Дейвид Уингроув
Средното царство (9)

Глава 5
Братя

В провинция Сечуан бе пролет и дърветата в овощната градина в Тонджиян пламтяха от цветове под ясното синьо небе. Въздухът бе прозрачен като полирана леща. Планините в далечината забиваха върхове в небето — остри като нож синьо-зелени форми.

Накрая на градината чакаха мълчаливо четирима прислужници със сведени глави, протегнали напред отрупани сребърни подноси.

Сред дърветата на брега на реката играеха двамата принцове. Смехът им ехтеше над водата. По-големият, Ли Хан Чин, избягна протегнатата ръка на малкото си братче и с бързо атлетично движение сграбчи един надвесен над него клон и се метна в короната на ябълковото дърво. Ли Юан се спусна към дървото с огромни скокове, но клонът беше твърде висок за него и той не можеше да го стигне.

— Това не е честно, Хан! — Юан бе останал без дъх; смееше се, в очите му гореше вълнение. Горе на дървото Хан Чин се кикотеше — едно чисто бяло цветче се бе заплело в черната му като въглен коса; след това отметна глава настрани и погледна брат си.

— Ела ме хвани! — подразни го той и пусна надолу единия си крак, после бързо го дръпна, когато брат му скочи да го хване.

Юан се огледа за миг и намери каквото му трябваше. Обърна се.

— Слез! Слез или ще те набия! — заплаши той, стиснал в едната си ръка двоен ключ и опрял другата на бедрото си; изражението му бе наполовина сурово, наполовина весело.

— Няма! — Хан се прилепи към клона и се опита да се изкачи по-нагоре.

Юан се разсмя възбудено, направи крачка напред и започна нежно да гъделичка гърба на брат си с разлистения клон. По-голямото момче взе да крещи и да рита диво — кракът му минаваше на косъм от малкия. Момчето долу взе да надава продължителни писъци — играта му харесваше — и заудря по-силно. Разнесе се нов крясък и кракът отново се метна към него. Но този път улучи и момчето тупна по гръб на земята.

Хан Чин скочи веднага долу и коленичи над брат си, проснал се неподвижен на земята до ствола.

— Юан! Юан!

Наведе се и се вслуша в дишането на брат си, опрял ухо о гърдите му.

Юан се претърколи, използвайки теглото на брат си, както го бяха учили, и го яхна на гърдите, притискайки ръцете му с колене. За миг остана отгоре с тържествуваща физиономия. После Хан го блъсна и го отхвърли настрани. Юан се преобърна и запълзя встрани, но Хан протегна ръка, сграбчи го за крака и бавно го затегли обратно.

— Не, Хан, не… Моля те! — но протестите на Юан бяха слаби. Давеше се от смях.

— Кажи го! — настоя Хан и притисна ръцете на момченцето, обвили гръдния му кош. — Заповядвам ти да го кажеш!

Юан разтърси яростно глава; смехът му премина в хълцане. Но щом Хан го притисна по-здраво, се предаде и кимна. Хватката се отпусна леко, но остана здрава. Юан пое дъх и заговори:

— Ти си мой господар… — изкашля се и продължи — … и обещавам да ти се подчинявам.

— А така!

Хан Чин го пусна и го бутна лекичко. Малкият се тръшна на земята и остана там за няколко секунди. Дишаше дълбоко. Помълчаха за миг. В топлия, неподвижен въздух чуруликаха птички.

— Какво мислиш за нея, Юан?

Ли Юан се претърколи и погледна брат си. Ли Хан Чин бе коленичил и гледаше към терасата отвъд езерото. Бялото цветче все още стоеше в косите му — чисто бяло върху гарвановата му коса. На устните му играеше лека усмивка. Тъмните му очи се взираха в далечината. — Мислиш ли, че е хубава?

Въпросът накара Юан да се изчерви. Той кимна и сведе очи. Да — помисли си той. — Повече от хубава. Фей Йен беше красива. Знаеше го от първия миг, в който я видя. Фей Йен. Колко й отиваше това име. Летяща лястовица…

Вдигна очи и видя, че Хан Чин се взира в него, сбърчил чело.

— Мислех си, Юан… Чудех се какво ли е да имаш няколко жени. Например за всяка нощ през седмицата по една различна жена — разсмя се със странен, тънък, напрегнат смях, после сведе поглед и взе да скубе тревата. — Извинявай. Понякога забравям. Ти изглеждаш толкова стар, така изпълнен с мъдрост. Също като татко — Хан млъкна, след това отново вдигна поглед и се усмихна. — Май тебе това още не те вълнува. Карай. Като пораснеш, ще разбереш.

Ли Юан погледна брат си още веднъж, после сведе очи. Слънчевите лъчи, промъкващи се през клоните, изпъстряха земята до ръката му. Сенките на листата върху кожата му изглеждаха като бледи петна. Той трепна и затвори очи. Понякога усещаше, че така добре разбира всичко това. Ако той беше на мястото на Хан, Фей Йен щеше да му стига — други нямаше да му трябват. Погледна отново брат си — пазеше тези мисли за себе си, знаеше, че ако Хан разбере, нямаше да го остави на мира от закачки. „Че ти си само на осем години — щеше да каже той. — Какво ти разбира главата от любов?“

— Дори и така да е — погледна го отново Хан. — Фей Йен ще е друго нещо, нещо много специално. Моя Първа съпруга. А нейният син ще бъде мой наследник — той кимна, удовлетворен от справедливостта на думите си. Ли Юан забеляза как го гледа брат му — с усмивка и дълбока любов в очите; стана му топло на душата и сведе поглед.

— Синовете ми ще са прекрасни, Юан. Хубави, силни синове. А първия ще кръстя на тебе.

Хан Чин протегна ръка и хвана брат си за глезена.

— Ще е силен като мен. Но се надявам да е и мъдър като теб.

— И хубав като Фей Йен — Юан гледаше брат си през дългите си тъмни мигли.

Хан се взря в далечината с лека усмивка, после кимна.

— Да… като Фей Йен.

* * *

— Имате ли нещо против да седна тук?

Уан Ти се изчерви и сведе поглед към детето, което люлееше в ръце. И четирите етажа в ресторанта на Чан бяха претъпкани, имаше само няколко свободни места.

— Не, разбира се. Моля.

Бе забелязала мъжа доста по-рано — разхождаше се в навалицата на сергиите в края на главната улица. Както и другите в тълпата, тя го бе огледала за миг и бе продължила с пазаруването, впечатлена от това, колко едър беше. Сега, когато седна срещу нея, осъзна колко едър бе той наистина — не беше само висок, но и широк в раменете и в гръдния кош. Истински великан.

— Какво е най-вкусно тук?

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Сини очи като на ХУН МАО.

— Всичко е вкусно. Тук, на двадесет и шестия етаж, ресторантът на Чан е най-добрият. Но бих ви препоръчала тази зелена нефритова супа.

Едрият кимна, полуизвърна се и махна на най-близката келнерка.

— Господине?

— Казаха ми, че зелената нефритова супа е добра. Донеси ми голяма купа от нея. А, и няколко пилешки бутчета с фиде.

Момичето се поклони, обърна се и тръгна към кухнята.

— Често ли се храните тук?

Отново се бе обърнал към нея с лека учтива усмивка на лицето.

Тя кротко погледна спящото на гърдите й дете.

— Когато мога да си го позволя — тихо отвърна тя. — Не ми се случва много често.

Човекът проследи погледа й с усмивка.

— Хубаво дете. Колко е голям?

Тя погали бебето по челото и вдигна очи. Усмивката й грейна на мига.

— На десет месеца.

Той се наведе и се вгледа в лицето на спящото момченце.

— На бас, че е любимецът на татко си.

Тя се засмя.

— Да! Като се заиграе с Джиян, и той е цяло дете.

— Джиян? Хубаво име.

Тя се усмихна.

— Ами вие? Говорите като човек, който има синове.

Едрият мъж се облегна назад и се засмя.

— Аз ли? Не… Някога сигурно ще имам. Но засега… ами, работата ми е такава, че постоянно се местя. Не мога да си позволя сериозна връзка.

Тя го погледна съчувствено и за първи път разгледа добре лицето му. Беше широко и открито; върхът на носа му бе закръглен, челюстта му изпъкваше, а устните му бяха пълни. Тъмната му коса беше съвсем ниско подстригана и за миг тя се зачуди какво ли точно работеше. Но лицето му не беше грубо. Когато се усмихнеше, чертите му се смекчаваха. Реши, че й харесва.

— И работата ли ви води тук?

— Работата ли? Не, този път не. Търся един човек. Роднина.

Тя отново се засмя — тихичко, за да не събуди детето.

— Мисля, че не съм виждала тук някой ваш роднина.

Усмивката му се разшири.

— О, не мислете, че целият ни род изглежда като мен. Това — той положи ръка на гърдите си — казват, че съм го наследил от дядо ми. Бащата на баща ми. Майка ми беше дребничка, нали разбирате. Дребничка на ръст, би трябвало да добавя, но за синовете си тя бе голяма жена.

Тя сведе очи, зарадвана от този израз на синовна обич.

— А баща ви?

Големият отмести поглед за момент.

— Баща си не познавам. Напуснал ни, преди да навърша две годинки.

— А… също като моя Чен.

Великанът я изгледа. Очите му леко се присвиха.

— Значи разбирате?

Тя леко наведе глава.

— Тъжно е…

— Да… Е… — той се обърна. Сервитьорката стоеше до него, от храната на подноса се вдигаше пара. Отмести се леко и й позволи да подреди съдовете пред него.

— Яли ли сте? — той погледна загрижено жената срещу себе си. — Бихте ли приели да ви почерпя един обяд?

Тя побърза да поклати глава.

— Моля ви, аз… благодаря ви най-любезно, но Чен не би го позволил.

Той вдигна ръка.

— Разбирам. Простете ми…

Тя го погледна и се усмихна.

— Благодаря ви. Но ние вече обядвахме. А сега…

Едрият вече жизнерадостно се бе нахвърлил върху супата.

— Хмм. Ама че вкусно! По-вкусно нещо отдавна не съм ял.

Тя се усмихна — приятно й беше, като го гледаше как се радва.

— Точно както ви казах. Няма по-добър от Чан.

Той я погледна и остави лъжицата, щом забеляза, че става.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя поклати глава.

— Не, моля ви. Ще се справя. Свикнала съм, уверявам ви.

Той леко се поклони.

— Тогава се пазете. Беше удоволствие за мен да разговарям с вас.

— И за мен.

Кар се загледа в нея за миг, докато тя вървеше към изхода. После кимна на себе си, погледна супата и отново се захвана с нея. Протегна ръка към пилешките бутчета, спря и се засмя тихичко. Джиян! Кръстил е синчето си Джиян! След това се замисли и отново погледна към широкия коридор; спомни си лицето на жената, усмивката й, но най-вече онова, което беше казала.

ИМА ВРЕМЕ — помисли си той. — ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО. ДОРИ И ЗА СИНОВЕ.

