите се по навигационния екран данни и забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си. Погледна, видя главната бойна станция да се люлее като мираж в пустиня и потри очи. Когато погледна отново, странното явление бе изчезнало.

Кийс се намръщи, обърна се отново към навигационния екран и започна да подава поредицата команди, които щяха да заведат „Колоната“ на мястото, за което бе най-малко съоръжена: на твърда земя.

 

 

Исна ’Носолии затаи дъх. Човекът го беше погледнал право в очите, не вдигна тревога и отклони поглед. Явно действията му бяха благословени от онези, които вървят напред и от които произтича цялата мъдрост. Камуфлажът, допълнен от собствения му талант за прикриване, бе доказал изключителната си ефективност. Откакто се бе качил на борда, ’Носолии беше обиколил и машинното отделение на кораба, и стрелковия контролен център, а накрая дойде на мостика. Сега, застанал пред една вентилационна шахта, елитният се чудеше какво да прави по-нататък.

Корабният ИИ беше или изваден, или разрушен — в това нямаше съмнение. Но бяха останали поне някои от старшия команден състав, което значеше, че все още има шанс. Всъщност, ако се съдеше по начина, по който другите хора се отнасяха с него, ’Носолии бе съвсем сигурен, че мъжът на име Кийзз заема мястото на Корабен капитан. Много ценна плячка, наистина.

Как да залови човека? Той нямаше да тръгне доброволно, това беше ясно, а и спътниците му бяха въоръжени. В мига, щом ’Носолии дезактивира камуфлажа си, те щяха да го застрелят. Сами по себе си хората бяха слабаци, но на глутници ставаха опасни. А и животните се бранят толкова по-яростно, колкото по-близо са до смъртта. Не, ключът бе в търпението, което значеше, че елитният ще трябва да почака. От шахтата за студен въздух продължаваше да бълва пара и въздухът сякаш трепереше, но никой не забеляза.

— Добре — каза Кийс, — нека я свалим… Готови да задействаме задните дюзи… Давай!

Задните дюзи се запалиха и намалиха скоростта на кораба. „Есенна колона“ се залюля за момент, докато се пребори с гравитационното поле на пръстена, след това коригира ъгъла на спускане. После управлението пое Кортана — или по-скоро го стори програмата, която бе оставила тя. Дюзите на „Колоната“ ревваха за толкова кратко, че тътенът им представляваше само отделни ноти в образувалата се мелодия. Извънредно адаптивната субпрограма следеше положението, четеше данните и взимаше хиляди решения в секунда.

Твърде изтерзаната обшивка се раздрънча, щом навлязоха в атмосферата, започна да се тресе и из мостика се разхвърчаха незакрепени предмети.

— Е, ние можем да я докараме дотук — обяви Кийс. — Прехвърлете управлението и контролните функции на братовчедката на Кортана и да си обираме крушите!

Разнесе се нестроен хор:

— Да, капитане, прието! — и командният състав започна да напуска кораба, за чието спасяване бяха вложили толкова пот и кръв, оглеждаха се за последен път и изваждаха пистолетите си. Схватките бяха позатихнали, но това не значеше, че всички бойци на Съглашението са си тръгнали.

’Носолии гледаше нетърпеливо как хората започват да напускат мостика. Изчака и последният да излезе, след което тръгна по петите им. В главата му започваше да се оформя нещо като план. Беше нагъл — не, беше безобразно нагъл, — но елитният прецени, че именно поради това идеята му има още по-добри шансове за успех.

 

 

Запазената за командния състав спасителна лодка се намираше съвсем наблизо. Да я пазят бяха назначени шестима пехотинци, трима от тях — вече мъртви. Телата им бяха изтеглени настрани и положени в редица. Един ефрейтор подвикна:

— Внимание!

Кийс каза:

— След вас! — и махна към люка. — Благодаря, че ни почакахте, синко. Съжалявам за другарите ти!

Ефрейторът кимна сковано. Сигурно е бил в почивка по време на началото на атаката — половината му лице се нуждаеше от бръснене.

— Благодаря, сър. Те отнесоха със себе си дузина копелета.

Кийс кимна. Три живота за дванадесет. Звучеше му като честна размяна… но доколко честна всъщност беше? Колцина бойци на Съглашението имаше тук, впрочем? И колцина щеше да се наложи да убие всеки човек? Той се отърси от тази мисъл и махна с ръка към входа:

— Всички на лодката, по-бързо!

Оцелелите се втурнаха в лодката и ’Носолии ги последва, макар че му беше трудно да избегне досега с човешките вредители в такова тясно пространство. В предната част имаше малко свободно място и дръжка, която щеше да бъде полезна щом изчезне създаваната от големия кораб гравитация. По-нататък, когато лодката кацнеше, елитният щеше да намери удобен момент да отдели Кийзз от останалите хора и да го хване. Междувременно трябваше само да се държи и да избегне разкритието… и да стигне до повърхността.

Хората пътници се завързаха. Спасителната лодка се изстреля от дока и падна към пръстеновия свят под тях. Дюзите се включиха, малкият кораб се стабилизира и се понесе по старателно пресметнат курс към повърхността.

 

 

Кийс седеше на три реда зад пилота. Намръщи се, сякаш гледаше към нещо, после изчака лодката да се освободи. Наведе се към пехотинеца пред себе си.

— Извинявай, ефрейтор…

— Сър? — пехотинецът изглеждаше изтощен, но все някак успя да застане мирно, дори и вързан в противоускорителното кресло.

— Подай ми пистолета си, синко!

Изражението на младежа подсказваше ясно, че последното, което му се иска, е да се раздели с едно от оръжията си, особено в тясно пространство. Но капитанът си беше капитан, тъй че момчето нямаше избор. Думите: „Да, сър“ все още бяха на път от мозъка към устата му, когато усети как изтръгват пистолета M6D от кобура му.

Дали тези муниции можеха да пробият сравнително тънката обшивка на спасителната лодка? Кийс се чудеше. Щеше ли да предизвика декомпресия и да избие всички на борда? Небеше сигурен, но пък знаеше едно: кучият син от Съглашението, който се намираше на тази спасителна лодка, щеше да умре. Вдигна оръжието, прицели се точно в средата на странното, призрачно трептене и дръпна спусъка.

Елитният видя движението, нямаше накъде да бяга и тъкмо посягаше към собствения си пистолет, когато първият куршум го порази.

M6D ритна, дулото започна да се вдига и третият по ред патрон от пълнителя мина през процепа в шлема на ’Носолии, издуха мозъка му през задната стена на черепа и го освободи от тиранията на физическата реалност.

Веднага щом заглъхна тътенът от последния изстрел, камуфлажният генератор даде накъсо и Елитният се появи от нищото. Тялото на извънземния се понесе назад към дъното на кабината. Хиляди сферични капчици извънземна кръв съпровождаха късчетата мозъчна тъкан по време на пътешествието им към кърмата на спасителната лодка.

Лейтенант Хикова се приведе, когато един от ботушите на Елитния мина над главата й. Лицето й не трепна — тя просто избута трупа настрани. Останалите пътници бяха твърде стреснати, за да сторят или кажат нещо. Капитанът спокойно извади пълнителя от пистолета, изкара патрона от цевта и връчи оръжието на поразения ефрейтор. Каза му:

— Благодаря. Тази джаджа стреля доста добре. Не забравяй да презаредиш!