* * *

Хан Чин доближи препятствието в галоп — арабската кобила под него летеше, гладката й шия се източваше при всеки скок; в движенията на въгленовочерните й хълбоци личеше мощ. Без никакво усилие тя изкачваше хълма, а опашката й се ветрееше зад нея.

Юан, който гледаше от павилиона на половин ЛИ разстояние, стаи дъх си. Това беше най-голямото препятствие, високо почти колкото самата кобила — стена от камък и дърво. Земята беше ниско долу. Хан бе падал оттам преди, при последния си опит да го преодолее. Беше паднал и бе охлузил ребрата си много зле. Сега безстрашно се опитваше пак да го преодолее.

Без да забавя ход, Хан пришпори кобилата и щом тя се изправи на задните си крака и скочи, диво изкрещя. За кратък миг му се стори, че не е преценил правилно. Кобилата се издигна мощно, предните й крака ритнаха във въздуха, но в най-високата точка глезените й сякаш докоснаха оградата. Щом се приземи от другата страна, тя се препъна и насмалко не се строполи.

Юан извика и затисна уста с юмруци. Кобилата сякаш залитна — инерцията, която бе набрала, заплашваше да я прекатури. На седлото Хан мрачно дръпна здраво юздите, напрегнал се да задържи изправена главата на кобилата, и като я поведе надясно, я накара да забави ход. Кобилата се опъна — страхът я караше да извършва отчаяни движения. Ноздрите й потръпнаха и тя изцвили силно, протестирайки срещу заповедническите крясъци на Хан. Бавно обърна задница — дългата й муцуна се изкриви наляво, сякаш от болка. Хан Чин отпусна юздите, кобилата рязко издигна глава и сякаш затанцува, после премина в тръст.

Юан се обърна и погледна баща си.

— Той го направи! Направи го!

— Да… — Ли Шай Тун се усмихна. Едва сега в очите му пролича тревогата.

Хан Чин отново обърна кобилата, потупа я по врата и запрепуска обратно. Спря точно пред тях с гордо вдигната глава, протегна ръка, отметна косата от очите си и изгледа очаквателно баща си.

— Браво, Хан! Доказа, че си господар на коня!

Хан се разсмя и погледна надолу към кобилата.

— Може би. Но тя е прекрасна кобила, татко. Всеки друг кон от нашите конюшни щеше да падне. Понякога зависи от коня дали ездачът е добър.

— Или пък дали конят е добър зависи от ездача — Тангът се вгледа сериозно в сина си. — Не го казвам ей така, Хан Чи. Тревожех се за тебе. Но ти показа силен характер. Не остави коня си да прави каквото си иска. Овладя го — той кимна и погледна за миг по-малкия си син. — Да ги владееш. Това е най-важното. Отнася се и за животните, и за хората.

Хан Чин се взира още миг в муцуната на кобилата; галеше животното, успокояваше го. После отново погледна нагоре и срещна очите на баща си.

— Не предполагах, че ще си тук, татко. Мислех си, че уреждаш нещата. Приемът…

Тангът се усмихна леко на сина си, след това отново стана сериозен.

— Всичко вече е готово. Не, дойдох, защото ми трябвате и двамата след два часа в Залата на седмината предци. Ще е официално, затова се облечете както подобава.

Хан се намръщи.

— За какво ще е, татко?

Ли Шай Тун се взря в големия си син за миг — очите му се изпълниха с гордост.

— По-късно, Хан. Ще ви обясня на място.

Хан Чин се поклони от седлото, отговаряйки и за двамата.

— Както желаеш, татко. Ще дойдем.

— Добре. Но сега имаш гости — той се усмихна. — Фей Йен пристигна. Чака те в двореца.

Юан погледна брат си. Хан се поклони на баща си, а после, неспособен да скрие усмивката, разцъфнала на лицето му, обърна коня си и препусна по хълма към моста и реката. Щом измина половината път, той се обърна и извика:

— Ще се видим там, Юан! Доведи Хсюен Чан и стария Чу. На ливадата до езерото. Ще си направим пикник!

* * *

Фей Йен стоеше на моста, заобиколена от прислужниците си. Едната, изправена зад нея, държеше огромен копринен чадър над главата на господарката си. Друга, до нея, апатично й вееше с грамадно ветрило. Третата и четвъртата — зелените и сините дрехи в пастелни нюанси, с които бяха облечени, подхождаха на цветовете на деня — чакаха встрани. На тридесет крачки от тях, в сянката на висока върба, стояха лелите и пралелите й, облечени в тъмна коприна и атлаз; те я наблюдаваха внимателно и говореха помежду си.

Самата Фей Йен гледаше към езерото — гледаше как топлият пролетен ветрец набраздява водата и накланя тръстиките по брега. На светлината, процеждаща се през чадъра, лицето й приличаше на розово-оранжев параван; изящните й черти бяха скрити от Ли Юан, който я гледаше от другия бряг.

Беше красива. Нямаше нужда да я вижда ясно, за да го знае. Трябваше само да си спомни последния път, когато бе дошла тук, в градината. Трябваше само да си припомни усмивката й — начина, по който яркорозовият й език надничаше измежду онези перлени, съвършени зъби. Колко тъмни бяха очите й, колко нежни — очертанията на лицето й.

Тя погледна Хан и забеляза как я гледа брат му. Забеляза и страхопочитанието, и любовта, ясно изписали се на лицето му. И разбра. Прислужниците бяха опънали малка кръгла палатка в средата на ливадата. Кобилата бе вързана зад нея и хрупаше трева. Пред палатката бяха наредени табуретки и ниска маса, върху която бяха поставени съд за вино и три малки гледжосани чаши. Малко по-нататък, в средата на поляната, биеше на очи мишена за стрелба с лък.

Хан Чин се приближи с бърза крачка пред подстриганата трева — приличаше на някакво странно, изправено, елегантно животно. Бе се преоблякъл в по-свободни коприни с цвят на праскова и в алено. Хсюен Чан бе сплел косата му със златна нишка, а на врата му висеше семпло златно колие, изобразяващо преплетени дракони. Докато го гледаше, Юан усети как в гърдите му се надига цялата любов, която изпитваше към брат си. Колко изящен беше Хан, колко красив, но по свой си начин. Как блестяха черните му очи, когато спря до каменните стълбове на тесния мост. Очи, които дори за миг не се откъсваха от бъдещата му невеста.

Фей Йен се обърна с лице към Хан Чин и излезе от сянката.

Дъхът на Юан отново спря. Беше крехка като порцелан. Като най-финия порцелан. Кожата й беше толкова бледа, така съвършено бяла; носът й, устните й, нежните й уши — така изящно оформени, че за миг тя заприлича на изведнъж оживяла скулптура. Такова миниатюрно съвършенство! После, когато тя приветства Хан върху нежната извивка на моста, той видя усмивката й, видя как черните й очи се изпълниха с огън и разбра, с цялата сигурност на младата си душа, че за него тя е завинаги загубена. Защото тя принадлежеше на Хан. Но дори и да беше така, той щеше да продължи да я обича. Както обичаше Хан. Може би дори и повече.

Докато пиеха чай, си говореха за дворцови работи. Юан мълчаливо съзерцаваше Фей Йен през миглите си, странно, неизразимо поразен от нейната близост. Когато тя се наведе, бледият й кремав ръкав закачи коленете му и той потръпна, когато го облъхна нейният лек, сладък мирис на жасмин.

— Казват, че хванали Ван Со-Леян в пакост — каза тя тихо и погледна Хан Чин над ветрилото си. — Само десетгодишен! Можеш ли да си го представиш! По-големият му брат го хванал…

Тя се поколеба и захихика.

— Продължавай… — Хан се наведе напред. Обутите му в ботуши крака бяха прострени като две фиданки, посадени в земята; беше подпрял ръце на коленете си.

— Ами… — със заговорнически тон продължи тя. — Разправят, че го хванали с момиче. Чисто гол в леглото на баща си!

— Не! — усмихна се доволно Хан. — В леглото на баща си?!

Бащата на Ван Со беше Ван Хсиен, Танг на Град Африка. Ван Со-Леян беше четвъртият му син, най-малкият.

— Да! — Фей Йен плесна с ръце. — И слушай… момичето също е било дете. И освен това ХУН МАО!

Хан Чин се облегна смаяно назад, после бавно започна да се смее.

Междувременно Юан я гледаше. Гласът й беше толкова сладък, тоновете му — толкова чисти, че усещаше тръпки по гръбнака си. Не съзнаваше какво говори; за него гласът й бе лишен от всякакви човешки значения. Притежаваше същия сладък, лиричен глас като звука на ЕРХУ — същия богат и едновременно с това жаловит контраалт на този древен инструмент. Когато тя говореше, го омагьосваха и движенията, самата форма на ръцете й. Странният перлен блясък на ноктите й, изяществото на мъничките й, бледи като лед пръсти, не по-големи от неговите. Погледна я в лицето и забеляза колко нежни и гладки са бузите и челото й, копринената чернота на косата й, в която на следобедното слънце проблясваха вплетени нишки от сребро.

Хан Чин се наведе напред. Още не беше спрял да се смее.

— И какво станало?

Фей Йен се отдръпна сдържано назад. На тридесет крачки групата лели, обслужвани от свои собствени прислужници, енергично махаше с ветрила и се напрягаше да чуе какво е накарало Хан Чин да се разсмее така сластно.

— Баща му го изгонил за една година. Ще живее в плаващия дворец. Сам. Само с прислужници от мъжки пол за компания.

Хан Чин сведе поглед — тази новина го отрезви. Поклати глава и отново погледна Фей Йен.

— Доста сурово, не мислиш ли? Искам да кажа, та той е само момченце. Не много по-голямо от Юан. Пък и всъщност нищо не е направил. Поизсилил се е малко.

Фей Йен бавно започна да си вее с ветрилото. Притвори очи за миг. После се усмихна, наклони глава и погледна Хан в очите.

— Но в леглото на баща си… Хан…? — тя вдигна вежди и отново накара Хан да се задави от смях.

— Чуй — той се надигна. — Смятам да отправя предизвикателство. След сватбата. Към всички фамилии — висши и низши. Към всички синове и братовчеди — той погледна Хсюен Чан, който стоеше заедно с прислужниците до входа на палатката. Старият прислужник се приближи веднага и донесе къс ловен лък и колчан тежки стрели със стоманени остриета. Хан Чин ги пое и ги вдигна. — Дванадесет стрели. И този с най-многото попадения ще получи наградата.

Фей Йен погледна мишената.

— И мислиш, че ти ще спечелиш?

Хан Чин се разсмя и погледна лъка, който държеше.

— Не мисля, че ще победя. Знам го.

Очите й блеснаха.

— Моите трима братя са добри стрелци. Трябва да си много добър, за да си по-добър от тях.

Хан Чин метна колчана на рамото си, обърна се и приближи точката, отбелязана в тревата. Извади стрела и й викна:

— Гледай!

Бързо постави стрелата и вдигна лъка. После, сякаш без да се прицелва, опъна тетивата и пусна стрелата. Стрелата се заби с трясък в дървото само на педя от десетката.

— Не е лошо… — подхвана Фей Йен. За миг ветрилото й остана забравено неподвижно. Изведнъж лицето и се напрегна, цялото й тяло се насочи към онова, което правеше Хан.

Хан Чин измъкна втора стрела и я пусна също тъй нехайно, както и първата. Този път тя се заби в ръба на десетката. Хан се обърна и се засмя.

— Е?

— Пак — каза тя просто и вдигна брадичка, сякаш за да го насърчи. — Може да е било просто късмет.

— Късмет? — Хан Чин я погледна изненадано, след това се разсмя и поклати глава. — Късмет, така ли мислиш? Гледай сега!

Нагласи стрелата и се обърна към мишената. Вдигна лъка, наклони го настрани, все едно че яздеше, и я пусна. Този път стрелата се заби право в десетката.

Юан скочи на крака и бурно запляска с ръце. Зад него Фей Йен остави ветрилото си и бавно се изправи. После, без да каже и дума, се приближи до Хан Чин, взе лъка от него и изтегли стрела от колчана.

— Искаш да опиташ? — попита той; наслаждаваше се на момента. — Залагам коня си, че оттук дори няма да стигнеш до мишената. Това са цели петдесет крачки, а и лъкът е тежък.

Тя се усмихна.

— Стреляла съм и с по-тежки, Хан Чин. Лъкове, два пъти по-дълги от този. Но няма да ти взема коня, бъдещи съпруже. Видях колко много го обичаш.

Хан Чин сви рамене.

— Добре. Давай тогава.

Фей Йен поклати глава.

— Не, Хан. Заложи нещо друго. Само между нас. За да докажеш кой е господарят тук.

Той се засмя неловко.

— Какво имаш предвид?

Тя погледна лъка в ръцете си, след това и него.

— Може би това. Ако те бия с три изстрела.

Той се поколеба за миг. После кимна със смях.

— Значи залагам моя лък. Ами ако загубиш?

Тя се засмя.

— Ако загубя, всичко мое е твое.

Хан Чин се усмихна широко — бе разбрал шегата й. След два дена щяха да са женени и той щеше да стане господар на всичко нейно.

— Това е справедливо.

Той отстъпи, скръсти ръце и загледа как тя поставя стрелата и вдига лъка. Доста дълго време тя просто стоя така, сякаш в транс, с опъната тетива; стрелата трепереше. Юан я гледаше омагьосан — забеляза как се променя дишането й; сега цялото й тяло бе напрегнато, различно отпреди. После тя с лек вик трепна и отпусна тетивата.

Стрелата, отхвръкна и удари дървото с по-мек звук, отколкото тази на Хан.

— Десетка! — обърна тя тържествуващо лице към Хан Чин.

Стрелата лежеше като черта върху червеното на мишената. Стрелите на Хан я бяха ударили почти хоризонтално и се бяха врязали в мекото дърво, докато нейната стрела стърчеше от златния център като млад филиз от посечено дърво.

Хан Чин поклати смаяно глава.

— Късмет! — обърна се той към нея. — Втория път няма да успееш — той се засмя и посочи мишената. — Я виж! Да духне малко вятър, ще падне!

Тя го изгледа дръзко.

— Да, обаче е в десетката, нали?

Той кимна неохотно, после й подаде нова стрела.

— Пак.

Тя отново застана там, опънала тетивата; стрелата трепкаше, тя цялата се бе напрегнала зад нея и се съсредоточаваше. След това със същия остър вик тя я пусна, а тялото й потръпна и се успокои.

Този път стрелата сякаш премина над мишената — и изведнъж падна рязко и се чукна о третата стрела на Хан.

Пак в десетката.

Фей Йен се извърна към Хан Чин с безизразно лице. Протегна ръка за нова стрела.

Хан Чин се поколеба — лицето му бе потъмняло, а очите му се бяха разширили от гняв. Той бутна стрелата в ръката й. Тя се загледа в него за миг — бе забелязала колко се е ядосал; после се обърна натам, където седеше Юан.

Юан видя как тя нагласи стрелата, след това го погледна — лицето й беше по-замислено от всякога. После, за негова изненада, тя му намигна и отново се обърна към мишената.

Този път тя почти не се колеба — също като Хан Чин дръпна тетивата и пусна стрелата.

— Не! — Юан скочи на крака. Стрелата бе паднала на цели пет крачки от мишената, дръжката й стърчеше от земята, а перата й сочеха към мишената.

Хан Чин плесна с ръце и се засмя.

— Победих! Бих те!

Фей Йен се обърна към него.

— Да, Хан — каза тя тихо и нежно, внимателно докосвайки ръката му. — Значи ти си господарят тук…

* * *

Депутат Бароу изсумтя раздразнено и се наведе напред над предпазния колан.

— Какво мислиш, че ще иска Тангът, Пьотър, като ни събира пет часа по-рано?

Леман погледна през прозореца — земята бавно се приближаваше.

— Ти какво мислиш, че иска? Да ни усмири — това иска. Да ни върже, та да стоим мирно. Те друго никога не са искали.

Бароу го изгледа остро.

— Така ли мислиш? Значи си сигурен, че няма нищо общо със сватбата?

Леман поклати глава — спомни си как се бе разтревожил, когато получи съобщението от Танга. Също както и на Бароу, бяха му наредили да се представи в Тонджиян най-късно до три часа следобед. Не бе посочена някаква причина, но знаеше, че няма нищо общо със сватбата. Иначе щяха да ги уведомят още преди месец. Не, това беше нещо друго. Не беше свързано със сватбата.

— Неудобно, да му се не види — продължи Бароу. — Онзи пристигна и ме завари тъкмо по средата на събрание на Комитета на Камарата. Трябваше да го прекратя и Господ знае кога ще успея да се подготвя за приема.

Леман го погледна, после отмести поглед. Каквото и да е, такава дреболия като събрание на Комитета на Камарата няма никакво значение. Тангът не изпращаше току-така хора от личния си екип да привикват този и онзи. Нито пък пращаше призовки с лека ръка. Каквото и да е, то е от първостепенна важност.

Но какво? Пулсът му се ускори за миг. Да не би да беше изтекла информация? Или беше нещо друго? Някаква концесия? Сделка? Нещо, което да подсигури сина му като наследник?

Леман се засмя тихо при тази мисъл, после усети как хеликоптерът се приземява. За миг големите мотори продължиха да трещят, след това рязко млъкнаха. В последвалата тишина се чу как вратите горе се плъзнаха на местата си и затвориха хангара.

Откопча предпазния колан, изправи се и зачака.

Вратата се отвори и излязоха навън. Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, ги чакаше в основата на рампата.

— ЧУН ЦУ — канцлерът направи дълбок поклон. — Тангът ви очаква. Останалите вече са тук. Моля… — той се обърна, като с това им посочи да тръгнат след него.

Леман се поколеба.

— Простете, но за какво е всичко това?

Чун Ху-Ян го погледна с неразгадаем израз на лицето.

— Всяко нещо с времето си, Низши секретарю. Самият Танг ще ви каже защо ви вика.

— Разбира се — Леман се усмихна кисело и го подмина. Залата на седмината предци беше огромна зала с висок таван; стените й бяха покрити с огромни разкошни гоблени, подът представляваше гигантска мозайка от гравиран мрамор. Отстрани бяха подредени дебели колони с увили се около тях дракони. Под тях стояха личните телохранители на Танга — едри грубияни със злобен вид, с бръснати глави и груби лица; всички до един ХАН. Малката групичка ХУН МАО се бе събрала отляво на големия трон, очевидно поразена от неочаквано обкръжилото ги величие. Срещу тях, отдясно на трона и на около петнадесет крачки, имаше клетка. Вътре в клетката стоеше човек.

— Низш секретар Леман. Депутат Бароу. Добре дошли. Може би вече можем да започваме.

Тангът се изправи и слезе по стъпалата от трона си, следван от своите синове. Спря на пет крачки от най-близкия ХУН МАО и го погледна властно. Бавно, колебливо, като всеки вземаше пример от другия, те се поклониха — някои напълно, други само сведоха глави; нито един не знаеше какъв точно етикет изисква подобен момент. Сега не бяха във Ваймар, нито в голямата зала на някоя от собствените си компании. Тук, в двореца на Танга, нямаха представа какво се изисква от тях, нито пък канцлерът на Танга бе получил нареждане да ги информира.

Ли Шай Тун ги изгледа с презрение, щом забеляза колко нескопосано изразяват почитта си. Тъкмо така си го бе помислил — ХУН МАО бяха затънали в лоши навици. Уважението, което дължаха на своя Танг, при тях далеч не беше нещо автоматизирано. Корените му бяха плитки. Първият по-силен повей на вятъра би го помел.

Бавно, преднамерено той започна да се вглежда поред в лицата им и забеляза колко малко от тях смеят да го погледнат в очите. Колко бързо отместваха погледите си. ХСЯО ЙЕН, помисли си той. ДРЕБОСЪЧЕТА. Всички вие сте такива дребосъчета. Сред вас няма нито един цар. Никой от вас не става дори за мой канцлер, да не говорим за равен на мен. Той прокара ръка през бялата си като лед сплетена брада, после се обърна, сякаш им даваше „свободно“, и застана лице в лице с човека в клетката.

Човекът беше гол, главата му бе обръсната. Ръцете бяха вързани зад гърба му с грубо въже. В този дребна подробност имаше нещо древно и брутално; нещо, което забелязаха двете момчета до стареца. Стояха там мълчаливо; лицата им бяха маски на безстрастното наблюдение.

— Това сега е урок — бе им обяснил преди това баща им. — И името на урока е наказание.

Процесът бе продължил деветнадесет месеца. Но сега всички показания вече бяха изслушани и признанието на обвиняемия — дадено три пъти, както изискваше законът — поставяше всичко на мястото му.

Ли Шай Тун заобиколи клетката и застана от другата страна, на една ръка разстояние от дебелите, кръгли пръти на решетката. Клетката нарочно беше твърде малка за човека и го принуждаваше да стои на колене или да се навежда. Очите му бяха червени, кожата — болезнено бяла. Плътта му бе съвсем оскъдна, а крайниците му бяха измършавели. Първите два месеца в карцера бяха пречупили духа му и той вече не беше горд. Високомерният му орлов профил сега изглеждаше просто птичи, нелеп — лице на ранена чайка. Цялата му дързост отдавна се бе изпарила. Сега затрепери още преди Тангът да го доближи.

Старецът посочи символа, клеймосан върху горната част на ръката на мъжа в клетката — стилизираната двойна спирала на наследствеността, символ на фракцията на дисперионистите.

— Низш секретар Леман, познавате ли този човек?

Леман се приближи и застана от другата страна на клетката.

— ЧИЕ ХСИЯ?

В очите на Леман се четеше пълно неразпознаване. Добре — помисли си Тангът. — Не е очаквал това. Още по-добре. Шокът ще бъде още по-голям.

— Беше твой приятел.

Леман отново го погледна и дъхът му секна.

— Едмънд… — прошепна той едва чуто.

— Да — Тангът отново заобиколи клетката и застана между Леман и трона. — Този пленник някога бе човек като тебе. Името му беше Едмънд Уайът. Но сега той няма име. Признат е за виновен в убийството на министър и е лишен от всички права. Семейството му, доколкото го имаше, вече не съществува и предците му също са заличени. Мястото и целта му на този свят са анулирани.

Той изчака да осъзнаят значението на думите му и отново заговори.

— Отричате ли се от него? Отрича ли се и вашата фракция от неговите действия?

Леман вдигна сепнато очи.

— ОТРИЧАТЕ ли се от него, Низш секретарю?

Моментът беше напрегнат. На процеса Леман бе главният защитник на Уайът. Но сега беше друго. Ако Леман кажеше „да“, той одобряваше действието на Танга. Но ако кажеше „не“…

Тишината потискаше. Лицето на Леман потръпна нервно, но той не можеше да заговори. Срещу него Тангът стоеше здраво на крака, с протегната ръка, взрян в депутата от Камарата.

Когато мълчанието стана непоносимо, той го наруши. Повтори думите си, после добави:

— Оправдавате ли убийството като политическа възможност, секретарю?

Ли Шай Тун извиси глас:

— Да приема ли тогава, че мълчанието е знак за безмълвно съгласие?

Силата на взрените в него старчески очи накара Леман да поклати глава. Щом осъзна какво прави, той спря. Ала беше твърде късно. Беше се предал, беше се подчинил. Вече нямаше нужда да казва нищо. Ли Шай Тун бе надвил.

— Значи този човек е мой? И мога да постъпя с него както желая?

Тангът бе твърд като скала. Възрастта му, привидната му немощ бяха илюзии, които твърдостта в гласа му разпръскваше. Нямаше нищо нито старо, нито немощно във властта, която притежаваше. В момента в негова власт бе да ги унищожи всички до един и те го знаеха.

Леман беше свил юмруци. Сега ги отпусна. Бавно, неуверено той кимна в съгласие.

— Ваш е, ЧИЕ ХСИЯ. Моята… моята фракция се отрича от неговите действия.

Капитулацията беше пълна. За Ли Шай Тун и за Седмината това бе победа, за техните противници — признание за слабост. И все пак лицето на стареца изобщо не трепна, нито пък протегнатата му ръка промени властния му жест.

Двете момчета видяха това и си го отбелязаха.

Най-накрая Ли Шай Тун отпусна ръка. Бавно и несигурно. ХУН МАО се обърнаха и тръгнаха към изхода на залата. Бе свършило. Онова, което смяташе да прави Тангът с този човек, вече не ги засягаше. Уайът беше негов.

Щом си тръгнаха, Ли Шай Тун се обърна към синовете си.

— Елате — привика ги той по-близо до клетката.

Ли Хан Чин беше на седемнадесет години — висок и хубав като баща си, макар и все още по юношески слабичък. Брат му, Ли Юан, беше само на осем, ала тъмните му пресметливи очи го караха да изглежда много по-голям. И двамата стояха близо до баща си и го наблюдаваха — подчинението им не можеше дори да се постави под въпрос.

— Това е човекът, убил Лу Кан, моя министър. По същия начин той би убил и мен, и вас, и всичките Седмина и техните семейства. Защото да нападаш крайниците на една държава означава, че заплашваш тялото, самото сърце.

Човекът в клетката мълчаливо стоеше на колене и с наведена глава.

Ли Шай Тун млъкна и се обърна към по-големия си син.

— Като говорим за това, какво да правя, Хан Чин? Кое наказание би подобавало?

Нямаше и капка колебание.

— Трябва да го убиеш, тате! Заслужава да умре! — в очите на младия мъж, вперени в пленника, блестеше яростна погнуса. — Да, убий го! Също както би те убил той!

Ли Шай Тун не отговори; главата му бе леко килната на една страна, сякаш обмисляше казаното от големия му син.

— А ти, Юан? Съгласен ли си с брат си?

За момент момчето се замисли съсредоточено.

Ли Юан не беше толкова вихрен като брат си. Той приличаше на подводно океанско течение; брат му — на вихрещи се пенливи вълни — само пръски и яростна показност. Великолепни, ала някак си ефимерни. Ли Шай Тун, гледайки синовете си, усещаше това и се надяваше по-малкият да се окаже гласът на разума в ухото на големия. Когато дойдеше време. Когато собственото му време щеше да е свършило.

Ли Юан бе взел решение. Той заговори сериозно, сурово — също като старец:

— Ако го убиеш, ще си навлечеш само още повече омраза. А и ти ще убиеш само един отделен човек! Няма да излекуваш болестта, чийто симптом е той!

— Тази болест… — Тангът вдигна глава. Усмивката бе изчезнала от устните му. — Има ли лекарство за нея?

Момчето млъкна отново, беше се замислило. Отново отговорът му прозвуча сериозно:

— Непосредствено — не! Тази болест ще ни съпровожда още доста време. Но вярвам, че ще дойде моментът, когато ще сме я овладели.

Ли Шай Тун кимна — не в съгласие, а от изненада. И все пак се вслуша в думите на малкия си син. Ли Юан беше малък, ала не беше глупак. Имаше мъже, на възраст десет пъти колкото него, а само с частица от неговия разум; и само неколцина имаха един мизерен ЛИАН от неговата интелигентност.

— Трябва да поговорим повече за това… — той махна почти вяло с ръка. — За този начин на контрол. Но отговори ми направо, Юан. Чувстваш ли, че този човек трябва да бъде пощаден, за да не ни сполети дълготрайната омраза и презрение?

Момченцето си позволи лукса да пусне кратичка усмивка.

— Не, татко, нищо подобно не предлагам. Да се пощади пленник означава да се покаже слабост. Както си ни казвал и по-рано, това е урок и името на урока е наказание. Човекът трябва да бъде убит. Убит като най-долния тип от Глината. И ние трябва да посрещнем с открити лица цялата омраза и презрение. Друг начин няма.

Досами него Хан кимна съчувствено.

— Значи е правилно, както казва Хан Чин, да убием този човек?

— Не е правилно, татко. Това никога не може да бъде правилно. НЕОБХОДИМО Е — лицето на момчето не изразяваше никакви чувства. Чертите му се бяха превърнали в маска на разума. — Нещо повече, би трябвало това да се направи публично, всички трябва да видят как се извършва. И трябва да се извърши безстрастно — без злоба, без ни най-малката мисъл за отмъщение — просто като доказателство за нашата мощ. За урок.

Ли Шай Тун кимна, дълбоко удовлетворен от по-малкия си син, но се обърна към по-големия:

— Значи ще бъде както каза ти, Хан Чин. Трябва да го убием. Както той би ни убил.

Той се обърна и изгледа човека в клетката; в очите му проблесна нещо, близко до жалост.

— Да. Но не за отмъщение. Просто защото трябва.

* * *

Хан Чин се разсмя и плесна с ръце — страшно се бе зарадвал на подаръка.

— Но, татко, те са чудесни! Само ги погледни! Толкова са силни, толкова изящни!

Четирите същества, стояха в редица пред кралската компания; длъгнестите им глави бяха сведени, огромните им, прилични на волски тела — спретнато облечени в богати коприни в кармин и злато. До тях създателят им — Клаус Щефан Еберт — се усмихна лъчезарно. Не можеше да изрази с думи колко бе доволен от реакцията на принца.

— Те са първите по рода си — поклони се леко Еберт. — И ако Тангът пожелае, ще бъдат и последните.

Ли Шай Тун погледна стария си приятел. Еберт беше един от най-упоритите му поддръжници вече години наред и ако тъй решеше съдбата, синът му един ден щеше да стане генерал на Хан Чин. Усмихна се и отново погледна хората-волове.

— Няма да искам това от тебе, Клаус. Този твой дар извънредно много ме радва. Не, такива чудеса трябва да бъдат споделени и с другите. Трябва да си извадиш патент за тях.

Еберт се поклони ниско; съзнаваше колко е щедър Тангът. Неговият дар за Хан Чин струваше около двеста милиона юана, но любезността на Танга нямаше цена. Сега сред целия елит на Град Европа нямаше да има човек, който не би поискал подобно същество. За някой по-меркантилен тип това би било причина за голямо задоволство, но за Клаус Еберт това бяха просто тривиални неща. Бе зарадвал своя Танг — и никакви пари не биха могли да купят чувството на силна гордост, което го изпълваше в този миг.

— За мен е извънредно голяма чест, ЧИЕ ХСИЯ. Моята голяма радост от това, че сте доволен, ме издига чак до небето.

Хан Чин се бе доближил до зверовете и сега стоеше там, взрян в продълговатите им волски лица. Обърна се и отново погледна Еберт.

— Наистина са прекрасни, ШИ Еберт. Силни като коне и разумни като хора. Говорят ли?

Еберт отново се поклони на Танга, прекоси стаята и застана до Хан Чин.

— Притежават един вид език — каза той, свел глава почтително. — Достатъчно, за да разбират основни команди и да предават тривиални съобщения, но не повече от езика на тригодишно дете.

Хан Чин се разсмя.

— Зависи от тригодишното дете. Брат ми Юан на три години можеше да надприказва и канцлер!

Еберт се засмя.

— Така беше! И аз също си го спомням прекалено добре!

Ли Шай Тун се присъедини към смеха, после се обърна към генерал Толонен, който стоеше вляво, на една крачка зад него. — Е, Кнут, готово ли е всичко?

Генералът, който наблюдаваше разговора с истинско удоволствие, се обърна към Танга и за момент не каза нищо — слушаше гласа в главата си. След това се поклони.

— Майор Ноченци ме съветва сега да съберем всички гости и съобщава, че всички мерки за сигурност вече са в действие. Можем да влизаме.

Таванът на Голямата зала бе украсен с широки копринени знамена, които висяха като елегантни завеси между драконовите колони. Огромни бронзови урни с височината на човешки ръст бяха поставени из нея, всички препълнени с огромни цветя. Под знамената и между цветята Голямата зала бе претъпкана с гости. Хан Чин стоеше на върха на стъпалата до баща си и я обхождаше с поглед. Преобладаваха два цвята: червено и златно. Цветове със значение: червено — за късмет, златно — за бъдещия император.

При появата им високото бръмчене на разговорите стихна и по сигнал от иконома на Танга всички долу, под стъпалата, коленичиха със сведени глави пред Танга и първородния му син.

Зад тях Толонен гледаше как огромната тълпа отново става на крака и от центъра й плъзва ниско очаквателно бучене. После Ли Шай Тун заслиза по стъпалата. Синът му го следваше на три крачки зад него.

Ли Юан чакаше в подножието на стъпалата, за да поздрави официално баща си с пълен КО ТУ. Зад него бяха чичовците му — братята и полубратята на баща му — и един чернокос ХУН МАО — строен, хубав мъж със старомодна брада. „Англичанин“, както сам обичаше да се нарича. Това бяха главните съветници на Танга. Щом Ли Юан се надигна, се поклониха тримата братя — чак до кръста. Само ХУН МАО не се наведе — с лека усмивка на лицето. Тангът се усмихна в отговор и на четиримата, после се обърна, за да позволи на Хан Чин да застане до него.

Толонен, който ги следваше, спря по средата на стълбите и огледа морето от глави. Всеки, който представляваше нещо в Град Европа, днес бе тук. Представители и глави на корпорации, главни магистрати и администратори, министри и изпълнителни директори, хора на Властта и техните бизнес партньори. Ли Юан беше единственото дете тук.

Под стъпалата официалностите бяха приключили за момента.

— Видя ли ги, Юан? — попита нетърпеливо Хан. — Огромни са! Три пъти колкото тебе!

Очите на Ли Юан светнаха.

— Вярно ли е онова, което каза Хсюе Чин? Миришат ли?

В отговор Хан Чин се наведе и прошепна нещо в ухото на брат си. Юан се засмя, после погледна виновно „англичанина“, в момента дълбоко потънал в разговор с Танга. „Като ХУН МАО“ — бе прошепнал Хан. Пък и то си беше вярно. Но някои от тях — като генерала и Хал Шепърд — се въздържаха от ядене на продукти на млечна основа. Те миришеха като ХАН, не като зверове.

— Какво ще, правиш с тях? — попита Юан. — Ще ги подариш на Фей Йен?

Хан Чин го изгледа втрещено.

— О, богове! За това пък не се сетих! Какво ще каже тя?!

— Винаги можеш да я попиташ. Пък и без това тя всеки момент ще се появи.

Хан Чин направи гримаса, после се разсмя. И двамата знаеха какъв ритуал го чака. Всичкото това кланяне, кимане… Всичката тази ЧУН ЦУ-неискреност, докато той и бъдещата му съпруга приемаха пожеланията за щастие на почти две хиляди верни поданици.

Тъкмо щеше да каже нещо по въпроса, когато изведнъж тълпата отново замлъкна — Фей Йен се появи на стъпалата, водена подръка от баща си. Този път, докато тя слизаше, гостите останаха прави. Само Тангът и големият му син й се поклониха почтително.

Ли Юан гледаше Фей Йен, вцепенен от красотата й. Сякаш майстор — майстор-художник — й бе нанесъл последното леко докосване — едно-единствено елегантно, нежно движение с четка, — което я правеше съвършена. Косата й бе сресана нагоре, прекрасните й тъмни масури бяха придържани от изящни гребени от слонова кост, оформени като водни кончета. Под коприненото й великолепие лицето й сияеше като пълна луна със студен, бял, брилянтен блясък; изяществото на скулите й се уравновесяваше от меката закръгленост на брадичката и недокоснатото съвършенство на челото й. Носеше семпли ЕРХ ТАНГ от червен нефрит и сребро на всяко ухо и ЙИН ЛО от ситни перлички на шията, но всъщност лицето й нямаше нужда от украшения.

Той я съзерцаваше как слиза по стълбите към него — очарован, изпиващ гледката.

Ушите й бяха мънички, устните — прилични на сгънати венчелистчета, меки и розови, сякаш очакващи влажната целувка на зората, а носът й беше толкова малък, толкова фин, чипият му връх — толкова съвършен, че изглеждаше неистински, порцеланов. Той видя и забеляза всичко това, красотата й го прониза и все пак погледа му притегляха най-вече очите й — тези черни, сладки, бадемови очи, чиято красота бе неземна. Очи, които сякаш се взираха от другата страна на рая — сурови, силни и горди. Очи, които сякаш горяха сред студената, крехка маска на лицето й и го караха да стаява дъх.

Потръпна и сведе поглед — забеляза бледолилавата коприна, в която беше облечена, изящните слоеве плат, обсипани с малки феникси от нежна тъмносиня дантела. Разгледа малките й, съвършени ръце и забеляза как държи церемониалното ветрило, пръстите й нежно обвиваха дръжката от червен нефрит, всеки един — толкова изящен, бял и нежен. Отново потръпна — тя цялата го бе обзела. Беше великолепна. Толкова мъничка и толкова съвършена. Така неописуемо прекрасна.

Смътното мърморене отново се надигна сред тълпата. Ли Юан усети докосване по ръката си и се обърна да види кой е.

— Хал…

Хал Шепърд се усмихна и наведе леко глава, сякаш виждаше нещо забавно.

— Ела, Юан — каза той и го хвана за ръка. — Нека се позабавляваме ей там.

Юан погледна, после произнесе думата:

— Бердичев?

Шепърд кимна, след това леко се наведе и зашепна:

— Баща ти иска да го преслушам. Може и да е забавно.

Юан се усмихна. Шепърд беше главен съветник на баща му вече почти двадесет години и макар да бе с няколко години по-млад от Танга, Ли Шай Тун не предприемаше нищо важно, без първо да се посъветва с него. Прапрадядото на Шепърд беше архитектът на Града Земя и тиранинът Цао Чун му бе дарил някои права, а сред тях — бе го освободил от задължението да се кланя на господаря си. Когато Седмината се бяха отървали от тиранина, те бяха предали тези права на рода Шепърд до последното поколение. Единствено на тях не можеше да се заповядва. Единствено те можеха да говорят с Танга като с равен. „Само те — от всички — са свободни — бе казал веднъж Ли Шай Тун на синовете си. — Останалите не притежават дори и костите вътре в кожите си.“

Юан погледна за миг Фей Йен и след това отново — Шепърд.

— Какво иска баща ми?

Шепърд се усмихна, в тъмните му очи проблесна искрица.

— Само да слушам — отвърна той тихо. — Това е всичко. Бих казал: всичко, което трябва да се каже.

Юан кимна — разбираше, без да има нужда да му се казва, че точно това иска баща му. През последните четири месеца той бе работил здравата, бе прегледал хиляди лични досиета, бе научил подробностите от тях наизуст и накрая, сега, той можеше да свърже с име всяко лице в Голямата зала. Име и биография.

Бердичев бе със съпругата си Илва — висока, доста свирепо изглеждаща жена около десетина години по-млада от него. До тях беше един от администраторите на източния сектор, прикрит симпатизант на дисперсионистите на име Дучек. Групата довършваше Низшият секретар Леман.

— Шепърд — каза Бердичев, веднага застанал нащрек. — Ли Юан — добави бързо, щом забеляза принца зад Шепърд, и направи дълбок поклон — жест, изкопиран веднага от целия кръг.

— Надявам се, че не ви прекъсваме? — каза Шепърд леко лукаво.

— Не, просто си бъбрим — отвърна Леман със студена усмивка. Държанието му бе лика-прилика с това на Шепърд.

— Бъбрите си? О, със сигурност не, Низши секретарю. Мисля, че такива важни хора като вас едва ли някога си хвърлят думите на вятъра.

— Не, за нищо не говорехме — докачено изрече Бердичев. — Но щом толкова ви интересува, защо не ни попитате? Нямаме какво да крием.

Шепърд топло се разсмя.

— Казал ли съм такова нещо? Не, не, Сорен, нищо такова не съм искал да кажа! Абсолютно нищо! В края на краищата, това е прием. Исках просто да се проявя като общителен.

Юан сведе поглед, прикривайки усмивката си. Беше забелязал как се бе наежил Бердичев, когато Шепърд го нарече с малкото му име; как бяха блеснали от гняв очите му зад малките кръгли очилца, които той така предано носеше.

— Говорехме си за света — Леман предизвикателно посрещна погледа на Шепърд. — Колко малък изглежда той в днешно време.

Шепърд се поколеба, сякаш го обмисляше, после кимна.

— Налага се да се съглася с вас, Низши секретарю. Дори бих отишъл и по-нататък и бих изтъкнал, че ние всъщност сме загубили допир със света. Помислете само. В крайна сметка какво е Градът Земя освен гигантски кошер, пълен с килийки? Огромен кошер, пълен догоре с хора. О, доста е удобен наистина, всички бихме се съгласили, но също така е и доста нереален — място, където огромното мнозинство от хората имат малък или никакъв контакт със земята, със стихиите.

Шепърд огледа кръга с полуусмивка, като срещна погледа на всеки поред.

— Не е ли така? Е, тогава е разбираемо, не мислите ли, онова чувство, че си малък? Че си затворен? Виждате ли, в техния живот няма нищо истинско. Нито небе над тях, нито земя под тях, само стени — стени от всички страни. Всичко, което виждат, всичко, което са те самите, е една илюзия.

Леман примигна — не беше сигурен, че е чул добре Шепърд. Казаното беше неортодоксално, меко казано. Не такива неща очакваше човек да чуе от някой, когото Тангът слушаше. Леман се огледа и забеляза, че Бердичев гледа надолу, сякаш обиден. Неговата компания — „Сим Фик“, Симулативни Фикции — осигуряваше много от „илюзиите“, които Шепърд открито клеветеше.

— Хората винаги са имали илюзии! — яростно изрече Бердичев и отново вдигна поглед. Очите му зад очилата бяха студени. — Винаги са си измисляли. Винаги са имали желание за приказки. Илюзиите са необходими за доброто здраве. Без тях…

— Да, да, разбира се — прекъсна го Шепърд. — Сигурен съм, че се безпокоя прекалено много. Както и да е, на мене наистина ми се струва, че този наш свят не е нищо друго ОСВЕН илюзия. Гигантска сложна холограма — той се усмихна и отново отмести поглед от Бердичев към Леман. — Има само ИН, няма никакъв ЯН. Само мъжко, без женско. Загубили сме контакта с Майката, не сте ли съгласен, Низши секретарю?

Отговори Дучек — очите му горяха от страстен гняв:

— На тебе си ти е добре, ШИ Шепърд. Имаш си Имението. Ти ИМАШ Майка!

За миг в кръга се възцари напрегнато, вцепеняващо мълчание. Това беше факт и всички го знаеха, но във вежлива компания това рядко се споменаваше. Имението, където живееше Шепърд, също като дворците на Седмината, беше изключение. Като не броим работниците от плантациите, на никого, независимо от статута му, не беше позволено да живее извън Града. Разбира се, затова си имаше основателна причина — по-голямата част от земята извън Града се обработваше интензивно, организирана в огромни ниви от по 10 000 МУ, засадени със суперхибриди — нито едно МУ не биваше да се пропилява. Но дори и така, сред хората Горе съществуваше голяма ревност. Имаше мнозина — сред тях Бердичев и Леман, — които биха дали половината от богатството си, за да живеят навън, под слънцето.

— Е, вярно си е! — обади се Дучек след миг; беше му неловко, че това се е изплъзнало от езика му, но нямаше намерение да се извинява. — На него му е лесно да критикува. Нали може да се измъква навън!

Леман се взря за миг в Дучек, после отново се обърна към Шепърд, все още заинтригуван от онова, което го беше чул да казва.

— Изненадан съм да ви чуя да говорите такива неща, ШИ Шепърд. Вие говорите като… — той се засмя, — почти като недоволен.

Шепърд хвърли кратък поглед на Ли Юан и забеляза колко напрегнато малкото момче следеше разговора, след това се усмихна и отговори на Леман:

— А трябва ли да съм доволен? Трябва ли като човек просто да го приемам без въпроси? — разсмя се тихо той. — Е, ако беше така, щяхме още да си живеем в пещерите. Или в горите. Нямаше да има цивилизация. Нито Чун Куо.

Юан, чийто поглед не пропускаше нищо, забеляза как Леман понечи да отговори, после се възпря, сякаш внезапно бе разбрал какво става. Думите на Хал Шепърд, макар и изречени страстно, бяха много близки до схващанията на дисперсионистите и тяхното кредо: „Промяна и разширение“. Леман се поколеба, след това се засмя непринудено и грабна чаша вино от подноса на минаващия келнер.

— Значи защитавате промяната?

Лицето на Шепърд леко се измени; усмивката, патината на чара си останаха, но сега зад тях се криеше нещо много по-твърдо и безмилостно.

— Бъркаш ме с някого, Пьотър. Не обичам промяната, нито пък я приветствам. Но ако можех да променя едно нещо, бих го променил. Бих върнал на хората контакта със земята — усмивката му стана по-корава и в очите му за миг се мярна следа от тъга и съжаление. — Както и да е, светът е такъв, какъвто е, а не какъвто трябва да бъде. Сега сме твърде много. Земята не може да ни издържа постарому.

И това беше факт. Макар и всяко годно за обработка парче земя извън Града да се използваше, по този начин се посрещаха едва шейсет процента от нуждите на Чун Куо. Останалото се синтезираше в Града или се отглеждаше в гигантски орбитални ферми. И с нарастването на населението растеше и проблемът. Как да се изхранят огромното количество гърла в Чун Куо?

Юан усети, че се напряга, знаеше, че Шепърд след малко ще докосне болното място. Чрез него баща му душеше за нещо — вероятно някаква концесия. Някакъв начин да се излекува предусещаният разлом, да се опази Чун Куо от война.

— Но има и други начини, нали?

Леман остави думите да увиснат между него и Шепърд. Сръбна от виното си и погледна Бердичев с лека усмивка на устните.

Шепърд наклони леко глава, сякаш обмисляше думите на Леман. После въздъхна и поклати глава.

— Самият Танг се опита да направи промени. Вече от три години той се опитва да убеди Съвета да вземе определени мерки. Но те нямат желание. Не смятат, че Камарата би оказала пълна подкрепа на подобни промени.

Юан забеляза как се бяха разширили очите на Леман, когато Шепърд използва думата „промени“ във връзка с баща му и Съвета; беше забелязал колко учудени са и Дучек, и Бердичев.

Леман заговори от тяхно име:

— Промени? Не ви разбирам, ШИ Шепърд. Какви промени?

— Контрол. Концесии. Сделка — вие сигурно бихте го нарекли така.

— Сделка?! — устата на Леман се изкриви почти презрително. — Мислех си, че Седмината са над сделките. Какво биха искали те от Камарата?

Шепърд изгледа и тримата поред, после се усмихна.

— Контрол върху населението. Може би дори редукции.

Смехът на Леман накара околните глави да се извърнат.

Той се наведе към Шепърд и почти изплю думите срещу него:

— Невъзможно!

— Така казвате вие, но аз…

Но Шепърд така и не успя да завърши изречението. Юан усети, че някой го докосва по рамото и веднага разбра, че е Хан Чин. Никой друг не би посмял да го докосне.

— Хал! Хал! Видя ли ги?! Видя ли моите хора-волове? Прекрасни са!

Шепърд се дръпна от ръба. Обърна се спокойно към Хан Чин и се усмихна.

— Значи това били, Хан… Много се чудих. Помислих си, че може да си поканил и някой и друг дивак от Глината!

Останалите от кръга се бяха поклонили при внезапната поява на Хан Чин сред тях. Сега забележката на Шепърд ги накара да се разсмеят. Но самият Хан Чин остана замислен.

— Сигурно е ужасно, Хал… да се родиш там, долу.

Бердичев, който заедно с Леман и Уайът бе слизал под пода на Града, в Глината, и сам бе видял всичко, отново се поклони и отговори на Хан:

— Би било, ако наистина съзнаваха колко са нещастни. Но те само това знаят. Във всеки случай те само с малко превъзхождат животните. Не живеят достатъчно дълго, за да се сетят колко ужасен наистина е техният живот.

— Трябва да им пуснем газ! — обади се Дучек. — Трябва да пуснем газ в Глината и да ги очистим!

Хан Чин изгледа остро администратора, но не каза нищо.

— Сигурно така ще е най-добре — обади се Леман в помощ на Дучек. — В края на краищата, поне ще им облекчи страданията. А ние можем да използваме земята долу за други неща.

— Значи… Разбирам — обади се Хан Чин; съвсем ясно изразяваше недоволството си от Леман. — Доста често сте спорили за това в Камарата.

Леман сведе глава, после погледна към Шепърд — ядът му, че са го прекъснали в такъв решителен момент, за миг заплаши да го накара да се държи неуместно. След това той отново се отпусна и се усмихна на по-големия син на Танга.

— За мене е чест, че принцът обръща толкова внимание на скромните ми деяния. Можете да бъдете сигурен, че и аз самият съм ваш горещ почитател.

Хан Чин се взря в него за момент — в очите му не се виждаше нищо друго освен студенина; после се обърна към Шепърд и се разсмя.

— Знаеш ли, Хал, не мога да престана да мисля за това, колко прекрасни са моите хора волове! Дори говорят! Като малки деца, признавам си, но това все пак си е говор, нали? Трябва и да ги подушиш! Колко богат е мирисът им! Колко зрял! — той изгледа многозначително кръга, след това отново спря очи върху Шепърд. — Може би трябва да накарам чичо Клаус да ми направи още! После мога да си организирам собствена Камара и да гледам как тия зверове заседават!!!

* * *

Погледът на Толонен не пропускаше нищо около себе си. Усещаше къде точно се намира всеки човек на разстояние десет крачки от Танга; на какво точно разстояние са най-близките до него; доколко непринудена (или обратно) е стойката на всеки от тях. Що се отнасяше до него самия, той стоеше там, привидно отпуснат, с чаша в ръка — дясната бе опряна на бедрото му. Непринудено. Вслушан — поне така изглеждаше — във всяка казана дума. Наистина, във всеки миг той би могъл да повтори всичко, казано току-що от Танга и неговата компания — и все пак вниманието му беше разделено. Наблюдаваше, нащрек за всеки знак — знаеше, че това място, най-безопасното, същевременно е и най-опасно. Никога не биха могли да се доберат до Ли Шай Тун със сила. Но с изненада?!

По-рано същия следобед той бе проверил прислужниците сам за себе си — на никого нямаше вяра. Бе проверил всеки сервомеханизъм за изкривявания в програмата, всеки евнух марка „Джен Син“ — за отклонения в поведението. А след това, в последния момент, бе довел собствените си гвардейци. Сега точно те сновяха между гостите, сервираха напитки и предлагаха апетитни деликатеси. Във всеки момент Толонен можеше да подслуша всеки разговор и да чуе всичко казано чрез директната връзка в главата му. Гвардейците му хващаха всички разговори — разполагаха се така, че и една дума в Голямата зала не можеше да бъде изпусната. После всичко щеше да бъде прослушано и изследвано за скрити значения. Засега обаче само едно нещо наистина имаше значение: трябваше да опази Ли Шай Тун жив.

От години вече той се бе научил да разпознава враговете му, да предусеща всеки техен ход. Но сега нещата се променяха и в най-дълбокото кътче на сърцето си той знаеше, че напрегнатият мир, който съществуваше вече повече от век, беше на ръба на взривяването си. Дисперсионистите, скрита организация с доста свободна структура преди арестуването на Едмънд Уайът, сега се бяха превърнали в открита фракция в Камарата — не само уважавана, но и със стабилна подкрепа. Силата им бе нарушила традиционния баланс. През последните две години те бяха радикализирали Камарата и бяха успели да вдигната невероятен шум около Промяната.

Дошло беше времето за постигане на съглашение. Да се правят отстъпки. Но първо трябваше да ги застигне справедливостта. Заради смъртта на Лу Кан и заради обидите към Седмината.

Толонен си пое дълбоко въздух и ясно чу гласа на Леман в главата си. След два часа щяха да изтрият усмивката от лицето на това копеле.

Изслуша разговора между Шепърд и другите — беше му забавно как Шепърд ги поднася като риби към въдица само за да ги върти бавно в кръг. Но внезапната намеса на Хан Чин бе прекъснала крехката линия. Толонен погледна към тях и видя, че младият принц се е навел напред, с ръка върху рамото на по-малкото си братче, и чу ясно гласа му, предаван чрез келнера, застанал до Бердичев:

— ТРЯБВА ДА Е УЖАСНО, ХАЛ… ДА СЕ РОДИШ ТАМ, ДОЛУ.

— Кнут!

Тангът го викаше. Той се обърна и го приближи — пръстите на дясната му ръка тайно натиснаха копчетата по контролното табло, скрито под униформените му панталони, и изключиха гласовете в главата му.

— ЧИЕ ХСИЯ?

Хората около Танга му направиха място.

— Клаус ме пита за Де Вор. Той се връща утре, нали?

— Трябваше, ЧИЕ ХСИЯ, но полетът от Марс е бил забавен. Ще пристигне в утрото на сватбата.

— Добре. Клаус ми разправяше колко много искал синът му отново да служи под ръководството на майора. Надявам се, че ще му бъде предоставена тази възможност.

Толонен сведе глава. Онова, на което Тангът се „надяваше“, за него беше равносилно на заповед.

— Ще се погрижа лично за това, ЧИЕ ХСИЯ.

— Добре се е справил, както разбрах.

Тангът отново бе дипломатичен. Знаеше прекрасно как се бе справил Де Вор като главен офицер на охраната в колонията на Марс. Бе прочел всички доклади и надълго и нашироко ги бе обсъждал с Толонен.

— Наистина, ЧИЕ ХСИЯ. Дал съм името му на маршала за следващото вакантно генералско място.

— Твоето собствено? — усмихна се Ли Шай Тун.

— Ако Тангът чувства, че вече не съм му необходим…

— О, има още доста време дотогава, Кнут. Много, много време, надявам се.

Толонен се поклони ниско, невероятно доволен.

Точно тогава майор Ноченци се появи досами групата със сведена глава — чакаше разрешение да заговори.

Тангът го погледна.

— Какво има, майоре?

Ноченци продължаваше да стои със сведена глава.

— Съобщение, ЧИЕ ХСИЯ. За генерала.

Толонен са обърна към Танга:

— Ще ме извините ли, ЧИЕ ХСИЯ?

— Разбира се.

Той се поклони, обърна се и последва Ноченци към антрето, което използваха за координационен център на охраната. Щом вратата се затвори зад тях, Толонен се обърна с лице към майора:

— Какво има, Виторио?

— Кар се обади, сър. Проследил е човека.

— Какво?!

— Чака да говори с вас, сър. По прекия канал.

Толонен веднага побърза да натисне съответния бутон на таблото, вградено в бедрото му.

— Е, Кар? — знаеше, че Кар ще го чуе, където и да се намираше в Града. Гласът на Кар веднага му отговори — чуваше се толкова ясно в главата му, все едно бяха в една и съща стая.

— Простете, че ви безпокоя, генерале. Но съм сигурен, че го открих. Чудесно съвпада с профила, чак до белега. В момента го следя.

Толонен слушаше внимателно. Накара Кар да повтори координатите три пъти, преди да прекъсне връзката. После се обърна към Ноченци.

— Трябва да вървя, Виторио. Ти поемаш командването тук. Гарантирай с живота си, че нищо няма да се случи.

Ноченци сведе поглед.

— Сигурен ли сте, че лично трябва да ходите там, сър? Може да е опасно. Този човек е убиец!

Толонен се усмихна.

— Всичко е наред, Виторио. Пък и без това Кар е с мене.

— Дори и така да е, сър…

Толонен се разсмя.

— Ако това донякъде ще те успокои, Виторио, заповядвам ти да поемеш командването тук. Ясно? В такъв случай трябва да отида. Лично. Твърде важно е, за да повярвам на някого другиго. През ръцете му е минало какво ли не, а този човек е ключът към всичко. Знам, че е точно така. Усещам го с всяка клетка на тялото си.

Ноченци се усмихна.

— Тогава пази се, Кнут. Ще се погрижа всичко да е наред тук.

Толонен протегна ръка и стисна рамото му. Усмихна му се в отговор.

— Добре. Отивам да докладвам на Танга какво става.

* * *

— Е, Чен? Ще пиеш ли една бира?

Чен погледна яркия пулсиращ надпис над вратата. „Барът на Фу Ян“. Устата му бе пресъхнала и идеята за бира бе добре дошла. От доста време не си бе позволявал този лукс. Но въпреки това сведе поглед и поклати отрицателно глава.

— Благодаря, ПАН ЧАН Ло, но трябва да се прибирам. Късно е вече, а Уан Ти тепърва ще трябва да готви вечерята.

Надзирателят Ло го хвана за ръката.

— Още по-добре. Можеш да вечеряш в бара. Обади й се. Кажи й, че ще закъснееш малко и че си вечерял. Не вярвам да има нещо против. Не и този път. Хайде, аз черпя. Ти ми помогна и аз оценявам помощта ти.

Чен се поколеба, после кимна. Ло беше прав — това не му беше навик. Не, Уан Ти едва ли можеше да се оплаква, ако веднъж и той пийне няколко бирички — не и след като бе изкарал две смени. Пък и без това беше й купил подарък. Опипа колието в джоба на гащеризона си и се усмихна на себе си, след това последва Ло Йин в претъпканата кръчма и се вмъкна след него в едно от мъничките сепарета за двама.

Ло Йин се обърна към него. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице, усуканата му брада бяха само на педя от него.

— Какво искаш да ядеш? Сойпилето с джинджифил и ананас е добро. Също и червеното готвено с лешници.

Чен се засмя.

— И двете звучат прекрасно. Да вземем по едно голямо блюдо и от двете, а? После ще си поделим сметката.

Ло Йин положи дългата си тънка длан върху дланта на Чен.

— Съвсем не, приятелю. Както казах, ти ми направи голяма услуга тази вечер. Много хубаво, че отработи и следващата смяна. Бях в дупка, а ти ме измъкна от нея. Най-малкото нещо, което бих могъл да направя за тебе, е да те черпя една вечеря и някоя и друга бира.

Чен се усмихна, после наведе поглед и взе да се чеше по червените петна по тила и челото си, там, където „лентата“ се бе допирала до кожата му. Ло Йин беше свестен човек. Може би беше малко тъпичък, но беше справедлив и надежден за разлика от повечето ПАН ЧАН, с които се бе срещал тук.

— Но аз се зарадвах на допълнителната смяна. Ние не сме много заможни — аз, Уан Ти и бебето Джиян, но сме амбициозни. Искам синът ми да живее по-добре.

Ло Йин се вгледа в него за момент, след това кимна.

— Често съм те наблюдавал, Чен. Забелязал съм колко упорито работиш. И съм се чудил. Защо Чен е тук? Защо не е на някое от по-високите нива? Той е свестен човек; добър, силен работник; надежден, интелигентен. Защо е тук и защо работи за мен? Защо аз не работя за него?

Чен се засмя късо, после вдигна очи и срещна погледа на Ло Йин.

— Не е било винаги така, Ло Йин. Прекарах бурна младост. Пропилявах способностите си. А после… е, съпруга, син — това променя мъжа.

— О, да. Така си е.

Дойде едно момиче, взе поръчката им и се върна след миг с две халби бира „Яо Фан Те“. Ло Йин подаде едната на Чен, след това вдигна наздравица:

— За твоето семейство!

— И за твоето, Ло Йин!

На никого не бе разказвал за миналото си. На никого. Дори на Уан Ти. Защото знаеше, че това му е уязвимото място. Една невнимателно изпусната дума пред когото не бива — и пак щеше да се върне там, под Мрежата. Пак в онова кошмарно място, където човек беше сам за себе си и хора като Ло Йин се срещаха по-рядко и от яйцата на феникс.

Ло Йин остави бирата си и избърса пяната от засукания си мустак.

— Като си говорим за работа, мислех си да те попитам… — той погледна Чен. — Както знаеш, Фен Ши-Лун е предложен за ПАН ЧАН. Случайно знам, че ще го одобрят. Което означава, че мястото на мой помощник се освобождава.

Ло Йин млъкна, без да уточни какво искаше да каже с тези думи. Чен преглътна голяма глътка бира и за миг се взря в стария просяк-Хан на етикета. После избърса уста и го погледна.

— Предлагаш ми работата ли?

Ло Йин сви рамене.

— Не зависи от мене, Чен, но… Е, мога да кажа някоя добра дума за тебе по-нагоре.

Чен се замисли за миг, след това го погледна в очите.

— Колко ще струва?

— Двеста юана.

Чен се засмя.

— Че аз нямам и двадесет! Откъде да намеря толкова пари?

— Не, не ме разбра, Чен. Аз ще ти ги дам на заем. Без лихва. Ще… — той се поколеба, после се усмихна. — Искам да видя как се издигаш, Чен. Ти струваш колкото цяла дузина от ония некадърни лайнари. А може би някой ден…

Пак не довърши. Но Чен беше свикнал на това, как говореха по тези нива. Услуги, подкупи — те бяха движещите сили на този свят. Ти ще ме почешеш по гърба, аз пък ще почеша теб. Плащаш — отиваш нагоре. Не плащаш — оставаш си на мястото. Така беше тук. Но Ло Йин беше по-свестен от другите. Беше предложил да му заеме пари без лихва, почти без да го обвързва. Чен го погледна и кимна.

— Добре, но как ще ти ги върна? Наемът ми е осем юана. За храна — още шест. Остават седем от седмичната ми заплата — за дрехи, за отопление, за ток. Ще съм късметлия, ако мога да спестявам и по пет на месец.

Ло Йин кимна.

— Точно затова трябва да приемеш тази възможност. Заплатата на помощника на ПАН ЧАН е тридесет юана седмично. 36 седмици — и си свободен от задълженията си. Свободен…, а и ще разполагаш с пет юана повече на седмица.

Чен го погледна — знаеше каква огромна услуга му прави Ло Йин с това. Ако отидеше за парите при някоя „акула“, щеше да изчисти заема сигурно чак след цели две години, а можеше и да са четири. Девет месеца — както и да ги погледнеш, нищо не бяха. И щеше да се издигне с едно стъпало.

Протегна ръка.

— Добре, Ло Йин. Много ти благодаря. Ако някога…

— Да, да… — Ло Йин се усмихна и се извърна. — Ето, храната ни пристигна.

Започнаха да бодат с пръчиците, като от време на време се споглеждаха и се усмихваха.

— Хубаво, а? — Ло Йин се обърна и поръча още две бири. После се намръщи. — Хей, Чен, я виж…

Чен се извърна с уста, претъпкана с пилешко, и погледна. На големия екран над тезгяха се бе появил УАЙУИ ЛУН. Из целия бар хората се обръщаха натам и млъкваха.

— Нищо не е — обади се Чен. — Пак някое съобщение за сватбата.

— Не… виж. Фонът е бял. Някой е умрял. Някой от Седмината. — Из претъпкания бар се разнесе приглушено мърморене. Неколцина станаха от столовете си и застанаха на бара, вдигнали очи към екрана.

Чен погледна Ло Йин и забеляза колко угрижено бе лицето му. На това ниво все още бяха много привързани към Седмината — каквото и да ставаше Горе или долу, в низините. Тук се идентифицираха със Седмината и им бяха яростно верни. „Щом Седмината са в беда, ние всички сме в беда“ — колко често беше чувал това през последната година и половина! И нещичко от това се бе поотъркало и о него — осъзна той, докато седеше там. Пулсът му се бе ускорил при вида на белия фон, върху който бе изрисуван символът на империята.

Свиреше военна музика. След това образът рязко се смени.

— Какво е това? — прошепна Ло Иин.

Разнесе се бръмчене, после всичко утихна. На екрана се виждаше стая с проста подредба, застлана с червен килим. В средата й бе поставено едно много здраво на вид парче дърво — голямо нещо, дълго горе-долу колкото ръка. Отгоре беше странно гладко, сякаш разтопено или излъскано от преминаващи подметки или вода, а отстрани в сивата му повърхност бе изрязан УАЙУИ ЛУН — Колелото на драконите.

За миг екранът остана беззвучен. После се разнесе гласът.

Беше същият глас, който преди бе чувал безброй пъти да чете официалните съобщения, но сега звучеше някак си по-зловещо, по-заплашително от всякога. А гласът в сянка — по-мек, по-песенен, говорещ на родния си мандарин — внушаваше същата мрачна заплаха.

Чен вдигна халбата към устните си и я пресуши.

— Чуй — Ло Йин отново постави ръка върху дланта му. — Имало е процес.

Гласът говореше бавно, внимателно, описваше какво точно се е случило. Бе станало убийство. Министърът на Танга, Лу Кан…

Чен усети, че му става студено. Лу Кан. Той сведе очи и потръпна.

Човек на име Едмънд Уайът признал убийството. Той го бил организирал. Той бил ръката, която държи ножа.

Чен се вцепени. Уайът? Кой, по дяволите, беше този Уайът? Защо не Бердичев? В записа Као Джиян бе споменал точно това име. Бердичев, не Уайът. Поклати глава — нищо не разбираше.

Образът отново се смени и там, пред тях, застана Уайът. Говореше срещу камерата. Призна, че бил виновен за всичко. Изпосталял — и все пак красив. Аристократ. Аристократ до мозъка на костите си.

Сред гледащите се разнесе остро съскане.

— Боклук! — изкрещя някой.

— Нахални копелета от Първо ниво! — кресна друг.

Чен сведе поглед, след това отново вдигна глава. Значи, оказа се, че в крайна сметка Као Джиян е сгрешил. Грешно се бе досетил. Жалко. Но тогава защо го убиха? Защо да го убиват, щом е сбъркал за Бердичев?

А дали НАИСТИНА беше сбъркал?

Лицето на Уайът се стопи и на екрана остана само образът на празната стая и дръвникът. Отново се възцари мълчание — и на екрана, и долу под него, в кръчмата. После изведнъж в дясната част на екрана започна движение. Двама едри мъжаги с напомпани мускули доведоха висок, кльощав човек в средата на стаята и го вързаха на дръвника — гърдите му опираха о него, а наклонената му глава стърчеше към милиардите зрители.

Човекът беше гол. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба, а на краката му имаше окови. Изглеждаше много болен. Вдигна немощно глава, устните му се дръпнаха назад в гримаса на страх. Главата му отново падна надолу. Обръснатата му глава приличаше на череп, по бледата му кожа бяха избили червени петна, а костите на раменете и лактите му сякаш всеки момент щяха да я пробият.

— Богове… — прошепна Ло Йин. — Изглежда вече полумъртво, горкото копеле!

Чен кимна — беше сякаш омагьосан, не можеше да отмести поглед от екрана. Единият от стражите се беше махнал от него. Другият се наведе над пленника, притисна здраво и грубо врата му с коляно и го прилепи към дръвника. После и първият страж се върна.

Мъжете в бара зяпнаха като един. От изненада. И от страх.

Стражът държеше в ръце меч — огромно, дълго, двуостро оръжие с прекалено широко, плоско острие и дълга, черна желязна дръжка. Мечът беше жесток и груб, изглеждаше като музеен експонат, но бе така излъскан, че сияеше като нов. Ръбовете му проблясваха зловещо на светлината в стаята, докато стражът го въртеше в ръце и свикваше с теглото и равновесието му.

Ло Йин преглътна шумно, после леко изхленчи:

— Богове… — повтори той едва чуто. Но Чен не можеше да отмести поглед. Мечът изглеждаше жив. Отвратително жив. Сякаш някаква зловеща сила му вдъхваше живот. Тежината му, странната му форма говореха много. Това беше брутално, езическо оръжие и грозната му груба сила му внушаваше ужас.

До него Ло Йин изстена. Чен се огледа, обиколи с поглед всички лица и видя собственото си ужасено очарование, отразено навсякъде.

— Ще го екзекутират! — гласът на Ло Йин трепереше.

— Да — каза тихо Чен и отново се загледа в екрана. — Да.

Стражът беше вдигнал меча високо. За миг го задържа горе — мускулите му тръпнеха от напрежение. След това, сякаш по негласна заповед, го стовари върху дръвника.

Мечът почти не срещна съпротива. Главата сякаш отскочи самичка, а след нея плисна кръв като опашка на комета. Падна в далечния ляв ъгъл на екрана, претърколи се веднъж и застана неподвижна, нелепо изправена, празните очи — втренчени в милиардите зрители. Обезглавеният труп се сгърчи в спазми и застина неподвижно. Кръвта се изливаше от разсечения врат, стичаше се по страните на дръвника и се смесваше с тъмночервеното на килима.

Тегнеше страховито, ужасно мълчание. Стражите си бяха отишли. Сега на екрана се виждаха само дръвникът, тялото и главата. Тези три неща и кръвта.

Чен седеше там, замръзнал на мястото си също като останалите, неспособен да повярва, че това е било на живо. Въпреки всичко се чувстваше шокиран. Не можеше да бъде истина, нали? Видя изненадата, внезапната болка във втренчените очи на мъртвия и все още не можеше да повярва, че е било истина. Но всички край него бяха станали на крака, тръпнеха, хленчеха, хилеха се от шока или плачеха открито, неспособни да отместят погледи от екрана и от отрязаната глава. После Чен се размърда и стана.

— Хайде — той хвана здраво ръката на Ло Йин. — Да се махаме оттук.

Екранът над тях угасна. Чен се обърна и си запробива път през тълпата, влачейки след себе си Ло Йин — нямаше търпение да се измъкне. Но вън, в коридора, спря и си пое дълбоко въздух — изведнъж му се бе завил свят. Защо! — попита се той. — ПРЕДИ СЪМ УБИВАЛ ХОРА. С ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ СЪМ ОТНЕМАЛ ЖИВОТ. ЗАЩО ТОГАВА ВСИЧКО ТОВА БЕШЕ ТОЛКОВА УЖАСНО?

Обаче знаеше защо. Защото беше различно. Защото всички те му бяха свидетели.

Това беше знак — знак за онова, което идваше.

— Богове… Богове… — Ло Йин трепереше яростно. Едва се владееше. — Не мислех, че… — подхвана той, извърна се и повърна върху стената.

Да — помисли си Чен. — Времената се менят. А това — първата публична екзекуция от повече от век насам — беше само началото.

Обърна се и погледна Ло Йин — изведнъж му дожаля за него. Беше шокирало НЕГО — а какво ли им беше на тези като Ло Йин? Хвана го за ръцете и го завъртя.

— Чуй… Ела с мене. Ще спиш у дома. Ще ти намерим място.

Ло Йин понечи отрицателно да поклати глава, но после забеляза как го гледаше Чен и кимна.

— Добре. Хайде да вървим тогава. Ще пратим съобщение на семейството ти. Те ще разберат.

Ло Йин се остави да го водят — бършеше разсеяно устата и брадата си и си мърмореше нещо под носа. Но на кръстовището към апартамента на Чен изведнъж се вдърви и се дръпна.

Чен се извърна и го погледна.

— Какво има?

— Виж… — Ло Йин кимна леко с глава и посочи нещо вдясно от Чен. — Онези мъже. Видях ги и по-рано. В кръчмата.

Чен се вгледа в него.

— Сигурен ли си?

Ло Йин се поколеба, после кимна.

— Големият… седеше точно срещу нас. Забелязах го. Преди да стане… — той потръпна и наведе очи.

Чен се извърна бавно и хвърли възможно най-небрежен поглед към мъжете, след това отново погледна Ло Йин. Говореше възможно най-тихо:

— Ло Йин? Носиш ли си ножа?

Ло Йин кимна. Като ПАН ЧАН му бе разрешено да носи служебен нож.

— Добре. Дай го. Гледай да не те видят.

Ло Йин направи, каквото му казаха, после се вкопчи в ризата на Чен.

— Кои са те, Чен?

Чен си пое дълбоко въздух.

— Не знам. Не мисля, че преди съм ги виждал. Може и да е просто съвпадение.

Но знаеше, че не е. Знаеше, че всичко това беше свързано по някакъв начин. Не беше съвпадение това, че Уайът бе екзекутиран точно тази вечер. А сега бяха дошли за него. Разчистваха. Зачуди се смътно как ли го бяха проследили.

— Стой тук. Аз ще тръгна към къщи. Ако ме последват, свиркай.

Ло Йин кимна и се загледа в Чен, който се обърна и, привидно без да забелязва двамата чакащи на около двадесетина крачки от тях мъже, тръгна към дома си.

Едва бе изминал три-четири крачки, когато мъжете се отлепиха от стената и тръгнаха след него. Ло Йин ги изчака да завият в коридора, увери се, че го следят, после вдигна пръсти към устата си и свирна.

Чен рязко се обърна:

— Какво искате?

И двамата бяха едри, но по-младият си беше направо звяр — гигант, по-висок с цяла глава от Чен и много по-широк в раменете. Също като машина, направена от мускули и плът. Другият бе много по-стар; късо подстриганата му коса беше сребристосива, но все още изглеждаше в добра форма и опасен. Бяха ХУН МАО — и двамата. Но за кого ли работеха? За Бердичев? Или за Танга?

— Као Чен — каза по-старият и направи две крачки напред. — Значи най-накрая се срещнахме. Мислехме те за умрял.

Чен изсумтя.

— Кои сте вие?

Старият се усмихна.

— Трябваше да се досетя веднага. Наложи се Кар да ми го изтъкне. Онзи тъпак, когото си пробутал вместо себе си. Онзи, дето умря у Джиян. Трябваше да му направиш белег — и той посочи дебелата рязка под дясното ухо на Чен. — Кар го забеляза на филма.

Чен се засмя.

— Така значи. Но какво можете да докажете?

— Нищо не се налага да доказваме, Чен — старецът се разсмя и сякаш се поотпусна. — Знаеш ли, че си хитро копеле, а? Брат ти Джиян те подценяваше. Мислеше те за тъп. Но недей да правиш същата грешка с мене. Не ме подценявай, Чен. Аз не съм ти някой боклук от долните нива. Аз съм генералът на Танга и командвам повече КУАЙ, отколкото някога си си и въобразявал, че съществуват! Ако искаш, можеш да умреш още сега. Или пък можеш да продължиш да живееш. Изборът е твой.

Вълна от страх обля Чен. Генералът на Танга! Но той вече бе направил своя избор — още преди няколко мига — и сега старецът бе само на две крачки от него. Ако можеше да го накара да продължи да говори, поне само още миг…

— Бъркате, генерале — каза той и вдигна ръка, за да задържи генерала на разстояние. — Джиян не ми беше брат. Само фамилиите ни бяха еднакви. Както и да е, аз… — той спря да говори, усмихна се и изкрещя: — Ло Йин!

Едрият бе започнал да се обръща тъкмо когато Ло Йин скочи върху гърба му. В същия миг Чен се метна напред. Ножът проблесна във въздуха. Той сграбчи стареца за ръката, просна го на земята и опря ножа в гърлото му.

Кар отхвърли нападателя си и го повали с един удар, после се обърна — ядосан, че са го измамили. Направи две крачки и рязко спря, щом видя как стоят нещата.

— Ти си глупак, Чен — изсъска генералът и усети как ръката на Чен се затяга около гръдния му кош, а върхът на ножа се забива в кожата под брадичката му. — Само да ми навредиш с нещо и си мъртъв! И ти, Чен, и Уан Ти, и бебето Джиян. Все едно никога не сте съществували.

Чен потръпна, но не отслаби хватката си.

— Животът ти… Сигурно струва нещо.

Генералът се засмя студено.

— За моя Танг.

— Е, ами тогава?

Толонен преглътна болезнено.

— Знаеш как стоят нещата. Знаеш какво е знаел Джиян. Ти… ти можеш да свържеш нещата за нас. Да обвиниш другите.

— Може би.

— В отплата ние на свой ред ще ти дадем амнистия. Ще легитимираме гражданството ти. Ще се погрижим да не те върнат под Мрежата.

— И това е всичко? Някаква си тъпа амнистия? За онова, което знам?

Генералът мълчеше за момент и дишаше учестено. Ножът се притисна още по-силно към гърлото му.

— А какво ЗНАЕШ ти, Као Чен?

— Наблюдавах го. И двата пъти. Видях го да влиза там първия път. Той и онзи ХАН. После го видях да излиза два часа по-късно, сам, след като бе убил Као Джиян. След това, още по-късно, го видях да влиза пак. Стоях там, на кръстовището, и го видях — с ей тези очи. И вие бяхте там. И двамата. Сега ви познах. Да. Беше един от вашите. От вашите, копелета такива!

Генералът потръпна.

— Кой, Чен? За кого говориш?

Чен студено се засмя.

— За майора — ето за кого. За майор Де Вор.